Сюзан Денърд
Ветровещ (31)

Трийсет

Сафи се бе отказала да укроти барабанящите си пръсти и подскачащите си пети. Кейдън се бе отказал да й повтаря да спре.

След толкова време в каретата всички бяха напрегнати. Дори жената от Далечния изток се бе хванала да чегърта мръсотията под ноктите си с ядно движение, което с всяка изминала минута ставаше все по-нервно, все по-нетърпеливо.

Но каретата пак едва пъплеше. Веднъж измъкнали се от претъпкания площад, пътниците към арената запълниха всички кални пътища през блатата, всички разнебитени мостове над извитите ръкави на реката. Повечето хора бяха ужасно пияни, както беше казала адмирал Кахена, и макар че Кейдън рядко надничаше зад завесата, отвън се носеше врявата от гуляите, от припламващите дребни разпри, от робите, които сменяха собствениците си при залозите.

Пейзажът също се смени. Твърдата почва премина в неравен тинест терен и разклатени мостове. Острата градска воня отстъпи място на сярното зловоние на мочурището. А през цялото време температурата в каретата се колебаеше между поносима жега и непоносима душна влага.

Единственият човек, който изглеждаше невъзмутим от всичко това, беше Зандър. Той дори се опита да поведе разговор:

— Чувал съм, че Далекоизточният континент бил по-голям и от Вещерия. Вие от кой народ сте?

Това му спечели изпепеляващ поглед от търговката на роби и сконфузено свиване на раменете от Кейдън.

Когато най-накрая кочияшът почука по тавана и изкрещя „Почти пристигнахме!“, никой не се натъжи, че пътуването свърши.

Каретата подскочи и започна да се спуска тромаво. Глъчката навън замря до приглушено от камъните буботене, а малкото светлина, която се процеждаше от крайчето на завесата, изчезна напълно. Бяха влезли под земята.

— Входът за робовладелците — обясни далекоизточната и се присмя на ножа, който още стоеше опрян в гърлото й. — Намира се под арената. Там ще ни чакат много въоръжени хора.

Това прозвуча по-малко като предупреждение и повече като заплаха. И накара Кейдън да се изпъне.

— Зандър — изграчи той, — искам ти да слезеш първи. Оправи се с всички войници, които чакат…

— Моля ви — прекъсна го Ванес и авторитетът й покапа заедно с потта й. — Позволете на мен.

И без да дочака отговор, се пресегна за вратичката. Каретата изтрака за последно, преди да спре.

Никой не попречи на Ванес. Когато Сафи слезе, всичките дванайсет стражи на арената бяха приковани за земята, а устите им — запушени с желязо.

Ванес не бе нападнала единствено кочияша, който се бе проснал върху лъщящите камъни под каретата, и търговката, която още седеше на седалката си и съскаше ругатни по техен адрес.

Докато ад-бардовете събираха мечовете на пленените стражи, Сафи разгледа дъговия вход на арената с надупчен таван и цвъртящи факли. Между плочите, които не прилепваха плътно, се процеждаше вода. Сякаш арената бавно потъваше.

И сигурно беше точно така.

Две арки привлякоха вниманието на Сафи. В едната гъмжеше от сенки, в другата — от звуци. На всеки няколко секунди оттам долитаха рев и радостни възгласи. Жив щурм, под който камъните отекваха звучно.

Каквато и да беше битката над земята, явно си я биваше. А това означаваше, че притихналият тунел води до килиите на робите.

— Еретичке — измърмори Кейдън, който изникна до нея и й подаде груб къс меч. Тежък, но щеше да свърши работа. — Имаш ли предположение къде може да е екипажът?

— Натам — посочи Сафи най-тъмния портал.

Одобрителна полуусмивка от Кейдън, който, след като грабна една факла от поставката й до входа, навлезе с енергичен бяг в недрата на арената. Сафи последва командира, като се мъчеше да посвикне с тежкия меч, а Ванес забърза подире им. Тя, естествено, не носеше оръжие, но нови белезници се увиваха около китките й като змийчета. Лев и Зандър подтичваха на опашката и се озъртаха назад за още стражи, но никой не ги гонеше.

Подземни богове, ама че беше хубаво пак да се движи, мислеше си Сафи. Хубаво беше да се поразтъпче, без ад-бардовете да я побутват с остен и без бейдидчаните да я преследват. Хубаво беше да хване пак меч, даже и да беше правен за човек с двойно по-големи пестници от нейните. Нищо от това нямаше значение.

Все едно беше, че на всеки няколко крачки ботушите й джапаха в локви, а ледената вода капеше тежко по главата. Тя се движеше.

Скоро всички звуци отгоре заглъхнаха и на тяхно място се дочу ехото от откъслечни разговори и вечният плясък на полупотопената крепост. Тук целият под беше залят до глезена в гъста сярна вода.

Когато накрая тунелът се разклони на множество посоки, изникнаха шестима стражи. Преди на лицата им да се изпише учудване, Ванес ги бе приковала за влажните стени. Тънки колани на кръста и железни запушалки за устите им.

— Карторци? — попита Кейдън най-близкия мъж, който висеше прегърбен от колан, който трябваше да бъде с шест сантиметра по-надолу.

Очите му се стрелнаха към средния клон от тунели с такъв уплашен поглед, че сгря магията на Сафи.

— Насам — повика ги тя и пак се затича.

Лев излезе пред нея.

— По-добре аз да водя. В случай че срещнем вещици.

Разумно решение.

Отпред проблясваше огън и при наближаващите плясъци разговорите замряха. В миг се озоваха пред ниска тъмница, като излязла из страховита приказка. Беше огромна и се осветяваше от примитивни факли. В каменните килии лица от всякакви цветове, възраст и големина се притискаха в грубите решетки. Мнозина носеха яки като онази, която ад-бардовете бяха сложили насила на Ванес.

— Карторци? — провикна се Кейдън и вдигна високо факлата си.

Последва незабавен отговор. Почти всички вирнаха ръце през решетките.

— Аз съм карторец!

— Не, аз съм карторец!

— Картора!

Личеше си, че нито един от тях не беше карторец. Мисълта да оставят всички тези пленени мъже и жени да се бият, да умрат за развлечение на залагащите пирати отвращаваше Сафи, но тя не бе и толкова наивна — нямаше как да помогнат на всички.

Бягството. Ето това имаше значение.

— Насам, сър! — викна Лев от далечния край и действително, когато Сафи ги застигна, Кейдън разговаряше с мъж в зелена карторска униформа.

Той сякаш питаше нещо за принца, къде е принцът? но беше невъзможно да го чуе сред робите, които деряха гърла и пляскаха във водата, гневни, че не ги чуват.

Бягството, бягството. Нейното собствено бягство. Само то имаше значение.

Но когато погледна марстошката императрица, Сафи видя нещо коренно различно да проблясва в очите на Ванес.

— Ваше Величество — Кейдън й кимна да се приближи до решетките. — Това е екипажът ни. Освободете ги, моля ви, за да намерим кораба и да се махнем от тази прокълната земя.

Императрицата не помръдна, а робите продължиха да реват. Водата пръскаше нея и Сафи. Роклите им подгизнаха, увиснаха тежко. Изчезна жълтеникавокафявият цвят, изчезна и гористозеленото. Остана само напоената чернота.

— Ваше Величество — подхвана Сафи, като се приближи.

Императрицата й хвърли кръвнишки поглед.

— Не им вярвам. Те ще ни заведат и двете при Хенрик.

— Няма — възрази Сафи. — В хана казаха истината.

— Заради огъня — очите й блестяха като на крокодилите отвън. — Искам ново уверение, ад-барде. Свали веригата си и нека Сафи отново да те прочете. Ако откажеш, няма да освободя никого.

Раменете на Кейдън провиснаха — почти незабележимо, ако не беше потрепнала факлата му.

— Аз ще сваля моята, сър — ръцете на Зандър се вдигнаха към примката на врата му.

— Не! — думата изплющя едновременно от Кейдън и Ванес.

— Аз ще сваля моята — довърши Кейдън и в същия миг Ванес обяви:

— Искам думата на командира!

Зандър трепна, но взе факлата, когато Кейдън му я подаде. После с Лев отстъпиха встрани с тъга в очите.

Тъжни, тъжни очи. Сафи не се нуждаеше от вещерството си, за да познае истината.

Кейдън заджапа напред и спря на няколко крачки от Ванес и Сафи. Подпря сабята на крака си и се засуети с примката, като че ли преди час, като че ли никога досега не бе я свалял.

Ванес вдигна ръце. Белезниците се увиха около врата на Кейдън, докато сабята му го овърза като мангров корен. Задърпа го надолу. Никой не можеше да мръдне. Никой не можеше да я спре. За част от секундата командирът на ад-бардовете беше прикован за земята.

Водата край него се разпростря на вълнички, а робите изреваха своето одобрение.

Зандър и Лев се спуснаха напред, но Ванес ги спря с длан.

— Останете по местата си или той ще умре — тя се плъзна към Кейдън, сякаш беше в бална зала, и го изгледа отвисоко. — Ще отпътуваме за Азмир, командире.

— Ами… ако… откажа? — изпухтя той измъчено и сгърчи лице. Сгърчи го. Докато на Сафи й се стори, че нито очите, нито устните му можеха да се свият по-здраво.

— Ще те оставя така. Все някога това ще те убие, нали? Чувала съм разкази за участта на ад-бардовете. Подобно е на пръсването, но по-бавно, а умът през цялото време работи. Съзнаваш всичко, но нямаше власт над нищо.

— Моля ви се — обади се Лев. — Не му причинявайте това.

Кейдън изпъшка. Юмруците му се свиха отстрани до тялото и макар че желязото държеше в клещите си китките му, той заблъска по него. Заудря.

Но това беше само началото. Ванес коленичи до ад-барда, вълните се пръснаха в кръгове, а по лицето на Кейдън плъзна черно.

Отначало Сафи си помисли, че халюцинира с всичките сенки наоколо. Но когато устните на командира се разтвориха от нов стон и от зъбите му се изви чернилка, тя разбра, че всичко беше истина.

Приличаше на дима от лулата на адмирал Кахена. Само че това… беше магия. И беше зла. Кожата на Сафи, вещерството й потръпнаха. Сърцето й също възропта, защото това беше мъчение. Просто и обикновено. Каквото и да правеше онази примка, без нея ад-бардът беше в агония.

— Спрете — избумтя гласът на Зандър, отекна в напълно притихналите килии.

Всеки роб, всеки моряк, всеки мъж, всяка жена зяпаше командира на ад-бардовете.

През цялото време Ванес остана напълно невъзмутима.

— Ще отплаваме за Азмир, командире. Искам думата ти, че щом се качим на кораба, ще ме отведете там.

Кейдън каза нещо, но нищо не му се разбра. Думите се изгубиха в плясъка на юмруците му. В гърченето на краката му в желязото. Но каквото и да каза, то звънеше с обезумяла истина.

Сафи не можа да издържи. Тя докосна Ванес.

— Моля те.

Никой човек не биваше да понася това… каквото и да беше то.

— Не и преди да се съгласи — Ванес се наведе близо до Кейдън и мракът се заизвива над нея като пара от врящо гърне. — Кажи, че ще ме отведеш до Азмир, командире.

— Да — изпъшка Кейдън, а сетне пак. — Да, да, да, да, да, да, ДА, ДА, ДА, ДА.

Това беше нетърпимо.

— Той казва истината! — Сафи се приближи, без да я е грижа, че лакътят й удари императрицата.

Без да я е грижа, че черната магия на Кейдън я полази едновременно студена като зимна целувка и гореща като черен пясък в жарък ден. Тя клекна и заопипва ръцете му за веригата.

Но той я бе изпуснал, затова тя удари по водата, която се пръсна на всички страни. Обезумяла. Отчаяна.

А Кейдън не спираше да крещи:

— ДА, ДА, ДА, ДА!

Веригата падна. Точно на ключицата му и когато Сафи вирна глава, видя, че Ванес я държи безразлично в протегнатата си ръка. След това императрицата се отдалечи, а железата, които оковаваха Кейдън, я последваха като кученца по петите.

Лев се спусна да вдигне командира си, а в това време Сафи непохватно сложи веригата около врата му. Още щом краищата се доближиха, магията изсъска помежду им. Те се свързаха и тутакси мракът беше засмукан и черните спирали се прибраха обратно през белезите по лицето, врата и ръцете му.

Една от които, осъзна Сафи, стискаше нейната здраво. И трепереше с побелели кокалчета. Стискане, което издържа през огъня на ада и обратно.

Очите му се отвориха, зениците му погълнаха всичко, а дрезгавият му и продран глас изрече:

— Благодаря ти… домна. Благодаря ти.