Сюзан Денърд
Ветровещ (32)

Трийсет и едно

Изьолт не знаеше какво да прави с детето.

Когато Едуан я откри, тя стоеше на брега на Амонра и гледаше как планинският прилеп отлита на юг. Сърцето й слезе в петите от изненада. От страх.

Той беше тъй безшумен. Без никакви нишки.

И целият в кръв. На ококорените й очи Едуан каза:

— Кръвта не е моята.

После й даде знак да го последва.

И я заведе до купчина бъзови храсти, затъкнати под огромен гошорнски дъб близо до брега. Вътре пулсираха нишки в постоянно уплашено сиво. Изьолт се бе вмъкнала между клоните и до сребристото коренище на дъба бе открила свито момиченце, което почти се бе сляло с дървото. Игра на светлината и все пак Изьолт трябваше да премигне три пъти и да потърка очи, за да види добре. Да установи възрастта на момиченцето, деликатността му, угнетеното му душевно състояние, довело го до вцепенение.

То беше на шест, а може би на седем годинки. Освен това изглеждаше отчаяно и объркано. Нишките му се виеха в безкрайни нюанси на светлосив страх. Никакви други цветове. Никакви други емоции.

Едуан влезе в бъза, мина покрай Изьолт и коленичи до момиченцето.

— Откъде си, сестричето ми? — говореше на чист номатски. — Червените платна ли отвлякоха семейството ти?

Мълчание. Детето се взираше с големите си лешникови очи в Изьолт.

Дете. Дете. Изьолт не знаеше какво да прави с детето.

Тя пусна раницата си на грапавата земя. Трябваше да намерят подслон, момиченцето имаше нужда от дрешки. От обувки. Огънят също нямаше да им навреди, стига приближаващите армии да не ги видят.

Изьолт се приближи леко към Едуан и нишките на детето светнаха яркобяла паника сред сивото. То се скри по-навътре в корените.

— Няма да те нараня — рече Изьолт и придаде на лицето си спокоен израз, както се надяваше.

Нишките на момиченцето не се промениха.

— Монах — не беше много сигурна защо използва званието на Едуан. Навярно не искаше да каже кръвовещ пред детето.

Едуан се изправи. Момиченцето се изопна, а когато той се обърна, то го сграбчи. Пръстчетата му се впиха в неговото наметало.

Лицето на Едуан не се промени, когато погледна назад. Каменното спокойствие се запази, но той рече нежно:

— Никъде няма да ходя, совичке.

Тя го пусна.

И залезното розово лекичко затрептя между нишките й. Ослепително ярко сред сивото. Свързващите нишки.

— Какво има? — попита Едуан и накара Изьолт да се обърне към ъгловатото му лице.

Светлосините му очи изглеждаха почти бели на слабата светлина.

— З-защо — подхвана тя, но тозчас стисна здраво устни.

Беше уморена. Планинският прилеп я беше уплашил.

— Защо — опита отново, този път по-спокойно — е тук това дете? Какво смяташ да правиш с него?

— Не знам.

Изьолт погледна косо към момиченцето, чиито големи очи бяха приковани в тях. Както беше казал Едуан, с калните петна по светлата си номатска кожа, тя приличаше точно на малката сестра на Луната майка — Совата.

Трябва да я изкъпем, помисли си Изьолт.

— При Червените платна ли я намери? — обърна се тя пак към монаха.

Той кимна.

— Същите, които те преследваха.

— И… к-къде са те сега?

— Няма ги.

Кръвовещият не каза повече, но и нямаше нужда. Беше ги убил и това обясняваше кръвта.

Изьолт трябваше да се уплаши. Да се стъписа. Да се погнуси. Никой друг нямаше право да отнема живот, освен Луната майка, но… ето че чувстваше само хладно облекчение. Хората на Корлант вече нямаше да я преследват.

— Можеш ли да надушиш семейството на момиченцето? — настоя тя. — Или племето му? Може да го върнем обратно.

Когато Едуан не каза нищо, Изьолт плъзна поглед към него. Той я наблюдаваше с неподвижно лице. Гърдите му също не помръдваха, беше стаил дъх. Изьолт не можеше да предположи какви мисли му минаваха през главата.

По гърба й премина тръпка. Тя се тросна ядно:

— Какво? Можеш или не можеш да проследиш семейството му?

Краищата на Едуановата уста увиснаха надолу.

— Мога. По рокличката му има следи от племето. Но… — Едуан премести поглед зад нея. Зениците му светнаха. — Семейството му е на север. Обратно по пътя, от който дойдохме.

Изьолт сви носле.

— Но ако не продължим сега, няма да можем да преминем. Корабите на обирджиите ще пуснат котва, армиите им ще ни пресекат пътя.

— Да, ще пресекат твоя път.

Няколко мига трябваха на Изьолт да разбере какво й казва Едуан. А щом това стана, в душата й пролази лед. Лека въздишка излезе от устните й.

Това, значи, беше краят на тяхното пътуване заедно. Тяхното необичайно другарство свършваше завинаги.

— Не мога да оставя детето — каза той с равен глас и безизразно лице.

Но Изьолт усети, че се оправдава.

— Да — съгласи се тя.

— То ще бъде бреме за нас, ако продължим напред.

— Да.

— Веровещицата е на югоизток — той посочи реката. — Най-вероятно се намира чак в края на полуострова. А може би в морето.

Изьолт кимна. Не можеше да спори, нямаше какво да каже… за да задържи Едуан при себе си. Пътищата им се разделяха — и толкоз.

— Най-прекият път е да вървиш все покрай реката. Но трябва да побързаш, ако искаш да изпревариш Червените платна. Аз ще отведа Сова…

После каза нещо за храната — да си разделят провизиите и кой да вземе карауенското наметало.

Изьолт вече не го слушаше.

Тя пак погледна момиченцето. Сова. Най-малката сестра на Луната майка. Повече птица, отколкото човек, тя я следваше безмълвно навсякъде. В старите приказки се разказваше, че смелостта на Совата се появявала нощем, а денем птицата се криела в най-мрачните краища на гората — точно както правеше малкото същество сега.

Защо е трябвало да го намира? — питаше се Изьолт и между раменете си усети пронизваща тръпка. Защото ако Едуан не бе намерил момиченцето, сега нямаше да се налага тя да продължи сама.

Сафи се намираше на югоизток; само тя имаше значение. Сафи беше розата на слънчевата светлина, а Изьолт — сянката. Без Сафи Изьолт беше гъмжаща топка от мисли, които вечно я отклоняваха от пътя.

Сафи беше Каар Ауен. Изьолт беше момичето, на което му се щеше да бъде.

Заради тази истина Изьолт ненавиждаше себе си, но нямаше как да избяга от нея. Тя искаше да намери Сафи; искаше Едуан да я отведе при нея; искаше това дете да изчезне.

Чудовище, каза на себе си. Ти си чудовище.

В този миг осъзна, че кръвовещият бе замълчал. Той се взираше в нея и тя го погледна. Секунда. Две. Времето продължи да тече, а бризът развяваше храсталаците и мушичките бръмчаха.

Изьолт знаеше какво трябва да направи. Знаеше какво щеше да направи Сафи на нейно място. Какво биха направили Хабим или Матю, майка й и всеки, който имаше твърд характер. Защо тогава й беше толкова трудно да намери думи?

Тя преглътна. Едуан се обърна да върви. Нямаше какво повече да си кажат и след миг той вдигна Совата на крака.

— Ще вървиш или предпочиташ да те нося, Совичка?

Момичето не пророни и дума, но Едуан кимна, сякаш той беше този, който бе видял зелената решителност да проблясва в нишките й. Знак, че Совата искаше да върви сама.

Изьолт се обърна и се измъкна от бъзовия храсталак. Нещо се възбунтува в гърдите й. Нещо непонятно, едновременно огнено и мразовито. Ако Сафи беше тук, тя щеше да знае какво чувства Изьолт.

Ето защо трябваше да продължи напред.

Зад гърба й се чуха ситни стъпки и Совата излезе от листата. А след нея и Едуан. Изьолт не ги погледна, мислите й бяха отправени на юг. По най-прекия път покрай Червените платна.

Миг след това тихо, съвсем тихо Едуан се появи до нея. В протегнатата му ръка стоеше стрелата.

Когато Изьолт не посегна да я вземе, той внимателно улови китката й и обърна ръката й нагоре. После сложи желязото в чакащата й длан. То беше топло, също като пръстите му, които се отдръпнаха.

Ни една дума не излезе от устните му, Изьолт също мълчеше. Разгледа почти вцепенено желязната стрела, която проблясваше под лъчите на слънцето.

Едуан се върна при Сова и преди Изьолт да се обърне към него, те вече се отдалечаваха — леко движение сред шумящата зеленина. Накрая Изьолт си върна дар словото.

— Едуан — никога не бе изричала на глас името му.

Учуди се колко лесно го каза.

Той се обърна както винаги с непроницаемо лице. Но по него се четеше нещо… Надежда, помисли си тя, макар че това й се видя невъзможно.

Едуан не беше от мъжете, които се надяват.

— Талерите са в Лейна — продължи тя. — На хълма има кафене, в чиято изба открих ковчеже с монети. Не знам как са попаднали там. Аз само ги намерих и ги взех.

Едуан изпусна въздишка. Накани се да я попита още нещо — Изьолт забеляза това по начина, по който беше стиснал устни.

Но после промени решението си и се обърна.

Изьолт последва примера му, извърна се към реката и потегли на път.

Без да поглежда назад.

 

 

Мерик коленичи до Кам, забравил за Вивия, Гарън и Деветките. Тя се бе свила, а лявата си ръка притискаше в корема. Кръвта шуртеше.

— Трябва да намерим помощ — каза той.

Опита се да я вдигне, но тя не му даде. Поклати глава.

— Съжалявам, сър — прошепна. — Не знаех какво се кани да направи Гарън…

— Това не ме интересува, Кам. Стани, по дяволите! Трябва да намерим помощ.

Отгоре им се простря сянката на Вивия.

— Иглената кула — рече тя. — Там ще намерим лечител. Насам — и посочи другия край на площада.

— Да вървим тогава — без да обръща внимание на доводите на Кам, Мерик мушна ръка зад гърба й, а Вивия застана от другата й страна.

Но вироглава както винаги, тя ги избута. Лицето й беше пребледняло. Навсякъде имаше петна от кръв.

— Мога да вървя — изпухтя тя. — Боли ужасно, но аз знам най-бързия път. Елате — и се запрепъва през труповете, а на Мерик и Вивия не им остана друго, освен да я последват.

Кам тъкмо ги поведе по една странична уличка, когато Мерик го усети — студено течение от незапалено огнище. Капещ мраз върху вечния му гняв.

Той се завъртя натам и както очакваше, както усети с тялото си, погледът му срещна стена от сенки. Тя се извисяваше над сградите. Целият град чернееше от тях, цялата пещера.

Стената се движеше към тях.

— Бягайте! — заповедта се отрони от езика на Мерик, жива.

Люшна се точно като създанието, което ги приближаваше. Той изкрещя:

— Бягайте!

Сграбчи Кам и я повлече по-бързо към Иглената кула или онова, което лежеше пред тях. Но далеч от сенчестия мъж.

Никой не възрази. Всички побягнаха.

С всяка крачка гърдите на Мерик се свиваха. Той беше рибата на въдица, която теглеха в погрешната посока. Улица след улица. Той се мъчеше да държи паниката под контрол.

Далечен глас запя.

Дочуха се думите, с които Мерик вече беше свикнал, песента, която сега живееше в него. Това бяха забравените от него стихове, а може би никога не ги бе чувал. Песента идваше от сърцето на града. Отдалече, но все повече се приближаваше.

И все по-надълбоко навлязоха в мрака,

където ехо от рачешка щипка защрака.

Уплаши се Дарет, но Филип Глупеца

му вдъхна кураж лекокрили.

Кам едва не се препъна. Мерик я улови и я подпря здраво за гърба.

— Какво беше това? — попита Вивия.

Брат й замълча и ги подкара напред, защото стената от мрак ги застигаше.

И заплува Глупеца дважди по-бързо

забравил, че брат му слепец е.

Бил чувал приказки за славното богатство,

което кралицата натрупала в пещерата.

Гласът стигна до съседната улица. Сенките се сгъстиха. Всеки миг щяха да захлупят Мерик, Вивия и Кам и да ги заслепят. Да ги хванат в капан.

Отбягвала рибите кралицата и съкровища

трупала, тъй си мислеше Филип Глупеца.

И вярваше още, че с пари ще си купи

любов, а с богатствата — кралството цяло.

Пътят напред свърши и кълбо въздух целуна Мерик по лицето. Бриз. Хладен, свеж…

— Завийте надясно — изрева той, а Вивия и Кам се подчиниха.

А тайната на дългото царуване на Рак била,

че знаела какво мечтаят рибите.

Блестящи скъпоценни камъни и власт,

и вечен глад за мъничко любов.

Още две улици, още два завоя и нов студен вятър погали Мерик. Но тъкмо разтвори устни да им викне да завият наляво, когато с ужас в гърдите осъзна, че ги беше завъртял в кръг. И тогава по необясним начин черната стена се изправи право пред тях.

Това беше капан. Стръвта на въдицата на кралица Рак, а той наистина беше братът глупец. Вятърът, който бе следвал, принадлежеше на сенчестия мъж.

— Спрете — думата се изплъзна от гърлото му, а той спря тежко и придърпа Кам до себе си. — Поведох ви по грешен път.

Кам запази самообладание въпреки кръвотечението.

— Натам — тя посочи с брадичка нова улица.

След трийсет крачки стигнаха стената в дъното на пещерата, където ги чакаше врата. Тъкмо навреме, защото сенките почти ги застигаха. Пипалата се протягаха напред като смъртта по морското дъно. Тежки. Гладни. Неестествени.

Вивия първа се шмугна през вратата, а след нея Мерик и Кам. Каменният проход се изкачваше спираловидно нагоре, а накрая рязко свършваше при течащата вода. Точно както в резервоара, водата течеше край тях с бясна скорост. Вивия понечи да скочи, за да опита да я надбяга.

— Стой! — извика Кам. — Потокът ще спре! На всеки шейсет секунди спира за десет. Трябва само да знаеш как да броиш!

— Но ние не знам колко време е минало! — изкрещя Вивия. — Ако не си забелязала, преследва ни чудовище!

Сякаш в отговор, смехът на сенчестият мъж се разнесе по тунела.

— Не се бой от мен.

— Не се боя — отвърна Мерик, без да знае защо.

Дори не знаеше как беше чул гласа над рева на водата.

Тогава потокът спря. Бяла пенеста опашка мина край тях и остави мокри камъни и продължението на тунела на десет крачки от другата страна.

Кам се измъкна от Мерик и побягна. Вивия я последва.

Мерик остана.

О, той се опита да тръгне подире им, но краката му се заковаха за пода. Искаше се огромно усилие да направи една крачка. Втора.

После стана късно. Сенчестият го застигна.

Мракът се стовари отгоре му, както беше станало в оранжерията на Линдей, но с десет пъти, хиляда пъти по-голяма сила. Това не беше лекото угасване на стиснат с пръсти фитил, нито слабото стопяване на огневещерски пламък. Тази тъмнина беше неочаквана и абсолютна. В един миг Мерик виждаше тунела отпред с Кам и Вивия в него.

В следващия беше окован в чернота. Нямаше горе. Нямаше долу. Нямаше усет за това къде свършва тялото му и къде започват сенките. Затъмнение. Онова усещане за светлина, където тя липсваше напълно, за болка без източник.

Той тръгна пипнешком напред, но нямаше стена, която да го води. Нищо, за което да се хване. Само думите, които се прокрадваха зад гърба му.

— Знаеш ли, че тази песен не е нубревненска — гласът беше съвсем близо. Дращещ нокът по гърба на Мерик. — Братята глупци са по-стари от този град, а разказът им идва от планините. В онези дни, когато имах друго име. В дните, преди да се превърна в светеца, когото наричате Ярост.

Погали го вятър по бузата. Той вдиша дълбоко и остави въздуха да се завърти край него. Магията се събра. Сега успя да почувства тунела. Водата наближаваше от дясната му страна. Трябваше само да побегне.

И тъкмо хукна, когато сенчестият мъж се разсмя.

— О, нишкобрате, не биваше да използваш магията си близо до мен.

При тези думи Мерик се вцепени. Нишкобрат. Това… не можеше да бъде.

Сякаш в отговор тъмнината се отдръпна. Отново се появи светлината от гъбите, която бе останала скрита от бурята на сенчестия мъж. Тя покриваше всеки сантиметър от този тунел и освети водите, които фучаха насам.

Всеки миг те щяха да го връхлетят. Мерик трябваше да мръдне. Трябваше да побегне.

Но не го стори. Извърна глава и видя как едно по едно пипалата на мрака се прибраха в мъжа, който крачеше към него. Висок мъж. Широкоплещест. С бяла като пепел коса, по чиято кожа танцуваха и се движеха опушени сенки. Те облизаха ръцете му и почернял сняг опаса главата му.

Кълен се усмихна. Пронизваща сърцето, позната усмивка.

— Здравей, стари приятелю. Липсвах ли ти?

Мерик има време, колкото да си помисли Не може да бъде, а след това водата го удари.