Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (54)

53.

Нора тихо отвори вратата на болничната стая на майка си в психиатричната клиника „Пайн Удс“ и се насили да се усмихне. Днес бе в ужасно настроение и го съзнаваше. Това го усетиха всички, които размениха по няколко думи с нея — старшата сестра Емили Бароус и онази новата, Патси, която посрещна Нора при появата й в клиниката.

За кратко успя да забрави, че предишния ден на обяд се бе срещала с Крейг Рейнълдс. Държеше се така, сякаш той не й бе съобщил за намерението да бъде ексхумирано тялото на Конър.

— Здравей, мамо.

Облечена в жълта нощница, Оливия Синклер се бе излегнала върху завивките на леглото си. Погледна Нора с безизразна усмивка.

— О, здравей.

Облаците, ниско надвиснали над града през целия ден, започнаха да се разкъсват. Слънчевите лъчи най-после успяха да си проправят път до болничната стая през хоризонталните щори. Нора взе стола от ъгъла и го донесе до леглото.

— Изглеждаш добре, мамо.

Всяка дъщеря би казала това. Но разликата при Нора бе, че тя наистина го вярваше. Не гледаше майка си с очите си, а само със спомените. Ако не заради друго, то поне по силата на навика. След като Оливия бе изпратена в затвора, на Нора въобще не й бе разрешено да я посещава. И докато дъщерята растеше, образът на майка й оставаше като замразен във времето. Нора премина през домовете на няколко приемни родители, така че единствено представата й за Оливия бе останала устойчива и непокътната в досегашния й живот.

— Нали знаеш, че обичам да чета.

О, по дяволите!

— Да, зная, мамо. За жалост този път забравих да ти донеса някоя книга. Нещата са… или по-скоро нещата бяха…

Навън на моравата заработи косачка за трева. Равномерното, но мощно бучене на двигателя проникна в стаята и внезапно се почувства като парализирана, неспособна да си поеме дъх. Стоеше като вцепенена и сълзите се стичаха по лицето й. Цялата й фасада рухна и външният свят й припомни за съществуването си. Избърса сълзите си.

— Безкрайно съжалявам, мамо.

За пръв път Нора сподели с майка си за повтарящия се сън, в който вижда как Оливия застрелва баща й. Колко жива бе останала онази нощ в съзнанието й. Помнеше кой какво бе казал, с какво беше облечен, дори и острата миризма на сяра и барут.

Но какво значение има? Тя дори не знае коя съм аз.

Нора сграбчи кърпата от масичката до леглото. Като че ли в нея нещо се бе отприщило, сдържано толкова отдавна. Първо сълзите, после чувствата й. Всичко се изля навън. Тя губеше контрол. Обзета единствено от непреодолимото желание да сподели с някого.

Нора дълбоко пое дъх, до най-големите дълбочини, напъвайки белите си дробове до спукване. Накрая издиша, затвори очи и заговори:

— Извърших някои ужасни неща, мамо. Имам нужда да ти разкажа за тях.

Нора отвори очи, думите на истината вече бяха на върха на езика й. Ала застинаха там. Защото с майка й се случваше нещо ужасно.

Нора скочи от стола и се втурна към вратата. Изскочи в коридора и изкрещя:

— Помощ! Побързайте! Помогнете! Майка ми умира!