Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (5)

Глава 5
1941 година

Преди секунди Ралф Киннисон се бе излегнал спокойно на дивана — сега се мяташе лудо из стаята. Съпругата му Сони Киннисон, пищна брюнетка, следеше развълнуваните му подскоци с внимателните си кафяви очи, бавно поклащайки се в люлеещия се стол. Семейната идилия беше отишла по дяволите заради току-що чутото по радиото съобщение.

— Пърл Харбър! — изръмжа той. — Как! Как изобщо им позволиха да стигнат толкова далеч!

— Ами Франк!? — плесна с ръце Сони. Тя не се притесняваше особено за мъжа си, все пак той бе тук, до нея, но синът им Франк… — Дали ще го извикат?

— В никакъв случай. — С абсолютна сигурност каза Киннисон, без изобщо да се замисли. — Инженер-изобретател от Локууд? Той сигурно не би имал нищо против да повоюва малко, но според мен всички, които са свързани с аеронавтиката^[1], ще трябва да си останат вкъщи.

— Казват, че тази война няма да продължи много. Нали, скъпи?

— Аз не мисля така. Това са празни приказки! Според мен този път клането ще е страшно и ще се проточи поне пет години, но едва ли някой някъде се интересува от моето мнение. — Той махна с ръка и кръстоса два-три пъти стаята. Настроението му все още не се беше оправило.

— Аз те разбирам, Ралф, всичко разбирам… Самият ти също искаш да отидеш, нали? — стисна съчувствено ръката му Сони.

— Разбира се! По принцип се надявах, че Америка изобщо няма да бъде въвлечена в тази война, но какво да се прави. — Киннисон погледна жена си. — Ако нямаш нищо против, ще остана тук, с теб.

— Моите желания няма да променят нищо. Аз бих ти позволила да отидеш, ако наистина се налага…

— Какво искаш да кажеш?

— Има си правила, драги мой. И според тях ти си над възрастовата граница, макар и само с една година. — Последното беше казано някак тържествено и безапелационно.

— Ха! Като че ли това ще ги спре? Винаги има нужда от технически експерти, така че ще направят изключение заради мен. Какъвто съм си умен…

— Напълно е възможно… Ще те направят щабен офицер, а тях дори не ги раняват. Освен това, децата ни вече са големи — само ще помоля съседите да гледат котките и спокойно мога и аз да те придружа. Няма да се разделяме.

— Обаче съществува финансовия въпрос… — поклати глава Киннисон.

— Уф, че кой ще ти мисли за това сега! Въпреки че за безработен химик, загрижеността ти е просто трогателна. — Сони се разсмя така весело, че Ралф не устоя. Той престана да се мръщи и също се усмихна.

— Добре, гадно зверче такова… Ей сега ще изпратя телеграма на военните.

Телеграмата замина и семейството зачака отговор. И чакаше, и чакаше и чакаше… докато към средата на февруари най-после започнаха да пристигат красиво оформени писма.

 

„Военният департамент високо цени бойния ви опит и желанието ви да защитавате отново родината си. Анкетата на ветеран от войната… попълнете внимателно… Формуляр 191 А… Формуляр 170… в два екземпляра… Формуляр 315… Формуляр… Не се отчайвайте, че ви отхвърляме. За съжаление, военният департамент не може да удовлетвори молбата ви…“

 

— Дяволите да ги вземат, писна ми! — стискайки юмруци, Киннисон вилнеейки из стаята и събаряйки всички столове по пътя си. — Тия идиоти имат ли мозък изобщо? Те си мислят, че след като съм на петдесет и една, значи съм с единия крак в гроба! Залагам четири към едно, че сега съм в много по-добра форма, отколкото смрадливия им началник на департамента! — Ралф беше известен с цветистия си речник.

— Разбира се, разбира се, скъпи, — успокояваше го Сони, усмихвайки се с облекчение. — А пък аз намерих във вестника една обява. Защо не я погледнеш?

— Така… Инженер-химик… Фабрика за производство на снаряди… На седемдесет и пет мили от Тонвил, стаж — над пет години… Органична химия… технология на взривните вещества…

— Ето, виждаш ли — ставаш, — твърдо рече Сони.

— Имам докторска степен, а като химик-технолог съм работил повече от пет години, и няма никой друг, който да знае за взривовете повече от мен! Май ще взема да им пиша.

Той го направи и получи куп анкети, които трябваше да попълни. И зачакаха отново.

Когато телефона зазвъня пронизително, Ралф тъкмо вечеряше.

— Киннисон на телефона, — недоволно избъбри той. — Да… да… доктор Самнър… да, разбира се, много ми е приятно. Да… по-възрастен съм с една година… О, това изобщо не е толкова важно, не сме умрели от глад. След като не можете да дадете сто и петдесет, може и сто… Седемдесет и пет… Да, петдесет е добре. О, аз съм достатъчно известен в областта си, за да се притеснявам, че ще съм само младши химик. Да се срещнем във… Какво? Предполагам, че ще мога… Дочуване.

Той се обърна към жена си, срита дебелата рижа котка, която му се галеше и възбудено заговори:

— Представяш ли си, те искат да отида там още сега! Започвам веднага!

— Да, скъпи. — Сони тъкмо се опитваше да утеши обидената котка и не обърна особено внимание на думите на мъжа си.

Киннисон се върна на масата, взе вилицата и продължи да приказва, сякаш на себе си:

— Много се радвам, че овреме казах на стария глупак Хендрикс къде точно да си завре предложението. Толкова години честно сме делили всичко, а сега да ми сервира такова нещо! Било напълно в реда на нещата да публикува работата само с един автор — него — страхотно отношение към стария си приятел, няма що!

— Разбира се, скъпи, напълно си прав. Това изобщо не е по джентълменски. Но може би той е разчитал на това, което разправяш за себе си след всеки скандал — че всъщност си мека Мария — подсмихна се Сони. — Освен това, той достатъчно си изпати. Как мислиш, ще те вземат ли обратно във фирмата, след като войната свърши? Нали точно ти забърка цялата онази каша.

— Това са дреболии, дечко. Аз обезателно ще се върна, — стисна челюсти той. — Няма ръководство, което да не цени най-добрите си работници. Дотогава те ще продават разработените вече технологии, пък когато им дотрябват мозъци, веднага ще дотърчат при мен.

— Дай боже! — утешително го потупа по ръката Сони. — Само се чудя как въобще някой ще вземе доброволно на работа скандалджия като теб.

— Пак ме подценяваш, — шеговито възнегодува Ралф. — Собствената ми жена е по-привързана към котките си, отколкото към мен. Знам, че не съм пълен с добродетели, но се бия само когато ме предизвикат.

* * *

Артилерийският завод в Н-вил се простираше върху площ от приблизително двадесет квадратни мили. Деветдесет и осем процента от тази територия бяха заградени с висока ограда, с няколко реда бодлива тел най-отгоре. Вътре имаше много малко сгради, разположени на доста голямо разстояние една от друга — все пак тук се работеше с тонове експлозив, следователно, безопасността на работещите трябваше да бъде осигурена. Цялата огромна площадка беше разделена на квадрати и във всеки от тях се занимаваха със строго определен вид експлозиви и снаряди.

„Извън“ оградата положението беше съвсем друго. Едно малко царство на администрацията и благополучието. Къщи, бъкащи от чистички, спретнати професионалисти, отговарящи за организацията на труда на близо двадесет хиляди мъже и жени. Но независимо от тишината и уютната обстановка, работещите „вътре“ предпочитаха да не се появяват много често тук.

Именно там, „вътре“, на безопасно разстояние от администрацията и Първия квадрат, се намираше дълга, ниска постройка, напълно неправилно наричана химическата лаборатория. Неправилно в смисъл, че главният химик — иначе много способен, но невероятно свадлив специалист по експлозивите, беше събрал под крилото си най-добрите инженери, химици, физици, та дори и метеоролози.

Една от стаите в лабораторията беше отделена изцяло от останалите със стоманена стена, дебела шестнадесет дюйма. Това помещение беше построено с цел нито един от взривовете, с които се забавляваха работещите там, да не може да застраши останалите служители в сградата.

Всички главни пътища в Н-вил бяха павирани със сив камък, но през февруари 1942 пътечките между отделните корпуси в завода съществуваха само на хартия. Тук богатата на глина почва се разкашка и накрая се превърна в огромна локва, дълбока цели шест дюйма, прекъсвайки достъпа до най-отдалечената лаборатория. Рядко появяващото се началство рискуваше и цапаше направо през калта. Най-често го посрещаха с ехидни усмивчици и му се налагаше да слуша мъдри съвети за купуване на лодки или предложения за построяване на мост. Недостъпността и постоянното течение, царящо в стаите, провокираха едного от веселяците-химици да нарече това „уютно“ местенце Сибир.

Името се прие. Даже нещо повече — то придоби гласност и го признаха официално. Така че, когато калта изсъхна и началството зачести своите посещения, всички сътрудници в химическата лаборатория вече носеха прозвището „сибиряците“. В продължение на една година това име стана известно във всички артилерийски заводи, а също и в кръгове, където дори и не подозираха какво се крие зад него.

Киннисон прие и стана „сибиряк“ със същия ентусиазъм, както и младежите, работещи в лабораторията. Наистина, те бяха много по-млади от него, въпреки че всеки от тях вече имаше солиден стаж и опит, а „Капитан“ Самнър се стараеше да не ги оставя и за миг свободни — трупаше и трупаше — колкото повече работа, толкова по-добре. Той беше рядко любезен, наемайки нови хора, но когато уволняваше, ставаше невероятно груб. Впрочем, той разбираше еднакво добре както от хора, така и от взривове. Естествено, с това си поведение трудно можеш да спечелиш симпатиите на хората, но едно беше сигурно — всички уважаваха Самнър.

Младшият химик Киннисон, бидейки „старче“, не бе приет веднага, но самият той изобщо не забеляза това. Той беше погълнат от служебните си задължения. Беше много предпазлив, но не и страхлив, тъй като изследванията, с които се занимаваше, бяха твърде опасни. Повериха му проверката на трасиращите и запалителни снаряди, а ако го помолеха, правеше и изпитания в някой от „квадратите“.

Експерименталните образци тетрил, които Ралф правеше, винаги пасваха точно, а отливките му за четиридесетмилиметровите оръдия в Трети квадрат нямаха нито пукнатини, нито шупли. И тогава саркастично настроените млади гении разбраха, че той единствен измежду тях знае какво върши. Те започнаха да търсят съветите му, и той нееднократно им помагаше. Авторитетът му растеше непрекъснато.

Тъмнокосият, чернокож „Таг“, всъщност Тагуел — двеста фунта^[2] чисто тегло, предимно мускули, бивш футболист, сега занимаващ се с разработката на трасиращи куршуми в Седми квадрат, го кръсти „вуйчо Ралф“. Този прякор бързо му се лепна, а скоро след това получи и още един — „Летеца“. Това стана, когато Киннисон в резултат на „мъничък“ случаен взрив на запалителна смес в Осми квадрат прелетя през цялата стая и изкърти вратата с гръб. Малко след това го повишиха до инженер-химик, но тъй като това касаеше само титлата и заплатата му, всичко мина незабелязано.

Три седмици по-късно Ралф вече беше старши химик, отговарящ за взривните вещества. По този повод бе вдигнато шумно, пищно парти, с уреждането на което се занимаваше „Блондина“ Ваначек, работещ с тетрил във Втори квадрат. Киннисон очакваше поне малко да му завидят, но за негова радост, не долови и най-малката неприязън. На новата си длъжност той започна да работи в Шести квадрат, опитвайки се да създаде двадесетфунтова разкъсваща бомба. Помагаха му „Таг“ и още двама. Единият беше „Док“ или „Барт“ — Бартън, който, ако се вярваше на клюките, „Капитана“ гласеше за свой помощник. Момчето приличаше на Рики-Тики-Тави — вечно се мяташе и щураше насам-натам, като някак си междувременно съумяваше да изясни и премисли маса неща. Той беше и много добър химик. Не по-зле се представяше и втория помощник на Ралф — „Чарли“, Кариуокс, среброкос, но иначе много млад експерт, наскоро присъединил се към отбора на „сибиряците“.

След още няколко месеца Киннисон беше извикан в офиса на самия „Капитан“ Самнър. Ралф тръгна натам, чудейки се за какво ли ще му се карат пък сега — всички знаеха, че привикването от страна на шефа значи само едно — скандал.

— Киннисон, харесва ми как работите, — започна главния химик, и ченето на госта му зейна от изумление. — Взели сте докторат в института Монтроуз, следователно, би трябвало да знаете всичко за взривовете. Освен това, според ФБР вие сте мозък и имате големи способности, но сте невероятен инат. Тези ви качества определено подсказват за склонността ви да разрешавате конфликтите си с началството, използвайки най-вече юмруците си. Интересно ми е как толкова лесно успяхте да се сработите с тия дяволи „сибиряците“. Възнамерявам да ви направя свой помощник, тоест ще отговаряте за цялата лаборатория. Всичко това са формалности, разбира се — на практика вие изпълнявате тези задължения от доста време.

— Да, но… аз… Ами Бартън? Той е много свестен човек, не заслужава да го подхлъзвам така.

— Да, забелязах. — Забележката на шефа силно учуди Киннисон. И през ум не му минаваше, че такъв самоуверен и раздразнителен човек като Самнър е способен да признае грешките си. Не го познаваше като такъв. — Аз още вчера обсъдих това си решение с него. Той е дяволски добро момче, но му липсва онова, което би накарало онези разбойници да работят по седемдесет и два часа без почивка, заспивайки по масите, карайки само на кафе и сандвичи — дотогава, докато бомбата не бъде завършена.

Самнър не каза нищо за участието на самия Киннисон във връзка с горното. Това беше просто очевидно.

— Ами аз, наистина не знам… — поклати глава Ралф. — Първо бих искал да си поговоря и аз с Бартън. Става ли?

— Очаквах това. Добре.

Киннисон намери Бартън и веднага го дръпна встрани.

— Барт, току-що „Капитана“ ми каза, че смята да ме прави свой помощник, и според собствените му думи, ти нямаш нищо против. Само кажи, и веднага ще му река да си завре някъде това предложение и даже ще му обясня, къде точно се правят такива неща.

— Именно така смятах, че ще реагираш. Ужасно се радвам, — усмихна се Бартън и му стисна ръката. — Аз щях да реагирам по същия начин, ако ми бяха предложили такова нещо. Не всичко в тази история ми се нрави, но разбери ме — аз съм единственият независим човек в тази лаборатория. Мога да си тръгна когато си поискам и няма какво да губя. Харесва ми да работя с теб. Хайде, съгласявай се, а аз съм изцяло на твоя страна. — Бартън не каза, че ще даде всичко от себе си, но това се подразбираше.

— Съгласен съм, — заяви Киннисон, когато се върна при Самнър.

— Добре, а сега съгласувайте всички въпроси със сибиряците.

— Това не е проблем.

И наистина, нямаше проблеми. Реакцията на сибиряците го накара да преглъща често-често и да се почувства „достатъчно важен“.

— Ралф Първи! Цар на Сибир! — крещяха те. — Да живее негово величество! Поклонете се, роби, на вашия цар, Ралф Първи!

Когато Киннисон най-сетне се прибра вкъщи, бузите му все още пламтяха. Никога нямаше да забрави случилото се през този удивителен ден.

— Ех, че банда! Какви момчета! Дечко, та те работят само за собственото си удоволствие! Направо не можеш да ги изкараш от лабораторията. Как ще се оправям с лудориите им?

Минаваха месеци, изпълнени с работа — тежка и напрегната — подробностите не бяха от значение. Пол Джонс, бавен, едър мъж, се устрои в Четвърти квадрат. Фредерик Хинтон се прехвърли при сибиряците и започна да работи с противопехотни мини.

Последва ново повишение — Киннисон стана главен химик. Той не беше близък със Самнър и даже не се поинтересува дали Самнър е бил уволнен или сам е напуснал. Това повишение не промени нищо за Ралф — той си остана Царя на Сибир; Бартън стана негов помощник и пое в свои ръце всичко, освен лабораторията, спестявайки му всички административни щуротии.

Противопехотните мини създаваха много проблеми. Твърде много хора загиваха при изпитанията, без да е ясно защо. И естествено, както обикновено, неразрешимия проблем беше подхвърлен на сибиряците. Хинтон с радост се зае, претърпя провал и той помоли за помощ. Сибиряците се разбесняха. Киннисон зареждаше и изпитваше мини заедно с Таг, Пол и Блондина.

По време на едно от многобройните изпитания поканиха Ралф на събрание на ръководството. Наложи се да си потърси заместник; непоправимият оптимист Хинтон с радост се отзова. Но едва Киннисон успя да излезе извън сградата, и го спря патрулната кола.

— Прощавайте, сър, но стана нещастен случай в Пети квадрат и присъствието ви е наложително.

— Нещастен случай ли? Фред Хинтон! Той…

— Боя се, че да, сър.

Няма нищо по-страшно от това да събираш останките на приятел, който съвсем доскоро се е смял заедно с теб, работил е редом с теб и се е интересувал от твоите проблеми. Блед и треперещ, Киннисон се върна на „огневата линия“ тъкмо навреме, за да чуе думите на началника по безопасността на труда:

— Нехайство и немарливост! Аз неведнъж съм предупреждавал този Хинтон, че…

— Гръм да ви удари! Немарливост ли! — от очите на Киннисон сякаш излизаха светкавици. — Когато вие сте ме предупреждавали за каквото и да било, аз тутакси забравях половината — инструкциите ви са невероятно тъпи и объркани! Фред беше предпазлив… и между впрочем, ако не беше съвещанието, аз щях да съм на негово място.

— Какъв е проблемът тогава? — началникът на безопасността все още се държеше самоуверено, по все пак отстъпи няколко крачки назад.

— Засега не знам, но ви обещавам, че когато разбера, вие ще сте първият, който ще научи.

Той се върна в Сибир, където завари разплаканите Таг и Пол, втренчили се в миниатюрно парченце проводник.

— Ето, това е, — промърмори Таг. — Не разбирам как можа да стане такова нещо, но това е причината.

— Какво е това? — прозвуча рязко и заповедно гласът на Ралф.

— Парченце щифт — много, много крехко. Като се опиташ да сложиш снаряда на предпазител, тая джаджа се чупи на най-тънкото място.

— Дяволите да го вземат, Таг, това едва ли е съществено. Това е от напрежението,… но чакай, тук трябва да има още една част, ето тук… И за да се счупи така, това трябва да е крехко като стъкло…

— Именно. Струва ми се, че тази дреболия не е важна. Но ние бяхме там, и разглобявахме тия проклети мини със собствените си ръце. Не може да е нещо друго.

— Добре, хайде да проверим. Извикайте Барт, нека вземе една дузина момчета със себе си. Трябва да потърсим и други счупени щифтове… а, и нека някой да изтича и до полигона.

Те провериха около стотина предпазителя — пет от тях се счупиха при най-слабия натиск. Още сто — и пак се счупиха три. Сибиряците се събраха на съвет.

— Причината за авариите е открита, — обяви на всеослушание Киннисон. — Но за началството това не е доказателство. Трябва да се направят хиляда изпитания.

От хилядата се счупиха тридесет и две.

— Барт, издиктувай отчета на Вера и го прати в първи корпус колкото се може по-бързо, а аз отивам да си поговоря с Моултън. Мисля, че шефа на безопасността много ще ми се зарадва, — усмивката на Киннисон не предвещаваше нищо хубаво.

Майор Моултън беше както обикновено „на съвещание“, но на Ралф хич не му се чакаше в приемната.

— Предайте му, — заяви Киннисон на опитващата се да му прегради пътя лична секретарка на майора, — че или ще ме приеме веднага, или оттук отивам право при началника му. Има шестдесет секунди да си помисли.

В края на краищата Моултън все пак реши да поговори с досадния посетител.

— Доктор Киннисон, аз съм много зает…

— Изключителната ви заетост изобщо не ме засяга. Обещах ви вие да сте първият, който ще научи причината, поради която мините М2 избухват безпричинно, и ето, изпълнявам си обещанието. — Погледът на Ралф беше студен и внимателен. — Запалителните щифтове са твърде крехки. Три цяло и две десети процента от тях са дефектни. И аз…

— И аз, докторе, направо съм потресен! Трябва да се пусне рапорт до съответните инстанции… — майорът приглади с ръка остатъците от коса по буцестата си глава и хитро се втренчи в Ралф с воднистите си очички.

— Рапорт! Формалният рапорт вече е пуснат, а аз ви докладвам специално — като на началник по безопасността. Дефектът не е бил открит от експертите, и практически всеки, който се опита да се захване с изпитания на мините, е потенциален покойник. Така че, ако вие веднага не спрете производството на М2, използвайки правомощията си, аз лично ще съобщя във ФБР, че вие и само вие сте отговорен за всеки един нещастен случай оттук нататък.

Всеки, свързан малко или повече със системата за безопасност, по-скоро би преустановил веднага пораждащия безпокойство процес, отколкото да потърси причината за безпокойството или не дай си боже, да признае публично, че такава съществува. Шефът на охраната в Н-вил не правеше изключение, така че Киннисон остана искрено учуден, виждайки липсата на незабавна реакция от негова страна. Е, наистина, съотношението на силите „зад оградата“ беше неясно…

— Страната се нуждае от тези мини, сър! Дори и да спрем производството им, трябва да ми кажете за какъв период от време става дума! Някакви предложения?

— Да. Ние ще можем да продължим с работата си още утре, стига вие да осигурите стопроцентова експертиза. Нито един дефект не бива да остане незабелязан.

— Великолепно! — от майора направо струеше задоволство. — Отлично се справяте, докторе! Мис Морган, извикайте веднага експертите, моля…

За жалост, Киннисон не беше наясно с номерата, присъщи на служителите от административния корпус и не усети уловката. Просто се върна обратно в лабораторията.

Мина време.

Постъпи заявка за сто и петдесет милиметрови снаряди дум-дум и в Девети квадрат се хванаха на работа с обичайния сибиряшки ентусиазъм. Експлозивът се изработваше от някаква нова, абсолютно „секретна“ смес, което предизвикваше неистов възторг у сибиряците.

— Дявол го взел, за какво е целият този шум и тайнственост около тая дивотия? — възмущаваше се Блондина, уютно наблъскан заедно с още пет други инженера около бюрото на Ралф. За разлика от „Капитан“ Самнър, офисът му беше преустроен така, че да побира всички сибиряци. — Немците отдавна разработиха такова нещо, нали така?

— Именно! А италианците даже я изпробваха в Етиопия — затова и бомбите им бяха толкова смъртоносни. Но щом вече е секретно, няма какво повече да обсъждаме. — Ралф се ухили насреща му. — А ти, ако ще бълнуваш нощем, поне предупреди Бети да не подслушва.

Сибиряците заработиха и то здравата. Производството на снаряда М-67 започна предсрочно. Скоро заваляха толкова много поръчки, че беше просто невъзможно да се гарантира качеството на всяка една от тях. Производителността растеше, а сигурността падаше. Започнаха да се появяват малки дефекти. На пръв поглед, нищо сериозно. Дори и така, те влизаха в стандартите и изделията минаваха без проблем през качествения контрол. Въпреки всичко Киннисон пусна формален протест, който бе приет също толкова формално.

Генерал Как-Му-Беше-Името, началникът на инспекционния отдел, беше преместен заради допуснатите грешки и вместо него се появи полковник Сноуграс. А после М-67 се взриви в дулото на едно от оръдията и уби двадесет и седем човека. Киннисон протестира отново, този път устно, заявявайки, че разследването е било повърхностно и проформа. След което му отговориха — също устно и без свидетели, че разследването продължава и причината за инцидента въобще не е в снаряда. Съответно, началникът на инспекцията отново бе сменен — дойде полковник Франклин, а после смениха и него.

Сибиряците бяха прекалено заети, за да четат вестници и пропуснаха съобщението, че при взрив на снаряд по време на учения са загинали няколко високопоставени личности. Те разбира се, знаеха, че случаят дълго се разследваше, но дори и Киннисон едва години по-късно научи, че във Вашингтон в края на краищата са изяснили причината и са се опитали да потулят нещата. Инспекторът, отговарящ за сигурността на новото изделие, беше преместен, а после плъзнаха слухове, че началникът на експертния отдел не отговаря на изискванията за длъжността си.

И ето че един ден нищо неподозиращия Киннисон беше извикан в офиса на суперинтенданта Томас Келер, отговарящ за пуска на продукцията.

— Киннисон, как успявате да се оправяте с тези непоправими сибиряци? Не съм виждал такова чудо досега! — Ниският, слабичък суперинтендант кръстосваше стаята, размахвайки ръце.

— Не сте виждали и няма и да видите. Те са заедно само заради войната и освен това аз изобщо не ги контролирам. Никой не би могъл да управлява хора, които вече са подчинени на някаква идея. Аз им давам работа и те я вършат… Е, да, освен това ги пазя от беди и ги държа настрани от началството. Това е всичко.

— А-ха, — изсумтя Келер. — Така си и мислех. Когато искам нещо да бъде свършено както трябва, се оказва, че трябва сам да го направя. Но за друго ми е думата, — той седна и внимателно погледна Ралф. — Какво бихте казали да оглавите и инспекционния отдел? Ако разширим дейността му и той обхване и целия химически сектор?

— Какво, какво? — попита пак Киннисон, напълно шашардисан.

— Заплатата ви… ами, нека си остане между нас. — Келер написа някакви цифри на лист хартия, показа го на Ралф и веднага го изгори в пепелника.

Киннисон свирна поразен.

— Съгласен съм, и то не само заради това. Предполагам, че вече сте обсъдили въпроса с генерала и мистър Блек?

— Естествено. Аз внесох предложението си и получих зелена светлина. Сигурно сте любопитен защо?

— Разбира се.

— Първо, защото сте създали такива специалисти, каквито няма нито едно предприятие в страната. Всички ни завиждат. И второ — вие и вашите хора изпълнихте всички мои поръчки, и то толкова бързо. Като началник на цялото ново подразделение вие вече няма да сте ми подчинен, но аз се надявам, че ще се разбираме.

— Не виждам, защо не, — последва напълно искреният отговор на Ралф. Едва по-късно, когато разбра какво е имал предвид Келер, той съжали за думите си.

Киннисон се премести в офиса на Стилмън, бившия главен инспектор, и бързо-бързо разбра, че той е претъпкан с излишен персонал, по-точно — с всевъзможни заместници и помощници. Оказа се, че Стилмън не е обичал да ходи чак до квадратите, а е имал инспектори, отговарящи за производствените ситуации по места. Те пък също не обичали да ходят при него, а предпочитали да пращат рапортите си до заместниците му. От своя страна те пък докладвали на Стилмън, и той в крайна сметка се произнасяше.

След като се ориентира в обстановката, Ралф започна да формира около себе си тесен, приятелски кръг избрани експерти, по подобие на групата на сибиряците. Заместниците и помощниците бяха изпратени да работят из квадратите, така че от целия щат останаха само няколко чиновника и личната секретарка Селесте Аубин, темпераментна, на моменти направо избухлива брюнетка. Инспекторите получиха пълна свобода на действие, а тези, които не се справяха със задълженията си, постепенно бяха прехвърлени в други отдели. В началото тази тактика се стори твърде странна на повечето хора, до момента, в който Киннисон защити репутацията на сътрудниците си, заставайки зад тях в случая с четиридесетмилиметровите снаряди. Ралф влезе в схватка с Келер, с генерала, дори със Стонър и Блек — собствениците на завода, но успя да бракува дефектната партида. Едва тогава инспекторите му повярваха и го приеха за свой. И го следваха навсякъде.

Но не всички — началниците на някои от секторите в отдела бяха твърде недоволни от повишението му. Например, Петлер и Уилсън всячески негодуваха и тайничко крояха планове срещу него. Те следяха всяка негова стъпка с търпението на хиени, дебнейки за най-малката грешка или пропуск.

Минаха няколко седмици. Киннисон ставаше все по-опитен и по-опитен, но си кротуваше и не показваше открито неприязънта си. Веднъж по обяд секретарката закачи на вратата бележка „Съвещание! Тишина, моля!“ и влезе в кабинета на Ралф.

— Май се задават неприятности… — каза тя и млъкна, канейки се да добави още нещо, но после се отказа и внимателно изгледа шефа си.

— Седни де, Селесте. — Киннисон замислено потърка челото си. — Неприятности, а? Казвай тогава! Ти си умно момиче и знаеш, че спокойно можеш да ми кажеш всичко.

— Да, но… О, добре тогава! Носят се слухове, че искат да ви разкарат и вас. Нали така по-рано изгониха всички честни експерти.

— Очаквах го. — Киннисон изглеждаше спокоен, но скулите му играеха. — Аз много добре знам как смятат да го направят.

— Как? — учудено вдигна вежди Селесте.

— Онзи снаряд, скоростния, дето го изпробват в Девети квадрат, — ще си имаме големи проблеми с него. На тях много добре им е ясно, че аз няма да им разреша да пуснат дефектен снаряд на пазара… а този, с който се канят да ме заменят, ще им позволява всичко.

— Генерал Сенфорд, първият ни шеф, беше добър войник, — каза тя, — полковник Сноутрас — също. Полковник Франклин… е, той беше по-скоро щабен офицер,… но въпреки това се оказа твърде свестен човек за такава мръсна работа.

— Именно, именно — това е мръсна работа, — сухо отвърна Ралф. — Продължавай.

— Стонър е марионетка в ръцете на Блек,… а този стар глупак не може да различи бомба от фойерверк!

— Следователно… — човек трябваше да чуе как Ралф произнася тази дума, за да разбере колко много смисъл може да се вложи в нея.

— Следователно! — избухна девойката. — Следователно ми остава само да си седя и с ужас да очаквам кога ще сътворите поредната си щуротия… независимо от любимата ви поговорка „Можеш да нанесеш добър удар само ако си здраво стъпил на земята“. — Селесте толкова успешно изимитира Киннисон, че той не издържа и се засмя. — Та кога се очаква да си стъпите на краката?

— Опасявам се, че никога, — спокойно рече Ралф. — Ще ми се наложи да се сражавам на един крак.

— Обяснете ми, моля! — заповяда Селесте.

— Трябват ми доказателства,… информация за това, къде отиват бракуваните снаряди,… дати, големина на партидите, имена… Сега не разполагам с нищо — имам само предположения.

— Да, това е малко, наистина, — съгласи се момичето. — Но е достатъчно да довърши Петлер, Уилсън и приятелчетата им. Как ги мразя само тия — лигави твари! Ако бяхте изритали онази отровна гадина Келер, животът ми щеше поне да има смисъл!

— Не бъди толкова кръвожадна, момиченце. Келер съвсем не е „отровна гадина“ — повече ми прилича на кутре, щуращо се сляпо наоколо, натъквайки се на всяко препятствие. По-добре престани да се вайкаш и запомни — скандалът е насрочен за утре, четиринадесет нула-нула — веднага след като Дрейк бракува днешната партида снаряди.

— Сериозно? Но как… Петлер и Уилсън…

— Не се притеснявай, те не ме интересуват. Мога да ги насоля, когато си поискам. Виж, когато се докопам до Келер, тогава наистина ще има голяма гюрултия.

— Келер? Но нали тогава ще ви…

— Естествено, ще ме уволнят. И какво от това? Ако изритам Келер, ще се вдигне такава суматоха, че ще им се наложи да уволнят и още много други от цялата шайка. Може би и ти ще пострадаш, тъй като си твърде близо до мен.

— Не и аз, — поклати глава девойката. — В момента, в който ви уволнят, аз напускам. Пфу! Много важно! Ще си намеря много по-хубава работа в Таунвил.

— Още е твърде рано да говорим за това. Най-важното сега са моите хора. Аз отдавна съм им казал и те са подготвени за такъв развой на събитията, но не мога да прогнозирам как ще реагират, когато се случи.

— Те ще напуснат също! И сибиряците, и инспекторите — всички ще си тръгнат заедно с вас! — уверено заяви Селесте.

— Никой няма да ги пусне, а ако сами напуснат завода, Стонър и Блек ще им дадат такива препоръки, че после никъде няма да могат да си намерят работа. Стига да не ги притискат много-много, няма смисъл да напускат работа. Келер иска да се отърве от сибиряците, та чак пяна му излиза от устата, но нито той, нито лакеите му могат да направят нещо. Ще направим следното. — Киннисон замислено забарабани с пръсти по масата, — ще напиша докладна до Блек… Трябва да му се обясни какво ще се случи със завода, ако моите момчета си тръгнат.

— Мислите ли, че това ще му направи впечатление?

— Уверен съм! — каза Ралф. — Не мисли за това сега, Селесте… Блек е умен човек и е наясно, че трябва да си пази репутацията.

— Но как смятате да обърнете нещата? — попита девойката. — Аз не бих могла да се справя с вашите хора. И ако се замислим за това-онова… например — патриотизма…

— Патриотизъм ли? Че за какъв дявол? Ако нещата опираха до патриотизма, отдавна да съм вдигнал революция! За момчетата ми е мило. Те също трябва да си тръгнат неопетнени. Намери ми бележника, трябва да нахвърлям чернова на докладната, а после ще я доизкусуря така, че от всяка дума ще капе отрова.

Същата вечер той разказа на Сони всичко.

— Най-вероятно скоро ще се простя с добре платената си работа, — каза Ралф в заключение.

— Изобщо няма да се учудя. Познавам те твърде добре, скъпи, за да очаквам нещо друго, — съчувствено го потупа по рамото жена му. — Но с удоволствие бих им извила вратовете!

По-нататъшния им разговор беше посветен на обичайните битови дреболии, и затова не си струва да го цитираме тук. Все пак хора, които се обичаха дори и след тридесет години брак, имат право на своите малки тайни.

На следващия ден, точно в два, телефона в офиса звънна и Селесте незабавно се лепна да подслушва.

— Киннисон на телефона.

— Таг е, вуйчо Ралф. Всичко стана точно както предполагахме. Дрейк увеси червени флагчета на всичките снаряди. Пиди пък беше нащрек и веднага вдигна шум. А когато аз дойдох, той избяга нанякъде като опарен. Дрейк не искаше да ви безпокои, но аз настоях. Ако Пиди все още тича с онази скорост, вече трябва да е при Келер.

— Чудесно, Таг. Кажи на Дрейк незабавно да се яви на рапорт при мен. Заклевам ти се, че нито един от бракуваните снаряди няма да излезе оттук. Ти не искаш ли да присъстваш?

— Дали искам?! — изрева възторжено Таг и затвори.

— Той пък за какво ви е притрябвал? — изумено попита Селесте, пренебрегвайки напълно реакцията на шефа си към откровеното й нахлуване в личните му работи.

— Нужен ми е. Ако мога да озаптя Таг, ще се справя и с останалите.

Няколко минути по-късно Таг нахлу в кабинета, буквално влачейки Дрейк, инспектора на Девети квадрат, след себе си. Веднага след него в приемната тържествено пристъпи Келер, съпровождан от суперинтенданта Как-Му-Беше-Името. Сибиряците му бяха лепнали прякора Пиди.

— Дяволите да ви вземат! Киннисон, веднага елате тук, искам да говоря с вас, — ръмжеше Келер и тряскаше вратите по пътя си.

— Млъквай, гнусен негоднико! — ревна Таг. Тъмните му очи направо мятаха мълнии. Той пристъпи напред, сякаш за да предпази Киннисон. — Ей сега ще те…

— Спокойно, Таг, остави това на мен, — хладно, но безкомпромисно се обади Ралф. — Сам ще се оправя — с думи или другояче, ако така им харесва повече.

Той се завъртя към Келер, който предвидливо се беше скрил зад едно кресло, гледайки да е по-далече от огромния, свиреп сибиряк.

— Сега, що се отнася до вас, Келер,… ако господ ви беше дал мозък поне колкото на незаконородена кокошка, щяхте да се усетите, че този разговор трябваше да си остане между нас. Но след като сте решили да говорите пред публика, нека да го завършим пред публика. Решили сте, че ще ви подкрепя ли? — Киннисон подигравателно вдигна вежди. — Та какъв точно е проблемът?

— Тези снаряди са си съвсем наред! — закрещя Келер. — Кажете на Дрейк да ги приеме, иначе…

— Млък! — пресече го Ралф толкова тежко и властно, че ченето на Келер увисна. — Сега аз ще говоря, а вие ще слушате. Снарядите не трябва да имат кухини, а експертите казват, че в тях има много каверни — същото ми докладваха и инженерите. Така че, снарядите се бракуват, а производството им се прекратява.

— Така си мислите вие, — тресеше се от яд Келер, — но утре, утре тук ще има друг главен инспектор, който ще ги приеме!

— За това може и да сте прав, Келер. Когато ви омръзне да лижете подметките на Блек, предайте му, че съм си в офиса.

Киннисон се обърна и отиде при прозореца. Пиди и Келер изтриха потта от челата си и си тръгнаха, затръшвайки силно вратата.

— Аз напускам, вуйчо Ралф… законно или не, въобще не ме интересува! — бушуваше Тагуел. — Те ще приемат целия този боклук, а аз…

— Обещай ми да не напускаш, докато това не стане, — тихо помоли Киннисон.

— Какво?! — учудено го изгледаха изумените Таг и Селесте, но момичето се усети първо.

— А-а-а, чистата репутация! — възкликна тя.

— Именно! Няма да приемат нито тази партида, нито някоя друга. Сега ви се струва, че сме загубили битката — нали ще ме уволнят… Но след време ще разберете, че всъщност ние преминахме изпитанието с чест. А ако и после все така твърдо отстоявате мнението си, всички до един, ще спечелите и много други битки.

— Но нали ако се разбунтуваме, и нас ще ни уволнят, — рече Дрейк.

— Съмнявам се. В интерес на истината, в момента самият ти изглеждаш така, сякаш всеки момент се каниш да напуснеш. — И Киннисон се усмихна на нещо свое, което този млад, буен момък едва ли можеше да разбере.

— Значи вече сме наясно какво възнамеряват да правят Стонър и Блек с нас, но с вас какво ще стане? — Таг определено се вълнуваше много.

— Нищо, — увери го Ралф. — Вие, младите, все още сте неизвестни, а аз имам такава репутация, че всеки, който дръзне да хвърля кал по мен, рискува да му се изсмеят. Така че, връщайте се в Девети квадрат и махнете червените флагчета от всеки снаряд, който не отговаря на стандарта. И кажете довиждане на цялата банда от мен…

След един час Киннисон беше извикан при президента на компанията. Той беше абсолютно спокоен, което не можеше да се каже за Блек.

— Беше решено… да ви помолим да си подадете оставката… — избъбри в крайна сметка онзи.

— Пазете си нервите — посъветва го Киннисон, — аз дойдох тук, за да работя, и единствения начин да се избавите от мен е да ме уволните.

— Очаквахме го… Въпросът е каква причина да бъде вписана в документите ви.

— Каквато и да е, — сви рамене Ралф. — С изключение на една, разбира си — ако си позволите какъвто и да било намек за компетентността ми, ще се видим в съда.

— Какво ще кажете за психологическа несъвместимост?

— О’кей!

— Мис Бригс, пишете — „несъвместимост с ръководството на фирмата“. Изчакайте малко, Киннисон, ей сега ще бъде готово.

— Чудесно! Имам още нещо за вас. Аз прекрасно разбирам, че и вие сте между чука и наковалнята. Ако задържите поръчките, ще стане лошо, но ще стане още по-лошо, ако бракуваната продукция отиде на фронта…

— Каква бракувана продукция? Какво бълнувате, Киннисон? — Блейк изглеждаше много искрен във възмущението си, но присвитите, уплашени очи го издаваха.

— Ако пуснете този проклет снаряд в производство, ще има още нещастни случаи. Не чак толкова много, всъщност — един на хиляда. Но на вас ви е ясно, че не трябва да има нито един. Този идиот Келер вдигна невероятен шум, целия корпус го чу, и всички вече са наясно — и служителите, и техниците, и моите сибиряци, всички, които бяха в сградата, вече знаят достатъчно много за вас, за Келер, Пиди и всичките ви лакеи. Ще се разбунтуват и никой не може да ги спре — дори и големите клечки във Вашингтон. От друга страна, смятам, че имате достатъчно мозък, за да предотвратите скандала. Аз обещах на моите хора, че няма да пускате дефектна продукция, и ако и вие сте съгласен, мисля, че ще се разберем.

Цялото привидно спокойствие и благоразумие на събеседника му изведнъж се изпари яко дим.

— Вие сте им обещали! — отчаяно изкрещя Блек. — Вие… Вие!!!!

— Защо пък не, — невинно, но пакостливо каза Ралф. — Не искам да ви изнасям лекции, но е напълно излишно да се бориш с честността и порядъчността… Надявам се вече да сте го разбрали.

— Вън!!!! Взимайте си документите и се махайте! Вън!!!

 

 

Доктор Ралф Киннисон напусна кабинета на президента Блек и артилерийския завод с високо вдигната глава.