Сюзан Денърд
Ветровещ (25)

Двайсет и четири

Вивия огледа дупката в стената на кралското хранилище. Челото й беше набръчкано във всеизвестната намусена нихарска физиономия — онази, която Мерик така лесно владееше, — а пръстите стискаха здраво носа й.

Всичко вонеше на изпражнения.

До нея една хубавичка жена от стражите не спираше да дрънка как не знаела, че в основата имало дупка.

— Отдавна да сме я поправили, ако знаехме — не мирясваше тя.

А Вивия кимна по принуда и си придаде подходящ гневен вид. Но истината беше, че за нея дупката не беше тайна. Всъщност тя беше избрала мястото, защото знаеше, че водите и нечистотиите от Говняната улица щяха да държат любопитните носове надалеч. Досега дупката вършеше отлична работа и те вкарваха през нея незабелязано в хранилището стоките на Лисиците. Или Вивия, или Стикс пускаха водата да пречисти тунела, а след това един по един сандъците влизаха вътре.

Петдесет пъти момичетата бяха пробвали номера и всеки път той беше успявал.

До този момент.

— Проклет да е Ярост — изплю Вивия и думите й се оцветиха от искрена омраза.

Не само заради убития кралски гвардеец, но и защото сега планът й беше разкрит. Твърде много хора бяха видели чуждестранните храни, които бяха скрити в долните нива, а това беше нейна идея, на която баща й се бе противопоставил.

Ах, Серафин нямаше да остане доволен.

Вивия се обърна да си върви. Стражът извика след нея:

— Да запушим ли дупката, сър?

— Оставете я. Сложете охрана на пост. Десет души по всяко време.

Сдържано съгласие и Вивия остави стража и тръгна към витото стълбище. Запровира се между прислугата, войниците и офицерите, които търсеха други дупки в двореца. Други места, откъдето можеха да се вмъкнат престъпниците.

Има твърде много хора, помисли си Вивия и заизкачва стълбите. Не можеше да очаква, че всички ще си държат езика зад зъбите. Един беше достатъчен. Той щеше да се раздрънка пред другаря си на волски чай в бар „Пръснатия“: „Видях марстошко зърно в хранилището!“. После неговият приятел щеше да се разприказва пред майка си, а после разказът щеше да се запредава от уста на уста, докато всички научеха за Лисиците, преди Вивия и Серафин да са готови да го съобщят. Върховният съвет щеше да каже, че това е било необмислен риск, безумен риск, и Вивия никога нямаше да заслужи майчината си корона…

— Не! — изсъска тя на себе си и взе да изкачва стъпалата по две. — Никакви угризения. Продължавай напред.

Стигна площадката на следващото ниво и скочи. Бялата глава на Стикс стърчеше над стражите, които бяха наобиколили трупа.

Вивия беше хвърлила само един поглед на тялото, но той й беше достатъчен. Мъжът приличаше досущ на трупа в градината на Линдей. Ярост наистина е бил тук и пак беше убил.

Един офицер, плешив и с баритонов глас, се изправи пред нея, поклащайки глава:

— Не е от нашите, сър.

Вивия примигна объркано.

— Какво искате да кажете?

— Мъжът не е от кралската стража — той си проби път до тялото и двамата с Вивия се надвесиха над него. — Това не е нашата униформа, сър. Трудно е да се види заради черната кръв по него, ако това е кръв — той се сви. — Но отдолу дрехите са други. А и вижте, че има само девет пръста.

Вивия се наведе напред с ръка на носа и устата. Действително пръстите бяха девет. Точно като на трупа у Линдей.

— Нима намеквате — изправи се тя, — че мъжът е част от Деветките? Мислех, че бандата отдавна се е разпаднала.

— Може би не е — офицерът сви рамене. — А може би някога е членувал в нея. Кутрето му няма как да порасне отново.

— Да — измърмори тя и сега нихарската й гневна физиономия беше съвсем истинска.

Нищо не се връзваше. Деветките бяха идвали в хранилището, пак те охраняваха оранжерията на Линдей.

— Сър — обади се Стикс.

Вивия се направи, че не я чува, и тръгна към стълбите. Беше дребнаво от нейна страна, но й бездруго вече й се струпа премного на главата. Едва ли щеше да издържи да погледне пак разрошената й коса и намачканата униформа.

Твърде е добра за мен.

— Сър — Стикс я стисна за горната част на ръката. Върху траурната лента. — Ярост си има другар и аз знам къде живее момчето.

Този път Вивия я чу. Спря рязко три стъпала по-нагоре. Обърна се и очите й се изравниха с тези на Стикс. Първият помощник-капитан беше на долното стъпало.

— Не друг, а Ярост обърна кабинета ви с краката нагоре снощи. Нямах време да го подредя, нито да ви изчакам, защото го проследих.

Вивия въздъхна от облекчение, макар че й беше неприятно да си го признае. И дори Стикс да не бе прекарала нощта с друг, тя пак не беше подходяща партия за Вивия.

— Докъде? — попита тя напрегнато.

— До оранжерията на визер Линдей.

Ноден да я обеси! Вивия се нахвърли отгоре й:

— Защо не го спря? Защо не го арестува? Той е убил двама души, Стикс!

Стикс вдигна ръце.

— Не знаех, че ще убие някого! Помислих си, че работи в комбина с визер Линдей, затова зачаках отвън, като се надявах да се появи. А когато мъжът не излезе, се върнах в Иглената кула, където заварих втори човек в кабинета ви.

Двете момичета подминаха площадката на четвъртото ниво, като взимаха по две стъпала наведнъж.

— Едно момче — продължи Стикс. — Беше кльощаво, с по-светли петна по кожата и очевидно търсеше някого. Затова го оставих… А после го проследих. Първо до храма на Ноден на „Ястребов друм“, а накрая до една къща в Стария град.

Третата площадка мина като през мъгла.

— Проследи ли го вътре? Видя ли в кой апартамент влезе?

— Не, не можах да се приближа. Той има завидни инстинкти. Каквито имат децата от резервоарите.

При втората площадка Вивия вече тичаше. Продължавай напред, продължавай напред!

— Мога да изпратя войници да претърсят къщата, сър.

— Не — задъхано отсече Вивия. — Не искам да подплашим мъжа. Ако има силата да убива… така — тя посочи надолу, — тогава ще изложим на риск цивилните. Но искам да държите къщата под наблюдение. Ако момчето се появи, проследете го. Ако успеем да го арестуваме, тогава може би ще успеем да примамим онзи звяр, който нарича себе си Ярост.

— Тъй вярно, сър! — Стикс отдаде отсечено чест, докато изкачваха тичешком последната площадка.

Но едва направила десетина крачки, Вивия забави ход. После спря и се преви, за да си поеме дъх. Защото току-що през главата й бе минала ужасна мисъл, от която косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Стикс — изпъшка тя. — Ако онзи труп… там долу… не е бил страж… — тя замълча, дишайки на пресекулки, — а е бил един от Деветките, тогава какво е правил тук? И какво е правил Ярост тук?

Стикс вдигна ръце безпомощно.

— Аз… не знам, сър. Вие проверихте ли зърното?

— Не… Проклета да съм, не!

Двете жени хукнаха презглава обратно по стълбите като една. На петото ниво Вивия, със Стикс по петите си, разбута стражите и отиде при най-близкия чувал с чуждестранното зърно.

Но знаеше какво ще открие. Усети го със сърцето си — сигурност, от която й призля, сигурност, която раняваше.

Разпори чувала с далмотския ечемик.

Зърното беше цялото черно, покрито със същото призрачно, черно масло както трупа. Напълно негодно за ядене. Както и следващият чувал, и по-следващият.

Целият труд на Вивия беше отишъл на вятъра. Месеци тайно пиратство без достатъчно оръжия, за да могат да се отбраняват хората й… Месеци скришно товарене и разтоварване в хранилището… Месеци на лъжи и молитви усилията им да не идат на вятъра. И за какво? Накрая цялото зърно беше унищожено от порочната сила на нечия зла магия.

Не биваше изобщо да се вслушва в съветите на баща си. Трябваше да се довери на инстинкта си и да даде храната на гладните в Иглената кула.

И никога, никога не биваше да взима онези трижди проклети оръжия от трижди проклетите марсточани и да зарязва Мерик.

Вивия не можа да се сдържи. Макар че Стикс стоеше до нея с още стотина войници, макар че слухът щеше да стигне до Върховния съвет, тя се хвана за главата и запищя.

 

 

В горещия като пещ следобед Кам преведе Мерик по задните странични улички до обществената къпалня в Стария град. И тя като всичко в района беше порутена, но поне водата вътре беше чиста.

По това време на деня нямаше посетители, а жената зад тезгяха едва отвори очи от дрямката си, за да прибере парите на Мерик. Ако и да забеляза вонята и мръсотията им, с нищо не го показа.

— Трябват ни нови дрехи — изрече забързано Кам миг след като влязоха в тъмната дървена постройка. — Остави на мен, а? Аз ще се изкъпя, когато се върна!

И без да дочака отговора му, забърза обратно навън под слънчевите лъчи.

Мерик не я спря. Той разбираше, че тя трябва да опази тайната си, а и те наистина се нуждаеха от нови дрехи.

Изкъпа се сам, наслаждавайки се на болката от сапуна по разранената му кожа. На горещата, омагьосана вода, която се движеше покрай кръста му. Колко ли трябваше да търка, за да измие яростта?

Или сенките.

Беше се надявал, че призори, докато се мажеше с мехлема, само му се бе сторило и линиите на гърдите му бяха игра на светлината. Но сега… нямаше как да не забележи черните ивици, които излизаха от сърцето му като строшено стъкло.

Ако това се бе случило преди месец, Мерик щеше да попита леля си какво, по дяволите, става с него. Но сега нямаше към кого да се обърне. Освен към Кам, която знаеше за магията по-малко, отколкото жабата в кладенеца знае за морето.

Като повикана от мислите му, дъсчената врата на стаята се разтвори. Черната глава на Кам се подаде вътре.

— Дрехите, сър.

Пусна ги на пода заедно с чифт груби кожени ботуши. После се оттегли и вратата изскърца, докато я затваряше.

— Момче!

Вратата спря.

— Още ли бият ветробарабаните?

— Да, сър — дойде стегнатият отговор. — Но няма войници в Стария град.

Засега, помисли си Мерик, докато вратата се затваряше. Той продължи да се къпе. Сенките и мъртъвците щяха да почакат.

Когато свари Кам да брои дъските в стената в преддверието на къпалнята, кожата на момичето лъщеше, а черната й коса изглеждаше пухкава като на младо гъсенце. И тя като Мерик беше облечена в обикновена бяла туника и торбести бежови панталони, но даже навити и запасани с колан на кръста, те й бяха големи. За разлика от него, тя нямаше обуща и наметало с качулка, но и за какво ли й бяха. Лицето й не беше набраздено от белези и не за нея пееха ветробарабаните.

Мерик се приближи до нея.

— Струва ми се, че още воня на лайна. Миризмата ще се запечата завинаги в носа ми.

Но вместо усмивката, която очакваше, Мерик си спечели изпръхтяване. Това бе тъй нетипично за нея, че той я погледна още веднъж. Но тя вече се беше извърнала и слагаше ръка на входа.

Градът се потеше от влагата, хората и жегата, но Кам си мълчеше даже за войниците, покрай които го превеждаше. Даже и когато наджапа с чистите си крака в локва с Ноден знаеше какво, пак дума не обели.

Мрачната извивка на устните й така и не я напусна. Бръчката на челото й не се заглади.

Едва когато се прибраха в жилището на Кълен, Кам най-сетне наруши мълчанието си.

Отиде до мътното стъкло на прозореца, загледа се навън, после се обърна към Мерик. Бузите й бяха поруменели от гняв.

— Откакто си тръгнахме от хранилището, мислих дълго и упорито, сър. Реших, че се нуждаем от помощ.

— Помощ — повтори той и като свали новото си, твърде голямо наметало, преметна го на леглото. — С кое по-точно?

— Мъртъвци оживяват — тя вирна брадичка, сякаш се подготвяше да спорят. — Каквото и да беше онова, което видяхме в хранилището, то не беше редно. Беше… нечестиво!

— Стражите ще се оправят с това.

— Ами ако не го сторят? Ако не могат? Или ако не видят това, което ние видяхме? Някой трябва да разбере, че в резервоарите се върши черна магия, сър.

— Някой? — попита той предпазливо, макар че вече виждаше накъде отива разговорът.

— Кралските сили. Или… или Върховният съвет.

— Ах, да — Мерик се изсмя сухо и жестоко. — Говориш за Кралските сили и Върховния съвет, които сестра ми ръководи. А тя, в случай че си забравила, се опита да ме убие.

— Не знаем със сигурност, че е била тя.

— Нима?

Горещ, наелектризиран бриз премина през гърдите му. Мерик устоя. Нямаше да изсипе гнева си. Не и върху Кам.

— Тя ни остави да умрем в морето.

— Остави ни заради Лисиците, сър. Не казвам, че е постъпила правилно, само че взе оръжията за Лисиците, а ние току-що видяхме като бял ден, че пиратството й дава резултат.

За миг той остана зяпнал в нея. После убийствено бавно изрече:

— Това, което видяхме, беше, че Вивия трупа храна. За себе си. Ти на нейна страна ли си, Кам?

— Не! — ръцете й се стрелнаха нагоре. — Просто… не можем да се борим срещу трупове, които оживяват, сър! Не и сами! Ами ако принцесата — притисна го тя, — ако принцесата не се е опитала да те убие? Ами ако е бил… ако е бил някой свързан с мъртвеца в хранилището?

Тя се приближи с две крачки към Мерик. Но той й обърна гръб. Не можеше да я погледне. Единственият човек, на когото вярваше, единственият човек, който остана до него в най-трудните мигове… А сега и той се обръщаше срещу него.

Мерик заби поглед в книгите на Кълен. В „Истинската история на дванайсетте храбреци“. Дробовете му се издуха, притиснаха се в ребрата му с ярост, която молеше да се развилнее. Да блъска и громи. Да се разправи лице в лице веднъж завинаги със сестра му.

— Не друг — насили се да каже той, — а Вивия се опита да ни убие.

— Лъжа! — изръмжа Кам. — Погледни ме, сър.

Мерик не се обърна, а ветровете му вече се завъртаха. Малки, бурни вълнения във въздуха.

Кам се приближи още и тозчас ризата й заплющя като корабно платно.

— Погледни ме!

— Защо? — викна Мерик над събиращите се ветрове. Корицата на „Истинската история“ се отвори. — Какво искаш от мен, Кам?

— Искам да видиш истината! Искам да я погледнеш в лицето, сър! Аз не съм сляпа, видях следите по гърдите и ръцете ти! Точно като на мъртвеца в избата са. Трябва да потърсим отговор, сър, и аз мисля, че знам къде…

— И аз не съм сляп, Кам — най-накрая той се обърна към нея. — Виждам прекрасно, че си момиче.

За част от секундата тя го зяпна с отворена уста. Слисана.

— Ти това ли си мислиш за мен? Толкова време, а още не си разбрал? — после се изсмя глухо. — Защо ли се учудвам? Ти не ме забелязваше на „Жана“. Дори не помнеше името ми в онези дни, тогава от къде на къде ще очаквам да проумееш, да ме видиш такава, каквато съм днес!

Кам се тикна в него, докато лицето й се приближи на сантиметри от неговото. Толкова беше близо, че дори ветровете му не можеха да се завихрят помежду им.

— Мислиш си, че си безкористен — изрече гневно тя. — Мислиш си, че работиш, за да спасиш всички, само че ако си избрал грешен път? Дори да се правя на момче, никой не страда от това. Ами ти, преструваш се на светец? Преструваш се, че си Ярост? От това страдат всички.

Твърде далеч. Ветровете на Мерик се спуснаха между тях. Блъснаха Кам назад и разпиляха книги на всички страни. Но тя не бе свършила. Дори не се бе уплашила.

Изправи се в цял ръст и изрева:

— Спри да виждаш това, което искаш да виждаш, Мерик Нихар, и започни да виждаш действителността такава, каквато е!

После профуча край него. Вратата се тръшна и го остави сам с ветровете и гнева му, и разпилените навсякъде книги.