Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (9)

VIII

Понеделникът се оформяше много хубав. Не само имах среща с Джуди, но и Максимум Рухолла бе издал нареждането, което ми позволяваше — всъщност, на мен и на Майкъл Манстайн да изследваме околността на Девънширското сметище, за да проверим какво изтича и, ако даде Господ, да разберем и защо. Това се случи в четвъртък. Петъкът съдията бе прекарал в отхвърляне на молби от Девънширският консорциум за управление на земята.

Документът все още бе валиден, когато в понеделник сутринта се добрах до Конфедералната сграда. Ако дори и една от молбите беше приета, думите щяха веднага да изчезнат от листа. Разправят как чиновници, излезли по работа, си отварят куфарчетата и хоп — изваждат празен пергамент. Никой не е умрял от неудобство, но понякога ти се иска това да бе възможно. Напомних си да си проверя документа, преди да го връча на Тони Судакис. Ако имаше човек, който никак не ми се щеше да ме скъса от присмех, то това беше тъкмо той.

Срещнах се с Майкъл Манстайн на седмия етаж. Той пъхаше в малката си черна чанта шишенца с това, бурканчета с онова и копринени торбички с трето, завързани с алени върви със сложна плетка. Почесах се по главата.

— Защо просто не вземем един свестен магчекър? — попитах го.

Той вдигна поглед от чантата.

— Изхождам от предпоставката, че ще претърсваме около стените за течове, Дейвид — заобяснява ми той така търпеливо, като да бях детенце от детската градина. — Заклинанията за задържане ще понижат способностите на микродухчетата в магчекъра.

Без съмнение, тъкмо това се беше случило, когато използвах собствения си портативен уред за неофициално сканиране на сметището. Не беше уловил нещо друго, освен възпрепятстващите заклинания. Мислех, че един по-чувствителен модел би могъл да преодолее намесата, но причината да взема Майкъл в края на краищата беше, че разбира повече от мен от тези неща.

— Ти си магьосникът — съгласих се. — Ще вървим ли? С твоя килим или с моя?

В крайна сметка използвахме неговия — той имаше инсталиран специален пакет за изолиране на силфидите от мощните магии, които често превозваше. Не ми се щеше да рискувам собствения ми килим да се повреди и да ме зареже на майната си (на която, както биха ви казали хулителите на Града на ангелите, Долината на Свети Фердинанд е отличен заместител). Щом слязохме на паркинга, се ухилих — днес щях да пропусна събранието на личния състав.

Майкъл Манстайн летеше точно както бихте очаквали: спазваше строго ограниченията в скоростта, не излизаше от определените маршрути и за всяка промяна във височината и посоката сигнализираше точно навреме. „Точен“ е точната дума за Майкъл Манстайн, както вероятно сте се досетили.

Той паркира на същия паркинг, на който и аз, когато дойдох за първи път на Девънширското сметище. Слязохме и се упътихме към мястото. Бях направил може би три крачки, когато се сетих да попитам:

— Не забрави ли да активираш заклинанията против кражба? Върни се и ги задействай — в този квартал не живеят светци.

Мършавото му, бледо лице прие израз, който никога досега не бях виждал. Можете ли да повярвате — Майкъл изглеждаше самодоволен.

— Клетвите са за клетниците — рече той.

Понякога магьосниците са непоносими. Добре де, значи килимът на Майкъл разполагаше с по-добра защита от крадци от обичайните заклинания, втъкани в нишките още на стана. Добре де, значи дори и някой да успееше да надхитри защитата, той пак можеше да разбере къде се е дянал килимът му. Но беше ли това извинение да си прави игрословици? Според мен — не, особено рано сутрин.

Служителят от охраната в стъклената кабинка този път беше друг. Не му бях известен. Когато обаче му развяхме двете сигли от АПУ и нареждането, това веднага привлече вниманието му. Той вдигна телефона, обади се на Тони Судакис, после се върна и докладва:

— Ще е тук след минутка.

Судакис се забави повече, но не много. Служителят от охраната му нагласи изолираното мостче над бариерата, за да може да излезе и да разговаря с нас. Тони ми стисна ръката така, че насмалко не ми потроши костите, приложи същото и на Майкъл и рече:

— Добре, да видим нареждането.

Подадох му го. Той го прочете внимателно и ми го върна.

— Тук пише, че сте упълномощени да претърсите „околностите на гореспоменатия имот“. — Той направи физиономия. — Адвокатски жаргон. Както и да е — нищо не пише за влизане вътре.

— Точно така — кимнах аз. — В края на краищата, опитваме се да разберем какво изтича навън.

— Добре — съгласи се Судакис. — От нашите юристи ми е наредено да не ви оказвам никакво съдействие, извън изискваното в заповедта. Това означава, че ако искате да пуснете една вода, трябва да отидете от другата страна на улицата. Не можете да влизате на наша територия по никакъв повод. — Той сви извинително рамене. — Съжалявам, Дейв, но така ми е наредено.

— Тъй като ще душим около зида ти, може би просто ще го препикая — отвърнах. Той ме изгледа странно — от бюрократите не се очаква да говорят така.

Майкъл Манстайн се обади:

— Смятам да се залавям за работа.

Той отвори черната си чантичка и започна да вади оттам разни неща.

Судакис наблюдаваше как Манстайн се подготвя. Аз наблюдавах Судакис. След около минута го помолих:

— Ела с мен зад ъгъла, Тони.

— Защо? Ще ми препикаеш обувките ли? — но дойде с мен.

Веднага щом се скрихме от погледа на Майкъл — и, което е по-важно, на охраната — направих движение, все едно изваждам амулет. Тони Судакис можеше и да е як като бичме, но изобщо не си въобразявайте, че беше тъп. Той извърши малкия си езически ритуал с къса кехлибар, който носеше вместо разпятие.

Щом ми кимна, му рекох:

— Добре, не можем да влизаме в сметището. Влизам ти в положението. Но все пак искам да те питам за нещо, което видях, когато идвах предния път — или поне така си мисля. Щях да те попитам по-рано, но все забравях.

— Какво е то? — Тонът му беше абсолютно неутрален. Не можех да кажа дали иска да помогне, дали ми е ядосан, любопитен или каквото и да било. Той просто постави думите пред себе си, все едно бяха отпечатани на пергамент. Описах, доколкото можах, Нищото, което бях видял на сметището — как само за миг стената сякаш се беше отдалечила безкрайно от погледа ми.

— Забелязвал ли си някога нещо подобно? — попитах го. — Беше доста… стъписващо.

— И на мен така ми звучи — съгласи се той и отново позволи на живеца да се промъкне в думите му. Поклати голямата си руса глава. — Не, не мога да кажа, че съм виждал нещо подобно. — Побърза да вдигне ръка. — Не ме разбирай погрешно, Дейв — вярвам ти. И ти ако прекараш толкова време, колкото аз тука, ще видиш какви ли не шантави работи. Както казах и преди, събереш ли всичките тия не съвсем изхабени токсични магии на едно място, те почват да реагират една с друга и ще видиш какви ли не чудесии. Повярвай, ще видиш. Но точно това — не. Съжалявам.

— Добре, благодаря все пак. — Не знаех дали да му вярвам или не. Както обикновено, беше трудно да го омае човек. Зачудих се дали не е, защото се кланя на Перкунас. В една преимуществено юдео-християнска страна (същото важи и за мюсюлманските земи) често трудно разбират последователите на други Сили. Но Тони сигурно щеше да е мъчен случай дори и ако беше католик.

— Нещо друго? Нещо друго, накратко, за което да искаш да говорим, докато заклинанието действа? — попита той.

Поклатих глава. Върнахме се на портала. Стражът изглеждаше умерено омаян, докато наблюдаваше как Майкъл се подготвя. Тони Судакис не удостои Манстайн дори с поглед — нагласи мостчето, махна на служителя от охраната да го прибере и се отправи към офиса си.

Може би това, че Тони от толкова време работеше на сметище за токсична магия, бе притъпило чувството му за удивление. Без съмнение тук ставаха много странни неща — повечето от онези, които не бихте искали да видите извън яката магична бариера. Но за мен — а очевидно и за охраната — няма нищо по-интересно от това да наблюдаваш как работи сръчен майстор тавматург. А Майкъл Манстайн е сред най-добрите.

Ако искате само да установите присъствието на повечето вещества и Сили, завързани магии не ви трябват. Да предположим, че желаете например да разберете дали някой не е разсипал захар под чергата. Вземете захар и приложете закона за подобието. Ако получите реакция в контролната купичка, значи под чергата има захар (мравките навсякъде също са добър показател).

Но ако се опитате да разберете дали влиянието на Велзевул, например, не изтича извън сметище за токсична магия, не ви трябва да призовавате Велзевул, за да видите дали важи закона за подобието — не и ако сте с всичкия си, за всеки случай. Страничните продукти на магиите, призоваващи Велзевул, неслучайно се изхвърлят на охраняеми сметища — те не бива да попадат в околната среда. А ако призовете Повелителя на мухите пред сметището, то тъкмо това ще се случи.

И затова Майкъл Манстайн атакува проблема индиректно. Споменавам Велзевул, защото проверяваше тъкмо за Неговото влияние, когато двамата с Тони Судакис се върнахме след нашия поверителен разговор. И през ум не би му минало да призовава демона — вместо това той извади буркан, пълен с най-добрите приятелки на всеки тавматург: добрите стари обикновени плодови мушици.

Тъй като плодовите мушици са много просто устроени — и много тъпи — същества, те са изключително чувствителни към магията. Чираците се упражняват върху тях — ако не можеш да накараш заклинанието си да заработи върху плодови мушици, по-добре се хвани с друг занаят.

А когато въпросната магия има нещо общо с Велзевул, чувствителността им, естествено, се увеличава още повече. Само като ги гледаше как излитат от буркана, Майкъл познаваше дали влиянието на Велзевул изтича там, където не му е мястото. По-елегантен и по-малко рискован тест не можете да си представите.

Тъй като аз самият не съм маг, на мен това ми изглеждаше просто като малки кафеникави мушици, които излизат от буркан. Щом Майкъл отново завинти капака, реших, че вече мога да го прекъсна без притеснение и попитах:

— Някакви признаци за Велзевул?

Аз поне не забелязвам никакви — отвърна той. — Повелителят на мухите е прочут с хитростта си, но не ми се вярва да е способен да се изплъзне от теста с плодовите мушици — той ги привлича по-силно и от скапани сливи.

— Радвам се да го чуя — рекох, — защото знам, че вътре в сметището има магични странични продукти, съдържащи неговото влияние.

— Да, това до известна степен е успокоително — съгласи се Майкъл. — Щом такава разрушителна сила като Велзевул не може да се изтръгне извън оградата, това е добро предзнаменование за шансовете на тази ограда да задържа вътре други, по-малко агресивни токсични магии.

— Кой ще е следващият след Велзевул? — попитах.

— Мислех си за Хуитцилопочтли — сподели той. — Той е поне толкова опасен, колкото и Велзевул, а от случая с отварата на онзи окаян курандеро разбрахме, че е активен, и се стреми да стане още по-активен на територията на Града на ангелите.

И отново не се опита да призове ацтекския бог на войната — в края на краищата, правехме всичко възможно да попречим на Хуитцилопочтли да се навърта в Града на ангелите. Вместо това проведе друг косвен тест, при който се използваше заместител на одрана човешка кожа. Последният приличаше на пергамент, но въпреки всичко от него ме побиха тръпки.

Майкъл задекламира на някакъв кудкудякащ, крякащ език. Не беше кокоши, а нахуатл. Днес доминиращият език в Ацтекия е испайнският, но мнозина все още използват нахуатл в ежедневието си. Освен това той е езикът на туземните Сили, също като арабският за джиновете. Не подозирах, че Майкъл го знае, но никога не бих се обзаложил, че Майкъл не знае това или онова.

Заклинанието свърши. Майкъл погледна квадратното парче заместител на човешка кожа. Изглеждаше точно по същия начин. Той тихо изсумтя.

— Какво има? — попитах.

— Очаквах да установя някаква реакция — отвърна той. — Не мога да се сетя за по-вероятен причинител на апсихия от заразата на Хуитцилопочтли. Но излиза, че няма външно просмукване — поне не такова, което този тест би могъл да улови.

— Какво очакваше да видиш?

— Влиянието на Хуитцилопочтли е било привнесено на територията на Девънширското сметище чрез заместител на одрана човешка кожа. Ако се бе разпространило извън границите на сметището, този лист заместител щеше да го покаже, като започне да кърви.

Задавих се. Съжалявах, че го попитах.

— Кръвта… истинска ли щеше да бъде?

— В тавматургията думата „истински“ не притежава почти никакъв смисъл — отвърна ми той презрително. — На вид, на пипане, на мирис и на вкус тя щеше да изглежда истинска. Дали може да бъде успешно извлечена от заместител на човешка кожа и прелята във вените на някой, пострадал от злополука или вампиризъм… Да си кажа правичката, не знам. Може би си струва да се установи. Интересен въпрос. Да.

Той извади молив от джоба на лабораторната си престилка и се огледа за нещо, на което би могъл да драсне бележка. За един ужасяващ миг ме обхвана страх, да не би да използва за това заместителя на човешка кожа. Не мисля, че стомахът ми щеше да го понесе. Но в последната минута той извади пергаментов бележник и задраска там.

Останалата част от сутринта и целия следобед той прекара в подобни тестове. За мое смайване и нещастие всеки път резултатът беше нулев. Не, вземам си думите назад — намери един теч. Вече минаваше четири следобед, и на двамата ни беше писнало и се чувствахме достатъчно потиснати, че да пробваме някоя глупост. Тогава той провери за звезден прах и хоп — върхът на жезъла, който използваше, засия за минута.

— Без съмнение депозиран тук, наред с други, много по-неприятни неща, от някоя холивудска светлинно магическа фирми в преследване на нов хит — заключи той.

— Но макар и да изтича, звездният прах не е токсичен — отбелязах. — Най-много да направи популярен някой, който не го заслужава.

Майкъл Манстайн ме изгледа, като да бях ученик, който като събере две и две, получава три. Не пет, а точно три — не бях оправдал очакванията му. Като добър учител, той веднага ме просвети:

— Проблемът не е в звездния прах извън сметището, Дейвид. Както казваш, той сам по себе си е безвреден. Проблемът е, че звездният прах не би могъл да изтече от сметището, ако нямаше теч. Ето защо установихме, че течът съществува. Онова, което не сме установили, е кои сериозни замърсители изтичат през него.

— О — възкликнах аз. Чувствах се като глупак. Имаше ужасно голям шанс да излезе прав. И все пак… — Ти провери за всички опасни Сили, чието влияние има вероятност да се съдържа в сметището, и излезе на нула. Звездният прах е доста неуловим — дори и хората от „светлина и магия“ не знаят със сигурност къде ще се лепне. Може пък самичък да си е изтекъл.

— Няма що — сряза ме Майкъл. — А може би ти си в състояние да откриеш минерал, способен да създава взрив, достоен за мегасаламандър. Но аз няма да изгубя съня си да се тормозя за вероятността и на двете събития. Бих се заклел върху която си щеш свещена книга, че нещо — нещо злобно при това — е създало пролуката, през която е изтекъл звездният прах. Такава е професионалната ми преценка.

С експерти се работи, за да получиш тяхната професионална преценка. Ако след като я получиш, решиш да я пренебрегнеш, по-добре е наистина да имаш сериозно основание за това. Според мен Майкъл беше прав. Но щом беше прав, какво ли се бе объркало?

Онова, което най-много ме безпокои, задето намерихме само звезден прах и нищо по-сериозно — рекох, — е, че тукашните служители ще могат да претендират, че прахът не идва отвътре, макар и ние да знаем, че е бил изхвърлен там.

— Кварталът доста ще ги затрудни да го докажат. — Майкъл махна с ръка, за да изясни мисълта си. Нямаше как да не кимна. Ако някога е имало квартал, съвсем очебийно недокоснат от звезден прах, той беше тъкмо този около Девънширското сметище.

— Защо тогава не установихме никакви по-гадни влияния? — попитах.

— Най-очевидната причина е повреда в нашите техники за тестване — отвърна Майкъл. — Трябва да призная обаче, че в този момент не мога да ти кажа къде е тя. Всички мои процедури в миналото са се доказали като повече от задоволителни.

Попитах часовника си за часа. Щом разбрах, че е пет без двайсет, заявих:

— Хайде да приключваме за днес и да видим дали утре сутринта няма да се справим по-бляскаво. — Искаше ми се да се добера до собствения си килим, да си отида вкъщи, да си взема нещата и да запраша към Джуди.

Друг път впечатляващата добросъвестност на Майкъл не би му позволила дори да си помисли да си тръгне по-рано, да не говорим пък — да го направи. И когато той произнесе „Защо не?“ признавам, че примигах.

— Несъмнено в момента нищо няма да постигнем тук, вероятно с изключение на това да осигуряваме забавление на охраната. — Може би се опитваше да оправдае тръгването пред себе си, а може би пред мен. В този миг нямах нужда от никакви оправдания — исках единствено да се юрна на юг.

Майкъл май бе успял да убеди себе си, защото се захвана да набутва инструментите и веществата обратно в черната си чантичка. Стоях там и чаках с надеждата да не получи пристъп на съвест. Не получи. Веднага щом приключи, прекосихме улицата, метнахме се на килима му и се отправихме към Уестууд.

Движението беше гнусно, както винаги. Толкова много килими по толкова много летателни пътища означаваха толкова много мъх и пърхут във въздуха, че прочутата слънчева светлина на Града на ангелите беше бледа и измита. Много хора търкаха очите си по време на летене. Това замърсяване обикновено в Долината на Свети Фердинанд се усеща по-остро, отколкото в другите квартали — морският бриз, който го отвява, не влиза в нея.

Най-нужната разработка в днешно време е проектирането на летящо килимче, което да не е вълнено. От години се опитват да го осъществят. Досега не са успели да намерят материал, който силфидите да харесват. Но ако скоро не постигнат успех, Градът на ангелите ще се превърне в място, където никой, който е с всичкия си, не би искал да живее.

Започнах да дишам по-леко — и буквално, и преносно — когато се измъкнахме от долината и навлязохме в Уестууд. Майкъл спря на паркинга до моя килим.

— Ще се качваш ли до офиса да провериш какво те чака? — попита той.

— Не — отвърнах. — Как беше онова изречение от Новия завет? „Доста е на деня злото, което му се намери“^[1]? Нещо такова беше. Утрешните тревоги са си за утре. Никак не съм заинтересован да ги научавам предварително.

— Както желаеш — рече Майкъл. Тъй като вече наближаваше шест, той нямаше проблеми с намирането на място за паркиране — повечето хора, работещи в Конфедералната сграда, си бяха тръгнали. Въпреки всичко той влезе вътре. Може би се чувстваше зле, задето бе се отклонил от добросъвестността.

Аз пък не се чувствах никак зле. Гладен да, но зле — никак. Скочих на килима си и потеглих към къщи. Завих по „Империал“, вместо по Второ шосе, за в случай че пак ме причакваха някакви земни елементали.

И да ме причакваха, измъкнах им се — прибрах се у дома цял и невредим. Останах там колкото да употребя водопровода и да си опаковам дрехите за утре. После изскочих през вратата, втурнах се по стълбите, метнах се отново на килима и полетях към Джуди.

Пътуването по магистрала „Свети Яков“ към Лонг Бийч вечер си е жив хазарт. Когато е зле, килимите все едно са се паркирали у вас във всекидневната. Можех да стигна там, както в осем без нещо, така и в девет. Но извадих късмет и паркирах пред блока на Джуди тъкмо навреме.

Използвах талисмана, за да дам на входния Страж да разбере, че съм вътрешен, а после препуснах нагоре по стълбите, като ги вземах по две наведнъж. Почуках на вратата. Тя не отвори веднага и аз реших, че самата тя употребява водопровода в момента или нещо такова. Затова сам влязох.

Щом пристъпих вътре, спрях и се облещих. За миг ми се стори, че съм объркал апартамента. Потрябва ми време, докато се сетя, че ключът от апартамента на Джуди не би ме пуснал другаде.

Но Джуди, както и подобава на един коректор, е педантично подреден човек. Апартаментът беше на вили и могили. По целия под се въргаляха книги, навсякъде бяха разпръснати дреболии. Някои бяха счупени. „Земетресение“ — помислих си, а после, по-разумно — „крадци“.

Изтичах в спалнята, като виках Джуди по име. Никой не ми отговори. На леглото, подредени успоредно, точно както Джуди би ги подредила, лежаха зелена копринена блуза и чифт ленени панталони — тъкмо облекло за откриването на хубав нов ресторант.

Чаршафите бяха бели. Аз, както сигурно сте схванали, съм запознат с леглото на Джуди и нейните чаршафи. Червеното петно до блузата беше ново. Не беше голямо, но дори и най-малкото петънце кръв е достатъчно собствената ви кръв да замръзне в жилите.

— Джуди? — гласът ми приличаше на уплашено грачене. Пак никакъв отговор. Не бях и очаквал.

Вратата на банята зееше. Въздухът вътре беше влажен, сякаш Джуди току-що си беше взела душ. Но в момента не беше вътре — нито там, нито никъде. Дръпнах завесата за всеки случай.

Думата „крадци“ се изпари от ума ми. Искаше ми се да беше останала там — вещите все пак са си само вещи. Но мястото й зае една по-грозна, по-страшна дума — „похитители“.

Не исках дори да ми хрумва, камо ли да й повярвам. След случилото се с мен на Второ шосе обаче какъв ли избор имах? Изтичах обратно в стаята при телефона и грабнах слушалката.

Нищо не се случи. Телефонът мълчеше. От малките кафезчета на духчетата при устата и при ухото капеше сукървица. Мрежите и на двете клетки бяха огънати навътре. Който и да беше похитителят на Джуди, беше се забавил, за да обездуши телефона, преди да я отвлече.

Изтичах навън до съседния апартамент и задумках по вратата.

— Трябва да използвам телефона ви, за да се обадя в жандармерията! — провикнах се. Имаше някой вкъщи — през пердетата се процеждаше огънят на Свети Елм и чувах лек шум отвътре. Но никой не дойде да отвори.

Като проклинах страхопъзльото и го пращах на едно място с климат, доста по-топличък от този на Града на ангелите, се втурнах надолу по стълбите и заблъсках по вратата на портиера. Той отвори — отварянето на вратата му влизаше в служебните задължения. Беше ме виждал да влизам и излизам достатъчно често, че да ме разпознае. Огледа хубавичко лицето ми и попита:

— Какво има, синко?

Не му се обидих — той така си говори. Освен това е достатъчно стар, за да се е бил във Втората магическа война (куца много зле, така че сигурно се е бил.). Значи е достатъчно възрастен, че да ми бъде баща, та и малко отгоре.

— Може ли да използвам телефона ви? — примолих се. — Мисля, че Джуди е отвлечена.

— Джуди? Джуди Адлър от 272-ри? — Той зяпна насреща ми, а после — срещу вратата, която бях оставил отворена, вероятно за да се увери, че тъкмо за този апартамент говоря. После се отдръпна встрани. — По-добре влез.

Апартаментът му беше мебелиран от битпазара в Долината на Свети Фердинанд — най-точното му описание би било „квинтесенция на лошия вкус“. Жена му ме изгледа подозрително от канапето. Това да ми беше проблемът. Но той ме отведе до телефона и ми позволи да го използвам, така че шаранооката му жена можеше да си се звери колкото си иска.

Дори и през две телефонни духчета декурионът на жандармерията в Лонг Бийч прозвуча отегчено, когато вдигна слушалката. „Отвличане“ обаче е дума, с която можеш да направиш чудеса при разговори с жандарми.

— Не се връщайте в апартамента — нареди ми той. — Застанете пред сградата и чакайте нашите отряди. Няма да се забавим, господин, ъъ, Фишър.

Застанах пред сградата. Не се забавиха. Два черно-бели килима с мигащи червени и сини фенери спряха отпред. Следваха ги два простотъкани килима с цивилни жандарми.

Всички изфучаха към апартамента на Джуди и се захванаха с жандармерийски дейности: физическо претърсване, магии, каквото ви дойде наум. Щом видя обездушения телефон, един от цивилните изсумтя.

— Май някой тук е пипал професионално — заключи той. — Надали ще намерим още кой знае какво.

Все още не си бяха направили труда да ми вземат показанията. Обадих се:

— Това не е изолиран случай. Гарантирам ви го.

— О, и как така? — цивилният прозвуча… „скептично“ е най-учтивата дума, с която мога да го опиша.

Също както за отегчения декурион на телефона, и за него си имах думички, с които да го разтреса. Изговорих ги подред: опит за убийство, пожарът при Братята Тома, Централното разузнаване.

— По-добре се свържете с легат Широ Кавагучи в Долината на Свети Фердинанд — добавих. — Той може да ви информира за подробностите.

— Добре, господине, ще се свържем — отвърна цивилният — висок черен мъж на име Джонсън. — Божичко, в каква каша се набъркахме?

— В гадна — обясних му. — Но вие не сте се набъркали в нея, а едвам сте я забърсали. Аз съм набъркан — и годеницата ми също.

Един мъж с кристални топки на съдебен изследовател на петлиците се приближи до Джонсън и докладва:

— Направих проверка за подобие между кръвта по чаршафа и бръснача, който намерих в едно чекмедже в банята, съвпада — значи вероятно кръвта е на Адлър.

Изстенах. Тази дума я чувате доста често, но надали я използвате, а за извършване на самото действие да не говорим. Но този път беше точно това. Все едно ме изритаха в корема. Джуди да кърви? Джуди, може би мъртва?

Сигурно съм го казал на глас (макар и да не помня), защото специалистът положи длан на рамото ми и каза:

— Не мисля, че е мъртва, господине. В апартамента има следи от някакво странно бързоразпадащо се заклинание за сън. Най-вероятната ми догадка е, че тя се е съпротивлявала, те са я ударили, тя е продължила да се съпротивлява и те са я приспали, за да могат да я изнесат оттук.

Той ми харесваше и му повярвах. Не ми се направи на някакъв всезнайко и половина. Никакви псевдоучени анализи и реконструкции. Разполагаше само с най-вероятна догадка и тъкмо нея ми каза. И на мен ми се виждаше вероятна.

Униформените жандарми чукаха по вратите из целия блок. На тях им отваряха — дори и оня плъх, съседът на Джуди, дето се беше престорил, че не съществува. Но има разлика между това да накараш да ти отворят вратата и научаването на нещо впоследствие. Жандармите се върнаха в апартамента на Джуди с празни ръце — никой нищо не бе видял, никой нищо не бе чул.

— Това е лудост! — избухнах. — Смъкват жена в безсъзнание долу, изнасят я от блока в най-оживеното вечерно време и никой не забелязва?!

— Сигурно са приложили магия — отвърна Джонсън. — Ако са използвали магия, за да приспят госпожа Адлър, сигурно са я използвали и при измъкването.

— Ще проверя — отзова се съдебният изследовател и изскочи навън.

— А сега какво да правя? — попитах се сам. Едната половина от мен жадуваше като наемниците от светлинно магичните представления да хукна и да изпотрепя всички лоши. Другата половина за беда ми напомни, че не само не знам как да докопам лошите, но и че ако тръгна да ги преследвам (които и да бяха те) сам, те ще ме пречукат вместо обратното.

Отговорът на Джонсън показа, че както подобава на жандарм, той притежава много практичен ум.

— Сега, господин Фишър, ще дойдете с нас в участъка, за да ви вземем показания под клетва.

Не знаех къде се намира жандармерийският участък в Лонг Бийч. Наложи се да следвам един от простотъканите килими. Оказа се почти на брега на океана, в една лъскава нова сграда. Легат Кавагучи човек би убил за големия, ярко осветен, компетентно подреден кабинет. То и аз не бих възразил да е мой.

Също като жандармите навсякъде в Баронството на ангелите, екипът в Лонг Бийч разполагаше с редовния набор от свещени книги, върху които хората, даващи показания, можеха да се закълнат в истината — всичко от „Аналекти“ до „Зенд-Авеста“. За мен извадиха Тора. Положих длан върху сатенената подвързия и повторих клетвата, продиктувана ми от Джонсън.

После той призова техния дух писар, за да запише показанията ми. Повторих всичко, което бях казал в апартамента на Джуди и добавих някои детайли. След малко се умълчах и попитах:

— Всъщност колко е часът?

Джонсън попита часовника си.

— Девет и четирийсет и една — отговори духчето.

— Може ли да ми донесете сандвич или нещо такова? — помолих. — С Джуди щяхме да ходим на вечеря и не съм хапнал нищичко от обяд. Смятахме да пробваме онзи, новия нумидийски ресторант…

— О, „Бокхус и Бакхус“? — възкликна Джонсън. — Да, гледах му рекламите. И аз не бих възразил да го пробвам. Почакайте, господин Фишър — ще видя какво мога да ви стъкмя.

Вместо кускус и агнешко ядох мазен бургер, още по-мазни пържени картофи и кафе, което изпих само защото бих подложил природата на риск, ако го излея в умивалника. После довърших показанията си и накрая попитах:

— А сега какво да правя?

Този път се обърнах към цивилния.

— Опитайте се да живеете възможно най-нормално — посъветва ме той. И преди бях го чувал този съвет — писнало ми беше от него. Как да живееш нормално, когато се опитват да те убият и са отвлекли човека, който има най-голямо значение за теб на този свят? Джонсън сигурно го разбра. Той вдигна дългопръстата си длан и продължи:

— Зная, че тази задача е трудно изпълнима. Сега трябва да чакаме контакт — или годеницата ви, или нейните похитители да се свържат с вас. Каквито и да са исканията им, кажете, че ще ги изпълните, а после незабавно ни се обадете.

— Ами ако те… — не можех да го произнеса, зла поличба и тъй нататък, но той разбра за какво говоря.

— Господин Фишър, единствената утеха, която мога да ви дам, е, че ако те са имали намерение да извършат убийство, щяха да го извършат. Трябва да имат някаква причина да искат госпожа Адлър жива.

— Благодаря — казах го от все сърце. В думите му имаше смисъл. Сега ми оставаше само да се моля похитителите да са разумни хора. Но пък ако бяха разумни хора, щяха ли да са похитители?

Джонсън заобиколи бюрото си и положи едра длан на рамото ми.

— Сега си идете вкъщи, господин Фишър. Опитайте се да си поотдъхнете. Искате ли един от нашите килими да ви придружи, за да сте сигурен, че и вие няма да попаднете в капан?

След две секунди размисъл поклатих глава. Той като че си отдъхна — сякаш бе съжалил за предложението си в мига, в който го даде. Подозирах, че и жандармерията в Лонг Бийч се разкъсва по всички фронтове като всички останали жандармерии. Живеем в грозен свят. Току-що ми бяха заврели носа в най-голямата грозотия.

Той ме придружи до килима ми.

— Ще поддържаме връзка с вас, господине. Ще се свържем и с вашия легат Кавагучи и с Централното разузнаване, също и с КБР, защото става дума за отвличане… Какво е толкова смешно?

— Аз мога да се свържа с КБР — отвърнах. — Работя два етажа под техния офис в Града на ангелите. — Зачудих се дали щяха да ангажират Сол Клайн със случая. Хубаво е да имаш сънародник подръка. Без съмнение с него щях да работя по-спокойно, отколкото с призрака от ЦР. Хенри Легион ме нервираше.

Джонсън ме потупа пак по рамото и ме прати да си ходя. Почти нищо не си спомням за обратния път към Хоторн — мислите ми бяха заети с прекалено много неща, твърде малко от които хубави. Умилостивих Стража на блока, вмъкнах се в гаража, слязох от килима и се упътих към стълбището. Щом влязох в блока, вече не ме тревожеше нито късният час, нито тъмнината. Тъпо, знам, особено след случилото се с Джуди. Ама сигурно вие никога не сте вършили нищо тъпо, а?

В подножието на стълбището ми се хилеше вампир.

Модерната медицина е способна да направи много за вампирите: периодични вливания на кръв за потушаване на ловния им нагон, вани с хелиотроп, за да могат да излизат на открито между зори и здрач (никога в неделя — тогава връзката между истинското и символичното слънце е твърде силна), слънчеви очила, които ги предпазват от ослепяване при дневните им бродения. Избралите (и, признавам, тези, които могат да си го позволят) да се възползват от подобни техники водят сравнително нормален живот.

Но не всички го избират. Някои предпочитат да следват инстинкта си и да бродят в търсене на плячка. Не бях чувал за вампири в Хоторн, но не се шокирах от срещата. Първо на първо, вече нищо не можеше да ме шокира — както казах, животът в това градче не е лесен.

Само за миг се зачудих дали е свързан с гадовете, отвлекли Джуди. Имах съмнения. Вампирите, ако позволите да използвам метафора, обикновено са вълци единаци. По-вероятно беше този просто да си търси прехрана. Случайните улични престъпления обаче са също толкова опасни за жертвата, колкото и целенасочените.

Очите на вампира заблещукаха. Знаех, че ако го гледам в очите твърде дълго, ще ме омагьоса и после кръвопиецът му с кръвопиец можеше да прави с мен каквото си поиска. Бръкнах под ризата си и извадих едно нещо, което носех на верижка на шията.

Вампирът сигурно си помисли, че ще е разпятие. Зъбатата му уста зина в презрителна насмешка. Много вампири, особено оцелелите от време оно в християнски страни, са от балканско мюсюлманско потекло и затова имат имунитет към кръстния знак.

Само че аз не извадих кръст. Вместо него носех мистичен еврейски амулет — магически квадрат акростих, изготвен в същата фабрика на Маг Абрамелин, която беше произвела и избухващия ми жезъл. Вдигнах го над главата си и изстрелях кабалистичния снаряд по вампира.

Имаше бързи рефлекси — успя да го улови, преди да го е улучил в лицето. Но това не му помогна кой знае колко. Болезненият му вик премина в мъчителен вой. Юдейската дума за вампири е „кепилот“ — „празните“ — и тя ги описва много добре. Тъй като са загубили огромна част от човешката си същност, те са изключително податливи на магически контрамерки. Когато акростихът, основаващ се на юдейската дума за „куче“, го уцели, не му остана друг избор, освен да се преобрази.

— Разкарай се оттук, кучи сине! — изревах и засилих крак да го изритам яко. Той побягна със скимтене, подвил опашка между краката си.

Прибрах амулета, окачих го обратно на врата си и се повлякох нагоре към апартамента ми. Едва по-късно, докато лежах и се мъчех да заспя, ми хрумна, че ако не бях емоционално изтощен от случилото се с Джуди, вампирът сигурно щеше да ме паникьоса и да ми изпие кръвчицата в най-буквалния смисъл още преди да съм се сетил за амулета. Но стана така, че го хванах в крачка и направих каквото трябваше без изобщо да се замисля.

И докато лежах, току питах часовника си за часа. Последният отговор, който си спомням, е 2.48.

 

 

Ходенето на работа след три часа сън е един от кошмарите, които сегиз-тогиз се случват на всекиго. Често причината е новородено бебе вкъщи. Не и за мен. Мисълта за бебета ме подсети за Джуди. Толкова планове градяхме — не исках дори да мисля да ги зарежа.

Кафе със закуската. Още една чаша от кафенейската тиня на минутата, в която влязох и трета веднага след втората. Още една половин час по-късно. Чувствах се все повече и повече напрегнат. С Божията помощ щях да избутам деня. Ако вечерта изобщо дойде, сигурно щях да съм твърде изпушил за сън. Но всичко по реда си. Първо да избутам деня.

Това означаваше пак телефонни разговори. Не чувствах ни най-малка вина за това, че се обаждам от служебния телефон — личният ми живот и случаят с бунището за токсична магия се бяха уплели неразривно. Първо се обадих горе на Сол Клайн.

— Сол, пак ти се обажда Дейвид Фишър от АПУ долу — представих се. — Искам… Не, не искам, но ми се налага да ти докладвам за отвличане.

— Докладът, който получихме от жандармерията в Лонг Бийч снощи? — реагира той. Щом потвърдих, продължи: — Свързано ли е това със случая с минизингерите, за който ми разправяше неотдавна?

Бях забравил минизингерите. Открих, че освен уморен и разтревожен мога да бъда и засрамен едновременно с това.

— Не, няма нищо общо. Щом си получил доклада от Лонг Бийч, Сол, означава ли това, че ще си ангажиран със случая?

— Да, означава — потвърди той. — Удобно ли ти е да сляза сега да го обсъдим? Ти беше на седмия етаж, нали така?

— Да. Разбира се, слизай. Може ли да минеш през кафето и да ми донесеш две кафета? Ще ти ги платя.

Той слезе, пихме кафе, той ми зададе съвсем същите въпроси като Джонсън снощи. Аз вцепенено отговарях по същия начин. Той си драскаше бележки. Когато свърших, той рече:

— Ще направим всичко, което можем за теб, Дейвид, както и за госпожа Адлър. Обещавам ти. — Забелязах, че не ми обеща да ми я върнат жива и здрава. Сигурно се пазеше от обещания, които не може да изпълни.

Щом той си тръгна, се обадих на Хенри Легион. Призракът каза „Идвам веднага“ и цъфна на минутата — прекоси страната по-бързо, отколкото Сол Клайн слезе два етажа по-надолу. Разбира се, Хенри Легион не се беше отбивал за кафе.

Разказах историята за трети път. От повторенията започна да ми се струва едва ли не, че се е случила на някой друг — едва ли не, но не съвсем. Призракът от ЦР заяви:

— Това е обезпокоително. Събитията се развиват по-бързо, отколкото в проекцията в кристалната топка. По мое мнение вашето сканиране около токсичното сметище би могло да е ускоряващият фактор.

— Но ние не намерихме нищо, освен малко звезден прах — почти се разридах аз, все едно че бях дете, заловено и изяло пердаха, задето е надничало през прозореца в нечия спалня, без дори да е видяло нищо интересно.

— Вие може и да го знаете — рече призракът, — но се съмнявам, че и извършителите го знаят. — И изчезна. Мразя това. Винаги той има последната дума.

Двама готови. Следващото ми обаждане беше до легат Кавагучи. Зачудих се дали все още не е зает с другия случай, но не, успях да го хвана.

— Това във връзка с отвличането на госпожа Адлър, с която се запознах около пожара в манастира на Братята Тома ли е? — попита той още щом разбра, че съм аз. Значи жандармите от Лонг Бийч вече бяха говорили с него.

— Точно така, във връзка с него — изрекох тежко. — Не мога да си представя друга причина да отвлекат Джуди, особено когато извършителят, който и да е той, се опита да убие мен няколко дни преди това.

— Сещам се и за други причини — изтъкна Кавагучи, но преди да съм му се разкрещял, продължи: — Признавам обаче, че вашият сценарий като че е с най-висока степен на вероятност. Както сигурно сте предположили (точно както бях предположил), аз обсъдих случая с жандармерията в Лонг Бийч. Но ще съм ви благодарен и за вашите показания от първа ръка.

Дадох му ги. Още едно повторение — помислих си, — още едно преместване от реалността в посока към дискурса. В известен смисъл това беше един вид антимагия. Магията използва думи, за да направи въображаемото реалност. Аз ги използвах, за да превърна ужаса и трагедията в спомен, който е по-лесен за понасяне.

Щом приключих, Кавагучи ме запита:

— Разбрахте ли от съдебния изследовател що за магия е уловил в апартамента на годеницата ви?

— Ами, не — отвърнах. — Цивилният — Джонсън, и аз отидохме в участъка в Лонг Бийч, за да дам показания под клетва, а докато ги давах, изследователят не се е мяркал в кабинета на Джонсън.

— Ще разпитам — обеща Кавагучи. Правеше между думите малко по-дълги паузи от необходимото, сякаш пишеше и говореше едновременно.

— И аз исках да ви попитам, легат, получихте ли някакви нови отговори, които биха ни помогнали да открием кой е сторил това на Джуди? — който и да беше той, без съмнение беше същият, дето бе нагласил пускането на земния елементал върху килима ми. В момента последното ми се струваше напълно несъществено.

— Нови отговори, не — отвърна той. — Имам някои нови въпроси обаче. Имаме случай на вандализъм във връзка с проекта „Птицата Гаруда“ в заводите „Локи“ в Бърбанк. Вандализъм зад херметически печат.

— Нали уж е невъзможно! — и аз заговорих бавно: записвах си да се обадя на Мат Арнолд.

— Много неща, смятани за невъзможни, вече са действителност — отвърна ми Кавагучи. — Вземете например виртуозната реалност.

— Благодаря — възкликнах. — Това ми припомни още нещо, което исках да ви питам: какво е популярното име на Pharoma-chrus mocinno?

Кавагучи взе, че се разсмя — дотогава не бях много сигурен, че може.

— Приемете извиненията ми, инспекторе — не биваше да диктувам на секретарката ви името направо от лабораторния доклад. Популярното име на въпросната птица е кетцал.

— Кетцал? — нахаках се челно в това, все едно се бях блъснал с килима в някоя сграда. — Сигурен ли сте?

— Потвърдено е от орнитолог и от етруски орнитомант — увери ме Кавагучи.

— Значи сте сигурен — признах. — Но това е лудост. Майкъл Манстайн — тукашният началник на магическата лаборатория — и аз вчера обиколихме Девънширското сметище и не намерихме никакви следи от изтичане на ацтекска магия. Той дори провери със заместител на одрана човешка кожа за хуитцилопочтлизъм.

— Казах ви каквото знам аз — рече Кавагучи. — Остава възможността перото по някакъв начин да се е променило при пренасянето от виртуозната реалност в нашето съвсем земно време-пространство. Както отбелязах навремето, съдът не би го приел за доказателство. Другата алтернатива е перото наистина да е от кетцал, но да е умишлено поставено в обсега на сетивата на духа писар Еразъм, с цел да бъдем заблудени.

— Да — съгласих се аз. — Или пък може да е истинско — каквото и да означава тази дума, използвана във връзка с нещо, идващо от виртуозната реалност.

— Точно така — потвърди Кавагучи. — Бръсначът на Окам подкрепя тази интерпретация, макар и другите да не могат да бъдат пренебрегнати.

И аз си бръсна данните с бръснача на Окам^[2] — това е най-практичното сечиво при подготвянето на базови данни за проекции и тям подобни. Но като всеки друг бръснач, и той ще те пореже, ако не внимаваш.

— Благодаря за информацията, легат Кавагучи — казах. — Мога ли да ви помоля за още една услуга? Бихте ли се обадили на един призрак на име Хенри Легион в Централното разузнаване в РСвК — дадох му номера — за да му кажете всичко, което току-що казахте на мен? Той трябва да го знае, повярвайте ми. Използвайте моето име — то ще ви помогне да ви свържат с него.

— Ще се възползвам — отвърна бавно Кавагучи. — Последиците обаче са… обезпокоителни.

— Знам. — Когато за първи път чух Чарли Кели неохотно да признава, че е възможна Трета магическа война, дни наред ме побиваха тръпки. Сега, що се отнася до мен, това беше стара информация. Джуди заемаше далеч по-голяма част от мислите ми. Не можех да се тревожа за това дали целият свят ще изгори — то е непостижимо за ума на обикновения смъртен. Но когато някакво проклето — надявах се някой да го е проклел — копеле отвлече жената, която обичаш, го проумяваш и още как.

Сбогувахме се с Кавагучи. Той отново обеща да се обади на Хенри Легион. Аз пък се обадих в „Локи“ и успях да се свържа с Мат Арнолд.

— Току-що разговарях по телефона с легат Кавагучи от ЖСГА — съобщих. — Той каза, че при вас е имало проникване на външни лица и вандализъм във връзка с проекта „Птицата Гаруда“.

— Точно така — потвърди той. — Един от служителите ни е в критично състояние.

— Кавагучи не спомена нищо за това — рекох. — Какво е станало?

— Бил е ухапан от змия — Дори и по телефона усетих как гласът на Арнолд помрачня. — Някакъв хитър магьосник е намерил начин да надхитри херметическия печат. Каза ли ви за това легатът?

— Спомена, че е осъществено, но не обясни как — отвърнах. — Звучите така, сякаш вие знаете.

— Да, знам — потвърди той. — В Кристалната долина ще прекарат няколко безсънни нощи, докато осъвременят магичните си програми.

— Няма нужда от кристална топка, за да го предскажеш — съгласих се аз. — Как е било осъществено? Винаги се е твърдяло, че херметическият печат е устойчив кажи-речи на всичко. — Чух мълчание, което означаваше, че не иска да ми казва. Бързо додадох: — Помнете, че аз се интересувам професионално от това. Всяка магия, която може да надделее над толкова мощен печат, би оказала сериозни последици върху околната среда.

— Добре — съгласи се неохотно той. — Май разбирам. Но не го разправяйте под път и над път, нали ме разбирате.

— Аз не съм нито репортер, нито новинар от ефирната мрежа — отвърнах с достойнство.

— Добре — съгласи се той. — Ето как е станало: гадовете са използвали един от собствените атрибути на Хермес, за да счупят печатите, които той трябва да варди. Много хитро приложение на закона за подобие, бих казал. Иска ми се този, който го е измислил, да беше вложил същата енергия в нещо законно.

— Продължавайте — подканих го.

— Ухапването е свързано с това.

Той отново се умълча. Усетих се, че от мен се очаква да се досетя защо. Някоя друга сутрин сигурно би ми харесало да си поиграем на интелектуални игрички. Точно него ден тия просто не ми минаваха.

— Съжалявам, сигурно съм тъп — казах. Моите неприятности не му влизаха в работата. — Може ли да ми обясните?

Изсумтяването, препредадено през етера от две телефонни духчета, носи впечатляващ товар от презрение. Мат Арнолд обясни:

— Сетете се за керикейона, който Хермес носи.

— За кое?

Той отново издаде нетърпелив звук. Що се отнася до мен, за негов късмет Арнолд се намираше на далечния край на телефонна връзка. АПУ няма парите — нито пък тайните — за херметически печати, така че нямаше причина да съм запознат в подробности с култа на Хермес. Може би той го разбра, или пък просто искаше да се отърве от мен и да продължи с онова, с което се е занимавал, като му се обадих.

— Латинският термин за керикейон — не съвсем уместен, нали разбирате, когато говорим за Гръцка сила — е кадуцей.

Това го разбрах.

— Жезълът със… — Гласът ми стихна. — Змии. — Последното произнесох със съвсем различен тон. — Нищо чудно, че споменахте, че ухапването е свързано с него.

— Точно така — каза го така, сякаш в края на краищата не бях чак пък толкоз безнадежден случай. — Използвали са влечението на всички змии към тези на кадуцея, за да отслабят печата и да им позволят да се промъкнат в защитените ни зони.

— Подличко — съгласих се. — Надявам се, че сте казали за това на легат Кавагучи. Щом една дружина лоши хора измисли някой номер, след две седмици вече всички го прилагат. — После ми хрумна и нещо друго. — Но как вашите вандали са се промъкнали в херметически запечатаните площи? Когато аз идвах при вас, ви пазеха едни доста ячки охранители.

— Били са приспани — Арнолд прозвуча сякаш не му беше приятно да го признава. — Някакъв вид заклинание — експертите на Кавагучи още не са ме информирали за получените данни.

Усетих тръпка на вълнение — това ми звучеше много сходно на начина на действие на похитителите на Джуди. Записах си, за да не го забравя, и си обещах да се обадя на цивилния Джонсън веднага щом приключа разговора с Арнолд. Но докато той все още беше на линия, го попитах:

— Каква змия е ухапала вашия човек?

— Фер-де-ланс^[3] — отвърна той. — Гадна работа — отровата причинява вътрешно кървене, все едно вампир те ръфа отвътре. За щастие е роднина на тукашните гърмящи змии — противоотровните заклинания за тях свършиха работа, надяваме се, и в този случай. Както вече ви казах, Джери все още е в критично състояние, но смятат, че ще прескочи трапа.

— Радвам се да го чуя — казах. — Но, първо на първо, защо фер-де-ланс? Защо не са използвали нашенските гърмящи змии?

— Първо на първо, по-отровна е, ако това е била целта на тия мръсници. И второ — ако магьосниците са ацтеки, те са били по-запознати с тамошните змии, отколкото с нашите.

— А ако не са, могат да хвърлят подозренията върху ацтеките като използват змии, въдещи се по онези земи. — Мислех си за перото от кетцал. Досега бях подозирал най-силно персийците. Зачудих се дали няма да се наложи да премисля. Сетих се и за персийската нечестност — ако можеха да прикрият плана си, като натопят някой друг, те непременно щяха да го направят. Сетих се и че още не бях посетил „Шоколадовата невестулка“.

Мат Арнолд каза:

— Изследователите скоро ще се обадят.

— Надявам се — отвърнах. — Благодаря, че ми отделихте време.

— Вече пропиляхме толкова време покрай тази жалка история, че още няколко минути нямат никакво значение. — И с тези насърчителни слова Арнолд ми затвори.

Обадих се на Джонсън. Когато ми вдигна, ушното ми духче кресна в ухото ми, затова предположих, че той крещи на устното си духче:

— Обадиха ли ви се похитителите? Или вашата годеница?

— Съжалявам, не. — Колко съжалявах! Обясних, че съм се чул с Мат Арнолд, а после попитах:

— Вашият изследовател успя ли да идентифицира магията за сън, приложена в апартамента на Джуди?

— Почакайте така — каза ми той. — Имам го в бележките си — видях го. Чакайте да погледна. — Духчетата завъзпроизвеждаха прелистване на пергаменти. После чух Джонсън да казва „Да, ето го“ на себе си. След още няколко секунди сигурно поднесе пак слушалката към устата си, защото гласът му се чу силно и отчетливо: — Намерих го, господин Фишър. Според изследователите е ацтекско заклинание, призоваващо Сила, назовавана Нареченият Нощ, онзи от Деветте Отвъдни Свята, да прати сън на жертвата. Тук има бележка, че общо взето не се използва с добри намерения. Съжалявам, че ми се налага да ви го кажа, господине.

— Не толкова, колкото аз съжалявам да го чуя — отвърнах. Но не се изненадах, поне не особено. Или ацтеките наистина стояха зад всичко това, или някой градеше адски блъф — говоря буквално. Колкото повече улики се трупаха, толкова повече ме съмняваше, че е блъф.

В края на краищата, от своя собствена гледна точка Ацтекия отдавна имаше много да си връща на Конфедерацията. Градът на ангелите навремето е бил на ацтекска територия, така де. Както и Свети Франсис на север. А също и Безводните земи и Нова Ацтекия по-нататък на изток, и Снежната земя, и Денвър, и останалата част от юга на Конфедерацията. Ако все още ги притежаваше, Ацтекия щеше да е велика нация. Без тях велика нация беше Конфедерацията.

А това е само в сферата на смъртната политика. Сетих се за казаното от Хенри Легион по повод промените в баланса на Силите. Вече беше ясно, че Хуитцилопочтли си иска своето. А ако онова зелено перо означаваше, каквото означаваше, значи Кет-цалкоатл — също^[4]. Двете Сили бяха съперници отпреди идването на испайнците. Ако бяха изгладили споровете помежду си… ако беше така, то Небесата да са на помощ на Конфедерацията. Небесата бяха по-добрите помощници.

Обадих се пак на легат Кавагучи. Щом се свързах, го попитах:

— Каква магия за сън е успала охраната на завода на „Локи“ в Бърбанк?

— Има го в бележките ми — отвърна той също като Джонсън. Беше по-бърз с намирането на отговора от жандарма от Лонг Бийч. — Ето го. Докладът посочва, че е ацтекско заклинание, призоваващо Силата, известна под имената Слугата и Пращящия, изпращаш духовете на жертвите в Деветте Отвъдни Свята.

— Деветте Отвъдни Свята! — възкликнах. — Известна ли е тази сила също и под името Нареченият Нощ?

— Тук не виждам такова име. Ще попитам изследователите и ще ви се обадя пак.

Обади се след има-няма пет минути.

— Инспектор Фишър? Отговорът на въпроса ви е да. Специалистите питат откъде сте знаели — тази Сила не е призовавана често в Града на ангелите.

— Току-що говорих по телефона с Лонг Бийч. Нареченият Нощ е Силата, приспала Джуди.

Кавагучи не беше балама.

— Незабавно ще се консултирам с цивилния жандарм Джонсън — заяви той. — Тази връзка трябва да бъде изследвана до най-пълна възможна степен.

Пак сбогувания. След като приключих с тях, се вторачих в телефона и се зачудих дали пак да се обадя на Хенри Легион или да кажа някои работи на Тони Судакис. Но преди да успея да направя каквото и да било, Роуз подаде глава през вратата и каза:

— Беа иска да се види с теб и Майкъл на четири очи, ако обичаш. Вчера не присъствахте на събранието и затова иска да я информирате как върви работата.

— Не — отговорих. Излезе от устата ми абсолютно безизразно, сякаш — ама че нелепа идея! — някой бе построил говорещ механизъм.

Роуз се облещи насреща ми. Тя знае, че не си падам по събранията на колектива, но когато шефката казва на някого ела, той идва, а когато му казва върви си, той си върви, поне ако е наясно кое е добро за него.

— Но, Дейвид… — започна Роуз в опит да ме накара да се освестя.

— Не — повторих. — Не мога. Много съм зает. Тъкмо излизах на терен, когато влезе. — Не беше вярно, но можеше да стане. Станах от бюрото и се отправих към вратата. Ако Роуз припряно не се беше отстранила от пътя ми, щях да мина направо през нея.

— Дейвид, добре ли си? — подвикна тя подире ми, щом се повлякох по коридора.

— Не — отговорих. Когато си много уморен, все едно си пиян — изтърсваш първото нещо, дошло ти наум. Често после съжаляваш. Докато слизах към паркинга, се чудех дали все още имам работа, на която да се явя утре.

Хубаво, че през последните седмици опознах добре Долината на Свети Фердинанд — можех да стигна до Девънширското сметище, без да ми се налага да мисля накъде отивам. Не ме биваше много за мислене, не и в този момент. Когато казах на Роуз, че ще излизам да върша работа на терен, нямах ни най-малка представа къде ще ходя да я върша. Да помъча Тони Судакис с въпроси на четири очи беше най-близкото нещо до добра идея, което ми хрумна.

Този път нямаше нужда да показвам на охраната сиглата си на АПУ, преди тя да се свърже по телефона със Судакис. Минута по-късно стражът сложи мостчето и влязох в сметището. Докато вървях по охраняемата пътека към офиса крепост на Судакис, се оглеждах за петното Нищо, което бях видял един-два пъти преди това. За свое успокоение не го мярнах никъде — сега не.

Судакис ми отвори сам. Вероятно тъкмо смяташе да каже нещо любезно и безсмислено — но само един поглед към лицето ми го накара да промени решението си.

— Добре ли си, Дейв? — попита ме той.

Дадох му същия отговор като на Роуз — „Не“. За него обаче го подсилих:

— Снощи, след като се върнах от огледа на това място, трябваше да вечерям с годеницата си. Но не стана. Когато отидох у тях, открих, че са я отвлекли.

— Ужасно! — възкликна той — коментар, с който надали не бих се съгласил. Той ме задърпа навътре, но изведнъж застина на място. Каквото щете говорете за Тони Судакис, но му сече пипето. Погледна ме.

— Чакай малко — изрече бавно той. — Ти смяташ, че има някаква връзка между нас и това, нали? Чуй, Дейв, тук съм, за да ти кажа, че…

Изпреварих го.

— Можеш да си заложиш скъпоценния задник, че според мен има връзка, Тони. Мислех си, че има връзка откакто изгоря манастирът на Братята Тома. Реших, че наистина има връзка, когато двама бандюги се опитаха да ме убият един следобед, когато слязох от магистралата…

— Когато какво? — този път той ме прекъсна.

Сетих се, че това не бях му го казал и му разказах. После продължих:

— А сега в деня, когато правим оглед на това място с магьосник от АПУ, отвличат Джуди! Какво да мисля, Тони? Ти какво би си помислил?

— Не знам — отвърна той почти шепнешком.

Беше потресен — виждах го. Лявата му ръка се пресегна за кехлибарения амулет, който носеше под ризата. Свали го с явно усилие на волята. Реших да го поразтърся още малко: — И да знаеш, Тони, имаш пробив в защитата. С Майкъл Манстайн намерихме холивудски звезден прах навсякъде покрай зида.

— Звездният прах е безвреден — опъна се той.

— Да, но щом изтича звезден прах, какво ли друго изтича заедно с него? — на Майкъл му се наложи да ми го навре в очите. Сега изпитах злобно удовлетворение, като го стоварих върху главата на Судакис.

Но и той не се даваше. Вече го знаех.

— Но не сте намерили нищо друго, нали?

— Не, но ще намерим. Въпрос само на време и тавматургия, и ти го знаеш също толкова добре, колкото и аз. — Поех дълбоко въздух и се опитах да се успокоя. — Както и да е, не съм дошъл тук за това. Исках да разбера на кого се обади, когато двамата с Майкъл се заловихме тук за работа. Който и да е похитителят, или сам е извършил отвличането, или се е обадил на някого и го е поръчал.

— Обадих се единствено в офиса на Девънширския консорциум за управление на земята — осведоми ме той. — Трябваше да ги информирам, за да… могат… те… — Докато постепенно осъзнаваше какво казва, той забавяше ход като механичен часовник. Най-сетне изрита цимента под краката си. — Ох, мамка му.

— Или са те, или е някой, свързан с тях — заключих. — Няма друг начин.

Мислех, че ще почне да ми изтъква нови аргументи, ще отрича пак, но не стана така.

— Да — промълви той с изпепелен глас.

— Е, какво ще правиш сега? — натиснах го аз. — Ще бъдеш доброто войниче на консорциума и ще се преструваш, че нищо подобно не се е случвало? Можеш. Ще е законно. Може дори да те повишат. Но как ще се гледаш в огледалото всеки път, като влезеш в тоалетната?

— Майната ти, Дейв — отрони той безизразно. И тогава замахнах да го фрасна. Той улови юмрука ми, преди да го е докоснал. Знаех, че е по-силен от мен, но нямах представа колко. Ако ми беше върнал удара, сега някой друг щеше да ви разказва тази история. Но не ме удари. Просто ме държа така повече от минута и накрая каза:

— Свърши ли с тъпотиите?

Кимнах. Той ме пусна.

— Хубаво. И не се опитвай пак да ми проповядваш. Няма да успееш да ме подтикнеш, накъдето искаш ти. Ясно? — Изчака, докато кимна, а после продължи: — Добре. А сега, след като ме разбра, готов съм да направя всичко по силите си да върнем мадамата ти. По мои си причини, да ти е ясно, не по твои. Губим си времето.

— Мисля, че изобщо не те разбирам — заявих.

— И аз мисля същото. — Не го каза в отрицателен смисъл — по-скоро сякаш се позоваваше на природен закон. Може би така си и беше. Както казах, никога не съм си имал работа с човек от европейски произход, все още почитащ старите богове на своя народ — не в изкуствен култ като този на Хермес, а в духа на традиция, стара и сериозна като моята собствена. Балансът на Силите, помислих си, а после се зачудих на Чия ли страна беше Перкунас. Оцеляла след не знам си колко столетия християнство, може би Литовската сила също като Хуитцилопочтли гореше от желание да си върне своето.

Но без значение на чия страна беше неговият бог, мислех, че Тони е на моя страна. Той почти ме повлече след себе си, когато се засили по пътеката към изхода. Случайно погледнах назад към офиса му тъкмо навреме.

— Почакай! — възкликнах и го стиснах за лакета.

Все едно да се вкопчиш в колесницата на Джагърнот. След като се задвижеше, той нямаше спиране за нищо на света.

— Погледни назад, там — казах аз с тон, препускащ към отчаянието. — Ето за какво ти говорих по-рано.

Неохотно, той се обърна.

— Нищичко не виждам.

— И аз нищичко не виждам — отвърнах. — По-точно, виждам Нищо. Ето тук, застани на моето място. — Дръпнах се от мястото и той застана на него. Тръсна глава и понечи да тръгне. Съвсем се отчаях.

— Застани на пръсти — предложих му. Аз съм една педя по-висок от него.

Той ми метна поглед, който би ме попарил при всякакви други обстоятелства. Останах си свеж. Той сви рамене и се повдигна на пръсти. Секунда по-късно избърбори нещо на литовски, което не разбрах. После отново мина на английски.

— В края на краищата излезе прав, Дейв. Не знам какво е това.

Нито пък аз знаех. В момента не виждах Нищото — сметището изглеждаше просто като буренясал празен парцел. Но щом застанах на мястото на Тони, стената отвъд тази точка сякаш се отдръпна в безкрайността. И все пак, в същото време, съвсем явно си беше на мястото. Но знам как да го обясня по-добре — имам чувството, че не го възприемах изцяло чрез нормалното зрение.

Тони Судакис отпусна пети. Както обикновено, беше бърз на решения.

— Когато видиш нещо непонятно на сметище за токсична магия, по-добре започвай да се мъчиш да откриеш какво е възможно най-бързо — заяви той. — Защо не се обадиш на вашия магьосник — Манстайн му беше името, нали? — и не го привикаш тук? Колкото по-скоро открие какво става там, толкова по-скоро можем да започнем да се разправяме с нещото.

— Ти не си ли същият, дето вчера го чух да разправя, че ако двамата с Майкъл престъпим и с една стъпка границите на сметището, вашите хора ще ни съдят, докато орелът не остави дроба на Прометей на мира?

— Давай, натяквай ми — отвърна той. — Да, същият съм. Но освен това съм и оня, когото ти най-сетне убеди. Така че хайде да се върнем в офиса ми.

Никога не съм бил по-щастлив да обърна гръб на нещо през живота си. Докато вървяхме към тумбестата грозна крепост, попитах:

— Знаеш ли какво е изхвърлено на това място? Колкото повече кажа на Майкъл, толкова по-бързо той ще може да установи какво става.

— Умно — отбеляза Судакис. Погледна нататък, където бяхме видели Нищото. Вече го нямаше там, разбира се, защото не се намирахме на нужното място. — Това ще да е, хммм, парцел 37. Ще проверя и ще ти кажа.

Той се разрови в папките, като през цялото време мърмореше: „Не, не може да е този — този го екзорцирахме преди две години… Може би този? Не, зарежи — знам всичко, което могат да причинят яйцата на птицата Рух… Ха!“

— Ха? — откликнах.

— Трябва да е този, Дейв. Преди три-четири месеца един от Бреговите наблюдатели на Барона намери на Малибу бийч останките от нещо, което приличаше на тържествено заклинание. Провериха боклука за тавматургична дейност, но резултатът бе отрицателен — имам предвид наистина отрицателен, сякаш покрай него от зората на времето не беше и припарвала магия. Никой не повярва — не и съдейки по начина, по който бе наредено всичко. Затова го донесоха и го изхвърлиха тук, въпреки тестовете.

— Спомням си случая — отвърнах. — В „Таймс“ публикуваха писма с оплаквания дето пропилявали кроните на данъкоплатците.

— Точно това е — съгласи се Тони. — Ако ме питаш мен, единственото нещо, по-лошо от това правителството да харчи пари, когато няма нужда, е да не харчи пари, когато има нужда.

Понечих да вдигна слушалката, после спрях.

— Ти каза, че там било наредено „нещо“. Какво нещо?

Той погледна пергаментите си.

— Смешни работи — преди не съм виждал нищо подобно. Жезли с каменни дискове на върха… други, увенчани с ония раковини, дето им викат пясъчни корони… Ако аз трябваше да изказвам предположения, бих казал, че камъните бяха издялани плоски, за да приличат на пясъчните корони. Имаше и други жезли, дълги и къси, с пера на върха. Приличаше на индиански ритуал може би, но неизвестен за мен.

— Добре. — Набрах номера на Майкъл. Докато го чаках да отговори, продължих да се тревожа: Балансът на Силите, Индианската магия нямаше да е много добре настроена към онова, което смятах за мир и ред, не и в момента.

— Агенция за природно усъвършенстване. Тук Майкъл Манстайн.

— Майкъл? Здрасти, Дейвид Фишър е. Слушай, имам нова работа за…

Майкъл ме прекъсна — нещо, което никога не прави.

— Дейвид, къде си? Какво, за Бога, си намислил? Беа е много наскърбена… — дума, която само на него би хрумнала, — от теб, а Роуз буквално е в сълзи.

От това се почувствах зле, но щях да се почувствам и още по-зле, ако вече не се чувствах доста зле. С едносрични думи обясних къде се намирам и какво съм намислил. Освен това му разказах за Джуди, което обясняваше защо съм го намислил.

— Боже мили, Дейвид — възкликна той в необичаен за него изблик на чувства. — Нищо чудно, че поведението ти е толкова аномално.

— Да, нищо чудно — изсумтях. Аномално не беше точната дума. Точната дума беше лайняно. Можех да го отдам на безкрайните тревоги, на безсънието и прекалено многото кафе, но в крайна сметка пак опираше до мен.

Ако ти не си отговорен за постъпките си на този свят, то тогава кой е?

— Откри ли нещо важно при връщането си в района на Девънширското сметище за токсична магия? — попита Майкъл, като великодушно не спомена нищо повече за това като какъв звяр се бях проявил.

— Всъщност да. — Разказах му за Нищото, а после връчих телефона на Тони Судакис, за да потвърди.

Тони ми върна слушалката. Майкъл тъкмо казваше:

— Веднага долитам да го проуча. Описанието ти ме порази — явно е изключително спешно. — Той затвори.

— Идва — казах на Судакис.

— Хубаво — отвърна той. — Тогава аз по-добре да остана тук да се погрижа той да влезе вътре и да направи каквото трябва. Ами ти? Ще чакаш ли тук с мен?

Позамислих се и поклатих глава.

— Трябва да се върна и да си оправя бакиите. Чуй, имаш ли домашен телефон? Може да ми се наложи по всяко време да те потърся. Независимо дали ти харесва или не — и не казвам, че ти си отговорен, моля те, разбери — ти също си в центъра на всичко това. А те отвлякоха Джуди, които и да са те.

Той надраска номера на парченце пергамент.

— Ето ти го. Обади се, когато има нужда.

— Благодаря. — Излязох, тръгнах по охраняемата пътека (този път дори не се огледах за Нищото), минах по мостчето и се отправих към килимчето си. На връщане към магистрала „Свети Яков“ минах покрай цветарница. Спрях и купих на Роуз рози. Понякога думите не изразяват достатъчно разкаянието.

Щом поставих вазата на бюрото й, очите на Роуз се опулиха. Тя посочи затворената врата на офиса на Беа.

В момента е на събрание, но ще иска да те види, когато се измъкне. И… благодаря ти, Дейвид. Нямаше нужда. Майкъл ми разказа за бедите ти. Ще се моля за теб.

Роуз е добра жена. Ако Бог бе в настроение да слуша когото и да било, би изслушал тъкмо нея.

— Имаше нужда — казах. — Нямаше нужда да правя онова преди това.

Тя махна с ръка и понечи да каже още нещо, но аз вече се бях запътил към кабинета си. Без значение какъв голям и космат звяр съм, тя вярно беше записвала съобщенията за мен, докато бях навън. Едното беше от Хенри Легион. Ще трябва пак да му се обадя, помислих си.

После погледнах следващото. Беше от Джуди.