Джос Стърлинг
Скай (9)

Девета глава

През нощта не можах да заспя. И това не беше изненадващо след случилото се със Зед на улицата. Арогантен кретен. Как можеше да си мисли, че съм негова и да очаква, че ще се хвърля в обятията му? Можеше и да го харесвам, но това не означаваше, че одобрявам държането му. Той беше студен, безцеремонен и груб. Щеше да ме смачка за пет минути, ако направех глупостта да изляза с него. А приказките му за сродни души бяха абсолютно странни. И какво, по дяволите, беше савант?

Станах от леглото и облякох халата си. Не ме свърташе на едно място, докато лежах и си припомнях разговора отново и отново. Не разбирах много неща, но се страхувах да попитам за обяснение. Онези думи за лошото предчувствие бяха страшни. Зед ме беше накарал да му повярвам донякъде. Не исках обаче да променям живота си само защото на някакво момче му се беше присънило, че може да ми се случи нещо лошо. Какво ли щеше да последва? Той можеше да заяви, че трябва да се обличам само в оранжево, иначе ще рискувам да ме прегази автобус. Бих ли отишла на училище с вид на мандарина, ако Зед кажеше така? Не, това беше коварна маневра, за да ме накара да правя каквото той поиска.

И какво беше то? По гърба ми полазиха ледени тръпки. Убеждението, че не съм сама, се засили. Вече изнервена, се приближих до прозореца и леко открехнах завесата. В главата ми звучеше музика в стил „Психо“. Сърцето ми подскочи в гърлото, когато се озовах очи в очи със Зед. Трябваше буквално да прехапя езика си, за да не изпищя. Той се беше покатерил на ябълковото дърво и седеше пред стаята ми, възседнал клон. Отворих прозореца.

— Какво правиш тук? — изсъсках. — Слез долу, махай се.

— Покани ме да вляза. — Зед се плъзна по корем на клона.

— Престани! Слез оттам! — Паникьосах се и се зачудих дали да не извикам Саймън.

— Не, не викай баща си. Трябва да говоря с теб.

Размахах ръце към него.

— Махай се! Не те искам тук.

— Знам. — Зед се отказа от идеята да влезе насила в стаята ми. — Скай, защо не знаеш какво е савант?

Замислих се дали да не тресна прозореца и да сложа край на тази странна среща от сорта „Ромео и Жулиета“.

— Не мога да отговоря, когато не разбирам въпроса.

— Ти ме чу да ти говоря — в главата си. Не само разбра намека ми, а чу думи.

— Аз… аз…

„Ти ми отговори.“

Втренчих се в него. Той го правеше отново. Телепатия — нали така се наричаше? Не, не, аз проецирах — това се случваше.

— Всички саванти могат да го правят.

— Нищо не чувам. Не разбирам за какво говориш.

„Виждам и трябва да знам защо.“

Бях объркана и единствената стратегия, която можах да измисля, беше отричането. Трябваше да го разкарам от моето ябълково дърво.

— Сигурна съм, че това е много интересно, но е късно и искам да спя. Затова… лека нощ, Зед. Ще поговорим някой друг път. — Например никога.

— Няма ли поне да ме изслушаш? — Той скръсти ръце на гърдите си.

— Защо да го правя?

— Защото аз съм твоя сродна душа.

— Престани. Не те разбирам. Ти не си нищо за мен. Груб си и студен и дори не ме харесваш и непрекъснато ме критикуваш.

Зед пъхна ръце в джобовете си.

— Значи това е мнението ти за мен.

Кимнах.

— Знам. Може би това е поредният ти коварен план да ме унижиш по някакъв начин — като се преструваш, че ме искаш.

— Ти наистина не ме харесваш, нали? — Той се изсмя глухо. — Страхотно, сродната ми душа не разбира абсолютно нищо за мен.

И аз скръстих ръце на гърдите си, но за да прикрия факта, че треперя.

— Какво има за разбиране? Лесно е да прозреш какво мислят кретените.

Отчаян от многократните ми откази, Зед протегна ръка към мен.

Отстъпих назад.

— Слез от дървото ми — Пръстът ми трепереше, когато посочих портата.

За моя изненада той не възрази, само се вгледа изпитателно в лицето ми и после кимна.

— Добре. Но не всичко е свършило, Скай. Трябва да поговорим.

— Махай се.

— Тръгвам си. — Зед скочи на земята и изчезна в нощта.

Въздъхнах облекчено, тряснах прозореца и се хвърлих в леглото. Придърпах завивките около себе си, свих се на кълбо и се зачудих какво става тук. И какво да направя по въпроса.

 

 

В онази нощ отново ми се яви сънят, но този път с повече подробности. Спомних си глада. Не бях яла нищо от дни, освен чипс и шоколад, от които вече ми се гадеше. Коленете ми бяха изцапани и косата ми беше сплъстена от едната страна, на която предпочитах да лежа през нощта. Устата ме болеше и устната ми беше подута там, където беше срязана отвътре. Седях на затревения бордюр и не чувствах нищо, освен страх, трепетно усещане на паника в стомаха си, което можех да надвия само като се съсредоточа върху маргаритките. Те бяха чисто бели и препънатите им венчелистчета блестяха дори в мрака. Обвих с ръце коленете си, свивайки се като някоя от тях.

Миризмата тук не ми харесваше — на кучета, отходни газове от автомобили и боклуци. И на огън. Мразех огъня. Колите по магистралата бучаха монотонно. Шумът звучеше ядосано и забързано. Никой нямаше време за едно изгубило се момиченце.

Чаках.

И после сънят се промени. Този път при мен не дойде жена с шал на главата, а Зед. Той се наведе над мен и протегна ръка.

— Ти си моя. Дойдох да те взема.

Събудих се с разтуптяно сърце точно когато зад планината се зазоряваше.

 

 

Следващите няколко дни в училище бяха бавно мъчение. В сравнение с първите седмици, когато рядко виждах Зед, сега го срещах непрекъснато. Усещах замисления му поглед, докато вървях по коридорите или в столовата. Молех Тина да ме кара с колата и дори се отбивах при госпожа Хофман, когато се връщах, за да не бъда сама вкъщи. Зед ме беше превърнал в затворничка. Едно беше да въздишам по Върколака отдалеч, но съвсем друго той да се е прицелил в мен.

Рано в събота сутринта на вратата са почука. Саймън и Сали още бяха в леглото, затова аз отидох да отворя. Държах чашата с чай в ръката си и очаквах, че е някаква пратка от ателието.

На прага обаче стоеше Зед. Държеше огромен букет цветя. Бутна го в ръцете ми, преди да успея да затворя вратата под носа му.

— Хайде да започнем отначало. — Той протегна ръка. — Здравей, аз съм Зед Бенедикт. А ти?

Взех цветята, които бяха в любимите ми цветове — тъмночервени и сини.

— Давай, това е лесно. Кажи: „Аз съм Скай Брайт и съм от Англия.“ — Зед го произнесе с толкова смешен акцент, че аз почувствах, че част от съпротивата ми се огъва от желанието да се засмея.

— Не говоря така.

— Точно така говориш. Хайде.

— Здравей, аз съм Скай Брайт и съм от Ричмънд, Англия.

— А сега кажи: „Еха, какви красиви цветя. Искаш ли да влезеш и да изпиеш чаша хубав чай?“

Трябваше да престане с този акцент. Хвърлих поглед през рамо и се запитах дали няма да слезе Сали или Саймън.

— Те спят. — Зед кимна към горния етаж. — Е?

— Ами, цветята са прекрасни. — Може би наистина трябваше да поговорим и по-добре тук, отколкото в училище. Отдръпнах се встрани. — Кафе? — Зед не ми приличаше на човек, който пие чай.

— Щом настояваш. — Той се усмихна малко нервно и влезе.

— Ела в кухнята. — Залових се да правя кафе и да търся ваза за цветята. — Защо си дошъл?

— Не е ли очевидно? Оплесках нещата и искам да се извиня.

Сложих цветята във вода.

— Букетът е добро начало. — Всъщност за пръв път някой ми подаряваше цветя. Не бях толкова нервна през деня, защото знаех, че родителите ми са у дома. Можех да се справя с разговора, щом Зед имаше желание да се извини. Тина вероятно щеше да го приеме за нечувана сензация, ако научеше, че великият Зед Бенедикт се е унижил да се смири пред момиче.

Зед се залови да разглежда кафетиерата.

— Как работи това чудо?

Взех я от него и му показах колко кафе да сложи.

— Не се чувстваш много удобно в кухнята, а?

— В семейството сме само момчета — каза той, сякаш това обясняваше всичко. — Имаме кафе машина с филтър. Прави страхотно кафе.

— И се нарича мама.

Зед се засмя.

— Не. Всички у дома й прислужват.

Добре, можех да го направя. Водехме нормален разговор за нормални неща.

Той взе чашата си и седна до барплота за закуска.

— Е, разкажи ми нещо за себе си. Аз свиря на барабани и на китара. А ти?

— Пиано, саксофон и китара.

Виждаш ли, можем да разговаряме, без да те плаша.

— Да. — Погледнах го. Зед ме наблюдаваше като мечка, която е приклекнала над дупка в леда и се готви да хване пъстърва. — Ти… каква музика харесваш? Джаз?

— Всякаква, но обичам свободата да импровизирам. — Той потупа мястото на пейката до себе си. Седнах на разстояние от него. — Харесва ми да се отклонявам от партитурата. За мен това е нещо като свободно падане без парашут, тоест ноти.

— И на мен ми харесва.

— Това е музикантска музика. Не е толкова точно определена като някоя друга музика, но ти се отплаща, когато вникнеш в нея. — Зед ме погледна, подканвайки ме да разбера, че в думите му е скрит друг смисъл. — Искам да кажа, че наистина трябва да си уверен, за да изсвириш спонтанно соло, без да се изложиш. Всеки може да направи грешки, когато бърза и се впуска твърде рано.

— Предполагам.

— Всъщност не знаеш.

О, Боже, Зед отново щеше да повдигне въпроса за саванта.

Той поклати глава.

— И нямаш ни най-малка представа защо те предупредих онзи ден. Мислиш, че се опитвах да те уплаша.

— А не беше ли така? Всичките онези неща за ножове и кръв.

— Не исках да прозвучи така. — Той потърка палец в кокалчетата на пръстите ми, които бяха свити на масата между нас. — Странно е, че седя до теб. Приемам много от теб, все едно предаваш на всички честоти.

Намръщих се.

— Какво означава това?

Зед протегна дългите си крака и леко блъсна моите.

— Трудно е да ти го обясня. Извинявай, че бях груб с теб.

— Груб? Не. Само си помислих, че имаш някаква странна алергична реакция към дребнички английски момичета.

Той ме огледа.

— Такава ли си?

— Ами… да. — Втренчих се в краката си. — Все още чакам онзи бърз растеж, който Сали ми обеща, откакто бях на четиринайсет.

— Ръстът ти е идеален. Аз съм от семейство на секвои великани. Един бонзай е приятна промяна.

Бонзай! Ако го познавах по-добре, щях да го сръгам в ребрата заради това, но бях срамежлива и го подминах без коментар.

— Е, няма ли да ми обясниш какъв ми е проблемът?

— Не днес. Обърках нещата веднъж и няма да рискувам да ги проваля за втори път, като те притискам. — Въпросът е твърде важен. — Той хвана ръката ми и се плесна с нея. — Ето. Заслужих си го.

— Ти си луд.

— Да, такъв съм.

Зед обаче не обясни откъде знае, че искам да го плесна.

Той пусна ръката ми.

— Е, добре, сега ще тръгвам. Не искам да насилвам късмета си. Беше ми приятно да се видим, Скай. До скоро.

 

 

Не вярвах на поведението му на поправило се лошо момче, но Зед очевидно нямаше намерение да се отказва. В понеделник след часовете той ме чакаше до колата на Тина.

— Здравей, Тина. Как си?

Тя се втренчи в него, а сетне погледна мен и повдигна вежди.

— Добре, Зед. А ти?

— Страхотно. Скай, готова ли си да си отидеш у дома? — Той ми подаде мотоциклетистка каска.

— Тина ще ме закара.

— Убеден съм, че тя няма да има нищо против аз да те закарам. Искам да съм сигурен, че Скай ще се прибере вкъщи.

Видът на Тина беше такъв, сякаш имаше нещо против, и не на последно място, защото също като мен нямаше доверие на Зед.

— Казах, че аз ще закарам Скай.

Той отново ми подаде каската.

— Моля те.

Зед Бенедикт каза „моля“. Налъмите започваха да цъфтят. И предлагаше да осъществи една от тайните ми фантазии — да се возя след училище на страхотен мотоциклет. Знам, че това е изтъркано, но ми се нравеше.

— Скай? — разтревожено попита Тина.

Предполагам, че такова унижение трябва да се насърчава.

— Всичко е наред. Благодаря, Тина. Ще отида със Зед. — Взех каската.

— Щом си сигурна. — Тя събра на опашка на тила си фитилите на косата си — жест, който означаваше, че се чувства неудобно.

Не бях много сигурна.

— Ще се видим утре.

— Да. — Последният й поглед не остави съмнение в мен, че ще ме разпитва какво се е случило, след като си е тръгнала.

Зед ме заведе до мотоциклета си. Двамата привличахме изумените погледи на учениците, които минаваха покрай нас.

— Не съм се возила на мотоциклет — признах, докато се качвах зад него.

— Няма да издам тайната ти.

Не виждах лицето му, но бих се заклела, че се хили. Плъзнах се напред и увих ръце около кръста му. Краката ми докосваха неговите. Той изкара мотора от паркинга и зави нагоре по хълма. Увеличи скоростта и аз се вкопчих в него. Усетих, че Зед погали ръката ми — окуражително докосване.

— Добре ли си там отзад?

— Чудесно.

— Искаш ли да отидем малко по-нататък? Мога да те заведа в планината. Остават трийсетина минути дневна светлина.

— Може би малко по-нататък.

Минахме покрай дома ми и се отправихме нагоре по пътя, който стана стръмен. Там имаше само няколко ловни хижи и две усамотени имения. Зед спря на възвишение с гледка към долината. Слънцето залязваше пред нас, окъпвайки всичко в масленозлатиста светлина, която внушаваше илюзия за топлина въпреки студа.

Зед паркира мотоциклета, помогна ми да сляза и ме остави да се полюбувам на гледката няколко минути. Скрежът от нощта се беше задържал на сенчестите места. Листата имаха бяло по краищата и хрущяха под краката. Виждах километри надалеч. Планините, на които не бях обръщала внимание през целия ден, отново се набиваха в съзнателните ми мисли и ми напомниха колко незначителна съм в сравнение с тях.

— Е, Скай, как мина денят ти?

Такъв обичаен въпрос от устата на Зед беше изненада. Върколакът се превръщаше в кученце, което ти носи пантофите? Мисля, че не. Трудно беше да му вярвам, когато се държеше толкова нормално.

— Добре. Композирах малко през обедната почивка.

— Видях те пред пианото.

— Не си влязъл?

Той се засмя и вдигна ръце.

— Много внимавам с теб. Ти си страшно момиче.

— Аз?

— Замисли се. Направи ме на пух и прах на паркинга пред приятелите ми, спаси дузпата ми и ме изгони от твоето ябълково дърво. Да, страховита си.

Усмихнах се.

— Харесва ми как звучи. — Супер Скай, помислих си.

Той се ухили. Не можеше да е прочел мислите ми, нали?

— Но най-много ме плаши, че във взаимоотношенията ни има толкова много сътресения, а ти дори не го знаеш.

Сподавих въздишката си.

— Добре, Зед, опитай се да ми го обясниш отново. Този път ще слушам.

Той кимна.

— Предполагам, че не знаеш нищо за савантите?

— Знам повече за футбола.

Зед се засмя.

— Тогава ще ти разкажа малко, само като начало. Да седнем тук. — Той ме повдигна и ме настани на паднал ствол на дърво, а после се облегна на него, така че очите ни да бъдат на едно ниво. Бяхме близо един до друг както на лодката и аз изведнъж осъзнах, че погледът му се плъзга по чертите ми. Имах чувството, че не погледът, а пръстите му галят кожата ми — Сигурна ли си, че искаш да слушаш? Защото ако ти кажа, ще трябва да те помоля да го пазиш в тайна заради останалите членове на семейството ми.

— На кого бих казала? — Гласът ми прозвуча странно задъхано.

— Знам ли? Може би на „Нешънъл Инкуайърър“. На Опра Уинфри? На някоя комисия в Конгреса. — Изражението му беше иронично шеговито.

— Не, не, определено не. — Засмях се, докато ги отброявах на пръстите си.

— Добре тогава. — Зед се усмихна и прибра кичур коса от челото ми. Потреперваше от напрежение, сякаш едва се сдържаше и се страхуваше да отпусне юздите. Малко нервно аз прибягнах до един от обичайните си методи на дистанциране, опитвайки се да преобразувам срещата като някой от въображаемите си комикси, но открих, че не мога. Зед ме държеше в реалността и настоящия момент, напълно съсредоточена. Цветовете — косата, очите, дрехите му — не бяха ярки и крещящи, а фини, искрящи, и с много оттенъци. Съзнанието ми беше превключило на висока разделителна способност. — Савант — това съм аз. Всичките от семейството ми сме саванти, но аз съм получил по-голяма доза, защото съм седмият син. И майка ми е седмо дете.

— И това влошава нещата?

Можех да преброя всяка мигла около поразителните му очи.

— Да, има мултиплициращ ефект. Савантите имат тази дарба. Това е като още една скорост на кола и ни прави малко по-бързи и развити от нормалните хора.

— Да, добре.

Той леко потърка коляното ми в кръгове, за да ме успокои.

— Това означава също, че можем да разговаряме по телепатичен път един с друг. Хората, които нямат ген на савант, долавят усещане, импулс, но не чуват гласа. Това си помислих, че ще стане, когато ти говорих на футболното игрище. Много се изненадах, когато ти ме разбра, направо се шашнах.

— Защо?

— Защото това означава, че и ти си телепат. А когато сродна душа говори телепатично с партньора си, това е все едно в някоя сграда да светнат всички лампи. Ти ме озари като Лас Вегас.

— Разбирам. — Не исках да вярвам на нищо от това, но си спомних гласа му, който ми каза да се отпусна във водата, когато паднах от лодката. Сигурно беше случайно. Не можех да си помисля, че е нещо друго.

Зед допря глава до моята. Направих опит да се отдръпна, но той уви пръсти около врата ми и нежно ме задържа до себе си. Не, недей. Има още. Топлината на ръката му се разля в мен и отпусна напрегнатите ми вратни мускули.

— И аз така си помислих.

— Кога е рожденият ти ден?

Какво общо имаше това?

— Ами… на първи март. Защо?

Зед поклати глава.

— Не може да бъде.

— Това е датата на осиновяването ми.

— Аха, ясно. — Той леко докосна извивката на рамото ми и после спусна ръка върху моята, която беше на коляното ми. Седяхме така и мълчахме известно време. Изведнъж усетих сянка — присъствие в съзнанието ми. — Да, това съм аз. Само проверявам.

Поклатих глава.

— Не, въобразявам си.

Той въздъхна страдалчески.

— Проверявам фактите, които знам. Не мога да сгреша за нещо като сродната си душа. — Зед се отмести. Усещането за близостта му намаля и ме остави самотна. — Сега разбирам. Ти идваш от някакво тъмно място, нали?

Какво бих могла да кажа?

— Не знаеш ли кои са биологичните ти родители?

— Не. — Нервността ми се завърна и се сви ужасяващо в мен като червейчета, пъплещи в изгнила ябълка. Зед откриваше твърде много. „Нараняваш хората близо около теб. Престани.“

И не знаеш, че имаш дарба.

— Защото нямам. Аз съм обикновена. Нямам допълнителни скорости тук. — Почуках с пръст главата си.

— Не си ги открила. Но те са там. Виж, Скай, когато се роди савант, някъде в света по същото време се появява и двойникът му. Може да е в съседната къща или на хиляди километри. — Той преплете пръсти с моите. — Ти имаш половината дарби, аз — другата половина. Заедно правим едно цяло и сме много по-силни.

Завъртях очи.

— Звучи като приятна, красива приказка, но не може да е истина.

— Не е приятна. Замисли се. Шансът да срещнеш другата си половина е съвсем малък. Повечето от нас са обречени да знаят, че някъде има нещо по-хубаво, но не могат да го открият. Родителите ми са двама от късметлиите. Заедно са благодарение на един мъдрец от племето на баща ми с дарба на откривател. Никой от братята ми все още не е намерил партньорката си и всичките се борят с това. Много е мъчително да знаеш, че нещата могат да бъдат много повече. Затова прибързах. Бях като умиращ от глад човек на банкет.

— Ами ако никога не намерят сродната си душа?

— Може да станат много неща — отчаяние, гняв, примирение. Става по-лошо, докато годините минават. Аз все още не се бях разтревожил. Извадих невероятен късмет, че избегнах терзанията.

Отказвах да повярвам на небивалиците, които бръщолевеше Зед, и намерих убежище в лековатото, шеговито отношение.

— На мен не ми се струва трудно. Не може ли да създадат уебсайт за срещи между саванти по интернет или нещо подобно? Проблемът ще бъде решен.

Той се усмихна горчиво.

— Мислили сме за това. Но не става дума само за деня на раждането, но и кога си заченат, защото за девет месеца може да има много варианти. Помисли си колко много хора по света са родени на твоя рожден ден или в дните около него. След това включи преждевременно родените бебета и родените по-късно от определената дата. Стават хиляди. Савантите са рядкост — има само един на всеки десет хиляди души. И не всеки савант живее в страна като нашите, където имаме компютри вкъщи. Нито говорят на един и същ език.

— Да, разбирам. — Донякъде, ако вярвах на всичко това, но аз не вярвах.

Зед нежно обви в шепа брадичката ми.

— Но въпреки незначителния шанс, аз те открих. И то не къде да е, а на футболното игрище. Скай Брайт от Ричмънд, Англия.

Беше изключително странно.

— Какво означава всичко това?

— Означава, че ще бъдем заедно до края на живота си.

— Шегуваш ли се?

Той поклати глава.

— Но аз съм тук само за една година.

— Само една година?

— Такъв е планът.

— И какво ще правиш след това? Ще се върнеш в Англия?

Повдигнах рамене и се престорих, че съм спокойна.

— Не знам. Зависи от Сали и Саймън. Ще бъде трудно, защото ще съм учила тук една година, а учебната програма в Англия е съвсем различна. Не искам да започвам отначало.

— Тогава ще намерим начин да останеш. Или аз ще дойда с теб в Англия.

— Какво? — Осезателно съзнавах, че Зед отново е преплел пръсти с моите. Не си бях представяла какво е някое момче да държи ръката ми. Беше хубаво, но и малко страшно.

— Да, по дяволите. Това е сериозно. — Той стисна пръстите ми. — За да не избяга тя на хълмовете.

— Това пък какво означава?

Зед хвана едната ми ръка и я пъхна в джоба на якето си. Продължаваше да я държи, когато се наведе до мен и погледна от нивото на очите ми.

— Помислих си, че отначало ще се страхуваш малко, докато свикнеш с мен. С добрата ми страна, не с лошата.

— Да се страхувам?

— Върколакът, спомняш ли си? Ти ме смяташе за лош. Прочетох го в мислите ти.

„Той знае за Върколака?“ Направо ме гръмна.

— Защо? Готино е.

Изпъшках задавено от унижение.

Зед се засмя. Смущението ми му доставяше удоволствие. Гадняр.

— Знам, че понякога е трудно да се говори с мен, например, когато се срещнахме в запустелия град. Аз преживявам… — Той поклати глава. — В момента ми е трудно. А понякога се чувствам смазан. Тежат ми твърде много неща.

Е, добре, не вярвах на щуротиите за сродна душа, но не можех да отрека, че Зед притежава свръхестествената способност да краде мислите ми.

— Не си го измисляш, нали? Наистина го правиш. — Мислех си как той, изглежда, знае какво ще кажа, преди да съм си отворила устата.

— Правя много неща. — Слънцето се плъзна зад хоризонта и меденожълтата светлина се превърна в старо злато. — Бих желал да направя някои неща с теб, Скай, ако искаш. Сгреших, когато ти се натрапих и заявих, че си моята сродна душа. Ти трябва да го разбереш заедно с мен. Все пак имаме време до края на живота си.

Преглътнах. Тина ме беше предупредила. Имаше ли нещо по-примамливо от това някое момче да ти каже, че си родена за него? Така правеха лошите момчета, за да съблазнят горките наивнички в приказките, нали? В момента обаче не можех да мисля по този въпрос. Мислех само за Зед, който изглеждаше толкова… обнадежден.

— Какви неща?

Той нежно прокара ръка по рамото ми и хвана пръстите ми.

— Да се разхождаме с мотоциклета.

Усмихнах се свенливо.

— Вече го направихме.

— Тогава сме отметнали първото квадратче. После може да отидем на кино в Аспен или да рискуваме вечеря в Рикънридж и всички да ни зяпат през цялото време.

— Киното звучи добре.

— С мен?

Наведох глава.

— Може да рискувам. Веднъж. Но все още не те харесвам много.

— Разбирам. — Зед кимна сериозно, но очите му се усмихваха.

— И не вярвам на тези приказки за сродни души. Това не оставя място за избор. Все едно е някакъв космически уреден брак.

Той направи гримаса.

— Тогава ще го оставим настрана засега. Стъпка по стъпка. Е, ще излезеш ли с мен?

Какво бих могла да кажа? Харесвах този Зед, който ми донесе цветя и изпълни дузпата така, че да спаси от унижение една новодошла, но не бях забравила ядосания, опасен Върколак.

— Добре, ще ти дам шанс.

Зед вдигна пръстите ми до устните си, захапа ги закачливо и ги пусна.

— Тогава имаме среща.