Сюзан Денърд
Ветровещ (4)

Три

Покой, каза си за хиляден път от зазоряване Изьолт дет Мидензи. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.

Не че усещаше едните или другите. Струваше й се, че цяла вечност беше тичала надолу по склона в ледения планински поток. Два пъти беше паднала и два пъти бе цопнала цялата.

Но не биваше да спира. Трябваше да тича. Макар че въпросът накъде не й даваше мира. Ако беше разчела правилно тази сутрин картата, преди пръснатите да надушат миризмата й и да се спуснат по дирите й, тогава се намираше някъде в близост до най-северната точка на Спорните земи.

А това означаваше, че няма да има селца, в които да се приюти. Нито хора, които да я спасят от преследвачите й.

Вече седмица Изьолт се придвижваше към Марсток. Пустеещите низини около Лейна накрая бяха преминали в баири. Чукари. Тя никога не беше стъпвала на места, където билата скриваха небето. О, беше виждала заснежени върхове и назъбени подножия на картинки и беше слушала разказите на Сафи за тях, но никога не беше предполагала колко дребничка щяха да я накарат да се чувства. Колко откъсната от света и хваната като в капан, когато хребетите притулваха небето от погледа й.

Всичко се утежняваше още повече от пълното отсъствие на нишки. Изьолт беше нишковеща и виждаше нишките, които съграждаха, нишките, които свързваха, и нишките, които разкъсваха. Денем хиляди багри трептяха във всеки миг над главата й. Само дето без хора нямаше и нишки, а без нишките нямаше цветове, които да пълнят очите и ума й.

От дни Изьолт беше сама. Беше вървяла по килим от борови иглички и само безбройните дървета, които проскърцваха на вятъра, й правеха компания. И въпреки терена тя се бе придвижвала предпазливо. Никъде не остави отпечатък, никъде не остави следа и неизменно, неизменно следваше пътя на изток.

До тази сутрин.

Четирима пръснати бяха надушили дирите й. Изьолт не разбираше нито откъде се бяха взели, нито как я бяха проследили. Наметалото от саламандрово платно, което кръвовещият Едуан й беше дал преди две седмици, трябваше да прикрие миризмата й от тях, но ето че не стана така. Изьолт усещаше черната гнилоч на нишките на пръснатите, които още я преследваха.

И с всяка минута я настигаха.

Трябва да увия нишкокамъка, помисли си разсеяно Изьолт, откъслечна нишка от вътрешния диалог, която се оплиташе между тропота и плясъка на стъпките й. Да го увия в парче плат, за да не ме дращи, докато тичам.

Беше прехвърлила в ума си поне стотина пъти точно този рефрен, защото не за първи път й се налагаше да търчи с всички сили през неравни гористи местности. Но всеки път, когато най-сетне смогваше да поспре и да се скрие под някой дънер, за да си поеме дъх и да напъне магията си за някакъв знак от преследващи нишки, тя все забравяше да увие нишкокамъка. Поне докато той не започна отново да я драска.

Друг път пък Изьолт се унасяше дълбоко в мислите си и за известно време забравяше напълно къде се намира. Представяше си какво би било наистина да бяха Каар Ауен.

Двете със Сафи бяха ходили на Кладенеца на произхода в Нубревна. Бяха се докоснали до извора му и земята се беше разлюляла от трус. Аз намерих Каар Ауен, беше им казала монахинята Иврен, а вие събудихте водите на Кладенеца.

За Сафи това звание беше съвсем естествено. Тя беше слънчево сияние и непринуденост. Естествено, че тя ще бъде половинката от Каар Ауен, наречена носителя на светлината. Не че Изьолт беше нейна противоположност. Не беше нито звездно сияние, нито потайност. Изобщо не беше нищо.

Освен ако не съм. Освен ако не мога да бъда.

И с тези сгряващи я мисли Изьолт се унасяше в сън.

Но днес за първи път нишкокамъкът беше грейнал — сигнал, че се намира в опасност. Само се надяваше, че където и да беше Сафи в този час, тя не се бе уплашила от собствения си мъждукащ рубин.

Изьолт се надяваше още, че камъкът светеше заради нея, защото ако и Сафи беше в опасност…

Не, не бива да се тормози така. Единственото, което можеше да направи в момента, беше да бяга.

Едва две седмици бяха минали, откакто адските огньове бяха пламнали в Лейна. Откакто марсточаните й бяха отнели Сафи, откакто беше спасила Мерик от срутената сграда и независимо от всичко беше решила, че ще последва нишкосестра си.

След това Изьолт беше претърсила призрачната Лейна, докато не откри изоставеното кафене на Матю. В кухнята намери храна, също и чиста вода. А в избата — даже и кесия сребърни монети.

След като осем дни никой не я потърси, ще — не ще, Изьолт прие, че никой нямаше да дойде. Дом Ерон навярно беше чул, че императрицата на Марсток е отвлякла Сафи и вероятно заедно с Хабим и Матю бяха тръгнали след нея.

На Изьолт не й остана друг избор, освен да тръгне с равномерно темпо на североизток, като денем спеше, а нощем пътуваше. Защото в горите на Вещерия се срещаха два вида хора: тези, които се опитваха да те убият, и тези, които успяваха. Най-добре беше човек да избягва и двата лагера.

Но в нощния мрак дебнеха и сенки, полъхът на вятъра и спомени, които Изьолт не можеше да прогони. Мислеше си за Сафи, за майка си, за Корлант и проклетата му стрела, която едва не бе отнела живота й. Мислеше си за пръснатите от Лейна и за белега с формата на сълза, който й беше останал от тях.

Мислеше си и за Кукловода, която постоянно превземаше сънищата й. Беше се нарекла становеща и настояваше, че Изьолт била като нея. Но Кукловода пръскаше хората и контролираше нишките им. Изьолт не можеше и никога не би направила това.

Но най-много от всичко мислеше за смъртта. Нейната собствена. В края на краищата разполагаше с една сабя и вървеше към бъдеще, което може би не съществуваше.

Бъдеще, което много скоро можеше да свърши, ако пръснатите зад гърба й най-накрая я застигнеха. Когато я застигнеха, защото Изьолт не я биваше много да бяга. Ето защо разчиташе толкова много на Сафи, която се оставяше на интуицията на краката си да я спасяват. В опасни ситуации като тази Изьолт си беше най-злият враг, защото страхът удавяше разума й на нишковеща.

Додето не зърна петуниите. Цял килим покрай потока. Диви, както изглеждаше. Безобидни.

Но не бяха диви. Нито безобидни.

Тозчас Изьолт излезе от потока. Скованите й нозе се препънаха, докато се изкачваше по брега. Падна, улови се с ръце, китките й се огънаха назад.

Тя не забеляза, не я интересуваше, защото, накъдето и да погледнеше, беше пълно с петунии. Почти невидими на шарените сенки, но ако човек знаеше как да гледа, нямаше да ги пропусне. Нямаше, ако беше номатец.

Макар да приличаше на проста животинска пътечка, прорязана между боровете, Изьолт можеше да разпознае номатския път, щом го зърнеше. Осеяни с капани, просеките имаха за цел да предпазват племената от натрапници и означаваха сигурна смърт за всеки неканен в кервана гост.

Вярно, че Изьолт не беше канена, но като една от тях, номатците едва ли щяха да гледат на нея като на „чужденка“.

Тя тръгна сковано навътре по пътечката. Без да бяга, защото една погрешна стъпка щеше да изпусне отрововещерската омара, която се криеше в петуниите.

Ето там. Клонка на земята с формата на копнежна кост, единият й извит връх сочеше на север, а другият на юг.

Единият — навън от пътеката. Другият — навътре.

Изьолт забави още повече крачка, като полека заобикаляше боровете по пътя си. На едно място се надвеси над мъхест камък, на друго запристъпва на пръсти, без да смее да си поеме дъх.

Пръснатите бяха вече съвсем наблизо. Черни нишки се просмукаха в съзнанието й, гладни и противни. След минути щяха да я заловят.

Но точно пред нея се показа следващата клонка, забита в земята, сплетена невидимо в гората. Назъбени капани за мечки, предупреждаваше клончето.

Пръснатите обаче нямаше да разчетат посланието. Не и преди краката им да попаднат между здравите железни зъби, които никой човек не можеше да разтвори.

Краката й потръпнаха от желанието да побегне. Да префучи покрай мечешките капани, скрити сред ефирните папратови листа в сечището пред нея. Тя стисна здраво нишкокамъка си и продължи с равна крачка. Покой, покой, покой. Докато стигне от другата страна, изброи шест капана.

Вече можеше да побегне. И точно навреме, защото зад нея номатският път се разбуди. В далечината се издигнаха горещи облаци от отрововещерската омара. Разнесоха се във въздуха, отъркаха се в гърба на Изьолт.

Пръснатите бяха пуснали отровата, но ето че тя не подейства. Преследвачите й все тъй наближаваха.

Изьолт се затича още По-бързо. Дишаше на пресекулки. Ако можеше да се отдалечи още малко, сигурно щеше да успее да се спаси.

Капаните за мечки защракаха мелодично, като среднощен звън на камбани. От противните гърла се изтръгна вой. Четири от нишките се откъснаха и се забориха с желязото, захапало краката им.

Изьолт не намали. Трябваше да си спечели преднина, докато може. Нозете й газеха папратовите листа и боровите иглички. А тя не знаеше къде ще попаднат при следващата крачка. Виждаше единствено мачтите от борове. Млади дръвчета, дънери, коренища, които подминаваше тичешком. Кълчеше глезените, измяташе коленете си.

Бързината беше грешка. Номатските пътища не бяха прокарвани, за да се тича по тях. Те искаха време. Настояваха за уважение.

И тъй, когато Изьолт стигна до една полянка, нищо чудно нямаше, че твърдата земя ненадейно хлътна. Нищо чудно нямаше, че оттам изхвръкна мрежа.

Тя изскимтя. Сетне полетя право нагоре към върхарите, където спря, клатушкайки се насам-натам.

Въздухът проряза дробовете й. Изсвистя рязко навън. Поне сабята още е с мен, каза си тя разсеяно. Макар че за какво ли й беше, когато висеше на двайсет стъпки височина. И когато един от пръснатите стигна до средата на сечището, оставяйки подире си черна кървава следа. Беше се привел. Половината му крак го нямаше, а кожата му беше раздрана от разсичащата го отвътре магия. Но ето че мъжът се движеше изумително съсредоточено. Нямаше и помен от безмозъчната, неистова жестокост, типична за пръснатите.

Тогава Изьолт се досети защо. Над него лениво се подаваха нишки, които стигаха до небето. Почти незабележими.

Кукловода. Точно както беше сторила с марстошките Усойници и моряците в Лейна, тя беше пръснала тези хора от разстояние. И в момента ги контролираше.

Изьолт тъкмо схвана това и нишките започнаха да изчезват. Един по един пръснатите умираха заклещени в железните капани. Сякаш Кукловода беше решила, че времето им е дошло.

Но мъжът долу беше още жив. Продължаваше да я търси и на нея не й остана друг избор: трябваше да пререже мрежата и да убие пръснатия, преди той да убие нея.

Но докато замахне, преследвачът й стъпи върху втори капан. От земята изникна мрежа и го издърпа във въздуха. Въжетата изскърцаха. Мъжът зарита, нададе вой едва на няколко крачки от Изьолт, после внезапно млъкна, а черните му нишки се разпаднаха със съскане.

Кукловода го беше убила и Изьолт остана сама на номатския път.

И без да иска, се разсмя. Най-сетне си беше получила почивката, от която тъй отчаяно се нуждаеше. Най-сетне се беше отървала от преследвачите си и ето къде се беше озовала.

Смехът й набързо пресъхна. Стопи се връхлетян от ледена мисъл.

Ако Есме беше пратила по дирите й тези пръснати, то значи щеше да прати нови.

Ще му мислиш после, каза си тя. Засега нямаше врагове и най-голямата й грижа беше да среже мрежата и да слезе долу, без междувременно да си изпотроши костите.

— О, кози цицки — измърмори тя под носа си една от любимите ругатни на Сафи и стисна угасналия вече нишкокамък заради силата, която, както обичаше да се преструва, той уж й даваше.

Сетне без повече да говори и да му мисли, Изьолт съсредоточи нишковещерството си и се зае да се освободи от мрежата.