Сюзан Денърд
Ветровещ (30)

Двайсет и девет

Ето че Мерик беше налетял на капан. Бе видял това, което искаше да види — мъртвия убиец, — и бе влязъл право в помещение, претъпкано с Кралските сили.

В миг преброи двайсет войници, които препречваха пътя му към изхода на бара и поне толкова меча. Прекрасно съотношение. В полза на войниците.

Но Мерик имаше едно предимство: магията си. Едно вдишване — и гневът му се разгоря. Второ — и той направи завъртане и изрита със заден удар от съседната маса димяща чаша волски чай.

Върху настъпващите войници се изсипа свистящ, яростен дъжд от врящ алкохол.

Един от мъжете беше подготвен за този номер. Приведен леко, той приближаваше, готов да атакува.

Мерик го изчака. Когато мъжът му се нахвърли, принцът се претърколи по гръб и го стисна здраво. Двамата се превъртяха, носени от инерцията на мъжа… Накрая Мерик се приземи отгоре му.

Един юмручен удар в носа. Шурна кръв. Втори в ухото, придружен от силен порив на ветровете му. Тъпанчето на мъжа се спука и той зарева.

Добре. Думата потръпна в пръстите му, щом грабна сабята на офицера. Чувстваше се прекрасно. Зъл. Отмъстителен.

Той се обърна. Сабята му се изви и пресрещна звънко един флотски меч. Мерик завъртя ефеса около китката на новия войник. Дръпна веднъж и мъжът падна. Сабята му издрънча на пода и Мерик я вдигна.

Вече имаше два меча. Шансовете му се подобряваха.

Но шепа войници се прицелиха в него с арбалетите си.

Той удари един ритник. Прас! Една маса се счупи на пода и още две чаши с волски чай полетяха във въздуха. Стрелите заваляха и Мерик се скри зад преобърнатата маса. Тя изскърца, гарафите се пръснаха, пламна огън и светлина.

Една от свещите в полилея беше паднала във волския чай. Скоро между Мерик и войниците лумна огнена стена.

Тъкмо време да скочи зад бара. Той пусна сабите, сетне се прехвърли зад тезгяха, за да усети жегата и да чуе рева на истинската, необуздана ярост.

Кръчмата пламна за секунди.

Присвил очи срещу дима и огъня, Мерик затърси зад бара следи от Гарън. В ъгъла черната врата продължаваше да го зове. Сенките продължаваха да пеят.

При тази мисъл цялата сила на Мерик се разбуди. Въздухът нахлу, носейки искри. Той изскочи иззад бара и с всичката бързина на мускулите и магията си се понесе към четиримата войници, които стояха между него и ъгъла в дъното.

Единият войник се опита да избяга. Мерик замахна с ветровете си като с камшик. Двамата мъже се строполиха.

Шансовете му отново се подобриха. Той не устоя — усмихна се широко и погълна гъст, парещ дим. Огън, дим, пламъци — това бяха неговите елементи. Неговите приятели. Той се бе родил от тях, създание наполовина от плът, наполовина от сенки. Към тези елементи щеше да се върне той.

Остър като бръснач.

Последните двама изстреляха арбалетите си. Мерик не успя да се дръпне навреме, стрелите се забиха в корема и в бедрото му. Но в прилив на сила, която се разля в тялото му, сенките се събраха във вените му.

Мерик има време, колкото да си помисли: Няма болка. После изтръгна и двете стрели и продължи. Мина през вратата в ъгъла, която бе почти недостъпна заради гъстата димна завеса и огъня.

Ярост идваше.

 

 

Вивия седеше на бюрото си в Иглената кула и отново правеше изчисленията, които беше вписала преди няколко дни. Предишните мрачни, отрицателни суми скоро щяха знаменателно да се обърнат в положителни. И макар че стомахът я свиваше лекичко при мисълта, че бе скрила от баща си последните пратки на Лисиците, в гърдите й се разливаше топлина, която набързо удави вината.

Така или иначе укритите резерви в хранилището накрая се бяха превърнали в огромна загуба, затова Вивия не виждаше причина да продължава да трупа провизии. Точка по въпроса.

С доволно скръъъц тя вписа количеството на пристигащите храни. После и новата обща сума.

По стълбите се чу тропот от бързи, стремителни стъпки. И тогава влетя Стикс.

— Сър! — рече тя запъхтяно. — Проследих момчето, спътника на Ярост. Трябва да дойдете. Веднага.

Вивия скочи на крака. Листата се разхвърчаха.

— То къде е?

— Тук. В Иглената кула.

И без да я дочака, бялата й глава изчезна от поглед, преди принцесата да стигне до вратата. А когато стигна долното стъпало на виещото се стълбище, Стикс и нейните дълги крака вече бяха наполовина вън от коридора.

Като подтичваше, Вивия успя да я догони тъкмо когато Стикс сведе глава и влезе в кухнята. Пара, жега и глухо дрънчене на ножове заляха принцесата. Хората спираха да й се усмихнат, да се поклонят, да направят реверанс или да отдадат чест. Но Стикс продължаваше да бърза и Вивия я следваше.

Подминаха бумтящите печки, после рафтовете с провизиите за деня. Накрая стигнаха до вратата на избата в най-мрачния ъгъл. Двама войници стояха на пост.

— Момчето излезе ли? — попита Стикс.

— Не, сър! — излая единият, а другият извика:

— Никой не е минавал оттук, сър!

— Добре.

Стикс се наведе, за да мине през свода. Вивия я последва и камъните закачиха косата й отгоре. Сенките закриха очите й.

— Момчето слезе тук долу — прошепна Стикс, докато се придвижваха дебнешком. — Ще го притиснем. Ще го използваме като примамка за Ярост… Тук няма никой — Стикс скочи от последното стъпало. После се завъртя. — Празно е.

Съвсем вярно. Фенерът осветяваше пустеещата четвъртита изба, която беше прекалено тясна някой да се скрие в нея. Човек не можеше да се побере нито върху подпрените за стените рафтове, нито зад тях.

— Кълна се — шепнешком изсъска Стикс повече на себе си, отколкото на Вивия, — че онова момче слезе тук. Хората ми са го изпуснали.

Тя се спусна към стълбите.

— Стой — Вивия тръгна с източен врат към полицата точно отпред.

Тя бе извита настрана и в процепа между нея и другите рафтове пълзяха паяци. Един по един. И стоножки също.

В миг Вивия вклини пръстите си зад дървото. Дръпна. Етажерката се плъзна леко напред, прекалено леко. Сякаш под боровите дъски бяха сложени колелца.

В каменната стена се отвори широка арка, от чийто древен крайъгълен камък капеше вода. Една хлебарка избяга навън.

— Свещени води на ада — прошепна Стикс и се приближи до Вивия. — Накъде ли води?

— Тъмнината невсякога е враг — прошепна Вивия. — Решиш ли да прекрачиш този праг.

— Праг… за къде?

Вивия замълча. Не можа да отговори, защото в този миг нещо се разля в гърдите й. Нещо топло — навярно смях, а може би ридание. Защото къде другаде да лежи отговорът за подземния град, освен тук? Точно под посърналия й нос, а също и под посърналия нос на майка й. През всичките години те бяха мислили, че градът е изгубен, а колко месеци беше прахосала тя, за да го търси.

Сълзи запариха в очите й, но Вивия стисна зъби. Щеше да се смее, да плаче, но после. Сега трябваше да продължи напред.

— Вземи фенера — рече глухо.

След това навлезе в мрака.

Вивия тръгна отпред, а зад нея Стикс носеше фенера. Сянката на адмирала се източваше по варовиковия тунел, който вървеше само в една посока: надолу.

След първите си въпроси Стикс, както винаги съвършеният помощник-капитан, не попита нищо повече. Вивия също си мълчеше.

Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова по-ярка ставаше познатата зелена светлина. Докато накрая двете жени повече не се нуждаеха от фенер. Луминесценцията осветяваше всичко и ги водеше все напред като съзвездие по небето. Накрая тунелът свърши с леко открехната каменна врата.

От средата й надничаха шест лица, изваяни от светещия варовик. Едно върху друго, позаличени от времето, но дори така човек не можеше да ги сбърка. Миногите на Ноден.

Вивия спря тук, преглътна, пое си дъх и пак преглътна, защото в гърдите й се бе отворил черен въртоп.

Трябваше само да отвори вратата. Тогава щеше да получи отговорите си. Тогава щеше да има онова, което цял живот бе търсила.

Пое си дъх за успокоение. И бутна вратата. Камъкът изстърга в рамката, зеленото сияние отслабна и лицата потъмняха.

И влезе. В подземния град. Той се разстилаше в пещерата пред нея, тесни пътища се простираха навсякъде, а от двете им страни се издигаха триетажни сгради. Някои се подаваха от стените на пещерата, други се изправяха направо от варовиковия под. Прозорците и вратите зееха празни, а вътре се протягаха само паяжини.

Всичко се огряваше от луминесцентната светлина. Гъбите се изкачваха по стените на пещерата и назъбения таван, обвиваха колоните и се разперваха като ветрило над вратите. Някои дори потрепваха от вътрешността на празните домове.

Празен. Обитаем. Вивия можеше да смести в града хиляди, десетки хиляди нубревненци. Въртенето в гърдите й се поднови. Двойно по-бързо. Сладка болка, която се разпростря в дробовете й и притисна сърцето й.

Стикс леко я улови за рамото.

— Каква е тази пещера, сър? Голяма е колкото „Ястребов друм“.

— По-голяма е — Вивия я хвана за ръката и я поведе напред. — Ела.

Трябваше да се движи напред. Трябваше да намери отговорите.

Навлязоха навътре, минавайки покрай следи от живот. Отпечатъци от стъпки в прашните паяжини и петна по гъбите, сякаш хора бяха влачили недодяланите си ръце през тях. Къщите се редяха една след друга, досущ като древните сгради над земята. Колко много място, най-накрая, най-накрая.

Но докато Вивия и Стикс прекосяваха бавно едно кръстовище, в града отекна трясък. Като желязо по камък. Като стар меч, паднал на пода в далечината.

Вивия се изопна. Стикс застина. Те зачакаха със затаен дъх, а зелената светлина и паяжините край тях зашепнаха.

Тогава се чу глас, който викаше. Наблизо, съвсем наблизо. Двете се скриха в най-близката къща. Точно навреме, защото човекът, който изкрещя, скоро мина край тях.

Вивия надникна иззад древния портал, където се бяха спотаили. Едно върлинесто момче с къса коса се бореше срещу двама мъже, които го теглеха по пътя. Ръцете му бяха вързани за китките, но то риташе. Дърпаше се. Плюеше. И отново и отново крещеше:

— Можеше да е другояче! Можеше да е другояче!

Вивия и Стикс се спогледаха в тъмното.

— Това ли е момчето? — попита тя беззвучно.

Стикс кимна.

Най-накрая единият от мъжете, брадат нубревненски звяр, изгуби търпение. Той го улови за яката и го удари с юмрук през носа.

Момчето се закашля, но кашлицата му бързо премина в безумен смях.

— Ще съжаляваш… за това — рече то между задавения си кикот.

— По-скоро ти ще съжаляваш — изръмжа звярът. — Да се върнеш тука беше най-глупавото нещо, което можеше да направиш, Кам. Той ще те накара да си платиш, да знаеш.

— Това ще си струва да се види — чу се втори глас. Женски и пресипнал. — Този път едва ли ще ти се размине.

— Ти за кого работиш? — попита момчето без помен от смях. — Кой те е наел да убиеш пр…

Фрас! Гласът на момчето секна. Чу се глухо тупване, сякаш коленете му се подкосиха.

— Бъди добро момиче, Кам — рече огромният мъж, — и си затваряй проклетата уста.

Отговор не последва и когато Вивия надникна втори път, едрият мъж тъкмо вдигаше на рамо безжизненото тяло.

Вивия почака тримата да се скрият от поглед, после се обърна към Стикс, която измърмори:

— Забелязахте ли нещо по ръцете им? — Вивия сбърчи вежди и другата жена завъртя лявата си ръка. — Нямаха кутрета.

Челото на Вивия се изглади.

— Точно като убитите от Ярост трупове. Деветките са се завърнали.

— Или — изрече натъртено Стикс — никога не са се разпадали. А през цялото време са се крили тук…

Тя замълча с ококорени очи. Още гласове наближаваха. Още светлина, оранжева, каквато излъчваха само фенерите.

Хора. Много хора. В града на Вивия и вероятно съратници на Ярост.

И тъй, тя взе решение. Приближи се до Стикс и зашепна така, че никой друг да не чуе:

— Върни се в Иглената кула. Имаме нужда от войници.

— Какво ще правите?

— Нищо неразумно.

Стикс погледна Вивия с изопнато лице.

— Не ви вярвам. Днес… виждате ми се по-различна.

Веждите на принцесата скочиха от удивление, а после разбра за какво говореше Стикс. Днес наистина беше по-различна. Беше толкова заета, така вглъбена, че не си бе дала труда да бъде Нихар.

По някаква неразумна причина това я накара да се усмихне. А в гърдите й се надигна странно ликуване.

— Върви, Стикс — подкани я тя. — Аз ще наблюдавам Деветките. Може да науча нещо.

— Добре — съгласи се Стикс, но не помръдна.

Бръчката й се вдълба още повече, сякаш се колебаеше…

Накрая се реши и се наведе, докато устните й докоснаха Вивия по бузата. Най-нежната целувка.

— Пази се.

После тръгна.

За няколко мига Вивия не можа да си поеме дъх от вълнение. Стикс бе видяла отвъд маската й, но не беше избягала. Не я бе осъдила. Не я бе намразила.

Водите на ада, какво ли можеше да бъде сега, ако още преди години бе показала истинската си същност? Може би със Стикс щяха…

Не. Вивия изтри очите си. Нямаше да съжалява. По-късно щеше да анализира и да си припомня случката. Сега трябваше да продължи напред.

След като пак дойде на себе си, тя тръгна на разузнаване. Сама. Шумът напред се усили, поне десет души, а с него и светлината стана ярка, като от твърде много фенери на едно място.

Стигна насъбралата се на широк площад тълпа. Шмугна се в една къща точно отсреща. Изкачи се по витите стълби до последния етаж. Тук откри отличен изглед. Тук можеше да се свие в сенките и да наблюдава Деветките долу.

Защото Стикс беше права. Това беше бандата на Деветките. Тя познаваше мъжа в средата, беше го наела. Гарън Лийри от площад „Присъда“. Той обаче беше толкова нехаен в работата си, че при първа възможност Вивия го продаде.

Видът му беше ужасен. Кожа и кости. Черни белези навсякъде.

— Отдръпнете се — изкряска мъжът. — Направете място за сестра ми!

Хората се отдръпнаха и Вивия успя да види как момичето се върна в съзнание.

— Гарън — измърмори то учудено.

И в следващия миг се превърна в циклон. Взе да се гърчи, да надава юмруци, да се върти. Опита се да се изправи, да се изскубне от въжетата. Докато Гарън не извади една секира от калъфа на кръста си.

Кам замря, но езикът й се развърза.

— Ти злоупотреби с мен — думите й отскочиха от варовика и всички на площада ги чуха. — Аз ти вярвах, а ти се възползва от мен.

— Аз само си прибрах това, което ми дължаха Кам, след като ти си тръгна, без да се изплатиш — той завъртя сатъра пред нея. — Да ти срежа ли въжетата? Ще кротуваш ли?

Тя изви устни настрани. Кимна. Гарън сряза въжетата учудващо внимателно. Щом и последното влакно се скъса, Кам издрапа по-далече от него.

— В какво си се превърнал?

— Аз мога да те питам същото — той се засмя и двама други мъже от Деветките се разсмяха с него. — Момче, момиче? Още ли не си решила, Кам?

Кам оголи зъби, изръмжа:

— Аз те видях как умираш, Гарън.

— Да. А също и твоя принц. Но смъртта вече не е пречка за мен. И за теб може да бъде така, Кам. А сега ми дай лявата си ръка. Трябва да довършим това, което започнахме, преди да избягаш.

— Не — тя опита да побегне. Брадатият я хвана и я хвърли обратно. — Не! — изпищя момичето. — Не!

Вивия стана. Хората на площада я превишаваха числено, а тя имаше само един нож за защита, тъй като наблизо нямаше вода. Но това нямаше значение. Момичето беше в опасност и Вивия щеше да се намеси.

Тя тъкмо се обърна, за да хукне надолу по стълбите, когато зърна една фигура. Загърнат в тъмнината, мъжът чакаше на върха на отсрещната сграда. Край него се вихреше вятър. Дрехите му заплющяха. Сенките се заизвиваха.

Той скочи на площада и светлината обля лицето му.

Беше Мерик.

Братът на Вивия.

 

 

Мерик беше открил враговете: петнайсет души, вперили погледи в Гарън и Кам в центъра на площада_. Деветките,_ осъзна той. Да ги намери се бе оказало страшно лесно. Той беше рибата на въдицата, която сенките теглеха все напред.

През криволичещи галерии, покрай дълги отсечки с вода, надолу в неосветени дупки и по висящи стълби, докато накрая беше дошъл тук. При окървавената Кам, коленичила пред убиеца от „Жана“. Пред брат й — Гарън.

Сега всичко си дойде на мястото — защо Кам се бе скрила в онази уличка, кой я бе нападнал до Иглената кула и защо беше настоявала, че не Вивия стои зад покушението му.

По-късно щеше да я разпита, да научи всичко. Да реши дали ще може да прости.

Но сега Кам беше в опасност.

С един скок Мерик се приземи на площада. Ветровете му се прибраха до него за ръкопашен бой. Един мъж се обърна. Мерик го удари веднъж в гърдите и го повали.

Още двама го нападнаха с извадени саби.

Мерик им се изсмя — ще рече човек, че мечовете щяха да насекат ветровете му. Яростта му.

Той вдигна ръце и завъртя силата си на топка. С едно замахване на китката всички прашинки наблизо удариха мъжете в лицата. Влязоха в очите им.

Те запищяха.

Мерик се завъртя, а ветровете му се разпростряха като продължение на тялото му. Повечето мъже побягнаха, включително и онзи, който бе довлякъл Кам на площада. Но с три дълги крачки принцът застигна мъжа и го изрита в свивката на коляното. Онзи падна на земята, откъдето се надигна облак пепел, уловена бързо от ветровете.

Мерик го превъртя по гръб. От гърлото на мъжа се изля нечленоразделна реч. Той бе не по-възрастен от Мерик, само че беше брадясал. И гладен, ако се съдеше по хлътналите му бузи.

Мерик се изпъна и вдигна с две ръце сабята на мъжа. Готов, жаден за отплатата, която живееше в стоманата. Щеше да пререже врата, артериите, гръбнака…

— Адмирале, спрете!

Думите пронизаха черепа му. Той застина с вдигнат меч. Ветровете край него се заблъскаха. Брадясалият мъж трепереше, стиснал здраво очи.

Мерик се обърна. На двайсетина крачки Гарън стискаше Кам откъм гърба, опрял секирата в гърлото й.

Тозчас тялото му изстина. Тозчас ветровете му стихнаха.

— Пусни я — опита се да каже той, но гласът му бе дрезгав, безплътен.

Гневна светкавица, когато се искаше мощна буря.

Гарън разбра. Усмихна се и грозното му лице се разтегна в чудновата гримаса.

— Стой си на мястото или момичето умира.

Мерик пусна сабята и вдигна ръце помирително. Трябваше да се движи по течението, с бриза. Уплашеше ли се, Мерик не се съмняваше в това, Гарън щеше да убие собствената си сестра.

Почти беше успял с взрива на „Жана“.

— Пусни я — нареди той с по-силен глас. — Мен искаш мъртъв.

— Вярно — усмивката му се разшири. — Но ти се оказа костелив орех.

— Бих могъл да кажа същото за теб.

Мъжът се разсмя пронизително, Мерик го побиха тръпки.

— Знам кой си ти, принц Мерик Нихар. Но се чудя дали знаеш тя коя е?

Острието я удари леко. Кръвта разцъфна.

Сърцето на Мерик подскочи, но той остана на мястото си. Яростта му бързо отслабваше под кръвта, която потече по шията на Кам. Движи се по течението, с бриза.

— Ти трябваше да влезеш в Деветките, Кам — Гарън говореше с подкупващ глас, докато я оглеждаше. — Да поемеш водачеството след мен и да изградиш наново този град с единствения визер, който милее за нас. А ти избяга като страхливка. А после като страхливка ме качи на кораба на принца…

— Не беше така! — изрече Кам.

— Точно така беше.

И с тези финални думи Гарън сграбчи лявата й ръка и отсече кутрето й.

Кръвта шурна в тъмна ивица. Момичето изпищя. Пръстът тупна на земята.

Мерик вече беше при тях, готов да я запрати настрани, преди Гарън да напакости повече.

А той се изсмя, отстъпи несигурно назад, после врътна опашка. И си плю на петите.

Добре. Мерик се зарадва на гонитбата. Побягна. Леко, леко, без ярост. Само студена, пресметлива смърт.

След две улици се приземи точно пред Гарън, който тъкмо бе завил зад ъгъла и не му остана време да се изненада, преди ръцете на Мерик да го стиснат за врата. Той го повдигна. Краката на Гарън увиснаха. После го понесе, докато гърбът на мъжа се удари в стена.

Ветрила от светещи гъби се отлющиха от нея. Но мъжът се разсмя.

— Не можеш да ме убиеш — задави се той и стисна пръстите на Мерик. — Аз съм… като теб, принце.

— Не — Мерик пое шумно дъх и ветровете повяха към него.

— Да, да — ухили се Гарън. — Ние с теб вече сме марионетки! Можем да се върнем от всяка смърт!

— Сигурен ли си? — чу се глас, който Мерик познаваше и който от години мразеше.

Но сега, когато извърна глава и погълна с очите си човека, изпита единствено яростно облекчение.

Вивия тичаше към тях. Очите й горяха, лицето й беше пламнало от познатата нихарска сила. Проблесна сребро. Тя се хвърли в атака и с едно движение обезглави Гарън.

Главата му се килна, падна и миг по-късно тялото му я последва сред облак древен варовиков прах.

— Върни се оттам — изръмжа Вивия, после вдигна поглед към Мерик.

На лицето й се изписа ново изражение, каквото той никога досега не беше виждал. И то почти приличаше на… угризение.

— Мери — пророни почти смеейки се тя, — изглеждаш ужасно.