Сюзан Денърд
Ветровещ (27)

Двайсет и шест

Въпреки отчаяните си опити Сафи беше заспала. И спа през цялата нощ, та чак до другия ден. Храната, банята и тарото изтощиха тялото й и тя се бе свила на кравай до Ванес на леглото. Очите й се бяха затворили. А след това ад-бардовете, императрицата и Пиратската република Салдоника бяха изчезнали.

Докато на вратата не се почука.

Сафи скочи будна толкова рязко, че тупна от леглото. След разходката до територията на Червените платна Лев беше вързала глезените й доста извинително с омотани в коприна въжета.

Преди Сафи да успее да се изправи, ад-бардовете бяха измъкнали ножовете и секирите си, а когато най-сетне се закрепи на крака, Лев — единствената, която беше с броня, се промъкна до вратата с протегнат меч.

Второ почукване. Настойчиво, решително. Сафи погледна императрицата, която седеше до капаците с тесни процепи. Скръстила ръце в скута си, тя седеше съвършено спокойно върху единствения стол.

— Не биваше да идвате тук! — изкрещя някакъв мъж на марстошки.

Ноздрите на императрицата се разшириха от зле прикрита усмивка — което означаваше, че това е било част от плана й. Де да знаеше Сафи какво всъщност ще последва.

Ад-бардовете бяха също в недоумение като нея, защото Лев и Зандър зяпаха Кейдън и чакаха заповед, която така и не идваше.

— Говорите ли марстошки? — попита императрицата надуто.

Прекалено надуто. И скочи тъй пъргаво на крака, сякаш яката на врата й бе лека като глухарче.

— Казаха, че не бивало да идваме тук.

Кейдън вдигна едната си ръка и в нея проблесна нож. После подуши въздуха и погледна с присвити очи към прозореца.

— Пушек.

Главите на всички се извъртяха като една към капаците, през които наистина се промъкваше сив дим.

— Бездните на ада — изруга Лев, а в същия миг Зандър измърмори:

— Аз сложих щит на стаята срещу огневещерски пламъци!

— Да, но това не е магически пожар, а алхимичен — вметна грейналата Ванес. С алчна усмивка. — Защото това е бейдидски морски огън.

— Но ние не сме в морето — измърмори Лев. — И защо им е да подпалят целия хан? Нали искат само теб — и тя погледна императрицата.

— Не искате ли марстошката императрица? — провикна се Кейдън все така на карторски. — Тя ще умре, ако не ни пуснете на свобода.

— Точно това заслужава! — чу се приглушеният отговор. А след него и възбуденото: — Защо да взимаме парченца от Пясъчно море, когато можем да притежаваме цял Марсток?

Миг оглушителна тишина, в който кръвта се отцеди от лицето на Ванес.

След това задавен вик разцепи устните й. Тя скочи от стола право на прозореца. Преди някой да успее да я спре, бе отворила капаците.

— Свалете оръжието! — изкрещя тя, докато димът влизаше на талази. — Като ваша императрица ви заповядвам да свалите оръжието!

— За Пясъчно море! За Пясъчно море!

Ярка магическа мълния прелетя през стаята над Сафи. Последваха още три и тогава Зандър издърпа императрицата от прозореца. Присвила очи срещу ослепителната светлина, Сафи разбра, че стрели от арбалети летят срещу щита и отскачат назад.

Защитната магия действаше поне срещу атаката отвън. Но димът продължаваше да се вие в стаята. Лютив, задушлив и до болка познат. Твърде скорошен, твърде пресен в спомените й, той накара гърлото на Сафи да се стегне. Дим. Пламъци. Смърт.

— Усили стражите против истински огън — излая Кейдън на Зандър. После се обърна към Лев: — Трябва да задържим дима колкото може по-дълго вън от стаята.

Сетне двамата издърпаха вълнената покривка от леглото и с тренирана бързина започнаха да я веят като платно.

Бяла светлина изтрещя през стаята, а димът запари в слъзните канали на Сафи. Тя се завлече до стената, където беше се свила Ванес.

От съвършената й маска не бе останал и помен. През дима и ярката светлина Сафи откри една широко ококорена императрица. Пръстите й дърпаха с побелели кокалчета яката, ръцете й трепереха. Тя цялата трепереше.

— Те ме предадоха — изрече тя, а трепкащите й очи се впиха в Сафи. — Те ме предадоха. — И продължи да го повтаря отново и отново. — Те ме предадоха.

Неочаквано ослепителната светлина секна. Стрелите спряха да се удрят в щита, а Кейдън и Лев бяха стигнали прозореца с веещото платно. Сафи дори не забеляза, защото Ванес задърпа яката си с такова отчаяние, че от носа й бе потекла кръв. Малка струйка от едната ноздра.

— Спри — Сафи се примъкна по-наблизо и хвана императрицата за китките. — Не можеш да я счупиш.

Ванес вдигна очи и ги присви яростно до цепки.

— Не виждаш ли, Сафи? Бейдидчаните ме предадоха. През цялото време те са били гнилата ядка в двора ми. Те са взривили кораба ми и те убиха моите… — гласът й секна и тя се изправи нестабилно на крака. — Освободете ме! — нахвърли се срещу ад-бардовете на карторски.

Кръвта вече шуртеше и от двете й ноздри.

— Щитовете ни ще издържат — отвърна Кейдън.

Но едва изрекъл студено и непреклонно словата си, Зандър се обърна от мястото си до вратата и рече:

— Не мога да подсиля щитовете, сър. Не и докато сме под обсада. Пламъците отдолу се надигат твърде бързо.

Лев се обърна към Ванес:

— Как можеш да ни измъкнеш оттук?

— Мога да спра пламъците. Правила съм го и преди.

— Вярно е — намеси се Сафи и стана на крака. — Така се спасихме от нападението на кораба ни.

Кейдън заби поглед във Ванес, а двамата му подчинени забиха погледи в командира си. И зачакаха.

Докато накрая Кейдън попита:

— Откъде да знаем, че няма да се обърнеш срещу нас, Ваше Величество?

— Защото няма време.

Но дори в яростта, която се сипеше върху стаята, дори в жегата, която се надигаше изпод дъските на пода, Сафи почувства лъжата в думите й.

— Твоята магия не може да ни убие — продължи Кейдън и прибра ножа си в калъфа. Предпазливо движение, сякаш още умуваше как да постъпи. — Няма смисъл да опитваш.

— Вашата смърт — възрази припряно Ванес — няма да ми помогне. Морският огън гори по-бързо от обикновените пламъци, а времето ни изтича!

Тя замахна с пръст към вратата, където димът се просмукваше през цепнатините.

Зандър изруга. Лев грабна вълненото одеяло. Ръцете на Кейдън хванаха яката на Ванес от двете й страни. Устата му се задвижи безшумно, докато в стаята се чу щракване. Дървената яка се отвори широко.

Тозчас Ванес се отърва от нея и нашийникът падна на земята с глухо туп, а тя сграбчи Сафи и се стрелна към вратата.

— Свали щитовете — заповяда на Зандър. — Не можем да излезем, докато са вдигнати.

Зандър погледна към Кейдън. Командирът кимна.

— Действай.

Ръцете на великана се вдигнаха и той зашепна тихо. В стаята присветна, чу се бръмчене и нишка по нишка магията се вдигна, но това се стори странно на Сафи — ад-бардовете владеят магии?

Тогава Ванес повика всяко парченце желязо в помещението и наоколо се вдигнаха ивици размазано сребро и мрак. Два къса се превърнаха в ножове и срязаха с лекота въжетата им, а после се завъртяха в спирала и се източиха до мечове, които да грабнат от въздуха. Един за императрицата, един за Сафи.

Щитът падна. Сафи усети това по силно избухналия шум и яростно валящите стрели от арбалетите по външните стени.

— Измъкни ни оттук! — изрева Кейдън на Ванес.

— Не! — и тя вдигна ръце.

Мечовете на ад-бардовете се обърнаха срещу тях и поеха право към черепите им. Като риби през река, желязото изпращя през главите им и излезе през тила им, а веригите на вратовете им грейнаха в червено.

Ванес знаеше какво ще последва. Но явно искаше да им отвлече вниманието, докато насочи магията си към вратата.

Пъшкане на метал отблъсна Сафи от ад-бардовете. Пантите на вратата се отлепиха. Резето се отвори, смени си формата. А след това, преди някой да я спре, Ванес вдигна ръце напред.

Вратата прелетя покрай нея и Сафи. Вълна от въздух, дим и огън. Дървото се превъртя странично, после се стовари върху тримата ад-бардове и ги притисна в стената като мухобойка три мухи.

— Ние само следваме заповеди — извика Кейдън. Сред надигащия се наоколо му дим той приличаше на призрак, на скелет. — Вършехме си работата.

— А аз си върша моята — изрева Ванес със следи от кръв по лицето. И се обърна към празния портал.

Но Сафи не хукна подире й. Тя се взираше в Кейдън отляво. В Лев по средата. В Зандър отдясно. Нямаше доверие на ад-бардовете, не ги обичаше, но не можеше да ги остави да умрат.

— Стой! — викна тя след Ванес и императрицата спря на вратата.

Зад нея се надигаше стена от желязо, измъкнато от пантите, гвоздеите и всичко, до което железовещерството й беше успяло да се докопа.

— Пусни ги.

— Те пак ще се опитат да ни заловят.

— Няма! — извика Лев. Белезите по лицето й лъщяха и светеха. — Ние ще ви помогнем!

— Не можем да ви се доверим — не отстъпваше Ванес.

Тя сграбчи Сафи за ръката. Кръвта покапа от брадичката й.

— Трябва да бягаме, Сафи. Сега.

— Може да ни вярваш — чу се Зандър, чието лице се бе изопнало — вратата го притискаше все по-силно и по-силно към стената. — Ще ти го докажем. Само да си сваля примката…

— Вече го направих.

Всички очи се стрелнаха към Кейдън, чиито пръсти се подаваха над вратата, а в тях беше сплетен златен синджир. Ланецът, който всички ад-бардове носеха, включително и чичото на Сафи. И на него, осъзна тя, всички те му казваха примката.

— Честна дума — изграчи Кейдън, а думите сякаш му костваха много усилия, причиняваха му силна болка, — няма да ви сторим нищо лошо.

Това бяха първите думи от ад-барда, които звъннаха по магията на Сафи. Истина.

— Няма да ви заловим втори път — продължи той с още по-изопнато лице. — Всички ще избягаме заедно.

Пак истина, истина, истина — нямаше съмнение. Магията на Сафи грееше от честността в думите му и макар че тя не разбираше как е възможно, не можеше да отрече видяното. Почувстваното.

— Освободи ги! — изкрещя тя на Ванес. — Той казва истината. Можем да им се доверим. Те ще ни помогнат.

Светът замря. Димът, огънят, искрите. Всичко се разтопи, докато принцесата мислеше.

— Побързай! — викна Сафи, но в същия миг целият хан припука. И хлътна надолу.

Времето им изтичаше и императрицата го знаеше. Тя изръмжа и пусна вратата. Кейдън падна върху Лев, която мигом му помогна да закопчае примката. В това време Ванес изтегли желязото от вратата и черни ивици изпълниха въздуха. За да разшири щита си, преди да излязат в коридора зад желязна стена, която щеше да ги пази от дима и пламъците.

Тръгнаха, крачка по крачка — Сафи и Ванес отпред, а зад тях пристъпваха тримата ад-бардове.

 

 

Едуан и Изьолт тъкмо събираха вещите си от руините, когато въздухът се разцепи от гръм. Далечен пукот като от оръдие, изстреляно на много левги разстояние.

Изьолт срещна очите на Едуан.

— Хора — рече тя.

Той кимна.

— Трябва да проверим.

Той пак кимна.

— Стой тук.

Тя не го послуша. И той въздъхна — нещо, което все по-често се улавяше, че прави в нейната компания. Но не я спря и след минути двамата се бяха върнали до същото място, където се бяха боричкали.

Тревата още беше отъпкана там, където я бе туширал отново и отново. Но без да я наранява — Едуан бе внимавал и винаги спираше навреме, винаги следеше лицето й за болка. Но също така не я остави да го победи. Точно както беше направила монахинята Иврен с него.

От степта се изкачиха, криволичейки, по обрасла с дървета скала, докато стигнаха едно открито място между дъбовете и боровете.

И видяха носещите се нагоре по Амонра лодки.

Едуан изпусна остро дъх. Носът на Изьолт потрепна.

— Червените платна — предположи той. — Има и бейдидчани. След като Двайсетгодишната спогодба беше прекратена, те са се съюзили и ще нападнат заедно.

После бързо обясни кои бяха двете пиратски клики и как всеки съюз с тях висеше под ножа на Съдбата.

Докато говореше, Едуан извади един бронзов далекоглед от ремъка си и огледа района. Всеки кораб беше натъпкан с войници, а всеки войник беше въоръжен до зъби. Брегът също гъмжеше от хора. Те почти не се виждаха, но ако се вгледаше достатъчно дълго на едно място… Ето на. Движение. Коне. Още войници.

— Къде са тръгнали? — попита Изьолт, щом той свърши с обяснението си.

— Нагоре по течението.

Този път Изьолт въздъхна, но не каза нищо. Мълчанието увисна тъй дълго, че накрая Едуан свали далекогледа си. И откри, че тя го гледа със застинало тяло. Но този път лицето й не бе безизразно. Беше се изопнало от болка, устните стиснати, а нослето набръчкано. Едуан преглътна. Май я беше ударил. Раменете и коленете й бяха покрити със зелени петна от тревата, а синината на скулата й беше почерняла.

Но не. Колкото по-дълго се взираше в лешниковите й очи, толкова по-ясно виждаше. Това не беше болка, беше печал. За втори път тази сутрин съжали, че не си бе замълчал за Каар Ауен.

Той се извърна настрани, прибра далекогледа в калъфа на ремъка си и се покашля.

— Ще слязат преди водопадите, нишковеща. Трябва да се омитаме, преди това да е станало.

— Тогава да тръгваме — рече тя с равен глас.

— Ще се наложи да се движим бързо. Готова ли си?

Тя изсумтя и когато Едуан погледна назад, лицето й се бе смекчило. Едва забележим намек за дяволитост трептеше по него.

— И двамата знаем отговора, кръвовещи — тя мина край него с високо вирната брадичка. Предизвикателна. — Въпросът е дали ти ще можеш да издържиш.

Сетне се впусна в бяг, а Едуан я последва.