Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (2)

I

Мразя телефоните.

Първо на първо, те имат навика да те будят по никое време. Когато телефонът на нощното ми шкафче гръмна като бомба, навън още не се беше развиделило. Изохках и се опитах да изключа будилника. Да, ама той не звънеше и ми се изсмя. А телефонът продължаваше да вдига ужасна тупурдия.

— Ама колко е часът? — смънках. Вкусът в устата ми беше на нещо, с което се пръскат латинките в градината.

— Пет и седем — осведоми ме часовникът, като продължаваше да хихика. Хорологичният демон вътре би трябвало да е дружелюбен, а не жизнерадостен. Неведнъж съм си мислел да му оправя контролната магия, но двайсет и пет крони са си двайсет и пет крони. Като си на държавна заплата, свикваш да се примиряваш с положението.

Вдигнах слушалката. Това е сигнал за шумовия дух на дъното на телефона да млъкне. Той така и направи — магията на Ма Бел, за разлика от тези на фирмите за евтини часовници, действа точно както трябва — ни повече, ни по-малко.

— Фишър на телефона — казах с надеждата, че гласът ми не звучи все едно са ми потънали гемиите. Защото точно така се чувствах.

— Здравей, Дейвид. Кели се обажда, от район Света Колумба.

Като нищо можете да ме баламосате. След като таласъмчето в слушалката на даден телефон препредаде думи в ефира на онова в другия телефон, а второто ги преповтори на тебе, те звучат така, сякаш не идат от жив човек — да не говорим за някой конкретен човек. Това е другата причина, поради която ненавиждам телефоните.

Но за последните десет години тия пущини избуяха като гъби след дъжд — откакто ектоплазменото клониране позволи на телефонната компания да бичи цели легиони почти еднакви таласъмчета говорители. Оттогава заклинанията за включване се усъвършенстваха достатъчно, че да можеш надеждно да избереш тъкмо желаното от тебе таласъмче сред тези легиони.

Разправят, че съвсем скоро ще разрешат и проблема с гласовете. Разправят го от втория ден след изобретяването на телефона. Ще го повярвам, като го чуя с ушите си. Има неща, по-големи дори от Ма Бел.

Нека гласът си е безличен — но наистина ми се щеше да вярвам, че се обажда Чарли Кели. Сигурно току-що е седнал на бюрото си в главния щаб на Агенцията за природно усъвършенстване в район Света Колумба и, разбира се, на мига се е хванал за телефона. Три часа разлика във времето ли? В РСвК не мислят по този начин. Слънцето се върти около тях, а не обратно. Редно е Свети Птолемей Александрийски да стане покровител на това място, без значение какво казва църквата.

Всичко това ми мина през ума с такава скорост, каквато бих могъл да набера в 5.07 във вторник сутринта. Според мен не съм пропуснал нито такт — или поне не съм пропуснал повече от един — преди да отговоря:

— И какво мога да сторя за тебе в този прекрасен ден, Чарли?

Заради изолиращото заклинание в телефонната мембрана не ми се налагаше да слушам как моя таласъм крещи през цялата страна на неговия. Чаках отговора:

— Получихме сигнали, че по вашите краища може би има проблем, който си струва да му се хвърли някой и друг неофициален поглед.

— Къде точно по нашите краища? — попитах търпеливо. Тия на изток, където всеки живее в джоба на другия, представа си нямат доколко се е разпрострял Градът на ангелите.

Последвалата пауза беше по-дълга от нужния разговор между двата телефонни таласъма. Сигурно Чарли преглеждаше картата или някой доклад. Най-сетне се обади:

— Някакво място на име Чатсуърт. Това е име от района на Града на ангелите, нали? — каза го така, все едно това на мен ми се пада зад съседния ъгъл.

Не ми се падаше. Отговорих с въздишка:

— Това е в Долината на Свети Фердинанд, Чарли. На около шейсет-седемдесет километра от мястото, където се намирам в момента.

— О — възкликна той стреснато. Окръжност с радиус седемдесет километра с център офиса на Чарли гълташе поне четири провинции. На седемдесет кимлометра от мен не се излизаше дори от нашето баронство, освен ако не тръгна право на юг — пък и тогава ще стигна едва в съседното. Не ми се налага често да пътувам на юг — в Портокаловото баронство в АПУ си имат собствени следователи.

— И какво става в Чатсуърт? — попитах. — По-точно какво толкова става, че ти се налага да ме изритваш от леглото?

— Извинявам се — каза той толкова спокойно, че разбрах, че е знаел много добре кое време е тук, преди да се обади. Което означаваше, че случаят е спешен. А това на свой ред означаваше, че мога да започна да се тревожа. Така и направих. Той продължи:

— Може би имаме проблем със сметището в планината.

Прерових мисловния си архив.

— Девънширското бунище, така ли?

— Да, тъкмо то — съгласи се въодушевено той. Твърде въодушевено. Девъншир от години насам, мине се не мине, създаваше проблеми на Града на ангелите. Проблемът с магията е в това, че тя не е свободна. Всичкото онова добро, което прави, задължително се уравновесява със съответното количество зло. Да, знам, че това хората са го разбрали още по времето на Нютон: на всяко действие съответства равно противодействие — и всичкото смятане, което върви с този закон. Но го разбират само на думи, в смисъл „щом не осирам собствения си двор, на кого му пука за съседния?“

Тази позиция си вършеше чудесна работа — поне привидно — по времето, когато „съседния двор“ означаваше широки открити пространства. Страничните продукти на магията ще попарят някоя и друга гора или отровят някой поток — какво толкова? Местиш се в съседната гора или край съседния поток, и туйто. Преди сто години Провинциите на Конфедерацията сякаш вечно щяха да продължават с разширяването на запад.

Но вече не се разширяват. Аз ли да не знам — Градът на ангелите, разбира се, е разположен на брега на Мирния океан. Вече не разполагаме с неограничени количества чиста почва и вода, които да експлоатираме. А докато индустриалната магия се проявяваше като все по-способна на чудеса, страничните й продукти ставаха все по-вредни. Хич няма да ви се ще потокът да довлече у вас тия странични продукти, повярвайте ми, няма. Моя задача е да се погрижа да не ви ги натресе.

— И какво се е объркало в Девъншир този път? — попитах. Отговорът, който в действителност исках да чуя, беше „Нищо“. Много от местните предприятия изхвърлят отпадъците си в Девъншир, а някои от най-големите сред тях са фирми от отбранителната промишленост. Поради самата природа на съществуването отпадъците от техните заклинания са по-токсични от всички останали.

Чарли Кели отговори:

— Не сме съвсем сигурни, че нещо се е объркало, Дейв — това беше близо до желания от мен отговор, но недостатъчно близо. Той продължи: — Някои от местните обаче — не каза кои точно — се оплакват по-често от обикновено.

— А имат ли причина? — попитах. Местните винаги се оплакват от сметищата за токсични магии. Не им харесва шумът, не им харесват магиите, не им харесват мухите (за това не мога да ги обвинявам особено — вие охотно ли бихте се съгласили да ви стоварят в задния двор отпадъци от сделки с Велзевул?). През повечето време, както каза Чарли, всъщност всичко си е нормално. Но сегиз-тогиз…

— Тъкмо това искаме от теб да разбереш — осведоми ме той.

— Добре — отвърнах. После нещо, което той бе споменал преди малко, прищрака в мозъка ми. Чак сега се разбудих достатъчно, че да му обърна внимание. — Как така искаш да поогледам незабелязано! Защо да не отида там с развети знамена и тръбен рев? — Официалната инспекция на АПУ е нещо, което си струва да се види: двама екзорцисти, магьосник, шамани от двете Америки, Монголия и Африка, всичкото му там. Понякога дори тамянът сам по себе си е токсична заплаха.

— Защото така искам. — Гласът му прозвуча изтормозено. — Помолиха ме да проведа разследването колкото се може по-неофициално. Защо, си мислиш, ти се обаждам вкъщи? Освен и докато не откриеш нещо наистина нередно, най-добре за всички ще е да си траеш. Моля те, Дейв?

— Добре, Чарли. — Бях му задължен, а и той е свестен човек. — Тук е забъркана политиката, нали? — Произнесох оная дума така, че прозвуча като мръсна.

— Че къде ли не е забъркана? — Не каза нищо повече. Не го обвинявам — пазеше си хляба човекът. А телефонните таласъми също имат уши като всички останали. И те могат да бъдат изтезавани, мамени и понякога подкупвани, за да се раздрънкат. Да, телефонните системи за сигурност са стигнали далече, но все още не са успели да изкарат всички дяволи от тях.

Въздъхнах.

— Можеш ли поне да ми кажеш кой иска от мен да се понавъртя там? Тогава, ако някой се пробва с нещо, поне ще знаем защо. — В ухото ми — единствено тишина, без да броим дишането на моя телефонен таласъм. Пак въздъхнах. Тази сутрин беше от ония. — Добре, Чарли. Сам ще си извадя изводи. — Ваденето на тия изводи щеше да е гадна работа, повярвайте ми. След последна въздишка, за ефект, завърших: — Веднага тръгвам за Долината. С Божията помощ мога да стигна там, преди движението по магистралата „Свети Яков“ да стане невъзможно.

— Благодаря ти, Дейвид. Много съм ти признателен — каза Кели, отново живнал, след като вече бях заиграл по свирката му.

— Да, знам. — Примирих се, че ми предстои дълъг и противен ден. — Чао, Чарли. — Затворих телефона. Таласъмът задряма. Де да можех и аз.

Ударих си един бърз студен душ — или саламандърът на блока не се беше събудил още, или някой през нощта го беше превърнал в жаба. Пих едно мътно кафе и изядох една недотам баята кифла. Почувствал се човек — доколкото мога да се чувствам подобен в пет и половина — слязох в гаража, метнах се на килимчето и потеглих към магистралата.

Правилата за достъп в моя блок са като навсякъде, предполагам: всеки може да използва коридора за летене на излизане, но, за да влезеш, трябва да представиш входния си талисман на демона страж или някой от обитателите, за да го умилостивиш да те пусне. Иначе изскачаш — при това с гръм и трясък — право през вратата и навън.

Потеглих на запад по Втория булевард (не ме питайте защо е Втория, а не просто Втори — така е, и толкова) на около шест метра от земята. Движението не беше чак толкоз натоварено, макар и все още да летяхме със запалени фенери, за да се виждаме в сумрака призори.

Пазачът, който пуска килимчетата на магистрала „Свети Яков“ от страничния път е от по инаква порода от средностатистическия демон пазач на сгради. Той държи бариерата спусната точно колкото трябва секунди, а после я вдига, колкото през нея да се промъкне само един килим. Никой никога не е успял да се досети как се умилостивява такъв Пазач. О, ако си достатъчно бърз — и достатъчно тъп — можеш да се шмугнеш през бариерата, залепен за нечия опашка. Но я само се пробвай — веднага ще ти запише сплитката на килима и само след няколко дни — хоп, като по магия, в пощата ти цъфва катаджийски акт. Не са много хората, които проявяват подобна глупост втори път.

Магистралите имат нужда от подобни правила — иначе щяха да са невъзможно задръстени. Стана така, че, въпреки че тръгнах толкова рано, пак заседнах. Малко по на север от забранената зона около летището бе станала тежка катастрофа. Нечий килим беше отишъл. Проклетият му глупак — е, разбира се, не знам в какво точно състояние се намираше душата му, но нямаше как да отречем глупостта му — не бил сложил и предпазния колан.

Екип на „Бърза помощ“ се суетеше долу на земята покрай изхвърления. Бяха довели и свещеник, така че работата не изглеждаше на добре. Другият килим на Червения кръст беше паркиран във въздуха и се грижеше за нечисто изхвърлените жертви — поради което се налагаше всички да го заобикалят. Пътьом хората зяпаха и затова се придвижваха още по-бавно. Вечно го правят. Мразя това.

След това постигнах доста добро време, докато не ми се наложи да забавя отново ход на кръстовището с магистрала „Света Моника“. Смесването на возила, прииждащи от три посоки, си е страшничко, като се замислиш. Ежедневно пътуващите към работата си го правят, без да се замислят.

След като хванах пътя на север към Уестууд, навалицата се поразреди и аз стигнах до Долината на Свети Фердинанд направо с реене. Слязох от магистралата и пообикалях малко. Лека-полека се приближавах до Девънширското бунище и търсех признаци, които да ми подскажат прав ли е Чарли Кели да се тревожи.

Отначало не забелязах такива, което възрадва сърцето ми. Преди две поколения Долината тънеше във ферми и цитрусови горички. После дърветата намаляха, а къщите се увеличиха. Сега Долината развива собствена индустрия (ако не развиваше, в края на краищата нямаше да се налага да се тревожа за бунището за токсична магия). Но в по-широк мащаб тя все още представлява една от „спалните“ на Града на ангелите — много къщи, много деца, много училища. В такъв квартал не ти се мисли за никакви гадости.

Преди да отида на самото бунище, се отбих до манастира да се поподготвя. Братята Тома си имат филиали в градовете из целия Запад. По-педантично летописване просто не съществува. Дори и всичко в Долината да изглеждаше нормално, имах сериозен шанс да се натъкна на някоя неприятност просто като се разровя из цифрите, които те съхраняват върху пергамент.

Бях чувал, че при Братята Тома съществува неписано правило никой от абатите им никога да не бъде наименуван брат Тома. Не знам защо така. Зная, че абатът във филиала на Долината беше арменец с голям нос на име брат Ваан. Бяхме се срещали няколко пъти, макар че най-често си имах работа недостатъчно далеч от Града на ангелите, че да ми притрябва помощта му.

На влизане в неговия кабинет той ме пусна пред себе си и ми се поклони вежливо. Светлината на свещите се отразяваше в черепа му. По-плешив човек от него не бях виждал — не му трябваше да си бръсне тонзура. Посочи ми едно удобно кресло, а после седна на твърдия си стол.

— С какво мога да ви бъда полезен днес, инспектор Фишър? — попита ме той.

Бях подготвен за това.

— Бих желал да извърша малко сравнителна работа относно ражданията, вродените дефекти, изцеленията и изгонването на зли духове в северозападната част на Долината — да сравня данните отпреди десет години с тези от миналата година.

— Аха. — Само това каза абатът. На фона на гладкия му череп двете дебели черни гъсеници, които използваше за вежди, изглеждаха дори още по-живи от обикновено. Сега трепкаха. — Данни в колко голям радиус от Девънширското бунище бихте желали?

Въздъхнах. Трябваше да го очаквам. Аз съм евреин, но знам достатъчно и съм проумял, че общо взето глупаците не достигат до ранга на абат.

— Разследването е неофициално и поверително, нали разбирате — казах.

Той ми се изсмя. Изчервих се. Може би глупакът бях аз — седнал съм да разправям на един абат за „поверителен характер“. Той каза само:

— Има места, където този аспект би трябвало повече да ви занимава, отколкото тук, инспекторе.

— Предполагам — смънках. — Вашата система за обработка на данни може ли да покрие радиус от десет километра?

Гъсениците се смръщиха — бях го обидил.

— Мислех, че ще ме помолите за нещо трудно, инспекторе. — Той се изправи. — Бихте ли били така любезен да ме последвате?

Последвах го. Преминахме покрай няколко стаи, в които очите ми отказаха да надникнат. Не се обидих — в Йерусалимския храм и дори във вашата квартална синагога има места, където възприятията на хората от друга вяра също изключват. Всяка вяра си има своите тайнства. Благодарен бях, че Братята Тома не смятаха архива си за толкова свещен, че да го пазят от външни погледи.

Скрипториумът се намираше под земята — традиционна конструкция, останала от времето, когато за всеки грамотен човек са смятали, че практикува черна магия и книгите от всякакъв род е трябвало да се пазят от факлите на невежите и страхливците. Но макар и разположена под земята, стаята беше съвсем модерно обзаведена — огньовете на Свети Елм осветяваха равномерно всяко отделение, а те на свой ред бяха обзаведени с екран за достъп от матово стъкло.^[1]

Веднага щом двамата с брат Ваан влязохме в едно от сепаретата, духът на скрипториума се появи на стъклото. Беше с очила. Едвам се принудих да удържа сериозната си физиономия. Не си и бях помислял, че тия от Отвъдното могат да изглеждат като книжни червеи.

Обърнах се към абата.

— Ами ако вляза без тебе или друг, който има правото да влиза тук?

— Нямаше да успееш да измъкнеш никаква информация от нашия приятел тук — заяви ми брат Ваан. — Щяха да те хванат. — Говореше тихо и уверено. Повярвах му. Братята Тома сигурно разбираха от секретност на документите повече от всекиго в правителството, а онова, което не разбират те, Рим го разбира.

Абатът се обърна към матовото стъкло:

— Дай на този човек неограничен достъп до нашите архиви и му оказвай пълно съдействие за… четири часа ще стигнат ли?

— Повече от достатъчно — отговорих.

— Значи, за четири часа — заключи свещеникът. — Отнасяй се към него във всяко едно отношение като към член на нашето свято братство. — По-бланш от тоя карт надали бих могъл да получа. Сведох глава в дълбока признателност. Той махна с ръка, сякаш искаше да ми каже „Чудо голямо!“. Можеше да ми го и каже на глас, стига да искаше (смирението, в края на краищата, е добродетел, присъща на монасите), но и двамата знаехме, че съм му голям длъжник.

— Нещо друго? — попита ме той. Поклатих глава. — Наслука тогава — и той си тръгна. — Ще се видим по-късно.

Духът на екрана обърна късогледия си взор към мен.

— С какво бих могъл да ти бъда полезен, рожбо на Адама, на която са предоставени четири часа неограничен достъп до архивите на Братята Тома?

Казах му същото, каквото и на брат Ваан:

— Искам да прегледам ражданията, вродените дефекти, изцеленията и случаите на изгонване на зли духове в радиус от десет километра около Девънширското сметище. Първо за годината, изтичаща точно преди десет години на тази дата, а после за годината, която изтича днес. — Човеците се справят с приблизителните данни, ала при духовете трябва да уточняваш всичко дума по дума и да внимаваш с препинателните знаци.

— Ще събера изискваните от вас данни. Моля, изчакайте — каза духът и екранът потъмня.

В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог. Да, знам, това е теологията на брат Ваан, а не моята. Моята е много по-стара от християнството, ако става въпрос. В Старото египетско царство бог Птах е бил смятан едновременно за езика на прастария бог Атум и за инструмента, чрез който Атум е създал материалния свят. Разбира се, мисълта е инструмент, чрез който възприемаме Отвъдното и му влияем — без нея ще сме слепи за магията като безсловесните твари.

Но Евангелие от Йоана, глава първа, стих първи и неговите варианти в другите вероизповедания наред с това представляват и основата на модерната теория на информацията. Тъй като думите са носители на божественото, те се проявяват не само в нашия свят, но и в духовния. Правилно насочени — омагьосани, ако щете — духовете могат да събират, четат, манипулират и разместват същността на думите, без да се налага да си имат работа с веществените документи, върху които фигурират те. Ако гръцките и римските магове знаеха този номер, светът им щеше да се дави в информация също като нашия.

Не ми се наложи да чакам дълго: както и очаквах, брат Ваан използваше само най-добрите и най-добре обучени духове. Призрачни образи на документи започнаха да се сменят един през друг върху екрана — архивни свидетелства с десетгодишна давност.

— Задръж! — изкомандвах аз след няколко секунди.

Духът се появи.

— Подчинявам се на указанията ти, о, рожбо на Адама — каза той, сякаш ме предизвикваше да му възразя.

— Знам, знам — отвърнах. Последното нещо, което исках, беше да вбеся сърцето на системата за достъп. — Но няма нужда да преглеждам отделно всички доклади. Дай ми цифровите данни за всяка категория и в двата периода. След като ги прегледам, ще погледна и конкретните документи. Така ще виждам едновременно и гората, и дърветата.

Духът ме огледа над призрачните си очила.

— Не би трябвало да срещате трудности с поддържането на мисловната си представа и за двете категории — упрекна ме той.

Лесно му е на някой от Отвъдното да го каже, но за мен важат обичайните ограничения на плътта и кръвта. Вторачих се в него. Ако продължаваше да ми се големее, щях да трия сол на главата на брат Ваан. Най-накрая той се нацупи отново и произнесе:

— Да бъде, както желаете.

Една по една, цифрите започнаха да излизат на екрана. Духът на скрипториума на Братята Тома без съмнение беше много добре обучен: пишеше цифрите така, че съвсем лесно ги разчитах. Нямаше нужда да си прави толкова труд. Така съм свикнал на огледално писане, че си го чета като нормалното. Може би изучаването на юдейски ми е помогнало да свикна да местя погледа си отдясно наляво.

Когато и последната цифра се стопи, погледнах бележките, които бях надраскал. Раждаемостта се беше покачила в сравнение с отпреди десет години — Долината на Свети Фердинанд постоянно се пълни. Жилищните блокове до голяма степен замениха едновремешните еднофамилни къщи. Не е такова стълпотворение като в Ню Йорвик и не мисля, че някога ще бъде, но Градът на ангелите губи атмосферата на малко градче, която бе успял да запази дори и след като стана милионен град.

Процентът на изцеленията не бе претърпял значителни промени през последните десет години.

— Дух — повиках аз и го изчаках да се появи на екрана. После изиграх предчувствие: — Моля, раздели ми по тип изцеленията за двата периода, от които се интересувам.

— Момент — откликна той.

Данните най-сетне дойдоха — не бяха драматични. Аз и не очаквах да са — не и когато честотата принципно бе останала кажи-речи постоянна. Но увеличеното разпространение на прострелване от елфи в статистиката за изцеленията бе показателно. Елфите са привличани от области с висока концентрация на магия. Ако Девънширското сметище беше толкова чисто, както се предполагаше, то не биваше толкова много елфи да се вихрят насам и да пронизват със стреличките си хората. В края на краищата стрелите на елфите не са като тези на Купидон — и изгонването на зли духове процъфтяваше. Помолих духа за доклади мостри от всеки период. Не преследвах статистическа елегантност — още не, просто исках да добия представа какво става. Останах с впечатлението, че духовете, които се е наложило да пратят в изгнание през последната година, бяха доста по-гадна компанийка и преди да ги прогонят, успяваха да навредят повече, отколкото по-рано.

Но цифрите, които наистина ме халосаха по главата, бяха тези за вродените дефекти. Разликата между времето отпреди десет години и миналата година беше почти тройна. Подсвирнах тихичко, после отново извиках духа на скрипториума. Когато той се появи пак, го помолих:

— Може ли да получа списък на вродените дефекти по тип за всеки от тези два периода, моля?

— Момент — каза пак духът. Екранът угасна. После духът започна да пише по него. Първо ми предостави данните за по-ранния период. Всичко изглеждаше съвсем нормално. Няколко случая на прозрения, сменено момиченце с диагноза, поставена достатъчно рано, че да й бъде даден цяр и голям шанс да живее почти нормален живот: нищо кой знае колко забележително.

Когато на екрана се появи информацията за вродените дефекти за изминалата година, направо щях да падна от стола. Само за тази единствена година областта около Девънширското бунище беше видяла три вампира, два ликантропа и три случая на апсихия: човешки бебета, родени без никаква душа. Това е нещо наистина ужасно и нито свещениците, нито лекарите могат да помогнат. Горките дечица порастват, остаряват, умират и край. Дотук. Като си помисля за това, направо ме втриса.

Три случая на апсихия за една година в диаметър от десет километра… Пак се разтреперих. Такова нещо като апсихия просто няма, освен ако в околната среда не се промъква нещо нечестиво. Дори и в източна Bранкия, където токсичните заклинания, с които двете страни са се замеряли през Първата магическа война, все още тровят земята след три четвърти век, няма да срещнете три случая на апсихия за една година.

Свърших с бележките си и благодарих на духа:

— Благодаря ти. Много ми помогна. Мога ли да ви помоля за още една услуга?

— Зависи каква.

— Разбира се — побързах да се съглася. — Само това: ако някой, освен брат Ваан се опита да разбере какво съм правил тук, не му казвай — на него, на нея, на онова, каквото и същество да е то. — Духовете на скрипториумите по природа са с много буквално мислене. Исках да съм сигурен, че съм обхванал както двата пола, така и двете Страни.

Духът се замисли, после кимна.

— Бих уважил подобна молба от страна на монах от Братята Тома, а ми е наредено да се отнасям с вас като такъв за времетраенето, посочено от брат Ваан. Нека бъде както кажете тогава.

Не знаех колко би издържал този дух на сериозен разпит, но не се косях много-много за това. Това е показателно колко съм сведущ, нали? Сигурно съм наивен, но си мислех, че автоматичната анатема, падаща върху всеки, който бърника из църковната собственост, ще е повече от достатъчна, за да държи нахалниците на разстояние. Не съм християнин, но не бих искал организация с двехилядно досие на влиятелен достъп до Отвъдното да ми има зъб.

Разбира се, почитта към Мамона датира далеч по-отдавна от две хиляди години.

На връщане се отбих в кабинета на брат Ваан, за да благодаря и на него за помощта. Той вдигна поглед от работата си — а над какво работеше, на мен не ми влиза в работата — и каза три думи:

— Чак толкова зле?

Не можеше да го е разбрал чрез магия. Наред със стандартните, издадени от правителството заклинания, аз съм си наложил и собствени. Направи ми ги един равин, експерт по кабалистика и други начини да се оправяш в Отвъдното. Така че бях сигурен, че съм предпазен. Но абатите си имат работа и с този свят. Брат Ваан, да не можеше да ми прочете мислите, поне физиономията ми можеше.

— Доста е зле — признах. Подвоумих се, преди да продължа, но в края на краищата, току-що бях извлякъл информацията от собствения му архив. Въпреки това сниших глас: — Три бебета без душа, родени в този радиус за последната година.

— Три? — изведнъж той се прекръсти, а лицето му доби изпит вид. После кимна, сякаш си припомняше. — Да, толкова са, нали? Всеки път разговарях с родителите. Толкова е трудно, когато знаеш, че никога няма да се срещнат с рожбите си във вечността. Но не бях осъзнал, че са толкова близо до това прокълнато бунище!

Един абат не използва току-така думи като „прокълнат“. Щом ги произнася, значи е сериозно. Не се изненадах, че не бе забелязал натрупването на апсихия около сметището. Това не беше негова работа. Да утешава съкрушените семейства за него беше много по-важно. Но Братята Тома събираха данните, въз основа на които аз си вадех изводи.

— Има и пронизани от елфи в същия район — казах тихо.

— И как да няма. — Той стана, заобиколи бюрото и положи тежки длани на раменете ми. — Господ да е с тебе, инспектор Фишър. Мисля, че днес ще се занимавате с Неговите задачи.

Дори не го избъзиках, дето те от Един били направили Трима, както бих постъпил, ако бях излязъл от скрипториума с по-добри новини. Благословиите са си благословии и мъдро ни съветват да не ги забравяме.

— Благодаря, брате Ваан — казах. — Де да можех да мисля, че Той е единствената намесена Сила.

Той не отговори, от което заключих, че е съгласен с мен. Искаше ми се да си бях извадил друг извод. Метнах се на килимчето и се отправих към Девънширското бунище. Обиколих го два пъти и чак тогава кацнах. Пръво разузнаването, после атаката — и в армията, и в АПУ ти го набиват в главата.

Не че бях научил много от предварителните обиколки. Като се каже бунище, вие си мислите „Грозна гледка“. Не беше така. Отвън то не приличаше на нищо конкретно — два квадратни незастроени парцела. Или поне върху тях не беше построено нищо достатъчно високо, че да стърчи над оградата. А дори и въпросната ограда не беше грозна — по решетките се виеше бръшлян и се спускаше навътре. Стига да искате, вероятно ще можете и сами да й се покатерите и да я прескочите.

Но трябва да сте луди, за да се опитате. Първо на първо, бях убеден, че има заклинания примки, които веднага ще ви хванат. Второ на второ, орнаментите по оградата служеха не само за украса. Кръстове, звезди на Давид, полумесеци, източни идеограми, които разпознах, но не можах да разчета, бронзови алфа и омега, няколко куфийски букви като онези от заглавията на Корана… Тук нещата бяха под контрол. Неща, с които не бива да се закачаш.

Но контролът беше недостатъчен — иначе бебетата наоколо нямаше да идват на белия свят без душици. Капнах няколко капки вино за Преминаване на своя магчекър — уред за издирване на магии, и смънках благословията, с която благодарим на Господ, задето е създал плода на лозницата.

Уредът прилежно отбеляза всички предпазни заклинания по стената… и наистина, зад тях имаше и заклинания примки. Но не видях нищо друго. Свих рамене. Не че го очаквах — магическият речник на уреда не беше толкова богат. Освен това, ако изтичането на магия от бунището беше толкова очевидно, че всеки, който си има джаджа за трийсет крони от „Магия & Ние“, да го забележи, на Чарли Кели нямаше да му се налага да ме изпраща да огледам положението. И все пак на човек му се иска поне веднъж да му е лесно.

На улицата, срещу входа, имаше паркинг. Паркирах килимчето и преди да сляза от него, изрецитирах заклинанието против кражба. Правя го механично — Градът на ангелите отдавна се слави като център на престъпността. Оставете си килимчето без надзор за минутка, и най-вероятно ще откриете, че са му поникнали краченца.

Прекосих по кръстовата пътека. Все още им викат така, макар че в такъв казан като Града на ангелите тя носи също и символи, с които да превежда безопасно и евреи, мюсюлмани, хиндуисти, зороастристи и будисти и няколко различни чешита езичници (тип „нео“ и от другите) от другата страна на улицата. Не знам какво трябва да правиш, ако си самоанец, който все още се кланя на Танароа. Сигурно да търчиш като смахнат.

Входът на Девънширското сметище беше издаден на около метър пред стената. Пазачът в спретната синя дочена униформа излезе от стъклената будка и докосна шапката си.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита той учтиво, но по начин, който наред с всичко успяваше да намекне, че си нямам законна работа да го карам да излиза от бърлогата си навън.

Показах му сиглата си на АПУ. На място като бунище за токсична магия това успешно ме превръща в Свети Петър — аз съм човекът, овластен поне да спира и да пуща. Очите на стража се оцъклиха.

— Сега ще ви извикам господин Судакис, господин, ъъ, инспектор, ъъ, Фишър! — изстреля той и се шмугна обратно в будката. Сграбчи телефона и започна да приказва. Изчака слуховият таласъм да отговори, после затвори слушалката.

— Влезте, господине. Ще ви помогна.

И го стори. Вратата беше от онези с малкото колелце отдолу, което я придърпва обратно. Той я отвори. Зад нея имаше една-единствена символична бодлива тел с табела на няколко езика и горе-долу също толкова азбуки. Английската версия гласеше: „О, ВИЙ, КОИ НЕОТОРИЗИРАНИ ПРИСТЪПЯТЕ ТОЗ ПРАГ, НАДЕЖДА ВСЯКА ТУКА ОСТАВЕТЕ“. Данте винаги кара хората да се позамислят.

Стражът откачи телта. Зад нея на земята беше начертана тънка червена линия, минаваща през празнината, където две секции от стената се издаваха навън и оформяха входа. Стражът донесе едно тясно дървено мостче и го нагласи така, че единият му край да е отвътре, а другият — отвън на тънката червена линия. Много внимаваше никой от тях да не докосва боята. Това би нарушило политиката за външна сигурност на бунището и без съмнение щеше да му струва работата, независимо с колко помощни системи разполагаше това място.

— Вървете, господине — каза той и отново докосна шапката си. — Господин Судакис ви очаква. Моля ви, вътре не пристъпвайте границите на телените ограждения и кехлибарените линии. — Той се усмихна нервно. — Не зная защо ви го казвам, вие го знаете по-добре от мен.

— Вършите си съвестно работата — отвърнах му, докато преминавах по мостчето. — Твърде много хора вече не си правят този труд.

Веднага щом слязох от моста, стражът го прибра. Кехлибарените линии по бетона и бодливата тел, опъната над тях, отбелязваха безопасната пътека към административния офис — ниска сграда от сгуриени блокчета, прилична на цитадела и във военния, и в магичния смисъл на думата.

Докато вървях, се поогледах. Не зная какво очаквах — може би огън и жупел. Но не, това бяха просто няколко акра, покрити с изсъхнали буренаци, защото ничии заклинания не бяха успели да докарат достатъчно дъжд през последните години. И все пак…

За секунда-две оградата около бунището ми се стори много далечна, сякаш самото Нищо разтягаше земята и шубраците по същия начин, както слагате хляб на кюфтетата, за да се издуят. Астролозите дърдорят за почти безкрайните разстояния между звездите. Имах чувството, че гледам, пльокната насред Чатсуърт, толкова безкрайност, че чак ми идеше много. Магията и особено нейните странични продукти могат да правят с времето и пространството такива неща, че математиците все още се пънат да ги проумеят. Погледнах втори път — и всичко изглеждаше нормално.

Надявах се праговете, символизирани от кехлибарените линии, да са достатъчно яки като този при червената линия. Както сочеха данните, които имах от ордена на Братята Тома, дори и него не го биваше особено.

Набит мъж с риза, вратовръзка и цилиндър излезе от сградата да ме посрещне. Протегна ръка и по лицето му се разля професионална приветлива усмивка.

— Инспектор… Фишър, нали? Радвам се да се запознаем. Аз съм Антанас Судакис, длъжността ми е управител на площ за съхранение на магия. Наричайте ме Тони — аз съм тоя, дето се разправя с бунището.

Ръкувахме се. Ръкостискането му издаваше овладяна сила. Бях поне с десетина сантиметра по-висок от него — виждах дъното на цилиндъра му. И въпреки това останах с впечатлението, че този, ако реши, може да ме прекърши на две… Аз съм си върлина, а той бе с телосложението на човек, който в гимназията е бил добър страничен защитник и би играл и в отбора на колежа, само да беше малко по-висок.

Но не се държеше враждебно.

— Защо не влезете в офиса ми, инспектор Фишър…

— Наричайте ме Дейв — предложих. Трябваше да задържа нещата в рамките на дружелюбието, докогато мога.

— Добре, Дейв, ела с мен и ми разкажи за какво точно става въпрос. Всичките ни пергаменти от инспекции са надлежно подписани, подпечатани, благословени, опушени, както си трябва. Държа оригиналите в папка на бюрото ми. Знам, че вие, държавните чиновници, сте вечно недоволни от копията на матово стъкло.

Онова, което магията предизвиква, тя може и да прекрати — казах, все едно цитирах официалната политика на АПУ. Така си и беше. И все пак му повярвах. Ако пергаментацията му не беше в ред, той нямаше да ми се хвали. Освен това, ако пергаментацията му не беше в ред, щеше да си има къде-къде по-големи дертове от изненадващата визита на инспектор от АПУ. Щяха да го тревожат гневът Божи, шефовете, дето не му плащат, за да си клати краката, а може би и Нещо Свише. Много от изхвърлените неща на бунището бяха нечисти по най-грозния начин.

Офисът му не напомняше цитадела, макар и да нямаше прозорци. Разсеяното сияние на огньовете на Свети Елм по тавана осветяваше стаята с хладната, равномерна светлина на облачен ден. Въздухът също беше хладен за дишане, макар Долината на Свети Фердинанд, както и останалата част от Града на ангелите, принципно да е била пустиня, преди да построят града, и климатът й да си беше пустинен.

Судакис забеляза, че видимо не се пържа, и се ухили.

— Свързани сме с един от духовете на замръзналата вода в Зелената земя. Една от плочките тук — той посочи стената зад бюрото — се е докоснала веднъж до духа и сега поддържа атмосферата хладна благодарение на закона за заразяването.

— Веднъж в контакт, винаги в контакт — цитирах. — По-модерно от това няма накъде. — Много сгради в Града на ангелите се охлаждат чрез заразен контакт с ледени елементали^[2]. Не това имах предвид под модерно — законът за заразяването вероятно е най-старият известен магичен принцип. Но регулирането на ефекта така, че хората да се чувстват добре, а не като заседнали на айсберг, е нов процес. И скъп. Хората, печелещи от бунището, не се скъпяха за подчинените си — зачудих се как ли се е получило това изтичане, като имат толкова пари за пилеене.

Секретарката на Судакис ни донесе кафе и той отново се настани на мястото си. Столът изскърца. Той каза:

— С какво мога да ти помогна, Дейв? Доколкото схващам, посещението ти е неофициално: не си ми показал заповед, не си предявил призовка, не водиш със себе си свещеник или екзорцист, или поне адвокат. Е, какво става?

— Прав си, идвам тук неофициално. — Отпих от кафето. Беше много вкусно, не като онова, реконструираното, което превръща закона на подобието в лъжец. — Трябва да поговорим за плана ви за задържане на магията в рамките на сметището, ако не възразяваш.

Приветливостта му се вкамени толкова внезапно, все едно беше съзрял базилиск. Съдейки по изражението му, по-скоро би предпочел да го разпитвам за някой обществен недъг.

— Държим здраво — заяви той. — Няма съмнение, че държим здраво. Може би ще е по-добре тук да се напълни със свещеници и адвокати. Не обичам „неофициалните“ визити, дето ми се стоварват у дома, инспектор Фишър. — Вече не бях Дейв.

— Може и да не държите толкова здраво, колкото си мислите — казах му. — Точно затова съм дошъл да си поговорим.

— Приказките са вятър работа. — И инатът му беше като на страничен защитник. — Не ща да приказваме. Искам доказателства, щом ми се натрисате тука и ми приказвате такива работи.

— Цифрата на пронизаните от елфи около сметището се е увеличила многократно в сравнение с тази отпреди десет години — изтъкнах.

— Да бе, виждал съм ги тия цифри. Имаме много нови имигранти в района и като се заселят в тази страна, те мъкнат със себе си и своите проблеми. Преди две години имахме случай на ягуарантропия, ако така му се казва на това. Опитайте се да ми обясните дали такова нещо би се случило по времето, когато всичките ни съседи бяха потомци на преселници от северозападна Европа.

За това, че кварталът се променяше, той беше прав. Бях подминал няколко къщи с табели „Курандеро“ на вратите. Мен ако питате, курандеровците са мошеници, които разчитат на невежеството, но мен никой не ме е питал. Основен принцип на магията е, че ако вярваш в нещо, то е истина — за тебе.

Ще ви кажа нещо, в което вярвах аз. Вярвах, че ако АПУ изправеше Девънширското сметище пред съда само по силата на увеличения брой на пронизани от елфи в областта, адвокатите, които хората на Судакис биха насъскали срещу нас, щяха просто да ни смелят на кайма. Не се съмнявах, че и Тони Судакис вярва в същото.

И затова го треснах с нещо още по-тежко и грапаво.

— Пак ли имигрантите ще обвините и за трите случая на апсихия тук миналата година?

И окото му не мигна.

— Съвпадение — изрече той безизразно. Но едната му ръка подръпна сребърната верижка, окачена на врата му. Украшението, което висеше на нея, се показа навън. Очаквах да е разпятие, но се оказа полиран кехлибар с нещо запечатано вътре — хубаво украшение, което сигурно струваше и хубавичка сума.

— Неофициално казано, господин Судакис, и вие знаете също толкова добре, колкото и аз, че три раждания без душа на едно и също място за една година не са съвпадение, а епидемия — отговорих.

Той отново пъхна кехлибарения амулет под ризата си.

— Отричам — и официално, и неофициално. — Гласът му беше толкова силен и кънтящ, че бях готов да се обзаложа, че нещо подслушваше всяка казана от нас дума и бе готово да я изплюе обратно, ако наистина стигнехме до съд. Интересно, помислих си аз. Судакис продължи. — И още, инспекторе, помислете върху това: ако според мен мястото не беше безопасно, как така ще идвам всеки ден на работа?

Вдигнах ръка, както се надявах, помирително.

— Господин Судакис — Тони, ако позволите — аз не твърдя, повтарям, не твърдя, че вие носите лична отговорност за каквото и да било. Искам да го разберете. Но свидетелства, че тук може би съществува проблем, привлякоха моето внимание и ако ги пренебрегнех, значи не си гледам работата.

— Добре — кимна той. — С това мога да се оправя. Виж, може би ще успея да ти изясня всичко, ако ти покажа плана за задържане. Ако ти, Дейв, намериш някакви пробойни в него — пак бях Дейв, значи сигурно се беше поуспокоил — аз лично ще се изсера в шапката си и ще си я нахлупя на главата, кълна ти се.

— Не си под клетва — побързах да кажа. Ако не се окажеше прав, не исках да го карам да прави гнусотии под страх, че гневът на Отвъдното ще се стовари върху него, задето не е изпълнил обещанието си.

— Чу ме. — Той стана от бюрото си, отиде до шкафа и започна да вади папки. — Ето, виж — и той разгъна пред очите ми пергамент. — Тук е външният периметър. Донякъде си го огледал — ето какво включва всъщност. А ето и схемата за защита на комплекса, в който се намираме.

Вече бях убеден, че външният периметър на бунището е затегнат — поне това беше показал уредът. Бегъл поглед върху плановете за защита на бункера ми показа, че Судакис няма от какво да се бои, когато идва на работа. Самият Сатана вероятно би могъл да си пробие път през тези прегради, а може би и вавилонската Тиамат, ако култът й беше още жив. Но по-дребните Сили само щяха да си навлекат главоболия, ако опитат.

— А ето и подземната структура. — Судакис отново натика в лицето ми пергамент. — Прегледай това, Дейв, и ако ми кажеш, че не е стегнато като таквоз на весталка…

За разлика от другите два плана този наистина изискваше подробен оглед. Доброто подземно опазване е Балдеровият имел на почти всяко бунище за токсична магия^[3]. Идеалното решение, разбира се, би било бунището да плава в басейн от алкахест, който би разтворил всяко зло, процедило се в него. Но алкахестът е quis custodiet ipsos custodes феномен — тъй като е универсален разтворител, той разтваря всичко, до което се докосне, което на бърза ръка би включило и самото бунище.

Някои от по-щурите статии в списанията предлагат да се използва или магнитна левитация, или въздушни силфиди, за да се издигне бунището във въздуха и да няма допир с алкахеста отдолу. Според мен всеки, който би опитал да осъществи подобен план, трябва да бъде заточен да живее в офиса на сметището. Магнилевитът е чисто физичен процес, и като всеки физичен процес е податлив на намесата на магия. Въздушните силфиди неслучайно имат репутацията на вятърничави — или ще им писне, или ще се заиграят, или кой знае що, и ще забравят какво се изисква от тях.

А това няма да е хубаво, не и когато става въпрос за алкахест. В Първата магическа война са го използвали, но не и във Втората. Просто е прекалено мощен дори и за оръжие. Докато прояжда пътя си право към центъра на земята, може да изкара на повърхността магма или погребани древни Сили през прорязаните от него канали. Никой не държи запаси от него — а и как?

Така че никакъв алкахест под Девънширското бунище. Вместо това проектантите бяха използвали обичайните заместители — благословии, реликви, свещени текстове от всички вери, известни на човечеството и засукани заклинания, подновявани два пъти годишно и използващи закона на заразата за разпространяване на ефекта от тях далеч от местата, където са закопани.

На пергамент ми изглежда добре — признах аз с неохота. — Предполагам, че се придържате строго към програмата за ресанктификация. — Казах го така, все едно предполагах, че няма нищо подобно.

Тони Судакис трупна отпреде ми още пергаменти.

Сертификати според каноничния закон, разпоредбите на Барона на ангелите и националния светски закон.

Прегледах ги. Изглеждаха тъкмо както си трябва. Управителното тяло на бунището би могло да фалшифицира светските документи. Най-лошото, което може да ти направи Баронът на ангелите, е да те тикне в затвора. Най-лошото, на което е способна светската власт — да те остави без глава. Но трябва да си бая дързък, за да фалшифицираш почерка или печата на каноничен адвокат. Наказанието за подобно престъпление може да трае довека.

Бутнах купчината пергаменти обратно към Судакис. Сега възприех друг тон:

— Трябва да призная, че не знам какво да ти кажа. Наистина изглежда добре на пергамент. Но нещо наоколо не е наред — това също го знам. — Разказах му и за останалите забелязани от мен вродени дефекти — вампиризъм и ликантропия.

Той се намръщи.

— Не си ли измисляш?

— Ни най-малко. Ще се закълна в Адонаи Елоину, ако искаш. — Господ знае, аз съм несъвършен евреин. Но трябва да бъдеш къде-къде по-несъвършен от мен, за да фалшифицираш подобна клетва. Хората, склонни да рискуват душите си с фалшиво призоваване на Бога, няма как да минат проверките за духовна подготовка на АПУ, и това е добре, ако питате мен.

Месестото лице на Судакис бе замръзнало в намръщена физиономия, все едно бе от бързосъхнещ цимент.

— Нашите адвокати ще поддържат, че цитираният от вас ефект е просто статистически каприз и няма никаква връзка с Девънширското сметище, неговото съдържание и дейност. Ако стигнем до съд, ще спечелим.

— Вероятно. — Искаше ми се да го фрасна. И не това, че бях сигурен, че ще ме убие, ме спря. Жертвата щеше да си заслужава, ако той би получил два-три яки тупаника. Според мен хората, които крият „нередно е“ зад „законно е“, заслужават всичко, което ги сполита. Единственото, което ме удържа, беше знанието, че така ще дискредитирам АПУ.

После Судакис отново извади малкия кехлибарен талисман. Близна пръста си, прокара го по гладката повърхност на амулета и измърмори нещо на език, който не само не знаех, но изобщо не успях да разпозная. После пъхна амулета обратно и каза:

— А сега можем да си поговорим на четири очи.

— Така ли? — нямах причини да му се доверявам и имах какви ли не основания да подозирам, че се опитва да ме излови в неблагоразумие. Адвокатите, дето ме заплашваше с тях, биха умрели от възторг.

Но той каза:

— Да, и според мен ще е по-добре. Не ми харесаха тези цифри, дето ми ги цитираш — не, никак не ми харесват. Това място би трябвало да е безопасно — било е безопасно, откакто аз поех нещата тук и искам да продължи да бъде безопасно. Нали затова ми плащат, в края на краищата.

— Защо тогава трябва да отпращаш Слушащия? — попитах. В тази връзка, не знаех и дали неговият екстравагантен малък ритуал наистина отпращаше нещо.

Той отговори:

— Защото компанията в общи линии иска от мен само да управлявам мястото така, че то да изкарва пари. А аз искам да го правя както трябва.

„Страхотно изказване, след като се налага да запушва ушите на Слушащия, за да каже, че искал добре да си върши работата“ — само това ми дойде наум. Но бе успял да ме убеди. Твърде много от висшите корпоративни мениджъри крият остри гръбни перки под скъпите си вносни костюми. Ако някой от тия типове надушеше какво е казал Судакис, да не говорим за това, какво е направил, нашият човек щеше да изхвърчи на улицата с голям прашен отпечатък от крак върху задните части.

— Но как така научи, че тук има нещо нередно? — попита той. — Да не си ровил из архива на Братята Тома с надеждата да се натъкнеш на нещо, с което би могъл да ни проклетисаш?

Ако беше тъп, шефовете му надали биха го оставили да ръководи бунището. Отговорих му:

— Не, всъщност не съм. Тази сутрин ми се обадиха от района на Света Колумба и ми казаха да дойда на проверка. Така и направих, и знаеш какво намерих.

— Това е… интересно. — Той вирна брадичка. — Как така Чарли Кели ще знае, че нещо се мъти, когато вие не сте и чували за такова нещо тук? — Не, хич не беше прост той, не и щом знаеше кой е човекът от АПУ, който най-вероятно ми нарежда какво да правя.

— Той това работи — да чува за такива неща — обясних, отново обзет от подозрения. Не всички начини, по които Судакис би могъл да узнае за Кели, бяха почтени.

— Да бе, така си е. Но как? — Ако разиграваше театър, значи би могъл да дава уроци по актьорско майсторство. Той погледна китката си и произнесе нещо скатологическо. Това е по-безопасен начин да изразиш чувствата си от клетвите и ругатните. — Гнусният ми часовник сочи, че днес сме онзи ден. Сигурно поради завихрени потоци от боклука навън.

— По-добре носи нещо по-свястно от тоя евтин механизъм — посъветвах го и докоснах пазителя на времето, увил се около китката ми. Това малко демонче е по-добре възпитано от онова, дето седи вкъщи на нощното ми шкафче. То се прозя, протегна се, изписука „Единайсет и четирийсет и две“ и пак заспа.

Судакис пак изскатологизира.

— Слушателят всеки миг ще поеме отново поста. Не мога да го изключа два пъти един след друг — магията не действа в такива случаи. Дори и веднъж ми е гадно да го правя — тук и без това се шляе на свобода твърде много магия. Тъкмо затова не нося шикозен часовник като твоя. Нищо им няма на механизмите. Когато се строши, купувам си нов. Няма нужда да се притеснявам за някакви си ритуали и тъй нататък.

Свих рамене — не ми влизаше в работата. Но аз нямам нищо общо с механизмите. Ако Отвъдното не беше също толкова реално, както и тукашното, механизмите можеше и да вършат работа. Но както е казал Ателинг Мъдри, повечето сили са същевременно и Личности. А механизмите нямат собствена Личност, за да устоят на камшиците, стрелите на бясната съдба — да не говорим за побеснелите (или понякога просто пакостливи) Сили. Тъкмо затова никога няма да видите магнитна левитация под басейн с алкахест.

Понякога, когато съм в настроение за утопични полети на фантазията, си мисля колко гладко би вървял светът, ако всички природни сили бяха също толкова неодушевени, колкото действащите в механизмите. Нямаше да ни се наложи да се пазим с паравани от мегасаламандрите, запращани на крилете на суперсилфиди да изпепеляват градове навсякъде по света. Нямаше да избухне нито една от Магическите войни, съсипали цели държави. И на мен нямаше да ми се налага да се тревожа за бунищата за токсични заклинания или постоянно разрастващото се замърсяване на околната среда, ако става за въпрос. Всичко щеше да е къде-къде по-просто.

Да, знам, че тези ми мечти са вятър и мъгла. Без магията в света сигурно щеше да има фермери, може би и градове, но със сигурност не и известната ни велика цивилизация. Можете ли да си представите масовото производство без закона на подобието или каквато и да било комуникационна мрежа без закона за заразата?

Ами медицината? Направо се потрисам, като си помисля. Без ектоплазмични същества, които да виждат вътре в тялото и да бъркат там, как изобщо би могла да съществува медицина? Разболееш ли се, пукваш и толкоз, също като някой от евтините часовници на Тони Судакис, когато магията докосне зъбните му колела.

Насочих ума си обратно към бизнеса и го попитах:

— Можеш ли да ми дадеш списък на фирмите, чиито магии съхранявате в този резервоар? — Можех да му задам този въпрос законно, без значение дали Слушателят е в съзнание.

Той отвърна:

— Инспектор Фишър, предвид неофициалната природа на вашето посещение съм длъжен да ви отговоря с „не“. Ако ми донесете заповед за обиск, разбира се, ще ви съдействам до степента, изисквана от гражданското и църковно право — явно смяташе, че отново го подслушват, защото ми намигна, докато говореше.

— Подобни списъци се числят към обществената документация — възразих му, както защото това беше нещо, което наистина исках да получа, така и защото все още не бях убеден, че мога да му се доверя.

— Аз ще го представя на съответните упълномощени власти и единствено на тези власти — заинати се той. — Този списък би могъл да предостави на конкурентите информация за магиите и заклинанията, които използваме в това съоръжение. Ограниченият достъп до магическите тайни е един от най-старите принципи както на църковното, така и на гражданското право.

Той можеше и да преиграва заради Слушателя, но ме беше приклещил натясно и го знаеше. Хитроумните магии трябва да се пазят в тайна, иначе всеки ще започне да ги използва, а създателят им няма никаква полза от трудната си и често опасна изследователска работа. Хората, които искат да социализират чародейството, не разбират, че ако премахнат стимула за разработване на нови заклинания, няма да остане кой знае колко чародейство за социализиране.

— Ще се върна с такава заповед, господин Судакис — заявих официално.

Той се ухили и мълчаливо ми вдигна палци — това Слушателят нямаше как да забележи. Или наистина беше на моя страна, или беше изпечен мошеник.

— Още нещо, инспекторе? — попита той.

Понечих да поклатя глава, после размислих.

— Има ли в тази сграда безопасно място, откъдето мога да огледам цялото сметище?

— Разбира се, че има. Защо не дойдете с мен? — Всяко извинение да се измъкне иззад бюрото си явно правеше Судакис щастлив. Предположих, че са го повишили за забележителна работа на терена. Вероятно парите от административната работа му харесваха, но по другите, свързани с нея неща не си падаше особено.

Подметките ни отекнаха по витата стърба, водеща към покрива на сградата от сгур. И стъпалата, и парапетите бяха от студено желязо — разумна предпазна мярка в сграда, обкръжена от такава гадна магия. Капандурата, през която излязохме, също беше желязна и силно смазана, за да се предпази от дъждовете, които напоследък се изливаха над Града на ангелите. Судакис бутна капака без никакво усилие.

— Ето — махна той с ръка. — Тук си също толкова в безопасност, колкото и на закрито. От топологична гледна точка ние все още се намираме вътре в същата защитна система. Но на открито усещането не е същото, нали?

— Не е — признах. Чувствах се изложен на незнайно какво. Зачудих се дали въздухът не е нещо развален. Представих си как толкова мънички, та чак невидими демончета пропълзяват в белите ми дробове и се облекчават сред бронхите ми. Противна мисъл — натирих я по най-бързия начин.

Сметището все така приличаше на няколко акра обрасла с храсталаци спечена земя. Ако го павираха, от него ставаше идеален паркинг за стари килимчета. Не знам какво бях очаквал от панорамната гледка — може би да забележа контейнери и варели с имената на фирми по тях. Ала нищичко не видях. Най-интересното нещо, което мярнах, беше малко парче земя на около петдесет метра от административната сграда, което като че се движеше самичко. Посочих го.

— Какво е онова там?

Погледът на Тони Судакис проследи пръста ми.

— О, това ли. Боя се, че ще мине още доста време, преди деконът да постигне нещо с това. Страничен продукт на завод на отбраната — само толкова мога да кажа. Това, което виждате да кръжи наоколо, са мухи.

— О… — зарязах темата напълно и на мига. На път за сметището се бях сетил за Повелителя на мухите. Той е толкова могъщ демон принц, че дори и произнасянето на името му може да бъде опасно. Споменаването на дявола, както всеки знае, не е шега. Същото важи и за големия му началник, принцът на низходящата йерархия.

Не ме беше грижа и за това, че Министерството на отбраната си имаше работа с Велзевул. Знам, че Пентаграмът разполага с най-добрите магьосници в света, но и те са хора. Пропуснете едно-единствено изречение — Боже мили, просто объркайте една-единствена запетайка — и като нищо ще получите земен ад.

Погледнах отново към мястото, където бях видял сума ти Нищо на влизане по защитената (както се надявах) пътека към канцеларията на Судакис. От този ъгъл тя не се различаваше особено от останалото сметище. Мина ми през ум да го спомена на Судакис, но си затраях — той сигурно за една седмица виждаше толкова шашави неща, колкото на редовия човечец с редова работа биха стигнали за един-два живота.

Освен това тази мисъл повлече и друга:

— Колко често се натъквате на синергистични реакции сред изхвърлените тук магии?

— Случва се понякога, и понякога, като се случи, хич не е забавно. — Той подбели очи, за да покаже колко меко е казано това. — Персийските заклинания, кой знае защо, са особено злостни в това отношение, а тук, в Долината, има голяма персийска колония. Предимно бежанци от последния преврат, когато секуларистите пак завзеха властта. Когато техните духовни елементи се омешат, представи си само, със заклинанието за трайност на някой багдадски сладкар…

Нарисувах си картинката наум. Не беше приятна. Шиитските и сунитските магии са напълно различни, но се борят една с друга, изхождайки от едни и същи предпоставки. И затова като се омесят, става много зле — все едно паписти и протестанти да използват едно и също сметище в Ирландия. Да, това Конфедерацията си е казан, в който се претопява какво ли не, но понякога чак на самия съд му се иска да се стопи.

Не виждах за какво друго да разпитам Судакис и затова слязох обратно по витата стълба. Той ме последва — спря само да затвори капандурата над нас. Докато вървяхме обратно към офиса му, подметнах:

— Ще се върна със заповедта възможно най-бързо — поне до ден-два.

— Както кажете, инспектор Фишър. — Той отново ми намигна, за да ми покаже, че наистина е на моя страна. Зачудих се дали е така. Прозвуча съвсем като човек, говорещ за Слушателя, когато додаде: — Щастлив съм да ви съдействам неофициално в неофициално разследване, но официалният пергамент наистина ми е нужен, преди да прекрача границата на нарежданията, дадени ми от ръководството.

Придружи ме до изхода. Аз изпружих врат да проверя дали Нищото не се е появило пак, докато минавах покрай мястото, където го бях видял предния път. За миг ми се стори, че е така, но щом примигнах, и вече го нямаше.

— Какво има там? — попита Судакис, щом се извърнах.

— Нищо — отвърнах. Исках да кажа — така поне си мислех — с малко „н“. Засмях се малко нервно. — Смокинов лист, роден от въображението ми.

— Поработете малко тук и няма начин да не почнат да ви се привиждат разни работи. — Той закима силно. Зачудих се на какво ли се е нагледал — може би, без да го вижда — откакто работи тук.

Когато стигнах до портата, охранителят отново внимателно постави мостчето така, че да обкрачва червената линия. Веднага щом излязох от бунището, се почувствах свободен човек. Судакис ми махна оттатък и се върна в цитаделата си.

Чак когато прекосих пътеката, промълвих фразата, която отключваше джаджите против кражба на килимчето ми и се издигнах във въздуха, си спомних за вампирите, върколаците, децата, родени без души, и всички останали вродени дефекти покрай сметището в Девъншир. Измъкването от това място съвсем не значеше, че се освобождаваш от него. Де да беше така — първо на първо, изобщо нямаше да се наложи да идвам тук.

Трафикът по пладне беше много по-рехав от обичайната сутрешна лудница. Сега се намирах два пъти по-далеч от офиса си в Уестууд в Конфедеративната сграда, отколкото сутринта, когато излязох от апартамента си, но стигнах дотам почти за същото време, за което вземам обичайния си маршрут. Мушнах се в запазеното си място за паркиране (за неоторизирано ползване има наказание — сто крони глоба или допълнителна година пребиваване в чистилището за душата ти, или и двете — каквото реши съдията. Ако според него си под нивото на чистилището, само ще те глоби.) и влязох.

Асансьорната шахта ухаеше на бадемово масло. На дъното й имаше девствен пергамент с написани на него думите ГОМЕРТ и КАЙЛОЕТ и сиглата на демона Кил, господар на някои въздушни духове (той причинява също и земетресения и затова в Града на ангелите е полезно да го познаваш). Бадемовото масло влиза в състава на пастата, която го призовава, а останалите съставки са зехтин, прах, взет в близост до ковчег, и мозък на петел от торищата.

— Седмия етаж — казах, и ме издигнаха.

— Веднага щом влязох в офиса, се обадих на Чарли Кели. Той изслуша разказа ми за моите открития и каза:

— Добра работа, Дейв. Това потвърждава и разширява информацията, която вече имам. Веднага върви да уредиш тази заповед.

— Отивам — обещах. — Познавам само съдията — ще предам информацията на кадия Рухолла. Той е кажи-речи най-строгият човек в ГА, стане ли дума за замърсяване на природата. — Изкисках се. — В този ред на мисли, той е също така непреклонен кажи-речи за всичко. Тук му викаме Максимум Рухолла.

— На мен ми звучи тъкмо като човека, който ни трябва — съгласи се Кели. — Друго има ли?

Понечих да кажа не, но размислих.

— Всъщност, има и още нещо. Судакис, управителят на сметището, се чудеше как така до тебе е стигнало, че в неговата служба може пак нещо да се е пообъркало, когато тук навън никой си няма представа за такива работи. Не можах да му отговоря, но това събуди и моето любопитство.

Също както когато ме беше търсил един-два пъти вкъщи, мълчанието се проточи малко повече от нужното за препредаване на съобщението между духчетата. Най-сетне Чарли рече:

— Една птичка ми каза, дето се вика.

— Птиченце, значи? — разсмях се. — Чарли, престанах да вярвам в това птиченце горе-долу тогава, когато разбрах, че щъркелът носи само сменени деца.

— Както кажеш — съгласи се той. — Само това мога да ти кажа, а то е повече, отколкото трябва.

Помислих си дали да не го натисна още малко, но се отказах. Хората в столицата би трябвало да разполагат с добри източници. Те оправдават тлъстите заплати, излизащи от твоя и моя джоб, с това, че са наясно какво става по цялата страна и знаят и как да го научат, дори и онези хора, които го вършат, да не искат те да разберат. Но все още се чувствах умерено озадачен от това, че някой на другия край на континента е надушил нещо в собствения ми заден двор, за което аз хич не бях и чувал.

— Вземи заповедта, Дейв — нареди ми Чарли. — Оттам ще тръгнем, в зависимост от това какво ще научим.

— Точно така — казах и затворих. После си взех сандвич и кафе от тукашната малка закусвалня. Идеално уравновесяваха добротата и порока: бяха гадни, но евтини. Гадни, не гадни, стомахът ми спря да ръмжи. Пак се обадих по телефона.

Телефонът на другия край на линията сигурно доста е скимтял, защото чувах как моето духче барабани с пръсти по вътрешната страна на слушалката. Най-сетне отговориха:

— Издателство „Ръката на славата“, на телефона Джудит Адлър.

— Здрасти, Джуди, Дейв се обажда.

— О, здравей, Дейв. — Стори ми се, че тонът й премина от делови към топъл, но с тези две телефонни духчета помежду ни, каква ти тук сигурност. — Извинявай, че толкова се забавих да вдигна слушалката. Тъкмо преоравам един много мъчен пасаж и исках да избутам изречението до края, за да съм сигурна, че няма да изпусна нито една думичка после.

— Не ми се извинявай — казах. — С твоята работа трябва да внимаваш.

Издателство „Ръката на славата“, както можете да предположите от името, издава всякакъв вид наръчници за магии — от най-простите за ремонт на килимчета, чак до онези специалните, тайните, със сивкавозелените корици. Джуди е тяхната коректорка и редакторка номер едно. Не познавам друг човек, който да обръща такова внимание на детайлите — но това й влиза в задълженията. Една грешка в наръчника за летящи килимчета — и вместо в Бостън, Орегон, цъфвате в Бостън, Масачузетс. А грешка в наръчника по военна магия може да ви усмърти или още по-зле.

— Е, какво става? — попита тя.

— Иска ли ти се да вечеряш с мен довечера? — предложих. — Днес попаднах на нещо интересно и не бих възразил да чуя мнението ти за него. — Да познаваш някого, който не само вижда гората и дърветата, но и може да преброи листата по тях, е чудесно. Да си влюбен в този някой е още по-хубаво.

— Естествено — отвърна тя. — Да се видим у вас след работа? Би трябвало да стигна там преди шест часа.

— Значи сигурно ще ме изпревариш, като знам какво е движението по „Свети Яков“ напоследък — отвърнах.

— Добре ми звучи.

— Има едно ново ханско местенце през няколко преки. Ще ми се да го пробвам.

— И на мен ми звучи добре. Нали знаеш колко обичам ханска храна?

— Значи, до довечера. А сега те оставям да си вършиш работата. Чао.

Аз също се захванах с работа, макар мислите ми всъщност да не се въртяха около основния проект, напъплил бюрото ми. Преди два дни един голям килим с вещества за опушване се обърнал при катастрофа и разсипал фино смляно ленено семе, семена от пселиум, корени от теменужки и див магданоз, алое, сушена кора от индийско орехче и ароматна смола. Тъй като тези материали се използват при викане на духове, трябваше аз да напиша отчета за влиянието върху околната среда.

Можех просто да напиша „Влияние няма“ и с това да приключа — веществата за опушване бяха безобидни сами по себе си и изискваха запалване и обред, за да придобият магическа стойност. Но отчет от две думи надали щеше да зарадва шефката и вероятно би внушил на хората извън АПУ впечатлението, че не си гледаме сериозно работата.

И затова аз пропилях времето и пергамента на данъкоплатците в изписване на пет листа, които в крайна сметка казваха „влияние няма“, но по приемлив за бюрократите начин. Понякога много се чудя защо правителствените служби трябва да се държат така, но това май е също толкова универсално, колкото и законът за заразяването.

Изпълнен с добродетел, метнах черновата на бюрото на шефката, за да нанесе тя корекциите си, пуснах се по улея, качих се на килимчето си и излязох на магистралата. И, естествено, трафикът беше зверски, особено покрай летището. Не само че някой непрекъснато излиташе и кацаше, ами и полетните маршрути на големите международни превозвачи направо не оставят въздушно пространство за местните пътници.

Когато се прибрах, Джуди вече ме чакаше, точно както предполагах. По онова време ходехме от около две години и половина. Бях й направил талисман за влизане и й бях казал отключващата Дума за вратата ми още в самото начало, както и тя на мен.

Тя ме млясна по устните за поздрав и ми тикна студена бира в ръката.

— Прекрасна жена — възкликнах, което вероятно помогна този път целувката да е малко по-страстна. И тя си взе бира. Седнахме да ги пийнем преди излизане.

Джуди е едра, висока брюнетка с пъстри очи и буйна, чуплива кестенява коса, която й стига почти до кръста. Тя всъщност не ходи — когато се движи, по-скоро плава. Твърде много приличаше на котка, че да изглежда на мястото си сред моите ъгловати стандартни мебели. Но въпреки това ми беше много приятно да я гледам.

— Е, и на какво попадна днес? — попита ме тя.

— Допих си бирата.

— Хайде да поговорим за това в ресторанта — предложих. — Ако започна да ти обяснявам сега, изобщо няма да стигнем дотам и ще си помислиш, че съм те поканил само за да те примамя в леглото си.

— Приятно е да знам, че понякога си мислиш и за други неща — призна тя и допи последната глътка. — Хайде да вървим.

Отидохме дотам с моя килим. Предпазните колани ни държаха в приятна близост един до друг. На паркинга на ресторанта имаше табела с голям хански дракон, издишващ живописно стилизиран огън, и недвусмислено предупреждение: НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ИЗПЕПЕЛЯВАТ. Щом го видя, Джудит се усмихна. Аз — не. Живея в умерено престъпен квартал и реших, че шансът това да не е шега е три към едно.

Щом влязохме вътре, посрещнаха ни чудесни аромати. Единственият проблем с ханските ресторанти е, че огромна част от онова, което се сервира в тях, е забранено за тези, които съблюдават Закона. Без морски краставици мога да преживея, но толкова много съм чувал за стриди и омари, че винаги съм се изкушавал да ги опитам. Но как да имаш доверие на човек, склонен да наруши онова, което смята за Закона Божи, че ще подкрепя човешките закони? И този път се проявих като законопослушен. Както и Джуди, чиято работа и живот също изискваха дисциплина.

И все пак, не бива човек да се оплаква от люто-кисела супа, телешко с черни гъби, хрупкава патица и „кристално“ варено пиле с пикантни сосове. Всичко беше много вкусно — пак щях да дойда тук. Докато двамата с Джуди похапвахме, аз й разказах за Девънширското сметище.

— Три случая на апсихия само за тази година? — възкликна тя. Веждите й подскочиха и си останаха горе. — Там има нещо ужасно нередно.

— И според мен е така, както и според директора на сметището, един тип на име Тони Судакис — макар че не би го казал, докато Слушателя слухти. — Отпих от чая. — Твоите отношения с магията са много по-интимни от моите, много по-интимни дори и от тези на Судакис — или поне интимни по по-различен начин от неговия. Радвам се, че се разтревожи — това ми подсказва, че съм прав да се тревожа и аз.

— Разбира се, че си — тя закима толкова буйно, че косата й се разпиля като облак около главата. После очите й се насълзиха. — Само си помисли за горкичките дечица…

— Знам. — Много бях мислил за тях. Не можах да се въздържа. Вампирите и ликантропите си имат своите проблеми, Бога ми, но каква надежда има за едно детенце без душа? Никаква, нула, ни грам. Отпих пак от чая с надеждата, че заедно с небцето ми ще прочисти и мислите ми. Де такъв късмет. После разказах на Джуди какво ми каза Чарли Кели — как някаква птица му била казала, че на сметището май става нещо нередно. — Никакви подробности не сподели — пестеше си думите нарочно. Според теб, какво е искал да каже?

— Птица? Не птиченце? — Тя изчака да поклатя глава и започна да изброява възможностите на пръсти. — Първото, което ми хрумва, е, че има нещо общо с Кетцалкоатл.

— Току-що си заслужи да ти платя сметката — ухилих се аз. — Аз не се бях сетил.

Почувствах се като тъпак, че сам не съм се досетил, защото веднага щом го казах, дойде един прислужник да отнесе мръсните чинии. За разлика от сервитьора той не беше хан — беше по-набит, малко по-тъмен и изговаряше малкото англосаксонски думи, които знаеше, със силен испайнски акцент. Голяма част от черната работа в Града на ангелите се върши от хора от юга. Както каза Судакис, с всяка година прииждат все повече. Времената долу в Империята са толкова трудни, а хората — толкова бедни, че дори и черната работа на много хора им се вижда добра.

Градът на ангелите, заемащ голяма част от югозапада на Конфедерацията, навремето принадлежал на Империята Ацтека. Благородниците — някои от тях — след век и половина все още заговорничат за отмъщение. Всъщност, макар че в днешно време повечето хора от Империята говорят испайнски, някои от старите тамошни родове, водещи началото си отпреди да дойдат испанците, продължават тайно да се кланят на собствените си богове, макар и да ходят и на литургия. Кетцалкоатл, пернатият змей, си е най-добричкият от тия богове, повярвайте ми.

Старите родове копнеят и за възстановяване на Империята в старите й граници, макар и собствените им предци нивга да не са царували тъдява. Те наричат нашия югозапад Ацтлан и си мечтаят да е техен. Така, както е тръгнала емиграцията, след две-три поколения това може да си е съвсем вярно, макар и не по име. Но на някой хора комай не им се чака. Кетцалкоатл, значи.

— А на тебе какви идеи ти хрумнаха? — попита Джуди.

Мисленето е тежка работа. Тя не искаше да я върши само тя. Не мога да я обвинявам за това.

Грабнах голяма, месеста гъба с пръчиците и рекох:

— Аз се присетих за Пауновия трон.

И Джуди дъвчеше. Тя вдигна пръст, преглътна и рече:

— Да, виждам, особено след като… ти не го ли каза? Знаеш ли дали някакви персийски фирми използват това бунище?

— Точно така. Судакис ми го каза. — Пауновият трон е тронът, топлен от фундамента на персийския шаханшах, преди секуларистите да го изхвърлят преди няколко години. В Долината на Свети Фердинанд живее голяма колония от персийски бежанци. Сякаш персийците са шепнели на ухото на Чарли Кели — и аз нямаше да имам проблеми да взема заповед от стария Максимум Рухолла. Той беше plus royal que le roi, ако ме разбирате.

След Пауновия трон следващата възможност, за която се сетих, беше проектът „Птицата Гаруда“ — продължих. — Въздушното пространство и отбраната са сиамски близнаци, а много военни подразделения използват Девънширското бунище.

Джуди кимна бавно. Очите й запламтяха. Както и моите, както винаги, когато се сетя за Птицата Гаруда. Засега никой не бе открил магически начин да се откъснем от Земята и физически да полетим в космоса. Някои дори обсъждаха дали да не се направи опит това да се осъществи по чисто механичен начин. Макар че всеки, тръгнал да лети с механизъм в една вселена, бъкаща от мистични сили, е по-луд от всеки трима души, с които бих поискал да си имам работа.

Но проектът „Птицата Гаруда“ свързва това древно индуистко пиле с най-модерните западни заклинателни техники. Ако всичко върви по план, не след дълго ще се пробваме лично да кацнем на Луната и на другите планети, а не само чрез астрална проекция.

— В Долината живее и доста големичка Инд общност — отбеляза Джуди.

— Така е. — Така си беше, но не знаех доколко тя има значение. Градът на ангелите и територията му са толкова големи, че на нея живеят доста големички общности от кажи-речи всички народи по земята. Ако Господ решеше сега да построи Вавилонската кула, би я побол точно тук. Например, налага се в училищата да се мъчат да учат хлапета, които говорят на стотина различни езици, а в някои градове има закон табелите да са написани поне частично на римската азбука, за да могат полицаите, пожарникарите и екзорцистите да се ориентират при спешни случаи.

Изядох още една гъба и попитах:

— Други идеи?

— Нямах такива, докато ти не спомена Пауновия трон — отвърна Джуди. — Но това ме подсети за нещо. — Тя не продължи. Май не й се искаше.

— Е? — подканих я най-накрая.

Тя се огледа и сниши глас, преди да заговори — може би не искаше да чуят други, освен мен.

— Пауновият трон го има, но освен това съществува и Пауновият ангел.

— Не всички, особено в тази част на света, биха разбрали за какво говори. Но макар и никой от нас да не е магьосник, и двамата си имаме работа с Отвъдното, също като много хора, които изкарват добри пари от чародейство. Усетих как по гърба ми полазиха студени тръпки. Пауновият ангел е евфемизъм, който персийците използват за Сатаната.

— Джуди, надявам се да грешиш — заявих аз.

— Аз също — отвърна тя. — Повярвай ми, аз също.

Спомних си виещия се рояк мухи на сметището — Велзевул стои много високо (или много ниско, зависи как гледате на нещата) в адовата йерархия. А и онова Нищо… Наистина ли го бях видял, или е било просто от нерви, задето се намирам на — буквално — обитавано от призраци място? Ако е било истинско, какво, или Кой го е причинил? Интересни мисли. Никоя от тях не ми харесваше.

Изведнъж малко парченце Нищо като че обгърна като мантия топлия, уютен ресторант. Не исках да оставам повече там. Повиках сметката, извадих пари от портфейла си, за да я платя и се изнесох бързешком. Джуди не възрази. Дори и евфемизмите могат да ти довлекат беля.

Моят апартамент ми се струваше крепост, която ще ни защити от мрака. Веднага щом отключих вратата и докоснах амулета, който я пазеше, Джуди падна в прегръдките ми. Притиснахме се един в друг и дълго останахме така. После тя каза:

— Защо не ми донесеш пак бира?

Когато се върнах с бирата от хладилника, тя беше извадила от чантата си две малки алабастрови чашки — толкова крехки, та чак прозрачни. Във всяка от тях тя изсипа малко прашец от някаква стъкленичка. Веднъж я бях питал за съставките на „чашата корени“ и тя ми беше изредила смола от Александрия, течна стипца и градински минзухар. Смесени с бира, от тях се получаваше противозачатъчно, известно още от времето на древните египтяни. Бях убеден, че върши работа — не само че никога не ни беше издънило, ами и да сте виждали напоследък някой древен египтянин?

За всеки случай обаче и аз следвах съвета на Плиний и държах под леглото си тестиси и кръв от петел от торището. За разлика от тези на древните римляни, моите бяха запечатани в стъкло, така че да не предпазват от бременност само чрез зловонието, което би прогонило предстоящите партньори от спалнята.

Ако питате мен, да правиш любов, особено с някого, когото наистина обичаш, е най-благоприятната магия от всички. Когато свършихме, попитах Джуди:

— Искаш ли да останеш да спиш тук?

Признавам, имах си скрит мотив: тя се различава от другите жени, които познавам, по това, че сутрин често е в игриво настроение.

Но тази нощ тя поклати глава:

— По-добре да не оставам. Ако ме поискаш пак, ще трябва да изпия корените, а не ми се иска да пия бира и после да подкарам килима точно в часа пик, когато движението е най-натоварено.

— Добре — отстъпих аз, надявам се, благосклонно. Когато обичате някого не на последно място и заради това, че има глава на раменете си, по-добре е да не се дразните, когато мисли с нея.

Тя отиде до банята, върна се и започна да се облича, после спря и ме погледна.

— Не можем ли да пробваме пак още тази вечер?

— „Да пробваме“ вероятно е най-подходящата дума. — Но се изстрелях като куршум от леглото и вече се носех към кухнята. — Жено, ти ще ми излочиш всичката бира и ще ми изцедиш всичките силици, но е приятно да си тук.

— Добре — каза тя с усмивка в гласа. — Втурнах се обратно в спалнята с бира в ръка. Нейната хубава и разумна главица не беше единствената причина да я обичам. Никак даже.