Сюзан Денърд
Ветровещ (39)

Трийсет и осем

Едуан не можеше да откъсне очите си от нишковещата. — Край нея димът се виеше нагоре. След като огневещия го нямаше да поддържа пламъците, остана само обгорената земя и Едуан най-сетне се окопити.

С Изьолт се намираха в най-южния край на колоните, където реката течеше спокойно сред древното бойно поле.

Той се облегна на една колона и се загледа в приближаващата Изьолт. Тя беше пръснала онзи мъж. Със същата лекота, с която той укротяваше кръвта на хората, тя бе прерязала връзките на огневещия с живота. Той бе виждал и преди такава магия. Черна магия. Магия от Пустотата, като неговата. Но никога, и след хиляда години живот, той нямаше да предположи, че нишковещата…

Изобщо не беше нишковеща.

Докато чакаше, си спомни тазсутрешната песничка. Мъртвата трева огън я разбужда, сухата земя дъждът я напоява. Онзи момент сред руините му се струваше преди цял един живот. Но не беше. Изьолт беше все същата жена, която се бе била с него. Която се бе надбягвала с него.

И която се бе върнала да го спаси.

Заваля и дъждът угаси огньовете на огневещия. Оръдията продължаваха да гърмят, а изстрелите от револверите да пукат. През ситния дъждец долитаха откъслечни гласове, което показваше, че битката е стигнала клисурата.

Изьолт посегна към Едуан. По бузите й се стичаше пепел, черни дъждовни реки и за част от секундата тя му се видя гнила като мъжа, когото току-що бе убила.

После илюзията се разпадна. Пръстите й го хванаха за рамото и тя безмълвно го обърна настрани. Не нежно, а умело. Стисна забитата в дробовете и сърцето му стрела.

Едуан знаеше какво се кани да направи Изьолт, знаеше също, че трябва да я спре. Начаса. Преди да й задлъжнее още с живота си.

Но не го стори. Остави я да се подпре с крак на колоната. Остави я да измъкне желязото от сърцето му.

Заля го болка, тежка като душния дъжд. Той се отпусна на камъка. Гърдите му се повдигаха, преглъщаха жадно. Кръвта шуртеше.

— Заловили са Совата — рече тя.

Едуан кимна и челото му се отърка в скалата.

— Тя не е обикновено дете — настоя Изьолт. — И бейдидчаните, и Червените платна я искат.

Той пак кимна. И сам се беше досетил, макар че му трябваше време да разбере какво означава всичко това.

— Те идват насам заради нея, Едуан.

Гласът й сега бе по-суров. По-силен от ситния дъждец.

Едуан отвори очи. Черни капки прорязваха линии през древните бразди по колоната.

Още две стрели бяха измъкнати от плътта му. Едната от бедрото, другата от рамото му. Тозчас погледът му се избистри.

Още две стрели излязоха и гръбнакът му се изпъна в пълния си ръст. Още три — и магията му се усили.

— Хора — рече той и се обърна към Изьолт. — Стотици хора идват от тази посока.

Този път тя кимна, без да се учудва.

— Това са Червените платна от реката. Те искат да си върнат Совата и затова я търсят.

В този миг мисълта го удари право в гърдите. Изьолт беше тук. Беше изоставила издирването на веровещицата и стоеше тук, сред димящите въглени в полето. Преди да успее да заговори, преди да успее да я попита откъде е научила за Червените платна, нечовешки вик раздра въздуха. По-силен от отслабващия дъжд, по-оглушителен от гърмежите на топовете.

Планинският прилеп се беше завърнал и се спускаше право към тях.

Едуан едва успя да дръпне Изьолт настрани — и ноктите му се удариха в камъните.

 

 

Мерик не можа да хване Вивия.

Циклонът на Кълен го блъскаше от всички страни, докато той се мъчеше да прати ветрове, които да уловят сестра му. Докато се мъчеше сам да се откопчи.

Но Кълен сякаш надушваше какъв ще бъде следващият му ход. Сякаш усещаше дребното, жалко сърчице на истинската сила на Мерик.

Двамата с Кълен бяха свързани. Душите, магията им, а това означаваше… Никаква магия. Мерик не можеше да използва ветровещерството си тук. Гърдите го заболяха, тялото му се отпусна, но той освободи вятъра. Освободи магията си. Освободи яростта.

После започна да пада право към сърцето на бурята. Свободно падане към водния мост. Усети как писъкът на Кълен гърми в черепа му. Магията го прониза през корема, през крайниците. Използвай ме, използвай ме, използвай ме.

Но Мерик устоя. Продължи да пада, останал без същност, единствено черният морски огън летеше с бясна скорост към него. Подмина водния мост. Горещината го погълна. Сенките се разбесняха. Но отдолу, отдолу го чакаше зелената долина.

През замъглените си от сълзите и вятъра очи Мерик зърна сестра си. С разперени крака и ръце, водата се извиваше до нея в широки мрежи, които непрестанно се разбиваха, докато тя падаше. Не бяха достатъчно силни, за да я спасят от удара, но забавиха падането й. Точно колкото Мерик да я настигне.

Той прилепи ръце до тялото си, изпъна пръстите на краката си.

Водата опръска лицето му — капки, върху които Вивия беше изгубила контрол. По-бързо и по-бързо. Нямаше магия, която да го тласка напред, само силата на Ноден. Силата на падането_. Движи се като вятъра, движи се като потока._

Мерик я застигна. Водата го удари и го проряза на хиляди места. Ръцете му я обгърнаха и той я стисна силно. Завъртяха се. Кръг след кръг, без да виждат. Без да чуват. Само водата, вятърът и чувството за мълниеносно приближаващата смърт.

Но сега, сега Мерик можеше да полети. Сега можеше да използва силата, която го свързваше с Кълен.

Под телата им се надигна вятър, завъртя ги в нова спирала. В яростен изблик, на който Кълен не можа да устои, Мерик повика още ветрове. Още и още. Толкова въздух, че да ги задържи. Да превие тревата. В огромен кръг, над който Мерик и Вивия постепенно спряха.

Щом се приземиха, нозете им се подкосиха. Ръцете на Мерик потънаха в мократа трева и почва. Какъв ярък, жив мирис след целия пушек и бурята.

— Мери — рече Вивия.

Рамото й кървеше.

— Ръката ти — отвърна той.

Повдигна се разтреперан. Винаги ли е имало толкова много трева? Тя вече се бе изправила, сякаш ветровете на Мерик никога не я бяха прегъвали.

— Добре съм — Вивия стана на крака. — Не я чувствам. Мери, трябва да ти кажа…

Силен гръм прокънтя през долината. Сякаш планината се бе срутила. Сякаш самата земя се бе разцепила на две.

Бентът се пропука.

 

 

Сафи срещу Кахена.

Боят беше на палубата на катера, а екипажът гледаше от дока. Без оръжия, без обувки, без друг човек на борда. Само двете жени и кръжащите над главите им чайки.

Останалият свят изчезна. Изчезна далечният рев от арената. Изчезна даже и скърцането на корабните дъски. Светът се стопи, както я бе учил Хабим преди почти десет години. Погледът й се рееше на нивото на гърдите на Кахена, за да може да обхваща с него цялото й тяло. Всяко негово потрепване, всяко движение. Сетне тя заби здраво нозе в грубото дърво, за да почувства поклащането на кораба.

Кахена беше по-ниската, но Сафи не беше глупачка и знаеше, че това е в неин ущърб. Кахена беше опитен, уверен боец. Личеше си по подскоците на краката й и по вдигнатите ръце с отпуснати юмруци.

Личеше си и по подутите й, бъхтени години наред уши, след което винаги се бе изправяла.

Но най-страшното беше, че е бодра. Тя не бе тичала цяла сутрин от пожарите, бейдидчаните или полудялата арена. Най-голямото предизвикателство пред Сафи щеше да бъде да остане нащрек. Съсредоточена…

Ненадейно я връхлетя юмрук. Сафи изруга. Кахена вече нападаше. Още един замах, и още един. Сафи едва успя да го блокира навреме. Не й остана избор и трябваше да отскочи назад.

Мястото й отесня твърде скоро. Перилата се приближиха застрашително — трябваше да нападне, иначе щеше да бъде притисната в ъгъла. Ритна леко, колкото да свали ръцете на Кахена. Успя и юмруците й нанесоха двоен удар.

Едната група кокалчета удари Кахена в носа. Другата се заби в гърдите й — не за болка, а за сила. Заради спечеленото разстояние, когато Кахена залитна назад.

Но адмиралът се усмихваше с пожълтелите си зъби и макар че очите й се насълзиха, Сафи не й беше счупила носа.

Кахена подсмръкна.

— Знаеш ли, момиче, аз не ти знам името.

Тя тропна с левия крак, погледна Сафи в очите, сетне светкавично й се нахвърли. Изпънатата й ръка я удари през гърлото. Последва широк удар в носа на Сафи и Кахена успя да го счупи. Един последен ритник я блъсна назад и тя размаха ръце да не падне.

От ноздрите й шурна кръв. В очите й бликнаха сълзи. Поне болката идваше някъде отдалеч. Беше свикнала да я удрят, това не я забави.

Но ето че пак беше в отстъпление. Кахена отново говореше. Умишлено я разсейваше.

— Какво щастие — удар, париране, ритник в ребрата, — че и ти като мен обичаш басовете, момиче.

Още кръв. Още болка_. Не я слушай, не я слушай._

— Но знаеш ли какво обичам още повече от тях? — Кахена залегна, после отскочи назад, преди кракът на Сафи да я ритне в коляното.

Сафи продължи да напада. Рязък удар с крак, нокти по лицето, завъртане и юмрук. Колкото повече настъпваше, толкова повече Кахена не успяваше да отбие ударите й. Докато скоро Сафи нанасяше удар след удар и беше съвсем близо да я изрита с коляно в корема. Лакът в брадичката…

Кахена я хвърли назад.

В един миг Сафи виждаше палубата, платната, небето. В следващия целият свят се бе превърнал в небе.

Главата й се спука. Видя звезди посред бял ден. В ребрата й изригна болка. Кахена я риташе. Веднъж, два пъти.

Сафи се сви, посегна да сграбчи крак, нещо, все едно какво. И докопа панталоните й. Това стигаше. Тя дръпна пирата надолу.

Или опита. Но Кахена използва инерцията, за да вдигне Сафи на крака право в чакащия я юмрук.

Счупеният й нос този път изхрущя. Причерня й пред очите. Тя залитна назад и за втори път черепът й се удари в палубата. Но тя не усети нищо.

Примигване. Падаше. Примигване. Беше на земята. Примигване. Кахена я беше прекрачила. Примигване. Примигване. Предмишницата й се притисна в гърлото й. Но без сила. Допираше се леко, докато с другата си ръка жената се подпираше до главата на Сафи.

— Не ми отговори, момиче. Затова повтарям: знаеш ли какво обичам повече от басовете?

Черният й пръстен проблясваше на светлината на слънцето в очите на Сафи.

— Какво? — едва успя да каже тя.

Кръв, кръв. Накъдето й да погледнеше, всичко беше обагрено в кръв. Всеки дъх също.

— Обичам добрата сделка.

Сафи нямаше отговор на това. И какъв смисъл да остроумничи, когато вече беше изгубила. Ако Кахена искаше да я разсейва с думи, така да бъде.

Само че когато Кахена изрече: „Кажи ми името си“, на Сафи й хрумна, че това беше техника не за разсейване, а за забавяне. Най-важните думи, вечно й натякваше Матю, са неизказаните.

— Ти… искаш да изгубиш — Сафи я погледна в очите. И двете използваха момента да си поемат дъх. — Защо?

Очите на Кахена се присвиха. Не, те се сбръчкаха. Тя се усмихваше широко.

— Защото корабът не ми трябва. Но услуга от бъдещата императрица на Картора е друга работа. Представи си какво бих могла да направя с това, Сафия фон Хастрел.

Страх, мрачен и сковаващ, изпълни дробовете на Сафи. Естествено, че Кахена е научила името й. Това не беше точно тайна, а и Кахена явно не разбираше, че Сафи е веровещица. Този факт все още не й беше известен.

— Ето сделката, момиче — Кахена едва-едва се отпусна и мракът леко замая Сафи. — Ще те оставя да спечелиш тази битка и с екипажа ми ще си заминем. В замяна ти ще ми бъдеш задължена. Някой ден ще си събера борчовете — думите на Кахена бяха заредени с истина. — Имаме ли сделка?

Сафи се загърчи. Изви се на една страна. Изопна тяло. Но нямаше въздух, а и никога не си бе правила труда да научи граплинга. Небето, лицето на Кахена, корабът ту се появяваха, ту чезнеха. И на Сафи не й остана избор. Трябваше да приеме.

Но със задавен глас изрече:

— При две… условия.

Това не се чу, не й достигаше въздух! — но Кахена разбра и я отпусна толкова, че Сафи да може да изцвърчи:

— Няма да убивам никого заради теб и аз… няма да ти дам живота си.

Усмивката на Кахена се разля.

— Тогава имаме сделка.

Докато изричаше думите, по кожата на Сафи изсъска магия. В ъгълчетата на очите й проблесна светлина.

В нефритения пръстен на Кахена бръмчеше магия.

— А сега ме преметни, момиче, и започни да ме налагаш, докато те замоля за…

Този път Сафи я отблъсна с бедрата си. Някъде отдалече чу радостните викове от дока. Ад-бардовете. Карторският екипаж.

Неистина, неистина, неистина. Гърбът на Кахена се удари в палубата и Сафи се покатери отгоре й. Неистина, неистина. Нови възгласи, още кръв и още зло, което задращи по магията й. Нейните собствени лъжи. Лъжите, които щяха да им помогнат да избягат на свобода.

— Спри — изохка Кахена. — Спри! — очите й потъваха назад в черепа. — Достатъчно, момиче, достатъчно!

Сафи спря. После слезе от по-силната, по-дребната, по-мъдра жена.

— Корабът сега е наш — задъхано извика тя, за да я чуе екипажът. — Вземи хората си и си вървете.

Неистина, неистина, неистина.

Кахена въздъхна и се отпусна на палубата в престорена загуба. Лицето й беше станало на пихтия. Но това беше лъжа, пълна лъжа.

— Отивам си. Корабът пак е твой.

И с това се свърши дуелът, сделката беше окончателна.

Сафи не остана да гледа оттеглянето на адмирала. Не видя и кога екипажът от карторци, ад-бардовете и спорещата Ванес се качиха на борда. Тя завлече потрошеното си тяло на кърмата и погледна към мрачния залив. Растящата война зад нея ехтеше из Салдоника.

Но докато очите й стояха вперени в лекото полюшване на салдонишките вълни и кръвта от носа, бузите и устата й капеше ли, капеше, мислите й бяха отправени другаде.

В дланта й лежеше нишкокамъкът й и примигваше, грееше, което показваше, че Изьолт пак е в опасност. А Сафи не можеше да стори абсолютно нищо, освен да стои тук и да се моли на боговете.