Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (7)

VI

Когато стигнах в Долината на Свети Фердинанд, стомахът ми мрънкаше тихичко и жаловито. Макар и дневният ред да не се състоеше от кой знае колко точки, събранието на Беа се проточи, а Кавагучи се обади, преди да ми се удаде и да помисля за обяд. След като слязох от магистралата, си взех дълга наденица от първата закусвалня на пътя ми и трябва да призная, че когато влязох в жандармерийския участък, вонях на горчица.

Някои от хората, които ме бяха видели в неделя, се учудиха, че идвам пак.

— Какво става, Фишър? Да не искаш да се нанесеш тук? — подвикна ми Борнхолм, тавматехничката. За момента не можах да се сетя за по-малко привлекателна за мен идея.

Канцеларията на легат Кавагучи беше една плесенясала килийка, по-малка от килията на монах и по-разхвърляна, отколкото би понесъл един абат. Не преувеличавам: когато влязох, брат Ваан вече беше вътре и по лицето му си личеше, че би наложил на легата много гадно покаяние, стига да можеше после да се измъкне безнаказано.

— Как я карате? — попитах го, след като се ръкувахме. — Кардиналът даде ли онова разрешение за козметична магия на обгорените ви монаси?

— Не — отвърна той. С тази една-едничка дума лицето му съвсем се вкамени и той заприлича досущ на някой от онези обезпокоително реалистични бюстове портрети от републиканския Рим. Огньовете на Свети Елм от тавана се отразяваха в плешивото му теме като да беше от полиран мрамор.

Кавагучи заговори:

— Духът от скрипториума, Еразъм, беше пострадал по-тежко от пожара, отколкото си мислехме. Дори и сега, две седмици след палежа, ни беше необходим екип от специалисти, за да установим контакт с него. Току-що обяснявах това на абата, когато влязохте, инспектор Фишър.

— Моля, продължавайте — отвърнах. — Ако нещо не ми е ясно, надявам се, че нямате нищо против да ви прекъсвам с въпроси.

— Разбира се — рече Кавагучи. — Както обяснявах на брат Ваан, мадам Рут и господин Чолмондели — произнесе го правилно, като да се пишеше Чъжли — са се обединили, за да улеснят комуникацията между Отсамната и Отвъдната страна. Тя е медиум, а той — канализатор. Чрез обединяването на талантите си и въвеждането на нови технологии в работата си те са постигнали забележителни резултати. Имаме много причини да се надяваме, че днес ще постигнем още един успех.

— Да се надяваме, че сте прав, легат — кимна брат Ваан, и аз също кимнах.

— Очакват ни в Стаята за разпити номер две — рече Кавагучи. — Принципно, тъй като духът на скрипториума се намира в Отвъдното, той би могъл да се появи навсякъде. Ала се надяваме призоваването му в стая за разпити да придаде допълнителна тежест на задаваните въпроси. Освен това — легатът се прокашля — въпросната стая предоставя по-голямо пространство от тази канцелария, която инак би била подходяща.

— Водете ни тогава в Стая за разпит номер две — съгласих се аз. Брат Ваан стана от стола си. Пожарът и неговите последици го бяха изцедили много. Крачката му преди бе уверена и жизнена, но сега ходеше като старец и всеки път обмисляше къде да си сложи крака, преди той да докосне земята.

Стаята за разпити номер две се намираше по средата на дълъг, мрачен коридор, сякаш специално проектиран да вдъхва страх Божи в доведените тук мерзавци. Кавагучи отвори вратата и махна на брат Ваан и мен да влезем преди него. Следващите няколко минути прекарахме в запознанство.

Мадам Рут бе висока мургава жена със златен зъб. Освен това беше невъобразимо дебела. Роклята й в ярък десен на всяка друга би стояла като палатка, но се изпъваше, за да покрие цялото й туловище.

— Мноу мий приятну — рече тя и ми стисна ръката. Имаше хватка на докер.

Партньорът й, Найджъл Чолмондели, не би могъл да бъде толкова по-различен от нея дори и да бе прекарал целия си живот в умишлени напъни за това. Беше точно толкова британски, колкото и името му: елегантен акцент; продълговато, слабо, червенобузесто лице заедно с малката четчица русоляви мустаци; вратовръзка от старата школа… Нека го кажа така: ако се беше родил с риза, тя би била в стил „денди“.

Легат Кавагучи предложи:

— Преди да започнем, бихте ли обяснили на светия абат и на инспектора техниките, използвани от вас, ако обичате?

Едрата жена медиум и англичанинът канализатор се спогледаха, а после Чолмондели каза:

— Позволете на мен.

Мадам Рут сви мощно рамене. Опитах се да не ми проличи как си отдъхнах — бих изслушал с по-голяма готовност него, отколкото нея.

— Макар комуникацията с Отвъдното да е стара като човечеството — рече той, — в последно време техниката направи няколко крачки напред. Както ще забележите, голяма част от уредите, които използваме, биха били непознати за практикуващите само преди няколко десетилетия.

Той посочи очуканата масичка, сбутана в ъгъла на стаята за разпити. На нея се мъдреха пет от най-странните на вид шлемове, които бях виждал някога. Изглеждаха така, все едно бяха правени да покриват цялата горна част на главата, от средата на носа нагоре. Не виждах дупки за очите, а освен това имаха дълги, тъпи издатини там, където би трябвало да бъдат ушите ви. С такъв шлем бихте заприличал на насекомо или пък на човек, на който току-що са му забили дървен труп в едното ухо и той се е подал през другото.

След като на нас с брат Ваан ни отпуснаха няколко секунди, за да огледаме тези любопитни артифакти, Чолмондели обобщи:

Съдейки по израза на лицата ви, джентълмени, бих се осмелил да кажа, че това е първият ви опит с виртуозната реалност.

Той отново изчака, може би за да ни даде възможност да го опровергаем. Ако бе продължил да го очаква, доста имаше да си почака.

Той също го разбра и се усмихна, като изложи на показ забележителна захапка с жълтеникави зъби.

— Виртуозната реалност, приятели мои, ни позволява да симулираме най-добрия свят. Тя създава равнина, която не се намира напълно нито в Отсамното, нито в Отвъдното и където, например, един ранен дух може да се срещне и да комуникира с нас, без да се налага да се връща напълно на местонахождението на неговото нещастие.

— И как ще достигнем тази, хм, виртуозна реалност? — попитах.

— Мадам Рут и аз ще бъдем ваши водачи — Чолмондели отново се усмихна, още по-зъбато отпреди. — Ако благоволите да се приближите до онази масичка, да седнете и да поставите шлем на главата си…

Перспективата не ме изпълваше с ентусиазъм, но все пак отидох до масата. Щом седнах на един от твърдите участъкови столове, мадам Рут нареди:

След като си сложите шлема, хванете за ръце хората, които седят от двете ви страни. За достъп до виртуозната реалност ни е нужен пълен кръг.

Посегнах към най-близкия шлем. Беше по-тежък, отколкото очаквах — може би тежестта беше съсредоточена в тия идиотски наушници. Сложих си го. Той като че се нагоди към лицето ми. Очаквах да ослепея, но не и да оглушея заедно с това. Но шлемът като че изсмука всичките ми сетива и ми остави на тяхно място бездна в очакване да бъде запълнена.

Смътно си спомних какво ни беше казала да направим мадам Рут. Седях между брат Ваан и Найджъл Чолмондели. Накарах се да се пресегна и да ги уловя за ръце, макар почти да не усещах дали ръцете ми се движат.

Първо напипах дланта на брат Ваан. Хватката му беше топла и силна — тя ми помогна да си напомня, че трябва да хвана и Чолмондели. Борех се с апатията, която ми натрапваше шлемът. Най-сетне, след, както ми се стори, много, много време, пръстите ми докоснаха неговите. Костите му бяха тънки и крехки, почти като на пиле. Боях се да не пострада, ако ги подложех на натиск.

После отново изчаках, както ми се стори, много, много дълго. Очаквах всичко да започне още щом се хванах за ръце със съседите ми, но не ставаше така. Продължавах да се рея с блокирани от шлема сетива. След време започнах да се чудя дали все още докосвам абата и канализатора. Така си мислех, но можеш ли да бъдеш сигурен?

И изведнъж цветовете, звуците, осезанието и всичките ми останали сетива нахлуха обратно. По-късно разбрах, че тъкмо в този миг последните двама от нас най-сетне са се уловили за ръце и са затворили кръга, както ни беше казала мадам Рут. Отдъхнах си в мига, когато се завърнах в… ама, къде се бях завърнал?

Където и да беше това, не беше в мръсната стара Стая за разпити номер две. Намирах се в градина — най-прекрасната градина, която някога бях виждал. Цветовете бяха по-ярки от ярки, звуците — ясни и сладкозвучни, миризмите — толкова отчетливи и информативни, сякаш минаваха през носа на котка, а не през моя.

— Добре дошли, приятели, в света на виртуозната реалност — рече Найджъл Чолмондели. Изведнъж го виждах, макар само преди миг той да не беше там. Пак си изглеждаше същият, но кой знае как, сега лицето му бе красиво, а не конско.

— Това ще е ново преживяване за вас, затова се огледайте — изчурулика мадам Рут и също се появи, щом заговори. Диалектът бе изчезнал от акцента й, както и златото от зъба й. Виждах, че освен това са се изпарили и около шейсет процента от нея. Пак си беше мадам Рут, както и Чолмондели си беше Чолмондели, но сега изглеждаше добре.

— Невероятно! — прошепна тихо легат Кавагучи и това го накара да възникне. Макар и да си беше същият, сега приличаше на рекламен плакат за набиране на кадри за Жандармерийската служба на Града на ангелите. По лицето му вече нямаше никакъв цинизъм. Нямаше и умора.

— Това е… забележително — казах. Предполагам, че с това съм станал видим за околните, но не и за себе си. Що се отнася до мен, аз си оставах безплътна гледна точка. Лоша работа — би ми харесало да разбера как изглежда моята идеализирана версия.

— Да пристъпим към дело — предложи брат Ваан и видях и него.

— Той си е съвсем същият! — възкликнах. Вярно си беше — абатът си остана угрижен мъж в тъмни одежди.

Найджъл Чолмондели обясни с огромна почит:

— Във виртуозната реалност единствено онези, които са били истински добродетелни преди влизането, остават с непроменено подобие тук. — Изведнъж се зачудих доколко ли съм се променил за спътниците си на това странно място. Може би, в края на краищата, не ми се искаше да ме идеализират.

После всички тези дребни грижици се стопиха в нищото. Разбирате ли, видях змия в градината и… не знам как точно да ви го обясня, но е вярно — тази змия не пълзеше по корем.

— Това не е просто градина — възкликнах с изпълнен с благоговение глас, поразен от прозрението. — Това е Райската градина.

— Точно така… много добре. — Мадам Рут явно беше доволна, че така бързо схващам. — Виртуозната реалност ви е пренесла в подобие на мястото, на което човечеството се е наслаждавало преди Първородния грях, където ние самите сме били истински добродетелни.

— Не съм убеден, че го одобрявам — рече тежко брат Ваан. — Теологичните последици са… обезпокоителни.

— Това е само тавматургична симулация, символ, ако желаете — увери го Чолмондели. — Нямаме претенции да е нещо друго. Мерилото за един символ е неговата полезност и установихме, че този притежава огромна стойност. На тази основа, бихте ли ни изтърпели?

— На тази основа, да — съгласи се абатът, но и да се радваше на това, много добре прикриваше този факт.

— Добре. Без доброволното съгласие на участниците има голяма вероятност симулацията да се разпадне, което отново би ни запратило в земния свят, където, тъжно е, но добродетелта се проявява по-слабо — рече Чолмондели. — А както казах, виртуозната реалност може да бъде ценна, както виждате — и посочи.

Сред дърветата се задаваше Еразъм. В странното пространство на виртуозната реалност духът на скрипториума изглеждаше реален и плътен също като всички нас — по-реален и плътен, отколкото усещах самия себе си. Брат Ваан издаде сподавен звук и се втурна към духа. Еразъм също се затича към абата. Прегърнаха се.

— Мога да го пипна! — възкликна брат Ваан. Това, че тук старият му приятел бе осезаем като че помете с един удар цялата му резервираност към виртуозната реалност.

Докато брат Ваан приветстваше Еразъм, аз огледах по-подробно дърветата, из които бе излязъл духът от скрипториума. Разпознах някои — портокал, лимон, нар, финикова палма. Но другите ми бяха непознати както по външен вид, така и по ароматите, лъхащи носа ми от плодовете и цветовете им.

Зачудих се дали Дървото на познанието расте в тази версия на Райската градина и какво ли ще се случи, ако опитам плода му. Трябва да питам онази змия, помислих си, но когато се огледах за нея, я нямаше. Толкова по-добре, помислих си аз.

— Скърбя, че пострада — казваше брат Ваан. Всички се скупчихме около него и Еразъм. Абатът продължи: — Дори и в най-големия си кошмар не съм си представял, че злото може да дръзне да нападне нашия мирен манастир.

— Нито пък аз — отвърна печално Еразъм. До този момент никога не го бях чувал да говори — в Отсамната страна той се изразяваше само с писмена реч по матовото стъкло. Истинският му глас идеално подхождаше на прилежния му вид и очилата му — беше сух, сериозен, с намек за педантичност. Ако си представите Майкъл Манстайн като дух от скрипториум, горе-долу това е.

— Сега боли ли те? — попита загрижено брат Ваан.

— Не. Болката, мисля, е недопустима на това забележително място. — Еразъм ни огледа един по един. — Разпознавам тук инспектор Фишър от Агенцията за природно усъвършенстване. Подобието на другия господин също ми е познато отнякъде, макар и да не се сещам за името му.

— Аз съм легат Широ Кавагучи от Жандармерийската служба на Града на ангелите — представи се Кавагучи, щом Еразъм отправи поглед към него. — Може би сте доловили аурата ми по време на пожара. Командваните от мен полицаи помогнаха да ви спасят.

— Сигурно това го обяснява — съгласи се Еразъм. — Боя се, че все още не съм се запознал с другите две присъстващи лица.

— Мадам Рут и господин Чолмондели направиха възможно за нас използването на, както я наричат те, виртуозната реалност като място, където да се срещнем с теб — обясни брат Ваан.

— Да, срещал съм тази концепция напоследък в някои статии в списанията. — Гласът на Еразъм изведнъж отново зазвуча тъжно. — Без съмнение пламъците са ги погълнали. Интригуващо е да наблюдавам как се използва.

— Като говорим за пламъци — намеси се легат Кавагучи, — бих ви бил благодарен, ако ни разкажете какво се случи през онази вечер, когато бе опожарен манастирът на Братята Тома.

— Трябва ли да го разкажа? — дори и във виртуозната реалност Еразъм изглеждаше уплашен. — Насмалко не бях унищожен завинаги!

— Ако искате извършителите да бъдат задържани, трябва да вземем показанията ви — отвърна Кавагучи. — Вашите показания според мен са единственото надеждно свидетелство за случилото се в Отвъдното по време на извършване на престъплението.

Брат Ваан додаде:

— Трябва също да знаеш, стари приятелю, и че единайсет от братята загубиха живота си в пожара, а мнозина други получиха тежки изгаряния. — Лицето му се изкриви. Сетих се за твърдоглавия Кардинал на Града на ангелите и неговите съмнения в козметичната магия.

— Не знаех — прошепна Еразъм. Бледният му, изпит лик също се изкриви. Спомняше си за болката? За страха? Не можех да кажа. — Предупредиха ме, че би било най-чистопробна глупост да говоря за онова, което ми причиниха, дори и при предположение, че по-нататък отново съм способен да се появя, което според тях бе слабо вероятно. Но единайсет свети братя… Много добре, абат, легат — ще говоря във възхвала на глупостта.

В ръцете на легат Кавагучи се появиха калем и плоча. Не зная откъде дойдоха — само преди миг ги нямаше. Може би самата природа на виртуозната реалност беше такава, че да се нагажда към волята и желанието на обитателите й. Тъй като беше жандарм, Кавагучи смяташе, че при разпит на свидетел му е необходима писмена документация. И тъй като тя му трябваше, той я получи. А може би разсъждавам съвършено погрешно — нямам претенции да съм тавматург.

Във всеки случай, готов за писане, легатът попита:

— Кои са тези „те“, Еразъм?

— Лицата, които ме измъчваха в нощта на пожара — отвърна духът на скрипториума.

Кавагучи си отбеляза нещо. После заговори:

— Да си припомним тази нощ в хронологичен ред, ако е възможно. Това може би е най-ясният метод за установяване на фактите, отнасящи се до случая. Разумна ли е молбата ми?

— За много обитатели на Отвъдното, същества, не толкова обвързани с Времето като вас, човеците, отговорът би бил „не“ — рече Еразъм. — Но като дух на скрипториума, загрижен не само за реда в архива ми, но и за редовния достъп до този архив за светите братя и други изследователи — той ме погледна, — аз имам ясно чувство за продължителност и последователност, да.

— Почвайте тогава — Кавагучи стисна калема.

Еразъм го разбра буквално. Той започна с вечерната молитва на монасите и продължи с описание минута по минута на всичко, случило се в обсега на сетивата му. Отначало всичко това беше отегчително и, общо взето, нямаше връзка с въпроса. Ако продължаваше в същия дух, започнах да се боя, че ще останем за вечни времена във виртуозната реалност. Или поне щеше да ни се стори цяла вечност.

Найджъл Чолмондели вдигна ръка.

— Простете, Еразъм — намеси се той, — но бихте ли преминали по възможност към онази част от вечерта, когато за пръв път забелязахте нещо нередно?

— А… — Еразъм отправи към Кавагучи поглед, в който се четеше „Защо не ми казахте какво искате?“, а после подхвана наново разказа си: — В 12.04 часът сутринта две неупълномощени лица влязоха в скрипториума. Опитах се да дам сигнал за тревога, но бях възпрепятстван.

Преди Еразъм да успее да довърши, брат Ваан се намеси:

— Ние не забелязахме нищо необикновено, легат, както ви казах и в нощта на пожара. Злодеи да нахлуят на свещена земя без да привлекат вниманието на никого вътре и да преодолеят алармените заклинания, положени с пълномощията на Светата Католическа църква… не е била малка силата зад гърба им. До онзи ден не смятах, че това е възможно.

Също като останалите основни религии, Католическата църква твърди, че връзките й с Отвъдното са най-силните възможни (аз бих казал най-всесилните, но пуристи като Майкъл Манстайн и Еразъм не биха го одобрили). С мощта, с която Църквата разполага Там, не е лесно дори и за евреин като мен да изказва несъгласие на висок глас. Провалът на светата защита за брат Ваан е било ужасно сътресение.

— Не мога да отговоря стопроцентово на този въпрос — рече Еразъм. — Знам само, че бях принуден да мълча, както предположи светият абат, чрез магия с огромна мощ.

— Магия от какъв вид? — попитах. — Някакъв могъщ древен ритуал, съживен специално за тази цел? Или притежаваше прецизността на модерната магия?

— Отново не можа да кажа — отвърна духът на скрипториума. — Ако мога да използвам аналогия от вашата Страна, все едно да попитате мишка, смачкана от свлачищен камък, дали е бил гранит или варовик.

— Много добре — разбираме, че принудително сте бил накаран да мълчите и са ви попречили да предупредите братята — рече Кавагучи в опит да подтикне Еразъм в правилната посока. — Какво се случи впоследствие?

— Бях разпитан — отвърна Еразъм. — Разпитващите ме искаха да узнаят какво е успял да научи инспектор Фишър от нашите архиви. Опитах се да се съпротивлявам — светият абат ми бе наредил да се отнасям към инспектора по всякакъв начин като към един от братята, а аз никога не бива да издавам тайните им на онези, които се промъкват в скрипториума подобно на… или по-скоро в качеството си на… нощни крадци. А после започнаха да ме измъчват.

Това е то виртуозната реалност. Не се чувствах виртуозно добродетелен — никак даже, след като чух това. Чувствах се виновен. Нямаше нужда да питам оная изчезваща змия къде расте Дървото на познанието — вече бях вкусил плода му в манастира на Братята Тома. И заради това Еразъм бе пострадал.

От брат Ваан се изтръгна звук, който издаваше, че и той страда. Той прегърна духа на скрипториума. Двамата се притиснаха плътно един в друг.

Каквото и да чувстваше легат Кавагучи, той не ни позволи да се месим в разпита му.

— Бихте ли описали, ако обичате, на какви мъчения ви подложиха?

Брат Ваан се обърна гневно към него.

— Защо се опитвате да принудите Еразъм отново да преживее изтезанията, на които е бил подложен от тези убийци?

— Защото тяхната природа може да ни осигури важна информация за извършителите — обясни Кавагучи. — Конкретната използвана магия ще ни даде ключ към произхода на онези, които са я приложили. Уверявам ви, това е стандартна жандармерийска процедура при случаи, свързани с Отвъдното, брат Ваан.

— Моля за извинение — рече абатът. Той бе един от малкото срещани от мен хора, който не смяташе, че една отстъпка е заплаха за мъжеството му. — Вие не ми обяснявате как да си върша работата. Аз ви дължа същата любезност.

— Еразъм? — подкани го Кавагучи.

Духът на скрипториума не изглеждаше особено щастлив, че се налага да разкаже какво се е случило с него, но след малко кимна.

— Да бъде както кажете, легат, и нека истината оправдае надеждите ви. Първо стана пожарът — това ще да е било в 12.32, когато разпитващите ме решиха, че аз съм и ще остана неотстъпчив.

— От манастира ни докладваха за пожар едва след един — обади се Кавагучи.

— Не пожарът от Отсамната страна, а от Отвъдната, където изгаря по-скоро духът, а не материята — отвърна Еразъм. — Ненапразно, уверявам ви, толкова много смъртни се боят от изтезанията с адов огън, защото да понасяш вечно подобен, действително е мъчение.

Кавагучи дращеше. Зачудих се доколко ли щяха да му свършат работа тези бележки. Да преброиш магиите, в които никъде не участва огън, е много по-лесно от това да изчислиш броя на онези, в които участва. А и начинът, по който Еразъм описваше станалото с него, предполагаше, че огънят е възникнал от християнски или мюсюлмански източници. Особено първият никак не се поддаваше на съкращаване на списъка на заподозрените.

Духът на скрипториума продължи:

— В 12.41 нашествениците заключиха, че огънят не е достатъчен, за да ме убедят. Вместо това прибягнаха до отровата на магически змии, която премина през кръвта ми и това ми донесе страдания, различни, но не по-слаби от онези, причинени ми от пламъците.

— Змии, казвате? — повтори Кавагучи с нотка на „ето, стигнахме донякъде“. — А каква беше природата им?

— С цялото ми уважение, легат, трябва да ви напомня, че аз съм дух на скрипториум в манастир, а не помощник на херпетолог — отвърна с достойнство Еразъм. — Мога да потвърдя с авторитет, че не бяха подобни на тази, която обитава градината тук, за което твърдение ме подкрепя авторитетът на Библията. Освен това, глупците могат да вършат неща, пред които и ангелите се колебаят, но макар и да не съм ангел, аз мисля за последствията.

Сетих се за един въпрос, който според мен Кавагучи бе пропуснал.

— Можеш ли да опишеш своите мъчители, Еразъм?

— Не бих се побоял — отвърна духът. — Бяха маскирани за пред Вашата страна, а и така обвити в магия, че нямам представа за истинския им духовен облик, освен това, че ако беше благ, нямаше да ме използват по този начин.

Въздъхнах. И Кавагучи въздъхна. Дори и брат Ваан доби малко по-несвят вид. Найджъл Чолмондели и мадам Рут пристъпяха от крак на крак. Бяха ни довели всички във виртуозната реалност, но за информацията, получена от Еразъм, можеше и да не си правят труда.

— Много добре — въздъхна отново Кавагучи. — А какво се случи после?

— Отново отказах да издам природата на проведеното от инспектор Фишър проучване — рече Еразъм. — В 12.48 нарушителите отново останаха недоволни от начина на измъчване и промениха стратегемата. Започнаха да ме тъпчат с острите копита на огромна крава.

Това ме накара да подскоча и да застана нащрек — метафорично, както разбирате. Легат Кавагучи се наведе към Еразъм така, че ми се стори, че ще се пльосне по очи. Може би във виртуозната реалност това е невъзможно — не знам.

— Крава, казвате? — настоя той. — Не бик? Сигурен ли сте?

— Сигурен съм — заяви Еразъм.

— Интересно — рече Кавагучи. Усетих накъде бие. Култът към биковете се среща доста често. Праволинейният митраизъм така и никога не е умирал, а съществуват и модерни възрожденски секти, които се опитват да набират привърженици сред хората, неспособни да получат нужния им духовен заряд от християнството и исляма. Лично аз нямам нужда да се наквасвам в кръвта на заклан бик, за да почувствам единение с Върховното божество, но очевидно някои хора имат.

Но виж, кравите… две от местата, където кравата е във фокуса на магията, са Индия — домът на Птицата Гаруда — и Персия, откъдето идваха, наред с другите, свързани със случая, „Бавен Джин Физ“ и „Прецизните длета на Бахтияр“ (място, до което се надявах да се добера, преди да умра от старост).

Еразъм продължи:

— Усещах копитата на кравата остри като наточена стомана. Те ме режеха и аз чувствах болка, каквато не си бях представял дотогава. И за мой доживотен срам, инспектор Фишър, в 12.58 аз отстъпих пред мъченията на моите инквизитори и подробно описах документите, които бях копирал за вас. Съдете ме по своя воля — стореното е сторено.

Когато един дух ви говори за доживотен срам, това означава срам вовеки веков, освен ако не е силфида или някой от вятърничава порода.

— Направил си, каквото си можал, Еразъм — рекох. — Аз не бих издържал онова, което си издържал ти, убеден съм. Няма нужда да се срамуваш заради мен.

— Колко сте благороден — рече духът на скрипториума. Брат Ваан също наведе глава към мен. От това ми стана добре — не е лесно да спечелиш доброто мнение на брат Ваан, но си струва.

— Свърших с предаването на инспектор Фишър в 1.03 — продължи мрачно Еразъм. — Надявах се с това да се приключи, злодеите да получат исканото и да си тръгнат. Вместо това, както знаете, те незабавно подпалиха пожара, довел, както разбирам, до унищожението на манастира на Братята Тома. Що се отнася до това, не мога да говоря със сигурност, защото когато матовите стъкла в скрипториума се стопиха и се пръснаха от горещината на пламъците, изгубих допирната си точка с Вашата страна и, все още в агония, зачаках собственото си разпадане.

— Пожарната команда и жандармерията те спасиха — обясних.

— Точно така. По онова време и оттогава насам се съмнявам дали ми направиха голяма услуга, но също както аз ви предадох, стореното — сторено, и сега ни предстои да работим по последиците. — Духът на скрипториума се обърна към легат Кавагучи: — О, има и още едно нещо. Известно време след като бях измъчван ми липсваше голяма част от съзнанието ми за самия себе си и за околната обстановка. Ако бях от плът и кръв, мисля, че бихте ме определили като полусъзнателен. Едва съвсем скоро сетивата ми се възстановиха напълно. В този момент аз установих, че част от непосредствено обкръжаващата ме обстановка е… това.

Не бих заподозрял у Еразъм чувство към драматичното. Но иззад гърба си той измъкна късо зелено перо. Кавагучи протегна ръка:

— Мога ли да го видя?

Еразъм му го подаде. Той го опипа, приближи го до лицето си с жест, който издаваше късогледство. Сви рамене.

— И за окото, и за ръката изглежда перо като перо. — Той се обърна към Мадам Рут и Найджъл Чолмондели и попита: — Възможно ли е да се провеждат магически съдебни тестове във виртуозната реалност?

И двамата поклатиха глави. Мадам Рут се обади:

— Спомнете си, че онова, което държите, не е истинско перо, легат, а негов аналог в това магическо пространство. И като всичко останало във виртуозната реалност, то е наситено с особени свойства, възникващи от това пространство, поради което не е подходящ обект за тестуване.

— Трябваше да се сетя — Кавагучи изцъка с език, не толкова от разочарование, колкото от яд на себе си. После се обърна към брат Ваан: — Други въпроси?

— Аз имам един въпрос — обадих се, — как реагираха двамата мъже, когато най-сетне се предадохте пред кравешките копита и им казахте какво съм проучвал?

— Единият каза на другия: „И той ще си получи своето, смятам“ — отвърна Еразъм. Това не ме изненада. Не че ме зарадва… Ако някой беше склонен да гори манастири, допълнителното бреме на греха, произтичащо от преследването на инспектор от АПУ, надали беше толкова тежко, че да го разтревожи.

Брат Ваан попита:

— Стари приятелю, колко скоро ще можеш отново да се появяваш нормално от Нашата страна?

— Няма да е много дълго, свети абате — отвърна Еразъм. — Метафизичните лекари ми казват, че и сега мога, ако възстановят обичайните ми убежища. Както стоят нещата, разбирам, че е въпрос на дни, а не на седмици.

— Хубаво — рече абатът. — Ще се моля да е по-скоро по чисто егоистични причини: чувствам, че много ми липсваш.

В немъртвец, който хиляда години не се е хранил, има безкрайно повече кръв, отколкото в Еразъм — така че когато видях духа на скрипториума да се изчервява, просто го приписах на виртуозната реалност. И щом ни бяха свършили въпросите, вече нямаше нужда да оставаме в нея.

— Как ще се върнем в Стая за разпити номер две? — попитах.

— Трябва отново да почувствате тялото, което сте оставили там — отвърна Найджъл Чолмондели. — Веднага щом се прекъсне контактът между ръцете ви и тези на лицата от двете ви страни, веригата ще се прекъсне и вие — всички ние — ще се върнем в земния свят.

Ръцете ми? Погледнах надолу и, разбира се, не ги видях. Според онова, което виждаха очите ми, аз можеше изобщо да нямам ръце или каквото и да било друго — просто съществувах. Виртуозната реалност е коварно място — така напълно поглъща всичките ти сетива и изглежда така съвършено реална, че напускането й съвсем не беше толкова лесно, колкото прозвуча от устата на Чолмондели. Зачудих се дали първите изследователи не са заседнали завинаги в нея. Ако беше така, чудех се дали го осъзнават.

На лицето на брат Ваан се изписа напрегната съсредоточеност. Вероятно и той не можеше да вижда ръцете си. Но само миг по-късно аз седях на твърд стол със задушаващ шлем, нахлупен на очите и ушите ми. Отскубнах го. Мръсната реалност на Стаята за разпити бе далече, далече от Градината, в която само преди миг се намирах.

Всички останали също си сваляха маските. Сега, когато отново се намирахме в жандармерийския участък, Найджъл Чолмондели отново имаше конска физиономия, мадам Рут беше дебела колкото всеки двама души, за които се сетите, а легат Кавагучи пак си беше нисък, кльощав и с уморен вид. Предполагам, че и аз си изглеждах както винаги.

На масата пред Кавагучи, наред с изгореното от цигари и кръгчетата от кафени чашки, лежеше плоча, цялата изподраскана. Не си спомнях тя да беше там, когато седнахме. Не мислех, че е възможно да я е донесъл тук от виртуозната реалност… но тогава видях точно в средата на масата яркозелено перо. Кавагучи го забеляза в същия миг, в който и аз. Той го грабна и го напъха в малка прозрачна кесийка от клейдух, за да го запази от магически влияния.

— Забележително — възкликна Найджъл Чолмондели. — Човек рядко вижда артифакти да се връщат заедно с участниците в посещение на виртуозната реалност.

— Официално това не е и не може да бъде улика — рече Кавагучи. — Следата на произхода му е тежко замърсена. Всеки съдия, на който го представите, би го изхвърлил от съда, и най-вероятно би изхвърлил и случая заедно с него. Неофициално ще го отнеса в лабораторията и ще видя какво могат да направят с него нашите изследователи.

— Моля, известете ме — помолих. Ако аз го бях докопал първи, щях да го отнеса право на Майкъл Манстайн — ако приемем, разбира се, че Кавагучи и половин дузина едри жандарми с бухалки не са ме подпочнали, за да ме накарат да го върна обратно. И понеже нищо можеха да го направят, май беше по-добре, че Кавагучи го взе вместо мен.

Брат Ваан кимна на Мадам Рут, а после и на Чолмондели.

— Позволете да се извиня и на двама ви за предишните ми съмнения относно природата на виртуозната реалност — рече той. Както обикновено беше самата любезност. — Виждам, че тя ще се превърне в ценно средство при тавматургичните изследвания.

— И ний ви мерсим задет мислите бързу и прекъснахте кръга — Мадам Рут отново си говореше, както си говори. Лошо. — Туй понякогаж й сложну, да са върним на нащу мясту.

Найджъл Чолмондели го изказа по-набожно:

— Човечеството винаги с неохота е напускало Райската градина.

— Това си мислех и аз — съгласи се абатът. — Но после си спомних, че нямам право да бъда там, защото нося бремето на Първородния грях. След това беше по-лесно да си припомня как да действам с тялото си в действителния свят.

Канализаторът и медиумът се спогледаха.

— Да поговорим още за това, брат Ваан, ако не възразявате — предложи Чолмондели. — Техниката за извличане, която описахте, може да бъде вградена в една от ритуалните подпрограми на шлема, ако успеем да изолираме символичната същност на вашата мисловна последователност.

— А от тва мой да спечелите хубави мангизи, и ний същу — додаде мадам Рут. — Как казахти, виртуозната реалност е бъдищиту и ако искъти да спечелити някуй грош…

— Богатството не значи нищо за мен — рече брат Ваан. Чувал съм много хора да го казват — той бе един от шепата, на които можех да повярвам.

— Може и така да е — рече Найджъл Чолмондели, което значеше, че и той си имаше съмнения. После подхвърли въдичка: — Но без значение колко сте скромен вие лично, нямате ли манастир за възстановяване?

Брат Ваан се облещи насреща му.

Наблюдавах как рибата се закачи на куката. Абатът рече:

— Тогава нека го обсъдим, за слава на Бога.

— И да апнем, дукът приказваме — додаде мадам Рут, което ме порази като по-честно, отколкото „Каним ви на обяд“ и повечето от останалите начини, по които хората се опитват да съчетаят бизнеса и храненето.

Въпреки наденицата и аз бях гладен, но не толкова, колкото си мислех. Когато попитах часовника ми за часа, за мое смайване разбрах, че съм прекарал в света на виртуозната реалност не повече от пет минути. А на мен ми се струваха два часа. Ониромантите твърдят, че така е със сънищата — случват се много неща, но сбити в много стегната времева рамка. Джуди следи модите в теоретичната тавматургия по-внимателно от мен. Отбелязах си да я попитам как виртуозната реалност симулира ефекта на сън.

Не обядвах с брат Ваан, медиума и канализатора — в службата се случваха достатъчно неща и исках да прекарам там колкото се може повече време в опити да издрапам през купищата боклуци на бюрото ми. Нямаше да умра от глад до вечерята. Така че потеглих на юг през Уестууд малко по-бързо, отколкото би одобрил жандарм, въоръжен с демон следач. Не забелязах черно-бели килими чак докато стигнах магистрала „Свети Яков“.

След приятното пътуване по магистралата заседнах в редовното въздушно движение по обратния път към Конфедералната сграда. Огледах килимите напред в опит да разбера какво пък се е случило този път.

Човекът на съседната черга се наведе към мен и се провикна:

На горния ъгъл се провежда демонстрация.

Горният ъгъл, разбира се, беше тъкмо мястото, където се опитвах да стигна.

— Е, като има демонстрация, какво? — изръмжах. — На тоя ъгъл правят демонстрации по три пъти седмично! — И чак тогава проумях какво точно беше казал.

— Демонстрация?! — не ми се искаше да вярвам, че съм чул точно това.

Но той кимна. Зачудих се дали да не завия обратно и да се чупя оттук със скорост колкото ми силфиди държат. Нищо чудно, че имаше задръстване, щом демоните бяха излезли да протестират срещу конфедералната политика. Надявах се, че сградата ще оцелее. Щяха да дойдат специални отряди и Господ знае какво още, и щяха да се опитват да попречат на разгневените Сили да превърнат мястото в същински пъкъл.

Чувството за дълг надделя над инстинкта ми за самосъхранение. Продължавах да напредвам към Конфедералната сграда. Доста време ми отне да се добера достатъчно близо, че да разбера какво става. Първоначалната ми догадка беше погрешна — Силите, излезли на демонстрация, не бяха склонни към насилие и нямаше нужда жандармерийски магьосници да ги държат на безопасно разстояние. Но още щом ги видях, разбрах защо са спрели движението. Ами, разбирате ли, всичките бяха сукуби.

Всъщност това не е съвсем вярно. Някои бяха инкуби, а някои… ами, не съм много сигурен чии точно фантазии подхранваха, но чиито и да бяха, убеден съм, че са били на висота.

Що се отнася до мен, аз почти не забелязах онези, другите. Бях зает да зяпам сукубите. Не можах да се сдържа. Някои от снимките на стената на Йозеф доста си ги биваше, но снимките ни най-малко не препредават същността на това какво точно представляват сукубите. Когато ги видите в псевдоплът, не е възможно да не си помислите, че тъкмо те всъщност са съществата, с които мъжете са предопределени да се чифтосват. В сравнение с тях жените изглеждат като тромави заместители.

Филис Камински, да е благословено сърцето й, беше слязла долу и спореше с някои от тях, като се мъчеше да ги убеди да се откажат и да си отидат, Филис е хубавичко маце, с няколко години по-млада от мен, а и в по-добра форма. Компанията около нея я караше да изглежда като зле стъкмена дървена марионетка, стругована от някой, който не се оправя много добре със струга.

Едно малко дяволче със синя рокля случайно улови погледа ми. Обещанието, изписано на лицето й, начинът, по който прокара невъзможно влажния си език по невероятно сладките, невероятно червени устни, кръшната линия на създадените й за кръшкане бедра (не знам как ви се стори тази игрословица, но така ми излезе) — съединете ги всичките, и цяло чудо е, че не се нахаках в предното килимче.

Една от причините да не се нахакам беше, че мадамата, която летеше с килимчето, също се беше отплеснала. Вместо да наглежда килима пред себе си, тя зяпаше някакъв инкуб, който беше по-висок, по-тъмнокос и по-красив, отколкото му влизаше в работата.

Като се замислите, не бива да се изненадвате, че нашите сексуални демони са толкова силни. Те са еволюирали редом с нас, откакто сме хора, доказателство за което е колко силно се проявяват те от Отсамната страна. Свикнали са да Преминават — правят го от милиони години.

(Вие имате мръсно подсъзнание, знаете ли го? Филтрирането на всички двусмислени намеци, които възникват естествено [ето на, пак до това си дойдохме], докато обсъждаме сукубите, е по-голямо усилие, отколкото си струва.)

За разлика от протестиращите по повод медвампите, сукубите и инкубите не носеха плакати и не скандираха лозунги. Те просто се показваха — самите те бяха най-силното послание, което можеха да отправят.

Дотогава вече се бях приближил достатъчно не само да виждам Филис, но и да я чувам. Тя казваше:

— … но съществуването, което водите, унижава и вас, и човечеството. Не виждате ли, че сексуалната експлоатация е несправедлива и погубва душата?

— Ако тази страна беше мюсюлманска, нас щяха да ни почитат, а не да ни оскърбяват — сопна й се една сукуба. Макар и да бе вбесена, в сравнение с нейния гласът на Филис бе писклив и скърцащ. Нейният глас имаше за ухото вкуса на ликьор „Ирландски крем“. Тя продължи: — Ние нямаме души, за които да се тревожим. Ние съществуваме за удоволствие. И тъй като вие, хората, непрекъснато дрънкате за свободна воля, без съмнение признавате, че можете да ни изберете или да ни избягвате, както ви е угодно.

Филис и преди бе разнищвала темата и отговори:

— Част от вашата привлекателност идва от Отвъдното, и затова изкривява свободната воля. Освен това най-долните хора продължават да вършат своите гадости по местата, където често се навъртате, защото знаят, че там ще намерят много клиенти. Вие не просто обитавате кварталите — вие ги поразявате.

Сукубата сви величествено рамене.

— Това си е ваш проблем, не наш. От човеците ние получаваме онова, което искаме, и те получават от нас онова, което искат. Според нас така е справедливо.

Когато най-сетне влетях на паркинга, Филис загуби самообладание и се разкрещя на сукубата. Винаги е грешка да позволяваш на Силите, дори и второстепенни, да те нервират. Те и без това имат повече търпение от хората — с тези техни далеч по-дълги жизнени срокове могат да си го позволят.

Освен това се боях, че Филис води предварително изгубена битка. Познанията на сукубата по биология бяха емпирични и изключително специализирани, но беше права — нейният род и човечеството по същество бяха симбиоти и нямаше вероятност никой от двамата да се нахвърли върху другия. Щом това не се беше случило през цялата писана история, надали беше вероятно да започне в съвременния Град на ангелите.

Но и Филис също беше права. Тъй като хората в нашето общество, които ходят при сукуби и инкуби, общо взето си падат по евтинките тръпки, най-често те са и хора, които си падат и по други видове тръпки. Намерете квартал със сукуби по уличните ъгли, и почти винаги ще установите, че не е място, където бихте искали децата ви да отраснат, ако имахте избор. Да не се допускат сексуални демони — от какъвто и да било чешит, на улиците на мен ми се вижда доста разумно.

Паркирах килимчето си, слязох и се приближих да видя дали Филис не би искала да й ударя едно рамо. Докато вървях към нея, сукубата в синьо пак ми метна един поглед. Дъхът ми секна. Не можах да се сдържа — сукубите усъвършенстваха изкуството на съблазняването вероятно още от времето на маймуночовеците. Естественият подбор е в сила в Отвъдното, също както и в Отсамното — Силите, които не ги обожават, загиват и други заемат местата им. Ако моята реакция означаваше нещо, тъкмо тази сукуба щеше да я има, дордето свят светува.

Филис забеляза, че аха-аха ще ми потекат лигите, и издаде вбесен звук. Май не мога да я обвинявам — сигурно съм изглеждал повече като част от проблема, отколкото от решението.

— Какво смяташ да правиш, Дейв? — попита ме тя. — Да извадиш малката си тенекиена значка и да ги натръшкаш по гръб?

Не ви трябва да влизате в саркастична битка с Филис — или поне на мен не ми трябва. Достатъчно често ме бяха попарвали, че по всяко време да го помня. Така че — моля ви, повярвайте ми — се готвех да кажа в отговор нещо меко и утешително.

Но преди да успея, сукубата в синьо се обади:

— Сигурна съм, че по-скоро би извадил нещо друго, милинка.

Само да я слушам бе достатъчно да накара сърцето ми да препусне като бясно. Но когато тя отново облиза устните си, започнах така да се потя, че направих единственото, което ми оставаше (освен да извадя нещо друго, искам да кажа) — избягах.

Филис се обърка. И пак не мога да кажа, че я обвинявам — ето я, наблюдава как един от собствените й колеги бива превърнат в купичка тресящо се желе (определено се тресях, но поне една част от мен бе много по-твърда от желето) от малко секси демонче от онези, които тя се опитваше да овладее. Тя се разпищя на сукубата. Сукубата също й кресна и я обсипа с ругатни на почти всички езици от първичния индоевропейски нататък. Бе имала мнозина доволни клиенти, няма начин.

Тъй като от мен очевидно нямаше никаква полза на демонстрацията, качих се горе да поработя по други неща. Роуз беше оставила на бюрото ми бележка — професор Бланк от Университета на Града на ангелите се беше обадил, докато бях навън.

Като се чешех по главата, отнесох й обратно съобщението.

Професор Бланк^[1] ли? — попитах и посочих. — Че не си ли е оставил името?

Сега Роуз ме изгледа озадачено.

— Май каза, че малкото му име е Харви.

И ето ме на, изглеждам и се чувствам като идиот за втори път в интервал от десет минути. Харви Бланк беше председател на Катедрата по гоетически науки в Университета. Беше един от първите хора, на които се бях обадил във връзка с проучването дали Чумашките сили все още съществуват. Промъкнах се обратно на бюрото си и му позвъних.

Телефонните духчета възпроизведоха гласа му дори още по-замазано, отколкото по навика си — сигурно, когато вдигна слушалката, ядеше нещо. След едно-две изречения той заговори по-ясно:

— Здравейте, инспектор Фишър. Търсих ви във връзка с някои предварителни резултати от проучването за изчезването.

— Казвайте — награбих молив и парче пергамент. — Какво сте научили?

— Не е толкова много, колкото бих искал — отвърна той. Да, той беше професор. — Експериментите, които проведох, обаче, наистина сочат, че Силите, почитани преди от индианците чумаши, понастоящем не се проявяват в Баронството на ангелите.

— Искате да кажете, измрели са? — чувствата ми бяха странно смесени. По-голямата част от мен съжаляваше, както винаги съжалявам (е, почти винаги — за Хуитцилопочтли бих направил изключение), когато виждам как Отвъдното се смалява. Но онова гадно, мързеливо нещичко, което се спотайва във всеки един от нас, онова, което християните отъждествяват с Първородния грях, нададе радостен вик, защото нямаше да ми се наложи да поработя над лепреконите чак толкова здраво, щом Чумашките сили си бяха отишли завинаги.

— Не съм казал точно това — каза професор Бланк.

— На мен така ми прозвуча — отвърнах му.

— Това беше първият извод, който извлякох от тавматургичния регресивен анализ — призна той. — Една по-съвършена оценка на данните обаче води до различна интерпретация: сякаш е по-вероятно въпросните Сили да не са толкова изчезнали, колкото прекъснали всякакви контакти с Отсамната страна. Оттеглянето явно е доброволно.

— Сигурен ли сте? — попитах. — Никога не съм чувал нищо подобно. — Общото правило е, че Силите се крепят от Отсамната страна, стига да могат. Колкото по-активни са, толкова повече се показват в света и толкова по-голям шанс имат да привличат и задържат вярващи, които да им оказват нужната почит.

— Не, не съм сигурен — рече професор Бланк. — Празнината в теологичните контури на Баронството със сигурност съществува. Ала тя, обаче, ако позволите да прибегна до метафоричен език, изглежда така, сякаш Силите са направили дупката и са я закърпили подире си, отколкото ако просто са изчезнали от духовно гладуване.

— Но ги няма?

— Няма ги — съгласи се той. — Това поне не подлежи на спор. Не успях да се свържа с тях, нито да установя присъствието им по никой начин — и чрез възстановяване на старите чумашки ритуали, и чрез модерно научно магьосничество.

— Но могат да се върнат?

— Ако ситуацията е такава, каквато си я представям в сценария с най-висока вероятност, тази възможност остава отворена, да. Ако от друга страна това е просто и необичайно внезапно измиране, както остава възможно, те наистина са си отишли завинаги.

— Можете ли да откриете кое е по-точно? — мързеливата ми част все още се надяваше да мине само с един набор от преценки за текологичното влияние на лепреконите върху Баронството на ангелите. Ако се наложеше да разработя два, както и да е. Но ако се наложеше да разработя два и да не знам кой да използвам — от такива неща възникват кошмарите. Както и опетнените кариери.

— Работя в момента по въпроса — отвърна професор Бланк. Съдейки по начина, по който го каза, той нямаше ни най-малка представа дали работи или би поработил, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Нека ви попитам още нещо — продължих. — Да предположим, че Чумашките сили наистина са се оттеглили доброволно — според техните понятия великият орел, чиито криле поддържат Горния свят, е отлетял. Възможно ли е изобщо гоетически за тях да задействат обратно процеса?

— Не зная, както не зная и защо са се оттеглили — отвърна Бланк. — Моят изследователски екип все още работи и по това. Изследваме най-различни възможности.

— Като например? — подсказах му.

— Предположенията (на този етап са само това) варират от оттегляне, за да поддържат някакво ниво на оцеляване — Отвъдния еквивалент на гъбите, оформящи спори, когато околната среда стане твърде враждебна за нормален растеж — до активен протест срещу текологичните обвинения, отправяни им през последните два века.

Щом чух това, ми се прииска да фрасна главата си в бюрото. Протестите, свързани с въпроси, засягащи околната среда, са достатъчно мъчни за справяне, когато идват от Отсамната страна. Онова, което ставаше долу на тротоара показваше колко по-сложно може да стане, когато Силите започнат да играят тази първоначално човешка игра. По абсурден начин се зачудих дали Чумашките първи хора и Небесния койот не са взели идеята от шестващите сукуби. След миг разбрах, че е невъзможно — Чумашките сили бяха изчезнали, преди сексуалните демони да тръгнат на поход.

— Гладна стачка — промърморих колкото на себе си, толкова и на професор Бланк.

— Моля? — отзова се той.

— Може би Силите са се подложили на гладна диета по отношение на признанието, за да ни принудят да ги забележим и да им отдадем дължимата почит.

— Благодаря, инспектор Фишър — ще го включим в списъка. Освен това, нека ви благодаря, задето ангажирахте мен и моите специализанти — предполагам, че тъкмо тях имаше предвид, когато спомена изследователски екип, — в този проект. Уверен съм, че в края на краищата ще научим много от него.

Не ми хареса как прозвуча това „е края на краищата“.

— Кога се надявате да разполагате с някакви резултати, които да мога да използвам, за да подкрепя тази политика, професоре? Мисля, че трябва да ви напомня, че това не е изследователски проект, а такъв, при който отговорите ще имат практическо приложение.

— Разбирам това, естествено — каза той малко кисело. Можеше и да го е разбрал, но ни най-малко не му харесваше. Ей това е то професор — помислих си. Той продължи: — Ще се постараем да бъдем възможно най-експедитивни, стига да действаме в съгласие с нужните експериментални протоколи.

— Чудесно, господине, но според мен съм длъжен да ви предупредя, че ако не разполагам с по-сигурни данни от предоставените ми до, хммм, три седмици, считано от днес, не мога да ви гарантирам, че вашият доклад ще бъде част от процеса по вземане на решения.

Честно ли играех? Разбира се, че не, ни най-малко. Професорите вечно твърдят, че ходят в университета, или приемат свещени заповеди, или каквото и да е там, за да отдадат пълното си внимание на онова, което ги интересува: римска епиграфика, пчеларство или тавматургичните изкуства на изчезнало индианско племе. Понякога дори говорят сериозно. Но открих, че много по-често професорите, които виждат шанс да повлияят на събитията извън академията, му се нахвърлят, въпреки предполагаемата им липса на интерес. Да си кажа правичката, не знам дали на някой познавач на римската епиграфика някога му е изпадал подобен шанс (поне от времето, когато Империята е била актуална грижа), но предполагам, че и той би се вкопчил в такъв шанс.

И така, сега професор Бланк ми каза:

— Три седмици, така ли?

Дори и с две телефонни духчета между неговата уста и моето ухо той определено прозвуча нещастен. Последва нова телефонна пауза. Разбирах причината за нея: даваше ми шанс да кажа, че съм се объркал и действителният краен срок е до три месеца — или три години. Не казах нищо подобно. Бланк въздъхна.

— Много добре, инспектор Фишър. Ще се опитам да се вместя в предизвикателството на определения от вас срок. Господ да ви подкрепя днес, уважаеми.

— И вас, професоре. Благодарен съм ви за помощта. Ще чакам с нетърпение подробния ви доклад — той ще бъде много ценен както за мен, така и за цялата Агенция по усъвършенстване на природата. — Стига да направеше каквото исках, нямах проблем да смекча удара. Свърши работа — когато затвори телефона, той като че беше много по-щастлив.

Прекарах следващите няколко минути във водене на бележки по разговора — едновременно паметка за мен и нещо, което да покажа на Беа, за да разбере, че аз истински и предано работя по всички случаи, затрупали бюрото ми. В един идеален свят нямаше да се налага да си губя времето с подобни грижи, но никой никога не е твърдял, че Платон би признал конфедералната бюрокрация за идеален свят.

Попитах часовника си за часа и открих, че е почти четири и половина. Натоварен ден. Вече ми писваше, че все не успявах да стигна до „Прецизните длета на Бахтияр“, но бях ходил до Долината на Свети Фердинанд. Може би утре, рекох си. Написах си и паметна бележка утре да се обадя на Тони Судакис — разследването напоследък бе поело по толкова много различни пътища, че почти нищо не бях направил във връзка със самото Девънширско бунище от доста време насам. Судакис сигурно си мислеше, че съм паднал от ръба на света — не че щях да му липсвам, ако беше така.

Вместо да си намеря някаква конструктивна работа за последния час от работния ми ден, погледнах през прозореца да проверя дали сукубите още протестират долу. Протестираха, и движението в напредващия час пик по булевард „Уилшър“, винаги натоварено, се превръщаше направо в слонско. Може би можех да се шмугна южно по страничните летателни пътища до булевард „Света Моника“ и да изляза там на магистралата.

Планът беше добър. А и трябваше да стане — „Ветеран“ в северна посока беше претъпкан, защото хората не можеха да завият от него по „Уилшър“, но движението на юг не изглеждаше твърде зле. Чувствах се доста самодоволен, докато се плъзгах към паркинга — този път, смятах, имах реален шанс да победя системата.

Тавматургията още не ги е открила, но трябва да съществуват гремлини, които кибичат наоколо и подслушват подобни мисли. Тъкмо си закопчавах предпазния колан, когато по „Ветеран“ се зададе свещеник. Само за миг всички сукуби, излезли на „Уилшър“ се втурнаха подир килима му, друсайки каквото имат (а, повярвайте ми, имаха го в изобилие) и подвиквайки придумвания, от които ушите ми пламнаха — а те дори не бяха отправени към мен.

За сукубите, разбира се, тормозенето на свещеници е наслада — явно е така още от зората на Християнството. А свещениците, нали са смъртни, се знае, че се поддават на изкушението. Някои от тукашните изкушения също си бяха доста изкусителни.

Обичайното правило в Уестууд е, че не можеш да намериш място за паркиране, за да си спасиш душата. Свещеникът обаче сигурно е бил закрилян от силата Господня, защото успя да смуши килима на едно такова. Сукубите запищяха от радост и се раздрусаха подире му, убедени, че са намерили поредния грешник със свещеническа якичка.

Очакваше ги грозна изненада. Свещеникът не беше спрял, за да се закача с тях, а да изстреля върху им залп от огън и жупел на мястото на упойващите им благовония: самки вълчици беше най-приятната дума, с която ги нарече, а после продължи с определения като високомерни, тщеславни, развратни предателки, готови на всичко порочно и непостоянни в любовта (което, приложено спрямо сукуба, е като да наречеш океана мокър). Изпържи ги и от двете страни. Междувременно обаче половината от мъжете по „Уилшър“ се мъчеха да завият по „Ветеран“, за да продължат да зяпат влюбено сукубите, което означаваше, че задръстването се разрасна заедно с тях.

Отначало сукубите не вярваха, че свещеникът говори сериозно. Те разбираха идеално как са устроени хората и знаеха, че твърде много люде обичат да клеймят публично онова, което вършат насаме. Затова продължаваха да се притискат в свещеника, отъркваха длани в него, целуваха го по бузата, по ухото и по плешивия кръг на тонзурата и не обръщаха никакво внимание на гневните му ревове.

После той извади ампула със светена вода. Врещенето на сукубите премина в писъци. Те се впуснаха, ще ме прощавате за израза, в пъклен бяг. А свещеникът, чиято добродетел бе непокътната, макар и дрехите му да бяха раздърпани, се качи обратно на килимчето си и отлетя.

Отлетя бавно. В момента това беше единственият начин, по който беше възможно да се лети по „Ветеран“. Всички останали също летяха бавно, включително и аз. Не биваше да ми минават такива недоброжелателни мисли за мъжа в расо, особено за такъв, който току-що бе доказал вярата си срещу предизвикателство, на което малцина биха устояли… но така беше. Ако бе прелетял пет минути по-късно, щях да си пътувам по магистралата спокойно. Вместо това бях впримчен в движението, а това би подложило на изпитание и търпението на светец.

Пристигнах вкъщи много по-късно, отколкото възнамерявах, и в много по-гадно настроение. Случва се. След бутилка бира и пържола настроението ми доста се пооправи. Знаех какво ще го оправи още повече: обадих се на Джуди.

Толкова ревнувам, че като те видя пак, ще те фрасна — заяви ми тя, когато й съобщих, че съм използвал виртуозна реалност, за да вляза в контакт с Еразъм. — Тъкмо днес говорихме за това в службата. В занаята съществува консенсус по въпроса, че това е най-големият напредък в магическата технология от ектоплазменото клониране насам.

Не знаех, че било толкова важно — рекох. Погледнете начина, по който наличието на голям брой идентични микродухчета промени живота ни: магчекъри, телефони, ефирномрежови приемници, всякакви неща, които нашите деди не са можели и да си представят. От мисълта, че толкова много промени могат отново да се случат — и то вероятно много по-бързо, защото ще им помогнат вече съществуващите постижения — ми се зави свят.

Но Джуди рече:

— О, така е, Дейвид. След двайсет години светът ще е съвсем различен, защото ще сме разбрали какво можем да вършим във виртуозната реалност. Замисли се: кой е най-големият проблем на прилагането на магия понастоящем?

Я ме питай нещо по-мъчно — отвърнах. — За да постигнат всичко, което хората искат да направят в днешно време, заклинанията стават все по-сложни и по-сложни и в тях се промъкват грешки. — А някои от тези грешки са твърде гадни, като например онази в заводите на „Юниън Коболд“ в Индия преди няколко години, където на един ракша по погрешка бяха наредили да произвежда дървесен спирт вместо по-благоприятния вид. Стотици починаха, след като го пиха, а още няколко хиляди ослепяха напълно — и всичко това само заради един малък гаф при превода от латински на санскрит, за да го разбере индуисткият демон.

— Прав си, разбира се — съгласи се Джуди, което отвлече ума ми от размислите за бедствия. И много добре. Тя продължи: — Но помисли си какво ще се случи, когато всеки стар маг ще може да влезе във виртуозната реалност, за да упражнява магическите си подпрограми. Поради самата природа на това пространство броят на грешките ще намалее чувствително. В идеалния случай той би трябвало да спадне до нула, но според мен принципите на възможностите за грешка ще попречат на това. И все пак…

— Не бях го обмислял в този аспект — признах си. — Струваше ми се просто удобен начин да се свържеш с дух, твърде тежко пострадал, че да се появи в този груб и суров свят. — Сетих се какво бяха сторили магьосниците на горкичкия Еразъм. Нямаше нужда и Джуди да го знае.

Тя каза:

— Радвам се, че съвсем скоро ще си взема магистратурата и вече няма да се занимавам със стилово редакторство и коректури. Помни ми думата, пробивът в точността, който ще дойде заедно с виртуозната реалност, ще изхвърли много способни хора на улицата.

— Промените го имат този навик. Колкото по-ефикасно става едно заклинание, толкова повече работа им върши и толкова по-малко има нужда от истински хора — изтъкнах. Една от причините за упадъка на завода на „Дженерал Превоз“ във Ван Нюйс е, че японците измислиха начин да задвижват становете, с които тъкат летящите си килимчета, с камикадзе — божествени ветрове.

— Май натам вървят нещата — потвърди тя, — но какво ще правим с всички онези хора, които ще си изгубят работата? Най-накрая на никого няма да са му нужни хора за нищо и тогава какви ще ги вършим?

— Двата отговора, които ми хрумват, са „ще скучаем“ и „ще сме без пукнат грош“ — отвърнах. — Но те важат за хората изобщо. Хората в частност — тоест ние — ще са женени. Може и да се докараме до просешка тояга, но не мисля, че ще ни е скучно.

— Не, няма да ни е скучно — съгласи се тя, — особено с децата вкъщи.

— Ъхъ — изломотих аз. Знам, че децата обикновено са едно от нещата, които осмислят брака. Дори чаках с нетърпение, в един абстрактен смисъл, да стана баща. Но не ми изглеждаше реално — доста мъчно ми беше да си се представя как къпя бебе или помагам на малко момиченце да си реши задачите с изваждане.

После се сетих за семейство Кордеро. Те бяха симпатични хлапета, които имаха всички основания да очакват хубаво, нормално бебе. Вместо това им се падна Хесус, роден без душа. Как ли се справяха? Как аз бих се справил с нещо подобно, ако ми се случи? Самата идея едва не ме отказа завинаги от родителството.

— Там ли си още? — попита Джуди, след като доста време не казах нищо. — Спокойно — няма още утре да почнеш да сменяш пеленки. — Тази жена ме четеше все едно съм някой от наръчниците й за коригиране. Подозирам, че по същия начин след нейната редакция и аз ще съм по-добър.

Само за да й покажа, че си мисля и за други неща, освен за незабавното ми превръщане в татко, казах:

— Днес се случи и друго интересно нещо — или поне според мен беше интересно — и й разказах за демонстрацията пред Конфедералната сграда.

— Бас ловя, че ти е било интересно — рече мрачно тя. Жените възприемат специфичен тон, когато говорят за тревожещата ги привлекателна конкуренция. Различен — но не много различен — тон възприемат, когато говорят за привлекателната конкуренция, която ги забавлява. По телефона беше доста мъчно да определя кой точно от двата използва Джуди. Тя продължи: — Видя ли нещо, дето да ти хареса особено много?

— Ами… — образът на сукубата в синьо изскочи в ума ми, тъй пълен и триизмерен, каквато беше и самата демоница. — Всъщност да. — Положих всички усилия да прозвуча смутено, но не знаех доколко съм успял.

Джуди ме остави да повися две секунди и чак тогава се разсмя.

— Хубаво — подхвърли тя между кисканията. — Ако ми беше казал нещо друго, щях да те изловя в лъжа — сукубите в края на краищата са създадени, за да бъдат сочни. Щеше ми се и аз да бях там — можех да си оплакна окото с някой и друг инкуб. Гледането е забавно, макар според мен на мъжете да им е по-забавно, отколкото на жените.

— Може би — отвърнах. — Това обаче май не важеше много за движението. Всички зяпаха — и мъже, и жени.

— О, Боже, за това дори не бях се сетила. Сигурно е било ужасно. — Джуди пътува всеки ден от Лонг Бийч до източната част на Града на ангелите и знае всичко за задръстванията. И ги обича също толкова, колкото и всеки, на когото му се налага да минава магистралата, за да отиде на работа.

— По-зле беше. — Тя отново се разсмя, като й разказах как неотстъпчивият свещеник бе провалил усилието ми да избягам по „Ветеран“. Сега като си помислих, и на мен ми се стори смешно. Но никак не ми беше смешно, докато кибичех на килима и си въртях палците цели двайсет минути. — Как мина твоят ден? — попитах.

— Несъмнено беше по-безинтересен от твоя — отвърна тя. — Обичайното — преглеждах листове пергамент и драсках дребни бележки по тях с червено. Това ме крепи извън Просяшкия приют на барона, но освен това нямам кой знае какви причини да го препоръчвам. Нямам търпение да си взема магистратурата и някой да ме наеме да работя в теоретичната област на магьосничеството.

— Тогава през цялото време ще работиш във виртуозната реалност, ако се окаже толкова важна, колкото смяташ — рекох.

— Ще се окаже и ще работя. После ще се прибирам и двамата ще пробваме да постигнем една друга виртуозност в прегрешаването. — Джуди се поколеба, само миг. — Но ние ще сме женени, така че в крайна сметка ще си е съвсем добродетелно. Хммм. Не съм убедена, че това ми харесва.

— Според мен по всякакъв начин ще си е чудесно — заявих. — А като говорим — косвено — за такива неща, искаш ли утре да вечеряш с мен?

— Да бе, косвено — рече тя. — Разбира се, с удоволствие. Да отидем пак в онзи хански ресторант до вас?

— Звучи ми добре. Искаш ли да се срещнем там след работа?

— Добре — съгласи се Джуди. — Ще се радвам да те видя. Обичам те.

— И аз те обичам, миличко. До утре. Чао.

Мисълта, че ще видя Джуди, ме крепеше в отвратителния вторник в службата. Наистина, успях да свърша някои дреболии. Господи, какви неща цъфват понякога на бюрото на служителя на АПУ! Получих писмо от някаква жена в дебрите на пустинята, която питаше дали пепелта от койотска плът притежава същия противоастматичен ефект като тази от лисича плът, когато се пие с вино, и ако е така, дали може да сложи капани за койотите, които постоянно й гонели котките. Отговорът само на това ми струваше два часа проучвания и телефонно обаждане до Главния ловец на Баронството на ангелите (в случай че ви интересува, отговорите са „да“, но тя, съответно, трябваше първо да си набави разрешително за двайсет крони).

Проучването на околната среда във връзка с вноса на лепрекони обаче направи голяма крачка назад. Получих много префърцунено официално писмо от някакво дружество, нарекло се „Спасете нашия басейн“, което беше против Мъничкия народ да се засели тук. СНБ изтъкваше страха, че след като лепреконите се настанят тук, оттам нататък всичките ши^[2] до един ще си стегнат багажа и ще се преместят в Града на ангелите. Предавам ви го сбито, но това му беше същината.

Още от пръв поглед то ме порази като една от най-идиотските тревоги за околната среда, попадала ми напоследък. Климатът тук, както буквално, така и теологически, не е по сърце на Силите от хладно, влажно Ейре. Но тия от „Спасете нашия басейн“ така бяха наблъскали писмото си с цитати — от призоваването на Юнона от Вей в Рим, та до установяването на Девата от Гуадалупе в дотогава чисто ацтекската текология — че не можех просто така да го зарежа. Трябваше да се контрира, което означаваше още проучвания и още преценки — и още повече забавяне. Зачудих се колко ли изтрайват лепреконите в зимен сън. Надявах се да е дълго.

Погледнах имената в заглавната част на пергамента на „Спасете нашия басейн“. Никое от тях не ми беше познато, но някой в тази организация си имаше хитър адвокат. Доколкото забелязах, никой от цитатите в писмото не бе точен аналог на онова, което щеше да се случи, ако внесем лепрекони в Града на ангелите, но всички бяха достатъчно близки до аналога и аз (и, пак по аналогия, юридическият ни персонал) не можех да си позволя да ги пренебрегна. Трябваше да прегледаме всеки от тези примери, да покажем, че той е неудачен и да устоим на предизвикателствата от страна на „Спасете нашия басейн“, докато се мъчат да докажат, че примерите изобщо не са неудачни.

С една дума, каша. Реших, че най-добрият начин е да се разправя с цитатите в хронологичен ред и затова се залових да проучвам оплячкосването на Вей от римляните. Набързо открих, че всички разкази за това оплячкосване са легенди, някои по-легендарни от другите. Легендите са по-мъчни за разработване от митовете. Митичният материал определено притежава теологични обертонове — тавматургичното съдържание ви е известно. Но при легендите не можете да кажете кое е от Отсамното и кое — от Отвъдното. С други думи, адвокатски рай.

Сигурен съм и че „Спасете нашия басейн“ го бяха направили нарочно. Не за първи път напоследък имах чувството, че пътувам все по-дълбоко в подвижни пясъци.

Когато най-сетне се дотъркаля краят на работния ден, въздъхнах прочувствено: „Слава Богу!“ Духът ми значително се приповдигна, след като зарязах духовете, с които се борех на работа и се плъзнах към килима. Очаквах с нетърпение вечерята с Джуди, а останалата част от вечерта щеше да е още по-приятна.

На път за вкъщи някой се опита да ме убие.