Джос Стърлинг
Скай (3)

Трета глава

През следващите няколко дни аз обикалях училището, постепенно запълвах празните места на картата си и се учех как се правят нещата там. Щом се залових за работа, установих, че мога да се справям с уроците, въпреки че част от стила на преподаване ми беше непознат. Беше много по-официален, отколкото в Англия — учителите не се обръщаха към учениците на малките им имена и седяхме по един в редица, а не по двама, — но мислех, че се приспособявам добре. И така, приспана от фалшиво чувство на сигурност, аз не бях подготвена за изненадващия шок в първия ми час по физкултура.

Госпожа Грийн, гадната ни учителка по физкултура, поднасяше изненади на момичетата всяка сряда рано сутринта. Трябва да има закон срещу учители, които правят това, така че поне да имаме време да си вземем бележки по болест.

— Госпожици, както знаете, шест от най-добрите ни мажоретки отидоха в колеж, затова търся нови попълнения.

Аз не бях единствената, която изглеждаше оклюмала.

— Я стига! Защо реагирате така? Нашият отбор се нуждае от подкрепата ви. Не можем да позволим на гимназията в Аспен да танцуват и да пеят по-добре от нас, нали?

„Можем, можем“ — повторих монотонно аз под носа си като будистки гуру.

Тя натисна копче на дистанционното и от високоговорителите прогърмя „Ти принадлежиш на мен“ на Тейлър Суифт.

— Шийна, ти знаеш какво да правиш. Покажи на другите момичета стъпките на първия танц.

Стройно момиче с меденоруса коса излезе отпред с големи крачки, движейки се с грациозността на газела, и започна дяволски труден танц.

— Виждате ли? Лесно е — заяви госпожа Грийн. — Вие останалите, наредете се.

Застанах най-отзад.

Хей ти, новото момиче. Не те виждам.

Нали това беше идеята?

— Излез напред. Ръцете горе! Едно, две, три, ритни!

Е, добре, не съм напълно безнадеждна. Дори успях да се доближа до движенията на Шийна. Голямата стрелка на часовника пълзеше към края на часа.

— Сега ще раздвижим нещата! — обяви госпожа Грийн Поне един от нас се забавляваше. — Вземете помпоните!

Нямаше начин да размахвам онези смешни неща. Погледнах над рамото на госпожа Грийн и видях, че няколко момчета от моя клас, които вече бяха приключили обиколката на игрището, ни шпионират през прозореца на спортната зала. И се хилеха подигравателно. Страхотно.

Госпожа Грийн видя реакцията на момичетата от първата редица и загря, че имаме публика. Бърза като нинджа, тя връхлетя върху момчетата, преди да разберат какво става, и ги завлече на игрището.

— В тази гимназия вярваме в равните възможности — заяви тя и радостно набута помпоните в ръцете им. — Стройте се, момчета.

Сега ние имахме възможност да се присмиваме на изчервилите се момчета, които бяха принудени да се присъединят към нас. Госпожа Грийн застана пред нас, оценявайки уменията ни — или по-скоро липсата им.

— Хмм, не е достатъчно, не. Мисля, че трябва да упражним няколко подхвърляния. Нийл. — Тя избра широкоплещесто момче с обръсната глава. — Ти беше в отбора миналата година, нали? Знаеш какво да правиш.

Подхвърлянето звучеше по-добре от размахването на помпоните.

Госпожа Грийн потупа по рамото още три попълнения.

— Господа, искам отпред четирима от вас. Направете столче с ръце… Да, точно така. А сега ни трябва най-дребното момиче.

Не, дума да не става. Скрих се зад Тина, която предано се опита да изглежда два пъти по-широка и сложи ръце на кръста си.

— Къде отиде… дребничката англичанка? Преди малко беше тук.

Шийна осуети плана ми да се скрия.

— Тя е зад Тина, госпожо.

— Ела тук, мила. Не е трудно. Седни на кръстосаните им ръце, а те ще те подхвърлят нагоре и ще те уловят. Тина и Шийна, донесете дюшек за всеки случай. — Очите ми сигурно са били големи колкото чинии, защото госпожа Грийн ме погали по лицето. — Не се тревожи. Не трябва да правиш нищо друго, освен да протегнеш ръце и крака, сякаш се забавляваш.

Огледах недоверчиво момчетата. Те се втренчиха в мен, вероятно за пръв път, преценявайки колко тежа. След това Нийл повдигна рамене. Явно беше взел решение.

— Да, можем да го направим.

— На три! — изрева учителката.

Те ме хванаха и ме подхвърлиха. Писъкът ми вероятно се чу чак в Англия и изкара навън треньора по баскетбол и останалите момчета, които изскочиха от спортната зала, убедени, че се извършва жестоко убийство.

 

 

Госпожа Грийн сигурно нямаше да ме избере за мажоретка. Все още в шок, аз седнах да обядвам с Тина, без да съм в състояние да хапна нещо. Стомахът ми все още не се беше върнал на земята.

— Подхвърлиха те доста високо, а? — Тина докосна ръката ми, за да ме накара да престана да гледам безизразно.

— О, Боже.

— Много силно викаш за такъв дребен човек.

— Ти няма ли да викаш, ако някой учител садист реши да те изтезава?

Тина разтърси гъстите си коси.

— За мен няма проблем. Аз съм едра.

Това й се струваше смешно. Предателка.

— Скай, какво ще правиш до края на обедната почивка?

Изтръгната от унеса, аз извадих листовка от комплекта, който ми беше дал господин Джо, и й я подадох.

— Мислех да отида на репетицията в кабинета по музика. Ще дойдеш ли?

Тя блъсна листовката и се засмя накриво.

— Съжалявам, ще отидеш сама. Аз не припарвам до кабинета по музика. Стъкла се трошат, когато си отворя устата. На какво свириш?

— На няколко инструмента — признах.

— Подробности, сестро, подробности. — Тина ми направи знак с пръсти, измъквайки думите от устата ми.

— Пиано, китара и саксофон.

— Господин Кинийли ще се пръсне от вълнение, когато чуе. Човек оркестър! А пееш ли?

Поклатих глава.

— Пфу! Вече бях решила, че ще трябва да те намразя, защото си отвратително талантлива. — Тина изхвърли подноса си в контейнера за отпадъци. — Кабинетът по музика е насам. Ще ти го покажа.

Бях виждала снимките в уебсайта на училището, но кабинетът по музика беше много по-добре оборудван, отколкото се бях надявала. Всъщност стаите бяха две. В главното помещение имаше лъскав черен роял и веднага ме засърбяха ръцете да посвиря на него. Няколко ученика дрънкаха на китари, а две момичета упражняваха гами на флейти. Високо, чернокосо момче с очила тип Джон Ленън сменяше платъка на кларинета си. Изражението му беше сериозно. Потърсих незабележимо място, където да седна, може би с добра гледка към пианото. До едно момиче в дъното имаше свободно място и аз се отправих натам, но приятелката й ме изпревари.

— Съжалявам, но мястото беше заето — каза момичето, като видя, че аз все още вися над рамото й.

— Да, добре.

Подпрях се на ръба на една маса и зачаках, отбягвайки да погледна някого в очите.

— Хей, ти си Скай, нали? — Момче с обръсната глава и кожа с цвят на препечено кафе хвана ръката ми и я стисна. Движеше се с лекотата и грациозността, присъщи на хората с дълги крайници. Ако го включех в една от фантазиите си за комикси, името му щеше да е нещо като Еласто.

— Здравей… Познаваш ли ме?

— Да. Аз съм Нелсън Ти си се запознала с баба ми. Тя ми каза да се грижа за теб. Всички държат ли се добре с теб?

Чудесно. Той изобщо не беше като госпожа Хофман Всъщност беше готин.

— Да, всички са много дружелюбно настроени.

Нелсън се ухили на акцента ми, седна до мен и вдигна краката си на стола отпред.

— Страхотно. Мисля, че няма да имаш проблем да се впишеш.

Необходимо ми беше да чуя това, защото точно тогава изпитвах съмнения. Реших, че Нелсън ми харесва.

Вратата се отвори с трясък и влезе господин Кинийли, едър мъж с червеникавата коса на келт. Започнах да драскам в тефтерчето си и веднага го определих като Маестро, Предвестник на гибел за дисхармонията. Определено не беше кандидат за супергерой.

— Госпожици и господа — започна той, без да спира да крачи. — Коледа идва с обичайната си тревожна бързина и сме предвидили богата програма от концерти. Затова всички можете да очаквате да запалите онези малки светлинки.

В главата ми зазвуча встъпителната му мелодия — много барабани и нарастващо напрежение, нещо като форсиран вариант на увертюрата „1812“.

— Оркестърът започва в сряда. Джаз бендът — в петък. А всички вие изгряващи рок звезди, ако искате да запазите кабинетите по музика за репетиции, първо ме попитайте. Но защо ли си правя труда? Всички знаете какво да правите. — Той хвърли нотните листи на бюрото си. — Освен вероятно вие. — Маестрото насочи към мен рентгеновия си поглед.

Мразя да съм нова.

— Бързо наваксвам, господине.

— Браво на теб. Името ти?

Казах му го, като все повече ненавиждах ексцентричния избор на родителите си, и някои от учениците, които ме виждаха за пръв път, се изкикотиха.

Господин Кинийли им се намръщи.

— На какво свирите, госпожице Брайт?

— Малко на пиано. А, и на китара, и на саксофон.

Маестрото се поклати на пръстите на краката си и ми напомни на гмуркач, който се готви да скочи във водата.

— „Малко“ някакъв английски код ли е за „наистина добре“?

— Ами…

— Джаз, класика или рок?

— Джаз… предполагам. — Радвах се на всичко, което забавяше провала ми.

— Джаз, предполагате? Не звучите много сигурна, госпожице Брайт. Музиката не е въпрос на избор, а на живот и смърт!

Кратката му реч беше прекъсната от пристигането на закъснял ученик. Латиноамериканският мотоциклетист влезе с бавна походка в стаята, пъхнал ръце в джобовете си. Дългите му един километър крака бързо преодоляха разстоянието до перваза на прозореца, където той седна до кларинетиста. Отне ми минута, за да преживея изненадата си, че мотоциклетистът участва в някакво извънучилищно занимание. Представях си, че е над тези неща. Или може би беше дошъл, за да ни се присмива. Той се облегна на прозореца, сякаш беше на седалката на мотора си, и небрежно кръстоса глезени. На лицето му беше изписана развеселеност, сякаш вече беше чувал всичко и не му пукаше.

Докато го гледах, единствената ми мисъл беше, че в Ричмънд не се раждат такива момчета. Той не само че изглеждаше като от реклама, но и в него явно кипеше енергия, потиснат гняв като на тигър, който нервно крачи в клетка. Не можех да откъсна очи от него. И не бях единствената. Атмосферата в стаята се промени. Момичетата сякаш поизправиха рамене, а момчетата застанаха нащрек, защото това богоподобно същество беше благоволило да дойде при нас, простосмъртните. Или пък беше вълк сред овце?

— Господин Бенедикт, много любезно от ваша страна да се присъедините към нас — иронично подхвърли господин Кинийли. Доброто му настроение се беше изпарило. В съзнанието ми проблесна сцена — Маестрото, изправен пред Върлия върколак, и изстрелва поток от куршуми с формата на ноти — Всички сме развълнувани, че сте се откъснали от несъмнено далеч по-важната си програма, за да правите музика с нас, въпреки че пристигането ви е малко закъсняло.

Момчето повдигна едната си вежда, очевидно без да се разкайва. Взе две палки за барабан и започна да ги върти между пръстите си.

— Закъснях ли? — Гласът му беше плътен, какъвто си го бях представяла, безразличен и изпълнен с басови тонове. Кларнетистът смело го сръга в ребрата, за да му напомни да се държи прилично.

Господин Кинийли определено се ядоса.

— Да, закъсняхте. Мисля, че в училище е прието да се извините на учителя, ако влезете в час след него.

Момчето спря да си играе с палките за барабан и се втренчи в него. Изражението му беше арогантно като на млад лорд, който гледа селянин, осмелил се да го поправи. Накрая каза:

— Съжалявам.

Останах с убеждението, че останалите в стаята тихо въздъхнаха от облекчение, че скандалът е избегнат.

— Не съжалявате, но това е достатъчно. Внимавайте в картинката, господин Бенедикт. Може и да сте талантлив, но аз не се интересувам от примадони, които не знаят как да се държат с колегите си музикантите. А вие, госпожице Брайт, екипен играч ли сте? — Господин Кинийли отново насочи вниманието си към мен, разбивайки надеждите ми, че съм забравена. — Или страдате от същия начин на мислене като нашия господин Зед Бенедикт?

Много нечестен въпрос. Това беше битка между супергерои, а аз дори не бях приятел на някого от тях. Още не бях разговаряла с Върколака, а вече искаха от мен да го критикувам. Външността му би накарало и най-самоувереното момиче да изпита леко страхопочитание пред него, а моето самочувствие беше нула и изпитвах по-скоро ужас.

— Аз… не знам. Но и аз съм закъснявала.

Момчето ме стрелна с поглед и после ме отхвърли като петънце кал върху суперботушите си на Върколак.

— Нека чуем какво можете. Джаз оркестърът, бъдете готови да се включите. — Господин Кинийли изстрелваше думите като фризбита. — Господин Хофман, вие вземете саксофона, а вие, Айвс Бенедикт, поемете частта с кларинета. Може би ще убедите брат си да ни достави удоволствието да го чуем на барабаните.

— Разбира се, господин Кинийли — отвърна момчето с очилата като на Джон Ленън и изгледа намръщено мотоциклетиста. — Зед, ела тук.

Брат му? Брей, как беше станало това? Двамата можеше и да си приличаха малко, но по манталитет сякаш бяха от различни планети.

— Госпожица Брайт може да заеме мястото ми на пианото. — Господин Кинийли с обич погали рояла.

Изобщо не исках да свиря пред всички.

— Господин Кинийли, бих предпочела…

— Седнете.

Седнах и нагласих височината на столчето. Музиката поне ми беше позната.

— Не обръщай внимание на даскала — прошепна Нелсън и стисна рамото ми. — Той се държи така с всички. Казва, че изпробвал нервите ни.

С чувството, че моите нерви вече са скъсани, аз зачаках другите да се настанят.

— Добре, започвайте — рече господин Кинийли, който беше седнал сред публиката, за да гледа.

Още с първото докосване разбрах, че роялът е същинско злато — прекрасно акордиран, мощен и способен на богат диапазон. Накара ме да се отпусна като нищо друго и издигна бариера между мен и останалите в стаята. Вглъбяването в партитурата прогони страха ми и аз започнах да се забавлявам. Живеех за музиката така, както родителите ми живееха за изкуството си. Не ставаше дума за представление, защото предпочитах да свиря пред празна стая. За мен най-важното беше да стана част от композицията, да изсвирвам нотите и да изтъкавам магията на мелодията. Докато свирех с други, аз ги възприемах не като хора, а като звуци. Нелсън — спокоен и освободен, Айвс, кларинетистът — лиричен, интелигентен и понякога забавен, Зед — сърдечният ритъм, захранващ с енергия музиката. Почувствах, че той разбира музиката като мен и безпогрешно предугажда промените в настроението и темпото.

— Много добре, не, отлично! — обяви господин Кинийли, след като приключихме. — Опасявам се, че току-що ме изгониха от джаз бенда — добави той и ми намигна.

— Ти си върхът — прошепна Нелсън, докато минаваше зад гърба ми.

Господин Кинийли премина към други въпроси и се залови да организира репетициите на хора и оркестъра, но не извика никой друг да свири. Не исках да напускам моята бариера и седях пред пианото, съзерцавах отражението на ръцете си във вдигнатия капак и докосвах клавишите, без да ги натискам. Изведнъж усетих, че някой леко ме потупа по рамото. Другите излизаха от стаята, но Нелсън и кларнетистът стояха зад мен, а Зед беше малко по-нататък и все още имаше отегчен вид, сякаш предпочиташе да не е тук.

Нелсън посочи кларнетиста.

— Скай, запознай се с Айвс.

— Здравей. Добра си. — Айвс се усмихна и бутна очилата по-нагоре на носа си.

— Благодаря.

— Онзи кретен е брат ми Зед. — Той махна с ръка към намръщения мотоциклетист.

— Хайде, Айвс — изръмжа Зед.

Айвс се направи, че не го чу.

— Не му се връзвай. Той се държи така с всички.

Нелсън се засмя и ни остави.

— Близнаци ли сте? — И двамата имаха една и съща златисто кафеникава кожа, но Айвс беше с овално лице и лъскава черна коса, същински Кларк Кент на млади години. Зед имаше добре оформени черти, отличителен нос, големи очи с дълги мигли и гъста, къдрава коса и по-скоро бихте го намерили при колоритните лоши момчета, отколкото при скучните добри момчета. Низвергнат герой, една от онези трагични фигури, които преминават на тъмната страна като Анакин Скайуокър…

„Придържай се към програмата, Скай.“

Айвс поклати глава.

— Не. Аз съм една година по-голям от него. Той е бебето в семейството.

Не бях виждала някой, който да прилича по-малко на бебе от Зед. Уважението ми към Айвс нарасна, когато стана ясно, че той не се страхува от брат си.

— Много ти благодаря, братко. Сигурен съм, че тя иска да знае това. — Зед скръсти ръце на гърдите си и започна да потропва с крак.

— Е, ще се видим на репетицията — рече Айвс, дръпна Зед и двамата тръгнаха.

— Да, разбира се — измънках, докато гледах братята. — Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение. — Затананиках си шеговита мелодия за излизане от сцената и си представих как двамата литват към небето и се скриват от погледите на нас, простосмъртните.