Сюзан Денърд
Ветровещ (7)

Шест

Мерик влезе в Стария град с дълги енергични крачки, следвайки мократа къдрава глава на Кам.

Още не можеше да свикне с остриганата й коса — тази сутрин беше отрязала плитките, които всички нубревненски момчета носеха на корабите. Защо ми е да приличам на моряк, когато вече не съм? — беше попитала на ферибота към столицата. Пък и така никой няма да ме познае.

Мерик не беше съвсем сигурен за това. Хора с петна по кожата се срещаха рядко, а тези на Кам изпъкваха още повече заради мургавината й. Като се добавеше и грозният белег на лявата й ръка, човек едва ли можеше да я забрави.

И тя като Мерик беше нахлупила ниско качулката си, докато вървяха по плувналите във вода улици. Тук, в Стария град, в най-северозападния край на града и на няколко километра западно от площад „Присъда“, сградите се бяха накривили една към друга. Често в една тясна къщурка се тъпчеха по четири семейства, а улиците гъмжаха от хора.

Но тук Мерик можеше да намери подслон и да се приготви за отиването си в Иглената кула.

Кам вървеше решително през човешкия мравуняк с тънки и подвижни като на бекас крака. Беше отраснала по улиците на Ловац и познаваше най-преките пътища през града. Освен това отдалеч надушваше кога ще се появят войници.

А това беше хубаво нещо, защото войниците обикаляха навсякъде и залавяха всеки с татуировка под лявото око на площад „Присъда“. На всеки няколко пресечки Кам се обръщаше назад, за да поведе Мерик по някоя подгизнала странична уличка. Дори когато не се виждаха войници, тя пак свиваше я по тясна улица, я по сенчест път, докато накрая Мерик зърна позната сграда.

— Спри — нареди той. — Ще влезем тук — и посочи тясна къща, залепена за множество други.

На табелата пишеше, че това е магазин за играчки, но затворените капаци говореха друго.

— Сега е жилищен дом — каза Мерик на Кам, сякаш това обясняваше защо бяха дошли тук.

Това нищо не обясняваше, но Кам не пита повече. Тя никога не искаше да знае повече. Доверяваше се на бившия си адмирал и бивш принц даже когато Мерик явно нямаше никакъв план. Или идея.

Той беше рибата от масата, примамен в пещерата от златото на кралица Рак, а Кам беше слепият брат, който щастливо и глуповато го следваше. Право в черната паст.

В порутеното магазинче Мерик мина покрай децата, които си играеха, и прекрачи сгушените им прегладнели баби. Беше много по-претъпкано от последния път, когато беше идвал тук, и коридорът се беше превърнал в място за живеене. Продължение на всеки набързо пригоден дом.

Ще дойде храна, поиска да им каже Мерик, защото, каквото и да бе твърдяла Вивия преди седмици, нубревненците нямаше да откажат храната само защото пристигаше от една от империите.

Бедрата му пламнаха, докато с Кам изкачат трите етажа. Той се наслаждаваше на болката — тя откъсваше мислите му от онова, което го очакваше. Напомняше му, че можеше да бъде мъртъв. И дължи всеки сантиметър от все още живата си плът на помощта на Ноден и пророческия стомах на Кам.

Стомахът ми, беше му казала, след като го намери. Винаги ме предупреждава, когато се задава опасност, и досега не ме е подвеждал. Точно на такива небивалици Мерик беше склонен да махне пренебрежително с ръка… Само дето стомахът на Кам беше единствената причина още да е жив, а и този загадъчен орган беше отървал кожите им поне шест пъти по време на пътуването до Ловац.

— Седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет — броеше Кам зад него.

На всяко стъпало имаше число и всяко число излизаше по-запъхтяно от предишното. През последните няколко дни раменете на момичето бяха почнали да стърчат през ризата и на Мерик не му убягна как Кам даваше по-голямата част от яденето на него. И нищо че той винаги настояваше да делят поравно, подозираше, че тя не му се подчинява всеки път.

Кам стигна до двайсет и седем и двамата с Мерик стъпиха на площадката на най-горния етаж.

Нови дванайсет стъпала по претъпкания коридор ги отведоха до нисичка чамова врата. След като Мерик се огледа предпазливо и на двете страни, той почука заклинанието ключ по рамката.

Сърцето му заби учестено. Дървото се разми в далечни и неясни шарки.

Магията щракна. Железният лост отвътре се плъзна и Мерик зяпна неподвижно резето. Познатата дупка в дървото под него. Но не можа да отвори. Беше мислил, че ще успее, но сега, когато беше тук, разбра, че е бъркал.

— Сър — обади се тихо Кам, — ще влезем ли?

Кръвта на Мерик забуча като ураган в ушите му.

— Тук живееше… Кълен.

— Първият помощник — Кам сведе глава. — Досетих се, сър.

Внезапно Мерик бутна вратата и понечи да нахълта. Очите му срещнаха познатото жилище и той понечи да тръгне рязко напред, но застина с наклонена глава. Увисна във въздуха като забравен на примката труп.

Един-единствен лъч светлина пропълзя в стаята през тесния прозорец. Почти весело. И несъмнено присмехулно зашепна по широките дъски на пода, боядисаните в червено стени и откритите ниски греди.

Твърде ниски, за да може Кълен да се движи свободно из стаичката. Удрял си е главата в тях всеки път, точно както правеше на „Жана“. Точно както е правил в колибата, където беше отрасъл в нихарския имот далеч на юг.

— Хайде, сър — мазолестата длан на Кам докосна ръката му. — Хората зяпат. Трябва да затворим вратата.

Когато Мерик не помръдна, тя го помести две крачки напред. Шумен удар разтърси стаята и магията запращя зад него, когато заклинанието ключ се възобнови.

— Пламък? — изрече въпросително Кам, сякаш се надяваше, че привързаните за ниските греди лампи се палят с огневещерска магия.

Така беше и при командата те светнаха живо и огряха трапезарията вляво.

Навсякъде имаше захвърлени книги. Всяка с различна на цвят корица, с кожа от различно животно, с различно заглавие, напечатано на гърба. Книги в шкафа, книги на масата, купчини от книги на трите различни стола.

Един за Кълен. Един за Мерик. И един, най-новият от трите — за сърценишката на Кълен.

Райбър. Гърдите му се свиха при името, пред красивото черно лице, което извикваха. След смъртта на Кълен тя беше изчезнала, като остави на Мерик само една бележка. И макар да беше вярно, че Мерик така и не се бе сближил с нея и така и не разбра какво ги свързваше с Кълен, точно сега компанията й щеше да бъде добре дошла. Тогава поне един човек щеше да разбере какво чувства принцът.

Мерик извърна поглед надясно, където Кам чакаше предпазливо на няколко крачки зад него.

— Ще те оставя сам, сър. Ако искаш. Ще ида да намеря истинска вечеря — тя се хвана за корема, който напоследък беше хлътнал. — Не знам за тебе, но това агнешко хич не ме засити.

— Чакай — промълви Мерик. — Тук трябва да има… мартени… — думите му заглъхнаха.

Той се запрепъва към леглото. Неоправено и с още захвърлени книги по него. Под възглавницата беше скътана кесия, от която Мерик извади един-единствен сребърен мартен. Но Кам заклати глава, бузите й пламнаха, червени като морска звезда.

— Не мога да го взема, сър. Хората ще си помислят, че съм го откраднал — и посочи мръсните си дрехи, сякаш това обясняваше всичко.

И сигурно беше така.

— Правилно — той бръкна по-надълбоко в кесията, докато напипа един дървен мартен. После още два. — Ето, дръж.

— Благодаря, сър. Скоро ще се върна.

Тя удари с юмрук по сърцето си и зачака Мерик да я освободи. Да й даде знак. Все едно какъв.

Но той не можа. Беше пресъхнал като кладенец. Нямаше ярост. Нямаше магия. Само едно…

Нищо.

Обърна й гръб и Кам схвана намека. Миг след това магията изсвистя зад него и вратата се отвори и затвори. Той остана сам.

Тръгна към трапезарията. Към книгите на масата и по столовете. В самото начало на познанството им Райбър беше подарила на Кълен книга. От човек, който не беше прочел и един ред през живота си, въздуховещият се превърна в страстен любител на четенето и купуваше всеки роман или историческа книга, до които се докопаше.

Двамата с Райбър не говореха за нищо друго. Вечно стояха приведени над прочетена книга или обсъждаха по-тънките въпроси на някой философ, чието име Мерик никога не беше чувал.

Едно гръбче привлече погледа му — познато заглавие, което Кълен четеше на „Жана“ часове преди смъртта си.

„Истинската история на дванайсетте храбреци“.

Дъхът му секна. Той грабна книгата от масата, чу се стържене от кожата, вдигна се облак прах. Мерик разгърна корицата…

Друг екземпляр. Въздъхна тежко. Първата страница на това издание беше откъсната, а онова, на „Жана“, беше непокътнато. По листовете на това имаше бял прах, подчертани абзаци и заградени изречения, докато по книгата на „Жана“ не беше писано.

Естествено, че екземплярът ще е друг. Онзи, на кораба, беше станал на пепел, а дори и да беше същото издание, какво от това? Една книга не можеше да замени нишкобрата му.

Мерик остави страниците сами да се разтворят и отвътре му намигна карта със златен гръб. Той я обърна. Храбрецът на хрътките. Беше от колодата карти таро, които Райбър винаги носеше със себе си — само толкова можеше да каже Мерик, — а под нея имаше ограден абзац: „Храбреците, заключени от нас, някой ден ще се завърнат. Гладни за мъст, с необуздана ярост, защото тяхната мощ никога не ни е принадлежала. Но само в смъртта те могат да проумеят живота. И само в живота ще променят света“.

Мерик бе ни жив, ни мъртъв и какво му оставаше? Без кораб. Без екипаж. Без корона.

Но с нишка, по която да върви. Убиецът Гарън беше свързан с Вивия и това беше първата крачка към доказването, че зад експлозията и нападението стоеше принцесата. Несъмнено при подобни факти Върховният съвет никога не би позволил на Вивия да управлява.

Самата мисъл за нея запрати нова гореща вълна по гърба му. Тя се разпростря по ръцете и пръстите му. Загоря буйно, сладко. През всичките тези години Мерик се бе опитвал да опитоми нихарския си гняв. Да се пребори с нрава, който беше донесъл слава и могъщество на рода му. Най-сетне точно той го бе тласнал съвсем млад към Вещерското изпитание и беше убедил крал Серафин, че е по-силен, отколкото беше в действителност.

И през всичките тези години принцът беше потискал гнева си, за да се отличава от Вивия, но докъде го беше довело това?

Не беше спасило Кълен от собствената му буря.

Не беше спасило Сафия фон Хастрел от марсточаните.

И сигурно като водния ад на Ноден не беше спасило Нубревна от глада и войната.

Затова Мерик прегърна яростта. Остави я да изтече с всяко издишване. С всяка мисъл. С този гняв можеше да помогне на гладуващия си град. Да защити умиращия си народ.

Защото макар най-светите души да пропадаха, а Мерик беше паднал надълбоко, те успяваха да изпълзят отново.

 

 

Камбаните удариха четиринайсет пъти в бурните ветрове, когато Вивия успя да слезе под града, дълбоко навътре в сърцевината на платото.

През изминалите девет седмици беше идвала тук всеки ден, независимо от обстоятелствата. И всеки път правеше едно и също: оглеждаше езерото, сетне търсеше из тунелите изчезналия митичен подземен град.

След като излезе от Залата за битки, Вивия откри хаос. Ветробарабани биеха тревога за подкрепления на площад „Присъда“, а когато тя пристигна там, бунтът беше в разгара си.

След като час неуспешно се мъчиха да вкарат избягалите затворници обратно в оковите, а с всяка минута небето притъмняваше все повече, Вивия нареди на войниците да се откажат.

Нямаше смисъл, не и след като заваля. Повечето от хората в оковите бяха извършили престъпление с едничката цел да ги арестуват, водени от погрешната вяра, че ако ги вкарат на топло, ще се радват на закуска и вечеря. Но затворът в Ловац вече се пукаше по шевовете и тези мними, отчаяни престъпници изкарваха присъдата си в оковите, където, разбира се, храна нямаше.

Все пак шепа опасни затворници оставаха на свобода. Да не споменаваме този звяр, който ги беше пуснал.

— Ярост — прошепна Вивия на себе си, докато влизаше още по-навътре под земята.

Ама че глупаво име, този само си просеше гнева на Миногите. Хората на площад „Присъда“ може и да вярваха наивно, че отмъстителният светец на Ноден е дошъл да ги спаси, но Вивия знаеше, че който и да беше той, беше човек.

А хората можеха да бъдат издирени. Арестувани. Обесени.

Тя закрачи по-бързо. Толкова надълбоко под повърхността въздухът беше вечно студен и почти никакви създания не вирееха тук. Светлината на фенера й пълзеше по грубите варовикови тунели. Един, след него друг. Изобщо не приличаха на съразмерните и облепени с тухли резервоари над земята, където вървяха каналите и водовещерските тръби. Когато Вивия се връщаше горе, кожата, косата и униформата й бяха поръсени с прах.

Ето защо още една униформа неизменно я чакаше в градината на майка й, скътана в суха кутия. Работеше сама, защото тези оронени пещери бяха винаги празни, винаги тайни. Доколкото й беше известно, Вивия беше единственият жив човек, който знаеше за съществуването на този магичен свят и реката.

Или поне тъй й беше казала майка й, преди да я доведе тук долу преди петнайсет години. Тогава Жана още беше кралица на власт. Лудостта и Върховният съвет не й бяха отнели короната.

Това е източникът на силата ни, лисиче, беше казала тя на Вивия. Причината нашето семейство, а не друго да управлява Нубревна. Тази вода ни познава. Тази вода ни е избрала.

Тогава Вивия не беше разбрала какво искаше да й каже Жана, но сега разбираше. Сега чувстваше магията, която свързваше кръвта й с тези подземни реки.

Тя влезе в последния тунел, където една древна огневещерска лампа сгря погледа й. По-ярка от фенера й, тя накара очните й ябълки да затуптят.

Продължавай. Поне тук не трябваше да се насилва. Тук можеше да се взира в тъмнината отвъд и й беше все едно дали майка й гледа оттам.

Мастилените води се разстилаха пред нея, докъдето стигаше присвитият й поглед. Подземната река се вливаше и извираше от необятното езеро — сърцето в платото на Ловац. Тук се криеше истинската сила на Нубревна. Тук туптеше пулсът на града.

На брега на езерото лежаха останките на древна лодка с гребла, на която Вивия закачаше фенера си и овесваше дрехите си. Така стори и сега, като започна от ирисовосинята лента в горната част на ръката си.

Протоколът изискваше до погребението всички мъже и жени в Кралските войски да носят траурни ленти, но това беше досадно. Лъжа. Повечето войници не бяха познавали принца и пет пари не даваха за него. Мерик беше отрасъл на юг и за разлика от Вивия, която със собствени сили и пот на челото се беше издигнала на поста си, брат й беше получил даром кораба, екипажа и лъскавите капитански копчета.

А няколко години след това, като крайна обида за Вивия, Мерик беше произведен в адмирал. И въпреки възмущението по онова време на другите моряци и войници, с които бе учила, явното недоглеждане на Серафин я огорчи не по-малко.

С лекота, с лекота. Всичко в живота на Мерик беше ставало с лекота.

Вивия рязко издърпа ботушите си и свали редингота си. Сетне продължи както обикновено и изсъска:

— Угасни.

В пещерата се възцари мрак, тя затаи дъх и зачака очите й да привикнат… Ето. Звездната светлина започна да примигва.

Не беше истинска, а ивици, пръски, капчици светещи гъби, които предлагаха предостатъчно светлина, щом веднъж зрението й посвикнеше. Четири основни лъча пълзяха по скалата и се срещаха в средата на тавана. Фосфоресцираща светлина, беше казала майка й.

Лъчите трябваше да бъдат шест и допреди девет седмици бяха толкова, но тогава най-далечната ивица в отсрещния край на езерото беше угаснала. И остави пет лъча за още три седмици… Когато още едно поточе изчезна.

Светлината не беше загивала никога през живота на Вивия, нито по времето на кралица Жана. От два века насам нито един от шестте лъча не беше угасвал.

Било е знак, че народът ни е твърде слаб, за да продължава да се бори, беше обяснила Жана. И още — че кралското семейство е твърде слабо, за да продължи да го закриля.

И тъй, хората се скрили под земята, в просторния град, издълбан в пещерите. Там светлината нараснала в такива огромни магически размери, че стигнала да поникнат растения или поне била достатъчно тревовещите да им помагат да виреят.

Подземният град е голям колкото Ловац, лисичето ми. Могъщи вещици, каквито днес вече не се намират, построили укритието преди векове, за да запазят народа ни жив.

Вивия беше поискала да научи повече. Как е бил построен градът, майко? Защо вече няма могъщи вещици както някога? Как светлината разбира, че сме твърде слаби? Къде е градът?

Чудесни въпроси бяха това, но Жана нямаше отговор за тях. След като предците им за последно използвали града, той бил затворен. Не останали записки, нито следи от него.

Но имаше един въпрос, който Вивия никога не се осмели да зададе: Ще доведеш ли тук Мерик? Не бе искала да знае отговора, не бе искала да рискува да посее мисълта в главата на майка си. Това беше тяхното местенце, на майка и дъщеря.

А сега беше нейно. На Вивия. И на никой друг.

Тя пристъпи с лека походка до ръба на езерото. Зелената светлина се плисна по повърхността и затанцува в такт с течението. От време на време проблясваше рибка или черупчеста животинка. Силата на водата се вля в нея още преди пръстите й да докоснат края. Нейната връзка с вълничките и приливите, силата и безвремието.

Езерото тозчас прегърна Вивия. Приятел, който я закриляше. Водата охлади пръстите на краката й и щом потопи ръце в необятното й пространство, очите й се притвориха. Тогава се запровира покрай всяка капчица, която течеше през платото. Това беше нейната сила. Това беше домът й.

Магията на Вивия се плъзна като змия през езерото, докосна се до гадинките, които от цяла вечност обитаваха мрачния свят. Покрай скалите и камъните, и отдавна изгубени, забравени съкровища. Закатери се нагоре по течението. Спусна се надолу. Времето се стопи до нещо пусто — човешко понятие, за което водата нехаеше и от което не се нуждаеше.

С езерото всичко беше наред. И Вивия се завърна в себе си, а по краищата на съществото й се настани чувството за загуба. Винаги ставаше така, когато връзката й с езерото се прекъсваше. Ако можеше, би останала тук безкрайно. Ще пусне корени, ще потъне в него завинаги…

Вивия се отърси. Не. Не. Трябваше да се движи. Като реката, като приливите.

С ръце, обвити здраво около гърдите й, тя излезе от водата. За нула време нахлузи ботушите, мокрите й пръсти се свиха в сухата кожа и тя пак вдигна фенера. Вчера беше обходила няколко пещери, които образуваха спирали над езерото. Те бяха свършили при едно срутване, а от другата страна Вивия беше надушила вода. Движеща се вода — като големите приливи, които прочистваха резервоарите.

Искаше да разчисти пътека през отломките от срутването и макар че от другата страна навярно я чакаха буйни бързеи, те не представляваха пречка за една приливовеща.

Вивия тъкмо стигна до едно ключово разклонение в тунелите, когато нещо я удари по главата.

Тя се сви, ръцете й се вдигнаха към скалпа. В косата й се вплетоха крака, крака, крака. Тя удари. Силно. Черно петно падна на пода на пещерата.

Вълчи паяк, чудовищно голям и мъхест. Той побягна, като разпъваше широко крака, и остави Вивия да си поеме дъх. Да успокои бумтежа на сърцето си.

От гърлото й се надигна истеричен смях. Тя можеше да сплаши целия флот. Можеше да се спусне по водопад от планински връх чак до края на някоя долина. Можеше да победи в битка всеки мъж или жена.

Но един паяк… Тя потрепери и вдигна рамене. Тъкмо да продължи изправена напред, зърна движение близо до краката си. И нагоре по стените.

Вълчият паяк не беше единственото създание, което драпаше към повърхността и трепереше от страх. Една стоножка, не, дузина стоножки се заизвиваха навън от процепите близо до краката й. По стените плъзнаха саламандри.

Пресвети Ноден, откъде идваха всичките тези твари?

И по-важното, от какво бягаха?