Сюзан Денърд
Ветровещ (19)

Осемнайсет

Изьолт се събуди с напълно схваната лява ръка. След срещата си с Есме беше спала зле, на пресекулки, но последния път, когато се унесе, проспа няколко часа в неудобна поза, с ръката под хълбока си.

Превъртя се, с дясната си ръка повдигна лявата… а после се изправи. Прозрачна розова светлина се просмукваше в покритата с мъх сушина, която бяха делили с кръвовещия. Въздухът беше влажен от вчерашния дъжд, но топъл, а Едуан дишаше тихо и равномерно на няколко крачки от нея.

В гърдите й пламна топлина. Как е могъл да заспи? Защо не я е събудил да бди на пост?

Две седмици пътуваш, без никой да те пази, загриза я съвестта.

Да, заспори тя със себе си, докато разтриваше ръката си, но вече не се налага да го правя. Сега можеше да използва всички възможни средства, а кръвовещият беше точно това — средство. Инструмент.

Дар.

Изьолт си спомни думите на Есме и потрепери. Кукловода беше убила онези хора, за да й „помогне“, и не за първи път тя си пожела да има човек, който да й съдейства срещу Есме.

Богиньо, на този етап би приела всичко — някой все трябваше да знае за съновиденията и контролираните от Кукловода пръснати.

Становещи като нас, беше казала Есме, и Изьолт заразтрива още по-енергично ръката си. Тя не беше като Есме. Тя не беше като Есме.

Покой, заповяда на себе си момичето. Покой в пръстите на ръцете и на краката.

След като отново почувства ръката си, Изьолт се измъкна навън в зората с облекчението, че има какво да свърши. Провери дали сабята й е на място и дали саламандровото наметало, тоест саламандровото наметало на Едуан, е вързано здраво, после се мушна между близките стенещи борове. Докато вървеше, стискаше в ръка нишкокамъка си.

Идвам, Сафи. Както държеше плътно рубина, за няколко мига ледът в раменете й се разтопи. Рухна под вълна от топлина. Топлина, която се разля в гърдите й, притисна дробовете й… Надежда, осъзна тя накрая. Вяра, че двете със Сафи ще се намерят.

На следващата стъпка сребърният талер, вързан на същата кожена връв като нишкокамъка, звънна в кокалчетата й. Едуан беше пробил дупката в окървавеното сребро толкова леко, все едно беше хартия, и сега двуглавият орел беше топъл. Тя отпусна ръка. Забърза, а краката й зажвакаха по мократа земя.

Когато се върна под мъхестата сушина със заек от капана й, кръвовещият се бе събудил и седеше със скръстени крака на скалата. Очите му бяха затворени, ръцете — отпуснати на коленете. Медитираше.

Изьолт беше чела за практиката в книгата си за Карауенския манастир. Тишината и спокойствието помагаха на монаха да отдели съзнанието от тялото си.

Изьолт беше пробвала веднъж, но без успех. И бездруго вече се мъчеше всячески да се отдели от чувствата си — ами ако се отървеше и от мислите си, какво щеше да й остане?

Едуан с нищо не показа, че е забелязал връщането й, затова тя тихичко се вмъкна под сушинката. Свали саламандровото наметало, запретна ръкави и се зае да одере заека.

— Няма време.

Изьолт трепна. Не беше чула стъпките на кръвовещия, но за разлика от неговата реакция снощи, тя застина напълно неподвижно. Драскотината на гърлото й, точно над ключицата, беше достатъчно предупреждение никога вече да не го стряска.

Когато Едуан й каза в Лейна, че ще я убие, тя не му бе повярвала. Но снощи му повярва.

— По-лесно е да одереш кожата на заека, докато е прясна…

— Това може да почака няколко часа — далмотският му беше дрезгав от съня.

— Месото ще се развали.

— Тогава ще хванеш друг — отвърна той. — Трябва да стигнем колкото може по-далеч, преди жегата да стане нетърпима.

— Защо? — попита Изьолт, но кръвовещият не й обърна внимание и за по-малко от минутка разчисти лагера.

Събра всичко, сгъна го и го прибра в чантата на Изьолт. После я преметна на гърба си и беше готов за път.

Изьолт го наблюдаваше. Мъжът се движеше пъргаво. Без излишни движения, изглежда, вещерството му даваше бързина и изящество, с каквито друг човек не можеше да се мери.

Човъркаше я да разбере как действа то. Човъркаше я да го попита какво изпитва, когато го обладае такава сила, и дали е вярно, че магията му била свързана с Пустотата. Но си замълча.

С часове вървяха, Едуан — неизменно на няколко крачки зад нея. Отказа да върви отпред, явно очакваше Изьолт да го намушка в гърба. А може би това беше изпитание за доверието й към него.

Което и да беше от двете, Изьолт не се противи. Засега.

Кръвовещият я направляваше с по една-единствена груба дума. В един миг газеха през кални наводнени райони, в следващия той й нареждаше да завие надясно и да излезе оттам.

„Право на изток“ — казваше той рязко. Или: „Още малко на юг“.

Изьолт така и не разбра дали менеше посоката, защото Сафи беше променила своята, или миризмата й ту се появяваше, ту чезнеше… и после пак се появяваше, а Едуан я следваше според силите си. Но на всеки няколко минути той спираше, затваряше очи и подушваше въздуха.

После клепачите му се повдигаха и за части от секундата ирисите му пламваха в аленочервено.

След половин ден покрай червени кори и тъмни иглички боровете станаха по-дребни и отстъпиха място на широколистни млади дръвчета. Сребристите стволове на дъбовете поеха горското царство, обградени от папрати и бял асфодел. Наблизо течеше широката и мътна река Амонра.

От картата в чантата си, а също и от уроците с Матю и Хабим, Изьолт знаеше, че скоро гората щеше да свърши. Земята щеше да слезе в мъглив пролом с гъсти храсталаци и дебели колони от камъни. Реката също щеше да се спусне в извисяващия се Амонраски водопад.

Преди двайсет години марсточаните бяха водили битка тук срещу нубревненците. Тук огънят беше прогонил семействата от домовете им, а Нубревна беше изгубила войната. Поредната страна в списъка.

Преди нея е била Далмотия. Преди Далмотия е бил Марсток. От векове насам полуостровът минаваше от ръка на ръка и от векове насам никой не беше печелил, нито пък губил напълно.

Кръвовещият пое шумно дъх и очите му се напълниха с кръв.

— Имаме два избора — рече той накрая, — или да се спуснем по по-безопасния път в пролома покрай Амонраския водопад, или да продължим на североизток през гората. И преди да си казала „водопада“, имай наум, че този път е по-бавен.

— Далече ли е Сафи? — попита Изьолт и присви очи към пролома, над който кръжаха птици.

— Далече.

— Можеш ли да бъдеш по-точен?

— Не.

Ноздрите на Изьолт се разшириха. Покой.

— Откъде да знам, че ме водиш в правилната посока?

— Откъде да знам, че остатъкът от парите ми е у теб?

Едуан имаше право, а и вече се бяха съгласили, че неминуемо ще се предадат един друг.

— Колко опасен е „опасният“ път?

— Много.

Изьолт не можа да се сдържи. Въздъхна.

Без да променя изражението си, Едуан предложи:

— Наблизо има селище. Мога да ти взема кон. С него ще можем да вървим по-дълго, преди да се умориш.

— Колко наблизо? — Изьолт и сама можеше да си вземе кон.

— Час на север с най-бързата ми крачка. Ще се върна до късния следобед.

— А аз… да стоя и да чакам? — Едуан кимна и Изьолт трябваше да си поеме два пъти дъх, преди да продължи спокойно: — И конят ще си струва загубеното време?

— Твоята приятелка е натам — той посочи на югоизток, към Спорните земи. — Тя има преднина от много, много левги и много, много дни. Конят ще помогне.

Колкото и на Изьолт да не й се щеше да признае, доводът му беше логичен. Използвай всяко възможно средство. И все пак мисълта да чака няколко часа…

Кръвовещият взе мълчанието й за съгласие. Протегна ръката си.

— Върни ми наметалото. Монасите получават отстъпки при пазарлъка.

Изьолт не можа да му откаже. Наметалото си беше негово. Но го засваля от раменете си неохотно, бавно-бавно. Хладният въздух я обгърна отвсякъде.

Тя преглътна. Кръвовещият обърна бялата страна навън и с леко движение се загърна в него.

— Скоро ще се върна — рече й сърдито, докато се обръщаше. Подуши и се изопна. — Дотогава се скрий някъде. В Спорните земи има и по-лоши неща от кръвовещите.

Конят нямаше да им спести много време. Не и в труднопроходимите Спорни земи. Стига да можеше, Едуан наистина смяташе да намери кон на нишковещата, но не това беше основната причина да се отклони сам от пътя.

Бе надушил чиста езерна вода и мразовита зима. Миризмата на кръв, която го преследваше от измяната на Леополд насам. Чиято и да беше, тя принадлежеше на човека, помогнал на Леополд да спрат Едуан. Миризмата, която се носеше над мястото, където бе скрил парите си, миризмата, която, както предполагаше, принадлежеше на крадеца на талерите му.

А как парите бяха попаднали в ръцете на нишковещата — ето още един отговор, който щеше да изтръгне от гърлото на въпросния човек. И с него нямаше да бъде толкова щедър, колкото беше с Леополд при Кладенеца на произхода в Нубревна.

А най-добре щеше да бъде, ако успееше да открие този призрак и къде беше забутал парите му, и после нишковещата повече нямаше да му трябва. Можеше да остави нея да гние в гората, а Корлант — в колонията му.

Тази мисъл го пришпори да побърза. Дърветата бяха тънкостволи, папратите — ниски. Беше лесно да профучи през тях. Светът наоколо се сля в едно. Зеленики, гранит, кори, обвити в покрова на безкрайна мъгла.

Скоро щеше да научи всичко.

След като усърдно беше проследил нишковещата, която се намираше на стотици левги извън обсега на магията му, новата плячка не искаше почти никакви сили. Той използва излишната магия, за да подсили още повече спринта си.

Докато, както ставаше всеки път, не изгуби следата. Между единия скок и следващия тя просто изчезна. Нямаше мразовити зими. Нямаше чисти езерни води.

Едуан спря рязко и изсъска под носа си:

— Не пак, не пак!

Всеки път ставаше така. Всеки път стигаше съвсем близо и тогава губеше миризмата.

Стъпил с единия крак върху килим от борови иглички, а с другия върху възлестия корен на един кипарис, той затвори очи. Обърна ума и вещерството си навътре. Миг след миг се нижеха. Гората край него се събуди, полека-лека се зае с обичайните си дела. Отначало предпазливо — плахи чучулиги. Бдителни златки.

Ако успееше да успокои ума си, да укроти тялото си, тогава вещерството му щеше да стигне връхната си точка.

Това беше планът му, додето отляво не се чу гърлен врясък.

Мигом клепачите на Едуан се отвориха. Погледът му срещна този на една полска врана, чиито черни очи и сив клюн стояха напълно неподвижни. Вятърът повяваше размъкнатите й пера. Враната не побягна, не шавна. Тя преценяваше Едуан съвсем открито.

Космите по врата му настръхнаха. Той никога не беше виждал сама полска врана. Обикновено те летяха на големи ята извън гората.

Едуан подуши въздуха. От рибите до птиците, всички животни носеха все същия див мирис на повърхността: свобода. А над него се долавяше… горска мъгла.

Той се покашля — остър звук, който се разнесе във въздуха в сечището. Враната примига. Едуан повтори кашлянето и този път пернатата твар разбра намека и литна, отнасяйки свободата и мъглата си надалеч толкова бързо, колкото й позволяваха крилата.

Нова кръв се навря в носа му. Вещерството му се разбуди. Кръв. Магия. Стотици хора. Множество миризми се смесваха една с друга. От деца до старци. Най-различни по вид. И всичко идеше право отпред.

Пирати, не ще и питане. Но от коя клика? И защо чак толкова дълбоко във вътрешността? Както Червените платна със своите многобройни флотилии, така и бейдидчаните със своите потайни нападения с морски огън гледаха да атакуват в близост до брега.

Но и едните, и другите убиваха и поробваха. Както нямаше спасение от войната и ураганните дъждове, така нямаше спасение и от господството, което хората си налагаха едни на други. Обаче човек можеше да опита да се промъкне тихомълком покрай тях и ето защо Едуан продължи дебнешком напред. Чисто самосъхранение. Трябваше да разбере с какво могат да се сблъскат в Спорните земи с нишковещата. Трябваше да узнае кой път ще хванат пиратите, щом излязат от другия край на долината.

Особено ако ще си имат работа с Червените платна.

Затова, след като по примера на нишковещата обърна наопаки карауенското си наметало, той забърза покрай боровете и малките ели, докато накрая се покатери на широк гошорнски дъб и приклекна на един от клоните му, за да види кой ще мине по калната отъпкана земя отдолу.

Не бяха Червените платна, които се появиха пред погледа. Авангардният конник беше облечен в бозави дрехи, но кафявата му кобила беше препасана с бейдидско седло, украсено с пискюли от родното им Пясъчно море.

След първия съгледвач още двама бейдидчани минаха в лек раван. Следваха ги пехотинци, за които Едуан и не подозираше, че съществуват в бейдидската армия. Но ето ги, маршируват, мъж след мъж, след жена, в дълга колона по един. Малки, но силни крачки. Сабите подрънкват на хълбоците им.

Сред тях имаше и доста вещици. Едуан помириса бури, камъни, огньове, приливи.

И за всеки случай задуши по-усърдно. Но не, пак беше изгубил чистата езерна вода и мразовитата зима. Досега трябваше да проумее, че призракът всеки път го мами. Безполезна работа, всеки път. Само го отклонява от пътя му.

Докато Едуан се чудеше дали да не задигне един от красивите коне от бейдидския ездач, отпред зачаткаха копита и двайсет мъже се появиха на хоризонта. В крачките им нямаше ред, а командата им беше разпасана. Имаха камшици, а по краката и хълбоците на конете им се виждаха отворени рани.

Червените платна.

Тутакси космите по врата на Едуан настръхнаха. Нямаше човек, който да поиска селището или племето му да бъдат нападнати от пирати, но бейдидчаните поне следваха морален кодекс. А Червените платна — не, Едуан знаеше това от първа ръка.

Едно нещо го накара да се намръщи, да изпружи врат, за да вижда по-добре, и това бе защо тези две клики пътуваха заедно. Те бяха съперници, вечно воюваха за повече територия, повече роби, повече богатства. А ето че цяла войска от вражески пирати сега маршируваше дружно.

Миг след това дойде и отговорът. Тъкмо когато Червените платна минаха под шпионския клон на Едуан, бейдидчанинът се върна в тръс, за да ги посрещне.

— Къде са останалите ти хора? — заговори той на най-противния от всички Червени платна.

Сред всичката злина отдолу, този мъж се радваше най-много на ужасите. Личеше си по браздите в миризмата на кръвта му. Счупени пръсти и извадени нокти.

Кръвта на този човек казваше, че той е чудовище. А червеното му седло говореше, че той е водачът.

— Надушихме наградата си — рече мъжът с презрение и равнодушие.

Какъвто и да беше съюзът им, той не беше здрав.

— Да изгорите в огньовете на ада — изплю бейдидчанинът. Кобилата му запристъпя неспокойно. — До утре трябва да стигнем в селището на пуристите. Нима мислиш, че ще чакаме?

— Ако скоро не ни настигнат, тогава да.

Бейдидският ездач изруга отново, този път на език, който Едуан не разпозна. Но докато обръщаше коня си, изрева:

— Кралят ще научи за това. Обещавам ти.

— А аз ти обещавам, че на него ще му бъде все едно.

Тъкмо бейдидчанинът се върна в лек галоп обратно на предната линия, на кон се появи друг пират от Червените платна. Горяла коса и опушена плът. Есенни клади и викове за милост.

Огневещ. Кожата на Едуан настръхна. Огънят го… смущаваше.

Водачът също го забеляза.

— Закъсняваш — провикна се. — Иди да помогнеш на другите. Те са близо до водопада. Искам още днес да заловим онази нишковеща.

Нишковеща. Водопад. Думите се свързаха в съзнанието на Едуан и миг по-късно той заслиза безшумно по клона.

Додето от листата не изскочи призрак — черна птица с огромни криле. Враната отлетя с крясък в небето.

Огневещият вдигна глава. През дупка в листака очите му срещнаха тези на Едуан. Мъжът се усмихна. Плесна с ръце. Гошорнският дъб лумна в пламъци.

За секунди цялото дърво запука, запращя и буйно се разгоря. Ако Едуан не си беше сложил саламандровото наметало, той също щеше да се подпали.

Но загърнат в него, той скочи на земята. Там с треперещи пръсти върза през устата си превръзката против огън.

Бягай, момчето ми, бягай!

Хвърли поглед назад. Грешка, защото огневещият наближаваше с вдигнати ръце и огънят се разгаряше по-яростно. Пламъците го облизваха с езици и съскаха. Пожар, който щеше да го надвие.

Едуан не можеше да се бори. Не можеше да мисли, не виждаше, а какво оставаше да се опита да убие огневещия, преди огънят да го повали. Краката му вече не го държаха. Всичко приличаше твърде много на онова утро преди много години.

Без да мисли, без да поглежда повече назад към огневещия, той се завъртя и побягна.