Джос Стърлинг
Скай (12)

Дванайсета глава

Наведохме се и Зед ме поведе покрай плиткия поток, който се вливаше в Ери. Той беше с ботуши, но моите платнени гуменки се плъзгаха по камъните и аз непрекъснато се спъвах.

„Дръж се за якето ми — предаде ми Зед. — Остава още малко.“

Потокът стана по-дълбок и брегът се сниши, позволявайки ни да се изкатерим от дерето. Появихме се на тревистия склон пред къщата.

— Усещаш ли нещо? — попита Зед.

— Не. А ти?

— Не виждам нищо. Хайде да бягаме към къщата. — Той стисна ръката ми — На три. Едно… две… три!

Хукнах по открития участък, докато краката ми жвакаха в гуменките, и минах през предната врата. Чух, че ключалката изщрака зад мен, без Зед да я докосва.

— Баща ти и Хавиер добре ли са? — попитах задъхано.

Той придоби унесен вид за секунда, докато проверяваше как са другите от семейството му.

— Добре са, но са изпуснали стрелците. Ти беше права. Били са двама. Избягали са от града с джип без опознавателни знаци. Черен, с тъмни стъкла. В планината има стотици такива джипове. Татко каза да стоим тук, докато се върне. Дай да видя окото ти.

Зед ме заведе в банята на долния етаж и ме сложи да седна на ръба на ваната. Докато ровеше в комплекта за първа помощ, аз го усетих, че трепери.

Хванах ръката му.

— Всичко е наред.

— Не е наред. — Той разкъса пакетче с памучни тампони, разпилявайки ги върху шкафчето. — Тук трябваше да сме в безопасност. — Не шокът, а гневът го караше да трепери.

— Защо да не сте в безопасност? Какво става, Зед? Не изглеждаш много изненадан, че някой искаше да те застреля.

Той се изсмя глухо.

— Имаш ужасяващ смисъл, Скай. — Зед намокри памучен тампон и го сложи на окото ми. Хладината притъпи болката. — Стой така. — След това почисти охлузванията и драскотините ми — Съзнавам, че искаш да знаеш за какво става дума, но за теб и за нас е по-добре да не знаеш.

— И аз трябва да се примиря с този отговор? Излизам на разходка с теб и започват да стрелят по нас, а аз не трябва да питам защо, така ли? Мога да преживея взривяващите се лимони и останалите неща, но това е различно. Ти едва не умря.

Той притисна мокрия памук до скулата ми.

— Знам, че си ми ядосана.

— Не съм ядосана на теб, а на хората, които се опитаха да ни убият преди малко! Каза ли на полицията?

— Да, татко им съобщи. Ще дойдат. Вероятно ще искат да говорят с теб. — Зед махна памука и подсвирна. — Как ти се струва това за първа среща? Насинил съм ти окото.

— Това беше неприятна изненада.

— Било е среща? Поканил си ме тук на среща, а аз не съм разбрала?

— Да. Е, не много момчета водят момичетата си на лов като мишени на първа среща. Трябва да ми дадеш няколко червени точки за стил.

Все още не бях получила отговор на въпроса си.

— Било е среща? — повторих.

Зед ме прегърна и притисна главата ми до гърдите си.

— Беше среща. Исках да свикнеш с мен в естествената ми среда, така да се каже. Но мога да се представя по-добре, обещавам.

— Какво ще бъде другия път? Гладиаторска битка?

— Хубава идея. — Той докосна с устни косата ми — Благодаря ти, че запази хладнокръвие там в гората.

— А аз ти благодаря, че спаси и двама ни.

— Зед? Скай? Добре ли сте? — извика Сол от коридора.

— Тук сме, татко. Аз съм добре. Скай пострада леко, но иначе и тя е добре.

Сол застана на вратата. Изражението му беше разтревожено.

— Какво се случи? Не видя ли опасността, Зед?

— Очевидно съм я видял. Помислих си: „Ще изведа приятелката си на разходка и те ще я убият“. Разбира се, че не я видях. И ти не си я усетил.

— Извинявай, глупав въпрос. Виктор идва насам. Обадих се на майка ти и на Айвс. Трейс ще дойде, колкото може по-скоро.

— Кой беше?

— Не знам. Двамата Кели са били изпратени в затвора във вторник. Може да е отплата. Но те не би трябвало да знаят къде да ни намерят.

Обърнах се, както бях в обятията на Зед, и погледнах Сол.

— Кои са Кели?

Сол ясно видя лицето ми за пръв път.

— Скай, ти си ранена! Хавиер, ела тук!

В банята стана тясно, когато толкова много Бенедикт се суетяха около мен.

— Добре съм. Само искам отговори.

Хавиер дотърча при мен.

— Тя не е добре. Лицето й гори.

Отворих уста да възразя.

— Не си прави труда, Скай. Усещам как се чувстваш. Като ехо. — Той протегна ръка и сложи върха на пръста си на синината. Почувствах боцкане като иглички в дясната страна на лицето си.

— Какво правиш?

— Опитвам се да ти помогна да не изглеждаш като панда утре. — Хавиер махна пръста си — Това е моята дарба.

Докоснах предпазливо лицето си. Въпреки че охлузването пулсираше, болката намаля.

— Пак ще имаш лека синина. Нямах време да я премахна цялата. Болката преминава бързо, но охлузванията изискват повече време, за да изчезнат — най-малко още петнайсетина минути.

— По-добре да закараме Скай в дома й. Колкото по-далеч от суматохата е тя, толкова по-добре. — Сол ни избута от банята.

— Полицаите няма ли да искат да вземат показанията й?

— Виктор ще уреди това. Той смята, че не трябва да замесваме местните ченгета. Ще включи неговите хора. Ако иска да говори със Скай, ще отиде при нея.

Това беше още една нишка, която да подръпна.

— И кои са неговите хора? — Изхлузих обувките си и разтрих ледените си крака.

— ФБР.

— Като ЦРУ ли са? Шпиони и такива неща?

— Не точно. Федералното бюро за разследване разследва престъпления на територията на Съединените щати. Големи углавни престъпления. Те са цивилни, по-скоро агенти, отколкото ченгета.

Махнах ластика от разплетената си плитка и завързах косата си на опашка.

— Зоуи каза, че Виктор е загадъчен човек.

Сол стрелна с поглед Зед. Явно се почувства неудобно, че съм научила толкова много за тях.

— Но колкото по-малко се знае за другия му живот, толкова по-добре, чу ли?

— Поредната тайна на семейство Бенедикт?

— Много се натрупаха, нали? — Сол подхвърли на Зед връзка ключове. — Закарай Скай с мотоциклета, но не отивайте направо в дома й. Не искаме да заведем някого при нея.

— Може да ме закараш до ателието на родителите ми. Те ще ме върнат у дома.

— Добро мислене. Зед, предай моите извинения на господин и госпожа Брайт, че не се погрижихме добре за дъщеря им.

Какво да им кажа за всичко това? — попита Зед, докато ме извеждаше от къщата.

Сол потърка врата си.

— Ще помоля Виктор да им обясни. Той знае какво и колко да каже. Засега им кажи, че е бил някакъв идиот, който се е развилнял в гората. Помоли ги да не казват на никого, докато властите не решат въпроса. Съгласна ли си, Скай?

Кимнах.

— Добре. Ти се справи чудесно. — Сол ме целуна по косата и прегърна сина си. — Слава Богу, че има само едно насинено око, което да свидетелства за случилото се. И ти благодаря, Скай, че си толкова търпелива с нас.

Качих се на мотоциклета зад Зед и се вкопчих в якето му като в спасителен пояс.

— Ще мина по заобиколни пътища, за да стигна до ателието — предупреди ме той. — За всеки случай.

Така наречените заобиколни пътища се оказаха черни пътеки. За да го понеса по-леко, аз си представих пътуването като поредица от картинки в комикс — фар, прорязващ мрака… стресната сърна, която отскача встрани от пътя… мотоциклет, заобикалящ паднало дърво… момиче, вкопчило се в момче. Музиката би трябвало да бъде заплашителна, настойчива… може би хеви метъл… Но не зазвуча, защото опасността беше твърде реална и не можех да я отдалеча с някаква приказка, не и когато аз бях един от главните герои.

Чувствах се мръсна и разтърсена, когато стигнахме до Центъра за изкуство. Главата ми отново пулсираше.

— Ти можеш ли да правиш като Хавиер? — попитах, почесвайки се по носа, след като свалих каската.

— Не, но мога да ти купя нещо за раната от дрогерията.

— Нищо ми няма.

Зед си пое дълбоко дъх, за да се подготви.

— Хайде, да отиваме при баща ти.

— Виждаш ли колко лошо ще бъде?

— Опитвам се да не го виждам.

Насиненото око беше достатъчно неприятно встъпление, но новината, че някакъв луд е стрелял по нас в гората — прекалено много.

— Скай! — изплака Сали Гласът й отекна в чистите бели стени и покрива на Центъра за изкуство. — Къде те доведохме? Това никога не би се случило в Ричмънд!

— Може да не повярвате, мадам — учтиво каза Зед, — но обикновено това не се случва и тук.

— Няма да излизаш, докато не заловят онзи луд човек! — заяви Сали, докосна скулата ми и изцъка с език при вида на синината.

— И защо не ни каза, че ще излизаш тази вечер, Скай? — Саймън погледна Зед с неприкрита враждебност. Не се изненадах, защото Зед изглеждаше особено заплашителен с черните си мотоциклетистки дрехи. Въпросът обаче ми се стори странен, тъй като Саймън и Сали рядко бяха вкъщи. Ролята на строг татко противоречеше на отпуснатия художник бохем, каквато играеше Саймън, но за мен той винаги успяваше да направи изключение. За него аз вечно щях да остана на десет, а не на шестнайсет години.

— Реших го в последната минута. Отидох на вечеря. Мислех, че ще се прибера, преди вие да се върнете у дома.

„В момента баща ти ми взима мерки за ковчег“ — съобщи ми Зед.

„Не.“

„Долавям образи — всичките болезнени и пагубни за бъдещите ми изгледи да стана баща.“

— Наказана си, Скай, защото си излязла без разрешение — изръмжа Саймън. Очевидно се възприемаше като строг татко.

— Какво? Не е честно!

„Той реагира прекалено емоционално, защото се страхува за теб.“

„И все пак не е честно“.

— Съжалявам, господине, но аз съм виновен, че Скай излезе тази вечер. Аз я поканих. — Зед се опитваше да изгради силово поле между мен и гнева на Саймън.

Строгият татко обезумя от гняв.

— Може и да е така, но дъщеря ми трябва да се научи да поема отговорност за решенията си. Наказана си да не излизаш. За две седмици.

— Саймън! — възразих, тъй като се почувствах неловко, че Зед става свидетел на тази сцена.

— Не ме карай да ги удължа на четири, млада госпожице! Лека нощ, Зед.

Зед стисна ръката ми.

„Съжалявам. Той няма да ме изслуша. По-добре да си отивам.“

Зед си тръгна и след миг чух рева на мотоциклета му навън. Върколакът бяга, не иска да рискува. Много ти благодаря.

Скръстих ръце на гърдите си и затропах с крак, както котка размахва опашката си, когато е ядосана. Щом Саймън си играеше на строг татко, тогава аз бях Суперядосаната Скай.

— Очакваш да си седя вкъщи, докато вие двамата със Сали си играете тук, и не искате да се забавлявам с приятелите си! — избухнах. — Не е честно!

— Не ми отговаряй, Скай. — Саймън хвърли четките си в умивалника и пусна водата толкова силно, че пръските намокриха пуловера му.

— Казваш го само защото знаеш, че грешиш! Не се оплаках, когато ти не отиде на срещата с господин Озава в училище в понеделник. Беше толкова унизително. Не знаех какво да му кажа. Аз не ви наказвам, че сте скапани родители.

Саймън погледна смутено Сали.

— Обадих се по телефона на господин Озава и му се извиних.

— Знам, че сте ме осиновили на късни години, но понякога си мисля, че забравяте, че ме имате. — Съжалих за думите си веднага щом ги изрекох.

— Не говори така! — Сали сложи ръка на устата си. В очите й блеснаха сълзи и аз се почувствах два-три сантиметра по-висока.

— Ето защо е малко прекалено — продължих. Вече бях задълбала въпроса и не можех да го оставя. — Малко прекалено е да ме наказвате, защото не ви държа в примката, с която съм завързана. През половината време нямам ни най-малка представа къде сте и съм убедена, че не го съзнавате!

— Не е същото — троснато заяви Саймън, сега обиден, че съм наранила чувствата на Сали. Вероятно бях засегнала и него. Знам, че беше така. — Четири седмици.

Не знам какво ми стана. Обикновено е необходимо много повече, за да се вбеся, но сега бяха стреляли по мен, семейство Бенедикт ме бяха шашнали с техните тайни, окото ми беше насинено и Саймън се беше превърнал в нещо, което смяташе за подходяща реакция наказанието да не излизам.

— Това са купчина лайна!

— Не ми говори с този език!

— О, твърде американско ли е за теб? Вие ме доведохте в тази проклета страна! Не съм искала да стрелят по мен! Писна ми от всичко! Писна ми от вас! — Напуснах демонстративно стаята и треснах вратата зад себе си. Бях ядосана на Саймън, но и на себе си. Тръгнах по пътя, започнах да ритам празна тенекиена кутия и да ругая с всяко изтракване. В главата ми не звучеше музика, която да съпроводи излизането ми от сцената, освен ако не се броеше желанието да удрям с капаци на кофи за боклук.

Чух, че някой бяга след мен.

— Миличка! — Беше Сала Сграбчи ме и ме прегърна. — Трябва да разбереш, че баща ти се страхува за теб. Ти все още си неговото малко момиченце. Не е свикнал да те вижда с големи момчета. И определено не иска да пострадаш от някакъв селяк, който стреля безразборно в гората.

Чувствайки се нещастна от бремето на всичко, което се случи през последните няколко часа, аз се разридах.

— Извинявай, Сали. Не мисля наистина онова, което казах… за скапаните родители.

— Знам, миличка. Но ние наистина сме скапани родители. Обзалагам се, че тази седмица не си яла нищо свястно. Аз също.

— Не, вие сте добри, но аз съм скапана дъщеря. Взехте ме и ме търпите, а аз…

Тя ме разтърси леко.

— А ти ни даде сто пъти повече, отколкото ти дадохме ние. И нито за миг не сме забравили, че те имаме, дори когато се държим непоносимо. Дай шанс на Саймън да се успокои и очаквам, че ще ти се извини.

— Уплашена съм, Сали. Някой стреля по нас.

— Знам, миличка.

— Зед беше страхотен. Знаеше какво да направи и всичко.

— Той е добро момче.

— Харесвам го.

— Мисля, че е повече от харесване.

Подсмръкнах и потърсих носна кърпа. Нямах представа какво изпитвам към Зед. Бях объркана за връзката между савантите, съмнявах се, че някой може да ме иска толкова много, колкото твърди, и се учех да му имам малко доверие.

— Внимавай, Скай Ти си много чувствителна душа. Такова момче може да те смачка, ако се привържеш твърде силно към него.

— Какво момче? — Защо всички си мислеха, че могат да поставят етикет на Зед?

Сали въздъхна и ме поведе към колата.

— Той е хубав и малко буен, доколкото чувам. Малцина остават с ученическата си любов. Това е част от подготовката за живота.

— Имахме само една среща.

— Именно. Не давай воля на въображението си. Прави се на безразлична и така ще поддържаш интереса му.

Не беше проблем да поддържам интереса му, защото не се държах сериозно. Обаче беше типично за майка ми да се тревожи за сърцето, когато покрай главата ти са летели куршуми.

— И това е съвет за връзка според доктор Сали Брат?

— Пак ли трябва да водим този разговор? Мислех, че го обсъдихме, когато ти беше на дванайсет — закачливо отвърна тя.

— Не, благодаря. Знам фактите.

— Тогава ти имам доверие да ги приложиш на практика.

— Ти ми имаш доверие, но Саймън не ми вярва.

Сали въздъхна.

— Не, той винаги чувства, че трябва да те защитава, може би още повече, защото ти беше толкова наранена, когато те взехме. Ако може да те затвори в кула, да изкопае ровове, да постави минно поле и да опаше всичко с бодлива тел, ще го направи.

— Вероятно извадих късмет, че само ме наказа да не излизам.

— Да. Може би ще успея да го убедя да намали наказанието на две седмици, но няма да ти се размине.