Сюзан Денърд
Ветровещ (21)

Двайсет

След като се изкъпаха под зоркия поглед на Лев, Ванес и Сафи бяха принудени да си облекат прашните, изпокъсани дрехи.

На изхода на банята Лев ги погледна извинително.

— Зандър отиде да ви намери дрехи — обясни тя, после застана зад тях и ги изпроводи до стаята им на четвъртия етаж.

Вътре ги чакаше Зандър, с лице, забито в пръстите на краката му.

— Донесох ви няколко рокли. Не бях сигурен какво ще искат да облекат дами като вас.

Сафи не се нуждаеше от магията си, за да долови честността, която потрепваше от думите му. Въпреки здравия си разум, тя се улови, че му се усмихва.

— Благодарим ти, ад-барде.

После двете с Ванес останаха сами, а Лев и Зандър си зашушнаха нещо в коридора. От Кейдън нямаше и помен.

— Двама на двама — измърмори Ванес на марстошки и се упъти към леглото. — Ако не беше тази яка — тя раздруса потъмнялото от водата дърво, — тогава нямаше да има борба.

В това време Сафи се изстреля към прозореца. Капаците бяха отворени и макар че четирите етажа бяха бая нависочко, адските му кози цицки, тя беше готова да опита.

Стигна прозореца. Пиратската република се стелеше пред нея, арената стърчеше в далечината. Тя се опита да подаде глава навън…

Бликна топлина и светлина. Челото й се шибна в твърд въздух и сърцето скочи в гърлото й. Магия. Стражите, осъзна тя, макар че какво закриляха и как изобщо ад-бардовете владееха магията, Сафи нямаше идея.

Опита пак и пак, но черепът й всеки път се удряше в невидимата стена. Припламваше светлина, а по краищата проблясваше златист прах.

— Ето какво правели стражите — обади се Ванес от леглото. — Хубаво е да го знаем.

Сафи изсумтя и най-сетне се извърна смръщено от слънчевия морски пейзаж навън и отиде до леглото. С едно движение свали роклята си. Ванес, естествено, се разсъбличаше търпеливо, внимателно смъкна мръсната рокля и грижливо я сгъна на кревата.

Сърцето на Сафи се сви. Така щеше да направи и Изьолт. Познато равновесие между нея, която се хвърля необмислено и прибързано с главата напред, докато спътницата й се бави, съзерцава, събира мислите си.

Сафи потрепери, пръстите й стиснаха здраво ловджийскозелената рокля, докато свободната й ръка посегна към нишкокамъка. Кожената връв лежеше мокра върху гърдите й. Тя я измъкна.

Връхлетя я ужас. Камъкът примигваше. Изьолт.

— Какво означава това? — попита тихо Ванес.

— Означава, че семейството ми е в опасност.

Гласът й дойде нейде отдалеч. Тя се завъртя, като се мъчеше да определи посоката, в която щеше да я поведе камъкът. Посоката, в която се намираше Изьолт.

— Някъде… натам — обърна се тя на северозапад.

От умората й вече нямаше и следа. Сафи искаше да поеме на път. Искаше да хукне да бяга.

Императрицата явно разбра, защото каза на марстошки с престорено равнодушие:

— Имам план как да се измъкнем оттук.

Сафи примига, извърна се към Ванес.

— По-рано. Ти излъга, че бейдидчаните искали да те убият.

— Излъгах — Ванес измъкна от купчината една жълтеникавокафява рокля и я наложи до тялото си, за да види докъде й стига. — Точно преди Срещата за Спогодбата с Бейдидските пирати постигнахме споразумение. Аз ще им върна по-голямата част от Пясъчно море, а в замяна те ще се присъединят към марстошкия флот. Тъй че, нали разбираш, те не са ми врагове, а съюзници.

Магията на Сафи замърка: истина.

— Значи ще ни помогнат?

Ванес трябваше да дръпне три пъти роклята, за да мине деколтето й през дървената яка, а когато свърши, Лев подаде главата си в стаята.

— Готови ли сте?

— Почти — изчурулика императрицата. После забързано зашепна от крайчето на устата си: — Приготви се, Сафи. Защото скоро бейдидчаните ще ни се притекат на помощ.

— Добре.

Сафи не можа да удържи мрачната си, победоносна усмивка, докато надяваше гористозелената рокля. Кройката беше свободна в горната част, а полите едва стигаха до средата на прасците й, но така й харесваше повече. Можеше да се движи свободно. Да се бие.

Идвам, Из.

Вратата се отвори широко, със свистене и вътре влезе Кейдън. Насочи се право към Сафи, очите му пробягаха по роклята й и той едва-едва кимна одобрително с брадичка. Командирът беше чист и с нови дрехи. Доспехите му обаче ги нямаше. Нямаше ги плетената ризница, кожената куртка, ръкавиците и стоманения шлем.

Мечът му все пак висеше на кръста, а рамото му изглеждаше много по-добре, отколкото преди час.

— Еретичке — рече той и спря пред нея, — сложи си ботушите.

Сафи изви хладнокръвно вежди.

— Защо, ад-барде?

— Защото двамата с теб ще предприемем кратка разходка, а неслучайно местните казват, че улиците на Салдоника са застлани с говна.

Кейдън не върза ръцете на Сафи, но извади кама и я принуди да върви пред него. На една ръка разстояние, за всеки случай.

Излишни мерки от негова страна, защото Сафи нямаше желание да офейка. Нишкокамъкът й беше спрял да мига, но тя все така искаше да се измъкне, а с Бейдидските пирати шансовете й по улиците на Салдоника бяха много по-големи, отколкото съвсем сама.

А те наистина бяха засипани с боклуци и говна и Сафи го забеляза още щом напуснаха чистите граници на бейдидската територия.

— Къде отиваме? — попита тя, извърнала назад глава, за да я чуе Кейдън.

Отново бяха на открития пазар, а отгоре им се вееха алените знамена на Червените платна.

— Нали каза, че Червените платна ще ни убият?

— Така е — издигна глас той над следобедната глъчка. — Те дават обет да убиват на място всеки карторец и ето защо няма да говорим на карторски, а също и няма да се маем там много.

Да се маем много къде? — прииска й се да попита. И защо изобщо ме взе с теб? Но не можа, защото наближиха огромен сводест проход, където чакаха мъже, въоръжени с повече ножове, отколкото зъби в устата.

Те изгледаха Сафи и Кейдън, които минаха спокойно край тях. Лоши хора. Зли, й каза трептенето на магията й. Поне никой не понечи да ги последва в света на сънливите мочурища на територията на Червените платна.

Бейдидчаните бяха разчистили земята и изградили хубав град в своята част от полуострова, но Червените платна бяха оставили джунглата да вирее на воля. Техният свят беше какъвто Сафи си го бе представяла, какъвто Хабим го бе описвал. Разрушени колиби бяха потънали в масивни коренища или се гушеха до обрасли с пълзящи растения руини. Разхвърляни. Без никаква организация. И почти всичко беше построено на колове, ще речеш, че блатистата почва се наводняваше при пороите.

Между сградите бяха преметнати въжени мостове и от разкривените прозорци висяха толкова начесто проснати дрехи, колкото и трупове. Едни бяха подути и пресни, други се бяха разложили и скелетите им лъщяха.

Ето до какво водеше пълната свобода. Ето какво вършеха хората, когато липсваха правила или имперска власт.

Картора има своите трески за дялане, еретичке, но в нея има сигурност. Има храна, богатство, пътища, образование. Мога да продължа, защото списъкът е дълъг.

Проклет да е ад-бардът, защото думите му бяха верни. Те пееха дълбоко във вещерството й с успокояващ златен пулс под изменчивото дращене на злото, което я обграждаше.

Кейдън поведе Сафи по тясна уличка, която минаваше между развалини и дървета. Приглушена музика, разговори и звуци, които се чуваха само в бардаците, предшестваха табела с формата на цвете, която проскърцваше на идващия от блатата бриз: ПОЗЛАТЕНАТА РОЗА.

Кейдън спря Сафи пред дъсчената постройка.

— Вътре ни чака жена адмирал, която трябва да… поразпитам. А твоята работа, еретичке, е да се погрижиш тя да каже истината.

— През разложения труп на баба ми — изсумтя Сафи. — Никога няма да ти позволя да се възползваш от магията ми, ад-барде.

— Нямаш избор.

Той развъртя камата. Светлината се отрази в стоманата.

— Не можеш да ме накараш насила — тя запърха с мигли и сключи ръце зад гърба си. — Както, струва ми се, вече ти казах, мога да се усмихвам и на най-грозния жабок, а той и за миг няма да разбере, че го лъжа.

Ред беше на Кейдън да изсумти.

— О, еретичке, ти дори не знаеш, нали? — мъжът мушна ножа си в калъфа на хълбока. — Не моята ад-бардовска защита те предаде във Веняса. Ти сама се предаде.

Сафи замръзна. И въпреки здравия разум, се хвана на въдицата.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — той се приближи, — че се издаваш.

— Не се издавам.

— О, да, издаваш се.

Той се усмихна. Усмивката на шлифования измамник, от която кръвта на Сафи кипна и тя подскочи.

— Тъй че каквото и да ми каже адмиралът, стига ми да те погледна, за да разбера дали това е истината, или не. А сега… — той сложи спокойно ръце на раменете й и я обърна с лице към разнебитената врата на „Позлатената роза“. — Да влезем вътре и да приключваме по-скоро, преди да сме увиснали да съхнем при онези трупове.