Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (31)

30.

Нора съумя да запази самообладание, при това го постигна с изключителна лекота.

— Как, казахте, е вашето име? — попита ме тя.

— Крейг Рейнълдс… изписано е най-отгоре на визитната картичка. Ръководя местния филиал на „Сентениъл Уан“ в града.

Докато Нора премести кесията в другата си ръка, за да погледне още веднъж визитната ми картичка, от кесията започнаха да се изплъзват няколко опаковки. Скочих и поех кесията, преди да паднат на земята.

— Благодаря ви — каза тя и протегна ръка, за да поеме отново кесията. — Съжалявам за неудобството.

— Защо не ми позволите аз да внеса това вътре. И без това се налага да поговорим.

Бих могъл да ви кажа за какво си мислеше тя в този момент. Някакъв тип, когото никога дотогава не бе виждала, й предлага да бъде поканен в къщата. Напълно непознат. Един любезен и услужлив непознат. Само че в моя случай ставаше дума за нещо много повече от обикновена любезност — за една доста тлъста застрахователна полица.

Тя отново се взря в моята визитна картичка.

— Не се безпокойте, свикнал съм с посещения по домовете — опитах се да се пошегувам аз.

Тя леко се усмихна.

— Съжалявам. Не исках да изглеждам прекалено подозрителна. Само исках да…

— Предполагам, че сега преживявате много труден период. Така че не е необходимо да се извинявате. Ако предпочитате, можем по-късно да обсъдим подробностите около тази застрахователна полица. Имате ли нещо против да се срещнем в моя офис?

— Не, всичко е наред. Моля, заповядайте.

Нора се запъти към къщата. Аз я последвах. Дотук — добре. Запитах се дали танцува добре. Защото със сигурност ходеше добре.

— С ванилия и лешници?

Тя ме погледна през рамо:

— Моля?

Аз посочих към пакета с кафе, който се подаваше от кесията.

— Наскоро ми се случи да опитам друг вид кафе, с по-модерния крем брюле. Ароматът му е много подобен.

— Не, аз предпочитам само с ванилия и лешници, но признавам, че съм впечатлена от познанията ви.

— Аз пък бих предпочел да притежавам автомобил, способен да вдига сто и четиридесет километра в час. А вместо това се занимавам с тънкостите около ароматите на сортовете кафе.

— Все пак е по-добре, отколкото нищо.

— А, вие сте оптимистка — рекох аз.

— Напоследък не съм.

Аз се ударих по челото.

— По дяволите! Глупаво беше от моя страна. Искрено съжалявам.

— Всичко е наред — отвърна тя и леко се усмихна.

Изкачихме се по стъпалата пред входа и влязохме в къщата. Преддверието беше по-голямо от моя апартамент. Полилеят над главата ми вероятно струваше повече от годишната ми заплата. Ориенталски килими, китайски вази, боже, какъв размах!

— Кухнята е натам — рече тя и ме поведе зад ъгъла. Когато стигнахме в кухнята, тя също се оказа по-голяма от моето жилище. Нора ми посочи гранитния плот до хладилника.

— Можете да оставите продуктите ето там. Благодаря.

Оставих кесията и се заех с изпразването й.

— Няма нужда да го правите.

— Поне това ви дължа след неуместната ми забележка за оптимизма.

— Наистина, всичко е наред. — Тя се приближи до мен и взе пакета с кафето с ванилия и лешници. — Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Разбира се, благодаря.

Докато чакахме кафето, си бъбрехме само на маловажни теми. Не исках да прибързвам — така рискувах тя да ме отрупа с прекалено много въпроси. Вече се досещах за два-три, които може би нямаше да ми спести.

— Знаете ли какво не разбирам? — започна тя няколко минути по-късно, когато вече седяхме край масата в кухнята с по чаша кафе в ръка. — Конър разполагаше с много пари, нямаше бивши съпруги, нито деца. Защо ще си прави застраховка живот?

— Добър въпрос. Според мен отговорът се крие в това при какви обстоятелства е била съставена тази полица. Разбирате ли, не господин Браун дойде при нас. Ние го потърсихме. Или по-скоро — неговата компания.

— Не съм сигурна, че ви разбрах добре.

— Понякога „Сентениъл Уан“ се нагърбва и с други задачи, а не само със застрахователни полици. Това е начин да подтикваме компаниите към споразумения с нас. За да ги поощряваме, предлагаме на ръководителите на компаниите много изгодни застраховки живот.

— Звучи доста добре.

— Да, по този начин успяхме да осъществим доста сделки.

— На колко, казахте, възлизала застрахователната полица на Конър?

Като че ли можеше да забрави сума от подобен порядък.

— На 1,9 милиона долара — повторих аз. — Това е максималната сума, която може да бъде отпускана на компания от този размер.

Тя смръщи вежди.

— И наистина ли ме е посочил като единствен бенефициент?

— Да, наистина го е сторил.

— А кога е станало това?

— Искате да кажете кога е била уредена полицата?

Тя кимна.

— Съвсем наскоро, както се оказа. Преди пет месеца.

— Предполагам, че това обяснява всичко. Макар че тогава ние се познавахме съвсем отскоро.

Аз се усмихнах.

— Очевидно е изпитвал много добри чувства към вас още от самото начало.

Тя се опита на свой ред да се усмихне, но сълзите, бликнали от очите й и стичащи се по бузите й, не й позволиха. Започна да ги бърше и в същото време да се извинява. Аз пък се постарах да я уверя, че всичко е наред, че разбирам. Всъщност цялата сцена беше дори трогателна. Или тя наистина бе изключително добра?

— Конър вече ми даде толкова много, а ето сега и това. — Тя избърса още една сълза. — А аз бих дала всичко на света, за да бъде сега до мен.

Нора отпи от кафето си. Последвах примера й.

— И така, какво се очаква от мен сега? Предполагам, че ще се наложи да подпиша някакви документи, преди да се извърши плащането, нали така?

Аз се наведох леко напред над масата и хванах чашата си с две ръце.

— Знаете ли, госпожице Синклер, работата е там, че възникна един малък проблем.