Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (10)

IX

Не знам колко време съм стоял така, втренчен в пергаментовото листче в ръката ми. През главата ми минаха всички възможни чувства, които можете да си представите — радост, че Джуди е жива, страх, че е в техните лапи, надежда, тревога, гняв, всичкото това накуп смесено и разбъркано така, че щеше свят да ми се завие дори и ако не бях зверски недоспал и прекалил с кафето.

Постепенно, освен да чувствам започнах и да мисля. Не бяха оставили номер, на който да се обадя, което никак не ме изненада. Изтичах обратно по коридора (и пътьом едва не прегазих Филис Камински) при Роуз и хвърлих листчето на бюрото й.

— Щях да ти кажа, Дейвид — възкликна тя, — ама с тия цветя… Направо ми изскочи от ума. Съжалявам.

Значи дори и Роуз понякога грешеше. Не бях сигурен, че е възможно. Но това нямаше значение — не и в момента.

— Карай — рекох. — Как ти прозвуча тя? Какво каза?

— Просто пита за тебе и затвори, когато й казах, че те няма в службата — отвърна Роуз. — Тогава не знаех, че нещо не е наред. — Погледна ме укорно. Ако й бях казал по-рано, можеше да направи нещо повече. — Нали се сещаш, говорила съм с нея само два-три пъти, когато е идвала тук и чат-пат съм записвала съобщения за теб. А и по телефона никой не прилича на себе си.

Противните телефонни духчета! Но на мига, в който това ми мина през ума, изтичах в коридора (и насмалко пак да прегазя Филис — тя вресна възмутено) обратно в кабинета си.

Искаше ми се Майкъл да беше все още тук, а не чак на Девънширското сметище. Бях чел, че добрият магьосник понякога може да проследи едно телефонно обаждане дори и след като етерната връзка между духчетата на двата края се прекъсне.

Телефонните духчета са почти идентични едно на друго — точно това е целта на ектоплазменото клониране. Почти, но не съвсем. Както пише в „Прошуто“ на Бекон — има висше същество, което доизработва замислите хорски, надве-натри издялвани от нас^[1]. В процеса на клониране се промъкват мънички несъвършенства — макроидентични, но микроразлични. Ето защо системата на телефонните връзки работи толкова добре: понеже духчетата толкова много си приличат и произхождат от един и същи източник, законите на подобието и заразата улесняват създаването на контакт между всеки две от тях. А тъй като не са съвсем еднакви, всяко от тях може да заеме точно определено място в телефонната мрежа.

— Господи, какъв съм идиот! — възкликнах миг по-късно. Предполагам, че това Господ вече го знаеше. Майкъл Манстайн, иска ли питане, беше добър магьосник, но не беше единственият такъв, ангажиран със случая — КБР разполагаше с много на брой изкусни магове само два етажа по-нагоре. Обадих се на Сол Клайн и му съобщих какво е станало.

— Веднага ти изпращам човек — отсече той веднага щом свърших. Хенри Легион сигурно щеше да стигне до моя кабинет по-бързо от изпратената ми магьосница, но не мисля, че това би било по силите на простосмъртен. Тя беше ханка и на ръст едвам ми стигаше до лакета, но изглеждаше страшно умна и делова. Представи се като Силия Чанг.

— Откога е телефонното обаждане? — попита.

Погледнах пергамента. Роуз, благословена да е компетентната й душа, го беше отбелязала.

— От 10.27 — отвърнах.

— А сега е… — тя попита часовника си. — Дванайсет и пет. Малко повече от час и половина. Етеричната следа вероятно все още не е невъзможно изстинала. Нека видя какво мога да направя, господин Фишър.

От експедитивния й подход към нещата схванах, че не за първи път проследява телефонни обаждания — вероятно не й беше дори и петдесет и първият. Ако някому се налагаше често да използва тъкмо този вид тавматургия, то това беше точно КБР. Поолекна ми — преди ми се искаше на нейно място да е Майкъл, но сега реших, че няма нужда да се притеснявам.

Тя отвори черната си чантичка и извади оттам нещо, което приличаше на телефонна слушалка, но не беше (поне аз никога не бях виждал телефон от син порцелан.)

— Телефонният консорциум знае ли, че разполагате с подобни уреди? — попитах.

— Официално не — отвърна тя. Когато се усмихваше, изглеждаше много по-млада и хубава, отколкото иначе. — Неофициално — не ми задавай въпроси и няма да те лъжа.

Както всеки човек, когото поне малко го е грижа за бъдещето, тя внимаваше да не нарушава клетвите си.

— Няма значение — отвърнах.

Тя извади от джоба на лабораторната си престилка меден кабел и свърза с него синята кутия за истинския телефон. Докато ги съединяваше, се намуси.

— По принцип трябва да е сребърен — обясни. — Среброто е по-добър проводник на магическите влияния от медта. Но е също така и по-скъпо и затова не влиза в тавмагургичния ни бюджет. Ако имах частна практика… — Тя поклати глава. — Ако имах частна практика, нямаше да съм толкова полезна. Сигурна съм, че и на вас ви се налага да се справяте с по-малко ресурси от идеалните възможни.

— Ако знаете колко сте права — съгласих се.

Тя всъщност водеше неангажиращ разговор просто за да ме накара да се поотпусна. Когато дойде моментът за сериозна магия, напълно ме игнорира. Не се обидих — не бях и очаквал нещо по-различно. Магьосниците, които си имат работа с Отвъдното, нямат нужда да им бутат лактите, дори и метафорично.

Госпожа Чанг можеше и да е ханка по кръв, но използваше стандартни западни магически техники, датиращи още от „Видове“ от Произход, а някои дори от по-отдавна. Не че не биваше — нейните предци като нищо можеше да са се заселили в Конфедерацията две-три поколения преди моите. След като прекади медния кабел (и ми овоня кабинета), тя извади две метални пластини, всяка с издълбан на нея демонски печат, и ги прикрепи към кабела.

— Няма нужда нито Елигор, нито Ботис да ми се явяват в пълнота — обясни тя, — но се изисква да приложа някои от атрибутите им. Елигор открива скрити неща, а Ботис разграничава миналото, настоящето и бъдещето. А сега, ако ме извините…^[2]

Първият жест, който направи с ръката си с елегантен маникюр бе махване, за да ме накара да се дръпна няколко стъпки. Следващият — магически жест, придружаващ призоваването. Призоваването на демоничен атрибут, без да ти се изтърси заедно с това и самият демон, цял-целеничък, така да се каже, е много завързана работа. Докато тя изпълняваше ритуалите, аз я наблюдавах мълчаливо и почтително.

Приличаше повече на придумване, отколкото на заповядване — никакви впечатляващи кръгове и пентаграми, никакви такива „Яви се!“ или „Мъчение навеки ще те сполети“. В кулминацията на заклинанието тя каза просто: „Моля ви, две Велики сили, помогнете ми!“ На модерното магьосничество му липсва драматизмът от доброто старо време, казвам ви.

Но сега можем да правим неща, които нашите предци не са и сънували. Щом Силия Чанг посочи пластините, прикрепени към кабела, печатите, обвързващи Елигор и Ботис — малки черни заврънкулки върху сребрист метал — засияха със светлина, която засенчи дори огъня на Свети Елм на тавана.

Светлината започна да отслабва, после отново се усили.

— Претърсват времето за етеричната връзка — осведоми ме магьосницата. Тъкмо в този миг печатът на Ботис блесна за секунда. Примигах и извърнах глава. Магьосницата от КБР тихо плесна с ръце.

— Намерихме точния момент. А сега да видим дали алегоричният алгоритъм на Елигор може да открие липсващия телефонен номер.

Не знаех какво чакахме — сигурно печатът на Елигор да засияе като този на Ботис. Но не стана така — заврънкулките продължаваха да си блещукат. Не знам дали сте запознати какво представлява печатът на Елигор: прилича на отворена уста с гумена стрела, пронизала горната устна.

Със стрела, без стрела, това устоподобно нещо се отвори и заговори като същински Ай Локуций^[3], римското богче: цифра след цифра, докато се нанизаха десет подред. Докато демонът диктуваше, двамата със Силия Чанг ги записвахме. Щом записахме и последната, линиите по двата печата престанаха да светят.

— Да ги сравним — предложи магьосницата. Подадох й пергаментовото листче, на което бях записал цифрите. Тя ми подаде своето. И двамата бяхме чули телефонния номер по един и същи начин.

— Познат ли ви е този номер? — попита тя.

— Не — поклатих глава аз. — Не е номерът на Джуди. Никога досега не съм го виждал.

— Точно както очаквах, но знае ли човек — рече тя. — Значи, ще трябва да отидем до телефонния консорциум и да разберем на кого принадлежи този номер, ако изобщо принадлежи на някого, разбира се. Може да е обществен телефон.

— Не бях се сетил за това — признах с глух глас. Трудно ми беше да си представя похитители, помъкнали жертвата си, да се обаждат от уличен телефон посред бял ден. Но беше възможно, особено ако знаеха някой апарат, който не се вижда лесно от улицата.

— Ще се свържем с вас веднага щом научим нещо, господин Фишър — обеща госпожа Чанг. После прибра магическия си багаж, кимна ми — все така делово, но, както ми се стори, с нотка на съчувствие — и излезе от кабинета.

Стомахът ми, за късмет, изкъркори две секунди след това. С всичкото кафе, дето му го бях излял вътре, той вече от доста време мрънкаше, но този път възприе друг тон. Искаше храна. Без значение какво се опитва да ви причини вашият разум, тялото ви знае как да ви припомни най-основните неща в живота.

Отидох до кафенето и си взех вулканизиран хамбургер. Всъщност сандвичът беше толкова жилав, че Вулкан, стига да решеше, можеше да издяла бойните сцени, с които бе украсил щитовете на Ахил и Еней, направо върху мръвката. Но все пак го изядох — в момента не ми пукаше особено с какво си поддържам огъня, стига да ме засища. Прокарах го с още кафе.

Ободрителната напитка започваше да губи способността си да събужда моите демони. Докато довършвах картофките, вече бях започнал да се прозявам. Но няма почивка за уморения — помъкнах се обратно към офиса да видя какво още мога да свърша.

Отговорът, накратко, беше „не много“, Отчасти защото подскачах до тавана всеки път, когато телефонът вреснеше с надеждата, че пак е Джуди. И все не беше тя. Никое от обажданията не беше съществено, но всичките до едно ме разсейваха. Като цяло ми разбиха нервите.

Наред с надеждата, че Джуди все някога ще се обади, се надявах Беа да не се обади. В момента просто не ми бе по силите да си играя на събрание, а и перспективата да ми се налага да понасям съчувствието на колегите не ме въодушевяваше особено.

Атлас крепеше целия свят, но точно сега повече тежест лично аз не бих издържал.

Но Беа, за мое облекчение, не се обади. Освен дето си отдъхнах, тогава изобщо не се замислих над това. Сега обаче, като си припомням, смятам, че тя не се обади точно защото знаеше, че не бих могъл да се справя. Свястна шефка е Беа. Това може и да съм го споменавал веднъж-дваж.

Телефонът отново извряска. Вдигнах — беше Силия Чанг.

— Господин Фишър? Установихме местонахождението на телефонния апарат, чийто номер проследих преди малко. За съжаление е обществен телефон на ъгъла на „Сото“ и „Плъмър“ в Долината на Свети Фердинанд.

— О — отроних аз нещастно.

— Съжалявам, господин Фишър — рече тя. — Но мислех, че ще искате да го знаете.

— Да, благодаря — казах и затворих. Така и не съм проумял досега защо се благодари на човек, който ти е съобщил лоша новина. Може би, за да отречеш пред Силите, че наистина те е заболяло, без значение колко ти личи.

След като Силия Чанг се обади, телефонът престана да вдига аларма за известно време. Опитах се да се заловя за работа, но не можех да накарам ума си да се съсредоточи върху пергаментите пред мен. Надрасквах нещо, осъзнавах, че е или колосално тъпо, или просто безсмислено, задрасквах го, пробвах пак и откривах, че и този път не е по-добре. Бях способен да мисля единствено за Джуди — за Джуди и за сън. Въпреки всичкото онова кафе постоянно се прозявах.

Към три и половина някой почука на вратата ми. Вече няколко човека се бяха отбили — вестта за станалото се разнасяше с обичайната скорост, с която се разчуват такива неща из службите. Знаех, че са добронамерени и че това ги кара да се чувстват по-добре, но то постоянно ми напомняше за неволите на Джуди и онова, което вероятно преживяваше сега. И все пак, още един надали би ме накарал да се почувствам още по-зле.

— Влез — отроних примирено.

Беше колега, който обаче вече знаеше какво става.

— Привет, Дейвид — поздрави ме Майкъл Манстайн. — Вярвам, че не ти преча?

— Не, не — уверих го. Всеки друг би пречил, но не и Майкъл. — Заповядай, седни и ми кажи какво е онова нещо… онова Нищо де… на Девънширското сметище.

Той сгъна кльощавото си тяло върху един стол и сключи дългите си бледи пръсти.

— Първо ми кажи дали годеницата ти се е обадила — и така, в крайна сметка ми се наложи отново да го повторя. Изслуша ме внимателно. Майкъл винаги е внимателен. — Жалко, че не си бил в службата, когато Джудит се е обадила. Иска ми се също да бях тук, когато магьосницата от КБР е проследила обаждането. На два пъти ми се е удавал случай да опитам това, но само единия път успях. Бих приветствал всяка възможност да подобря техниката си.

Имах чувството, че се интересува повече от магията сама по себе си, отколкото от причината, поради която е била използвана. Но не можех да му се сърдя за това — такъв си беше Майкъл. Опитах се отново да отклоня полета на килимчето към себе си:

— Е, какво беше онова Нищо? Анализира ли го?

— Анализирах го — отвърна той. — Най-доброто определение, което мога да дам, е… „Нищо“.

— Какво значи това?! — знам, че прозвучах заядливо: нерви, изтощение, пак кафето…

Майкъл не забеляза. Откритието му го беше заинтригувало твърде много, че да обръща внимание на такива подробности като лошото възпитание.

— Това е нещо уникално в моята практика — площ, от която е отстранена всякаква магия. Не външно, както би било нормално, а вътрешно. Каквито и Сили да са намесени, те все още са изолирани зад бариерата, създадена около тях. Но в действителност те са издигнали тази бариера, за да ги заслони от заобикалящия свят — или обратно. Нямам представа как да проникнем отвъд бариерата откъм Отсамната страна.

— А може ли онова, което е вътре, да избухне откъм Отвъдната страна? — попитах.

— Възможно е — отвърна Майкъл. — Тъй като принудително съм невеж по въпроса какво има отвъд бариерата — мисли за нея като за непрозрачен сапунен мехур, ако желаеш, макар че е безкрайно по-издръжлива — не мога да оценя вероятността за такава възможност.

Мъчих се, мъчих се и накрая го разбрах. После казах:

— Защо това… това Нищо кара всичко зад него да изглежда така далечно?

— Отново не мога да дам точен отговор — отвърна Майкъл, — но вярвам, че съм схванал основната причина за този феномен: бариерата в действителност е площ, на територията на която връзката между Отвъдното и Отсамното е прекъсната. Окото по естествен път се опитва да възприеме нейното оттегляне и по този начин оставя впечатлението за безкрайно голямо разстояние зад нея.

— Добре — съгласих се. Това звучеше що-годе разумно. Без съмнение по-разумно, отколкото всичко онова, което хрумваше на мен (като се има предвид състоянието ми в момента, това не е кой знае какво). Но на колкото въпроси отговаряше, толкова и повдигаше, и най-важният от тях беше как така се прекъсва връзката между Отсамното и Отвъдното? Те са неразривно свързани поне откакто хората и Силите са осъзнали взаимно съществуването си, вероятно от зората на времето.

— Ако следващият ти въпрос е дали разполагам с теоретичен модел за обяснение на произхода на този феномен — рече Майкъл, — съжалявам, но отговорът е не.

— И аз съжалявам, но не това смятах да те питам — рекох. Майкъл вдигна белезникавата си вежда. За него построяването на теоретични модели се нареждаше редом с дишането. Моя ум го занимаваха по-прости неща: — Смятах да те питам ще дойдеш ли с мен утре сутринта да прослушаме „Шоколадовата невестулка“. — Обясних как все повече и повече улики насочват към ацтекската връзка.

— Счупили са херметически печат, така ли? — измърмори Майкъл. Тавматургията отново го интересуваше повече от всичко друго. — Тепърва ще излизат учени статии по въпроса. Но да, ще се радвам да те придружа до „Шоколадовата невестулка“. Къде се намира това предприятие?

— В Долината на Свети Фердинанд, близо до ъгъла на „Мейсън“ и „Нордхоф“ — отвърнах. Тази част на Долината още не я бях разучил — Девънширското сметище се намираше на север от нея, а предприятията и фабриките, които бях посетил, се намираха в южния и източния край. Но реших, че или Майкъл, или аз все ще го намерим.

— Пак ли ще отидем с моя килим и ще се срещнем тук, като вчера? — предложи той.

— Става — съгласих се. Радвах се, че той ще управлява килима до Долината. В момента се чудех дали ще успея довечера да се завлека до вкъщи.

Майкъл се запъти към лабораторията, без съмнение, решен да навакса с онова, което му се беше наложило да зареже, след като му звъннах от сметището. Попитах часовника си за часа — малко преди четири. Не беше още време да си вървя, но вече беше твърде късно да сколасам да свърша нещо полезно (ако приемем, че изобщо съм способен на това) с пергаментите, натрупали се върху бюрото ми.

Реших да пробвам да се обадя на Хенри Легион. Разбирах, че това да си имаш работа с призрак, а не с човек, си има известно предимство (първото, което открих, и затова високо го ценях): макар и в столицата часът да отиваше към седем, много беше вероятно той да е на работа. Или поне не смятах, че призраците си имат семейства, при които да се прибират.

И естествено, когато се обадих, го уцелих.

— Надявах се да се обадите, инспектор Фишър — рече ми той. — Какво научихте от тази сутрин насам?

И аз му разказах: херметическите печати, перото от кетцал, фер-де-лансът, Нареченият Нощ, Нищото. Доста време ми отне. Докато не му изприказвах всичко, което бях открил за този ден, не бях осъзнал що за грамада се е натрупала — трупите рухваха върху ми един след друг. Но, да сменим метафората: имах много камъчета, но нямах мозайка.

— Ще предам информацията ви, където трябва — рече той, щом приключих. — Инспектор Фишър, Конфедерацията може би ви дължи огромна благодарност.

— Съжалявам — казах, — но точно сега това няма особено значение за мен. Искам единствено да си върна Джуди и май не съм напреднал много по тази задача. — Може би, ако успея да подредя някои частици от мозайката, това ще ми помогне. — На ацтеките ли сме се натресли тук? — попитах.

— Вашата информация увеличава тази вероятност — отвърна той. Подлудяваше ме тая негова уклончивост и безстрастност.

Бях твърде скапан, че да му се ядосвам. Продължих нататък:

— Щом са ацтеките, защо са нападнали Птицата Гаруда?

Агентът се поколеба — сигурно му бях задал правилния въпрос.

— Отговорът, който веднага ми хрумва, е, че Птицата Гаруда е голям враг на влечугите, тъй като символизира раждането и небесата, докато влечугите са в лагера на смъртта, подземното царство и отровата.

Великият враг на змиите. — В първия миг това не ми говореше нищо — тук ме надвиха. После в главата ми изрева будилник.

— Кетцалкоатл!

— Да, и на мен ми хрумна същото — рече Хенри Легион.

— Какво ще правим сега? — запитах.

— Идват ми наум молитви — отвърна призракът. Което макар и разумно, не беше онова, което исках да чуя. — Освен това, каквото можем — додаде. — Обадете се, ако имате нужда от моята помощ, инспектор Фишър. Ще направя за вас каквото мога.

— Благодаря — казах, но говорех в празното. Той беше затворил.

На вратата се почука. Вдигнах очи. Чак сега, когато денят вървеше към приключване, Беа дойде при мен. Преглътнах. Точно нея в момента никак не ми се щеше да виждам. Или поне така си мислех, докато тя не ми каза тихо:

— Дейвид, искам само да знаеш, че довечера ще се моля за теб.

Предложението на Хенри Легион за молитви съдържаше нотка на съмнение, че дори и това сигурно не би помогнало в тая каша, в която се бяхме забъркали. Беа обаче звучеше спокойна и уверена, че това ще оправи всичко. Нейното отношение ми хареса повече от това на призрака. Но пък Хенри Легион знаеше много по-добре от нея какво точно се беше объркало.

— Съжалявам, че не минах да те видя — смънках. Не само съжалявах — срам ме беше от себе си. Но такова нещо не можеш да кажеш на шефа си току-така.

Нея обаче май си я биваше да чете между редовете.

— Ако искаш, утре ще поговорим за това — предложи тя. — Защо сега не си отидеш и не се опиташ да си починеш? Ще ти се отрази добре. — Махна няколко пъти, все едно пъдеше някого, после се усмихна. — Майка ми така гонеше кокошките от чердака. Не се бях сещала за това от години. Хайде, тръгвай си.

— Благодаря ти, Беа — промълвих смирено и си тръгнах.

Не помня какво си сготвих онази вечер за вечеря, и сигурно съвсем оправдано. Мислех си да си легна веднага след това, но ако го направех, знаех си, че ще се събудя в три през нощта и няма да мога повече да заспя. И затова се размотавах из апартамента като грахче из преголяма шушулка.

Тишината вътре ме оглушаваше. Искаше ми се да имах ефирномрежов приемник, за да ми бръмчи нещо в ушите и може би в ума. Самотата, когато си разтревожен, е мъчна работа. Опитах се да поработя, но не можех да се съсредоточа върху думите.

Телефонът изрева. Скочих и се юрнах да вдигам слушалката и си изтресох пищяла в масичката за кафе в предната стая. Оказа се някакъв шарлатанин, който продаваше запалки за пури с микросаламандри. Боя се, че му обясних къде да си завре въпросната запалка, преди да пусне саламандъра да се вихри. Затворих и изкуцуках обратно.

Разтворих пак книгата. Би трябвало да чета нещо полезно — за птицата Гаруда може би или за Кетцалкоатл. Но не, беше трилър за тринайсет типа, тръгнали на шпионска мисия в Алемания по време на Втората магическа. Тъкмо бях стигнал до интересното — алеманите се опитваха да ги набутат в ямите с алкахест, все още бълбукащи от Първата магическа. Но въпреки това постоянно губех нишката.

Пак телефонът. Направо се надявах отново да е някой търгаш. Бях изпитал дивашко, безумно удоволствие от наръфването на първия. Прекалено много неща ми се бяха струпали, без никакъв шанс и аз да си го изкарам на някого. Ако някой жалък продавач беше избрал тъкмо този момент да ми се натресе, проблемът си беше негов.

— Ало? — троснах се.

— Дейвид? — дори прогресивното изкривяване от страна на две телефонни духчета не можеше да замаскира този глас. Целият ми гняв се изпари още преди тя да продължи: — Джуди съм.

— Миличко! — прошепнах. Щом чух, че тя несъмнено е жива, дъхът ми секна. Насилих се да говоря по-силно: — Добре ли си?

— Ами… горе-долу — отвърна тя, което отново ме накара да се ужася. Тя продължи припряно: — Не ми задавай въпроси, Дейв. Трябва да ме изслушаш. Те няма да ми позволят да говоря дълго. Казаха, че трябва да престанеш да се бъркаш в неща, които не са твоя работа, иначе… — Изчаках да чуя какво ще е иначето, но тя мълчеше. Боях се, че се досещам за какво говори.

— Кажи им, че съм казал, че ще направя всичко, което поискат — отвърнах. Надявах се тя да схване разликата — това, че съм казал, не значеше, че ще го направя.

— Внимавай, Дейв — примоли се тя. — Тези не се шегуват. Те… — Гласът й секна. Смътно, сякаш духчетата възпроизвеждаха говора на човек, отдалечен от телефона, дочух „Хей ти! Мърдай“.

— Миличко, обичам те! — извиках. Но докато го произнасях, някой затвори. Не мисля, че Джуди ме чу.

Теглих наум няколко клетви на мизерниците, които я бяха отвлекли, после се стегнах и се обадих в жандармерията в Лонг Бийч. Цивилният Джонсън имаше свободна нощ. Попаднах на друг ценен екземпляр на име Скот. Той ме изслуша, а после каза:

— Благодаря ви за информацията, господине. Ще направим каквото можем по повода.

Което означаваше, както прекалено добре знаех, че нищо няма да направят. Това ги осведомяваше, също както мен, че Джуди още е Отсам. За тях това все беше нещо, а за мен беше далеч повече от нещо. Отново имах надежда.

Обадих се в КБР. Сол Клайн си бе отишъл, но типът, който вдигна телефона, беше наясно със случая. Попитах го:

— Можете ли да изпратите някого да се опита да проследи обаждането? Вашата госпожа Чанг днес успя.

— Ами защо не? — съгласи се агентът, след като го обмисли. — От опит глава не боли. — Прочете ми моя домашен адрес, за да се увери, че го е записал правилно, а после додаде: — След около половин час човекът ще пристигне.

Бяха по-скоро четирийсет и пет минути, но това не ме изненада. Всеки ден карам по „Свети Яков“ и знам как е. Когато на вратата се почука, отворих с лявата си ръка. Дясната стискаше гърмящия жезъл — след случилото се с Джуди не смеех да рискувам.

Мършавият дребосък на прага се дръпна, щом видя, че съм с жезъл, което значи, че едва не се затъркаля с гъза напред надолу по стълбите. Но бързо се окопити.

— Не мога да ви обвинявам, господине — рече той и ми показа сигла на КБР, която обясняваше, че е тавматург аналитик средна степен (от което разбрах, че и в КБР използват тъпи названия на длъжности) на име Хорас Смидли. Веднага свалих жезъла. Той можеше и да не прилича на агентите от светлинно магичните представления, но без съмнение мязаше на човек с име като Хорас Смидли.

Заведох го до телефона. Той извърши същия ритуал за проследяване като Силия Чанг по-рано в кабинета ми. Движенията му не бяха толкова отработени, колкото нейните — нали беше едва тавматург аналитик втора степен — но свърши работата. Псевдоустата на печата на Елигор изговори поредицата от цифри и пак млъкна.

— Същият номер използваха и предния път — казах.

— Така ли? Какво нехайство от тяхна страна — Смидли се изкикоти гърлено. Останах с впечатлението, че той не одобрява нехайството, без значение кой го върши, дори и то да улесняваше залавянето на лошите. — Ще предам тази информация.

— Какво означава това според вас? — попитах. — Дали не държат Джуди някъде наблизо и не използват този телефон, защото им е удобен?

— Най-вероятно да — отвърна той. Добре биха се разбрали двамата с Майкъл Манстайн. — Другата възможност е умишлено да я отвеждат надалеч, за да ни заблудят. Възможно е, както казах, ала е рисковано — всяка злополука или нарушение на правилника за летене, забелязани от жандарм, унищожава така стройния досега план.

И отново си пролича, че обича организацията, без значение кой с каква цел я използва. Подобни хора ме тревожат — мнозина от тях са подкрепили вожда на Алемания. Хорас Смидли обаче бе на моя страна, за което му бях надлежно благодарен. Благодарих му, задето си е направил труда да дойде посред нощ.

— За мен беше удоволствие — отвърна той и после, според мен, развали ефекта, като добави: — И дълг.

После заслиза надолу по стълбите, този път умишлено, и най-вероятно потегли обратно към Уестууд.

Аз ли? Аз затворих подире му, измих си зъбите и си легнах. И нищо друго не помня, докато на другия ден будилникът не ме стресна и не ме събуди.

Очертаваше се напечено. Усетих го веднага щом станах от леглото. Дори и след като се наспах, пак се чувствах уморен. Но през прозореца на спалнята видях, че вятърът, който люлееше клоните на съседния евкалипт, идва от североизток. Наричат го Вятъра на Света Ана. Това винаги ми се е струвало поразително грубо — не мислите ли, че да кръстиш вятър на майката на Пресветата дева означава, че си е хвърляла думите на вятъра?

Духаше толкова силно, че тресеше килима ми, докато пътувах към магистралата. На минаване покрай един празен парцел наблюдавах как дяволските вихрушки подмятат топките на белия трън и ги запокитват в небето. В днешно време дяволските вихрушки са повече отпреди — винаги съм знаел, че орязването на бюджета на метеорологичните екзорцисти е грешка. Един ден дяволите ще обединят сили и да съборят някоя и друга сграда, и после ремонтите ще струват много повече от онова, което спестяваме понастоящем.

Но кой ли политик се замисля за бъдещето? Зачудих се защо ли се впрягам въобще. Ако избухнеше Трета магическа война, дяволите щяха да са най-малката грижа и за мен, и за всеки друг.

Майкъл ме чакаше на паркинга.

— Имаш ли новини? — попита той, щом се приближих.

— Снощи накараха Джуди да ми се обади — кимнах аз. — Които и да са те, искат от нас да прекратим всякакви разследвания, свързани с Девънширското сметище — или…

Майкъл ме погледна любопитно.

— И все пак ти дойде. — После зави по „Уилшър“, за да излезе на „Свети Яков“ и пое към долината.

— Да, дойдох — потвърдих. — Не ми се вярва, че ако спрем, наистина ще пуснат Джуди. И освен това… колкото по-дълбоко се заравяме в този случай, толкова по-важен ми изглежда. — Господ да ми е на помощ, започвах да мисля като Хенри Легион. Спасяването на света, а не само на един човек, вече ми изглеждаше по-важно.

На „Уинетка“ завихме по „Венчър“ и поехме на север — Майкъл управляваше, аз бях навигатор. Кварталът беше смесен — ту индустриална зона, ту редици от къщи. Веднъж прелетяхме покрай сграда, която изглеждаше наполовина като училище, наполовина като ферма. Погледнах на картата.

— Това е институтът на Церера в Долината на Свети Фердинанд. — Напук на всичко се разсмях. — Градът на ангелите наистина е екуменическо място.

— Поредният изкуствен култ — отбеляза Майкъл. На него му влиза в служебните задължения да следи тези неща. — Казват, че богинята наистина влияела положително на плодородието в земеделието.

— Чудя се колко ли добавя към цената на продукцията поддръжката на нейния култ. — Пак приходно-разходен анализ. В нашето общество не можеш да се отървеш от него — същото правех и за да разбера дали Чумашките сили си струва да бъдат запазени, ако случайно още съществуваха. Това ми напомни, че трябва да се обадя на професор Бланк тия дни и да проверя какво още е изтормозил своите дипломанти да открият.

— Би трябвало да наближаваме — отбеляза Майкъл.

— Така е — отвърнах, след като проверих къде се намираме. — Сега излизаме на „Нордхоф“. Там трябва да завиеш наляво. „Мейксън“ е следващата голяма улица, която ще прекосим, малко по-малко от километър западно от Уинетка.

— Много добре. — Майкъл се престрои в най-лявото платно на кръстовището. Но ни се наложи да изчакаме всички килими, пътуващи на юг, да се изнижат и чак тогава да завием. Странно как правилата за движение, измислени за конете в Европа далеч преди някой извън Средния изток да полети с килимче, все още управляват уличното движение. Магията, разбира се, поддържа всичко старо и чудато, защото старостта и чудатостта сами по себе си я правят могъща. Никога обаче не съм смятал, че правилата за движение влизат в тази категория.

От северната страна на „Нордхоф“ имаше индустриална зона — една голяма квадратна кутия се редуваше с друга. На юг — предимно къщи, макар че на ъгъла с „Мейкън“ се перчеха магазин за алкохол — „Златни дъги“, които сигурно си изкарваше хляба от всичките бачкатори отсреща, и магазин на „Магии за вас“.

„Шоколадовата невестулка“ се намираше в индустриалната зона, две-три сгради след „Мейсън“. Майкъл паркира на едно празно място пред вратата. Щом свалих предпазния колан и се изправих, забелязах, че много от килимите на паркинга са стари и протъркани. Хората не работеха тук, за да забогатеят, личеше си.

Майкъл взе черната си чантичка и се отправихме рамо до рамо към входа. Първото, което ме порази още щом влязохме, беше музиката. В края на краищата, в случая наистина бяха замесени и минизингери — трябваше да го кажа на Сол Клайн. Но не пееха немски народни песни — о, не! Влезеше ли в „Шоколадовата невестулка“ човек все едно попадаше в ацтекски бар от източните квартали на Града на ангелите, или може би долу в Теночтитлан — и заради стила на музиката, и затова че гърмеше кански. Трябва да ви призная, че трепнах.

Освен това всички вътре дърдореха на испайнски. Не, вземам си думите назад — чух и малко кудкудякане на нахуатл. Никакъв английски — не и преди хората да ни забележат. Останах с впечатлението, че хора с неацтекски вид не цъфваха в „Шоколадовата невестулка“ всеки ден. Ацтекската общност в Града на ангелите сама по себе си е цял един голям град и не й се налага да си има работа с външни хора, освен ако не иска.

По начина, по който ни гледаха, си личеше, че сме от външните хора, с които не щяха да си имат работа. Погледите им станаха още по-мрачни, когато извадихме сиглите си на АПУ. Изведнъж всички наоколо развиха забележителна способност за разбиране на английски. Майкъл обаче осуети тази маневра, като попита за началника на фирмата на прекрасен испайнски.

Зачудих се дали секретарката няма да мине обратно на нахуатл — тя беше от хората, които чух, че го използват. Но ако минеше, Майкъл щеше да й поднесе нова изненада. Зачудих се колко ли бледолики блондини говореха стария ацтекски език. „Не много“ като че беше основателна догадка.

Но за мое най-голямо разочарование тя не мина. Всъщност, когато чу Майкъл да говори на испайнски, омекна дотолкова, че се присети, че и тя знае малко английски, което отново ме включи в разговора. Жената ни поведе по коридора към кабинета на маркграфа на консорциума.

Хорхе Васкес ни изгледа кажи-речи с въодушевлението на предан индуист при сблъсък с чиния кървавочервени първокласни ребра. Той беше красив мъж в началото на четирийсетте и доста добре се грижеше за себе си — костюмът му струваше колкото две мои седмични заплати, освен ако нещо не бърках.

Той бутна сиглите обратно към нас, приведе се напред и ни изгледа сърдито.

— Писнало ми е от тормоза на АПУ — заяви той. — Вие си мислите, че нашите магии няма как да не са перверзни само защото се базират на автентичните обреди на нашия народ. Това не е вярно — нашите процедури не са по-порочни от тавматургията, осъществявана от католическата църква чрез преосъществяването. — Той посочи разпятието, окачено на стената зад него.

— Въпрос на мнение — отвърнах. — Самият аз съм евреин. — Не се впуснах в обяснения. Мисълта ми беше, че на мен всеки ритуал, включващ човешко жертвоприношение, без значение доколко е символичен, ми е неприятен.

Васкес не каза нищо, но ноздрите му трепнаха. Значи той не обичаше особено евреите, а? Е, проблемът си беше негов, не мой.

Продължих:

— Във всеки случай, това посещение няма нищо общо с достойнствата на вашите обреди, а само с начина, по който подготвяте токсичните си магични отпадъци за изхвърляне. В Девънширското сметище има теч и оттам изтича нещо достатъчно зловредно, че да причинява епидемия от апсихични раждания в околността. Като се имат предвид някои от материалите и заклинанията, които използвате, надявам се, че разбирате нашата загриженост.

— Пак ви повтарям, инспектор Фишър, това си е живо тесногръдие — опъна се Васкес. — Ние тук работим чисто. Вие какво си мислите, че правим — опитваме се да поставим Града на ангелите под господството на Хуитцилопочтли?

Това ми беше една от основните тревоги, но да му го споделя не ми изглеждаше добър политически ход. Казах само:

— Защо не ни заведете в цеха ви за обработка на заместител на одрана човешка кожа? Това е най-вероятният източник на тавматургично замърсяване тук според мен.

— Това е законно магическо вещество, разрешено от законите на Конфедерацията — възрази разгорещено Васкес. — Повтарям, вие тормозите „Шоколадовата невестулка“, като ни набелязвате сред…

— Дрън-дрън — срязах го аз, което го накара да се изправи на стола. Не за първи път напоследък изненадвах някого, като говорех неща, които изобщо не се очакваха от един инспектор от АПУ. Не ми пукаше. Ако той беше разгорещен, то аз бях изпушил. Продължих: — Господине, никой не ви набелязва. Вече от седмици обикалям фирми, изхвърлящи отпадъци на Девънширското сметище. И никой не ви дискриминира, защото сте ацтек, ходих в персийски предприятия, в аеропространствени фирми, в какво ли не. Но дори и вие няма да отречете, че заместителят на одраната човешка кожа е опасно вещество, надявам се? Сега можем ли да продължим учтиво на неофициално ниво, или да отида да взема съдебна заповед и да преобърна това място с краката нагоре? Как искате да играем?

Той бързо-бързо се успокои. Кой знае защо, така и предполагах. Попита:

— Какви тестове имате предвид?

Погледнах Майкъл — той беше спецът.

— Имам намерение да приложа теста за подобие със собственото ми парче заместител на кожа, за да проверя за наличието на неконтролирано присъствие на Хуитцилопочтли — обясни магьосникът. Смяташе да пробва със същия тест, който използвахме на сметището, с други думи.

Не знаех какво ще отговори Васкес — може би щеше да почне да се оплаква от теологична дискриминация. Но не — той просто стана и каза:

— Елате с мен, господа.

Заключих, че много си приличат с Рамзан Дурани от „Бавен Джин Физ“ — много фучи, когато е развълнуван, но под всичко това се крие един разумен мъж. Мен това ме устройваше — до гуша ми беше дошло от разправии.

Веднага щом излязохме от кабинета му, шумотевицата на минизингерите мариачи се стовари върху ни с всичка сила. Тази музика си има своите ентусиасти. За беда не съм сред тях. А и минизингерите, верни на алеманския си произход, внасяха в нея лек маршов ритъм, което никак не подобряваше положението.

Работниците от фабриката ни гледаха на кръв, докато двамата с Майкъл минавахме покрай тях. Не всички хора обичат АПУ. Лоша работа. Ако ние не съществувахме, из Конфедерацията щяха да се ширят къде-къде повече зарази.

Квадратни парчета заместител на одрана човешка кожа лежаха на дъното на вани. Законни или не, стомахът ми се преобърна.

— Извадете ми един, ако обичате — помоли Майкъл. Васкес преведе молбата му на испайнски. Един от работниците бръкна и извади едно подгизнало парче.

— По-тъмна е от заместителя в комплекта ти — отбелязах.

— Това е в резултат от щавенето — обясни Васкес. — Ако се почисти добре, ще добие отново обичайния си цвят.

Майкъл Манстайн вдигна вежда, но не каза нищо и затова и аз не се заядох.

— Вярвам, че имате необходимите сертификати за внос на заместител на одрана човешка кожа? — попитах.

— Веднага ще ви ги донеса — отвърна Васкес. — Моля ви, не се съобразявайте с мен, продължавайте с тестовете — и се отправи към кабинета си.

Майкъл се залови за работа със своя лист заместител на човешка кожа и извадения от ваната. Стиснах кабалистичните си амулети. Бях готов на всичко — от това неговият заместител да прокърви до наставането на същински ад. Бях готов Хуитцило-почтли да ни се яви жив, лично и в кофти настроение. Не бях сигурен, че ако това се случи, ще изляза от „Шоколадовата невестулка“ цял и невредим, но имах шанс.

Хорсе Васкес се върна, докато Майкъл все още нареждаше заклинанието. Той ми подаде поисканите от мен сертификати. И разбира се, според тях той внасяше заместител на одрана човешка кожа, произведен според закона на подобието — удостоверено от някакъв височайши магьосник в Теночтитлан, откъдето идваше веществото. Сертификатът си имаше ацтекски печати за износ и печати на Конфедерацията за внос точно където трябва. На пергамент „Шоколадовата невестулка“ нямаше проблеми със закона.

— Благодаря ви много, господин Васкес — казах. — Поддържате отлично документацията си.

— Налага ми се — отвърна той троснато. — Това е единственият начин да се предпазя от тормоз по причина, че съм ацтекски бизнесмен, който служи на своя народ на конфедерационна почва. — Пак запя старата песен. Оставих го да си пее — каквото и да кажех, нямаше да променя мнението му.

Майкъл произнесе последните магически думи и отлепи мокрото парче заместител от онова, което бе извадил от черната си чантичка.

— Никакви признаци на кървене — отбеляза той, изненадан както винаги. Което ще рече, че Васкес, който не го познаваше добре, не забеляза никаква промяна в гласа му. — Налага се да заключа, че образецът от ваната е тавматургически неактивен по отношение на Хуитцилопочтли.

— Това и аз можех да ви го кажа — изсумтя Васкес. — Всъщност и ви го казах, ама вие решихте да не ме слушате. Сега доволни ли сте?

Кимнах неохотно. Преди си мислех, че няма как да не намерим гърнето със злато в „Шоколадовата невестулка“ (което ми напомни, че тия дни трябва да направя нещо във връзка с изследването за натурализирането на лепрекони). Майкъл заяви:

— Данните, които получихме, не ни дават основания за недоволство — произнесе го, сякаш бе зле прикрита ругатня. Сигурно и той беше разочарован.

— Предполагам, че ще бъдете така любезни да го споменете в писмения си доклад — заяви Васкес с ледена, иронична учтивост. — Освен това вярвам, че няма да се бавите с написването на въпросния доклад.

Умеех да долавям намеците да се разкарам. Искаше ми се да поостана и да подуша още малко, но след като Майкъл не откри никакви следи от влиянието на Хуитцилопочтли по заместителя на човешка кожа, не виждах как аз ще го открия. Изчаках Майкъл да приключи с опаковането на занаятчийските си инструменти, после унило последвах Васкес към кабинета му.

Там той пак пусна язвителна забележка:

— Надявам се, господа, че можете сами да намерите изхода. Приятен ден. — После хлътна вътре и затвори вратата.

Намерихме изхода. И отново никой не се заинтересува от нас, освен дето ни юркаха с погледи да се изнасяме по-бързо. И аз бях готов да си тръгна. Хранех такива големи надежди, че в „Шоколадовата невестулка“ всичко ще се разкрие. А какво намерихме? Нищо, същото като навсякъде. А това вече не беше просто разследване. Животът на Джуди висеше на косъм.

— По дяволите! — изругах, докато се тътрехме по паркинга към килимчето на Майкъл.

— Никакви признаци, не и доколкото аз забелязах — констатира той, — макар че, доколкото знам, заместителят на одрана човешка кожа, за разлика от автентичния продукт се произвежда в един-единствен цвят и просто загрубява, а не потъмнява при щавене.

— Така ли? — попитах. — Интересно. Но щом не намери никакви признаци на Хуитцилопочтли, това не е нищо повече от интересно.

— Тъкмо това си мислех и аз — рече той, докато сядаше и закопчаваше предпазния си колан.

Един парцалив стар килим, вече почнал да се разнищва, бавно влетя на паркинга и паркира на около петнайсетина метра от нас. Двамата мъже на него разговаряха на испайнски и не ни обърнаха никакво внимание. Единият беше с червено кепе, другият — със синьо.

Това смътно ме подсети за нещичко, но нищо повече. После онзи със синьото кепе се извърна и аз видях ясно лицето му. Не се забравя току-така лицето на тип, който се е опитал да дриблира с топките ви — това беше Карлос, очарователният симпатяга от битпазара. А другият с него беше Хосе. Двамата слязоха от килима — не се тормозеха да използват предпазни колани — и хлътнаха в „Шоколадовата невестулка“.

Стоях там и зяпах подире им.

— Хайде — подкани ме Майкъл малко сприхаво. — Тук се провалихме, така че по-добре да се върнем в службата и да свършим нещо полезно.

— Ъ? — думите му ме върнаха в съзнание. — Не, не сме се провалили — твоят тест може и да се провалил, но ние не сме. — Той ме изгледа така, сякаш изобщо не загряваше за какво говоря. След миг разбрах, че наистина не загрява. Припряно му заобяснявах и завърших с: — Тези двамата са ония, които са продали на Куаутемок Ернандес отровата, пълна с истинска човешка кожа и влияние на Хуитцилопочтли. Какво ще дирят в „Шоколадовата невестулка“, ако тя наистина е толкова законна, както показва твоя тест?

— Състоятелен въпрос. — Но Майкъл се мръщеше. — И все пак, как тестът за подобие, който приложих на заместителя на одрана човешка кожа, може да греши? Беше проведен в съответствие с универсално валиден тавматургичен закон.

В ума ми се прокрадваше ужасно подозрение. Не исках да го изговоря на глас от страх, че така ще засиля вероятността му — или може би поради тревогата, изразявана от фразата „Говорим за дявола, а той в кошарата“. Ето какво казах:

— Не поставям под въпрос свръхестествените закони, а само предположението, в съответствие с което ти проведе теста. Мисля и че знам как да проверим дали съм прав. Ела.

— Какво правиш? — възкликна Майкъл, но откопча колана, слезе от килима и ме последва през улицата с черната си чантичка в ръка.

Щом влязохме в „Магии за вас“, към нас се приближи усмихнат продавач. Аз все още вървях на две крачки напред от Майкъл.

— Добро утро, господине… господа — поправи се продавачът, щом разбра, че сме заедно. — Каква домашна тавматургия бих могъл да ви предложа днес?

Показах му сиглата си на АПУ. Две секунди по-късно и Майкъл извади своята. Той все още не зацепваше какво съм намислил, но се включваше в играта. Продавачът, с вид на момче-колежанче, престана да се усмихва и доби Истински Сериозен Вид.

— Както виждате, ние сме от Агенцията за природно усъвършенстване — казах. — В момента провеждаме разследване и спешно се нуждаем от магчекър. Бих искал да взема един назаем от вас и да го активирам за няколко минути.

Хлапето преглътна.

— Не аз решавам в такива случаи, господине. Трябва да извикам управителя — и то влетя във „Вход разрешен само за персонала“ да го вика.

Управителят изглеждаше така, както щеше да изглежда продавачът след десетина години: беше добавил мустак към ансамбъла и бе загубил пъпките и неопитността си. Той ме изслуша, а после попита:

— Нас ли разследвате?

Бързо схванах — кажех ли да, той щеше да каже не.

Но можех да кажа „не“ с чиста съвест. И щом го направих, управителят ни заведе с Майкъл при изложените магчекъри и ни показа с жест да си изберем.

Тъй като не ставаше въпрос за пари, избрах един лъскав „Винен сок“ от Кристалната долина. После попитах мъжа:

— Според вас дали в съседния магазин за алкохол продават пасхално вино?

— Значи този ритуал прилагате? — изглеждаше заинтересован, сякаш искаше да си поговорим за работа, но знаеше, че нито му е мястото, нито му е времето. — Да, според мен да. В тази част на Долината живее доста голямо еврейско население.

— Благодаря, господине — рекох. — Може ли да използваме този, неопакования? Не искам да ви причинявам повече неудобства от необходимото. Повярвайте, оценявам съдействието ви. — Обърнах се към Майкъл. — Ти почакай тук, ако искаш. Ще донеса виното. — Той кимна и аз изтичах навън.

Разбира се, в магазина намерих онова, което търсех — голяма квадратна бутилка с толкова дълго гърло, че можеше да я използваш като боздуган и етикет с белобрад равин, който много приличаше на католическата, ще прощавате, концепция за Бог отец^[4], който се блещеше от етикета. Тъй като е специално благословено, пасхалното вино е тавматургически по-активно от средностатистическия одухотворен гроздов сок и затова го продават през цялата година. Купих бутилка сладко „Съгласие“. То ми напомни пасхата в детството — тогава то беше единственото вино, което вкусвах за цяла година. После го занесох в магазина за домашни тавматургии.

— Ако си решил да се връщаш там, Дейвид — рече Майкъл, — ако предположението ти е вярно, съществува голяма вероятност персоналът да положи порядъчни усилия да подрони дейността ти.

Имах усещането, че съществува значителна вероятност персоналът на „Шоколадовата невестулка“ да положи порядъчни усилия да подрони мен, ако изляза прав — зарежи я дейността ми. Но на глас казах:

— Ако там ги вършат точно тия, които си мисля, че вършат, не смятам, че ни се налага да влизаме пак.

Докато си приказвахме, продавачът и управителят стояха отстрани и така прилежно се ослушваха, че току-виж им пораснали магарешки уши като на цар Мидас от гръцкия мит. По друго време и на друго място това би било смешно.

Излязох навън, сподирян от Майкъл. Двамата от „Магии за вас“ ни наблюдаваха през матовото стъкло. Досещах се какво са си помислили, щом ме видяха как насочвам сондата на магчекъра към „Шоколадовата невестулка“ — нещо от сорта на „какво ли е ставало отсреща Господ знае откога?“. Добър въпрос. С достатъчно късмет скоро щях да разполагам и с добър отговор.

Щом счупих печата, плътният плодов мирис на пасхалното вино ме лъхна от бутилката. Налях една капачка (правят ги точно колкото да съдържа обичайната активираща доза — добра ергономия) в контейнера на магчекъра и произнесох благословията. Щом произнесох словата и добавих „амин“, екранът грейна в усмивка. Микродухчетата вътре бяха щастливи и готови.

Но когато насочих сондата към сградата на „Шоколадовата невестулка“, магчекърът не улови нищо. Той идентифицира магията, приложена на магистралата, както и заклинанията на кръстовището — те в никакъв случай не бяха всичките до едно християнски, както вече отбелязах. Изразих съжаление и додадох:

— Да речеш, че тия изобщо не се занимават с магия!

— А случаят, както знаем, не е такъв — подкрепи ме Майкъл. — Това ме кара да предположа, че около сградата има преграда срещу външни сондирания.

— Сигурно си прав — съгласих се, — но какво да правим сега? Да влезем вътре? Както каза ти, ако влезем, има вероятност повече да не излезем.

На мнение съм, че разполагаме с достатъчно информация да поискаме заповед за обиск и да оставим оттук нататък жандармерията да се оправя с това — рече Майкъл. — Персоналът на „Шоколадовата невестулка“ си общува с престъпници, а сградата е толкова здраво запечатана, че това само по себе си е подозрително. Прикриването на магията вътре далеч надхвърля необходимите мерки против индустриален шпионаж.

И точно в този миг входната врата на „Шоколадовата невестулка“ се отвори и отвътре излязоха две жени. Без значение колко добра бе защитата на сградата, вече бях установил, че не е топологично пълна като тази на Девънширското сметище: не се налагаше да минавам по изолирано мостче, за да вляза вътре. Това означаваше, че през отвора могат да излитат влияния.

Погледнах матовото стъкло на магчекъра. Много ясно, микродухчетата забелязваха нещо отсреща — нещо, което никак, ама никак не им харесваше. Върху стъклото започнаха да се оформят думите: НЕУСТАНОВЕНО — ЗАБРАНЕНО. Сякаш някой ми изля кофа ледена вода във врата. Вратата на „Шоколадовата невестулка“ бързо се затвори и заклеймяващите думи изчезнаха от матовото стъкло, но останаха врязани в съзнанието ми. Бях се надявал никога повече да не ги видя, но ето на.

— Магчекърът реагира по същия начин и когато проверих отварата, дадена от курандеро на Лупе Кордеро — изтъкнах. — Сега вече знам защо твоят ритуал с подобие се провали, Майкъл.

Радвах се, че още не съм ял — можеше да избълвам обяда си направо на тротоара пред магазина.

Майкъл поклати глава.

— Боя се, че твоят логически скок ми се изплъзва.

— Ти проверяваше за подобие на заместител на одрана човешка кожа — обясних. — Според мен онова вътре не беше заместител… мисля, че беше истинска одрана човешка кожа.

— Да, това значително може да повлияе на точността на теста. — Понякога Майкъл сякаш се намира в някаква своя собствена виртуозна реалност. Май не биваше да се изненадвам, че първото нещо, за което се сеща, е тестът — обаче се изненадах. И все пак този човек има връзка с действителността. След две секунди очите му зад стъклата на очилата се облещиха. — Мили Боже в небесата, в тия вани имаше стотици квадратни метри заместител! Ако е истински материал, а не заместител…

— То значи много хора са умрели, Хуитцилопочтли е добре нахранен, а този шибан свят връз наште тикви ще да се срути като нищо, знай. — Усетих се, че съм се впуснал в стихоплетство чак когато думите изскочиха от устата ми.

— Сега е наложително — не, задължително! — да уведомим съответните власти — заключи Майкъл.

Тъй като беше прав, затворих магчекъра (несъмнено за успокоение на духчетата) и го върнах в магазина.

— Много ви благодаря, господа. Оценяваме помощта ви. Бихте ли ни казали къде е най-близкият обществен телефон?

— Има един пред „Златните дъги“ — отвърна управителят, — ако не са го строшили.

— Но не може ли да ни кажете какво става? — изтърси продавачът.

— Съжалявам — отвърнах, — но огласяването на резултатите на незавършено разследване противоречи на политиката на АПУ. Както обаче казах, много ни помогнахте.

Оставихме ги в унило настроение и се отправихме през „Мейсън“ към „Златните дъги“. Колкото повече се приближавахме, толкова по-малко оптимистично бях настроен, че ще намерим телефона в изправно състояние. Местните улични банди бяха обезобразили сградата с надписи като „ХУНЕРИК“ и „ТРАЗАМУНД“^[5] по стените, изписани с големи, ъгловати букви. Графитите също са проблем на околната среда, за който все още не разполагаме с добър отговор.

И естествено, щом намерихме телефона, видях, че някой — вероятно хулиганът, носещ този прякор — бе издълбал името „ГЕЛИМЕР“^[6] върху основата на телефона и бе използвал или пинсети или малко левитационно заклинание, за да измъкне монетите през направения от него тесен прорез. Разбира се, след като бе нарушил целостта на касата, демонът събирач на монети също се беше измъкнал навън, а монетните телефони са оборудвани така, че духчетата им да пребивават в сънно състояние, докато не си приберат таксата. Значи телефонът все едно го нямаше там.

Освен ако…

Обърнах се към Майкъл.

— Достатъчно печен магьосник ли си, че да се свържеш с „Ма Бел“?

— Вероятно — ако разполагам с време и инструменти, които в момента ни липсват — отвърна той. — По-ефикасно ще е да намерим друг монетен телефон.

Пак ергономия. Дали ще е размерът на капачката на бутилка, или решението да омагьосваш или не, не можеш да избягаш от нея.

— Да се връщаме при килима — предложих. — Сигурно ще намерим друг телефон някъде по магистралата.

Прекосихме към паркинга на „Шоколадовата невестулка“. Не бихте ме нарекли въодушевен от факта, че пак стъпваме на него, но не се чувствах чак толкова зле, защото го правех само за да се омета оттук завинаги.

Макар че нямаше нужда, погледнах картата, за да проверя пътя на юг. Можехме или да се върнем по същия път по „Уинетка“, или да полетим на запад към…

— Майкъл — изрекох с дрезгав глас, — знам къде ще намерим уличен телефон.

— Така ли? — той ме погледна. — Мислех, че не си твърде запознат с тази част на Долината на Свети Фердинанд.

— Не съм — потвърдих. — Но я погледни тук! — Посочих картата. Следващата магистрала, през няколко преки западно от нас, беше „Сото“. А следващата що-годе голяма улица на север от „Нордхоф“ беше „Плъмър“. — Знам, че там има уличен телефон, защото точно оттам ми се обади Джуди.

— О, небеса — възкликна Майкъл. — Което намеква, че…

— Да — потвърдих опасенията му. — „Шоколадовата невестулка“ е замесена в нещо наистина отвратително. Те се мъчат с всички сили да го прикрият. То изтича от Девънширското сметище. Ние разбираме за това (искам да кажа, аз разбирам), някой се опитва да се отърве от мен, отвличат Джуди, а после я карат да ми се обади от телефон през един ъгъл от „Шоколадовата невестулка“.

— Тъй като на това място наистина има телефон и тъй като той без съмнение е работил съвсем скоро, тоест снощи, предлагам да се възползваме от него — заяви Майкъл, а после издигна килимчето над паркинга, излезе на „Нордхоф“ и полетя на изток към „Сото“. Стана ми хубаво, като се отдалечихме от „Шоколадовата невестулка“ — сякаш се измъквахме от прокълната земя. Като се имаше предвид какво според мен ставаше зад стените на тази сграда, това можеше да е и самата истина.

Майкъл зави вдясно по „Сото“ и излезе на „Плъмър“. На ъгъла имаше цял куп малки дюкянчета. Не виждах уличен телефон пред никое от тях. Зачудих се дали Силия Чанг и Хорас Смидли не са се издънили. Но каква беше вероятността и двамата да се издънят по един и същи начин? Голяма от астрологична гледна точка, реших.

— Когато едно решение не е очевидно, се изисква по-внимателно разследване — обади се Майкъл. Верую, което за тавматург изследовател беше на едно ниво с изкованото на Никейския събор.

Той паркира килима пред магазинче, на чиято табела бяха изписани три думи с римската азбука — „Дюкянът на Двин“, а под тях — два реда със странните заврънкулки, използвани от арменците за писане. Аз самият не чета арменски, но бях ги виждал достатъчно често, че да разпозная шрифта.

И разбира се, мъжът зад тезгяха вътре приличаше на по-малкия братовчед на Брат Ваан, само дето имаше дълги, извити нагоре мустаци, а косата му беше гъста, чуплива и със стоманен цвят.

— Господ да ви благослови, с какво мога да ви бъда полезен, господа? — попита той, щом двамата с Майкъл влязохме. — Току-що получих крехко агнешко. С кисело мляко и джоджен… — И той млясна върховете на пръстите си.

Макар и смесването на мляко и месо да не беше кошер^[7], това ми прозвуча добре. Много ми беше гадно, че се налага да му кажа:

— Извинете, търсим уличен телефон.

— Отсреща, зад карнисерията до ханската книжарница — посочи той. — Не знам защо не са го сложили отпред, но е така. А като се обадите, защо не се върнете? Имам смокини и фурми в мед, всякакви вкуснотии.

Този тип беше търговец и половина. Побързах да изляза от дюкяна му, преди да ме е изкушил да пропилея вътре час и половина и да накупя разни неща, дето не ми трябват и половината от които ми е забранено да ги ям.

Ханската книжарница също имаше надпис с две думи на английски — КНИГИ ХОНГ — а останалото бяха йероглифи. Отначало не видях телефона зад ацтекската месарница. Намираше се от другата страна на една благоуханна кофа за боклук. Никой от летящите по улицата не би забелязал нищо, докато онези са карали Джуди да ми се обади. Задната врата на месарницата беше без прозорец, така че хората вътре сигурно също не бяха забелязали нищо нередно.

Бръкнах в джоба си, намерих дребни и пуснах монетата в алчната лапичка на демона касиер. Обадих се на цивилния Джонсън, на Сол Клайн и на легат Кавагучи — в този ред. Като че не успях да убедя Джонсън и Клайн, че „Шоколадовата невестулка“ е замесена в отвличането на Джуди, макар че и двамата признаха, че уликите са по-силни от всичко, с което разполагат. Кавагучи каза, че това му давало достатъчно основания да зачеше сериозно „Шоколадовата невестулка“.

— Само не изпращайте жандарми — предупредих го. — Там може да забъркат сериозна магическа беля. Ако не изпратите на място рисков екип за materia magica, то такъв вече никога, ама никога няма да ви потрябва.

— Ценя загрижеността ви, инспектор Фишър — отвърна Кавагучи, — но ви уверявам, че ще взема всички нужни мерки. Приятен ден. — Млъкни и ме остави да си върша работата, това искаше да ми каже. Надявах се само да е наясно какви неприятности заплашваха хората му в „Шоколадовата невестулка“.

После се наложи да изкрънкам още дребни от Майкъл. Обадих се на Беа, за да я информирам какво става. Вместо Беа попаднах на Роуз, която ми каза, че шефката била на съвещание извън Конфедералната сграда и още два часа не можем да се свържем с нея, каквото ще да става.

— Прекрасно — рекох. — Слушай, Роуз, нещата могат да започнат да ти се стоварват на главата всяка минута.

Веднага ме разбра. Бих се учудил, ако не беше така. Тя щеше да се погрижи за всичко необходимо, все едно Беа й висеше на главата и й даваше заповеди. Имахме невероятен късмет, че Роуз работи при нас, и го знаехме.

Щом приключих, тя рече:

— Имам за теб две важни телефонни съобщения. Едното е от професор Бланк от Университета, а другото от някой си господин Антанас — правилно ли е? — Судакис от Девънширското сметище.

— Да, точно така, Антанас. Благодаря ти, Роуз. Ще се върнем скоро в службата и тогава ще им отговоря. Чао — и затворих. Мислех си да звънна на Бланк и не бях кой знае колко изненадан, че ми се обажда пръв. Но се зачудих защо ли е казал, че е спешно — нищо в неговото разследване на Чумашките сили засега не се очертаваше като спешно. Чудех се и какво ли е ухапало Тони по задника. Ега ти късмета — да съм извън службата точно когато са ме търсили по важна работа.

Майкъл ме подкани:

— Преди да си тръгнем оттук предлагам да огледаш мястото по-внимателно. Склонен съм да се обзаложа, че КБР вече са се опитали, но ако намериш нещо, което можеш да идентифицираш като собственост на госпожа Адлър, законът за заразата може да ни даде възможност — както и на жандармерията и КБР — да проследим настоящото й местонахождение. Разбира се, няма гаранция днешните магически контрамерки да дадат ефективен резултат, но все пак е някакъв шанс.

И така, огледах. Боже, ама как огледах само! Да остави нещо — тъкмо това би направила Джуди, ако имаше възможност. Каквото и да е — стига да ни помогне да я намерим. Лазих на четири крака, рових из чакъл и бурени като пияница, търсещ загубеното си петаче, надявах се, молех се да е успяла да пусне поне копче.

Никакъв късмет. Само дето си изцапах панталона на коленете. Най-сетне го признах и пред себе си:

Съжалявам, Майкъл, но тук няма нищо. В приключенските книги хората винаги успяват да оставят нещичко, докато лошите не гледат. Май в реалния живот не е точно така.

— Явно не — съгласи се той. — Това е първият ми сблъсък със ситуация, която общо взето спада към тази категория, така че опитът ми е също толкова ограничен, колкото и твоят. Подозирам обаче, че ако истинските престъпници допускаха също толкова грешки като тези по книгите, в реалния свят добродетелта щеше да възтържествува далеч по-често.

— Имам подозрението, че си прав — рекох унило и си изтупах панталоните. Калта като че бе залепнала навеки. Въздъхнах — чувствах се негоден за нищо и освен това, ирационално, все едно съм разочаровал Джуди. — Хайде да се връщаме в службата — тук само си губим времето. По думите на Роуз има две обаждания, на които трябва веднага да отговоря.

— И аз си имам друга работа, която бих могъл да свърша — откликна Майкъл. Това отново ме накара да се почувствам много гадно — изобщо не го бях попитал преча ли на нещо, като само го мъкна в Долината. Но той продължи: — Търсенето на информация, която би била от помощ за спасяването на годеницата ти, по необходимост взема приоритет над всички останали грижи.

— Благодаря ти, Майкъл — казах, докато вървяхме към килима. Той ме погледна озадачено, сякаш се чудеше за какво ли му благодаря. Може и така да беше. Толкова много го бива в мисленето, че понякога се чудя как ли е с духа.

Забелязах, че той полетя по „Сото“, вместо да се върне по „Уинетка“. Какъвто си е Майкъл, според мен го направи само заради по-голямата експедитивност. И аз бих постъпил по същия начин, но по съвсем различни причини: просто не исках пак да се приближавам до „Шоколадовата невестулка“ повече от неизбежното.

Когато се върнахме в Конфедералната сграда, си взех от кафето нещо, дето уж ставало за ядене. Докато се борех с него, постоянно си мислех за агнешкото с кисело мляко и джоджен — което за мен беше също толкова грешно, колкото и сланината, но въпреки това звучеше вкусно, и за захаросаните фурми. После, като заредих мотора с гориво — и стомаха с киселини, отидох в кабинета си и се хванах за телефона.

Когато професор Бланк вдигна слушалката, звучеше по-замазано, отколкото би могло да се дължи само на телефонните духчета и се усетих, че пак съм го хванал по време на обяд. Вероятно беше хапване от кесийка. В Университета се хвалят с по-добри заведения за хранене от нашите, което означаваше, че или е стипца, или изцяло предан на работата си.

Искаше ми се да е второто, и той го потвърди:

— Много се радвам, че се обаждате, инспектор Фишър. Не съм се отделял от бюрото си с надеждата, че ще позвъните.

— Току-що влизам — отвърнах. Вече започвах да се чувствам виновен, защото първо бях обядвал и чак тогава му звъннах. — Роуз, секретарката ни, каза, че било спешно, така че вие сте първият, на когото се обаждам. — Поне това беше вярно. — Какво става?

— Вярвам, че си спомняте — започна той, което означаваше, че не вярва в нищо подобно, — че при последния ни разговор аз не бях сигурен дали Чумашките сили са отмрели или, така да се каже, са се енцистирали в Отвъдното, прекъсвайки всякакви връзки с Отсамното за неопределен период, може би с надеждата, че ще ги примамят обратно тук, ако повече поклонници се опитат да ги умилостивят.

Не беше изприказвал всичко това предния път — вероятно бе стигнал до някои от тези изводи оттогава насам. Но бе казал достатъчно, че да му отговоря:

— Да, спомням си. Сега знаете ли кое от двете е вярно?

— Боя се, че второто — рече той, — и то в най-буквалния смисъл на думата.

Така си и мислех, че ще е второто. Ако бе разбрал, че Чумашките сили са измрели, тази новина нямаше да е толкова спешна, че да го накара да виси в кабинета си в очакване да му се обадя. Но не разбирах с какво толкова го плаши тяхната активност.

— Кое му е страшното? — попитах.

— Силите действително са енцистирани — новият регресивен анализ го потвърди извън всякакви статистически и теологически съмнения — рече той. — Но това е топологично необичайно сферично енцистиране. Известно ли ви е, инспекторе, че повърхността на сферата може да се деформира непрекъснато, докато се обърне наопаки?

— Ами не — признах си. — Какво общо има това с Чумашките сили?

— Това представя приблизително добре извършеното от тези Сили в Отвъдното — отвърна той. — Както казах по-рано в разговора ни, те все едно са пробили дупка и са я издърпали навътре, без очевидно да оставят нищо след нея. — Нещичко в думите му накара нещо в мозъка ми да прищрака, но още преди да схвана какво е, той продължи: — Проблемът от наша гледна точка е, че Силите, ако изчисленията ми са верни, могат да преобърнат мехура, в който са се затворили, и да нахлуят яростно Отсам, когато си искат.

— Яростно? — попитах. — Колко яростно?

— Прогнозите на кристалната топка варират. Сценарият е уникален и много от параметрите са несигурни — отвърна той. — Ако обаче те изпуснат максимум магическа енергия, въздействието върху околността ще бъде нещо средно между взрив на мегасаламандър точно над съответната територия и земетресение приблизително със силата на разлюлялото града на Свети Франсис в началото на века. Въздействието ще бъде различно, разбирате, защото ще е по-скоро тавматургично, отколкото физическо, но събитието ще е горе-долу от тази величина.

— Исусе — възкликнах, което показва доколко бях привикнал с културната среда. И глупашки добавих: — Нищо чудно, че не са си направили труда да пуснат дъжд.

— Никак не е чудно, инспекторе — съгласи се професор Бланк. — Нито аз, нито екипът ми успяхме да определим къде се намира понастоящем допирната точка на мехура на Чумашките сили с Отсамната страна. Очаквахме да е в северозападния край на Баронството на ангелите, защото това е бивша чумашка територия, но, както казах, там не успяхме да я намерим. Надявам се, че с вашите по-големи ресурси Агенцията за природно усъвършенстване ще постигне онова, което ние не успяхме. Приятен ден.

Затвори ми. Искаше ми се да го убия. „Ало, предстои катастрофа. Открих, че се задава, но не мога да се справя с нея. Всичко зависи от тебе, Дейв. Късмет, друже“. Това бе останало на дъното на алембика.^[8] На мен ми вонеше на стара котешка тоалетна.

Вместо да извърша убийство, се обадих на Тони Судакис. На него явно не му прекъсвах обяда, но все пак имаха нещо общо с професор Бланк: гласът му звучеше уплашено.

— Дейв, ти ли си? Перкунас и Деветте слънца, колко се радвам да те чуя! Сещаш ли се за онова нещо — искам да кажа, онова Нищо — дето го забеляза на наша територия? То се променя и това никак, ама никак не ми харесва.

— Променя се? Как се променя? — хич нямаше нужда за капак да ми се стоварва и още една грижа връз грижите, с които ме беше засипал професор Бланк.

— Ами например, ефектът вече се забелязва от цялата охраняема пътека. Виждам го и през прозореца на кабинета си. Много е зловещо, ако ме питаш. Но има и по-лошо. Чувствам как нещо там започва да се трупа, дори и през бариерните магии — сякаш светът всеки миг ще се обърне наопаки. Лошо. Дори не знам дали външните стени на сметището ще го издържат. А ако не издържат…

Думите му увиснаха. Преглътнах. Не ми харесваше как звучи това. Не, никак не ми харесваше.

— Какво направи досега? — попитах го.

— Обадих се да пратят извънреден отряд, но голяма част от тях са заети някъде другаде — отвърна той. Имах предчувствието, че знам къде — рушаха „Шоколадовата невестулка“. Тони продължи:

— Обадих ти се по две причини. Първо, ти беше човекът, който забеляза Нищото, а магьосникът, дето беше с тебе, ми се стори доста умен. Човече, казвам ти, нужна ми е всякаква възможна помощ!

— Ще пратя Майкъл. Пристига възможно най-бързо — обещах. И чак тогава нещо в казаното от Судакис ме порази. Повторих го: — Наопаки.

— Какво, какво? — възкликна Тони. — Чуй, ако ти и приятелчето ти Манстайн не дойдете тук незабавно, после може и да няма къде да дойдете, нали ме разбираш?

— Наопаки — повторих. — Тони, ти не каза ли, че изхвърленото в онази зона идва от някакъв плаж в Малибу?

— Да — потвърди той. — Е, и?

— В най-северозападния край на Баронството на ангелите, нали така?

— Да — потвърди той пак. — Накъде биеш, Дейв?

— Извикай веднага рисков екип на сметището! — възкликнах. Страхът сви корема ми — струваше ми се, че знам защо дипломантите на професор Бланк не бяха намерили мехура на Чумашките сили там, където очакваха.

— Опитах се — протестира Тони. — Не щат да ме слушат.

— Кажи им, че оня, дето им е казал за „Шоколадовата невестулка“ казва, че там сигурно е хиляда пъти по-зле. Кажи им го. Използвай името ми. Ще дойдат и още как.

— Ти знаеш какво става! — дори и минал през телефонните духчета, гласът му звучеше обвинително.

— Боя се, че знам. Идвам, все пак. — Този път аз му затворих за разнообразие. После се втурнах по коридора, крещейки името на Майкъл като обсебен от зли духове. Той ме слуша има-няма петнайсет секунди, грабна черната си чантичка и спринтира към улея, а аз го следвах по петите. Натоварихме се на килима му и литнахме обратно към Долината на Свети Фердинанд. Като знаех къде отивахме, искаше ми се да летяхме в обратна посока.