Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (49)

48.

След като изгубих следите на Нора в Бостън в онази събота, останалата част от уикенда за мен можеше да се характеризира само с една дума: гадост.

В списъка на спонтанно извършените от мен глупости счупването на прозореца на наетия под наем микробус се котираше на завидно предна позиция. Слава богу, поне не си бях счупил ръката или само така си въобразявах след обстойния медицински преглед, извършен от мен самия. Ако трябва да се сведе този преглед само до един-единствен въпрос, то той звучеше така: Още ли можеш да си мърдаш пръстите, идиот такъв?

След като сутринта в понеделник най-после се изниза, аз се отбих до къщата на Конър, за да проверя дали Нора се е върнала. Не беше. Късно следобед направих същата проверка със същия резултат и накрая реших, че е крайно време да проверя как работи мобилният й телефон.

Отговори ми някакъв мъж.

— Съжалявам, може би съм набрал грешен номер — извиних се аз. — Опитвам се да се свържа с Нора Синклер.

Оказа се, че той въобще не познавал жена с това име.

Затворих и сверих номера, който бях записал, с този от паметта на мобилния ми телефон за изходящи обаждания. Нямаше грешка. Определено бях набрал правилния номер. Само че той не беше на Нора.

Хм.

За миг се втренчих във волана, преди да грабна отново телефона и отново да позвъня. Този път на повикването ми се отзова приятно звучащ глас на млада жена.

— Добро утро. „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

— Много убедително, Моли — казах аз.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Ако не знаех какво става, щях да си помисля, че в момента си с пиличка за нокти в ръка.

Моли беше новата ми секретарка. След като Нора ме бе проследила до работното ми място, бе взето решение персоналът на „филиала“ да се увеличи с още един човек.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах я аз. — Искам да провериш номера на мобилния телефон на Нора.

— Номерът не е ли отбелязан в досието й?

— Може и да е там, но искам само да проверя дали наскоро не го е променила.

— Добре. Дай ми десет минути.

— Давам ти само пет.

— Така ли е редно да се отнасяш към новата си секретарка?

— Права си — рекох. — Да ги направим четири.

— Не е честно.

— Цък, цък, цък… — зацъках аз досущ като хронометър.

Моли бе завършила гимназия само преди две години. И макар — според Сюзън — да беше съвсем зелена и склонна към пропуски в преценките си от време на време, тя се оказа много схватлива ученичка. Затова не се учудих, че ми се обади само след три минути.

— Все още имаме същия номер на нейно име — рече Моли. Продиктува ми го и аз го сверих със записания от мен.

Не се сдържах и се усмихнах. Единствената разлика бе в последните две цифри. Оказаха се разменени.

Любопитно.

Може би аз съм ги объркал. Или пък именно това е искала Нора да си помисля. Или поне е допускала това.

— Нуждаеш ли се от още нещо?

— Не. Това беше всичко. Благодаря.

Казах й „дочуване“ и прекъснах връзката. Преднамерено или не, Нора бе успяла отново да ме надхитри. А сега какво следва?

Още в началото на кариерата си научих, че понякога съществува разлика между информацията, с която разполагаш, и тази, която може да ти свърши работа. Сега бе един от тези случаи. Вече притежавах истинския номер на мобилния телефон на Нора, но трябваше да се преструвам, че нямам никаква представа за него.

С бинтована ръка, криво-ляво успях да й напиша бележка и я напъхах в пролуката на външната врата на къщата на Конър Браун. Сигурен бях, че ще я прочете. Въпросът бе кога.