Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (8)

Глава 8
Планетоидът на Роджър

Преминавайки през коридора, съпровождана от своята мълчалива охрана, Клио трескаво се озърташе на всички страни с надеждата да открие някакъв, макар и минимален шанс да се измъкне. Но тя не успя да осъществи намеренията си — внезапно лактите й бяха извити зад гърба в желязна хватка.

— Безполезно е. Не можеш нито да избягаш, нито да направиш нещо, което да противоречи на желанията на Роджър, — информира я напълно равнодушно спътницата й и щракна някаква ключалка, освобождавайки същевременно ръцете й.

— Всяко негово желание е закон, — продължи тя, носейки се по коридора. — Колкото по-рано разбереш, че трябва точно, и най-вече бързо да изпълняваш нарежданията му, толкова по-лесен и дълъг ще е животът ти.

— Много ме уплаши, няма що! — сприхаво възкликна девойката. — Аз не искам да живея така и мога да направя със себе си каквото поискам!

— Много скоро ще се убедиш в обратното, — монотонно продължи да обяснява безчувственото създание. — Ако продължиш да упорстваш, ще си навлечеш гнева на Роджър и тогава ще се молиш за правото си да умреш, но няма да го получиш, поне докато Роджър не го пожелае. Погледни ме — аз не мога да умра. А ето и стаята ти. Ще останеш тук, докато Роджър не ми даде други инструкции.

Жената-автомат отвори вратата мълчаливо и спокойно загледа как все пак ужасно изплашената, но стараеща се да го скрие Клио се вмъкна в разкошно обзаведения апартамент. Вратата безшумно се затвори зад гърба й и девойката сякаш внезапно оглуша — вътре цареше пълна, абсолютна тишина. Беше наистина невероятно тихо, неописуемо тихо, липсваше какъвто и да било звук! В тази ужасяваща тишина Клио стоеше неподвижно насред великолепната обстановка — напрегната, объркана, отчаяна… и се бореше с неудържимото си желание да изпищи. Изведнъж като че ли от стената тя чу гласа на Роджър.

— Вие сте твърде преуморена, мис Марсдън, а в това си състояние сте абсолютно безполезна. Настоятелно ви съветвам да си починете, а за да можете да си осигурите най-ефикасно това, дръпнете шнура, който виси отдясно от вас — той ще активира силово поле, което покрива напълно тази стая, и дори и моят глас не може да проникне през него…

Клио трескаво дръпна шнура и гласът действително изчезна. После тя се хвърли на дивана и конвулсивно се разрида. След малко отново й се счу глас. Но не някъде отвън, той звучеше като че ли от самата нея, извираше от всяка клетка на тялото й. По-скоро тя го усещаше, отколкото наистина да го чуваше.

— Клио? — попита гласът. — Засега не казвай нищо…

— Конуей! — възкликна с невероятно чувство на облекчение тя. Цялата й надежда се върна при едва доловимите звуци на този познат, и толкова мил и скъп за нея глас — гласът на Конуей Костиган.

— Мълчи! — прекъсна я гласа. — Не давай да се разбере, че ме чуваш — може би стаята ти се сканира непрекъснато. Той не може да ме чуе, но теб — сигурно. Усети ли слабото боцкане под перления гердан, когато Роджър ти заговори? Така и трябва да бъде. Сега обаче, когато стаята е обградена със силово поле, огърлицата ти вече не може да работи като детектор. А сега слушай! Ако усетиш подобно боцкане под ръчния си часовник, поеми си два пъти дълбоко въздух и ако не усещаш нищо, спокойно можеш да ми отговориш.

— Не усещам нищо, Конуей! — радостно възкликна Клио. Сълзите по лицето й изсъхнаха като по чудо и тя отново бе възвърнала предишната си енергичност и младежка самоувереност. — Но това поле наистина ли съществува? Никога не бих повярвала…

— Недей да разчиташ много на полето, нали Роджър може да го изключи от пулта си, когато си поиска. Запомни — огърлицата ще те предупреди за появата на какъвто и да е проследяващ лъч, а часовника за всичко, което става в субпространствения ефир. Точно сега часовника не реагира, и нашите три устройства за свръзка са включени едновременно. Освен с теб, аз съм във връзка и с капитан Брадли. Искам да се успокоиш и да знаеш, че положението ни не е толкова безнадеждно.

— О, Боже! Конуей, сигурен ли си?!

— Съвсем. Изглежда, че все пак ще има с какво да ги изненадаме — ултравълната. Когато не успяха да открият нашите хитри приспособленийца, аз не се учудих кой знае колко, но да можеш свободно да използваш и тях, и ръцете си, това вече бе приятна изненада! Все още ми е трудно да повярвам, но досега не съм забелязал и най-малкият признак, че се досещат с какъв точно вид връзка разполагаме. Но нека още веднъж да проверим… сега използвам собствения си следящ лъч и сканирам стаята ти… усещаш ли нещо?

— Да! Сега часовника реагира!

— Отлично! Няма никакви признаци, че сме наблюдавани — нито в обичайния обхват, нито на субпространствено ниво… Странно! Този Роджър сигурно разполага с неща, за които не сме и чували… напълно естествено би било да се предположи, че има и ултравълнови предаватели. Но явно няма… или пък по някаква причина те не действат и това е нашият шанс да се измъкнем, — гласът на Конуей замлъкна за миг. — Е, добре, сега ще се изключа… с капитана имаме да свършим доста работа… — той отново направи пауза и изведнъж бързо изрече: — Всъщност, я почакай… току-що ми хрумна нещо. Ще бъда на линия след минутка.

Отново последва кратка пауза, а после беззвучния, но достатъчно ясен глас на Костиган продължи:

— Любопитна работа! Жената, която те придружаваше до статията ти и така те изплаши, не е жива — цялата е натъпкана с най-невероятните микросхеми, които някога съм виждал.

— О, Конуей! — гласът на Клио направо трепереше от облекчение. — Аз наистина се изплаших до смърт — толкова ужасно беше да мисля за това, което се е случило с нея и останалите… защото това може да се случи и с мен! А пък тя била само един автомат!

— Струва ми се, че нашият приятел Роджър доста блъфира. Няма спор, той е силен, много силен, но е на светлинни години от това всемогъщество, което си приписва и така примамливо ни описа. Излишната самоувереност не води до добро… Но това, което става тук, в този вертеп, сигурно е вярно. Доста неприятни работи се случват с много от жените, а сигурно и с мъжете… същото може да се случи и с нас, докато не му подрежем крилцата, но въпреки всичко засега си мисля, че можем да забравим за предпазливостта. Но ти, малката, бъди нащрек и веднага се свържи с нас, ако нещо се случи. Чао!

Недоловимият глас изчезна. Часовникът на ръката на Клио отново заприлича на обикновен часовник, показващ само времето, а в своята уединена килия, закътана дълбоко под нейната стая в една ъглова кула, Костиган, с тъмни очила на носа — всъщност, многократно увеличаващ интравизьор, — напрегнато се взираше в разгръщащата се пред очите му картина. Ръцете му бяха дълбоко пъхнати в джобовете, оттам той тайно манипулираше с миниатюрните лостчета на прибора, а ястребовият му поглед се впиваше във всеки дребен детайл от гигантската сфера на планетоида. След известно време Конуей свали очилата и тихо заговори на Брадли, който беше заключен в друга килия, в която също нямаше прозорци и се намираше точно срещу неговата.

— Току-що получих доста ценна информация, капитане. Разбрах къде държат скафандрите ни, а освен това открих всички основни пултове, управляващите постове и силовите генератори. Около нас самите няма полета, но двете врати са силно защитени, а пред тях има охрана — по един човек за всеки от нас. Не са хора, а роботи, и това усложнява нещата. Със сигурност са директно свързани към кабинета на Роджър и ще бият тревога и за най-малкото нещо. Това означава, че докато Роджър не напусне кабинета си, ние сме с вързани ръце. Виждате ли черното табло малко по-надолу от ключа, мисля, че е вдясно от вратата ви? Това е капак на тръбопровод. Когато ви дам сигнал, избийте го… вътре има дебел сноп кабели… червеният захранва генератора на силовото поле, пазещо вратата ви. Прекъснете го… после ви чакам в коридора. Ето какво ще направим… — и Конуей премина към детайлното изложение на единствения възможен план за спасение.

— Внимание! Роджър се надига иззад бюрото си! — възкликна най-после Костиган (докато чакаха, той успя да си поговори с капитана близо час). — Веднага щом разберем накъде се е запътил, ще можем да… Уф, мерзавецът отива право при Клио! Това изцяло променя нещата, Брадли! — Конуей яростно изруга.

— И още как! — кресна капитанът. — Отлично знам, че по време на пътуването вие й отделяхте доста от времето си, Костиган… Е, с вас съм; но какво ще правим сега?

— Все ще измислим нещо! — свирепо отвърна младият офицер. — Този негодник може да бъде сигурен в едно — само да я е докоснал, мъртъв е… Дори и да ми се наложи да взривя това дяволско кълбо заедно с всичките му обитатели!

— Не изглупявайте, Конуей, — леко треперещият, но все пак спокойно звучащ кадифен глас на Клио прекъсна двамата заговорници. — Роджър излезе от кабинета и ви даде картбланш — действайте според плана и не ме мислете. Кой знае, може просто да идва да си поговорим за откупа…

— Силно се съмнявам, че има точно това предвид, и то насаме! — изръмжа Костиган. Внезапно гласът му омекна. — Може пък и да си права, Клио, и май ще е по-разумно да действаме. Докато ни обискираха, те не намериха нито едно от устройствата ми, тоест, ще можем да предизвикаме достатъчно проблеми… съвсем скоро сами ще се убедят в това. Май този Роджър не е от най-съобразителните… поне така ми се стори,… а когато настане суматоха, ще си има достатъчно други грижи и няма да му е до теб. Хей малката, а ще можеш ли да го задържиш в стаята си за известно време? Петнадесет минути са достатъчни…

— О, Конуей, още ли не си разбрал, че съм готова на всичко, само и само да се измъкнем оттук! Уверявам те, че ще се справя… — точно тогава Роджър махна силовото поле и гласът й изчезна, но секунди преди това огърлицата изписука, и той я завари свита на дивана в ъгъла на стаята. Девойката се беше свила на кълбо и гледаше приближаващият се към нея Роджър с широко отворени, пълни с ужас очи, но някъде там вътре имаше много смелост, и решителност.

— Пригответе се, Брадли! — кратко изрече Костиган. — Роджър остави полето изключено. Ако стане нещо голямо, разбира се, ще го предупредят, но едва ли ще се осмелят да го безпокоят напразно, докато е при нея. А сега ще включа полето отново с моя лъч… той няма откъде да знае това… Ха така, — доволно изсумтя Конуей. — Сега каквото и да стане, не могат да се свържат с него… Капитане, аз трябва да внимавам за лъча, така че черната работа остава за вас — трябва да прекъснете червения кабел и да очистите пазачите — моят и вашият. Нали знаете как да унищожите робот?

— Знам,… но дори и да му унищожиш очите и ушите, роботът пак ще намери начин да изпрати сигнал за тревога, с каквото и да се занимава в момента. Е, а после какво?

— После ще отворите моята врата — щита с превключвателите е отдясно.

След три минути вратата зейна и капитанът от Трипланетната Служба влетя в килията на Костиган.

— А сега — скафандрите! — викна той.

— Още не, — прекъсна го с тих глас Конуей. Той стоеше неподвижно, широко разкрачен и напрегнато се взираше в една точка на тавана. — Докато не включите силовото гюле около стаята на Клио, не мога да мръдна — ако отклоня сега лъча, всички загиваме. Капитане, пет етажа нагоре, направо по коридора, четвъртата врата вляво… Когато се доближите до превключвателя, ще откриете лъча ми чрез часовника си. Вдигнете ключа нагоре.

— Разбрано! — и Брадли се втурна навън със скорост, на която би завидял дори двойно по-млад мъж от него.

Когато се върна и след като Костиган беше проверил внимателно полето, охраняващо „девичите покои“ и делящо Роджър от съучастниците му, двамата офицери забързаха към мястото, където се пазеше космическото им облекло.

— Жалко, че слугите тук не носят униформи, — рече порядъчно запъхтелият се капитан — все пак стълбите му дойдоха в повече. — Това много би ни помогнало.

— Едва ли… Прекалено много роботи има тук и всички те получават сигнали, които няма как да засечем. Ако срещнем някой от тях, ще трябва да се бием. Сега да видим чисто ли е пред нас… — Костиган надяна очилата-визьор и щом погледна през стените, видя две фигури, които се приближаваха. Те блокираха точно този коридор, по който трябваше да завият. — Двама са — човек и робот, — съобщи той на капитана. — Роботът е ваш. Ще ги чакаме тук, зад ъгъла, веднага щом завият ще ги нападнем! — Костиган смъкна очилата и се приготви за битка.

Когато нищо неподозиращата двойка се появи иззад ъгъла, офицерите изскочиха насреща им. Костиган пръв успя да нанесе доста силен удар — право в слънчевия сплит на човека. Железният му юмрук потъна почти до китката в корема на противника, и онзи се сгъна на две, едва поемайки си въздух като риба на сухо. С крайчеца на окото Конуей мярна и трети враг, който се приближаваше отзад и тъкмо повдигаше оръжието си. Действайки напълно автоматично, той рязко издърпа загубилия съзнание човек, прикривайки се зад тялото му от смъртоносния лъч, а после изтласка трупа точно срещу изригващото пламък дуло на лазера. Оръжието се изхлузи от ръцете на пирата и двамата — живият и мъртвият, се свлякоха на пода.

Костиган се втурна към тях, стараейки се да докопа гърлото на последния си противник. Но онзи не беше от лесните — извъртя се и му шибна едно ляво кроше, последвано от страхотен удар в слабините. Ако реакциите на Костиган бяха малко по-бавни, със сигурност щеше да загуби лявото си око. Да, този път срещу офицера от Трипланетната Служба не стоеше автомат, педантично програмиран от създателите си да изпълнява механично определени действия, а гъвкав, силен и великолепно обучен човек, владеещ всички мръсни хватки, използвани от наемните убийци.

Костиган обаче също не беше новак в тази игра. Дори специалистите по ръкопашен бой от секретните подразделения на разузнаването към Трипланетната Служба не владееха целия набор от най-разнообразни удари, нанасящи смъртоносни поражения върху човешкото тяло, но Костиган, като техен началник, знаеше и можеше да ги използва на практика. Не заради собственото си удовлетворение или заради тръпката, не дори и заради невероятните пари при победа секретните агенти като Конуей използваха това страшно природно оръжие — те влизаха в схватка само тогава, когато нямаше как да го избягнат; правеха го с една-единствена ужасна цел — да убият, за да не бъдат убити, и то възможно най-бързо. Така че, отговорът на Конуей не закъсня. Пиратът му нанесе удар с крак, но той ловко се отдръпна, после сграбчи глезена на противника си. Мощните му длани се сключиха като челюстите на капан за мечки и той рязко дръпна, извъртайки го встрани. Пиратът изкрещя, но викът му секна, когато тежката обувка на Костиган се вряза в слепоочието му. Врагът излезе от играта. Завинаги.

Боят приключи за има-няма десетина секунди — точно когато Брадли ослепи и оглуши своя робот. Конуей вдигна от пода изпуснатото от пирата оръжие и те побързаха по-нататък.

— Чиста работа, младежо, — с одобрение каза Брадли. — Явно имаш природна дарба за такива работи. Сега разбирам защо остави робота на мен.

— Освен това имам и доста опит, — ухили се младият офицер. — Сър, случвало ми се е да се бия няколко пъти, а все пак съм доста по-млад от вас и следователно по-бърз. — Докато тичаха по безбройните коридори, Костиган не забравяше да оглежда пътя пред тях с „пронизващия“ си поглед.

Срещнаха още няколко пазачи по пътя си, както живи, така и механични, но те не ги затрудниха особено — Костиган ги забелязваше първи. Яростният лъч на лазера, наследство от мъртвия пират, ги превръщаше или в безжизнени трупове, или в купчини разтопен метал, а офицерите бързаха напред, към мястото, на което ги очакваше драгоценното им снаряжение. Трите скафандъра на Трипланетната Служба бяха заключени в една стая, вратата на която бе отнесена от Костиган само с един удар.

— Е, вече отново се чувствам човек! — с облекчение рече той, нахлузвайки удобния си костюм. — Ръкопашният бой не е лошо нещо, ако трябва да се справиш с един или двама, но се страхувам, че локалния енергиен център тук е натъпкан със стражи чак до козирката и едва ли ще се справим без скафандрите и оръжието си. Ще вземем скафандъра на Клио с нас и ще го оставим до енергийния сектор, а на връщане ще го приберем.

Сега вече не се страхуваха от охраната. Тежковъоръжената двойка се упъти право към сърцето на космическия град-крепост — енергийния генератор. Някои от пазачите, които срещнаха по пътя, се опитаха да сигнализират на господаря си и да го предупредят — единствено той можеше да контролира всички разрушителни оръжия и системи, намиращи се на планетоида. Други пък, лекомислено разчитащи на царящото около тях спокойствие, ги забелязваха в последния момент. Но съдбата и на едните, и на другите беше еднаква — оръжията им бяха безполезни срещу силовите екрани, предпазващи скафандрите на земяните, а безотказните левистони моментално поразяваха жертвите си.

Когато доближиха масивната врата на генераторния сектор, мъжете внезапно чуха Клио — гласчето й пресекваше от напрежение и страх:

— Конуей, побързай! Очите му,… няма да издържа много! Побързай, мили!

Явно тя беше на ръба на истерията. Мъжете се стреснаха не толкова от думите й, колкото от тона — в него се долавяше неистов ужас. И двамата разбраха, че не бива да губят и секунда. С Клио ставаше нещо страшно. Безгрижното, жизнерадостно момиче, наследница на несметно богатство, за първи път странстваше из космоса, беше хванато в капан от силови полета, затворено насаме с един маниак, едно живо механично изчадие, за когото не съществуваха неща като морал, закон и съвест, който не признаваше ничий авторитет, не признаваше никого и нищо, освен собствените си желания и страсти! Изглежда точно сега Клио се бореше с всички сили с него. Сигурно бе плакала и се бе молила, викала е и се е сърдила, преструвала се е на покорна, само и само да спечели време, но едва ли мъките й са трогнали безжалостния и злобен разум на съществото, наричащо себе си Роджър. Сега на свой ред и той си играеше с нея — мъчителната и жестока игра на котка и мишка щеше да свърши всеки момент.

Конуей не видя как онова ужасно сиво-мургаво лице се навежда над девойката, как ужасните студени, стоманени очи я пронизват цялата и как, изкрещявайки с всичка сила, тя впива нокти в тази отвратителна физиономия с яростта на смъртоносно ранена тигрица. Нямаше как да го види, но можеше да си го представи. Измърморвайки едно ужасно проклятие по адрес на Роджър, той изстена:

— Само още една минута, Клио! Още една минутка, любима!

Масивната врата на генераторния отсек изчезна, разтопена от огнените лъчи. В огромната зала, която се откри пред погледите на земяните, левистоните им можеха да разкрият пълната си мощ. Двете смъртоносни ветрила се развъртяха като отпуснати пружини, унищожавайки всичко, което попадаше под унищожителните, изпепеляващи лъчи. Оръжията, които по-съобразителните пазачи в залата бяха сграбчили, експлодираха в ръцете им при най-лекия допир до силовите лъчи. Сложните, прецизно регулирани механизми ставаха безформени буци метал, а пултовете за управление сякаш се разтваряха във въздуха. Високоволтови дъги прескачаха и съскаха, искряха и угасваха, оставяйки остър мирис на озон. Разтопен метал течеше на струи под неистовата мощ на левистоните, търсещи поредната си жертва. Когато и последният генератор с грохот се взриви, двамата разрушители изведнъж усетиха, че са в безтегловност и се хванаха за скобите, забити в стените, а едновременно с това дойде и мисълта, че първата част от плана им е изпълнена.

Костиган се метна към изхода и излезе в коридора. Брадли го последва, прикривайки тила му. Той носеше скафандъра на Клио и от време на време поглеждаше назад, за да е подготвен, ако някой решеше да ги преследва. Самият Конуей като че ли беше забравил за всякаква предпазливост. Придвижваше се с огромни скокове, оттласквайки се от стените и постоянно повтаряше:

— Идвам, Клио! Дръж се, момичето ми! Дръж се!

— Добре съм, Конуей… — Хрипкавият, дрезгав глас на девойката беше почти неузнаваем и ясно показваше какво е преживяла през последните няколко минути. — Когато чухме взрива, Роджър разбра, че около нас има силово поле, и… и, за щастие, съвсем забрави за мене. Той изключи защитата… Знаеш ли, Конуей, според мен той направо полудя… и в момента се премята във въздуха над мен, а аз правя всичко възможно да не се спусне долу…

— Умница! Задръж го така още половин минутка! Сега, след като полето е изключено, ще трябва да се справи с всички сигнали за тревога, които са подадени до момента… със сигурност иска, не, жадува да се добере до пулта си. Но… той нали не ти направи нищо, момичето ми?

— Не… не… той дори не ме докосна… само ме гледаше… но аз си мислех, че ще умра… И сега ми е зле, толкова ми е лошо! Сякаш пропадам някъде… всичко ми плува, главата ми ще се пръсне… Конуей, сигурно умирам, нали?

— Какво говориш, малката ми, всичко е наред! — И Конуей с облекчение се разсмя, когато разбра за какво става дума. Страданията й си бяха съвсем реални, но хипнотичните способности на Роджър нямаха нищо общо с тях. — Това е резултат от безтегловността! Все пак да не забравяме, че си израснала на Земята. Просто в момента малко те е хванала космическата болест — нещо като морската болест. Ще ти мине,… всичко ще се оправи! Идвам при теб!

Конуей вече бе излязъл навън и погледна нагоре — на двеста фута вдясно и стотина нагоре, над главата му, се издигаше висока кула, на най-горния етаж на която се намираше апартамента на Клио. Той подскочи, стараейки се да улучи един от големите му прозорци и щом литна нагоре, започна да коригира траекторията си с помощта на тежкия си пистолет. При всеки изстрел някъде долу избухваше малък взрив, но това изобщо не го вълнуваше. Все пак, едва не пропусна прозореца, но това едва ли имаше някакво значение, защото си проправи път с левистона направо през стената.

Когато влезе в стаята, Конуей насочи оръжията си към Роджър. Той мярна с едно око Клио до противоположната стена, вкопчила пръсти в облегалката на един диван. Господарят на планетоида почти се беше добрал до вратата, но в следващия миг тя избухна и изчезна — левистона се беше задействал. Роджър остана невредим. Нито огненият лъч, нито патроните дум-дум можеха да му навредят. Прозрачно, но неразрушимо силово поле го обгръщаше отвсякъде.

* * *

Когато каза, че Роджър приличал на луд, Клио дори не подозираше колко е близко до истината. За първи път през поразително дългия си живот Гарлейн от Едор, материализирал духа си в плътския облик на Роджър, претърпяваше толкова зашеметяващо поражение — и то точно тогава, когато изобщо не очакваше каквито и да било неприятности.

Гарлейн непоколебимо вярваше, че напълно контролира положението. Беше сигурен, че ще засече всеки ултравълнов източник, както на планетоида, така и в пространството около него. Също така, той не се съмняваше в способностите си да потисне физическата и умствената активност на всякакъв брой разумни същества, обитаващи Земята и наричащи себе си хора.

Но Роджър беше под наблюдение, и то внимателно наблюдение. Силите, които се подчиняваха на четворката аризианци — Дроуни, Бролентин, Ниделор и Кридиган — бяха почти толкова могъщи, колкото и неговите собствени; и когато настъпи моментът, те бяха задействани.

Първото нещо, за което се сети Роджър-Гарлейн — естествено, след като успя да оцени огромните и непредвидими загуби, нанесени на планетоида му, бе да унищожи моментално двамата земяни, предизвикали тази невероятно катастрофална ситуация. Но в момента нямаше как да ги докопа.

А второто — да си го изкара на жената, в чиято стая се намираше, също се оказа неосъществимо. Беше изгубил влиянието си върху нея! Невероятно мощните ментални удари, които можеха да унищожат завинаги разсъдъка й, сякаш потъваха и се разтваряха във въздуха. Клио безстрашно го гледаше право в очите, все едно не усещаше изливащите се върху й смъртоносни енергийни потоци.

„Даже и оръжието си не мога да повдигна — никаква сила не ми е останала!“ — помисли си Роджър. Тогава за трети път една мисъл пробяга из главата му — и тя беше да повика на помощ Едор. Обаче и това не можа да направи, субпространството се оказа блокирано, и той не можеше да открие нито каква е блокировката, нито откъде идва енергията, която я поддържа!

Едорианското му тяло, дори и да успееше да оцелее в условията на планетоида, едва ли щеше да е достоен противник в така създалата се ситуация. Значи, този път Роджър трябваше да се оправя без физическата подкрепа на Гарлейн. Всъщност, Роджър — сам за себе си — притежаваше немалко заложби, за които Гарлейн отлично знаеше. Той не само че бе надарил плътта му с невероятна жизнеспособност и издръжливост, но и бе снабдил „второто“ си аз с всякакви хитроумни устройства от Едор. Предвид всичко това досега Гарлейн нямаше защо да се притеснява за целостта на физическото си превъплъщение в Слънчевата система.

Реалността обаче недвусмислено внесе корекциите си в перфектния му замисъл. Въпреки че Роджър притежаваше маса полезни качества, сред тях не влизаше способността да се придвижва в условия на безтегловност. Роджър беше надеждно прикрит от силовото си поле, но опитният офицер от Трипланетната Лига в конкретната ситуация беше много по-опасен противник, отколкото при нормална гравитация. Така и стана — както си го държеше на мушка с левистона, той се пресегна и сграбчи първия попаднал му предмет. Това беше един тежък, масивен метален фенер и той с всичка сила го халоса, него, Роджър, по главата. При нормални условия след такъв един удар черепът му би трябвало да се пръсне надве, но съпротивлението на силовото поле доведе до това, че Роджър само се завъртя във въздуха точно като жезъла на водещата мажоретка по време на парад за Деня на Независимостта.

Когато въртящото се тяло се удари в стената, в стаята величаво долетя капитан Брадли, стиснал под мишница сгънатия скафандър на Клио. Без да губи време за обяснения, той моментално прецени ситуацията и се издърпа до сгърчилата се зад дивана Клио, разтвори конвулсивно стиснатите й пръсти и й помогна да облече защитния костюм. После вдигна левистона си и взе Роджър на мушка. Същевременно Костиган подбутваше улова си към зеещата в стената дупка. Двамата астронавти прекрасно знаеха, че и за миг не бива да го изпускат от очи. Всеки момент Роджър можеше да изключи силовото си поле и да се възползва от незнайните си оръжия. Със сигурност те бяха много по-мощни, отколкото собствените им.

Придържайки се за стената, Костиган шареше с поглед по величествения купол на планетоида. Щом откри една точно определена точка, с всичка сила изтласка тялото на Роджър натам. След това мъжете подхванаха Клио под мишниците, оттласнаха се и скочиха от кулата — да, трите облечени в скафандри фигурки полетяха към единствената си възможност за спасение — малко разузнавателно корабче, паркирано до аварийния изход на гигантския сфероид. Полуразрушеният „Хиперион“ и спасителните му капсули бяха недостъпни и нямаше да могат да си пробият път без бой, ако решаха да минат през огромните врати на главния шлюз, а други изходи просто нямаше.

Те се движеха във въздуха. Костиган продължаваше да държи под прицел бавновъртящото се тяло на Роджър. Брадли поглеждаше надолу, а Клио — през това време Клио малко по малко идваше на себе си. Най-накрая тя си възвърна дар словото.

— Ами ако успеят да възстановят нормалната гравитация? — попита тревожно тя. — Тогава ще започнат ни обстрелват — и с лъчи, и със снаряди!

— Спокойно могат да го направят, — забеляза Конуей, — долу сигурно разполагат и с резервни генератори. Но тогава освен нас ще пострада и Роджър. На кой би му харесало да падне от толкова високо? Следователно, неговите хора, първо ще трябва да приберат шефа си по някакъв начин — например, с вертолет. Те прекрасно разбират обаче, че ако го направят, ще ги свалим още преди да са се вдигнали. Вече сме извън обсега на обикновените оръжия, а ако използват нещо по-солидно, ще пробият купола. Така че, няма от какво толкова да се притесняваш, малката ми.

— А какво смяташ да правиш с този… този… — задъхвайки се, девойката махна с ръка към плуващото отпред тяло на Роджър.

— Той е наш заложник и водач до люка на най-близкия кораб. След това ще трябва да го зарежем.

— Много бих искал да вземем този мерзавец с нас, — мрачно отбеляза капитан Брадли, — но за съжаление сте прави… Все едно, че зайче е хванало питон и се чуди от кой край да си отреже по-сочно парченце,… а за беля ножчето вече не реже! — той погледна левистона си и рече: — Енергията е почти на свършване, едва ли е останало още много. Не си струва да рискуваме.

Щом се озоваха до огромната, изпъкнала стена, мъжете задърпаха лоста и доста трудно се справиха. Вратата на аварийния шлюз се заотваря бавно скърцайки, а зад тях зейна цилиндричен тунел, краят на който опираше в люка на малък космически кораб. Костиган беше горе-долу наясно с устройството на корабчето. Близо два часа бе прекарал в килията си, изучавайки чертежите му с интравизьора си и затова се настани зад пулта и насочи кораба в открития космос, към доста отдалечената планета Земя.

После предвидливо изключи разговорните устройства на Брадли и Клио, и започна да върти копчетата на предавателя.

— Симс! — рязко каза той. — Костиган е. Измъкнахме се… о’кей сме. Да, разбира се… абсолютно… Между другото, Симс, кажи им, че не съм сам.

Заради шлемовете девойката и капитана можеха да чуят едва половината от диалога, но и това беше напълно достатъчно, за да го зяпнат онемели от почуда. Дори и Клио знаеше това легендарно име! Явно техният спътник и спасител стоеше доста високо в йерархията, та така открито фамилиарничеше със самия Върджил Симс, най-големия шеф на Службата, който беше наводнил космоса с агентите на Трипланетната Лига!

— Трябва да се изпратят съобщения на всички, — промърмори най-накрая Брадли. — До всички наблюдателни станции и кораби на Флота…

— Те ще го направят вместо нас, — отвърна Костиган. — Сега вече знаят къде да търсят, а освен това знаят, че мониторите за далечно проследяване са безполезни. Но те разполагат и с други средства… едва ли ще им отнеме много време, — той се облегна на креслото и с наслада се протегна. — Всички военни кораби, всичките разузнавателни съдове от седемте сектора вече се носят насам… както и тежките броненосци и крайцери на Флота. Службата има достатъчно ултравълнови детектори, а и достатъчно оператори, за да намерят този прокълнат планетоид. Е, а когато го открият, всеки боен кораб ще разполага с координатите му!

— Но какво ще стане с пленниците на Роджър? А с пътниците от ограбените кораби, които се измъчват на планетоида? — Пиратите едва ли ще ги пощадят…

— Трудно е да се каже, — сви рамене Костиган. — Всичко зависи от това как ще потръгнат нещата. Впрочем, и самите ние все още не сме в пълна безопасност.

— Да, — съгласи се Брадли, — шансовете ни в момента доста ме безпокоят. Сигурно вече са пуснали потеря след нас.

— Не се и съмнявам. Пък и корабите им са далеч по-мощни, отколкото тази черупчица. Съдбата ни зависи от случайността… и от разстоянието до най-близкия кораб на Трипланетието, както и от оръжейната му мощ. Сега можем само да чакаме — направихме всичко, което зависеше от нас.

Настъпи тишина. Костиган се включи към разговорното устройство на Клио и се приближи към нея. Девойката се бе свила на кълбо в пилотското кресло и седеше там измъчена и бледа. Тежките изпитания, през които бе минала през последните няколко часа, си казваха думата. Когато Конуей приседна до нея, тя несъзнателно се изчерви, но сините й очи останаха вперени в лицето на младия офицер.

— Клио, аз съм длъжен да… ние… ти… — и изведнъж той съвсем неочаквано почервеня и млъкна, смутен до крайност.

Конуей Костиган, офицер от Трипланетната Служба, професионалист от най-висока класа, нееднократно доказал, че на острия му ум и смелост може да се разчита във всяка една ситуация, че е невъзможно да бъде отклонен от целта си, секретният агент, който можеше да намери изход и от най-невъзможната ситуация, се бе изчервил като малко момче. Но в следващия миг той упорито продължи:

— Малката, страхувам се, че се издадох още там, долу… Но…

— Всъщност, Конуей, искаш да кажеш, че и двамата се издадохме, нали така? — заговори след кратка пауза Клио. — Сега ти също знаеш… знаеш всичко за мен… всичко, което чувствам… Но не бих искала да те насилвам, мили. Само ако,… но нали и ти ме обичаш, Конуей?

— И още питаш?! — възкликна младият офицер, стискайки отчаяно юмруци, гърдите му тежко се повдигаха, а под скулите му играеха жили. — Обичам те, Клио… обичам те така, както никога не съм обичал досега. Да ме насилваш ли?! Какво говориш, момичето ми? Няма по-голямо щастие от това да съм до теб! Нито една жена не е означавала толкова много за мен… и никога няма да има друга… Ти си единствена за мен… ти си за мен… — внезапно той сведе глава и горчиво промълви: — Още ли не си разбрала, момичето ми,… че тази любов е абсолютно невъзможна!

— Естествено, че не разбирам, — девойката свали тежките ръкавици, и ръцете им се сплетоха. Ниският й, кадифен глас леко трепереше от вълнение. — Конуей, ти ме обичаш… и аз също те обичам. Това е единственото, което трябва да ни интересува.

— Бих искал да е само това! — с тъжна усмивка отвърна Костиган. — Но ти изобщо не знаеш какво говориш. Помисли за секунда само — кой съм аз и коя си ти! Клио Марсдън, дъщерята на сенатора Къртис Марсдън! Какъв житейски опит би могла да имаш на деветнадесет години — нищо, че ти твърдиш точно обратното! И кой съм аз, че едно младо, прекрасно създание, като теб да се влюби в мен? Скитник, бездомно космическо куче, което се прибира в колибката си за не повече от три седмици годишно… Специалист по аварийните ситуации, скандалджия и побойник — не само по служба, но навярно и по природа… Шпи… — той спря насред думата и след кратка пауза продължи: — Ти изобщо не ме познаваш, момичето ми, — и повечето неща така и няма да узнаеш, нямам право да ти ги разкажа! Клио, едва ли ще бъдеш щастлива с мен… по-добре да се разделим, малката ми, преди да е станало много късно, повярвай ми…

— Но, Конуей, аз вече не мога да го направя! И ти няма да можеш, сигурна съм, — очите на девойката сияеха и преливаха от любов. — Късно е, мили. Когато танцувахме на кораба, беше съвсем друга работа, но откакто… Не ти ли се струва, че доста се поопознахме напоследък? Загубени сме, скъпи… всичко, което се случи, вече е необратимо! Дори и да можехме да променим нещо, едва ли бихме го направили, нали така? — и тя бързо, развълнувано си пое дъх. — Знам, че се опитваше да се бориш със себе си и с чувствата си, Конуей, но струва ли си? И защо говориш такива неща за себе си? Хората от трите планети уважават Службата — та нали вие ни пазите… Освен това си мисля, че Върджил Симс много внимателно избира помощниците си измежду хиляди, милиони професионалисти…

— Защо си решила, че съм помощник на Симс? — изръмжа Костиган.

— Че ти сам се издаде, миличък! Добре де, кой друг по трите свята би го нарекъл просто „Симс“? — усмихна се девойката. — Разбира се, ти си много твърд,… може би дори жесток на моменти,… но на мен никога не са ми харесвали мекушавите мъже. Бил побойник… Аз пък мисля, че се биеш само ако няма друг изход… Не, Конуей, ти си истински мъж, най-добрият от всички, които съм срещала досега… и… и аз те обичам! Сега вече от нищо не се страхувам, дори и да ни хванат, все едно ние ще бъдем заедно, до самия край!

— За съжаление си права, — мрачно се съгласи Костиган, — не мисля, че бих ти позволил да си отидеш, въпреки че знам, че това би било много по-разумно… — пръстите им още по-здраво се сплетоха. — Ако все някога се измъкнем от тази каша, възнамерявам да те целуна,… но едва ли ще стане по-рано — не искам да сваляш шлема си при никакви обстоятелства.

Ръцете им неохотно се разделиха. Костиган се надигна и се присъедини към седящия до пулта за управление Брадли.

— Нещо ново, капитане? — попита той. — Ще успеем ли?

— Трудно е да се каже… Нашите още са далече — поне час ще им трябва, докато се появят на екрана.

Костиган се наведе към екрана на локатора.

— Нека погледна, може би ще успея да открия някой от крайцерите, които са по следите ни. Не ми се ще някое лъчево оръдие да ни изненада,… въпреки че нашият приятел Роджър ще иска да ни залови живи. Сигурно се надява да ни връчи сметката за няколко милиарда щети — за погрома на базата му и за оскърбеното му достойнство… сигурно вече и въжето ни е приготвил, и го е насапунисал…

— Конуей, мога ли да те помоля да направиш нещо за мен? — Лицето на Клио отново беше побеляло от ужас само при мисълта за повторна среща с онзи ужасен сив човек. — Моля те, дай ми един пистолет или нещо друго… Аз не искам… не искам никога повече този изверг да ме гледа така… никога, докато съм жива…

— Това няма да се случи повече, — увери я Костиган, зловещо присвивайки очи и стискайки юмруци. — Но пистолет все пак няма да ти дам. Може да не прецениш добре ситуацията… да се притесниш… и да го използваш по-рано, отколкото трябва. Аз лично ще се погрижа за тебе, момичето ми, но в последния момент. Защото, ако отново му паднем в ръчичките, едва ли ще имаме такъв късмет като сега.

Минутите мълчаливо се точеха. Конуей сканираше пространството, както с локатора, така и с ултравълновото си устройство. Неочаквано веждите му се изправиха високо-високо, и той се разкикоти. Останалите го зяпнаха, онемели от изненада.

— Не, не съм се побъркал! — възкликна усмихнат младият офицер. — Просто си спомних, че силовите полета на Роджър правят всичките му кораби невидими,… но и нашата черупчица също. Аз наистина ги засякох — с помощта на ултразвуковия скенер,… но те нас не! Знаех, че потерята е някъде наблизо, и ето че намерих цялата банда — току-що корабите им ни подминаха. И знаете ли къде отиват? — в очите на Конуей Костиган блесна победна искрица. — Право срещу флотата ни! Представяте ли си какъв сюрприз ги очаква!

Но не само пиратите щяха да останат изненадани. Когато яростната схватка започна и пиратската армада, загубила близо три четвърти от корабите си, предприе последна отчаяна атака, когато, загубили невидимостта си, черните цигароподобни кораби се втурнаха на абордаж, екипажът на малкото корабче бе подложен на сериозно изпитание. Внезапно последните крайцери на Роджър и половината от Трипланетната Флота се оказаха обгърнати от розов дим, който ставаше все по-ярък и по-ярък. После огромните кораби започнаха да избухват, превръщайки се в пръски разтопен метал. Костиган просканира околното пространство в ултразвуковия диапазон и откри, че то изобщо не беше празно! Там имаше нещо огромно, безформено и невероятно дори и за подпространствено зрение. Нещо, което засмукваше останките от взривилите се кораби. Металните пръски просто се изливаха там и изчезваха.