Сюзан Денърд
Ветровещ (2)

Едно

Да си мъртвец си имаше предимства.

На Мерик Нихар, принц на Нубревна и бивш адмирал на Нубревненския флот, му се щеше отдавна да се бе сетил да умре. Като труп вършеше много повече работа.

Точно както в момента. Той си имаше причина да дойде на площад „Присъда“ в сърцето на Ловац и тя беше скрита в ниска къщурка, продължение на затвора зад нея, където се пазеше архивът. Мерик се нуждаеше от информация за един определен затворник. Мъж с липсващо ляво кутре, който вече живееше оттатък последния риф, дълбоко в морския ад на Ноден.

Мерик се скри дълбоко в качулката на светлокафявото си наметало. Вярно, че заради изгарянията лицето му беше неразпознаваемо, а косата му едва-що бе покарала, но под качулката се чувстваше в безопасност сред блъсканицата на площад „Присъда“.

Или „Гошорн“, както го наричаха понякога заради огромния гошорнски дъб в средата му. Избелелият дънер, широк колкото морски фар и почти толкова висок, беше нащърбен чак догоре, а клоните му от години не бяха виждали зеленина. Това дърво, помисли си Мерик, докато оглеждаше най-дългия клон, скоро ще ми стане спътник в смъртта.

Цял ден на площада людете се стичаха на талази, водени от любопитство. Кой ще бъде подложен на публично опозоряване? Окован за каменната стена без храна и покой. Кой ще усети изгарящото скъсване на въжето, следвано от студената целувка на Миногите на Ноден?

Отчаянието привличаше тълпи от хора. Семейства идваха да измолят милост от нубревненските войници за близките си, а бездомниците — да просят храна, подслон, изобщо някакво състрадание.

Но тези дни милост рядко се намираше. Даже и у Мерик Нихар.

Той вече беше се отказал от каквото можа в името на търговското споразумение с имението Хастрел в Картора. Малко му беше останало да се споразумее и с рода Марсток, но смъртта го бе застигнала твърде рано.

Някакво семейство препречи пътя му. Жена с двете й момчета крещяха по всеки минувач.

— Гладът не е престъпление! — деряха се те в един глас. — Дайте ни хляб и свобода! Дайте ни хляб и свобода!

По-голямото момче, избуяло високо и мършаво като змиевидна морска звезда, се нахвърли срещу Мерик.

— Гладът не е престъпление! — приближи се то. — Дайте ни хляб и свобода…

Мерик го заобиколи, зави наляво покрай братчето му и накрая прехвърча покрай майката. С избелялата си от слънцето коса и набраздено от ярост лице, тя беше най-гласовита от тримата.

Мерик отлично познаваше чувството, защото точно яростта му даваше сили да продължи. Даже когато тялото му се раздираше от болка, а мехурите по гърдите му се бяха разранили от грубото домашно платно.

И други на площада подхванаха виковете. Дайте ни хляб и свобода! Гладът не е престъпление! Мерик забърза с отсечена крачка в ритъма на крясъците. Толкова малко хора във Вещерските земи владееха магията, още по-малко истински потребната магия. Оцеляваха по прищявка на природата или на вещиците и чрез собствената си непримирима упоритост.

Мерик стигна до бесилките на дебелия ствол на дъба. От средния клон висяха шест въжета, преметнати свободно в предпладнешката жега. Но докато заобикаляше празното скеле, той зърна нечия снажна фигура, белоглава и едра.

Кълен. Името проряза сърцето му, изсмука въздуха от дробовете му, докато мозъкът му се опитваше да го настигне. Не, не Кълен. Само не и Кълен.

Той беше пръснат в Лейна преди две седмици. Беше умрял преди две седмици в Лейна. И никога нямаше да се върне.

Без да мисли, Мерик удари рязко с юмруци по площадката на бесилката и в кокалчетата му избухна болка — едновременно отрезвяваща. И действителна.

Пак удари. Този път по-силно, като се питаше защо вътрешностите му се обърнаха. Беше си изплатил вината на Къленовия дух. Беше купил храма на превала с последното златно копче от адмиралската си куртка и се бе молил на Миногите да пуснат приятеля им да премине бързо отвъд последния риф.

След това болката трябваше да изчезне. Трябваше да изчезне.

Най-накрая едрата фигура си тръгна и разкървавените кокалчета на Мерик го заболяха по-силно от миналото. Той се насили да продължи с разперени лакти и ниско нахлупена качулка. Ако Сафия фон Хастрел можеше да стигне до онзи пристан в Лейна въпреки спънките на династията Марсток и пръснатите, ако можеше да стори това за чужд за нея народ, заради едно търговско споразумение със семейството й, то значи и Мерик можеше да довърши това, за което беше дошъл.

Но се прокле, че си спомни за нея. Избягваше да мисли за Сафи след експлозията. След края на стария и началото на новия му свят. Не защото не искаше. Ноден да му прости, но онзи последен път с нея…

Не, не, няма да мисли за това. Какъв смисъл да си спомня вкуса на кожата й върху устните му, когато сега те бяха в белези. Когато цялото му тяло беше в рани и будеше отвращение.

Пък и нали мъртъвците не се вълнуваха от подобни неща.

Той продължи напред през прахоляка и миризмата на пот. Тълпата спираше хода му. Безока стихия. Болката от всеки удар по раменете и ръцете му пробягваше през него.

Стигна до оковите. Петдесет затворници чакаха тук, приковани за стената и опечени на слънцето. Опасваше ги ограда, безразлична към хората, които напъваха отвън.

Те се молеха на стражите да дадат вода на синовете им. Сянка на жените им. Избавление на бащите им. Но двамата войници на портата, които пазеха от вътрешната страна, за да не ги стъпчат, оставаха толкова безразлични към гладните в Ловац, колкото и към поверените им затворници.

Всъщност бяха толкова отегчени, че играеха таро, за да убият времето. Единият носеше траурна ирисовосиня лента в горната част на ръката си в знак на почит към мъртвия принц. Другият я беше провесил на коляното си.

Щом я зърна да лежи захвърлена така, нов яростен вятър пламна в гърдите на Мерик. Беше дал толкова много на Нубревна, а ето че беше заслужил празна, престорена скръб. Външна показност, като венците и провесените из града знамена, които не можеха да прикрият безразличието на хората към смъртта му.

Вивия се беше погрижила за всичко.

Слава на Ноден, че Мерик скоро стигна до къщурката, защото фитилът му беше почти прегорял и той едва сдържаше ветровете и гнева си.

Навалицата го изплю пред оранжеви, оцвъкани от птиците стени и Мерик тръгна право към вратата от южната страна. Вечно заключена, но не непристъпна.

— Отвори! — викна принцът.

Почука веднъж — грешка. Прясно разцепената кожа на кокалчетата му се обели.

— Знам, че си вътре!

Никакъв отговор. Поне Мерик не чу нищо, но това не представляваше проблем. Той остави топлината в тялото му да нарасне. Да заякне. Да бликне.

И пак почука, усещайки как вятърът се увива около него.

— Побързай! Навън е блъсканица!

Резето се вдигна. Вратата изскърца… И Мерик се мушна вътре. С юмруци, със сила, с вятър.

Войникът от другата страна нямаше никакъв шанс. Той падна назад и цялата постройка потрепери от силата на удара. Преди мъжът да смогне да се изправи, Мерик беше затворил вратата. Приближи се към него, докато ветровете му се разфучаха. Циклонът разпръсваше документите и чувството беше страшно приятно.

Много отдавна Мерик не беше пускал ветровете си да вилнеят. В корема му се разгоря огън — бушуваща, унищожителна ярост, която го беше засищала, когато храната не успяваше. Въздухът наоколо му се надигна и се понесе навън и навътре с дъха му.

Войникът, на средна възраст и с жълтеникава кожа, остана на пода с вдигнати ръце, за да предпази лицето си. Явно беше решил, че ще е най-сигурно да се предаде.

Колко жалко. Мерик копнееше за битка. Но се застави да претърси стаичката с поглед. Помогна си и с ветровете, като ги насочи навън. Остави вибрациите на въздуха да му кажат къде се спотайват другите тела. Къде се е сгърчил дъхът им. Но в тъмните ъгли не се криеше никой, а вратата към главния затвор стоеше все така здраво заключена.

Накрая, като гледаше да се владее, Мерик върна поглед върху войника. Магията му се успокои, пусна документите на пода, а той свали качулката си, като стискаше зъби срещу пробягалата по скалпа му болка. Зачака да види дали военният ще го познае.

Нищо. Още щом свали ръцете си, мъжът се отдръпна.

— Какво си ти?

— Ядосан — Мерик се приближи с една-единствена крачка. — Търся човек, който наскоро е бил освободен от втората си присъда в оковите.

Мъжът хвърли уплашен поглед на стаята.

— Ще ми трябва повече информация, сър. Възрастта, престъплението или датата на освобождаване…

— Не ги знам.

Мерик направи нова крачка напред и този път войникът ужасено се изправи на крака. Отдалечи се и грабна близките документи.

— Срещнах затворника — Убих затворника — преди единайсет дни — Мерик замълча и си спомни лунния лъч. — Беше с тъмна кожа и дълга черна коса; под лявото му око имаше две татуирани ивици.

Две ивици. Два престоя в оковите на площад „Присъда“.

— И… — Мерик повдигна лявата си ръка. Кожата беше хванала червено-кафява коричка, с изключение на прясната кръв, избила по кокалчетата. — Кутрето му липсваше.

— Гарън Лийри! — възкликна войникът и закима. — Да, да, помня го. Беше част от Деветките, преди да разбием бандите от Леговището. Макар че втория път го арестувахме за дребна кражба.

— Така. И какво стана с Гарън, след като излежа присъдата си?

— Беше продаден, сър.

Ноздрите на Мерик се разшириха. Не знаеше, че затворниците можеха да се продават, и при тази мисъл в дробовете му се събуди жар и отвращение. Той не им се противопостави, а ги остави да изхвърчат навън и да раздухат листовете хартия в краката му.

Един от тях се преобърна и се лепна за прасеца на войника. И ето че тозчас мъжът пак затрепери.

— Това не се случва често, сър. Да се продават хора, искам да кажа. Само когато затворът отеснее, а и продаваме единствено осъдените за дребни престъпления. Вместо да лежат, те изработват присъдата си.

— И на кого — Мерик наклони глава — продадохте този мъж на име Гарън?

— На Иглената кула, сър. Оттам редовно купуват затворници за работа в болницата. Дават им втори шанс.

— Аха.

Мерик едва сдържа усмивката си. Иглената кула беше приют за най-бедните в Ловац. Идеята беше на майка му, а след смъртта на кралицата той премина право в ръцете на Вивия.

Ама че лесно. Без да се напъва, Мерик беше открил връзката между Гарън и Вивия. Липсваше му само веществено доказателство, нещо, което да пъхне в ръцете на Върховния съвет и което да покаже отвъд всяко съмнение, че сестра му е убийца. И не беше годна да управлява.

Ето че сега имаше диря. И то добра.

Но преди да може да се усмихне, стаята се изпълни със стържене на метал в дърво.

Ех, това беше лош късмет.

За стража.

Навън се отприщиха ветровете на Мерик и вдигнаха мъжа като кукла. След това го засилиха и той полетя право към принца.

Чийто юмрук чакаше в готовност.

Раздраните кокалчета на Мерик посрещнаха ченето на стража. Със стремглава бързина. Ураган срещу планина. Стражът мигом изгуби свяст, безжизненото му тяло рухна и Мерик хвърли поглед към първия войник.

Но по-възрастният мъж вече беше на вратата на затвора, мъчеше се отчаяно с ключалката и си мърмореше:

— Много съм стар за това. Много съм стар.

Водите на ада. Вината прониза Мерик в гърдите. Беше получил това, за което дойде, и ако не побързаше, щеше да си намери белята. Затова остави войника да избяга и се спусна към отворената врата на къщурката.

Но на средата на пътя се закова, защото вътре се шмугна врещяща жена:

— Гладът не е престъпление! Дайте ни хляб и свобода!

Беше онази същата и двамата й сина се намъкнаха след нея. Ноден да го обеси, не му ли стигаха засечките за един ден?

Отговорът беше не, явно не му стигаха.

Щом зърна припадналия страж и голото лице на Мерик, жената тутакси се умълча. Застина неподвижно. В кървясалите й очи се показа смътна надежда.

— Ти — промълви тя. Сетне се запрепъва напред с протегнати ръце. — Моля те, Ярост, ние не сме сторили зло.

Мерик вдигна качулката си и за кратко болката заглуши всички звуци. Заслепи го, докато жената и синовете й се приближаваха.

Тя го стисна за ръката.

— Моля те, Ярост! — повтори и вътрешно Мерик се сгърчи от името. Наистина ли беше толкова уродлив? — Моля те, сър! Ние сме добри и отдаваме почит на храма ти! Не заслужаваме гнева ти, искаме само хляб за семействата си!

Мерик се освободи от нея. Кожата му се обели под ноктите й. Всеки миг войниците щяха да се изсипят от архивния отдел, а не му се щеше да привлича внимание, като набие момчетата и майка им.

— Хляб и свобода казваш, а? — Мерик взе халката с ключовете от колана на припадналия страж. — Дръж това.

Проклетата жена се отдръпна уплашено от протегнатата му ръка.

А ето че времето му вече изтече. Отвън гърмеше познатият звук на ветробарабана. Свикват се спешно войници, гласеше ритъмът, на площад „Присъда“.

Мерик хвърли ключовете на по-близкото момче и то непохватно ги улови.

— Ако искате, пуснете затворниците на свобода, но побързайте. Защото сега е моментът всички да бягаме.

След това се вряза в тълпите, снижи глава и забърза. Защото ако на жената и синовете й не им стигаше здрав разум да побягнат, на Мерик Нихар той не му липсваше.

Даже мъртъвците имаха живот, който не искаха да изгубят.