Хари Търтълдав
Случаят с бунището за токсична магия (6)

V

Два дни след като изхвърлихме от занаята Куаутемок Ернандес подлегат Хигинс наистина ми се обади, за да организираме неделното наблюдение над един от битпазарите в Долината. Същата вечер се обадих на Джуди, за да разбера дали може да ме придружи. Можеше — както се и надявах. След като се уговорихме, продължихме да обсъждаме целия този все по-раздуващ се случай.

Ако Ернандес успее да докаже, че е дал онази зловредна отвара на Лупе Кордеро от невежество, а не със зла умисъл, ще получи по-лека присъда — разсъждавах аз.

— Не мисля, че в подобен случай невежеството е уместна защита — възрази Джуди. — Ако един курандеро не знае какви ги върши, то изобщо не бива да се занимава с тия работи. — Тъй като всеки ден си има работа с наръчници, възгледите на моята любима за магията и злоупотребата с нея са много прецизни.

— Не съм убеден, че съм съгласен с теб — рекох. — В магията намеренията имат голямо значение. Те… — чух някакъв шум откъм предната част на апартамента и прекъснах: — Чуй, нека ти звънна по-късно. Май има някой на вратата.

Отидох да проверя кой е. Най-вероятно някой от съседите, за да поиска назаем пословичната чаша захар, реших аз. Но на прага не чакаше никой — той вече беше вътре, вече настанил се на стол във всекидневната. Обаче аз виждах стола през него — тъй че този някой беше безплътен.

— Как влезе тук? — попитах настоятелно. Както може би вече споменах, подсигурен съм с повече от обичайните баяния за домашна охрана. Предупредих го честно: — Възпрещавам ти, дух, в името Господне — Адонаи, Елоим, Йехова — да влизаш в таз къща. Тръгни си незабавно, инак ще те поразя със свещения избухващ жезъл на силата. — Когато се заплашва с жезъл, не се блъфира (по-добре недей). Моят беше в коридорния шкаф зад мен.

Но духът дори не помръдна, а заяви с биволско спокойствие:

— Според мен ще трябва да размислиш — и начерта във въздуха светещ символ.

Ако някога сте ходили на светлинно магическо представление, сигурно ще решите, че този символ ви е познат. Всъщност онзи, който си мислите, че познавате, не е истинският — „топло“, но не съвсем. Само специално упълномощените същества могат да чертаят истинския символ и да го накарат да пламне. Аз случайно знам разликата. Очите ми се опулиха. Може ли прост човечец като мен изобщо да очаква да срещне истински призрак от Централното разузнаване.

— Какво искате от мен? — попитах пресипнало.

Агентът призрак на ЦР ме изгледа.

— Интересуваме се от Хуитцилопочтли — заяви той. — Може би вие ще ми кажете какво знаете за неотдавнашната му проява, която открихте.

Е, разказах му. А докато му разказвах, се зачудих в какво, по дяволите, се забърквам пък сега. Всяка следваща крачка в случая с бунището за токсична магия като че ме въвличаше все по-дълбоко в отровната кал, от която се боях, че няма да имам късмета да се измъкна с непокътната душа.

След като свърших, призракът дълго време седя, без да пророни и думица. Гледах го, гледах и стола през него и се опитвах да подредя мозайката. Очевидно посетителят ми от Централното разузнаване се занимаваше със същото, защото най-сетне рече:

— По ваше мнение каква — ако изобщо съществува — е връзката между току-що очертаните от вас разнообразни елементи: сметището за токсична магия с течовете, палежът в манастира, възможностите, свързани с проекта „Птицата Гаруда“, упадъкът на местните Сили и тази неприятност с курандеро и неговите еликсири?

— Според мен няма връзка с чумашите и останалата бъркотия — възкликнах. Това дори не ми беше минавало през ум. — Що се отнася до останалото, все още се ровя, също както и жандармерията на Града на ангелите. Ако ме питате за предчувствието ми — струва ми се, че някои от нещата ще се окажат свързани, но точно сега не виждам как. А и не разполагам с никакви доказателства, за да подкрепя твърденията си.

— Никога не подценявайте стойността на предчувствията — заяви сериозно призракът. — Пренебрегвате ги на свой риск. Заключението на Централното разузнаване е в основни линии същото като вашето. Иначе нямаше да изпратят агент привидение (така е „призрак“ на призрашки) да представи своя общ поглед пред столицата.

Разбира се, етеричният транспорт е много по-бърз и от най-бързия килим. Призракът просто директно прескача през Отвъдното от района на Света Колумба и обратното — привилегия, от която са лишени всички простосмъртни, освен шепа светци, дервиши и бодхисатви. А никой от тях, по най-различни основателни причини, не би се хванал на работа в Централното разузнаване.

Казах:

— Тъй като сте прекосили цялата страна, за да ме интервюирате — това като че беше по-учтиво от „да ме разпитате“ — може би и вие ще ми кажете нещо. — Призракът не ми отказа и аз продължих: — Този случай свързан ли е по някакъв начин с опасността от Трета магическа война?

Призракът се надигна от стола и пристъпи към мен.

— Как направихте тази връзка?

Гласът му беше тих и студен като отровно биле, устремено към сърцето. Той отново пристъпи към мен. Предната ми стая не е голяма — вече я беше преполовил. Още три крачки, и можеше да… Не знам какво, но съм прочел достатъчно шпионски трилъри, че да направя някои догадки: да ми бръкне в главата и да скъса артерия, например. Освен ако при аутопсията ми не помага добър съдебен магьосник, ще вляза в демографския архив на Братята Тома като поредния случай на апоплексия, по-млад от преобладаващото мнозинство.

Отскочих назад, отворих вратата на шкафа, измъкнах жезъла и го насочих към корема на призрака.

— Назад! — заповядах. — Този жезъл е зареден и готов — само да произнеса Словото, и ще се опечеш. — Разбира се, и апартаментът ми щеше да се опече — жезлите оперират както от Отсамната, така и от Отвъдната страна. Но реших, че шансовете да се измъкна от горящ апартамент са по-големи, отколкото да се изплъзна на призрак на ЦР.

Той дори не помръдна. Не пристъпи напред, но и не се дръпна назад, дори след като насочих жезъла към него. Както и предния път, той рече:

— Смятам, че е нужно да размислите. Освен ако оръжието ви не е крайно необикновено, вашите книги и мебели ще пострадат много повече от мен.

Знаех, че военните са разработили високостепенна защита за своите агенти привидения. Беше близо до ума, че и кадрите на Централното разузнаване се радват на същата закрила. Като стана дума, някои гоетически технологии са се процедили на Долната земя, което никак не радва жандармите. От друга страна…

— Този е със Специалната Давидова звезда на Маг Абрамелин — обясних. — Не ме интересува колко надеждно сте защитен срещу християнска и мюсюлманска магия — това е огънят, изпепелил Содом и Гомора!

Призракът се дръпна. Тъй като бе прозрачен, трудно беше да се различи изражението му, но като че се беше замислил.

— Може да блъфирате — рече той.

— Както и вие — отвърнах му.

— Импас.^[1] — Той се върна на стола и седна.

Свалих жезъла, но не го оставих. Призракът заговори:

— Тъй като всеки от нас не е сигурен какви сили владее другият, да продължим ли, сякаш неотдавнашният неприятен инцидент не се е случвал? Нека пак ви попитам, без всякакви намерения и намеци за заплаха: защо според вас този случай може да е свързан с въпросите на националната сигурност?

— Ами, да започнем с това — ако не беше, щяхте ли да влезете в дома ми? — отвърнах на въпроса с въпрос.

Призракът направи смътна гримаса.

— Тавматургичният принцип на Хайзенберг: самият акт на наблюдение въздейства по магически начин на наблюдаемото. Утешавам се с мисълта, че нито съм първата негова жертва, нито ще съм последната.

Не исках никакви призраци, па били те и философи, да ми се мотаят из предната стая. Продължих:

— Ако от това ще се почувствате по-добре, вече се тревожех за Третата магическа далеч преди да ви зърна. Твърде много велики Сили са намесени: Велзевул, цялата тая персийска каша, до дъното на която още не съм стигнал, а сега и Хуитцилопочтли. — Не споменах Чарли Кели. Не бях убеден дали заслужава лоялността ми — вече не. Но все още му я оказвах.

— Длъжен съм да ви посъветвам да пазите своите подозрения за себе си — рече призракът след доста дългичка пауза. („Тоя все едно говори по телефона“ — отекна в съзнанието ми. Един от онзи влудяващи изблици на неуместност, които ти щукват, без значение какво вършиш.) — Ако стигне до погрешните уши, вашето пророчество може да стане самоизпълняващо се.

— Може би ще ми бъде от помощ, ако ми кажете и кои уши са погрешните. — И да съм прозвучал жаловито, можете ли да ме обвинявате?

Той поклати мрачната си глава.

— Не мога — по две причини. Първо, информацията е секретна и поради това не може да бъде инцидентно разпространявана при никакви обстоятелства. И второ — колкото повече знаете, толкова по-склонен сте да се предадете на онези, които може би имат основания да се интересуват от вашите знания. Основното ви предположение трябва да е: никой да не бъде посветен в догадките ви. Ако някое от лицата, с които се случи да сте в контакт, прояви прекомерен интерес към тази област, веднага ме потърсете в щаба на Централното разузнаване в Района на Света Колумба.

— Как да се свържа именно с вас? — попитах. Така де, в разплащателните ведомости на Централното разузнаване фигурират много призраци.

— Името ми е Легион — отвърна той. — Хенри Легион. — После се врътна, мина през стола и стената ми и изчезна.

 

 

Следващият ден, слава Богу, беше петък. Движението не беше много натоварено, както често се случва в петъчните сутрини. Не че се излъгах — знаех си, че обратният път към къщи ще си е жив ад. Опитах се да не мисля за това. Може би, рекох си, докато се издигах по асансьорната шахта, ще прекарам един лек и приятен ден, ще се чупя рано и ще изпреваря петъчната навалица по магистралата „Свети Яков“.

Влязох в офиса, погледнах в кошницата за новопостъпили документи и изпищях. Там се мъдреше един от най-грозните конфедерални формуляри, измислени някога. С тлъсти главни букви отгоре пишеше: МОЛБА ЗА ДОКЛАД ЗА ВЛИЯНИЕТО ВЪРХУ ОКОЛНАТА СРЕДА. А долу, с мъъъничко по-дребни букви: ВНАСЯНЕ НА НОВ ВИД В БАРОНСТВОТО НА АНГЕЛИТЕ.

След като изкарах писъка от себе си, просто изхленчих и потънах в своето кресло. Кой ли, зачудих се, искаше да внася в Града на ангелите какво, и защо? Искаше ми се и на Хуитцило-почтли да му се налагаше да попълва всички нужни му формуляри, за да се установи тук законно — щяхме да се отървем от него чак в деня на Страшния съд, че и двайсет минути отгоре.

На Хуитцилопочтли и неговите слуги за беда не им досаждаха с никакви формуляри. С треперещи пръсти поех молбата за доклад и я отворих. Както излизаше, някой предлагаше да домъкне лепрекони в хибернация от Старата родина, да ги съживи, като пристигнат тук, и да създаде колония в Града на ангелите.

На пръв поглед това изглеждаше разумно. Тук живеят доста ирландци и още повече такива, дето като се зададе денят на Свети Падрайг^[2], се преструват на ирландци. В Града на ангелите лепреконите не биха имали проблеми да се чувстват като у дома си. Проследяването на дребосъците до гърнетата им със злато щеше да помогне на някой и друг бедняк да си плати ипотеката. Шансовете бяха като да спечелиш от лотарията, но пък кой ли не чопва чат-пат по някоя крона от лотарията?

Въпросите, свързани с околната среда, обаче имат навика да стават все по-заплетени, колкото повече се взираш в тях. Установяването на ефекта на лепреконите върху местната текология^[3] нямаше да е лесно — проследяването на взаимодействията между същества от Отсамната страна и без това си е достатъчно сложно, но като се намесят и Сили…

Пак изхленчих — средно силно. Едно от нещата, които трябваше да изследвам, беше влиянието, което вносът на лепрекони би оказал на Чумашките сили (ако приемем, че не са отмрели.) Ако Чумашките сили все още съществуваха и висяха на метафоричен косъм, дали внасянето на лепрекони нямаше да им отнеме и мъничката доза преданост, нужна им, за да оцелеят?

Беа мина покрай отворената врата тъкмо навреме, че да чуе хленча ми, и пъхна глава в офиса.

Ама, Дейвид, какво става? — попита ме тя, като да не знаеше.

Това — посочих аз оранжевата корица на молбата за изследване на влиянието върху околната среда. — Случайно да разполагаш със заклинание за превръщането на дните в четиридесет и осем часови, та да мога да свърша всичко дето трябва?

Ако разполагах с такова, самата аз щях да го използвам — заяви тя, — но според мен Господ няма навика да задържа слънцето от случая с Иисус Навиев насам^[4].

— Това ще ми дойде много нанагорно — заявих. — Особено отгоре на случая с Девънширското бунище и с проучването за чумашкото отмиране… — Огънят на Свети Елм засия над главата ми, точно както ще го видите по карикатурите. — Затова си го пробутала на мен — за да го водя паралелно с чумашкия проект.

— Точно така, Дейвид — мило се усмихна тя. Беа не е точно хубавица, но понякога заприличва на същински ангел. Сигурно така става, когато си убеден, че си на прав път. Тя продължи: — Реших, че ще е по-добре да се занимаваш и с двата случая, отколкото да хвана двама души да търчат назад-напред и непрекъснато да си сверяват данните. А има вероятност и целите им да си противоречат.

— Добре — съгласих се. Изложено по този начин, имаше смисъл. Беа не беше станала шеф на отдела ми заради едната си ангелска усмивка — тя имаше и глава на раменете си.

— Най-лесният начин да се справим с въпроса ще е да изработим два сценария — заяви тя. — Единият за влиянието върху околната среда на лепреконите, без да се тревожим за Чумашките сили, а другият като приемем, че тези Сили все още се проявяват тук.

— Да, разумно е. — Драснах си бележка на едно листче. — Благодаря ти, Беа.

— На твое разположение съм — отвърна тя, все тъй сладко, и продължи нататък, за да затрупа с невъзможни количества работа някой друг. Да бъда честен — трябва да призная, че и самата тя бачкаше като табун тежкотоварни коне.

А и ми беше посочила най-ефикасния начин да провеждам успоредно и двете проучвания. Те пак нямаше да станат нито бързо, нито лесно. Трябваше да разработя симулации, доближаващи се до непосредствения ефект на лепреконите върху текологията на Града на ангелите — със и без вземане предвид на Чумашките сили. После магьосник от АПУ щеше да анимира симулациите и да ги проследи под кристалната топка възможно най-далече в бъдещето, като отбелязва какви промени се случват на година-две, докато образите не се стопят в несигурността.

Трябваше и да оправдая всяко допускане, използвано от мен в първоначалните симулации. Хората, които искаха да внесат лепрекони на кубици, както и онези, убедени, че вкарването дори и на един мъник би разрушило местната текосистема, сами щяха да подготвят свои модели и да ги прекарат под кристалната топка. Трябваше да демонстрирам, че моят представя най-добре вероятното бъдеще.

А всичко това означаваше, че този следобед нямаше да се добера до „Прецизните длета на Бахтияр“ — да не говорим пък за „Шоколадовата невестулка“. И нито аз, нито някой друг щеше да души с тузарски магчекър около Девънширското бунище, за да разбере какво точно изтича оттам, ако изобщо изтичаше.

Хората копнеят за времената (или поне така разправят), когато кралят е управлявал, а не е царувал, когато властта на бароните е била така отслабена, когато премиерът си е траял и е изпълнявал, каквото му наредят. Разправят, че държавното управление се е разраснало и усложнило твърде много.

Може би понякога са прави. Не мога да ви кажа със сигурност — политиката е сорт теология, която никога не ме е вълнувала. Но ето какво ще ви споделя: по важна задача на АПУ не се вършеше никаква работа, защото моят отдел не разполагаше с достатъчно кадри, че да се справят с проектите още щом възникнат. Редно ли е да предположа, че ние сме единственото правителствено учреждение, сблъскващо се с този проблем?

Знам, че тази вечер работих допълнително. Добрах се до синагогата някакви си минутки преди равинът да приветства Шабата. Джуди изобщо не ме видя, че влизам. Не успях дори да й кимна, да не говорим да я поздравя, чак до края на службата.

— Боях се, че няма да дойдеш — каза ми тя, след като се прегърнахме.

— Работа. — В устата ми това прозвуча като мръсна дума, каквато си и беше. — Слушай, яла ли си? — Намръщих се, когато тя кимна. — Добре, искаш ли все пак да дойдеш с мен? Ще ти взема пай и кафе или нещо такова. Долетях тук направо от службата.

— Разбира се — отвърна тя. — Къде искаш да отидем?

Най-накрая отидохме в „При Лени“, недалеч от синагогата — едно стъпало по-нагоре от „Златните дъги“ и едно по-надолу от истински ресторант. Просто исках да набутам нещичко в стомаха си, а и паят им наистина доста си го бива.

А освен това, помислих си щом се сетих за Хенри Легион, не беше от местата, където вероятно има вграден Слушател.

Не се бях обадил на Джуди, за да й разкажа за призрака — след като той излезе от апартамента ми, постоянно си въобразявах, че разни хора (и Неща) ми подслушват разговорите. Щом приключих, тя се втренчи в мен за няколко секунди. После каза:

— Не си измисляш — с тон, който означаваше, че се е съмнявала до самия край.

— Ни най-малко. — Беше ми малко криво, че трудно ми повярва, но само мъничко, защото и на мен щеше да ми е трудно да повярвам в подобна история, ако ми я разкажеше някой друг. Така де, не може току-тъй да ти се изтърси призрак със заплашително държание… само дето на мен ми се беше изтърсил.

— Съдейки по думите му — додадох, — може би изобщо не биваше да ти казвам нищо.

— Дейвид Фишър, ако някога изобщо ти е минавало през ум да ме държиш в неведение, ще покажа снимката ти на огледало и после ще го строша! — заяви възмутено тя.

— Кажи-речи го очаквах — рекох. — Работата е там, че по думите на Хенри Легион май ще става опасно.

— Това не те притесняваше, когато ме заведе на пожара в манастира на Братята Тома…

Опитах се да я прекъсна:

— Не съм те завел аз. Ти се самопокани.

Тя ме прегази като демоничните коне на Страшния лов^[5].

— … а и ме покани на битпазара вдругиден.

— Поканих те, преди призракът да се появи — смънках.

— Искаш ли да не дойда? — попита тя. — Искаш ли тази вечер да не идвам с теб у вас? Искаш ли да не си правя труда да уреждам сватбата? Мислиш, че ме е страх ли? Не виждаш ли, че искам да стигна до дъното на тази история също толкова силно, колкото и ти?

Направих единственото възможно нещо в този конкретен момент: предадох се. Съвсем буквално — извадих бяла кърпичка от джоба си и я размахах във въздуха между нас. Джуди, да е жива и здрава, мина от бяс на кикот само за секунда и половина. Келнерката, която се готвеше да ми долее кафе, реши, че съм откачил, но това беше нищожната цена, че успях да разведря годеницата си.

Единственият проблем беше, че самият мен ме беше малко нещо шубе.

В събота след залез отлетях в Долината на Свети Фердинанд, за да взема свръхмощния жандармерийски магчекър. Предимството да работиш с жандармите е, че те никога не затварят (като знаем каква е човешката природа, така е най-добре). Недостатък е, че пергаментацията им е даже още по-тромава и от тази на АПУ (ако не сте вярвали, че е възможно, не сте единствените). Ако се съди по езика, използван във формулярите им, те смятаха, че ще отмъкна уреда на секундата, щом ми обърнат гръб, освен ако предварително не съм обещал в писмена форма, че няма така да правя.

— Защо просто не ми лепнете опашка? — попитах саркастично.

— О, не, господине — отвърна чиновникът, който продължаваше да ми бута пергаменти. — Това ще е нарушение на правата ви. — Очевидно да продължа да се разписвам до края на живота си не беше.

Тъй като прекарах ужасно много време в подписване на формуляри, се върнах вкъщи чак към десет часа. Замъкнах магчекъра горе (принципно той е преносим, но ако искаш да го пренесеш на повече от метър-два, няма да е зле да си падаш и малко трол), пуснах го, за да си отворя вратата, вдигнах го пак с пъшкане и го тропосах насред предната стая.

— Време беше да се върнеш най-после — обади се Джуди. — Тъкмо почвах да се тревожа за тебе.

— Формуляри — въздъхнах, като се опитвах да прозвучи също толкова богохулно, колкото и по-обичайните сквернословия. Сигурно съм успял, защото Джуди се разсмя. Протегнах се. Нещо в гърба ми каза „пук“. Стана ми добре. Подозирам, че бях изгубил горе-долу сантиметър от ръста си, докато мъкнех магчекъра като хамалин към апартамента. Може би това „пук“ означаваше, че съм си възвърнал този сантиметър. Изгледах кръвнишки машинарията.

Преди двайсет години нямаше портативни апарати — напомни ми Джуди. — Преди десет години чекър с капацитета на онзи в шкафа ти щеше да е по-голям и по-тежък от този звяр тук. След десет години сигурно ще напъхват още повече микродухчета в калъф, който би могъл да носиш в задния си джоб.

— Лошо, че още не са го постигнали — измърморих и пак се протегнах.

Джуди ме погледна изкосо.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че искаш тази нощ аз да съм отгоре?

— Ако ти така искаш — отвърнах. Що се отнася до мен, и по двата начина е прекрасно, както и по всички други, които може да роди вашето въображение.

Тя попита часовника си за часа. Между очите й се появи тънка вертикална чертица.

— Каквото и да правим, да го правим по-бързо. Утре трябва да станем рано, за да стигнем в Долината преди търговците да почнат да идват.

И така, бързо се заехме със задачката и беше много хубаво. Джуди е една от най-съвършено прагматичните личности, които някога съм срещал — но това не й пречи да може да се забавлява. Просто означава, че набелязва времето, в което да се забавлява.

Моят будилник ни събуди твърде рано в една иначе прекрасна неделна утрин, а после ни се присмиваше, докато залитахме насам-натам като двама недотам живи мъртъвци. Заклех се, че съвсем скоро някой ден ще си купя нов часовник. Май съм го казвал и преди, но този път го мислех съвсем сериозно.

Взех си душ, а после се обръснах. Джуди влезе след мен. Когато тя излезе, вече бях облечен и приготвях закуската, докато тя подсуши тая нейна гъста чуплива коса. Бъркани яйца, препечени филийки, кафе — само най-основното. Метнах чиниите в мивката за по-късно, направих се на юнак тежкоатлет, докато нарамвах магчекъра и потеглихме.

Битпазарът в неделя сутрин се провежда в „Мейсън“. Вечер това е най-големият открит килимосалон за светлинно магични представления. Денем е просто огромен паркинг, затова го използват и за друго, като припечелват и някоя крона допълнително.

Тъй като бяхме съвсем подранили, успяхме да паркираме близо до входа за продавачи, за което превитият ми от работа гръб бе сърдечно благодарен. Единствените хора на мястото бяха двама пазачи, които лочеха кафе от голяма кана. Приличаха (каквито и излязоха) на свободни от дежурство жандарми, които подработват дневна смяна.

Казваха се Люк и Пийт — не успях да запомня кой кой беше. И двамата бяха с еднакви къси тъмни коси, с еднакви бдителни очи, еднакво широкоплещести. Бяха ги уведомили, че ще идваме — някой там действаше експедитивно. Те ни помогнаха да нагласим магчекъра до входа, а после ни наляха кафе. Кафето беше вкусно и горещо — сигурно на дъното на каната имаше саламандърче.

Някои от новите термоси от едната страна имат саламандър, а от другата — леден елементал и могат да запазват горещото горещо, а студеното — студено. Единственият проблем е, че не бива да ги изтървате. Ако преградата между двата духа се счупи, те почват да се дращят като куче и котка.

Обясних какво търся и защо. И двамата пазачи добиха мрачно изражение. Пийт — или може би Люк — рече:

— Надявам се да пипнете тоя негодник. Вкъщи имам три дечица — не ми харесва мисълта, че и на някое от тях може да се случи подобно нещо.

Люк — или пък Пийт? — посочи магчекъра и додаде:

— Иска ми се туй чудо да можеше да ги надушва и тях заедно с магията. Това със сигурност би облекчило много живота на участъка.

Пийт (?) — както и да е, другият — продължи:

— Преди две седмици ходих на брифинг за детекторите на кражбата. От онова, което чух, излиза, че те действат чрез забелязване на вината в душата на извършителя. Проблемът е, че повечето извършители не чувстват достатъчно вина, че да задействат уредите.

Джуди се намеси:

— Доколкото разбрах, неотдавна са идентифицирали магическия компонент на умисъла. Това прави възможни някои нови видове магия против кражба, стига заклинанията за различаване да са достатъчно чувствителни, че да отличат истинския грабеж от законния апетит на търговеца за печалба.

Пазачите отначало я бяха изгледали по обичайния начин, по който мъжете гледат привлекателните жени. Но много учтиво — не притесниха с нищо нито нея, нито мен. Сега я погледнаха по друг начин. Много пъти досега бях го виждал, щом хората разберат колко й сече акълът. Само се усмихнах — аз това го знам от години.

— Силно се надявам да накарат нещо такова да заработи — рече Пийт. — Ужасно много от стоката, които виждате тук, е крадена. Това всеки го знае, но как да го докажеш? Де да можеше…

— Ще стане — увери го Джуди. — Няма да е утре, сигурно няма да е и вдругиден, но ще стане. Принципите съществуват. Гремлините са в проектирането на задвижващата магия и в поддържащите системи.

— Бога ми, приветствам всичко, което по изключение би улеснило работата ми! — възкликна Пийт.

Аз бих го приветствала още по-шумно, ако смятах, че техниките ще се използват единствено за проследяването на крадци, но имам лошото предчувствие, че няма да е така — рече Джуди. — Колкото по-ефективна става магията, толкова повече съществуващите власти ще я използват, за да се ровичкат в живота на обикновените хора. Или поне така май е устроен светът.

Пийт и Люк представляваха съществуващите власти. Сега те се спогледаха, но никой от двамата не каза нищо — нали ви казах, държаха се любезно. В тази връзка, и аз съм част от съществуващите власти, но по този въпрос бях на страната на Джуди. Хората често не разбират колко ценно е просто да не те закачат.

Дори и пазачите да бяха решили да влязат в спор, щяхме да сме твърде заети, че да навлезем твърде дълбоко в него — продавачите вече бяха започнали да се появяват. Пийт и Люк проверяваха разрешителните им и се грижеха да си плащат таксата за сергиите. Ние с Джуди следяхме магчекъра, докато влизаха през входа. Някои караха стоките и сглобяемите си щандове на колички, които бутаха или дърпаха, други ги бяха струпали на малки килимчета. Да караш с такова килимче по въздушните пътища не е законно, но пък те са ужасно удобни за превоз на разни неща.

Малцина от търговците нямаха нищо против да минат пред магчекър.

— Това тук да не ви е летището? — изсумтя един.

Толкова много от продавачите задаваха въпроси, че много бързо си отработих речта за случая. След като минаха първите трима-четирима, вече бях извадил сиглата си от АПУ и я бях нагласил върху магчекъра. Посочвах я и обявявах:

— Търсим един много специфичен замърсител, за който имаме основание да вярваме, че се продава по битпазарите, може би неволно. Нищо друго, което забележим, няма да бъде докладвано.

Това вероятно не беше самата истина — ако някой се бе появил с нещо толкова очебийно незаконно като например щайга черни лотоси, по-известни като цветята на Кали^[6], нямаше да го оставим да ги внесе. Но за мое облекчение не се случи нищо подобно, а благодарение на обяснението ми търговците не се пищисваха много.

Небеса, тук имаше какво ли не! Дрехи, храна, украшения, пенкилери (микродухчетата в магчекъра на няколко пъти като че се засъмняваха, но недостатъчно, че да ме накарат да спра някого), дух модули за етероприемници (зачудих се колко ли от тях са крадени), играчки — и механични, и магични, китари, наръчници (Джуди се отнесе към качеството им с върховно презрение) — мога да продължавам до безкрайност.

Продавачите бяха също толкова разнообразни, колкото и продаваните от тях стоки: мъже, жени, руси, черни, ацтеки, персийци, ханци, самоанци, индийци, облечени в дхоти и сари^[7] и индианци с пера. Наблюдавах как един мъж с бронзов тен измъкна от работната си риза калпак от пера и го нахлупи. Той забеляза, че го гледам, и се усмихна някак стеснително.

— Трябва да изглеждаш автентичен, ако искаш хората да ти купуват цяра, човече — подметна ми той, докато буташе количката си покрай мен.

— Защо не? — отвърнах сговорчиво. Погледнах магчекъра. Според онова, което микродухчетата имаха да кажат за цяровете му, те не бяха достатъчно силни, че да си струва да ги купуваш. Зачудих се дали набеденият индианец някога е бил толкова автентичен, колкото и продаваните от него отвари.

След него през вратата влязоха двойка ацтеки. Бяха натоварили стоката си на една черга и си бърбореха на испайнски.

Джуди ме сръчка здраво с лакет в ребрата.

— Ъ? — възкликнах. После погледнах матовото стъкло на магчекъра. Ако не бяха обучени да казват какво усещат, духчетата досега да са търтили да бягат и да са се изпокрили. Излизаше, че… щом видях какво ми докладват, стомахът ми се сви.

— Хей, вие двамата, я почакайте — изкомандвах.

Не бяха забелязали нито мен, нито магчекъра.

— Какво има? — попита единият, тъкмо когато другият произнесе: „Ти кой си?“.

Вдигнах сиглата си.

— Агенция за усъвършенстване на природата — представих се. — Какво имате в тези кашони?

— Пенкилери — отвърна единият. — Имам един приятел, та зет му ловува дракони в Ацтекия. Точи им кръвта, продава на нас, ние я разреждаме и я продаваме тука. Всички изкарват пари.

Не ми прозвуча като мошеник — просто като човек, който си вършеше работата. Тъкмо такъв и изглеждаше — и той, и неговият приятел: най-обикновени хорица по работни обувки и джинси, памучни куртки и кепета. Първото нещо, което човек научава, е, че по външния вид не бива да се съди. Пийт и Люк застанаха нащрек. Не се приближиха до нас — още не — но трепереха като ликантропи току преди изгрева на пълната луна.

— Кой от вас двамата е Хосе? — попита изведнъж Джуди.

Този с червеното кепе подскочи от изненада.

— Вий отде знаете, госпожа?

Размотах дългата сонда от магчекъра (искаше ми се да имам от онези, румънските, дето са по три метра и отгоре).

— Ще ви помоля да ми отворите един от бурканите с драконова кръв — заявих.

Хосе вдигна рамене.

— Разбира се. Защо не? — той махна капака на една от кутиите. Бурканите вътре приличаха на онези в работната стая на Куаутемок Ернандес. Някога, далеч в миналото, те бяха съдържали майонеза. Сега… Още щом Хосе отвинти капачката на един, вече знаех какво има вътре: Джуди, която следеше магчекъра, издаде тих, сподавен звук. Бях й казал какво има вътре, но да го чуеш не е същото, като да го видиш на матово стъкло.

Махнах на Пийт и Люк. Те доприпкаха при нас. Мъжът със синьото кепе, който досега си беше траял, ги забеляза и попита:

— Какво става, по дяволите?

— Тъкмо това искам да знам и аз — троснах се. Като се има предвид какво имаше в бурканите, говорех съвсем буквално. Обърнах се отново към Хосе. — Някога да сте продавали от тази, хм, „драконова кръв“ на курандеро на име Куаутемок Ернандес?

— На много хора продавам, човече — отвърна той. — Те ми плащат в брой. Не ги питам кои са. Нали знаеш как е. — Той разпери ръце и ме погледна като човечец — човечеца.

Знаех как е, много добре знаех. Това означаваше, че той не плаща данъци върху парите, които печели по битпазарите. Теоретично е възможно Короната да следи движението на всички крони в Конфедерацията, финансовите магьосници в сиви фланелени костюми в РСвК също много биха искали да се занимават тъкмо с това. Проблемът, разбира се, е там, че нужната за това магия е толкова сложна, че на нейния фон отлепянето на птицата Гаруда от земята изглежда като подхвърляне на камъче. И затова хората като Хосе ще продължават да мамят за дължимите суми, а хора като вас и мен ще им плащат сметките.

Само дето на Хосе му предстоеше да прекара известно време на обществена издръжка от съвсем друг вид.

— Според показанията на магчекъра, господине — казах, — тук вътре няма драконова кръв. Има човешка кръв, човешка кожа и… — погледнах Джуди, която ми кимна, — ужасно силно вони на Хуитцилопочтли.

Хосе и синьото кепе (по-късно разбрах, че името му било Карлос, затова оттук нататък ще го наричам така) се спогледаха. Ако не бяха втрещени от ужас, то тогава би трябвало да си изкарват парите по светлинно магичните представления, а не по битпазарите. Нямаше да ги получават в брой, но щяха да припечелват достатъчно, че да не мрънкат.

Веднага щом чу „Хуитцилопочтли“, Пийт (или може би Люк) рече:

— Вие, господа, сте арестувани. Всичко, което кажете, може да се използва срещу вас.

Жандармът, свободен от дежурство, който не арестува продавачите на пенкилери — който и да беше той — се запъти към канцеларията.

— Ще се обадя в участъка да пратят тук килим с отряд.

Минал-неизминал той десетина метра, Хосе и Карлос се опитаха да избягат. Тъй като не беше дежурен, Пийт носеше само бухалка. Той я извади и хукна подир Хосе. За мен остана Карлос.

— Внимавай, Дейв! — изкрещя Джуди зад гърба ми. Добър съвет. Щеше да е още по-добър, ако бях в подходящо положение да го последвам.

Карлос беше дребничък и жилав и пъргав като заек. Но всяка моя крачка лапваше две негови. Той погледна през рамо, видя, че го настигам и не погледна къде стъпва. Пльосна се по очи и аз скочих върху него.

Ръката му се стрелна към един джоб на джинсите му. Не знаех какво държи там — може би нещо съвсем просто, като например нож, а може би талисман като онези в „Локи“, но с демон, на когото е заповядано да напада всеки, който тормози Карлос. Каквото и да беше то, не ми се искаше да разбера по трудния начин — затова сграбчих китката му и натиснах така, сякаш животът ми зависеше от това.

— Не ставай глупав — изпухтях. — Няма да се измъкнеш, а така се забъркваш в още по-големи неприятности.

— Chinga tu madre^[8] — изпсува той, без съмнение искрено, но крайно неуместно. После се опита да ме срита с коляно по едно място така, че би ми попречило да изпълня инструкциите му.

Успях да се извърна и поех удара с хълбока си. Пак ме заболя, но не чак толкова. Сякаш много отдалеч чувах някакви хора да крещят, както крещят хора, когато нямат представа какво става и се объркват още повече, докато се опитват да разберат. Карлос отново се пробва да премоделира семейните ми скъпоценности.

После, горе отдясно, някой кресна:

— Не мърдай, гъз такъв!

Нейде в миналото си Карлос вероятно болезнено бе открил какво се случва, ако не се подчиниш точно на тази команда. Тялото му омекна.

Много предпазливо погледнах през рамо. Там стоеше (според мен) Люк с бухалката, вдигната във въздуха в готовност да префасонира сериозно физиономията на всеки, който пожелае да поспори с него.

— Цял е твой — изхъхрих и се изправих на крака.

Дотогава не бях забелязал, че съм си скъсал панталоните, обелил съм си едното коляно и съм си одрал и лакета, не чак толкова зле. Всичко започна да ме боли отведнъж. Краката ми омекнаха, също както през първите няколко секунди след пътна катастрофа.

Пийт държеше Хосе. Люк претърсваше Карлос — излезе, че онова в джоба му е било нож, дълъг около пет сантиметра. Не точно оръжие, всяващо ужас, но не беше и нещо, което бих искало да се плъзне по — или може би между — ребрата ми.

Джуди притича до мен.

— Добре ли си, Дейв?

— Да, така мисля — казах, след като инвентаризирах всичко едно по едно. Не се бях бил от гимназията. Бях забравил как усещаш вкуса на страха и яростта в устата си, начина, по който дори потта ти изведнъж замирисва по-различно.

Общо взето, надявах се тя да се хвърли на врата ми и да възкликне: „О, какъв прекрасен мъж си ти!“ Или поне нещо такова. Както отбелязах обаче, Джуди е много практична личност. Тя каза:

— Късмет извади, че не те раниха лошо, знаеш ли?

Толкова за големите тъпи мъжки надежди.

Един дребен мъж с голям мустак изскочи от канцеларията, към която се беше запътил Люк, когато почнаха игрите и закачките. Люк вече беше сложил белезниците на Карлос. Той ме посочи и каза:

Хей, Йозеф, я го оправи тоя! Освен ако не бъркам нещо, той поработи тук по-здраво, отколкото е свикнал в АПУ.

Йозеф огледа лакета, коляното и панталоните ми.

Прав си — съгласи се той. Говореше с акцент (като че в днешно време всеки в Града на ангелите говори с акцент), който не можех да определя. Пресегна се и ме потупа по рамото. — Ела с мен, приятел. Ще те оправим.

Отидох с него. Оправи ме и още как. Настани ме да седна в канцеларията (поразителна колекция от снимки на момичета и сукуби запълваше едната стена. Радвах се, че Джуди не дойде с нас, макар че тя щеше да се задоволи само с изсумтяване), изскочи навън и се върна след две минути с някакъв тип, който мъкнеше черна чанта.

Лекарят — казваше се Мхинвари — говореше със същия странен акцент като Йозеф. Прегледа ми лакътя, нареди ми да си запретна крачола, огледа коляното ми.

Не е много зле — заключи той. Тъкмо каквото си мислех и аз.

Почисти ожулените места (макар че, нали е лекар, ги нарече „абразии“) със спирт, от което ме заболя повече, отколкото докато получавах ожулванията. После докосна всяко едно с халцедон, за да спрат да кървят, метна им един-два бинта и си отиде по живо — по здраво.

— А сега ще оправим панталоните — обади се Йозеф. — Чакай тук.

Послушно зачаках там. Този път той се върна с побеляла жена.

— Това е Карлота. Няма по-добра от нея в занаята.

Карлота ми кимна, но повече се интересуваше от панталоните ми. Тя събра двата края на дупката и измънка нещо под носа си. Да, знам какво ще кажете — че във всяка шивачница има специалист по кърпене на дупки. Лесно е да се приложи закона на подобието, защото разкъсаният плат по същество е като здравия около него. Както и да се използва закона на заразата за налагането на този плат върху мястото, с което преди е бил в контакт.

Но при повечето кръпки, ако се вгледате по-внимателно, ще различите шева между истинския плат и кръпката. Но не и когато е кърпила Карлота. Ако вярвах на очите си, тия панталони никога не се бяха късали. Дори и ръба ми оправи.

Остана едно доста голямо кърваво петно. Карлота се обърна към Йозеф и рече:

— Затвори вратата, моля.

След като той затвори, тя бръкна в шивашката си чанта и извади малка нощна кутийка от онези, изработени толкова внимателно, че никаква светлина да не прониква вътре. Отвори я и навън изпълзя мъничко, бледичко, рунтаво същество.

— Вампир хамстер — обясни Йозеф. — Платът ги привлича и… Е, ще видиш.

На вампстера не му харесваха дори и оскъдните дневни лъчи, промъкващи се през прага. Той жално изсумтя. Преди още Карлота да му нареди, Йозеф отиде и затули пролуката с една завивка. Вампстерът си отдъхна. Внимателно — към всеки немъртвец, дори и към гризача, трябва да се отнасяш с уважение — жената го вдигна за врата и го настани върху крачола на панталона ми.

Не помръдвах — не исках тази твар да нападне онази ми кръв, която още не бях пролял. Но той беше добре обучен. Души, души, докато не надуши петното на панталоните ми, изплези бледен-пребледен език и започна да лочи кръвта направо от плата. Когато свърши, от петното не беше останала ни следа, а езикът на вампира хамстер забележимо порозовя, откакто моята кръв навлезе в неговото кръвообращение.

Когато Карлота го махна от мен, той се загърчи и засъска — вече му се играеше. Тя го набута обратно в нощната кутийка, затвори капачето и допря до ключалката разпятие, за да не може вампстерът да се измъкне сам.

Панталоните ми не бяха дори влажни. Сигурно вампирите хамстери нямат слюнка. А петното го нямаше никакво.

— Най-любезно ви благодаря. Прекрасна работа — похвалих аз Карлота.

— За приятел на Йозеф, това е удоволствие. Разбира се — тя махна към стената със сукуби и мадами, — той има много приятелки.

След подобно подмятане аз бих потънал в земята и умрял, или поне щях да си потърся нощна кутийка, в която да се завра, но на Йозеф сигурно по магически начин му бяха отстранили чувството за неудобство.

— О, де да бяха мои приятелки — разсмя се той гръмогласно. — Щях да умра млад, но поне щях да умра щастлив. — После се обърна към мен. — Добре ли сте?

— Добре съм — отвърнах. — Благодаря за грижите.

Излязох пак навън и запримигвах срещу светлината, като и аз да бях немъртвец. Черно-белият жандармерийски килим току-що беше долетял. Един от жандармите (изглеждаше досущ като Пийт и Люк, само дето беше рус) взе показанията ми.

— Ще ви се обадим, инспектор Фишър — обеща той.

— Става. — Погледнах партньора му, който прехвърляше зловредната отвара от черджето на Хосе и Карлос върху жандармерийския килим. — Отнасяйте се към това вещество с изключителна почит. Хич не ви трябва да се разлива.

— Точно така ни предупредиха. — Той кимна към Люк и Пийт, а после докосна козирката си. — Бог да ви даде хубав ден.

Той се върна при килима да наглежда Карлос и Хосе. Джуди дойде при мен и огледа превръзката на лакета, после коляното на панталона ми. Опипа плата. Намръщих се — очаквах да закачи ожуленото отдолу, но тя не го докосна.

— Великолепна кръпка — установи тя.

— Йозеф има връзки — отвърнах. — Иска ми се да можеше и хората да ги кърпят толкова лесно като дрехите. — Лакета и коляното ми пак пулсираха.

Люк се приближи бавно и каза:

— Сега, след като пипнахме онези, които търсехте, да пускаме ли останалите търговци без да минат през магчекъра? — той посочи портата. Никой не беше минал през нея, откакто започна кавгата с Хосе и Карлос. Сега всички се бяха подредили като килимчетата по магистрала „Свети Яков“ в петък вечер. Придвижваха се горе-долу със същата скорост като тях.

— Разбира се, давайте — казах му. — Както сами казахте, заловихме търсените от нас хора.

Откъм търговците се чуха радостни викове, щом Люк започна да им маха да минават. Надникнах в канцеларията на Йозеф и попитах дали не мога да оставя магчекъра там, за да можем двамата с Джуди да понапазаруваме. Щом той се съгласи, аз се врязах в прииждащия поток от търговци и довлякох машинарията. Зачудих се за миг дали ще реагира на снимките на сукубите, но тя не реагира. Но Йозеф май със сигурност им реагираше.

— Радвам се, че ги хванахме — рече Джуди. — Сега можем да се наслаждаваме на нашата неделя със знанието, че няма да пробутват отровите си на други хора.

— Поне тия двамата не — съгласих се аз, но се зачудих колко ли още друга контрабанда ще се продаде тук, на този битпазар и на всички останали около Града на ангелите. Много, освен ако не бърках нещо. Опитах се да не мисля за това.

Забавените продавачи нареждаха сергиите си с бясна скорост. Когато се опитваш да припираш нещата, най-често съвсем ги оплескваш. Някои от търговците все едно играеха номера от мюзикхола: вдигаха се пръти, тенти и табели, а секунда по-късно рухваха. На един табелата му падна три пъти подред. След третия път той я изрита здравата. Може би с това изтръска гремлините, защото на четвъртия път тя се закрепи на място.

Две минути по-късно — точно в десет — разбрах защо продавачите са в такава треска. Тогава се отвориха вратите за купувачи — тъкмо навреме, а това, че търговците са били забавени, карай да върви. Йозеф нямаше да си пропилее възможностите — ако беше задържал купувачите, някои от тях можеха да се нацупят и да си отидат.

А купувачи той имаше в изобилие — евреи, персийци, ханци и японци, както и индийци. Тях обредите в Шабат не ги възпрепятстваха в неделя да отидат там и да харчат пари. Заедно с тях имаше и доста голям, но не и богоугоден брой хора, които предполагах, че са християни — както от ацтекско потекло, така и от всички други разновидности. Има хора от всяка вяра, по-привързани към парите, отколкото към който и да е бог.

Може да ви се стори налудничаво, но от време на време ми се иска Конфедерацията да не беше чак пък толкова просперираща, да беше мъничко по-несигурна. По време на разцвет хората мислят единствено за себе си, а всички и всичко да вървят по дяволите. Понякога имат нужда да им се напомня, че онова, което се случва сега, не е Завинаги.

Което вероятно ви звучи като баснята за киселото грозде, тъй като и аз бях там и пазарувах редом с всички. Но мен не бихте ме засекли там в събота. Или поне така си мисля.

Двамата с Джуди обикаляхме асфалтовите алеи, спирахме на сергийка тук, на друга там… Джуди си хареса един зелен копринен шал, който много отиваше на червеникавата й коса. Аз си купих нов часовник — вече ми се повръщаше от вряскащия ужас, който си имах вкъщи, а още повече ми се драйфаше от това, че ми се присмива. Този беше произведен в Сиам с туземен хорологичен демон. Струваше по-малко от пет крони. Ако не ми харесаше, щях и него да изхвърля и да опитам пак.

И двамата си взехме наденички в хлебче от количката на един персиец. Като се има предвид собствената му вяра, надали би продавал свинско.

Май ви споменах, че един от търговците беше донесъл цял товар наръчници. Да си купиш шал или часовник на подобно място е едно, но така и не престава да ме удивлява фактът, че хората си въобразяват, че можеш да се сдобиеш евтино с магически власт и умения. Също както и при всички останали важни неща, трябва да се учиш от най-добрите, не от тези с най-добра цена.

Естествено, Джуди се спря на сергията. Тя прелисти няколко тома и се извърна, клатейки глава. Типът, който ги пробутваше, се намръщи разочаровано — беше си помислил, че е хванал поредния балък.

— Толкова зле ли е? — попитах.

— Още по-зле — отвърна тя. — Дебелата книга там е от ония сборници със заклинания, достъпни за обществеността. Нека започнем с това, че те са достъпни за обществеността, защото не ги бива особено. Другата, със синята подвързия, е от ония книги „Как да станем магове за три седмици“. Към края мярнах няколко грешки. При други обстоятелства те биха могли да са опасни.

— Но сега защо не са?

— Защото деветдесет и девет души от сто няма да напреднат чак толкова с курса, че да се натъкнат на тях, а изключенията, които случайно издържат докрай, ще са научили достатъчно и ще ги забележат, преди да са извършили някоя тъпотия.

— Добре, разбрах какво ми казваш. Разумно е.

Но Джуди, след като веднъж загрееше, не беше от ония, които спират лесно:

— Хората, които си купуват подобни книги, са същите онези жени, които прахосват по петдесет крони за „вълшебен“ крем, който щял да уголеми гърдите им, или мъже, които се изръсват по две стотачки за „магия“ за уголемяване на нещо друго. Единственото свръхестествено нещо тук е способността на хората, които продават подобни боклуци, да забелязват глупаците.

Тя изобщо не си направи труда да говори тихо. Две дами на средна възраст, които се канеха да попрелистят наръчниците, се отправиха към друга сергия, сякаш ги бяха изловили да разглеждат нещо богохулно.

— Госпожо, моля ви — изхленчи типът, който пробутваше боклука. — Опитвам се да си вадя хляба!

— Защо тогава не се опитате да си го вадите по честен начин? — засече го тя, но после вдигна ръце във въздуха. — Какъв е смисълът?

Бях я виждал и преди в подобно настроение. Единственото, което можеше да се направи, е да я заинтересуваш с нещо ново.

— Виж какви украшения продава онази жена там — подканих я. — Такива не се виждат всеки ден.

Исках единствено да разсея Джуди, но от чист късмет се оказах прав. Някои от украшенията (на табелата на жената пишеше „Накитите на Тамариск“) бяха от модерните дрънкулки с кристалите, но дори и те бяха с по-фина изработка, отколкото тези, дето се продаваха по луксозните магазини, да не говорим за онези по битпазарите. А останалите…

Джуди е влюбена в гръко-римските неща. Голяма част от колиетата, гривните, пръстените и другите бижута бяха копия, толкова умело изработени, че можеше да ги сбъркаш с музейни експонати, ако не бяха очевидно нови и в изобилие. А Тамариск, брюнетка с остри черти и със забрадка над косата си — също си разбираше от работата.

Щом Джуди посочи нещо, което на мен ми приличаше на златна безопасна игла, и го нарече фибула, очите й светнаха. А после буквално засия, когато моята любима идентифицира една главица колие, висяща на огърлица, като була. А по-нататък вече заговориха на съвсем непонятен език — когато започнаха да подхвърлят термини като „релефна щампа“ и „стопен восък“, на мен това ми звучеше като заклинания.

Забелязах, че погледът на Джуди постоянно се връща на един пръстен в римски стил с барелеф на орел върху плоска широка златна плочка. Орелът беше изобразен в профил. Малък смарагд блещукаше във видимото му око. Иначе бих казал, че пръстенът е мъжки… но фамилното име на Джуди е Адлър, а „адлер“ означава „орел“.

С най-несигурния глас, на който бях способен, отбелязах:

— Знаеш ли, миличка, още не съм ти намерил годежен пръстен.

Случва се понякога да кажеш и точно това, което трябва. Джуди, както сигурно сте схванали, е стабилен и сериозен човек — още повече от мен, а аз самият клоня натам. Да накараш лицето й да светне, сякаш слънцето току-що е изгряло в очите й, не е лесна работа. Докато наблюдавах това, и аз грейнах.

После получих прегръдка, а след нея и целувка… През цялото това време Тамариск стоеше там, търпелива като Сфинкса, а аз схващах, че всяко получено от мен мляскане качваше първоначалната цена на тоя пръстен с горе-долу по петнайсет крони. Но карай да върви — има неща, по-важни от парите. Поне аз това си казах.

Малко се попазарихме — като имаме предвид, че Тамариск разбираше, че ме е притиснала натясно, тя беше по-милостива, отколкото очаквах, но не много. Когато най-сетне се договорихме за цената, тя рече:

— А как ще платите? В брой?

— Не, не обичам да нося в себе си толкова много пари. Приемате ли „Мастер Дух“?

— Разбира се, господине. Ако не ги приемах, щях да си изгубя половината клиенти.

Бръкнах в джоба на панталона си, извадих портфейла си, а от него — картата. Тамариск измъкна изпод сергията си приемател. Когато бях малък, кредитът беше много заплетена работа, пълен с тържествени клетви и заплахи за отмъщение от Отвъдното, отправени към нередовните длъжници. И пак мнозина просрочваха, защото твърде много хора лесно бъркат думите „Бог“ и „богатство“.

Вече не е така. Голяма част от мистиката вече липсва, но много от рисковете — също. Пак съвременната технология — също както при процъфтяващата телефонна система, ектоплазменото клониране промени всичко. Наложих палеца си върху картата, за да покажа, че съм пълноправният собственик. Тамариск направи същото с приемателя. Двамата заедно решихме колко крони сме се договорили да прехвърля от моята сметка в нейната.

Съединените микродухчета в картата и приемателя затвориха веригата, като се свързаха по етера със счетоводните духове в моята банка. Банката потвърди, че разполагам с кроните за прехвърляне. Веднага щом трансакцията бе осъществена, картата се плъзна по приемателя като по дъска за викане на духове. Прибрах я обратно в портфейла си.

После, докато Тамариск се усмихваше с усмивката на бизнес дама, току-що преживяла хубав ден, аз взех пръстена и го сложих на пръста на Джуди. Тъй като моделът ми се струваше леко мъжки, боях се, че може да й е голям.

— Ако има нужда, ще ви го направя по мярка — обади се Тамариск.

Но Джуди протегна длан и показа и на двама ни, че й е по мярка. Двамата се ухилихме — поличбата ни хареса.

— Чудесен е — каза тя. — Благодаря ти, Дейвид. — Пак получих целувка, което, може ли иначе, оправи още повече нещата.

— Винаги се радвам да видя клиентите си щастливи — рече Тамариск, лъчезарно усмихната. — Надявам се, че няма да ме разберете погрешно, ако ви кажа, че правя и венчални пръстени.

— Можем да си го запишем, според мен — изрекох аз с най-важния си тон и поех подадената ми визитна картичка. Джуди кимна. С последен поглед назад към останалите изложени красоти се отдалечихме, за да разгледаме останалата част от битпазара.

Джуди постоянно си шепнеше „Прекрасен е!“ — отново и отново. Вдигаше ръка, за да проблесне пръстенът на слънцето, а малкият смарагд пламваше, сякаш бе око на жива птица.

— Още при първа възможност — може би утре вечерта — трябва да го занесеш на някой доверен бижутер. Знам, че е хубав, знам, че и Тамариск изглежда свястна, но искам да съм сигурен, че си получила само най-доброто.

— Ще го отнеса — съгласи се Джуди, а миг по-късно додаде: — Или може би няма да ми се наложи. Тук разполагаме с магчекър с жандармерийско качество — седи в канцеларията и ни чака. Ако той не ни каже дали току-що не сме си купили феево злато, то за какво ли го бива?

— Така си е — признах. — И ако има нещо нередно… Не че смятам, че ще има… госпожа Тамариск ще бъде посетена от Пийт и Люк, когато се появи тук следващата седмица.

— Кой от тях двамата кой е? — попита Джуди.

— О, чудесно! — възкликнах. — Значи, не съм единственият, който не го знае. — А когато човек като Джуди среща трудности при различаването на двама души, разбирате, че между тях няма кой знае каква разлика.

Не след дълго се върнахме на входа за търговци — след сергията на Тамариск всичко останало просто издишаше. Извлякох магчекъра от канцеларията на Йозеф, налях малко вино, за да одухотворя микродухчетата и докоснах пръстена на Джуди със сондата.

Физически той беше от злато и мед в съотношение три към едно — имаше печат за 18 карата и го оправдаваше. Малкият смарагд си беше истински малък смарагд. Това беше напълно достатъчно да ме задоволи, но тъй като микродухчетата се заглеждаха по пръстена, оставих ги да изследват и магическите компоненти.

Нямаше да се учудя, ако бяха излезли с нулев резултат — бижутерията е занаят, в който, ако така решиш, можеш да се справяш почти без магическа помощ. Но не — Тамариск му беше наложила мъничка магия за вярност по аналогия с предаността на легионера към своя Орел като символ на Рим. Това ме направи още по-щастлив — какво по-добро заклинание за един годежен пръстен?

Джуди четеше по матовото стъкло наопаки. Щом забеляза магията, тя стисна ръката ми — силно. Изключих магчекъра, натоварих го на килима и го откарах обратно в полицейския участък. Щом го внесох, ме посрещнаха с аплодисменти.

— Вземете го на щат! — изцепи се някой и възгласът му ме накара да се ухиля като идиот.

После отлетяхме към моя блок. Щом влязохме в апартамента ми… е, няма да кажа, че съм бил малтретиран, защото ни най-малко не го почувствах като малтретиране, ама беше нещо от сорта. Двамата с Джуди обичахме да си доставяме удоволствие по много и различни начини, което също бе добро предзнаменование за дните, които щяха да дойдат след като двамата застанем под сватбения балдахин.

 

 

След неделя, за беля, идва понеделник. А с понеделника, за беля, идва и седмичното събрание на личния състав. Като че това не ми стигаше денят ми да тръгне напред с левия крак, „замръзнало“ е единствената дума, подхождаща да опише движението по магистрала „Свети Яков“. След съботно-неделните ми странствания започвах да си мисля, че живея на тая окаяна магистрала. Това е проклятието на живота в Града на ангелите.

Когато най-сетне се добрах до бюрото си открих, че някой е сложил жандармерийска значка играчка върху документите за обработка в кошницата.

— Това пък какво е? — казах на висок глас, след като отнесох сувенира в коридора.

Неколцина ме чуха да грача и подадоха глави през вратите, за да разберат какво става.

— До вчера не знаехме, че тук, в службата, сме си имали истински жив герой — обяви Филис Камински, а после припърха с мигли насреща ми по начин, очевидно зает от сукубите, които се опитваше да контролира. При нея излезе по-скоро сардонично, отколкото изкусително.

— Точно така — напевно я подкрепи Хосе франко. — Ще ми се моята програма за разпръскване на чесън да беше толкова широко рекламирана по ефирната мрежа, колкото Дейв снощи.

— О, Господи — пророних аз, с пълно съзнание какво казвам. — И какво разправяха за мен? — Не ми трябваше да знам. Още един аргумент против притежаването на ефирномрежов приемник — по този начин не ти се налага да слушаш как постъпват репортерите със събитията, в които си участвал.

— Чухме те какъв си храбрец — да разкъсаш тази верига за контрабанда и да заловиш лидера с голи ръце! — рече Мартин Сандовал. Художникът помълча, а после ми заби харпуна: — И затова всичките събрахме пари и ти купихме този символ на нашата признателност.

Погледнах малката тенекиена значка. Ако струваше и половин крона, значи оня, който я е купил, се е охарчил.

— Надявам се, че това няма да ви разори, щедри хора.

Тъкмо в този миг Беа нахлу в офиса.

— Кое кого няма да разори? — попита тя, което означаваше, че всички трябва да разкажат историята от самото начало. Примирих се, че ще ме бъзикат и ръчкат в ребрата по-зле и от Адам, докато накрая шегата не им омръзне.

— Знам един по-добър начин да отпразнуваме случая — рече Беа. — Тази сутрин Дейвид да води събранието.

— Благодаря ти, Беа — издекламирах. Ако ми беше казала, че мога да си тръгна, след като представя доклада си, ей това щеше да е нещо. А сега, както излизаше, бях излязъл рано-рано начело в надбягването за съмнителната чест да те удостоят с наградата на седмицата.

Върнах се в офиса си и направих каквото можах до девет и половина, когато трябваше да започне събранието. За да е сигурна, че няма да се престорим на забравили и така ще свършим нещо свястно преди обяд, Роуз се обади на всички, за да ни напомни да отидем в офиса на Беа. Дори и Майкъл Манстайн беше там — изглеждаше съвсем не на място с бялата си лабораторна престилка сред всичките делови костюми и небрежните дрешки на Мартин (тъй като той не излиза на терен, може да се облича както си иска — късметлия е, таквозто недно.)

— Добро утро на всички — поздрави Беа, след като се събрахме, бодри и не особено вдъхновени, пред нея. — Мисля тази сутрин да започнем с Дейвид. Както се твърди, от всички нас той е прекарал най-вълнуващата седмица.

Показах малката тенекиена значка и изръмжах:

— А сега ме слушайте всички, че ще обърна другия край.

Всъщност докладът ми мина доста добре. Майкъл ме подкрепи за магическите детайли в отварата, която бях намерил в къщата на Лупе Кордеро и докато ги изслушваха, всички изглеждаха уместно мрачни. Разказах за арестуването на курандеро, който бе продал пенкилера на Лупе и за това как в неделя извадих късмет да попадна на Хосе и Карлос.

— Твоето усърдие прави чест и на теб, и на АПУ, Дейвид — рече Беа толкова сладко, сякаш мед й капеше от устата. Направо ми се прииска да си подложа чая отдолу.

Другото хубаво нещо на това да си така зает с всичкото това беше, че не си навлякох неприятности заради твърде многобройните задачи, които не бях успял да изпълня през седмицата. Разследването на сметището за токсична магия само по себе си бе блокирано — не бях успял да стигна до „Прецизните длета на Бахтияр“, да не говорим за „Шоколадовата невестулка“ или пък компаниите за светлинно магични представления. Все още не знаех дали Чумашките сили идват или си отиват. А що се отнася до лепреконите, ами, проучването на влиянието им върху околната среда още наникъде не беше тръгнало.

Всичкото това означаваше, разбира се, че през следващите няколко дни ще търча насам-натам като пиле без глава в опити да наваксам по тези проекти и каквото още там ми дойде междувременно до главата. Не особено приятна перспектива за размисъл в понеделник сутрин.

Беа се обади:

— Хосе, вие с Мартин ще докладвате заедно, права ли съм?

Точно така беше. Мартин представи модел на плакат с малко грозно зелено човече, забило кучешки зъби в един портокал. Надписът гласеше: „ТОЙ НЕ Е ВАШ ПРИЯТЕЛ — ОЧИСТЕТЕ ГО!“ на английски и испайнски.

— Много добре — похвали го Беа. — Наистина много добре. Това трябва да накара много от хората, дето вдигат патардия заради пръскането с чесън, да видят медвампите в изцяло нова светлина. Можете веднага да започнете да го отпечатвате, що се отнася до моето мнение. Някакви коментари? Нещо да пропускам?

С много шефове най-добре е, ако не харесвате нещо, да си промените мнението, след като те са казали, че са влюбени във въпросното нещо. Беа, да е жива и здрава, не е от тия. Майкъл Манстайн вдигна ръка и рече:

— Плакатът не отразява точно външния вид на средиземноморския плодов вампир.

Беше прав, разбира се. Медвампите (не че Майкъл би използвал такова просторечно слово) са също толкова бледи, колкото и всички останали немъртви същества, а и мъзгата, която изсмукват от плодовете и зеленчуците, обикновено е прозрачна. Но Беа търпеливо рече:

— В този случай няма нужда от абсолютна точност, Майкъл. Трябва да внушим идеята, че медвампът е опасен вредител, а не твар, която трябва да оцелее и процъфти в Града на ангелите. Плакатът служи ли на тази цел?

Манстайн сви рамене.

— Това при всички случаи би трябвало да е очевидно.

Както би било очевидно също и всички да бяха рационални като Майкъл. Но тъй като повечето хора са си такива, каквито са, рационалността има нужда от всичката възможна помощ.

Плакатът мина с овации и преминахме към Филис. Вече наближаваше единайсет и стомахът ми започваше да къркори. Но на Филис се беше паднал проект, по-гаден и от моите взаимо преплетени изследвания върху Чумашките сили и това доколко е мъдро да се натурализират лепрекони — беше се захванала с проучване на плюсовете и минусите на промяната на начина, по който Градът на ангелите управлява канализацията си.

Да си го кажем направо, Градът на ангелите произвежда камари лайна. През последните доста години — Филис, която е перфекционистка, каза и колко точно са, но забравих — използваме демона Вепар, за да обработва всички тези отпадъци. Сферата на Вепар е морето и разложението, така че споразумението винаги е изглеждало съвсем логично.

Бедата е в това, че членовете на Низходящата йерархия просто не са надеждни. Напоследък населението на Града на ангелите се разрасна, както и броят на разливанията на канализационни води и на дните, когато водата в залива Света Моника е твърде мръсна и не става нито за плуване, нито за риболов, нито за нищо.

И така, доста сериозно се обсъждаше дали това задължение да не бъде прехвърлено на Посейдон. Ако някой от Отвъдното има законен интерес от поддържането на океана чист, тъкмо той е Избраният. И не само това — той има власт също и над земетресенията. В Града на ангелите това е много важно. Една-единствена Сила да отговаря и за двата аспекта на местния живот можеше да спести на данъкоплатеца някоя и друга крона.

А можеше и да не спести. Култът към Посейдон, също като този към Хермес, в днешно време се поддържа изкуствено. Щеше да се наложи Градът на ангелите да внася такси във фонда, създаден от общините и организациите, използващи услугите на бога на моретата, за подкрепа на почитането му. Нямаше да излезе евтино. Вепар, както всеки юдео-християнски демон, си има достатъчно истински вярващи, които да го поддържат активен без всякакви разходи от страна на града.

Беа попита:

— Кои общности използват понастоящем Посейдон за канализациите си и какви резултати са постигнали?

— Те са няколко — отвърна Филис. — Първата, за която се сещам, е Атинаи/Пирейев в Елада…

— Сравнението не е справедливо — намеси се Майкъл Манстайн. — В Елада богът е много по-близо до поддържането на непрекъсната традиция, отколкото в Града на ангелите и съответно вероятно постига много по-добри резултати. Бих бил щастлив да предоставя документация, с която да подкрепя това мое твърдение.

Филис го изгледа ядно. Без съмнение той току-що бе подбил цената на примера, който тя смяташе да даде. Но когато Майкъл каже, че едно сравнение не е уместно, значи разполага с доказателства в подкрепа на твърдението си. Филис малко неумело захвана вместо това да говори за Картаген (забелязах как Майкъл се размърда на стола си, но си замълча.)

Истинският номер, доколкото схванах от думите й, беше непрекъснато да угаждаме на Посейдон с възможности да си изцапа ръцете, така да се каже. Някои от Силите с изкуствено поддържани култове са жалки в стремежа си да направят всичко, стига да си запазят последната шепа вярващи. Други имат повече достойнство. Посейдон като че е от втората група.

— Но дали той се справя задоволително с работата, когато му се осигури необходимото поощрение? — настоя Беа. Щом чу това, Майкъл видимо трепна, но отново си сдържа езика. Беа беше бюрократ, в края на краищата. От време на време се случваше и да говори като такъв.

— С такова впечатление съм — отвърна Филис. — Нека ви напомня: ако Вепар беше напълно надежден, нямаше да имаме причини да обсъждаме евентуална промяна. Съществува и допълнителната полза от засиленото предпазване от земетресения.

— Или засилен риск от земетресения, ако божеството се разгневи — вметна Майкъл, Филис пак го изгледа на кръв, но според мен беше прав да изтъкне проблема. Въпросите на опазването на околната среда са най-сложните от тази страна на теологията, а разчитането на светски текст по-често е предразположено към двусмислици от тълкуването на свещено писание.

— Благодаря за презентацията, Филис — рече Беа. — Смяташ ли, че ще можеш да дадеш предварителни препоръки по въпроса дали да настояваме за осъществяването на тази промяна до, хммм, две седмици?

— Може ли три? — помоли Филис.

Беа драсна нещо върху календара си.

— Добре, три да бъдат. — Тя огледа останалите. — Някой има ли да каже още нещо?

Седях, без да помръдна и се мъчех да внуша на всички наоколо да мълчат. Понякога става, понякога — не. Днес за мое най-огромно облекчение стана — никой нищичко не каза. Беа отново се огледа за всеки случай — да не би да е пропуснала някого при първата проверка. После вдигна рамене.

— Благодаря на всички.

Това бе сигналът да станем и да се отправим към вратата по възможно най-бързия начин, без да се проявим като отявлени грубияни.

— О, и, Дейвид… — подвикна Беа подире ми.

Тепиха ме! Обърнах се.

— Да? — попитах възможно най-невинно.

— Силно се надявам да напреднеш по другите си проекти и да има какво да ни докладваш другата седмица — рече Беа.

— Ще се постарая — обещах, мислейки се, че ако се занимавах с по-малко проекти, щях да свърша повече работа по всеки един от тях. Освен това си отбелязах наум, не за пръв път, че Беа почти нищо не пропуска. И, помислих си, но не се осмелих да го кажа, бих могъл да свърша повече работа, ако не си прекарвах кажи-речи половин ден на събрание всяка седмица.

Документите на бюрото ми започваха да приличат на крепостен вал, сякаш се готвех за окопна война а ла Първата магическа. Тъкмо се подготвих да ги нападна сериозно, когато телефонът неочаквано атакува по фланга.

— Агенция за природно усъвършенстване, Дейвид Фишър на телефона — представих се с надеждата превключващите духчета да са се объркали и да са ме свързали с грешен номер.

Но не бяха.

— Инспектор Фишър? Обажда се легат Кавагучи от Жандармерийската служба на Града на ангелите.

Изопнах гръб.

— С какво мога да ви бъда полезен, легат? — престанах да чувствам вина, задето са ме прекъснали. В края на краищата, обаждането беше свързано с един от проектите, по които работех. Беа щеше да е доволна.

— Инспекторе, можете ли да дойдете в подучастъка в Долината, моля ви? — попита Кавагучи. — Еразъм, духът от скрипториума, вече е способен на комуникация.

Искаше ми се да изкрещя от радост право в ухото му. Не знам как успях да се сдържа.

— Идвам, легат — изкисках се. Крепостните валове върху бюрото ми без съмнение щяха да станат още по-високи, докато съм извън службата. Е, и какво! Казах си: това е по-важно.

Което си беше вярно, ала рано или късно щеше да ми се наложи да наваксам и с останалото — нямаше друг начин. Опитах се да не мисля за това и се спуснах към улея.