Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (14)

Глава 14
Експонатите

Няколко дни полетът на малкото корабче продължаваше без каквито и да е произшествия, но един ден на обърнатия към Невия екран се появи зловещия силует на рибообразния кораб. Дори и невъобразимо далечното разстояние не бе в състояние да спре тарг Нерадо — той вече настигаше жертвите си.

— Бързо, по-бързо, приятели, те се приближават! — Костиган повика Клио и Брадли и се хвърлиха към залата за управление.

Проверявайки оръжието си, тримата земяни с тревога се взираха във враговете си. Корабът-преследвач бързо растеше. Явно Нерадо отдавна ги бе засякъл и сега уверено вървеше по петите им.

— Не сме минали и една десета от пътя до Земята… — тихо промълви Брадли. — Още ли не можете да се свържете с корабите на Трипланетието? — въпросът му прозвуча по-скоро като твърдение.

— Опитвах се, докато не блокираха честотата ми, но напразно. Разстоянието е твърде голямо за моя предавател. Единствената ми надежда бе да срещнем новия ни кораб, но той изглежда още не е готов… — Конуей се залепи за екрана. — Е, дотук бяхме. Те вече ни заловиха.

Местейки лостовете, той изпрати лъчение с такава сила, че невианските екрани пламнаха в бял огън, но за учудване на странниците, ответен удар не последва. Презрял нещастните им опити за атака, огромният кораб не отвръщате на ударите и само се пазеше, като бавачка, успокояваща разлудяло се дете.

— Те просто не искат да се бият с нас, — първа се сети Клио. — Корабът, който откраднахме, е техен, ние също сме тяхна собственост… следователно те не искат да повредят нито едното, нито другото.

— Но все още можем да пробваме нещичко! Дръжте се здраво! — Костиган изключи защитните екрани и прехвърли целия енергиен резерв към двигателите.

Чудовищното ускорение направо сплеска хората в креслата, и за един миг разстоянието между тях и преследвачите им се увеличи тройно. Но радостта на бегълците беше кратка, към корабчето се протегна червен лъч, принуждавайки го да спре, а после някаква непреодолима сила го задърпа обратно. Хората се затъркаляха по пода, удряйки се в облегалките на креслата и в масите. Струйка кръв потече по слепоочието на Клио, Костиган здраво си халоса рамото, а единствено Брадли се отърва с лека уплаха. Едва изправяйки се, Костиган допълзя до пулта, включи защитното поле и се опита да изтръгне корабчето от здравите обятия на транспортния лъч, но напразно. Лъчът се скъсяваше, придърпвайки ги в недрата на големия кораб. И ето: люкът се отвори, пропускайки жертвата си, а после земяните чуха силен трясък. Кран! Капакът се затвори, отрязвайки всякакъв път за бягство.

Сетне сини искрици запукаха около хората. Тримата въоръжени човека сякаш бяха обхванати от ослепително синьо сияние, потрепващо като полупрозрачна завеса на течение.

— Парализиращи лъчи, — мрачно се разсмя Костиган. — Те светят така, но можем да ги задържаме толкова, колкото поискаме — имаме достатъчно желязо, докато сме живи.

— Можем да удържим — и това е всичко, — не по-малко мрачно добави Брадли. — Те не могат да ни парализират, а ние не можем да им навредим, но и без друго съвсем скоро отново ще се озовем на Невия.

— Мисля, че Нерадо ще преговаря, и може би ще стигнем до някакъв компромис. Той много добре разбира на какво са способни три левистона, затова ще трябва да ни обезвреди някак си. — Костиган доста уверено разсъждаваше, но се излъга.

Люкът се отвори, и през него се плъзна странно метално същество, състоящо се от колела, пипала и крака. Имаше защитен екран, достатъчно мощен, за да отрази изстрел от левистон, което и стори без никакви усилия. Три прозвънващи пипалца се протегнаха към хората, изскубнаха оръжието им и го метнаха на пода, а после, увивайки се във фантастични примки, обезвредиха и самите бегълци. Мятайки и тримата върху корпуса си, роботът ги понесе по коридорите. Скоро, обезоръжени и полуголи — дрехите им се разкъсаха по време на схватката — хората бяха изправени пред спокойния, хладнокръвен Нерадо. За учудване на Конуей, който се опасяваше от най-лошото, таргът не показа нито гняв, нито учудване.

— Стремежът към свобода е присъщ на всяко живо същество, — изкоментира таргът ситуацията. — Но аз вече ви казах, че вие сте образци на чужд живот и подлежите на изследване в Храма на Науката. Каквото и да сторите — това е неизбежно. По-добре го проумейте и се примирете.

— Добре. Да предположим, че няма да ви безпокоим повече и дори обещаем да ви сътрудничим, — предложи с крива усмивка Костиган. — Дали тогава няма да ни дадете кораб и да ни разрешите да се върнем у дома?

— Никога повече няма да ви позволим да ни причинявате неприятности, — спокойно отговори невианинът. — А сътрудничеството ви не е необходимо. Ще получим от вас всички сведения, които ни трябват. Връщането ви обратно, на вашата планета е невъзможно. Ние не можем да си позволим загубата на такива уникални експонати. — Той обърна глава към стражата и заповяда. — Върнете ги в стария им сектор.

Поведоха ги обратно под строга охрана. Нерадо сдържа думата си и хората нямаха никаква възможност да причинят неприятности на пазачите си, и полетът до Невия премина без произшествия. Веднага след пристигането им тримата пътешественици бяха изпратени в Храма на Науката, където ги подложиха на всякакви физически и психически тестове, точно както им бе обещал Нерадо.

Невианинът беше прав и за друго — никой не се интересуваше от сътрудничество с хората. Разярени, но безсилни, те преминаваха от лаборатория в лаборатория под внимателните погледи на студените очи, притежателите на които гледаха на хората като на слаборазвити организми, годни единствено за обекти на изследване. Фотографираха ги отвътре и отвън, описваха всеки техен нерв, всеки мускул, изучаваха всеки техен рефлекс. Приборите регистрираха всякакви импулси, записваха мислите, движенията, даже чувствата им. Мъчението продължаваше с побъркваща регулярност, ден след ден, седмица след седмица, докато най-накрая търпението на пленниците свърши. Когато невианите за пореден път започнаха да привързват Клио към леглото с електродите, тя отметна назад главата си, внезапно пребледня и диво, истерично закрещя, вкопчвайки се в края на ложето си. Още при първите звуци на гласа й и без това опънатите нерви на Костиган не издържаха. Той изтръгна от пипалцата на невианина тежкия прибор, и се замята из стаята, разрушавайки всичко по пътя си с яростта на берсерк^[1].

Както мъжката ярост, така и женските викове не постигнаха нищо, но доста учудиха невианите. След кратко съвещание беше решено да им се даде почивка. И тримата бяха затворени в просторно помещение с прозрачни стени, поклащащо се на повърхността на централната градска лагуна. Известно време никой не ги притесняваше, освен любопитните невиани, въртящи се наоколо.

— Първо бяхме бактерии под микроскопа, — окайваше се капитана, — а сега сме рибки в аквариума…