Джос Стърлинг
Скай (10)

Десета глава

Прекарах следващите няколко дни, терзаейки се за решението си. Отчасти бях развълнувана, че Зед ме покани на среща. Вярно, той ловко ме манипулира, за да се съглася, но нямаше да съм човешко същество, ако не се бях почувствала поласкана. Както каза веднъж Зоуи, всяко момиче с пулс би искало някой от братята Бенедикт да я покани на среща. И все пак не исках да споделям това дори с най-близките си приятелки, главно защото не смеех да си мисля, че е истина. Изпитвах налудничавото чувство, че ако го изрека на глас, то ще изчезне като каляската на Пепеляшка в полунощ. Освен това се тревожех какво ще каже Тина. Сигурно нещо от рода на: „Да не си се побъркала?“. Страхувах се, че ако говоря с нея, тя ще ме убеди, че Зед ме манипулира, че ме обича, и ще ме зареже в класическата схема на лошото момче. Исках да вярвам на новия Зед — че го бях преценила погрешно, че той може да бъде нежен и добър, че имаме много общи неща и можем да намерим още, ако имаме време. Но трябваше да проумея толкова много неща — савантите (наистина ли съществуваха?) и сродните души, които бяха обсебили Зед. Най-силното ми опасение беше, че той само се преструва, че ме харесва, защото се нуждае от мен по някакъв начин, който все още не можех да разбера.

Майка ми забеляза, че съм разсеяна, но не можа да отгатне причината.

— Скай, слушаш ли ме?

— Хм… да?

— Не ме слушаш.

— Добре, не слушах. Какво каза?

— Казах, че трябва да ти купим нещо специално за откриването. — Сали огледа ограниченото съдържание на гардероба ми с обичайния си добър вкус. — Притесняваш се за това, нали? Това те тормози.

— Ами…

— Съгласна съм. Тук няма нищо подходящо. Ще трябва да ти купим нов тоалет.

Центърът за изкуство щеше да отбележи откриването си с прием с официално облекло. Очакваше се да отидат всички от Рикънридж — в края на краищата, нямаше голяма конкуренция в развлеченията, докато не настъпеше скиорският сезон. И щом Сали мислеше, че нямам подходящ тоалет, тогава бях в беда, защото Зед щеше да бъде там.

— Да, бих искала, но къде можем да отидем да пазаруваме? Не ми се ходи чак до Денвър.

— Госпожа Хофман…

Изпъшках.

— Каза, че в Аспен има много хубав бутик, само на четирийсет и пет минути по магистралата.

 

 

Дойде и Саймън и заяви, че не прекарваме достатъчно време заедно като семейство, откакто сме пристигнали. Заведе ни на обяд в италиански ресторант, а после изчезна някъде, докато Сали и аз влязохме в бутика.

— И аз може да си взема нещо ново — каза Сали, докато с копнеж докосваше редиците с дрехи.

— Аха, скритият замисъл е разкрит! — подразних я и извадих дълга червена рокля. — Не става дума за мен, а за теб. Пробвай я.

След трийсетина минути колебание ние избрахме две рокли с цени, които Сали предпочете да пренебрегне. Аспен обслужваше знаменитости от А списъка на Холивуд, които ходеха там да карат ски, и затова имаше подходящи етикети.

— Това са вложения — заяви Сали и извади кредитната си карта. — Твоят тоалет ще стане и за бала ти.

— Абитуриентският бал — поправих я. — И мисля, че родителите трябва да се изръсят за нов тоалет и тогава. Това е традиция.

— В такъв случай ще трябва да продам още няколко картини. — Сали затвори очи и подписа касовата бележка.

 

 

Кикотехме се като луди заговорници, докато се приготвяхме за вечерта.

— Не казвай на Саймън за обувките — предупреди ме Сали. — Той не разбира необходимостта от координация. — Тя прехапа устни. — Бяха ужасно скъпи, нали?

— Къде са моите момичета? — извика Саймън от долния етаж. — Ще закъснеем.

Сали слезе първа по стълбите и позира като манекенка с тясната си червена рокля.

Саймън зяпна.

— Добре ли изглеждам? — леко намръщено попита Сали.

— Размислих. Хайде да си останем у дома. — Той се ухили и прокара ръка по гърба й — Надявам се, че Скай е облякла нещо не толкова разкриващо. Ще се наложи да гоня момчетата, ако и тя изглежда като теб.

Представих се за оглед. Бях си избрала синя като незабравка рокля без презрамки, дълга малко над коленете ми. Косата ми беше разпусната и се спускаше на къдрици на гърба ми, прибрана отпред с две гребенчета с лъскави камъчета.

Саймън поклати глава.

— Няма да се справя. Връщайте се в стаите си, момичета.

Засмяхме се, хванахме го за ръцете и го повлякохме към колата.

— Но погледни себе си, колко си елегантен с костюма като на Джеймс Бонд! — възкликнах и оправих папионката му. За него беше въпрос на чест да използва истинска папионка и винаги ни караше да му я завързваме. — Сали и аз трябва да отблъскваме момичетата със сандвичи и бъркалки за коктейли.

— Разчитам на вас двете да ме защитавате — отвърна Саймън и ми намигна в огледалото за обратно виждане.

Покривът на Центъра за изкуство „Роденхайм“ наподобяваше на върховете зад него и беше прерязан на две половини от неправилна стъклена пирамида, осветена в синьо. В ясните, студени вечери като тази очертанията му представляваха драстичен контраст на осеяното със звезди небе. Приличаше на нос на космически кораб, който пътува в Квадранта Алфа. През остъклената фасада видях, че купонът вече е започнал. Господин Кинийли се беше издокарал за вечерта и свиреше лека музика на пианото във фоайето. В тълпата сновяха сервитьори с подноси, отрупани с ордьоври, вариращи от изискано суши до мексикански хапки и сосове.

Тина отговаряше за посрещането на гостите. Тя дори не си направи труда с табелките с имената ни.

— Еха! Нямам думи! — възкликна тя, докато ни водеше вътре. — Много сте елегантни!

— Повечето хора го постигат с правилна употреба на кредитна карта — усмихна се Сали.

— И обувките ви!

— Не споменавай обувките! — изсъска Сали.

— Какво? — попита Саймън.

— Нищо, скъпи.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попитах с надежда, питайки се дали ще ми бъде спестен болезнения разговор за незначителни неща и ще мога да стоя с Тина за вечерта.

Тя ми махна с ръка да изчезвам.

— Да не си посмяла, Скай! Пък и смяната ми вече свършва. Ще те намеря.

Саймън вече беше навлязъл сред гостите и преследваше сервитьор с поднос с напитки. Той взе газирана вода за мен и две чаши бяло вино за Сали и за себе си.

Две минути по-късно изпуснах родителите си. Местният културен репортер хвана Сали, а Саймън забрави за ненавистта си към обсъжданията на Дейвид Хокни със сериозен млад студент от Денвър. Разхождах се и разменях по няколко думи с приятели, но не се застоявах никъде.

— Аха, ето това е гледка, която си заслужава да се види! — възкликна Зоуи, облизвайки сос от пръстите си, и ме бутна към вратата. — Дойде целият клан Бенедикт. Това е необикновено събитие.

Тук бяха легендарните момчета Бенедикт, издокарани специално за вечерта. Сега разбрах защо хората мислят, че те носят неприятности. Приличаха на екип от супергерои, въпреки че беше трудно да се прецени дали са от добрите или от лошите. Очите ми се спряха първо на Зед, който изглеждаше страхотно с черна риза и черни панталони.

„Гащи.“ Поправката нахлу в ума ми с нюанс на шега.

„Не искам да знам за тях.“

„Не искаш ли?“

Можех ли да се изчервя от другия край на залата? Всъщност как изобщо…

Как беше възможно да ме накара да се разговаряше с мен?

„Изчезвай от главата ми.“

„Не мога да спра контакта, след като вече съм започнал. Някой каза ли ти, че можеш да спреш уличното движение с тази рокля?“

„Това хубаво ли е, или лошо?“ Сигурно бях луда, че отговарям на безтелесен глас.

„Хубаво е. Много, много хубаво.“

Зоуи се изкикоти, без да съзнава за разговора ни.

— Мили Боже, Зед те гледа така, сякаш се готви да те изяде! Но замълчи, мое туптящо сърце!

Обърнах се с рамо към него, опитвайки се да възвърна някакво подобие на спокойствие.

— Не е вярно.

— Колкото и да е жалко, не гледа мен. Но все пак остават Трейс, Уриел, Виктор, Уил, Хавиер и моят Айвс. Не са ли… — Зоуи завъртя ръка, без да е в състояние да измисли подходяща дума.

— Кой кой е?

— Хавиер е най-високият. Дипломира се тази година. Сериозен скиор. Има шанс да го включат в олимпийския отбор по слалом, ако продължава така. Мисля, че Трейс е ченге в Денвър. Той е онова страхотно способно момче, което има такъв вид, сякаш може да гълта бръснарски ножчета, без да трепне. Уриел учи в колеж и прави дипломна работа по криминалистика. Уил е едрото, широкоплещесто момче. И той учи в колеж, но не знам каква специалност. Шегаджия е и избухва по-рядко от останалите. Хм, кой остана?

— Виктор.

Зоуи се потупа по гърдите.

— А, Виктор. Истинска загадка. Скоро напусна градчето, но никой не знае с какво се занимава. Носят се слухове, че живее с Трейс в големия град, но не съм сигурна. Мисля, че е шпионин или нещо подобно.

— Как си запомнила кой кой е?

— Лесно. Трейс — твърд, Уриел — ултраинтелигентен, Виктор… влудяващо загадъчен.

— Измамница.

Зоуи се ухили.

— Уил — умопомрачителен, Хавиер — харизматичен, Айвс — атрактивен, а за Зед — ти реши. — Тя изтананика песничката за азбуката. — Ако използват братята Бенедикт, за да преподават буквите, ние, момичетата, ще внимаваме повече.

Засмях се.

— Питам се защо ли са се събрали всичките този уикенд?

— Може би някой от тях има рожден ден. Господин и госпожа Бенедикт са много мили, понякога малко странни, но винаги любезни, ако отидеш у тях. — Зоуи отпи от напитката си.

— Запознах се с господин Бенедикт край реката.

— Готин е, нали? Единственото необяснимо нещо е защо умен човек като него иска да прекара живота си, като управлява лифта за ски. Лавиците в дома им са отрупани с учебници, каквито сестра ми чете в колежа, философия и други такива неща.

— Може би обичат природата.

— Може би. — Зоуи ме сръга с лакът. — Но ето един, който в момента не иска да бъде сред природата.

Зед беше оставил братята си и се бе отправил към нас.

— Здравейте, Зоуи, Скай. — Той ни се усмихна.

— Зед. — Зоуи махна с ръка на Айвс, който я наблюдаваше от другия край на залата. — Събрали сте се всичките?

— Имаме малка семейна работа. И двете изглеждате прекрасно.

Зоуи умееше да разбира езика на тялото и тъй като беше звезда, реши да остави следа. Тя преметна дългата си коса над раменете си и гривните й издрънчаха.

— Благодаря, Зед. И ти не изглеждаш зле. Ще отида при Айвс. До скоро.

Зоуи се измъкна, оставяйки ни сами в нашето ъгълче на тълпата. Зед стоеше пред мен и препречваше гледката ми, затова имах чувството, че сме само той и аз.

— Здравей — тихо каза Зед.

— Мисля, че вече се поздравихме. — Еха, това момче излъчваше топлина.

— Поздравих теб и Зоуи. Това здравей е само за теб.

— О! — Прехапах устни, за да не се разсмея. — Здравей.

— Не се шегувах, когато казах, че изглеждаш изумително. — Зед протегна ръка и прибра кичур коса зад ухото ми — Откъде се появи всичката тази коса?

— Завързвам я в училище. Пречи ми.

— Така ми харесва.

— Защото не ти се налага да разресваш сплетените кичури вечер.

— Ще бъда повече от щастлив да го правя.

— О!

— Да, о! — Той се засмя и плъзна ръка на раменете ми. — Ще се смесим ли с тълпата?

— Налага ли се?

— Да. Искам да те запозная с мама и татко.

— Казал ли си им? — Не вярвах на приказките за сродни души, но щом Зед вярваше, какво ли беше направил по въпроса?

— Не. Искам ти да си доволна от идеята, когато им кажем. Те ще бъдат непоносими, щом им съобщя новината.

Това ли беше истинската причина, или той си играеше с мен и говореше врели-некипели, за да ме свали? Не знаех дали да вярвам на инстинктите си, когато ставаше дума за Зед.

— Ами братята ти? Ще ме запознаеш ли с тях?

— Вече познаваш Айвс и злото е сторено, но искам да стоиш настрана от другите.

— Защо? Няма ли да ме харесат?

— Как може някой да не те хареса? — Той погали ръката ми и кожата ми настръхна. — Не е заради това. Те ще ти разкажат смущаващи истории за мен и ти никога вече няма да ми проговориш.

— Малко вероятно.

Зед ме погледна и се усмихна нежно.

— И аз мисля така.

Спряхме при господин Кинийли и се присъединихме към аплодисментите, когато той приключи изпълнението си на пианото. Маестрото благодари на публиката и после се намръщи, като видя, че ме придружава Зед.

— Искаш ли да посвириш, Скай? — попита той, очевидно мислейки, че това е добър начин да ни раздели.

— Не, благодаря, господине. Не тази вечер.

Зед стисна рамото ми.

— Желаете ли да ви донеса нещо за пиене, господине?

Господин Кинийли се изненада.

— Много любезно от твоя страна. — Той ни прецени като двойка. — Радвам се да видя, че Скай ти оказва добро влияние.

— Още е рано да се каже — измърмори.

— Ще пия газирана вода… Не, кока-кола.

— Връщам се веднага. — Зед ме пусна и се изгуби в тълпата, за да търси сервитьор. Беше забавно как се опитва да ме смае, че може да бъде учтив, когато иска.

Господин Кинийли очевидно размишляваше как да подхване трудна тема за разговор и прелисти нотните листа.

— Свикваш ли тук, Скай?

— Да, благодаря.

— Всички грижат ли се за теб?

— Да, господине.

— Ако имаш… проблеми с някого, нали знаеш, че има училищен съветник? — Маестрото се намесваше в моя защита, макар да не мислех, че е готов да пребори Върколака.

— Да, господин Джо ми каза. Но не е необходимо. Всичко е наред.

Зед се върна.

— Кока-кола, господине. Готова ли си да продължим по-нататък, Скай?

— Да. Довиждане, господине.

Господин Кинийли ми се усмихна притеснено.

— Благодаря за питието, Зед. — Той седна и засвири траурния марш на Малер.

— Послание към мен? — прошепна Зед.

— Или към мен. Хората не могат да проумеят защо сме заедно.

— Не могат да проумеят защо най-хубавото момиче от присъстващите тук е с мен? Тогава нямат въображение. — Зед се засмя, когато видя, че отново ме е накарал да се изчервя, а после погали лицето ми. — Ти си определението за симпатична.

— Надявам се, че това е комплимент.

— Да. Разбрах го още когато те предупредих… да не излизаш по тъмно. Послуша ме, нали?

Кимнах, без да съм сигурна какво друго да направя. Зед изглеждаше много сериозен по този въпрос.

Той се усмихна и погъделичка врата ми с кичур от косата ми.

— Неприятно ми беше, че трябваше да го направя заради съня ми — и още се тревожа за това, но дори тогава видях, че си симпатична.

— Но не го показа.

Зед изкриви устни от иронично себепознание.

— Трябваше да поддържам облика си. Мисля, че си паднах по теб още в онзи ден на паркинга. Няма нищо по-секси от ядосана жена.

Много исках той да казва истината, но имах съмнения.

— Симпатична и секси? Не съм такава.

— Разбира се, че си такава. Ако аз съм камертон, ти си идеалното ла, което да ме накара да вибрирам. Изнервях се.

— Млъкни, Зед!

— Какво, не обичаш ли комплиментите?

— Обичам ги, но не знам какво да правя с тях.

— Казваш: „Благодаря, Зед, това е най-хубавото нещо, което са ми казвали“.

— Ще престанеш ли с този престорен английски акцент? Не го умееш.

Той отметна глава назад и се засмя, привличайки към нас много погледи. След това хвана ръката ми и целуна дланта ми.

— Невероятна си. Знаеш ли, не разбирам защо толкова бавно осъзнах какво става с теб.

Още не бях готова да говоря за чувствата си и исках да бъда практична.

— Сънищата ти… Винаги ли се сбъдват?

Зед се намръщи.

— По един или друг начин. Не се тревожи, няма да позволя да ти се случи нищо лошо. Ще се грижа много добре за теб, Скай.

Не знаех какво друго да кажа за такава неясна заплаха, но той ме плашеше. Смених темата.

— Знаеш ли, Тина мисли, че ти не си моят тип. — Посочих към отсрещния край на залата, където Тина бъбреше със Сали. Приятелката ми изглеждаше поразително с дългата си зелена рокля. Нелсън се въртеше край нея. Не беше пропуснал да забележи факта, че тази вечер Тина привлича множество възхитени погледи.

— Така ли? — Зед изглеждаше развеселен. — И какъв е твоят тип?

— Мнението на Тина или моето?

— Твоето.

Наведох глава и се усмихнах, преди да рискувам да погледна изражението му. Бях нервна, но все пак го казах.

— В момента моят тип, изглежда, е висок, арогантен и гневен, но всъщност добър.

— Не познавам такъв — рече Зед, но очите му заблестяха.

— Скай, нали? Как си? — прекъсна ни господин Бенедикт, хвана ръката ми в голямата си длан и я задържа за миг. Ръката му беше топла и надарена, загрубяла от работа. Дори да беше изненадан да ме види със сина си след последния ни разговор в негово присъствие, той не го показа. От друга страна обаче имах чувството, че господин Бенедикт рядко издава мислите си. За разлика от него съпругата му кипеше от енергия. Имаше големи черни очи, лице, сияещо от емоции, и изправено тяло като на танцьорка на фламенко. Синовете й бяха наследили от нея латиноамериканската си външност. От начина, по който господин Бенедикт държеше ръката си на раменете й, се виждаше, че те споделят особена енергия, безмълвно удоволствие един от друг.

— Скай. — Карла прекъсна разсъжденията ми. Усмихна се и погали китката ми.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Бенедикт.

— Нашето момче извини ли ти се за думите си край реката?

Погледнах Зед.

— По свой начин.

— Виждам, че го разбираш, и съм доволна. Трудно му е. — Госпожа Бенедикт леко докосна лицето ми и после очите й се разфокусираха и стана мъглява. — Но ти… също си видяла тези неща… преживяла си ги, което е много по-лошо. Много съжалявам.

Сърцето ми пропусна един удар.

— Мамо — предупреди я Зед. — Престани.

Тя се обърна към него.

— Не мога да не го видя.

— Можеш — настоя той.

— Толкова много тъга в толкова младо момиче.

— Карла, Скай е дошла, за да се забавлява. — Господин Бенедикт поведе съпругата си към другите посетители. — Ела ни на гости някой път, Скай. Винаги си добре дошла.

Искаше ми се да избягам. Тези хора отново ме караха да виждам разни неща. Не можех да си го позволя. Бях потиснала онези възприятия — цветовете — и ги бях напъхала в заключена кутия някъде дълбоко в себе си. Какво правех тук със Зед Бенедикт? Кого заблуждавах? Не умеех да се справям с взаимоотношенията между хората… Не трябваше дори да се опитвам.

— Извинявай. — Зед смутено подръпна яката си. — Да излезем ли на чист въздух?

— Тя е като теб. — Усетих, че се разтрепервам. — Прочете мислите ми и разбра твърде много.

— Тихо. — Той пристъпи близо до мен, сякаш да ме предпази от другите гости. — Не мисли за това.

— Каква съм аз? Отворена книга?

— Не е така. Не си.

— Искам да се прибера вкъщи.

— Ще те закарам.

— Не. Ще помоля Тина. — В момента не исках да бъда близо до никого от фамилията Бенедикт.

— Не. Ако искаш да си отидеш, аз ще те закарам. Сега ти си моя отговорност. Аз трябва да те пазя в безопасност.

Не се чувствах в безопасност с него. Отстъпих назад.

— Остави ме на мира. Моля те.

Тина сигурно не ме беше изпускала от поглед цяла вечер, защото веднага се озова до мен.

— Какво има, Скай?

— Аз… не се чувствам добре.

Зед застана между нас.

— Тъкмо щях да я закарам.

— Аз ще я закарам — заяви Тина.

— Не е необходимо. Скай е с мен. Аз ще се грижа за нея. — Той се ядоса, че искам да избягам от него.

— Скай? — попита Тина.

Увих ръце около кръста си. Беше по-лесно да не споря. Единственото ми желание беше да си отида у дома колкото е възможно по-скоро, дори ако това означаваше няколко минути в колата със Зед.

— Зед ще ме закара. Само ще се обадя на родителите си.

Наистина треперех и това убеди родителите ми, че е по-добре да се прибера у дома. Преди да се съгласи, Саймън студено огледа Зед.

— Баща ти го прави добре — отбеляза Зед и превъртя ключа на стартера на семейния джип.

— Кое? — Изведнъж се почувствах уморена и изцедена и облегнах глава на страничното стъкло.

— Предупреждението. Даде ми да разбера, че ако пипна с пръст малкото му момиченце, съм мъртъв. Задавих се от смях.

— Да, понякога се държи покровителствено — отвърнах и си помислих: „Също като теб.“

Оставихме темата недовършена и Зед подкара нагоре по хълма. На огледалото за обратно виждане се поклащаше кристал, който улавяше светлината, докато хипнотично се въртеше насам — натам.

— Защо ги наричаш с малките им имена? — попита Зед, опитвайки се да отклони разговора от тресавището, в което бяхме навлезли.

— С тях съм от десетгодишна. Всички бяхме съгласни, че ще бъде по-удобно с малки имена. Те смятаха, че са твърде възрастни, за да започнат като мама и татко.

— Съгласихте ли се или те го предложиха? — Той беше прав. Аз исках да ги наричам мама и татко, отчаяна в желанието си да бъда като другите деца, но това не беше в техния стил.

— Нямах нищо против.

Зед не попита нищо повече.

— Майка ми… прави това с хората. Какво да кажа? Че съжалявам?

— Вината не е твоя.

— Аз те заведох при тях. Трябваше да я отпратя. Не позволявай думите й да те тревожат.

— Не е… приятно да знаеш, че някой може да усеща разни неща за теб.

— На мен ли го казваш? Аз живея в една къща с нея.

— И за теб ли усеща разни неща? — Това ме накара да се почувствам много по-добре.

— О, да. Не е лесно да си Бенедикт.

Спряхме пред дома ми. Светеше само лампата на верандата. Не изгарях от желание да вляза вътре сама, но не исках Зед да си помисли, че му отправям някаква друга покана.

— Тогава ще седим в колата. Само една малка стъпка — тихо каза той, наведе се и допря устни до моите за целувка. Беше невероятно нежна. Имах чувството, че се сливаме и бариерите падат пред нежната му убедителност. Зед обаче бързо се дръпна, макар и с нежелание. — Къде е баща ти? Мъртъв ли съм вече?

— Не беше опипване. Ти каза, че баща ми имал предвид опипване. — Гласът ми сякаш звучеше някъде отдалеч. Паниката постепенно изчезна и започнах да изпитвам удоволствие, че съм тук, в настоящето — със Зед. Както той каза, тялото ми вибрираше за неговото идеално ла.

— Вярно е. — Зед сложи ръце на раменете ми и ги плъзна по кожата ми. — Извинявай, трябваше да го направя. Роклята ти трябва да бъде забранена със закон.

— Хмм. — Зед Бенедикт ме целуваше. Възможно ли беше да е реалност?

— Да, наистина те харесвам, Скай. Но ако не спрем сега, баща ти ще ме убие и това ще бъде краят на едно красиво приятелство. — Той ме целуна за последен път, отдръпна се, изскочи от джипа и заобиколи от моята страна, за да ми помогне да сляза. — Само ще запаля лампите и после се връщам на купона.

— Благодаря. Не искам да влизам в празна къща.

— Знам. — Зед взе ключа от мен и отвори вратата. Изчаках в коридора, докато той бързо обиколи стаите, и застана на верандата, подрънквайки с ключовете. — Не ми се иска да те оставям сама. Обещаваш ли, че няма да излизаш?

— Обещавам.

— Сигурна ли си, че ще бъдеш добре?

— Да.

— Още веднъж съжалявам за мама. Ако ще е някаква утеха, сестра й, леля Лорета, е още по-досадна.

— Сериозно?

— Да. Трудно е да си го представиш, нали? Стой далеч от дома ни в Деня на благодарността. Двете се неудържима комбинация. — Зед ме притегли към себе си и ме целуна по носа. — Лека нощ, Скай.

— Лека нощ.

Той задържа ръката си на врата ми и отстъпи назад.

— Не забравяй да заключиш вратата.

Заключих и се качих на горния етаж да се преоблека. Погледнах през прозореца и видях, че Зед не е тръгнал, а седи в джипа — на пост, докато родителите ми се приберат. Приемаше сериозно заплахата към мен. Това беше тревожно, но и странно успокояващо. Поне тази нощ нямаше да се страхувам.