Джос Стърлинг
Скай (13)

Тринайсета глава

Виктор, третият най-голям син на семейство Бенедикт, дойде, след като си бяхме легнали. Чух, че Саймън ругае, докато търси халата си Сали дойде да ме повика.

— Още ли не спиш?

— Не. Какво става?

— ФБР са в кухнята. Искат да говорят с нас.

Виктор беше с колежка. Правата му, дълга черна коса беше завързана на опашка. Беше облечен с елегантен черен костюм със сребриста вратовръзка. Излъчването му беше спокойно, като на баща му, сякаш малко неща можеха да го изненадат. Колежката му ми се видя по-нервна. Тя почукваше с показалката по електронния си бележник. Ястребовото й лице беше мрачно, а късата кестенява коса — пригладена зад ушите.

— Скай. — Виктор ми подаде ръка и ме заведе на стола срещу него. Беше странно, че се държи така, сякаш владее кухнята ни. Сали и Саймън без да роптаят му бяха отстъпили главната роля, и стояха отстрани, докато той водеше шоуто. — Имаш ли нещо против ако запишем разговора? — Виктор посочи блекберито на масата.

Погледнах Саймън, който поклати глава.

— Не, не възразявам.

Виктор натисна копче и каза:

— Записваме. Произшествие седем, седем, осем, наклонена черта, десет. Четвърти разговор. Присъстват агенти Виктор Бенедикт и Аня Ковалски, свидетелката Скай Брайт, непълнолетна, и родителите й, Саймън и Сали Брайт.

Боже, звучеше като съдебен процес.

— Нещо лошо ли съм направила? — попитах, търкайки петно от чай върху масата.

Изражението на Виктор омекна и той поклати глава.

— Не, освен че си излязла с онзи кретен брат ми. Скай, ти си на шестнайсет години, нали? Кога е рождената ти дата?

— Ами…

— Никой не е сигурен кога е рождената й дата — намеси се Сали, — тъй като тя е загубила родителите си, когато е била на шест. Избрахме за рожден ден датата, на която я осиновихме — първи март.

Агентката с вид на ястреб си го записа.

— Добре — каза Виктор и ме погледна замислено. — А сега, Скай, искам да ни разкажеш със свои думи, с колкото повече подробности си спомняш, какво се случи тази вечер в гората.

Докато местех насам-натам на масата няколко зрънца захар, аз разказах преживяното, представяйки си го кадър по кадър, като в един от моите сценарии. Пропуснах само факта, че от известно време Зед и аз използваме телепатия. А, и целувката. Мисля, че не беше необходимо ФБР да знаят за това.

— Зед каза, че ти си осъзнала, че има повече от един стрелец. Как разбра? — обади се госпожица Ковалски, когато стигнах до тази част от историята.

Зачудих се дали да не съчиня нещо, че съм чула шум или съм видяла втори човек, но накрая реших, че е по-добре да се придържам към истината.

— Беше вътрешно чувство — като инстинкт.

— Скай винаги е имала добри инстинкти — добави Сали, смущаващо изгаряща от желание да помогне на властите в разследването. — Спомняш ли си как тя не хареса онзи частен учител, когото наехме за нея, Саймън? Оказа се, че той е блъснал с кола човек и е избягал.

Бях забравила за този случай отпреди няколко години. Господин Багшот ме караше да изпитвам паника и вина в негово присъствие, сякаш чувствата му се изливаха от него и ме заливаха.

— Интересно. — Виктор сключи пръсти. — Значи не си видяла нищо, само си го усетила?

— Да. — Потърках слепоочията си, защото отново ме заболя главата.

Виктор бръкна в джоба си и извади кутийка аспирин.

— Зед ти го изпраща. Каза, че си забравила да глътнеш една таблетка.

Той беше видял това, но не и че ще стрелят по нас, като излезем на разходка? Шестото чувство беше обезпокоително разпокъсано. Изпих един аспирин с глътка вода и довърших разказа си.

— Хванахте ли извършителите? — попита Саймън. Двамата със Сали бяха пребледнели, защото едва сега чуха подробностите на историята и колко близо до нас се прелетели куршумите.

— Не.

— А имате ли представа кои са били?

— Не и този път.

— В опасност ли е Скай?

— Нямаме причина да смятаме така. — Виктор замълча за миг. — Искам да ви кажа нещо поверително. Трябва да го знаете, за да се погрижите за безопасността на Скай, но ще ви помоля да го запазите в тайна.

За един ужасяващ момент се запитах дали той няма да каже на родителите ми онези неща за савантите. Нямаше да му повярват.

— Моето семейство е тук като част от програмата на ФБР за защита на свидетели. Опасяваме се, че информацията за местонахождението ни е изтекла от съучастници на хора, които помогнахме да изпратят в затвора. Целта на нападението сме били ние, а не дъщеря ви, затова смятаме, че тя няма да бъде в опасност, стига да стои далеч от нас.

— О, горките! — Сали седна, клюмна като издишаща надувна кукла. — Само под какво напрежение живеете.

Саймън предугади следващата стъпка.

— След като местоположението ви вече не е тайна, ще се преместите ли?

— Надяваме се, че няма. Ще се помъчим да не бием на очи.

„Ще спра като шампион на Колорадо за юноши и ще се оттегля непобеден“ — беше казал Хавиер. Не искаше да става известен в други щати. А Зед избягваше да блесне на бейзболното игрище, за да не привлича внимание.

— Но още е рано да се каже. И е трудно да се премести цялото семейство. Предпочитаме първо да се справим със заплахата, да я ликвидираме и после да видим какво е положението ни.

Описах кръг с върха на пръста си.

— И щом от ФБР изтича информация, трябва да запушите дупката, преди да продължите по-нататък, или проблемът ще продължи да ви преследва.

Погледът на Виктор стана пронизителен.

— Умно момиче.

— Права съм, нали?

— Да. Можем да те защитаваме по-добре на място, което познаваме, докато се уверим, че е безопасно.

— Разбирам.

Виктор стана и прибра в джоба си касетофона.

— Много си симпатична, както каза татко. Благодаря ви, че ни отделихте време, Скай, госпожо и господине Брайт.

— Няма проблем, агент Бенедикт — отвърна Саймън и ги изпрати до външната врата.

Сали седна до мен край масата. Саймън се настани от другата ми страна и хвана ръката ми.

— Е — рече той.

— Да. — Облегнах глава на рамото му, забравила за кавгата ни.

— Съжалявам, Скай, но не можем да ти позволим да се виждаш с онова момче извън училище, нито пък с някой друг от семейството му, докато не бъде решен случаят.

— Не е честно.

— Не е, миличка. Съжалявам.

 

 

Тъй като не можех да се срещам със Зед през свободното си време, аз нямах търпение да го видя в училище, за да разбера какво ще се случи със семейството му. Почувствах се много объркана, когато той не дойде на училище през следващите няколко дни. Ужасно се разтревожих и ходех насам — натам без обяснение за насиненото си око. Чувствах се страшно неудобно, идваше ми да се свия тихо в ъгъла.

— Хей, Скай, да не си започнала да тренираш бокс? — възкликна Нелсън на висок глас, като ме видя в коридора.

Опитах се да дръпна кичур коса над раната си.

— Не.

Други ученици ме гледаха така, сякаш бях музеен експонат. „Странно момиче с насинено око, елате да видите!“

— Тогава как получи тази синина?

Засилих се и хукнах с надеждата да стигна до класната стая, преди Нелсън да изтръгне истината от мен.

— На мен можеш да кажеш, Скай. — Той хвана ръката ми, но вече не закачливо, а сериозно. — Удари ли те някой?

Отметнах косата от лицето си и го погледнах в очите.

— Вчера се натъкнах на един лакът.

— Чий?

— На Зед. Нищо не е станало.

— Знаех си, че от това няма да излезе нищо хубаво. Зед трябваше да се грижи по-добре за теб.

— Нищо? Шегуваш се! Къде е той? — Нелсън беше готов да избухне.

— Всичко е наред.

— Не е наред, Скай Зед не е подходящ за момиче като теб.

— Стана неволно.

— Тогава какво по-точно се случи? — Нелсън сложи ръка на вратата, за да ми попречи да вляза. — Как се натъкна на лакътя му?

Какво можех да кажа? Че сме били мишена на убиец? Това щеше да бъде като да взривя кашон с фойерверки в училище.

— Разхождахме се в гората и аз се спънах и паднах върху него. Ще ме пуснеш ли да вляза? И без това изглеждам глупаво. Не искам и да закъснея.

Нелсън спусна ръката си.

— Обаче аз те пазя, не забравяй. Може и да е станало неволно, но не го виждам тук да проверява как си. Ще поговоря със Зед.

— Недей.

— Не можеш да направиш нищо, за да ме спреш, Скай.

Сега трябваше да се опасявам и от още нещо — Нелсън да се разправя със Зед, мислейки погрешно, че ме защитава.

Зед се появи след два дни. Виктор докара него и Айвс на училище с лъскава „Тойота Приус“ с тъмни стъкла и ги остави пред вратата. Видях само, че влязоха вътре бързо, защото трябваше да тичам, съобразявайки се с „времето на Саймън“, който настояваше да ме води на училище. Саймън тръгваше в последната минута, когато трябваше да отиде някъде. Това беше добре за художниците, но не и за учениците.

Като ги видях да търчат от колата към входната врата, аз си помислих, че братята Бенедикт изглеждат изтормозени, но иначе добре.

„Зед.“

Той ме чу, че го викам в съзнанието си, и се огледа наоколо, но Айвс сграбчи едната му ръка, а Виктор — другата, и бързо го поведоха под прикритие.

„Ще те намеря по-късно“ — отговори Зед.

Но аз исках да го видя сега. Трябваше да преглътна разочарованието си и да отида да обясня на господин Джо защо за втори пореден ден пропускам регистрацията.

През междучасието се скрих в библиотеката. Навън валеше сняг и всички бяхме вътре, разпръснати из училището, търсейки убежище. Бях избрала справочния отдел, надявайки се, че там ще привлека по-малко погледи. Окото ми все още отичаше в различни цветове. Откакто зърнах Зед, аз имах страшното усещане, че може би чувствата ми към него изпреварват неговите чувства към мен. Все още бях разстроена от заплахата за живота му, а той дори не си беше помислил да ми съобщи, че е добре. Всички мисловни съобщения, които му изпращах, бяха останали без отговор. Каква превратност — разгорещяване и после охладняване. Може би приказките за сродни души наистина бяха глупости, които имаха за цел да му спечелят няколко целувки.

Зед обаче ме намери в скривалището ми. Вероятно ме беше видял, преди да отида там. Седна до мен и ме погледна.

„Скай, съжалявам.“

„Хей, още една полза от разговорите чрез съзнанието — не само че имате ниски сметки за телефон, но и не ви изхвърлят от библиотеката.“

Издърпах един том от енциклопедията, преструвайки се, че се интересувам от статия за пингвините.

„Сърдиш ли ми се?“

„Не.“

„Тогава защо се държиш студено?“

Вдигнах глава. Зед не беше откъснал очи от мен. О, Боже, колко хубав беше. Исках да заровя лице в рамото му и да се притисна до него.

„Боли ли те окото?“

„Не. Брат ти го излекува, но изглеждам глупаво.“

„Не можех да дойда, докато не претърсят района.“

„Предположих, че става нещо такова.“

„Не можах да ти изпратя съобщение, защото у дома нямаме покритие. Съжалявам.“

„Не се извинявай. Разбирам.“

„Наистина ли? Наистина ли разбираш колко ми е трудно? Исках да остана с теб в онзи ден. Ти се скара с баща си, нали?“

„Да, но после се сдобрихме.“

„Разстрои се, защото аз не бях, за да поема гнева му заради окото ти. Всички те тормозят.“

„Не ме тормозят, а ме поставят в неловко положение. Нелсън ще се разправя с теб.“

„Заслужавам го.“

„Ти спасяваше живота ми.“

„Преди всичко ти не трябваше да бъдеш в опасност. Не трябваше да те излагам на риск. Виж, не може ли да отидем някъде да поговорим нормално?“

„Не знам дали идеята е добра.“

Зед измъкна книгата от ръцете ми.

„Пингвините са изключително интересни същества, но не знаех, че ги изучаваш. По кой предмет?“

„По предмета «ние, глупавите на вид същества, трябва да се подкрепяме взаимно».“

Той пъхна книгата на мястото й на лавицата.

— Ела с мен.

Къде?

— В кабинетите по музика. Запазих единия за всеки случай.

Зед сложи ръка на рамото ми и ме изведе от библиотеката, хвърляйки убийствен поглед на Шийна и бандата й, които ни се хилеха мазно. Един негов поглед беше достатъчен, за да ги накара да отместят очи. Когато стигнахме до кабинета по музика, той първо провери дали е празен, а после ме дръпна вътре и затвори вратата.

— Така е по-добре. — Зед ме притисна до вратата и се наведе над мен. — Нека те прегърна за миг. Не съм имал възможност да те докосна, откакто ни подгониха убийците.

Позволих му да ме подържи в обятията си. Чувствах се напълно завладяна от нежността му. В прегръдката му се усещаше отчаяние. Може би и двамата ясно съзнавахме, че сме извадили късмет, че все още дишаме, още по-малко да се прегръщаме.

— Скай, няма да го понеса, ако с теб се случи нещо — промълви Зед. Пръстите му си играеха с косата ми, която бях разпуснала около лицето си, за да прикривам синината.

— Защо? Ще се случи ли нещо? Видя ли нещо?

— Казах ти, че не мога да гадая бъдещето. Сторя ли го, може да го променя така, че да стане не такова, каквото искаме.

— Тогава предполагам, че моето бъдеще не изглежда розово?

— Скай, моля те, не знам. Мислиш ли, че нямаше да направя нещо, ако знаех, че ще помогне? Знам само, че искам да си безопасност.

Беше много изнервящо. Всичките тези недомлъвки и неизказани предупреждения ме побъркваха. Да си савант, със сигурност беше гадно.

— Да, така е.

— Пак четеш мислите ми! Престани! Те са мои — лични — Скръстих ръце на гърдите си и се отдръпнах от него.

— Непрекъснато ти се извинявам, но наистина съжалявам. Чета твоите мисли по-ясно, отколкото на другите хора. Те някак си изтичат от теб и се вливат в съзнанието ми.

— И това би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре? — В гласа ми прозвуча истерична нотка.

— Не, това е обяснение. Можеш да се научиш да си изграждаш щитове.

— Какво?

— Основно обучение за саванти. Когато живееш в такова семейство, скоро се научаваш да си изграждаш щит.

— Но аз не съм савант.

— Савант си. И мисля, че дълбоко в душата си го знаеш.

Свих ръце в юмруци в косите си.

— Престани. Не искам да го чувам. — „Ти си лоша. Лоша. Винаги правиш нещастни другите.“ — Не съм савант! — Вече не говорех на Зед, а на шепота в главата си.

— Скай. — Зед хвана юмруците ми, дръпна ги от слепоочията ми и ме притегли към себе си. Ръцете му отново започнаха да милват косата ми, оставяйки я да падне на раменете ми. — Ти си добра. Най-далечното нещо от лоша, което съм срещал.

— Какво виждаш? Какво знаеш за там, откъдето съм дошла? — попитах тихо. — Ти загатна някои неща. Знаеш за мен неща, които аз не знам.

Чух, че в гърдите му отекна въздишка.

— Нищо ясно. Уриел има дарбата да вижда миналото.

Изсмях се, потрепервайки.

— Не ме разбирай погрешно, но се надявам да не се срещна с него.

Той ме залюля в обятията си. Беше като танц без музика, синхронизиране в един и същ ритъм.

— Искаш ли да знаеш защо не ти се обадих?

Кимнах.

— Не можех. Бяхме затворени у дома. Имам още лоши новини.

— Какви? По-лошо от това, че някакъв луд иска да убие семейството ти? Трябваше да знам дали сте добре. Дали ти си добре.

— Виктор ни постави под код „червено“. Това означава, че не можем да общуваме с никой друг, освен с членовете на семейството си.

Зачудих се къде ме поставя това в реда с приоритетите му. Все пак Зед твърдеше, че съм му сродна душа.

— Не знаем кой би могъл да подслушва обажданията ни. Трябваше да намеря начин да ти изпратя съобщение, но се боях да използвам телепатия.

— Защо?

— Това е лошата новина. Смятаме, че в екипа убийци има савант. Иначе не би трябвало да стигат толкова близо до нас. Дарбата на татко е да усеща опасността. Той би разбрал, че те са наблизо, ако не ги е предпазвал силен савант. Можеш да слушаш по телепатичен път, все едно ти говорят, ако имаш дарбата. Не исках да правя нищо, което би ги завело при теб.

— Тогава не само твоето семейство може да общува по телепатичен път?

— Не. Познаваме няколко други човека, но има много, които не познаваме. Лесно можеш да използваш дарбата си за добро или за лошо. Изкушението е голямо, особено за онези, които нямат равновесието на сродна душа. — Зед потърка брадичка в косата ми — Ти си моето равновесие, Скай. Плъзгах се по наклонената плоскост, преди да те срещна. Не мога да ти опиша какво означава за мен, че ме спаси от сивото съществуване.

— Плъзгал си се?

— Да, много. Аз не съм добър човек без теб. Ставаше все по-съблазнително да използвам дарбата си, за да получа своето, колкото и нечестно и каквато и да беше цената за другите хора. — Той изкриви лице в гримаса, тъй като се почувства неудобно от онова, което разкрива за себе си. — Ти ми вдъхна достатъчно надежда, която да ме крепи, докато бъдеш готова да отключиш дарбата си. След като това стане, няма шанс отново да бъда такъв, какъвто бях.

— Но още не си в безопасност? — Не съзнавах, че го обуздавам и карам да се въздържа. Ако нещо се объркаше и Зед изгубеше равновесието си, аз щях да бъда виновна, защото не съм била достатъчно смела, за да изследвам какво има в мен? — Какво да направя?

Той поклати глава.

— Нищо. Необходимо ти е време. Повече се тревожа за теб, отколкото за себе си.

Но аз се тревожа за теб.

— Благодаря ти, но нека ти дадем пространството, от което се нуждаеш, и да се справим с каквото трябва, за да си в безопасност.

Саванти убийци? Възможно ли беше това да е истина? Куршумите бяха реални. Не се съмнявах в тях.

— Мислиш, че онзи савант е станал лош?

— Да, той действаше със стрелеца. Може би още подслушва. Не знаем. По-трудно е да насочваш телепатията към точния човек от разстояние. Досега не сме се изправяли срещу такова нещо. Трябваше да го предугадим.

Почувствах, че Зед съди твърде сурово себе си, отчаян, че не знае всички отговори за мен.

— Защо е трябвало да го предугадите? Наскоро са ви въвлекли в тази история чрез програмата за закрила на свидетели. Когато изпитанието свърши, няма ли да премине опасността?

— Не съвсем. — Той придоби виновен вид и аз осъзнах факта, че не е бил напълно искрен с мен.

— Не съвсем!

— Ние не сме само свидетели, а и следователи. И това не е единственото изпитание. Семейството ми обединява дарбите си, за да изпрати в затвора стотици престъпници през годините. С това се занимаваме.

— И това означава, че имате и други врагове?

— Ако знаеха, че ние стоим зад присъдите им… Но те не би трябвало да разбират. Целта на информацията ни е да насочи властите да открият доказателства, които да издържат в съда. Мястото ни не е на свидетелската скамейка, а зад кулисите.

Едва след малко проумях цялото значение на онова, което ми казваше Зед. Членовете на семейството му бяха като тайно оръжие за служителите на реда и се бореха със злото всеки ден.

— Как го правите?

Той затвори очи за миг.

— Работим заедно. Виждаме какво се е случило.

— Виждате го? Виждате всички онези ужасяващи неща — убийствата, престъпленията?

— Ако не обърнем внимание на случилото се, ще бъде по-лошо. Бихме споделили част от вината, ако не направим нищо, за да спрем престъпленията, когато можем.

— Но вие страдате заради това.

Зед повдигна рамене.

— Това е нищо в сравнение с доброто, което можем да направим.

Осъзнах, че семейство Бенедикт са смели и всеотдайни и загърбват амбициите си, за да използват способностите си на саванти. Можеха да тръгнат по света да търсят сродни души, но те рискуваха всичко, за да помагат на жертви на престъпления. Но това означаваше също така, че никога няма да живеят нормално, никога няма да бъдат свободни да се измъкнат от сенките и до края на живота си ще преживяват грозните сцени, причинени от най-злите престъпници. Те бяха избрали по-трудния път. Аз не бях толкова благородна. Твърде дълго бях живяла в сенките и не исках да се върна там — нито дори заради Зед.

— Страхувам се, Зед.

— Мисля, че за теб не съществува заплаха, стига да не ни виждат заедно извън училище. Не съм казал за теб дори на семейството си. Единственият начин да те предпазя, за който се сещам, е да стоя на разстояние от теб. Ако лошият савант разбере, че ти си моята сродна душа, това ще те постави в центъра на мишената.

— Нямах предвид това. Страхувам се да не пострадаш.

— Вече всичко е под контрол.

— Но ще трябва да продължавате да се криете, нали?

— Не искам да мисля за това.

— Мога ли да помогна? Има ли начин, по който мога да улесня нещата за теб?

Зед поклати глава.

Това би означавало да отключиш дарбата си, а както казах, мисля, че засега идеята не е добра.

— Да отключа дарбата си? Какво значи това? Вие, савантите, говорите загадъчно.

Той се засмя.

— Искаш да кажеш ние, савантите. Ако дарбата ти беше освободена, ти щеше да сияеш като мен, когато си с мен.

Сгуших се по-близо до него и прокарах пръсти по гърдите му. Имах чувството, че оставям огнени следи. Сърцето му ускори ритъма си.

— Вече се чувствам доста искряща.

Зед целуна косата ми толкова нежно, че очите ми се напълниха със сълзи.

— Хубаво е, но по-добре престани да го правиш, защото и двамата ще загазим. — Той хвана пръстите ми и ги притисна до ризата си.

— Зед, реално ли е всичко това?

— Да, реално е. Дарбата ти чака да посегне към него.

— Страхувам се да го направя.

Той подпря брадичка на главата ми.

— Знам. Мога да чакам — колкото ти е необходимо. Ела, седни на коленете ми за малко.

Зед ме поведе към барабаните и седна на столчето.

— Искаш да седна на коленете ти там? Ще падна.

— Не и ако седнеш с лице към мен.

Засмях се, но малко тъжно.

— Това е лудост.

Може би. Но ще ми достави удоволствие.

Седнах на коленете му така, че да сложа глава на гърдите ми, и увих ръце около врата му.

— А сега се дръж, чу ли?

— Аха.

Той взе палките и започна да свири перкусионната част на песента, която изпълнявахме с джаз бенда. Затананиках мелодията.

— Ще бъде хубаво да се включи и пианото, но не искам да мърдаш — нежно прошепна Зед в ухото ми.

— Сигурно.

Ритъмът беше бавен и хипнотичен. Успокояващ. Затворих очи и се заслушах, докато той тананикаше думите на „Алелуя“ Имаше хубав глас — тенор, идеална височина.

— Само така ли ще седиш, или ще пееш с мен? — попита Зед.

— Само ще седя.

— Какво ти е на гласа?

— Не пея. Не съм пяла много отдавна.

— Тук съм само аз. Няма да ти се смея.

През целия ми живот пеенето беше забранена територия. Не исках да развалям хубавия момент.

— Само ще слушам.

— Добре. Но все някога ще те накарам да пееш.