Сюзан Денърд
Ветровещ (23)

Двайсет и две

Едуан се спусна по крайречната пътека с пламнала магия. Тялото му хвърчеше прекалено бързо, за да спре, прекалено бързо, за да се бие. И той профуча право през Червените платна, хукнали след нишковещата.

Сред яростни крясъци те извадиха лъскавите си саби. Но Едуан нямаше намерение да се бие. Не и днес.

Един меч изсвири и той инстинктивно залегна, превъртя се напред и се изстреля от дърветата право срещу Амонра.

Нишковещата, нишковещата — къде беше нишковещата?

Ето я. Съвсем близо, на брега. Ще я настигне, ако момичето спре да тича.

Но тя не спря, ами извърши такава чутовна глупост, че Едуан се зачуди дали не бе решила да сложи край на живота си. И преди я бе виждал да прави същото, на пътя покрай скалните отвеси на север от Веняса. Но този път Едуан нямаше да я остави да му се изплъзне.

Този път щеше да скочи с нея.

Кръвомирис, смърдящ на мъчения и размазани вътрешности, го удари в носа. Той се обърна назад тъкмо когато мъжът го нападна. Едуан ритна — сякаш чук се стовари отстрани на коляното на другия.

Костта се строши. Мъжът падна, но Едуан вече тичаше, готов да се гмурне в реката… Само че застина. Едно бежово палто, неговото палто, което бе дал на нишковещата, се носеше по реката с такава бързина, каквато не бе по силите на жив човек.

Освен ако това не беше Едуан. Той се спусна в подхранвания от магията му бяг. След секунди настигна палтото, което плаваше надолу по течението, близо до брега.

Едуан се стрелна още по-бързо към едно дърво покрай реката. Брегът под него беше подкопан и оттам стърчаха корени, за които можеше да се хване. Пръстта заваля, когато се спусна до долу и уви ръка около коренището. Водата го опръска, студът смъкна кожата от бузите му.

Палтото стигна до него. Той се протегна. Изпъна ръка… Беше твърде далеч. Пръстите му сграбчиха ледената вода. Без да се замисля, мъжът се отблъсна от брега и се гмурна във вълните.

Но под вълненото палто нямаше никой. Само студ и абсолютната ярост на Амонра.

 

 

Изьолт не проумяваше как така още бе жива.

По силата на разума и физиката трябваше да е мъртвец. Амонра беше неукротима. Реката я изплюваше нагоре, после я засилваше надолу. Светлина, глътка въздух. Мрак, смърт. Ни звук, ни цвят, ни дъх, ни живот. Дали за век, или за миг — течението обсеби всяка частица от съществото й.

Изьолт се удряше в камъните, в дъното, в яростно твърдите вълни. Краката й се закачаха в скалите и клоните. Стотици невидими нокти по дъното. Всеки път, щом запенените води я изплюваха на повърхността, за да може да си поеме глътка въздух, те тозчас пак я засмукваха.

Докато накрая момичето се удари в нещо, което на свой ред я удари. Светът изхвръкна от ума й. Тялото й отскочи назад. Нещо не беше наред и все пак нещо я държеше здраво.

Тя отвори очи, като се бореше с бумтежа на реката върху лицето й. Не видя нищо, но усети нечии ръце. Нечия прегръдка.

Той. Нямаше кой друг да бъде. Само той беше безнишковец.

Само той беше толкова силен.

Но Амонра беше по-силна и от него. Много по-силна. Тя повлече напред кръвовещия, а с него и Изьолт. Повдигна ги на повърхността… после ги запокити на дъното.

Въздух, помисли си Изьолт. За друго не й оставаха сили. Звезди проблясваха, избухваха. Бумтежът изпълваше черепа й.

Но още нещо се намърда в изостреното й съзнание. Някакъв грохот, нещо яростно.

Нещо, в което нямаше да оживеят с кръвовещия: водопадите на Амонра.

Когато вкочанените й пръсти се удариха в едрозърнестите камъни, Изьолт заби крака. Реката я повдигна, но тя потъна още по-навътре. Зад нея кръвовещият последва примера й и закопа петите си.

Той спря речните зъби с тялото си и Изьолт протегна вледенените си ръце, за да се хване за нещо. Обезумяла от страх. Въздух, въздух. Кокалчетата й се ожулиха в камък. Като отдалеч усети как кожата й се сцепва и как кръвовещият губи битката. Скоро реката щеше да ги помете.

Въздух, въздух.

Каквото и да бе порязало кокалчетата й, то стърчеше от висока каменна колона. Тя го сграбчи с премръзналите си пръсти. Тъкмо навреме. Петите на Едуан се изтръгнаха от утайката на дъното. Реката го запрати напред.

Но той сграбчи здраво Изьолт, а тя се стисна здраво за скалата. Мускулите й изпищяха, ставите на раменете й изпукаха.

Едуан се закатери по нея. Огромната му груба ръка се затвори около нейната, застопорявайки я на място, а и него също, после той се улови за същия камък.

Въздух, въздух.

Намери нова хватка за ръката си. Той задърпа, Изьолт забута и сантиметър по сантиметър двамата се заизкачваха. Изьолт беше опората. Едуан — хватката. А реката — стихията.

Докато накрая Амонра ги освободи. Докато накрая изплуваха на повърхността и въздухът, въздухът ги облъхна.

Изьолт има време, колкото да зърне острите чупки на водопада под тях и кашлящия кръвовещ до нея, после да се свлече на мокрия гранит, и светът блажено притихна.

 

 

Като че часове наред Едуан лежа на гранита задъхан, докато Амонра кипеше отдолу и ледената й захапка лека-полека отпусна костите му. Но ревът на реката тъй и не заглъхна.

Накрая нишковещата се надигна и Едуан стори същото. Преследвачите им от Червените платна си бяха отишли. Наоколо не бяха останали никакви миризми — нито техните, нито нечии други.

— Стой тук — каза й Едуан със задавен от водата глас. — Скоро ще се върна.

Момичето кимна мълчаливо и той насочи магията си навън, а сетне обходи района, за да потърси скривалище. Място, където носът му не долавяше човешка кръв и където от години не бе стъпвал човешки крак.

Откри останките на древна крепост. Повече гора, отколкото крепост, времето отдавна бе заличило вдигнатите от неизвестна ръка в скалата гранитни стени и колони. Ерозията беше изяла старинните резби до неразличими бразди. Подът и покривите бяха сменени от коренища и клонаци, на мястото на плочките и мозайките сега имаше лишеи и плесен.

Но тук, сгушени в лоното на скалата, те можеха да се укрият и отбраняват. Едуан подуши щателно навсякъде, но не откри друго, освен животински миризми. Враната беше минала оттук, но не и хора. Нито търговци на роби.

Когато се върна при лъскавия гранит, той произнесе единствено „насам“, но тя го разбра. И тръгна подире му. Отдалечиха се от водопада, от реката, от хорския кръвомирис.

Слизането по стръмния склон ставаше бавно. Непроходимият терен непрестанно ги принуждаваше да се връщат назад. Накрая първите монолити щръкнаха назъбено от пръстта, земята се изравни в тясна, буренясала степ. Тук хората бяха издълбали скалата според желанията си. Пак тук гигантските кипариси бяха хванали безпрепятствено корен.

Докато вървяха, нишковещата мълчеше. Дишаше тежко и жадно. Явно се нуждаеше от почивка и храна. И макар че мускулите на Едуан копнееха да побягнат, той вървеше бавно. Така че тя да може да го следва.

Накрая стигнаха сърцето на руините. Единственото място с четири стени, които още не бяха рухнали. Вярно, че пълзящите растения и гъбите бяха превзели гранита, а отгоре нямаше покрив, но стените си бяха стени. И повечето хора ги обичаха.

Но пък нишковещата не беше като повечето хора.

Тя седна на един камък в земята и притисна колене към гърдите си. Въпреки знойната жега трепереше.

— Защо те търси оня? — дрезгавите думи на Едуан разцепиха живата тишина на мястото.

— Кой? — попита нишковещата с изтощен и приглушен от коленете й глас.

Повдигна глава. На челото й имаше рана, която той едва сега виждаше.

— Духовникът пурист. Корлант.

За негово удивление, дъхът й секна. Тя стисна високо дясната си ръка и по лицето й премина сянка на страх.

Най-яркото изражение, което беше виждал у нея. И то говореше, че грижливият й самоконтрол бе рухнал под изтощението. Едуан не бе вярвал, че това е възможно.

Това момиче се бе било срещу него, бе го измамило и му бе счупило гръбнака. Беше се било срещу градските стражи и се бе хвърлило с главата напред срещу пръснати отрововещи, но никога не бе показвало страх.

— Значи го познаваш.

— А ти — личеше си, че трябва да се концентрира, за да изрече думите — откъде го познаваш?

Едуан се поколеба. Известно време единственият звук, който се чуваше, беше далечният рев на водопада. А единственото движение идеше от бриза, който подръпваше клоните над главите им.

Кръвовещият седеше под меча на Съдбата. Въпросът беше коя страна на острието му щеше да боли по-малко? Ако кажеше на Изьолт истината за Корлант и стрелата, то значи предателството, което беше планирал, ставаше невъзможно.

Но ако си затраеше за стрелата, тогава още преследвачи като Червените платна щяха да я гонят. Едуан не можеше вечно да стои до нея, а ако някоя от другите Корлантови хрътки пак ги застигнеше както Червените платна… или онзи огневещ, тогава той губеше среброто си.

Той измъкна стрелата от джоба си.

— Корлант ме нае — обясни рязко, — преди да те срещна. Искаше да те намеря и да те заведа при него. Жива.

Предпазливо, полека той се приближи към нишковещата като очакваше тя да се подплаши.

Но не. Естествено, че не. Момичето потърка горната част на ръцете си и взе стрелата от чакащата му ръка.

— Защо ми казваш това?

— Защото сребърните ми талери струват повече от заплащането, което духовникът ми предлага. И защото Корлант е наел и други следотърсачи. Онези мъже работят за него и предполагам, че ще има още.

Изьолт го гледаше и леко се поклащаше. Лицето й се набръчка. После тя се разсмя.

Звукът не приличаше на нищо, което Едуан беше чувал някога. Това не беше звънливият смях на богаташките съпруги във Веняса, които сдържаха веселието си и го използваха като оръжие. Нито дрезгавият кикот на човек, който се смее свободно, открито и често.

Това беше остър, задъхан смях, отчасти чуруликащ ромон, отчасти обезумяло стенене. Той дразнеше ухото и не приканваше хората да го споделят.

— Прост късмет — задави се тя. — Ето това ме спасява всеки път, кръвовещи. Чист. Прост. Късмет. — За първи път, откакто сключиха споразумението си, нишковещата проговаряше на далмотски. — Богиньо на небесата, изразът казва всичко. Прост късмет. Избери най-глупавото решение и Съдбата ще те възнагради. Аз трябваше да съм мъртва, кръвовещи. Трябваше да са ме разкъсали на парчета още на скалите или да съм се удавила във водопада. Но не съм. Ами Корлант? Той и преди се опита да ме убие. С тази стрела — тя я вдигна и я огледа. — Дори я прокле. Тъй че ако раната не ме погуби, п-п-проклятието му да стори това. Но ето че аз съм жива.

Смехът й изтъня. После спря съвсем.

— А през цялото време, кръвовещи, ти се с-спотайваше някъде наоколо. Заради теб трябва да се върна при племето ми, което означава, че пак заради теб Корлант м-м-може да ме нападне. С други думи, ако никога не те бях срещнала, дали изобщо щях да бъда тук сега?

Очите на Едуан се присвиха не заради думите, а заради начина, по който ги каза. Тя го винеше за духовника пурист Корлант. Винеше го за всичко, но той също не бе искал това да се случва.

— Ако аз не те бях срещнал — възрази той хладно, — тогава гръбнакът ми нямаше да се счупи, а Леополд фон Картора никога нямаше да ме наеме. Животът на монахинята Иврен нямаше да увисне на косъм, а аз нямаше да бъда принуден да работя за…

— Монахинята Иврен е жива? — нишковещата скочи на крака и ново изражение отми истерията: ококорени очи, разтворени устни. Надежда. — Мислех си, че пръснатите са я убили в Лейна. Но… тя е жива?

Едуан кимна и Изьолт вдигна глава нагоре. Очите й се затвориха. Когато пак заговори, отново беше на номатски и без да заеква:

— Каквото и да се е случило между нас — с равен глас каза тя, — каквито и събития да са ни довели тук, те не могат да бъдат променени. Сега аз ти дължа живота си. Два пъти.

Щом я чу да споменава, че му дължи живота си, Едуан застина. Но тя не беше свършила.

— В Дейна ти ми обеща, че ако пак се срещнем, ще ме убиеш. Каза, че си си платил дълга. Но по твоите сметки аз съм ти длъжна — веднъж, защото не ме уби снощи. И втори път, защото ме спаси в реката. А може би и трети път, задето ме предупреди за Корлант — тя се засмя със същия онзи истеричен смях, но след миг спря и лицето й стана хладно и сериозно. — Не знам как да ти се отплатя, монахо Едуан, но знам, че Луната майка би желала да опитам.

Мускулите на Едуановото лице потрепнаха. Той се завъртя твърде рязко.

— Аз вече не съм монах — изрече, а после излезе от руините.

Някой трябваше да прибере забравените им вещи.

Предпазливият му ход скоро премина в тръс. В галоп, докато папратите го удряха по прасците. Клоните дращеха кожата му.

Някой дължеше на Едуан живота си. Това се случваше…

За първи път.

И той не знаеше как да го преглътне. Нишковещата Изьолт беше жива благодарение на него. Тя дишаше и вкусваше речната вода, защото той бе спасил живота й.

Макар че и тя донякъде беше спасила неговия. Първо не го бе убила, докато бе лежал в несвяст в мечия капан. После тя се бе уловила за камъка преди водопада.

Но Едуан реши да не отваря дума за това, защото, ако нишковещата си мислеше, че му дължи три живота, тогава това му даваше предимство. От което той можеше да се възползва. Без да знае нито как, нито кога, но напълно сигурен, че и това все някога ще стане.