Е. Е. Док Смит
Фатален сблъсък (18)

Глава 18
Двубоят на титаните

— Я провери приемниците, Фред, като че ли някой се опитва да се свърже с нас, — произнесе Кливланд.

„Бойс“ отдавна се носеше в безбрежната космическа пустош, а свързочниците прекарваха ден след ден в безкрайно очакване на някакъв сигнал. Изглежда, че дежурството им най-после бе свършило. Родбуш увеличи мощността, и през бръмченето, хриптенето и скърцането се донесе едва доловим, слаб глас.

— … молим за помощ, каквато и да е. Симс, Кливланд, Родбуш и всеки, който ни чува, слушайте! Говори Костиган! С мен е мис Клио Марсдън и капитан Брадли. Сега се движим приблизително в посока към Слънчевата система, отклонението от курса е най-много четиринадесет градуса. Не знаем на какво разстояние сме, може би има десетина светлинни години. Изчислете координатите ни! Невианските кораби се опитват се да ни хванат… единият идва откъм Слънчевата система, а другия ни преследва още от излитането. Вероятността да избегнем сблъсъка е много малка… Молим за помощта ви! Симс, Родбуш, Кливланд и всички земяни, братя от Трипланетието!

Слабият глас продължаваше и продължаваше да повтаря съобщението, но нито Родбуш, нито Кливланд го чуваха вече. Изпратените напред лъчи на радарите вече бяха открили точката, от която се излъчваше съобщението, и огромния кораб с невероятна скорост се устреми към бедстващите хора. „Бойс“ поглъщаше пространството, извличайки цялата енергия от генераторите си, а пред него послушно се носеха импулсите на ултравълните, помагащи да се уточнят координатите на молещите за помощ.

— С каква скорост се движим? — кратко попита Родбуш, откъсвайки се за секунда от екрана. — Вече би трябвало не само да ги чуваме, но и да ги виждаме.

— Не. При такова ускорение нашите анализатори не могат да оценят правилно атомния състав на насрещните обекти. — Кливланд се откъсна от пресмятанията си, изтри потното си чело и продължи. — Естествено, ние непрекъснато ги засичаме, но те изчезват от екраните заради нашето и собственото си ускорение. Така че, по-добре не се отделяй от компютъра, че ще вземем да налетим право върху тях.

— Знаеш ли, струва ми се, че скоро ще изпреварим и собствените си следящи лъчи. Полетът е малко рискован, а, Клив? — Родбуш се опитваше да се шегува, но пръстите му с бясна скорост хвърчаха по клавиатурата.

— Притеснява ме не толкова скоростта, колкото евентуална схватка с невианите. Дано не се забавим твърде много.

— Ето ги! Намерих ги! — от радостния крясък на Родбуш на Клив му писнаха ушите.

След миг в командната зала светна екран и развълнуваният екипаж на „Бойс“ видя едно мъжко лице. Те се взираха с тъга в познатите черти, опитваха се да открият следи от прекараните лишения, но смущенията все още затрудняваха визуалната връзка.

— Хай, Фред! Здрасти, Клив! Добре дошли край лагерния огън! — гласът на Костиган звучеше спокойно и радостно, като никога. — Къде се крихте до сега?

— И ние не знаем, — подозрително трепна гласа на Кливланд. — Даже не мога да определя къде точно се намирате — данните не достигат. Дяволски се радвам да те видя, старче! А къде са невианските ни приятелчета? С колко време разполагаме, преди да се докопат до твойто корито?

— Страхувам се, че е много малко. Съдейки по всичко, корабът им ще се приближи до границите на зоната на поражение след един-два часа, а вашия кораб все още не се вижда на екрана ми.

— Един-два часа! — облекчено издиша Кливланд. — За това време може два пъти да се обиколи Галактиката и, разбира се… — дивият крясък на физика го прекъсна.

— Говори, приятелю, говори! — крещеше той, виждайки как образа на Конуей изчезва от екрана. Родбуш изключи съвсем генераторите, спря кораба насред Космоса и се опита да възстанови връзката, но напразно. Костиган едва ли бе чул последните думи на приятелите си, пък и да бяха продължили с разговорите, какво от това, след като ги деляха чудовищно големи разстояния от милиони, а може би дори милиарди мили. Нито едно средство за връзка не можеше да преодолее такива препятствия. Но на Кливланд му бе достатъчно и най-минималното, за да изчисли курса и да се ориентира в ситуацията. Мощните компютри се притекоха на помощ и скоро Кливланд можа да даде нови инструкции на навигаторите.

— Нов скок в обратна посока, с продължителност седемнадесет секунди, — уверено изрече той. — Разбира се, едва ли ще се озовем точно до тях, но те ще са в зоната на обсег на радарите ни.

След малко повече от четири минути корабът се връщаше по току-що изминатия път. Скокът бе пресметнат толкова точно, че невианския кораб с трипланетния си екипаж се озова буквално в центъра на монитора за проследяване. Няколко ъглови секунди повече и можеше да последва сблъсък.

— Ти си по-добър от всеки компютър, Клив, — одобрително се ухили Родбуш. — Ако вместо очи имаше локатори, а на темето — антенка, цена нямаше да имаш!

— После ще се заяждаш, сега замълчи, — но макар че шегата разведри малко обстановката, Кливланд все още се чувстваше несигурен. Едва когато връзката с Костиган беше възстановена, и той се убеди, че с приятелите му всичко е наред, дълбоката бръчка на челото му се разсея, а кехлибарените му очи заискриха от радост. През това време Родбуш разговаряше с Костиган.

— Конуей, ние ще се приближаваме много бавно и постепенно към теб и ще се опитаме да ви вземем на борда си. Отстрани ще изглежда сякаш сме се сблъскали, но всичко ще е наред.

— Безинерционен двигател? — полюбопитства Конуей. — Смяташ да се добереш до нас по този хитър начин?

— Защо пък не? — и Родбуш отново започна да бае нещо над превключвателите.

Огромната сфера на „Бойс“ се устреми към кораба на Костиган с възможно най-ниската скорост, обаче крайцерът премина разделящото ги разстояние за толкова кратък, толкова нищожен отрязък от време, че той дори не си струваше да се измери. Скоростта на сближаване бе твърде голяма, и даже мощните компютри на „Бойс“ не успяваха да обработят постъпващата информация. Всичко зависеше от майсторството и реакциите на Родбуш, превил се над панела за управление. Клив, който най-добре знаеше какво би последвало, затаи дъх и почувства буца в гърлото си.

Твърде бързо! Твърде опасно! И твърде близко!

И ако дори тези двамата, създателите на стремителния и могъщ „Бойс“, едва-едва се владееха, какво ли да кажем за тримата звездни скиталци, които само смътно се досещаха за възможностите на кораба, който щеше да се съедини с техния. Клио, напрегнато втренчена в екрана, само жално простенваше от време на време, впила пръсти в рамото на Конуей, сякаш само той можеше да ги спаси от смъртта. Брадли мърмореше под нос проклятия на всички трипланетни езици, и очакваше неминуемата си гибел. Костиган отначало изумено се взираше в мониторите, а сетне, пренебрегнал предупреждението на Родбуш, протегна ръка да промени скоростта. За щастие, той закъсня. Когато пръстите му докоснаха набраздената ръчка, „Бойс“ вече бе настигнал малкото корабче и движейки се право насреща му, изстреля едно навигационно торпедо. То се закрепи за корпуса на невианския кораб и сега на крайцера постъпваха в непрекъснат поток сигналите на датчиците му.

Клио с облекчение хлипаше в прегръдките на Конуей, въпреки че от високоговорителите се донесе висок смях.

— Ей, вие, междузвездни каубои такива! — викна в отговор Костиган. — Радвам се да ви видя, но ние тук едва не умряхме от страх. Значи това е той — суперкораба, покорителят на Галактиката! Невероятна машина, наистина!

— Здраво, Мърф! — понесе се от високоговорителя. — Какво, още ли ти треперят колената?

— Мърф? Защо Мърф? — вече успокоилата се Клио въпросително погледна към спътника си. Явно още не бе решила харесва ли й, или не прозвището, което спасителите им бяха лепнали на Конуей — нейният Конуей!

— Второто ми име е Мърфи, и така ме наричаха тогава, когато все още бях ей такъв. — Костиган показа с ръце разстояние, равно приблизително на двадесетина дюйма. — Като поживееш малко повече с мен, малката ми, ще чуеш, че ме наричат и с много по-лоши имена. Поне се надявам, че двамата ще поживеем заедно. — Костиган неочаквано млъкна и се намръщи.

— Не говори така, скъпи… Нали вече сме в безопасност! Харесва ми, че приятелите ти толкова много те обичат, но едва ли би могло да бъде и другояче. — Тя се приближи още повече към него, и младите хора се заслушаха в думите на Родбуш, долитащи от високоговорителите.

— … не мислех, че ще е толкова трудно. — Фред, майстор в това да омаловажава неприятностите, все пак отдаде дължимото на ситуацията, — самият аз се изплаших не по-малко от вас. А корабът ни наистина е страхотен… Но стига приказки, момчета. Сега ще включа транспортния лъч и ще ви притегля по-близо. Можете да си съберете багажеца.

— Той съвсем не е много, — разсмя се Костиган, а Клио лъчезарно се усмихна.

— Не е лошо да побързаме, — отбеляза Брадли, оглеждайки тясната каюта. — Още повече, че невианите се приближават.

— Впрочем, момчета, има ли нещо от кораба ни, което би ви свършило работа? — поинтересува се Конуей.

— Сигурно би било прекрасно да го вземем целия, но не разполагаме с толкова голям хангар, — отговори Кливланд. — Ще направим така — превключи управлението в неутрално положение, за да може да изчислим курса му и да го вземем на буксир, ако ни потрябва.

— Отлична идея!

Три облечени в скафандри фигури престъпиха прага на шлюзовата камера на „Бойс“ и веднага, щом люка зад тях се затвори, транспортния лъч се изключи. Изоставеното малко корабче, тъмно и самотно, се понесе към далечните галактически покрайнини.

Зарадваният екипаж се събра около тримата пътешественици. Шумът, прегръдките, целувките и възторжените крясъци направо стреснаха отвикналите от човешко общество скиталци.

— Да отложим поздравленията за по-после, — капитан Брадли намери сили да прекъсне всеобщото ликуване. — Направо остарях с десет години, докато гледах съединяването на двата кораба, а нервите ми вече за нищо не ги бива. Още не мога да забравя онези невиански бандити. И да знаете — това съвсем не са някакви леки крайцерчета…

— Именно, — добави Конуей. — Имате ли достатъчно муниции и арсенал, за да издържите битката? Впрочем, те явно ни отстъпват по скорост, така че можем и да избягаме, ако се наложи.

— Да избягаме ли? — Кливланд откровено се разкиска, а младите момчета от екипажа започнаха пък да се подхилват хитричко. — Имаме си свои начини да се справим с тях. Ще ги спрем, само да подготвим генераторите си — сега лъчите ни са фиксирани право в невианския кораб, който идва откъм Слънчевата система. И обърнете внимание, — кимна Кливланд към екрана, — той вече се опитва да избяга!

* * *

Невианите наистина се опитваха да се спасят. Таргът на невианския крайцер позна тайнствения кораб, изскочил от пустотата, за да прибере избягалите пленници. Веднъж встъпил в схватка с това космическо чудовище, той не изгаряше от желание да повтори грешката си. Съзнавайки преимуществата на противника си, невианите се стремяха на всяка цена да избягат от него. Но напразно. Още преди Родбуш да прехвърли „Бойс“ в нормалното пространство, а Кливланд да хване корабчето, транспортния лъч стисна невианския кораб в мъртва хватка. И този път невианите не успяха да се справят с него. Независимо от потоците енергия, изливащи се в пространството, лъчът ставаше все по-силен и по-силен. Възстановените генератори здраво държаха жертвата си, и тя не успя да се измъкне. А после бяха пуснати в действие най-мощните и страшни средства за унищожение.

Удариха ултравълновите торпеда, лъчите на лазерните оръдия пронизваха космоса, сеейки смърт сред защитаващите кораба невиани. Те загиваха един след друг. В отчаянието си таргът превключи всичките си генератори към поддръжката на полицикличния екран, който бе последната надежда на кораба. Той обаче с ужас видя, че енергийната сонда на „Бойс“ премина през него без никакво усилие. Краят вече беше неизбежен и очевиден. И втората убийствена ракета на Едмингтън дочака звездния си час. Само един взрив бе достатъчен, за да пробие от край до край невианския кораб. В дупката влетя поток от снаряди, а след тях и смъртта.

Защитният екран угасна, и безпомощния невиански кораб остана беззащитен под ударите на батареите на „Бойс“. Внезапно корпусът му сякаш се изду, превръщайки се в кълбо яркосветещ газ. В този облак едва се забелязваха тук-таме останките на могъщия някога кораб.

Така загина първият невиански крайцер, а Родбуш вече се прицелваше във втория — кораба на Нерадо. Но онзи вече бе подготвен за всякакъв развой на нещата. Той отдавна бе прекратил преследването на тримата пленници и бе счел за по-безопасно да не води една безсмислена битка. Главната му цел беше наблюдение и анализ. Трябваше да разбере количеството и вида на оръжията, пуснати в употреба, особеността на защитата, мощността на защитните екрани, тоест всичко, което би му било от полза в избора на тактиката при следваща битка с толкова сериозен противник. Новите, мощни генератори на кораба му изпращаха следящи лъчи, двигателите работеха, натоварени до крайност. С всяка минута той беше все по-близо до Невия, родната си планета, където тарга се надяваше наново да преоборудва кораба си и да срази страшилището на Трипланетието.

— Веднага ли да го довърша или първо да го проследя? — попита Родбуш, поглеждайки към екрана.

— Аз бих го оставил на мира, — замислено проточи Конуей. — А ти как смяташ, Клив? Този Нерадо е местният гений, тъй или иначе, колега…

— Разбира се, — каза Кливланд, кимайки с глава. — Нека ни заведе до Невия, иначе трудничко ще я открием без водач. А когато се доберем до там, земноводните ни приятели задълго ще забравят пътя към Слънчевата система.

„Бойс“ набра необходимата скорост и се устреми към целта си, следвайки невианския кораб. Трипланетния крайцер не се приближаваше до кораба на Нерадо чак толкова, че да го засекат, но в същото време се стараеше и да не го изпусне от очи.

Таргът, обаче, можеше да им скрои някой и друг номер. Костиган добре го познаваше и искрено го уважаваше. Нерадо безспорно бе изявен учен, и безстрашен капитан-изследовател. Двубоят с него щеше да бъка от неочаквани неща, и затова по предложение на Конуей, повечето от техниците на борда на „Бойс“ пристъпиха към проверка на оръжията на суперкораба, а също и в търсене на нови начини за използване на енергията от активирано желязо.

Внезапно невианският кораб намали скоростта.

— Какво значи това? — попита Родбуш специално свикания съвет. — Канят се да ни атакуват ли?…

— Едва ли, — поклати глава Кливланд.

— Нещо са ни приготвили на Невия, — каза Костиган. Лицето му все още пазеше откритото си изражение, а в очите му както преди присветваха златистокафяви искрици, сякаш не бе минал през всички тежки изпитания, гибелни за един обикновен човек. — Доколкото разбирам, Нерадо се е свързал с планетата си и сигурно ни очаква тържествено посрещане. Той ужасно се страхува да не би да стигнем там преди него. Логично е, нали?

— Напълно! — съгласи се Клив. — Но сега, когато знаем къде отива, едва ли си струва да чакаме, да ни заведе пред самия праг, нали така?

— След няколко минути сме там, — обеща Родбуш и се отправи към пулта за управление.

* * *

Тарг Нерадо удивено се взираше в кръглия екран на прибора, който земяните биха нарекли локатор. Ярката точка, която преди секунди сияеше в горната му дясна четвърт, внезапно бе изчезнала. Къде ли бе отишъл страшният кораб, който толкова дни упорито ги преследваше? Той не беше тръгнал към Невия,… не беше се върнал в родния си свят, в собствената си звездна система, тъй богата откъм скъпоценното желязо… Той просто беше изчезнал!

Всъщност „Бойс“, първият междузвезден кораб на Трипланетието, в момента бе увиснал над града на Нерадо. Екипажът му се бе залепил за следящите монитори.

— Чакайте малко, — внезапно изрече Костиган, — виждам нещо странно… и то хич не ми харесва!

Сякаш дочули думите му, от града се издигнаха множество проблясващи топчета-сфери и се устремиха право срещу кораба им. Явно земноводните невиани бяха овладели тайните на шартразите и сега се опитваха да използват оръжията им срещу „Бойс“.

— Това ли имаш предвид? — спокойно се поинтересува Родбуш. — Не се притеснявай толкова.

Наистина, топчетата унищожаваха всичко, до което се докосваха, дори и въздуха около кораба, но защитните екрани с лекота ги отблъскваха назад, независимо от усилията им.

— Не. Погледни ето това. — Костиган посочи към едно полукръгло, слабо примигващо здание, извисяващо се над останалите градски постройки. — Когато бях тук последния път, тази кула изобщо я нямаше, а също и екрана около нея. Нали си спомняте, че Нерадо спря кораба си? Искал е да ни задържи, за да спечели време, да могат сънародниците му да се подготвят за отбрана… Но, за щастие, те все още не са довършили работата си. Ако бяха успели, трябваше да се омитаме, и то начаса!

Нерадо наистина се бе свързал с родния си град и бе инструктирал специалистите от Храма на Науката, строящи отбранителни конвертори и генератори. Те бяха толкова мощни, че можеха да унищожат всеки един кораб. Но таргът не бе взел под внимание един твърде важен фактор, а именно невероятната скорост на новия супер кораб на Трипланетната Лига.

— Я пуснете едно-две торпеда на тая кула, — заповяда Родбуш на стрелците си.

— Няма смисъл, — незабавно откликна Едмингтън. — Не си струва въобще да опитваме — кулата е покрита с полицикличен щит. По-добре да се опитаме да го пробием с енергосондата, а после аз ще пусна в процепа една бомбичка… само една, мое собствено производство… Важното е тя да стигне до водата невредима, а после,… после сами ще видите какво ще стане!

— Нека аз опитам, — каза Клив и Родбуш кимна одобрително.

Клив щракна превключвателя за вътрешна връзка и заповяда:

— Заемете местата си съгласно бойния ред! Атакуваме!

„Бойс“ промени курса си и се устреми надолу, без да обръща внимание на снарядите и огнените топки. Нападението изненада защитниците на града и когато те видяха как приличащото на спирала, вихрено въртящо се енергосвредло се врязва дълбоко в защитния екран, ги обзе паника.

Пламтящата вихрушка на свредлото разкъса бариерата, и през така образувалия се кладенец, „специалната“ бомба на Едмингтън се стовари върху града. Тя наистина беше специална! Огромна и тежка, пълна с активирано алотропно желязо, тя несъмнено бе невероятно опасна, и то за цялата планета. Едва докоснала повърхността на океана, бомбата избухна.

— Готово! — викна Едмингтън точно когато изпратеният от тях сигнал задейства първия генератор.

Отначало взривът не изглеждаше кой знае колко ефектно. Силен, бучащ шум — това беше всичко, което се чу. Следящите монитори зафиксираха само бавен водовъртеж, сякаш огромно, невидимо витло спокойно размесваше морските вълни, разбивайки ги на пяна, от която се заформяше чудовищен вихър. Но това бе само началото. Бавно, много бавно, както се стори на земяните, океанските води се отдръпнаха, откривайки дъното с останките от здания. После стълб от течност и пара се извиси високо-високо в небето, въртейки се с безумна скорост. Една след друга се издигаха планините от вода, чак до облаците и измиваха всичко от лицето на планетата — растителността, почвата, сградите и живите същества. Невия потрепери.

Корабът на Трипланетието започна да набира височина, отдалечавайки се от купищата развалини, а разширяващите се в кръг приливни вълни продължаваха да рушат останалите градове в цялото полукълбо.

— Боже! — Кливланд пръв наруши проточилата се, болезнена тишина. Той намокри устните си. — Но ние наистина нямахме друг избор — в Питсбърг те сториха много по-лоши неща. Предполагам, че са евакуирали всички от града, освен защитниците му…

— Може би… Какво следва? — попита пребледнелия Родбуш. — Дали да не обиколим планетата, за да проверим дали нямат още такива съоръ…

— О, не! Конуей, не! Не им позволявай! — Клио направо бе изпаднала в истерия. — Отивам си в каютата и ще се пъхна направо под кревата… иначе ще сънувам кошмари, докато съм жива!

— Тихо, Клио, успокой се. — Костиган привлече към себе си хлипащото момиче и изтри сълзите й.

— Ние просто ще огледаме, но аз съм сигурен, че едва ли ще открием нещо. Едно такова съоръжение е напълно достатъчно за цялата им планета.

„Бойс“ обиколи планетата няколко пъти. Екипажът не откри никакви заплашително изглеждащи постройки или въобще нещо, приличащо на тях. Междувременно невианите не направиха нито един опит да нападнат или да се свържат с тях.

— Интересно защо не реагират, — учуди се Родбуш. — Как мислите — дали не чакат пристигането на Нерадо?

— По всяка вероятност е точно така, — кимна Конуей. — Ние също ще го почакаме. Не трябва да си тръгваме сега.

— Но ако не успеем да склоним невианите на преговори… — трепна гласът на Кливланд, — тогава какво?

— Ще повторим удара, — твърдо рече Костиган.

— Проблемът трябва да бъде решен на всяка цена, и то преди да сме напуснали тази планета. Но първо ще се опитаме да се разберем с добро… Мисля, че твоето оборудване е подходящо за това. При всички случаи, преговорите няма да са излишни.

* * *

Корабът на Нерадо се появи след няколко дни, когато целия океан на Невия вече се бе успокоил. Той не се опита да атакува земния кораб, а увисна на няколко мили от „Бойс“, който също не предприе никакви бойни действия.

Родбуш включи предавателя, към който бе добавен сглобеният на бърза ръка лингвистичен транслатор.

— Тарг Нерадо, аз съм Родбуш и съм представител на Трипланетната Лига. Какво бихте предложили като изход в създалата се ситуация?

— Ще говоря с вас, — гласът на разумната амфибия се чуваше силно и отчетливо. — Вие се оказахте много по-високо развита форма на живот, отколкото предполагах. Изглежда, сте изминали не по-малък път от нас по еволюционната стълбичка. Жалко, че не намерихме време да разговаряме по-рано… Разберете ме, нямаше кого да попитам, когато се приближих за първи път до вашата система. Елементарната предпазливост би спасила живота на много от хората, а и на невианите също… — таргът замълча, и известно време от високоговорителите се чуваше само слабото припукване на атмосферното електричество. После отново се донесе монотонният, студен глас на Нерадо: — Но миналото не може да бъде променено. Вие сте разумни същества и разбирате цялата безсмисленост на кръвопролитията. Това е битка без победители. Естествено, вие можете да унищожите още много от градовете ни, а аз от своя страна ще трябва да унищожа същия брой земни градове, за да отмъстя,… но всяко мислещо създание ще разбере, че това са пълни глупости.

Родбуш прекъсна връзката.

— Какво ли имаше предвид? — обърна се той към Костиган. — Звучеше разумно, но…

— Твърде хладнокръвно, — прекъсна го Кливланд, — и твърде разумно, за да е истина.

— Той казва каквото мисли, — опита се да убеди приятелите си Конуей. — Всичките са такива — разумни, неемоционални, пресметливи. Но за сериозни неща тази раса не би излъгала… може би понятието лъжа въобще не им е познато. — Костиган потърка слепоочието си и протегна ръка. — Дай ми микрофона, Фред, искам да си поговоря с него.

— Тарг Нерадо, — приветства той невианския командир, — аз съм Конуей Костиган. След като се запознах с народа на Невия, разбирам, че сега казвате истината и говорите от името на цялата планета. Аз също ще говоря от името на Трипланетието. Нашият Съвет, ръководният орган на трите планети смята, че няма нужда да продължаваме този конфликт. Аз съжалявам за всички жертви и не искам повече да се вършат такива отвратителни неща. Вие сте прав, миналото си е минало, и няма защо да се ровим в него. Народите ни имат от какво да се поучат един друг. По-добре е да си разменяме стоки и знания, отколкото бомби. Предлагам ви приятелството на Трипланетието, тарг. Съгласен ли сте да изключите защитните си екрани и да се срещнете с нас? Готов ли сте да сключим споразумение?

— Нашите екраните отдавна са изключени. Аз идвам, — кратко отвърна Нерадо.

Родбуш незабавно смъкна защитните полета на „Бойс“, въпреки че все още го гризяха известни съмнения. Скоро една невианската капсула се приближи към шлюза на земния кораб, а след час компютрите в командната зала запаметиха в практически неунищожимата си, вечна памет текста на първото междупланетно съглашение. В единия край на просторната зала стояха трима невиани — четириноги земноводни с конични глави и гъвкави шии покрити с люспи, невероятно чудовищни създания според земните представи, а в другия край напрегнато бяха застинали земяните — двуполови млекопитаещи, кръглоглави, с гладка кожа и къси шии, с една дума, същински уроди по мнение на невианите. Сега обаче представителите на всяка една от двете раси се гледаха с нарастващо и взаимно уважение. Договорът беше сключен!

Да, невианите наистина бяха унищожили Питсбърг, но и бомбата на Едмингтън бе изтрила напълно от лицето на Невия най-големия й град. Невианският кораб бе унищожил една от флотите на Трипланетието, но „Бойс“ им го бе върнал барабар с лихвите. Така че, загубите на хора и материални обекти като че ли се уравновесяваха. Слънчевата система притежаваше богати находища от желязо, от което невианите отчаяно се нуждаеха. Невия пък щеше да раздели със Земята запасите си от една изключително ценна и рядка за Трипланетието суровина. Разумните амфибии пазеха знания и техники, непознати на земяните, но си нямаха и представа за най-простите и елементарни неща, така естествени и очевидни за земните им партньори. Така че, обмена на информация бе посрещнат с радост и от двете страни. И така нататък, и така нататък…

 

Така бе подписан Трипланетно-Невианският мирен договор.

 

Нерадо и помощниците му бяха изпратени обратно с церемониална вежливост, съответстваща на тържествения момент, а „Бойс“ се отправи към Земята. Той носеше важна новина — невианската заплаха вече не съществуваше.

* * *