Джос Стърлинг
Скай (16)

Шестнайсета глава

Нарамихме ските и тръгнахме към опашката за лифта. Очите на Хавиер се разшириха, когато ме видя пред будката. Той разтревожено погледна Тина.

Скай, миличка, не мислиш ли, че е раничко да се спускаш от върха? — попита Хавиер.

— Не, чувствам се в настроение — отвърнах, сдържайки усмивката си.

— Не се тревожи, Хавиер. Тя мисли, че има неоткрит талант.

Той закри билета с ръката си.

— Няма да ти го продам, Скай.

Завъртях очи.

— За Бога, Хавиер, не съм толкова глупава. Само ще се разходя с лифта. Тина ще се спуска по пистата. Той се засмя от облекчение.

— Чудесно. Тогава няма да ти взема пари. Но за да бъда сигурен, ще пазя ските ти.

Тина му показа сезонната си карта и се качихме в кабинката. Гледката беше зрелищна. Увиснахме за миг над покрива на къщата на семейство Бенедикт и после се понесохме над елите, докато преминахме над тях и се залюляхме над клисурата. Отдолу с лекота се спускаха скиори, дребни като мравки. След десетина минути слязохме на станцията на върха. Зед настаняваше пътници в кабинката за надолу. Екскурзиантите като мен бяха малко, затова нямаше да отнеме много време.

— Вземи си кафе. — Тина ме побутна към сергията. — Ще се срещнем долу на лифта след половин час.

— Добре. Забавлявай се.

Тя сложи ските на краката си и се изстреля от старта на професионалната писта.

— Кафе с мляко и една поничка, моля — казах на мъжа с лъщящо лице зад щанда.

— Не се ли пързаляш, мила? — попита той и ми подаде поничката в бял хартиен плик.

— За пръв път се качих на ски. Гола вода съм.

Човекът се засмя.

— Аз също. Затова сервирам кафе.

— Колко струва?

— Заведението черпи по случай първия ти ден със ските.

— Благодаря.

Зед изскочи зад мен, хвана ме през кръста и ме вдигна във въздуха. Изпищях.

— Как мина урокът?

— Изобщо не ставам за карането на ски.

— Да, помислих си го. — Той ме завъртя. — Имам само една минутка, преди да дойде следващата кабинка, достатъчно, за да си открадна една хапка от онова, което си купила.

— Това твоето момиче ли е, Зед? — попита продавачът.

— Да, Хосе.

— Защо винаги най-хубавите момичета са заети? Е, какво да се прави. — Той ми даде чашата с кафето и ми намигна.

Зед ме заведе в колибата си в началото на лифта. Чувахме скърцането и стържене на колелата, които движеха лифта. Вгледах се в лицето му, докато той проверяваше нещо на контролното табло — широките му рамене, когато посегна да поправи нещо на монитора, и гъвкавите мускули на ръцете му. По-рано не разбирах защо приятелките ми прекарват толкова много време да се възхищават на момчетата в предишното ми училище. Сега вече бях в техния клуб. Наистина ли беше мое това великолепно момче? Трудно ми беше да повярвам на късмета си.

— Откъде знаеш къде е кабинката? — попитах, докато Зед разсеяно отхапа от поничката. — Хей!

Той се засмя, дръпна пликчето далеч от обсега ми и посочи екрана. Редицата светлинки отброяваха, докато кабинките минаваха над стълбовете.

— Това ми показва, че имам четири минути.

Скочих, грабнах поничката от ръката му и облизах конфитюра.

— Обичаш сладко, а?

Забелязал си?

— Горещият шоколад с всички екстри ми го подсказа.

Отхапах един залък и му подадох поничката.

— Може да я изядеш.

Зед я изгълта и после отпи глътка кафе.

— Пфу! Мляко. Трябваше да се досетя. Необходимо ми е нещо, за да премахна лошия вкус. — Той почука с пръст по брадичката си, докато гледаше монитора. — Сетих се! — Зед се наведе и допря устни до моите. Почувствах странна тежест в тялото си, която ме караше да се вкопча в Зед или да се свлека в краката му. Той измънка от удоволствие и задълбочи целувката.

Прекъсна ни пристигането на следващата група скиори. За жалост, тя се състоеше предимно от хлапета от гимназията, които започнаха да удрят по вратата и да подсвиркват, като видяха какво става в колибата.

— Стига си се натискал, Зед! Пусни ни да слезем! — изкрещя момиче от часовете ми по биология.

— Долу лапите, момче! — изрева момче от дванайсети клас.

— Добре, добре — отвърна Зед и ме пусна да стъпя на краката си. Изглеждаше по-скоро доволен, отколкото смутен, докато моето лице изследваше всички нюанси на червения спектър.

Скиорите тръгнаха към пистите. Постоях със Зед десетина минути и после се качих на лифта за подножието на склона.

— Благодаря ти, че дойде — каза Зед, докато затваряше вратата на кабинката. — Още имаш малко захар по устните. — Той ме целуна нежно и оправи якето ми.

— Мисля, че пак ще ти дойда на гости. Струва ми се, че повече ми харесва да се возя на лифта, отколкото да карам ски.

— Пази се.

Ще се опитам. И ти се пази.

 

 

Тина упорстваше с уроците ми по ски дотолкова, че през уикенда преди Деня на благодарността аз вече можех да се придвижвам по детската писта, без да падам, докато стигна до края.

— Йо-хо! — Тя изигра кратък танц на място, когато успях. — Рицари джедаи, пазете се!

Изхлузих ските.

— Мисля, че все още не съм голяма заплаха за Империята.

— Това е начало. Не го подценявай. — Тина взе ските си. Тази неделя беше много по-облачно от първия път на склоновете. Времето беше в мрачно настроение и върхът на лифта не се виждаше. Наредихме се на опашката и видяхме, че зад гишето седи Сол.

— Здравейте, Тина, Скай. — Той пусна Тина да мине през въртележката, която обаче не изщрака за мен. Сол ме задържаше. — Днес няма смисъл да се качваш горе, Скай. Хавиер е дежурен. Дадох на Зед свободен ден, за да кара сноуборд.

— Ами, добре.

Кабинката щеше да тръгне всеки момент. Тина ми махна с ръка.

— Чакай тук. Бързо ще се спусна. Времето е твърде лошо, за да се мотая.

Отместих се встрани и другите от опашката влязоха в кабинката.

— Не можем да ви разделим със Зед, а? — попита Сол, който седна до мен на пейка в чакалнята, когато кабинката започна пътуването си нагоре по склона.

— Така изглежда — побутвах с крак снега. Имах странното чувство, че Сол ме подозира в нещо.

— Не искаме да ви се случи нещо лошо. — Той протегна дългите си крака и ми напомни за сина си.

— Знам. Всичко е спокойно, нали?

— Да. Не знаем какво да мислим. Иска ми се да вярвам, че заплахата е преминала, но съзнанието ми говори друго.

— Крият ли се?

— Така предполагам. Съжалявам, че ти се забърка в тази история. Онези хора знаят, че ако хванат един член на семейството ми, силите на всички ни ще намалеят. — Профилът му беше благороден, докато гледаше към планината, а изражението му — решително. Усетих, че Сол принадлежи на околния пейзаж по начин, характерен за малцина местни жители. Той беше в унисон с природата, част от мелодията. Планинецът — изправен като преграда между семейството си и опасността. — Виктор смята, че те не подбират кого нараняват — продължи Сол, — стига ние, останалите, да сме толкова осакатени емоционално, че да не можем да функционираме като екип. Затворил съм вкъщи всички, не само Зед. Но не можем да караме вечно така. Работата ни е трудна, а нашите момчета трябва да бъдат свободни, да изпуснат парата, да забравят. Не могат обаче да го направят, ако не им е позволено да се държат нормално.

— Знам, че трябва да стоят вкъщи. Зед ми каза. Но не е ли опасно той да е на открито, като кара сноуборд? А и Хавиер е сам в планината.

Сол махна петънце нечистотия от шева на джинсите си.

— Не се тревожи за момчетата. Имаме охрана. Сега знаем, че савантът използва предпазен щит, и сме наясно какво търсим. Онзи път в гората… може да се каже, че ни хванаха по бели гащи. Това няма да се случи отново. А ти внимаваш ли?

— Да. Не излизам сама. Сали и Саймън знаят, че трябва да са бдителни за хора, които не познаваме.

— Добре. Бъди нащрек. — Седяхме мълчаливо няколко минути. Тишината беше изпълнена с неизречени думи.

— Зед ви е казал, нали?

Сол хвана ръката ми.

— Карла и аз знаем. И сме изключително доволни. Не можахме да не забележим, че със сина ни се е случило нещо изключително важно. Заради теб, Зед и другите мислим, че е правилно да го пазим в тайна, докато бъде решен проблемът.

— Другите?

— Скай, мисля, че не разбираш в какво се въвличаш. Сега ти си приоритет номер едно за Зед, така както за мен е Карла. Това ще бъде трудно за другите. Ще им се стори нечестно, че най-малкият е намерил сродната си душа, докато те тепърва трябва да търсят своите. Ще се радват за него, но няма да са човешки същества, ако не завиждат.

Не искам да създавам проблеми на семейството ви.

Той потупа ръката ми.

— Знам. Само ни дай време да преживеем трудностите и те с нетърпение ще те приемат като една от нас.

— Но аз не знам почти нищо. Още свиквам със Зед. Не съм мислила за нищо по-нататък, освен за следващите няколко седмици.

Сол се усмихна многозначително.

— Не се безпокой, Скай. Всичко ще си дойде на мястото с времето. Не си взела под внимание, че това е дар от Бога и природата. Ще почувстваш каквото трябва, когато си готова.

Надявах се, че той е прав. Чувствата ми към Зед се засилваха, но все още не бяха достатъчни, че да мисля за обвързване до края на живота, каквото очакваха родителите му. Познавах се добре и съзнавах, че ще се измъкна, ако някой ме принуждава и притиска. Засега Зед, изглежда, проявяваше разбиране, но колко дълго щеше да продължи търпението му?

Много бях разочарована, че не видях Зед онзи следобед, въпреки че известно време се мотах в края на пистите. Тина се спусна бързо. Беше ядосана на някакъв сноубордист, който едва не се блъснал в нея на склона.

— Да не е бил Зед? — попитах притеснено.

— Не. Един кретен с надуто самочувствие и без мозък, иначе известен като Нелсън Опитваше се да ме смае. — Тя хвърли екипировката си в багажника на колата. — Готова ли си да се прибереш вкъщи?

— Да, благодаря. Значи Нелсън все още не те е убедил?

Тина спря пред вратата откъм шофьорското място.

— В какво? Че сме идеални един за друг? Моля те!

Е, добре, това не прозвуча обнадеждаващо, но аз знаех много добре какво е раздразнение и ми беше ясно, че не трябва да се застъпвам за него, когато Тина не беше в настроение. Наместих се на предната седалка. Тина превъртя ключа на стартера, но колата запали едва след няколко опита.

— Боже. Това не ми харесва. Сутринта работеше добре. — Тя превключи на задна скорост. — Боклук.

— Да разбирам ли, че любимият ти брат е разжалван?

— Можеш да се обзаложиш.

Криво-ляво се върнахме в града с изнервящото усещане, че колата ще ни остави всеки път, когато намалеше скоростта на някое кръстовище.

— Готова ли си да слезеш да буташ? — мрачно се пошегува Тина.

Стигнахме до главната улица, когато колата отказа.

— Тина, мисля, че е най-добре да я закараш на сервиз.

— Да, схванах посланието. — Тя зави в предния двор на бензиностанцията в Рикънридж. Работеха само помпите. Сервизът беше затворен в неделя. Автомонтьорът Кингсли, който беше дежурен на касата, излезе, когато чу давещия се двигател.

— Вдигни капака, миличка — каза той на Тина, надникна вътре и се почеса по главата. — Струва ми се, че алтернаторът се е повредил.

Това не изясняваше нещата.

Кингсли сигурно забеляза недоумяващите ни изражения.

— Алтернаторът зарежда акумулатора. Без него колата няма мощност.

— Умряла кола. — Тина ритна гумата.

— Временно умряла кола. Повредата не е фатална. Утре ще ти я поправя.

— Благодаря, Кингсли.

— Ще я избутам до работилницата. Може да оставиш нещата си в багажника.

Предадохме колата в способните ръце на Кингсли и останахме без превоз.

— Лоша работа — изпухтя Тина.

Знаех лек за това.

— Искаш ли да те почерпя кифла с шоколад?

Тя веднага се оживи.

— Точно от това се нуждая. Ти си добра приятелка, Скай.

Хапнахме набързо в кафенето. Успях да разубедя негодуването й срещу Нелсън, като изтъкнах, че той не е злонамерен, а само се престарава в опитите си да спечели вниманието й.

— Предполагам, но понякога се държи като голямо бебе — измърмори Тина. — Защо не порасне?

— Може би в момента се намира на остър завой в ученето.

Тя се ухили.

— Хей, кой сега е Йода?

Намръщих се, за да изглеждам като сбръчкан старец.

— Нелсън — добър. Трябва дадеш шанс.

Тина прихна да се смее.

— Я се скрий! Йода не говори с британски акцент!

Повдигнах вежда.

— Искаш да кажеш, че не приличам на него?

— Абсолютно не.

— Пфу, мразя високите момичета.

Излязохме от кафенето. Трябваше да се разделим и всяка да поеме по своя път. Стъмваше се. Лампите на главната улица светнаха и сенките станаха още по-тъмни.

— Благодаря за урока и съжалявам за колата ти — рекох и вдигнах ципа на якето си.

— Случват се такива неща. Ще видя дали ще мога да поработя допълнително в магазина, за да платя за ремонта. До скоро.

Бръкнах в джоба си и извадих мобилния си телефон, за да кажа на Сали и Саймън, че тръгвам към дома.

— Ало, Сали? Колата на Тина се повреди. Вървя по главната улица.

Чух тенекиена музика на фона и после се разнесе гласът на Сали.

— Сама ли си?

— Да. Знам, че не е идеалният вариант. Ще дойдеш ли да ме посрещнеш на половината път? Не искам да вървя сама.

— Тръгвам веднага. Ще се срещнем при магазина. Върви там, където има хора.

— Добре. Ще чакам вътре.

Пъхнах телефона в задния си джоб.

Разстоянието между кафенето и магазина беше петстотин метра и трябваше да пресека кръстовище със светофари. Зарадвах се, защото беше добре осветено и имаше много хора. Докато вървях нагоре по хълма, се запитах какво ли прави Зед. Сигурно вече не караше сноуборд, защото се беше стъмнило. Дали баща му щеше да му каже, че съм ходила до лифта, надявайки се да го видя?

Почти бях стигнала до кръстовището, когато чух стъпки на тичащ човек зад мен. Погледнах през рамо. Едър мъж с набола брада. Главата му беше обръсната, с изключение на дълга опашка от къдрава коса на тила. Дръпнах се настрана, за да му направя път да мине.

— Хей, изпусна това. — Той ми подаде кафява кожена чанта.

— Не, не е моя. — Стиснах по-здраво моята чанта, защото знаех, че червеното ми портмоне е вътре.

Мъжът ми се ухили, сякаш искаше да каже: „Не думай“.

— Странно, защото в нея има твоя снимка.

— Не е възможно. — Озадачена, аз взех чантата от него и отворих предната част. Оттам ме погледна лицето ми. Наскоро направена снимка със скрит фотоапарат на мен и Зед в училищния двор. Джобът на чантата беше претъпкан с банкноти, много повече, отколкото някога бях имала. — Не разбирам. — Погледнах онзи с опашката. В него имаше нещо отблъскващо. Бутнах чантата в ръцете му и отстъпих назад. — Не е моя.

— Твоя е, Скай.

Откъде знаеше името ми?

— Не е. — Побягнах.

— Хей, не искаш ли парите? — извика той и хукна след мен.

Стигнах до ъгъла, но по улицата минаваха толкова много коли, че не можех да рискувам да пресека, без да ме блъснат. Моментното ми колебание му позволи да ме настигне. Мъжът се приближи до мен и аз усетих, че нещо се заби в ребрата ми.

— Тогава нека ти обясня нещата по-ясно, сладкишче. Сега ще се качиш в колата, без да привличаш внимание към себе си.

Поех си дъх, за да изкрещя, и се дръпнах от ръката му.

— Направиш ли го, ще стрелям. — Той отново ме сръга в ребрата с нещо, което чак сега осъзнах, че е пистолет.

До нас, изсвирвайки с гуми, спря черен джип с тъмни стъкла.

— Качвай се.

Всичко стана толкова бързо и плавно, че нямах възможност да измисля план за бягство. Мъжът ме набута на задната седалка, навеждайки главата ми, и затвори вратата. Джипът потегли.

„Зед!“ — изкрещях наум.

— Тя използва телепатия — каза мъжът на предната седалка, който седеше до шофьора. Наближаваше трийсетте и имаше къса червеникава коса и лунички на лицето.

„Скай? Какво става?“ — веднага отговори Зед.

— Хубаво. Съобщи му, че те държим, скъпа. Кажи му да дойде да те вземе. — Пътникът отпред имаше силен ирландски акцент.

Незабавно прекъснах връзката със Зед. Похитителите ме използваха, за да изкарат навън семейство Бенедикт.

— Тя го блокира — докладва червенокосият.

Главорезът на задната седалка ме хвана за врата. Зърнах мама, която чакаше пред магазина и изваждаше мобилния си телефон. Моят телефон в задния ми джоб започна да звъни.

— Той ли е? — попита горилата. — Хайде, отговори.

Може би нямаше да ми позволи да говоря, ако знаеше, че е майка ми. Извадих телефона от скиорския си клин, но той го грабна от ръката ми и натисна бутона за свързване.

— Тя е при нас. Знаеш какво искаме. Око за око, зъб за зъб. Двама Бенедикт за двамата наши. — Мъжът прекъсна връзката и после смъкна стъклото и изхвърли телефона ми. — На кого му трябва телепатия? Това би трябвало да свърши работа.

— Не бяха те, а майка ми. — Започнах да треперя. Вцепенението от шока преминаваше и се превръщаше в смразяващ страх.

— Няма значение. — Мъжът повдигна рамене. — Тя ще каже на семейство Бенедикт.

Чувах жуженето на гласове, които се опитваха да стигнат до мен — не само на Зед, но и на останалите от семейството.

Не се сдържах и отговорих: „Помогнете ми! Моля ви!“

Но после шумът утихна и заглъхна.

— Позволих й да предаде една сърцераздирателна молба. — Червенокосият потърка челото си. — Но онези Бенедикт удрят по щита. Да се махаме оттук.

Той беше савантът.

— Това беше грубо, О’Халоран. Оставил си ги да чуят последните думи на момиченцето и после си прекъснал връзката? — изсмя се главорезът.

— Да, и мисля, че това беше хубав щрих. Предизвиква сълзи в очите, нали? — Той се обърна и ми намигна. — Не се безпокой, мила моя, те ще дойдат за теб. Семейство Бенедикт не изоставят своите.

Свих се на кълбо и обвих с ръце коленете си, поставяйки колкото е възможно повече разстояние между себе си и похитителите. Затворих очи и се съсредоточих да намеря път през щита.

— Престани! — троснато заповяда О’Халоран.

Отворих очи. Той ме гледаше гневно в огледалото. Бях успяла да му повлияя с опитите си, но не знаех много неща за савантите, за да използвам наученото.

— Ще кажа на Гейтър да те цапардоса, за да изпаднеш в безсъзнание, ако го направиш отново — предупреди ме О’Халоран.

— Какво прави? — попита Гейтър с конската опашка.

О’Халоран пак потърка слепоочията си. Моята атака и нападението на семейство Бенедикт срещу щита му се отразяваше.

— Тя е бебе савант. Нямам представа защо тя не знае какво да прави със способностите си, но има такива. Телепат е.

Главорезът се притесни.

— Какво други прави?

О’Халоран повдигна рамене пренебрежително.

— Нищо, доколкото разбирам. Не се тревожи. Тя няма да те нарани.

Гейтър се страхуваше от саванти? Ставахме двама. Но си струваше да го знам — не че в момента можех да направя нещо. О’Халоран беше прав — аз бях бебе от гледна точка на савантите. Ако исках да си помогна, за да се измъкна от тази каша, трябваше да порасна много бързо.

Пътувахме повече от час. Бях преминала състоянието на пълен ужас и сега чувствах притъпяваща безнадеждност. Бяхме твърде далеч от Рикънридж, за да ни настигне някой.

— Къде ме водите? — попитах.

Гейтър се изненада, като ме чу да говоря. Останах с убеждението, че аз съм само средство за постигане на целта — да хванат семейство Бенедикт — и че никой в колата не ме смята за човек.

— Да й кажа ли? — обърна се той към О’Халоран.

Савантът кимна. Той мълчеше, водейки битка на невидим фронт, докато семейство Бенедикт отчаяно се опитваха да разчупят щита му.

— Водим те при шефа, сладкишче. — Гейтър извади пакетче дъвка от предния си джоб и ми предложи да си взема. Поклатих глава.

— Кой е шефът ви?

— Скоро ще разбереш.

— Къде е той?

— На другия край на пътуването със самолета. — Той посочи самолет, който чакаше на тармака на малко провинциално летище.

— Ще летим?

— Със сигурност няма да вървим пеш до Лас Вегас.

Самолетът…

Джипът спря до самолета. Гейтър ме издърпа навън и ме бутна нагоре по стълбичката. Излетя веднага и се отправи на юг.