Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (7)

Глава 7
Космическите пирати

Гигантският между планетен крайцер „Хиперион“ стремително се носеше в ледената тъма, отдалечавайки се от Земята. Изправен на мостика, капитан Брадли внимателно се взираше в гъмжилото разноцветни светлинки на приборите, разположени в полукръг в предната част на сектора за управление. Внезапно се чу сигнал. Капитанът смръщи вежди и хвърли поглед към краткото съобщение на оператора, появило се на монитора му. Той кимна на дежурния офицер. Подчинявайки се мълчаливо, онзи се наведе над рамото му и прочете на глас: „Разузнавателните патрули докладват, че резултатът е отрицателен.“

— Резултатът е отрицателен… — замислено продължи офицерът. — Но нали досега претърсиха много по-обширен район, отколкото трябваше, за да открият евентуални останки… Абсолютно необяснимо е как са изчезнали — първо „Диона“, а после „Рея“… Два кораба в разстояние само на един месец! Не намериха нито една спасителна капсула — хъм, възможно е, но поне някоя и друга микросхема трябваше да има!… Това никак не ми харесва, сър. Една авария — да, случва се, но две… — и той замълча.

— А при трета вече ще имаме закономерност, — завърши недоизказаната мисъл капитана. — Мен лично повече ме тревожи внезапността на катастрофите. Нито един от лайнерите не е изпратил дори сигнал за бедствие, а за съобщение въобще да не говорим! Просто изведнъж са престанали да излъчват координатите си и толкоз! — Брадли с раздразнение затърка брадичката си. — Но те не са имали нашите уреди за следене, нито са били въоръжени като нас. Според докладите от наблюдателните постове, сега сме в чиста от смущения зона, но проклет да съм, ако им повярвам — от Луната до Марс всичките са едни късогледи лентяи! — и той се извърна към дежурния. — Получихте ли нови заповеди?

— Разбира се, сър. Всички следящи устройства, както и трите линии със защитните екрани са включени, лазерните оръдия са заредени с всички необходими изчисления, десантните групи също са готови. Всеки открит от нас обект незабавно ще бъде идентифициран, а всеки от корабите ни — предупреден. Всеки, който се опита да навлезе в контролираната зона, ще се напъха направо пред оръдията ни.

— Да, правилно… на война като на война.

— Именно, сър, — кимна дежурният. — Изобщо няма да се учудя, ако слуховете за случайни произшествия най-накрая се окажат неверни.

— Това пък защо? — изфуча капитана, и хвърли кос поглед към офицера си. — Пирати имащи свръхзвукови крайцери, субефирни лъчи, безинерционни двигатели в гравитационно поле,… та това е направо смешно! И невероятно! — косматите му вежди подскочиха нагоре. — Дори и в този сектор да има пиратски набези, нещо, което, за съжаление, може и да се окаже вярно, мерзавците би трябвало да разполагат с много по-скромен арсенал, отколкото предполагаш. Едва ли някой от тях би могъл да устои срещу мултиплексните ни лазерни батареи. Освен това, пред тях има цели три щита, които ги пазят! И те ще ги опазят от всеки — било то пирати, или нептунианци, ангели или дяволи, с кораби или яхнали метли! Нека само се опитат да се докоснат до „Хиперион“ и ние ще ги изпържим още в Космоса!

Дежурният отдаде чест и тръгна да обикаля кораба. Той нямаше нищо против в този момент да е по-далече от раздразнителния си началник.

Дежурните оператори напрегнато се взираха в тъмните дълбини на шестте големи монитора за далечно проследяване. Засега всичко бе спокойно, а свръхчувствителните ултрачувствителни детектори не откриваха нищо. Пространството беше съвсем чисто на хиляди мили наоколо. Сигналните светлини на пилотското табло не светеха, сигнализаторите мълчаха. Имаше само една ярко светеща точка в центъра на микрометричната мрежа, там, където се пресичаха направляващите линии. Това означаваше, че гигантският крайцер абсолютно точно спазва курса, изчислен от автопилота. Всичко беше наред. Управляващият комплекс на кораба функционираше с обичайната си сто процентова надеждност.

Завършил обиколката си, дежурният офицер доложи на капитан Брадли: „Всичко е наред, сър“, но това беше твърде далеч от истината и реалността.

Смъртоносна опасност бе надвиснала над огромния кораб, а най-страшното беше, че тя идваше от самия него. Дълбоко в стоманените дебри на „Хиперион“, в един таен и щателно обезопасен сектор равномерно бучеше голям климатик, захранващ със свеж въздух обитаемите части на кораба. Точно в този момент над тръбата с кислород тромаво се наведе една фигура в защитен скафандър. Рамената на човека се тресяха, той се навеждаше все повече и повече, а в стоманената обвивка на тръбата все по-дълбоко влизаше бормашина, тихо бръмчаща в ръцете му.

Скоро бургията я проби докрай и в дупката бе пъхнат гъвкав, плътно прилепващ маркуч, на края на който имаше тежко метално цилиндърче със стъклена, лесно чуплива ампулка вътре. Човекът напрегнато се взираше в циферблата на часовника си, просветващ на лявата му китка. Дясната му ръка стискаше цилиндъра, а палеца му леко поглаждаше едва забележимото удебеление по повърхността му. През прозрачната маска на шлема се виждаше лека усмивчица, играеща по лицето на непознатия. Той с удоволствие изчакваше момента, в който щеше да натисне копчето и съдържанието на крехката ампула щеше бавно, много бавно да проникне във всички сектори на огромния кораб.

* * *

На горната палуба на крайцера, в големия салон, обичайните вечерни танци бяха в разгара си. Дамите не липсваха. Беше традиция да се канят гости по време на полет — специалисти, учени или просто привлекателни момичета, за да се преодолее по-лесно скуката през дългото пътуване. Освен това, в екипажа на крайцера също имаше много жени.

Оркестърът изсвири заключителните акорди, гръмнаха аплодисменти и Клио Марсдън, най-ослепителната дама от всички присъствуващи, според единодушното мнение на офицерския състав, предложи на партньора си да се поразходят до единия от мониторите за наблюдение.

— О, Земята вече не се вижда! — леко разочаровано възкликна тя. — Накъде е насочен този монитор, мистър Костиган?

Конуей Костиган, едър млад мъж, старши офицер на „Хиперион“, увеличи образа.

— Този е насочен към Земята, а онзи гледа напред, — показа й той, докосвайки с пръст хладното стъкло.

Сега Земята изглеждаше като ярък полумесец, увиснал някъде безкрайно далеч под корпуса на кораба. Насреща им блестяха червеният Марс и сребристият Юпитер — две ярки светлинки на фона на кадифеночерната космическа завеса, обсипана с безброй сияещи звезди.

— Боже, каква красота! — развълнувано възкликна затаилата дъх девойка. — Вие, разбира се, вече сте свикнали, но аз за първи път напускам Земята и бих могла вечно да седя тук и да й се любувам! Затова и толкова ми харесва да се разхождам и да гледам. Знаете ли, Конуей, аз…

Внезапно гласът й секна, пръстите й конвулсивно се впиха в китката на Костиган и веднага след това тялото й омекна. Той я изгледа с недоумение, и само след миг се досети какво става с нея. В широко отворените, трескаво блестящи очи на момичето се надигаше ужас. Губейки съзнание, тя се наклони и започна да пада, но офицерът тутакси я подхвана през кръста. Стискайки здраво устни и затаил дъх, той с едно движение измъкна защипаният на колана му плосък радиотелефон и натисна бутона „Тревога“.

— Мостикът ли е? — едва изрече той и всичките високоговорители на крайцера повториха хрипливия му шепот, излязъл едновременно с последните му запаси въздух. — Газ „V-2“! Не дишайте!

Гърчейки се с последни сили, за да не си поеме въздух и с безжизненото тяло на момичето, провесено през лявата му ръка, Костиган се хвърли към най-близката, покрита с платнище спасителна капсула. В същия момент оркестрантите безпомощно изпуснаха инструментите си, а танцуващите двойки меко изпопадаха по земята. В настъпилата тишина младият офицер, пред очите на който вече играеха огнени петна, най-накрая успя да се справи с входния люк на капсулата. Той се пресегна през мъничката кабинка, намери вентила за въздух на автономния климатик, отвори го докрай и жадно пое глътка. Измъчените му дробове гълтаха и се давеха. Едва-що дошъл на себе си, той отново си пое дълбоко въздух, отвори шкафчето отляво на пулта и надяна един от положените там аварийни защитни костюми. После отвори докрай клапана на въздушния резервоар, за да премахне всяка следа от смъртоносния газ, намиращ се в скафандъра.

Обърна се към лежащата в безсъзнание девойка и бързо затвори люка, пусна една доза чист кислород право в лицето й и започна да й прави изкуствено дишане, ритмично свивайки тънките й ръце. След няколко минути Клио се закашля, пое си конвулсивно въздух и Конуей смени кислорода с обикновен въздух. Когато девойката отвори очи, той бързо изрече:

— Хванете се за тази стойка и не се отделяйте от въздушната струя, докато не ви облека скафандъра. Разбрахте ли ме?

Клио леко кимна. Щом се увери, че тя може да стои изправена без негова помощ, младият офицер бързо й навлече скафандъра — работа за две минути, ако имаш достатъчно опит. После, когато тя се стовари изнемощяла в пилотското кресло, Костиган щракна видеотелефона за вътрешна връзка и набра кода на централата за управление. Приборите върху панела за управление все така невъзмутимо проблясваха със светлинките си, а облечените в скафандри пилоти бяха изпопадали кой където завари.

— На кораба има шпионин! — Сега старшият офицер реши да прескочи протокола и говореше направо на капитана си, което беше допустимо в Трипланетния флот единствено при извънредни ситуации. — По всяка вероятност, в главния въздухопровод е попаднал отровен газ. Не изключвам вероятността и с другите два кораба да е станало същото. Това са пирати! Или го е направил човек, или на кораба е подхвърлено автоматично устройство, което в един момент се е задействало! — той замълча за миг, а после замислено произнесе: — Единствено Франклин би могъл да изключи контролния щит на големия климатик… Е, аз отивам да проверя какво става там, а после ще се кача при вас. Дръжте се, момчета!

— Какво беше това? — попита потресеното момиче. — Струва ми се, че казахте „V-2“. Но нали употребата на този страховит газ отдавна е забранена! — лицето й се сгърчи от ужас. — Конуей, вие ми спасихте живота, и аз никога няма да го забравя… никога! Но другите… какво ли е станало с тях?

— Да, това наистина беше „V-2“, и той отдавна е забранен, — сурово отвърна Костиган, без да откъсва поглед от видеотелефона, на който методично преглеждаше чрез камерите всеки служебен сектор от крайцера. — Използването му се наказва със смърт, а притежаването и съхранението му, с вечно изгнание. Но гангстерите и пиратите, осъдени доживотно, честичко го използват — те няма какво да губят… — и Конуей хвърли кос поглед към бледото лице на девойката. — Що се касае до вас, Клио, вие сте вън от опасност. А останалите… нямаше да успея да ги върна в съзнание,… дори и вас за малко да ви изпусна… Още само няколко секунди и… — Ловките му пръсти трескаво летяха по клавиатурата. На малкото екранче на видеотелефона се редяха картина след картина. — За щастие, във всеки наш скафандър, в пакета с неприкосновения запас има противоотрова… ние много добре знаем, че извергите не се свенят да използват както „V-2“, така и други смъртоносни нещица… и затова сме подготвени. Така че, когато въздуха навън се прочисти, ще събудим всички, които са се натровили с тази гадост. Това не е проблем, но какво ще правим после…

Внезапно той прекъсна монолога си и рязко се изправи. На екрана се виждаше неподвижна фигура в тромав защитен скафандър с най-висока степен на защита. Светлината се отразяваше от шлема, скривайки лицето на шпионина.

— А-ха, така си и мислех, ето го — във въздушния сектор е! Облякъл е скафандъра на главния инженер, но аз добре познавам Франклин — това не е той. По-скоро е някой от пасажерите… или от гостите. Изненадал е горкия Франклин и му е откраднал скафандъра и ръчното оръжие. А после, хоп, дупка в тръбопровода и п-ссът! — екипажът е обезвреден! Може би е целял само това, но ви уверявам, че той няма да ме изненада повече!

— Костиган, не отивайте там! — замоли се девойката. — Скафандърът му е много по-здрав от аварийния ви костюм, а освен това не забравяйте, че левистона^[1] на Франклин е у него!

— Не говорете глупости! — рязко я прекъсна той. — Какво си мислите, че ще допусна на борда да се разхожда пират, при положение че приятелчетата му отвън всеки момент могат да цъфнат? Не се притеснявайте, сега, когато знам за присъствието му, той няма никакъв шанс. Ще взема стендиша^[2] и ще го направя на пух и прах. Не излизайте оттук, докато не се върна! — заповяда Костиган и масивната врата на спасителната капсула звънко хлопна след него.

Конуей крачеше през салона, без да обръща внимание на пръснатите по пода безжизнени тела. Когато се приближи до една от стените, натисна подред няколко почти незабележими копчета. Изведнъж в стената се отвори тежка врата, а зад нея имаше дълбока ниша. Той извади оттам стендиша — едно от най-мощните лъчеви оръжия, с които разполагаха Флота и Службата. Тежко и масивно, то приличаше на огромна пушка, но имаше къса, дебела цев, снабдена с няколко непрозрачни концентриращи лещи и параболичен отражател. Попрегърбен под тежестта на стендиша, младият офицер потъна в лабиринта от коридори, а после се спусна няколко нива по-надолу по една стръмна стълба. Най-накрая стигна до сектора, където се намираше главния климатик, и свирепо се ухили, забелязвайки зеленикавия дим, просмукващ се под вратата, служеща като предпазен щит. Пиратът все още беше вътре, и продължаваше гнусното си дело, тровейки вътрешността на „Хиперион“.

Той остави оръжието си на земята, сръчно изтегли трите тежки подпори, приклекна на пода и задейства стендиша. Мътночервеният лъч с огромна пробивна сила се отрази от рефлектора и удари право по защитния екран. Цялостният ефект беше като от десетина мълнии, удрящи едновременно. Защитният екран не издържа и няколко секунди — зеленикавият му цвят бе погълнат от превъзхождащия го по мощ стендиш. Загубила защитата си, металната врата смени цвета си, преминавайки през цялата гама на спектъра — от червено към жълто, зелено и синьо до ослепително бяло, а после избухна и потече като нажежена лава разтопен метал.

Зад унищожената врата Костиган съзря един човек в скафандъра на главния инженер. Предимството на този вид костюм беше, че издържаше на пряко попадение от обикновено оръжие и известно време предпазваше притежателя си дори и от лъчите на стендиш. Освен това, шпионинът беше добре въоръжен. Изгарящ пламък изхвръкна от дулото на оръжието му, но не можа да премине през защитното силово поле на стендиша и угасна, избухвайки в разноцветни фойерверки.

Адската машина на Конуей имаше и други възможности, освен разрушителните си лъчи. Когато пиратът стреля със своето оръжие, офицера докосна спусъка и в тясното пространство на сектора грохота от двата изстрела за малко не му спука тъпанчетата. Тялото на шпионина се превърна в мъгла, когато импулсния снаряд проби скафандъра му и избухна вътре. Костиган изключи лъча на стендиша, озърна се, стъпи вътре в сектора и издърпа маркуча, пъхнат във въздухопровода. Едва след като се убеди, че климатикът, белите дробове на крайцера, не е пострадал сериозно, той си позволи да се отпусне.

Конуей разглоби стендиша, замъкна го обратно до салона и го прибра в сейфа, като за всеки случай смени шифъра, с който се отваряше. След това се отправи към капсулата, а Клио с облекчение извика, виждайки го цял и невредим.

— О, Конуей, толкова се боях за вас! — възкликна тя, докато бързаха към командния мостик. — Разбира се, вие сте успели да го…

— Много ясно, — последва лаконичният му отговор. — Спокойно, вече няма опасност. Как се чувствате? Дойдохте ли вече на себе си?

— Мисля, че да, — отвърна девойката. — С изключение на факта, че се уплаших до смърт. Не знам ще мога ли да ви бъда от полза, но ще направя всичко, каквото кажете, за да ви помогна.

— Отлично. Вие можете много да ми помогнете, мис Марсдън. По-голямата част от екипажа е извън строя, с изключение на онези като мен, които са се усетили навреме и са успели да задържат дъха си, докато стигнат до скафандрите.

— Но кой ви предупреди, как разбрахте? Аз зная, че този ужасен газ няма нито цвят, нито мирис.

— Вие. Вие си поехте дъх секунди преди мен, а и видях очите ви. Веднъж ми се случи да вдишам такова нещо,… а когато поне веднъж сте видели човек, поразен по такъв начин, никога няма да го забравите до края на живота си. — Костиган мрачно се усмихна. — Инженерите от по-долните нива първи са получили порцията си, после газът е проникнал в салона и на палубата за разходки, където вашият припадък успя да предупреди и мен. За щастие, въздухът ми стигна точно колкото да ви измъкна и да сигнализирам за опасността. Но съвсем не съм сигурен, че повечето от хората, дори и да са го чули, са успели да стигнат до защитните костюми… Всеки, който е оцелял, би трябвало сега да е на мостика.

— Ах, едва сега разбирам защо ме съживихте,… просто от благодарност, че ви предупредих, — с кокетен смях отвърна Клио. Смехът й беше хрипкав, но звучеше закачливо.

— Познахте, — отвърна й в същия дух Конуей. — Е, пристигнахме. Страхувам се, че ни чака неприятна изненада.

В сектора за управление се бяха събрали около дванадесет въоръжени и облечени в скафандри мъже. Макар и ужасно напрегнати, те спокойно наблюдаваха показанията на приборите. Беше им провървяло, защото макар и млад, Костиган беше опитен астронавт. И когато газовата атака започна, той се намираше на палубата за разходки и беше наясно с въздействието на този забранен и неуловим за сетивата газ. Провървя им също и че беше запазил присъствие на духа и му стигна въздуха, за да вдигне навреме тревога. Капитан Брадли, дежурния офицер, и неколцина от екипажа на „Хиперион“, които в този момент се намираха или в съответните сектори, или в офицерската каюткомпания, се отзоваваха моментално, без излишни размисли, на прозвучалия сигнал за тревога. Всички те бяха ветерани в космоса, преминали през не едно и две опасни приключения и щом чуха думите „V-2“, те задържаха дъха си, и успяха да облекат защитните костюми, педантично продухвайки ги със сгъстен въздух.

Костиган настани девойката в едно свободно кресло, смени аварийния скафандър, който все още носеше, с истински защитен костюм и се приближи към капитан Брадли.

— Забелязахте ли нещо, сър? — попита той, козирувайки. — Би трябвало да ни атакуват почти веднага.

— Те са го направили, но все още не можем да ги открием. Когато се опитахме да излъчим сигнал за обща тревога, някой започна да ни заглушава. Погледнете!

Костиган се завъртя по посока на погледа на капитана и видя наведената над дисплея фигура на оператора, облечена също в защитен скафандър. Вместо триизмерното изображение, на екрана се виждаше ослепително бял сноп светлина, а от високоговорителите се носеха пищене и скърцане, заглушаващи всеки опит за връзка.

— Невероятно! — възмутено измърмори Брадли. — Ако се съди по показанията на приборите, нито една прашинка метал не е минала през защитната бариера… Но за да предизвикват подобни смущения, те трябва да са някъде под носа ни! Направо невъзможно! Костиган, вие какво мислите по въпроса?

Командирът на „Хиперион“ — Брадли, стар космически вълк, беше труден човек, консерватор от старата школа и обикновено не търпеше да му противоречат. Сега обаче беше разгневен, объркан и се сърдеше както на себе си, така и на всички останали. На практика, за първи път му се случваше да се бори с враг, невидим дори за радарите на поверения му кораб. Съвсем нетипична за него бе и готовността да потърси и изслуша търпеливо мнението на един от подчинените си — и то доста по-млад!

— Невъзможно ли? — повтори Костиган. — Но изводът е очевиден, сър! Просто пиратите притежават някакво неизвестно за нас оръжие! — и той рязко се обърна към Брадли, чието лице червенееше под прозрачното стъкло на шлема му. — А и какво има за чудене? Бойните кораби получават новото оръжие само месеци след изпитанията му. А знаете, че същевременно пиратите и гангстерите живо се интересуват от всичко ново, излизащо на пазара. Надявам се обаче, че поне някой от сигналите за тревога е пробил… и наблюдателните станции сигурно ще успеят да го прихванат… Е, пиратите също, разбира се! Не мисля, че ще ни накарат да чакаме много, — завърши доста мрачно той.

И Конуей не сгреши. Дори не успяха да му отговорят — външният защитен екран изведнъж избухна в ослепителен бял огън под въздействието на някакво ужасяващо мощно излъчване, и точно тогава на един от мониторите за следене се появи изображението на пиратския кораб — едно огромно, металночерно торпедо, от което излизаха смъртоносните лъчи.

Оръдията на „Хиперион“ реагираха мигновено. Включените на пълна мощност оръжия удариха и нажежиха до бяло защитните екрани на пришълеца. Тежките оръдия изстреляха бърза серия импулсни снаряди. Откатът бе толкова силен, че гигантският корпус на вражеския крайцер трепна и завибрира. Но изглежда капитанът на пиратския кораб беше напълно наясно с въоръжението на „Хиперион“, а също и доколко защитата му би го предпазила от огневата мощ на собствения му кораб.

Силовото защитно поле на черния кораб успешно издържа серията залпове. Снарядите избухваха, преди да достигнат бронята му. Неочаквано тънък като игла, блестящ лъч долетя откъм черното торпедо. Той проряза пространството между двата кораба и не го спряха нито мощните защитни екрани, нито свръхустойчивия метал на корабната обвивка. Силовата защита на „Хиперион“ беше пробита и крайцерът веднага започна да губи скорост.

— Улучили са енергийния сектор! — простена Брадли. — В момента сме на авариен режим, лъчевото оръжие е изключено, а снарядите ни изобщо не достигат до проклетите пирати!

В следващия миг страшния, сеещ разруха лъч се вряза право в центъра за управление, и в зейналата дупка изчезнаха пилота и операторите на защитните установки. След тях изчезнаха всички дееспособни членове от оцелелия екипаж на „Хиперион“, с изключение на трима, оцелели по чудо. Техните скафандри се бяха издули като балони, когато налягането в сектора рязко спадна от пробива.

Костиган подбутна капитан Брадли към противоположната стена на залата и хващайки за ръка почти обезумялата от ужас девойка, подскочи в същата посока.

— Да изчезваме оттук, живо, по-живо! — закрещя той. Миниатюрните високоговорители на радиоприемниците, монтирани в шлемовете на спътниците му все още работеха. В условията на настъпилия вакуум обичайно използваните за целта звукови връзки бяха отказали. — Те не могат да ни видят, силовото поле все още работи, а сканиращите им лъчи не могат да проникнат през него. Но те прекрасно познават конструкцията на крайцера ни и мостикът ще е следващото нещо, в което ще се прицелят!

Тримата се хвърлиха към вратата, която междувременно се бе превърнала във външен люк на въздушния шлюз, и лъчът, изпратен от пиратите, се вряза точно на мястото, на което допреди секунди стояха.

Оцелелите побягнаха надолу през шлюза, по коридорите и площадките, бързайки към спасителните капсули. Те бяха последната им възможност да се скрият, последната им надежда да избягат. Едва щом успяха да се гмурнат в скривалището си, всички почувстваха рязко увеличаване на гравитационното поле. Все по-голяма и по-голяма сила ги мачкаше от всички страни в безпомощния крайцер.

— Какво мислите за това, Костиган? — попита Брадли. — Привличащо поле?

— На такова прилича… Впримчили са ни с транспортен лъч и сега ни влачат бог знае накъде. Отивам да потърся един-два стендиша и още един скафандър с максимална защита — налага се да се отбраняваме.

Когато Конуей се върна и монтира триножниците на двата дебели метални цилиндъра в миниатюрната зала за управление, капсулата тутакси заприлича на истинска крепост. Търсенето на скафандъра му отне повече време, но накрая Костиган намери защитен костюм на Трипланетната Служба, който външно приличаше на скафандрите, които носеха останалите, но изглеждаше много по-лек.

— Сложете го вие, Клио — аварийните костюми невинаги могат да ви предпазят, особено в битка. Предполагам, че досега не сте докосвали стендиш?

— Не, за съжаление, но аз бързо усвоявам, — храбро отвърна девойката.

— В това затворено пространство могат да се използват едновременно само два стендиша, но предполагам, че достатъчно добре сте запознати с тях, за да знаете какво да правите, ако някой от нас излезе от строя. И още нещо, докато се преобличате, ето ви и още някои нещица, които успях да открия… Ето, — и той протегна към девойката шепата си, пълна с някакви блестящи предмети, — това са специални разговорни устройства и детектори на Трипланетната Служба. Малкият диск се прикрепва с това парченце лента към гърдите, не много високо, най-добре под гръдната кост. А ръчният си часовник ще замените с ето това и не ги сваляйте дори и за миг. Перлените огърлици също, а тази малка капсула трябва да се скрие особено добре, не бива да я намерят, дори и да не знаят какво търсят. В краен случай може да я глътнете, тя няма да ви навреди и ще продължи да действа дори и в червата ви. Тя е най-важна, дори и да изгубите някое от останалите неща, все още имате шанс, но без тази управляваща капсула цялата система за защита ще се разпадне като къщичка от карти. С такова оборудване — и Костиган претегли на ръка подаръците си, — винаги ще можете да се свържете с нас. Между впрочем, ние сме снабдени със същото, нищо, че приборите ни изглеждат малко по-различно. Не е нужно да викате, за да ви чуем, Клио, и шепотът е достатъчен. Тези великолепни нещица са толкова мънички, че е почти невъзможно да бъдат открити, а вършат страхотна работа.

— Благодаря ви, Конуей, ще направя точно както казахте, — с благодарност отвърна девойката и се обърна към малкото шкафче, зад чиято врата можеше без проблеми да изпълни всичките му многобройни инструкции. — А нашите, разузнавачите и патрулите, те няма ли да могат да ни открият по сигнала за тревога?

— Опасявам се, че сигналите, които изпратихме, не са достигнали целта си. Всичко около нас е пусто на хиляди мили наоколо.

По време на целия този разговор капитан Брадли немееше, опулил очи и дивейки се на помощника си. Когато чу думите му — ние и двамата сме снабдени със същото, Брадли понечи да каже нещо, но се сдържа, с доста труд обаче. Когато девойката се скри зад шкафчето, той се обърна към Костиган и на лицето му вече се четеше пълно разбиране.

— Вече ми е съвсем ясно, сър! — каза той с такова уважение, каквото никога досега не бе проявявал към никого от офицерите си. — Предполагам, че сте имали предвид, че ще ми отстъпите част от „специалните средства на Службата“,… но в интерес на истината все още не сте ни казали на коя точно служба принадлежат.

— Сега, когато употребихте думата „Служба“, сър, за нищо на света няма да повярвам, че не сте се досетили, — усмихна се Костиган.

— Е, това обяснява доста неща — например, бързата ви реакция при появата на „V-2“, а също и необикновеното ви самообладание и пъргавия ви ум. Но не бихте ли ми…

— Не, — рязко го прекъсна Костиган. — Ситуацията е достатъчно сериозна, за да подценявам положението. Ако успеем да се измъкнем от тази каша, аз ще си прибера обратно всички свои хитринки, и тя никога няма да се усети, че това оборудване е било строго секретно. Що се отнася до вас, не се съмнявам, че ще си държите езика зад зъбите. Затова и ви поверявам тези приспособления, без да се колебая — имам си достатъчно такива, но сега подбрах само най-важните, а останалите изпепелих със стендиша. Не зная как бихте преценили шансовете ни, но аз съм убеден, че сме попаднали в крайно неприятна ситуация, и ще бъде извънредно трудно да се измъкнем живи…

Той замълча, защото Клио се подаде иззад шкафчето, изглеждаща досущ като миниатюрен трипланетен офицер. За тях тримата започна едно дълго и тягостно чакане. Минаваха час след час, а крайцера все така продължаваше да лети нанякъде си. Накрая, благодарение на увеличилото се ускорение успяха да разберат, че корабът извършва широк завой с лек крен^[3]. След кратко съвещание капитан Брадли включи радара и избирайки възможно най-тънкия лъч с минимална мощност, предпазливо го насочи надолу, в посока противоположна на предполагаемото местоположение на пиратския кораб. И тримата впиха поглед в монитора, но там се отразяваше само безкрайната космическа пустош, а някъде далече, далече, проблясваха хладно неизвестни звезди.

В лявата част на екрана имаше нещо мъгляво. Постепенно мъглата сякаш се разнесе и те видяха огромна сфера, слабо просветваща в синьо — толкова огромна и толкова близко, сякаш беше планета, а те падаха право отгоре и. Крайцерът замръзна на място, предметите изгубиха теглото си, а после една масивна врата плавно се отвори и изведнъж корабът им бе всмукан през шлюза и се понесе във въздуха към едно малко и спретнато градче от метални постройки, ярко осветено отвсякъде. Съвсем скоро „Хиперион“ бе внимателно спуснат на повърхността и здраво обгърнат от механизми за приземяване.

— Е, където и да сме, вече пристигнахме, — мрачно се усмихна капитан Брадли.

— Ей сега ще започнат залповете в наша чест, — добави Костиган, хвърляйки въпросителен поглед към девойката.

— Не мислете за мен, — решително отвърна момичето, отговаряйки на безмълвния му въпрос. — Не можем да си седим просто така, без да правим нищо! Не, не, и не!

— Правилно, малката! — и двамата мъже залегнаха зад силовите полета на страшните си оръжия, а девойката се прикри зад тях.

Не се наложи да чакат дълго. На прага на невероятно малкия сектор се появи група хора. Те изглеждаха като земяни и не бяха въоръжени. Брадли и Костиган насочиха към пришълците дулата на оръжията си — концентриран двоен лъч, носещ смърт, припламна от отражателите към вратата, но не достигна целта си. Пришълците явно притежаваха защитен екран, непроницаем за лъчите на стендиша. Моментално спусъците бяха натиснати отново, и от оръжията с рев излетяха потоци от импулсни снаряди, но резултатът беше същият. Щом се докоснаха до силовото поле, снарядите просто изчезнаха без взрив или някаква друга следа.

Костиган скочи на крака, но преди да успее да се втурне в атака, пред него изведнъж се отвори широк проход, сякаш някаква неведома сила бе преминала през целия корпус на крайцера и преспокойно бе издълбала огромен цилиндричен тунел. И тримата внезапно почувстваха, че невидими силови полета ги обгръщат и повличат по коридора.

Те се носеха към постройките, видени преди малко, после посоката се промени и се озоваха пред масивни двери, увенчани с пилони. Крилата им се открехнаха пред тях, колкото да минат, и отново се захлопнаха. Вече се намираха в стая, която би могла да бъде и офис. Бяха застанали пред необятно писалище, върху което освен обичайното оборудване, необходимо на един бизнесмен, имаше и пулт за управление и доста голямо разпределително табло.

Там седеше и ги очакваше невъзмутимо един „сив“ човек. Не само че целият беше облечен в сиво, но и гъстата му коса имаше пепеляв оттенък. Очите му бяха стоманеносиви, а под загорялата му кожа сякаш се процеждаше нещо с асфалтов цвят. Той, като че ли излъчваше сивота, но не меко гълъбово сиво, а неумолимият устрем на атакуващ морски броненосец, такъв какъвто бе и цвета на отчупен къс високовъглеродна стомана.

— Капитан Брадли, старши офицер Костиган, мис Марсдън, — отчетливо, но тихо проговори човекът в сиво. — Не предполагах, че ще останете живи. Но да оставим обсъждането на това прискърбно обстоятелство за по-нататък. Вече можете да свалите скафандрите си.

Никой не помръдна, но мъжете втренчено го изгледаха.

— Не съм свикнал да повтарям, — спокойно рече човека зад писалището. В безстрастната и равна интонация, обаче се таеше скрита заплаха. — Но вие имате един-единствен избор. Или ще свалите скафандрите, или ще ви погребат с тях.

Костиган се приближи до Клио и й помогна да се измъкне от защитния костюм. После, след мигновена размяна на погледи, двамата офицери едновременно смъкнаха скафандрите си и стреляха по сивия човек. Брадли с левистона, а Костиган с тежкия автоматичен пистолет. Но сивия човек, бе предпазен от невидимо, и изглежда непробиваемо защитно поле и само се усмихна снизходително. Костиган, вбесен от неуспеха си, свирепо се метна напред, но само за да бъде отблъснат от прозрачна защитна стена. В следващия миг, един силов лъч го сграбчи и го метна първо наляво, после надясно, изтръгвайки оръжието от ръцете му. После същото се случи и с Брадли. Тримата пленници бяха отново на изходни позиции.

— Позволих ви да направите това, за да ви демонстрирам абсолютната безполезност на всякаква съпротива, — каза сивият човек, а гласа му сякаш режеше като стомана, — но повече няма да търпя глупости. Да ви се представя. Тук ме знаят под името Роджър. Едва ли сте чували за мен; всъщност, много малко земни хора могат да се похвалят с това. Дали вие двамата ще останете живи, това зависи изцяло от вас, но тъй като навремето отделях доста внимание за изучаване на човешката природа, смятам, че едва ли ще изкарате много. Но все пак жалко — и двамата сте адаптивни, имате голям вътрешен резерв и може би ще ми бъдете от полза. Що се касае до вас, мис Марсдън, — и сивите очи студено се насочиха към момичето, — все още не съм решил кой от двата възможни варианта ще избера. Всеки от тях има своите преимущества, но за жалост взаимно се изключват. От една страна, вашият баща охотно би платил астрономическа цифра, за да ви откупи, но от друга, може би все пак ще мога да ви използвам за сексуалните си проучвания.

— Какво искате да кажете? — Клио великолепно се владееше. Пламтящите и презрително очи, високо вирнатото носле, предизвикателната стойка с нищо не издаваха нейната уплаха. — Май си въобразявате, че можете да правите каквото си поискате с мен! Но ви уверявам, че дълбоко се заблуждавате!

— Потресен съм! Защо всеки път, когато спомена за изключително важните си експерименти, предизвиквам тази абсолютно неадекватна реакция у индивидите от женски пол? — Очите на Роджър направо пронизваха Клио. Накрая девойката не издържа, трепна и отмести поглед. — Впрочем, секса сам за себе си, примитивен и първобитен, неотделим от живота в този пространствено-времеви континуум, е нещо абсолютно парадоксално и лишено от смисъл. Може направо да те побърка… Но вие ме убедихте — ще довърша изследванията си!

Роджър натисна някакво копче и в кабинета влезе миловидна жена. Тя бе доста висока на ръст, но нищо не издаваше възрастта или етническата й принадлежност.

— Покажете на мис Марсдън апартамента й, — заповяда той и двете жени излязоха, а на вратата вече чакаше мъж.

— Разтоварването приключи, сър, — доложи влезлият. — Открити са два мъжки и пет женски индивида, които са настанени в болницата.

— Прекрасно. От останалите ще се отървем по обичайния начин. — Служителят излезе, а Роджър продължи с безстрастния си глас: — Ако се брои целият ви екипаж и всички пътници, можехме да вземем поне един милиард като откуп, но едва ли щеше да има смисъл да си губим времето с дреболии.

— Що за чудовище сте вие, дяволите да ви вземат?! — изрева Костиган, доведен до крайност от безпомощността си и напълно забравил, че трябва да внимава. — Чувал съм за всякакви маниаци, които са се опитвали да взривят Земята, за всякакви безумци, мислещи се за поредния Наполеон, вярващи, че са способни да покорят цялата Слънчева система. Но за когото и да се мислите, знайте, че няма да ви се размине!

— Не съм нито чудовище, нито маниак. Аз съм учен и управлявам общество от учени. Мислите, че съм побъркан ли? Предполагам обаче, че сте впечатлен от някои от особеностите тук?

— Да, изкуствената гравитация и онези защитни полета. Обикновеното силово поле е непрозрачно само в една посока и не представлява преграда за материята, а вашите екрани са напълно прозрачни и от двете страни и притежават нещо повече от непроницаемост. Как го постигнахте?

— Това е недостъпно за вас, дори и да ви обясня. Вие сте забелязали само две от най-незначителните ни постижения. Повярвайте ми, те са много повече. Независимо от всичко, нямам намерение да се бъркам в работите ви и да разрушавам вашата Земя. А пък и самата перспектива да властвам над множество ненужни и безмозъчни мравки изобщо не ме блазни. Но за да реализирам плановете си, ще ми трябват стотици милиарди в злато, а също и стотици милиарди тонове уран, торий и радий. Всичко това мога да извлека от вашата Слънчева система и ще го получа много преди да съм я напуснал. Ще измъкна тези милиарди под носа на целия флот на Трипланетната Лига! Всичко, което виждате, е измислено от мен и е построено под мое ръководство. Конструкцията е защитена от метеорити и от всяко външно въздействие — пазят я непреодолими сили, подвластни само на мен. Тя е невидима и практически неоткриваема — светлинните вълни я заобикалят, без да се разсейват и изкривяват. Спирам се върху тези подробности, за да можете достатъчно ясно да си представите в какво положение се намирате. Както вече казах, ако искате, бихте могли да станете мои помощници.

— Какво толкова можете да предложите на един земен човек, че да го склоните да участва в машинациите ви? — язвително попита Костиган.

— Много. — В гласа на Роджър не се долавяше и грам вълнение, както и досега, нито пък си личеше да е засегнат от едва сдържаното презрение на офицера. — Под мое ръководство се трудят доста хора, и аз напълно си давам сметка колко различни са потребностите, нуждите и желанията им. Но аз наистина мога да изпълня всяко тяхно желание. Желанията на повечето мъже не се простират по-далече от красивите и млади жени, но освен това според собственото ми мнение, съществуват и маса други стремежи, които са много по-силни — например, алчност, славолюбие, желание за власт, и ред други. Да не забравяме и тези, които обикновено се класифицират като „благородни“ стремежи. Всичко, което обещая, се сбъдва, но аз изисквам лоялност — и то само по определени теми и за определено време, което е относително кратко. През останалото време моите хора могат да правят каквото си поискат. След всичко, което описах дотук, можете да избирате дали ще ми служите или… х-ъм, алтернативният изход.

— Какво именно представлява алтернативния изход?

— Не смятам, че има смисъл да се впускам в подробности точно сега. Ще кажа само, че е свързано с някои мои изследвания, които все още не протичат достатъчно задоволително. Но те ще приключат, когато умрете и предполагам, че смъртта ви няма да е нито много бърза, нито лека.

— А пък аз ще кажа, че това няма да се случи! Ах, ти проклет негодник, дяволско изчадие… — изрева Брадли и тъкмо се канеше да продължи с детайлната характеристика на собственика на кабинета, когато Костиган доста рязко се намеси и го прекъсна:

— Един момент! Аз имам още един въпрос. Какво ще стане с мис Марсдън?

— Нейната участ няма нищо общо с темата на този разговор, — студено отвърна Роджър. — Нямам навика да се пазаря — убеден съм, че ще успея да я предпазя от необмислени постъпки — е, поне за известно време. Тя ще се утешава с мисълта, че винаги може да се самоубие, ако не й разреша да я откупят… Но много скоро ще разбере, че и тази вратичка се отваря само когато аз поискам.

— В такъв случай аз напълно споделям мнението на капитана, даже ще му помогна в избора на прилагателни! — ревна Костиган. — Така че, можете да си вземете алтернативното решение и да си…

— Много добре. Бях сигурен, че за мъже от вашия тип този избор е просто неизбежен.

Сивият човек натисна две копчета, и в кабинета се появиха две странни създания.

— Настанете тези двамата в отделни помещения на третия етаж, — заповяда той. — Обискирайте ги, и то внимателно. Едва ли цялото им въоръжение е било в скафандрите. Проверете ключалките на вратите и сложете специална охрана, свързана директно с кабинета ми.

Заповедта беше изпълнена. Офицерите бяха отведени по килиите и обискирани с максимално усърдие, но не бяха открити нито оръжия, нито нещо друго, имащо отношение към системите за свръзка. Дълбоко в душата си Роджър бе убеден, че ако пленниците му притежаваха нещо подобно, той веднага щеше да го надуши. Но нито той, нито хората му подозираха за възможностите на „специалните служебни средства“ на Костиган — разговорните устройства, детекторите и проследяващите лъчи, все нещица с микроскопични размери и нуждаещи се от нищожно количество енергия. Освен всичко това, те работеха на субпространствено ниво, но бяха извънредно ефективни дори и на големи разстояния, като не смущаваха електромагнитните полета, така че не можеха и да се засекат. В края на краищата, имаше ли нещо по-невинно от обичайните лични вещи, разрешени по устав на всеки космически офицер — например предпазни очила, ръчни часовници и като допълнение — джобен хронометър, автоматично фенерче, пиезозапалка и портмоне?