Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (71)

70

Зад прозореца ми снегът се сипе на парцали, като памук. Дворът вече заприличва на нива с памук. Надявам се да вали цял ден и цяла нощ. Надявам се да има виелица.

Някой чука на вратата ми.

Вдигам глава от възглавницата.

— Влез.

Татко влиза и сяда до бюрото ми.

— Ами — казва той и се почесва по брадичката, както прави, когато е смутен. — Трябва да поговорим.

Стомахът ми се свива. Сядам и прегръщам коленете си.

— Марго каза ли ти?

Той се прокашля.

— Каза ми.

Дори не мога да го погледна.

— Много е неловко. Не се е налагало да правя това с Марго, но… — Той пак се прокашля. — Човек би си помислил, че ще ми е по-лесно, защото съм лекар, но ще ти кажа само, че според мен си твърде млада, за да правиш секс, Лара Джийн. Не мисля, че все още си готова. — Звучи, сякаш ще се разплаче. — Питър… принуди ли те по някакъв начин?

Усещам как всичката ми кръв се качва в лицето.

— Татко, не сме правили секс.

Той кима, но явно не ми вярва.

— Аз съм ти баща, естествено, че ще ми се иска да изчакаш поне до петдесет, но… — Пак се прокашля. — Искам да си в безопасност. Записах час при доктор Хюдец в понеделник.

Започвам да плача.

— Няма нужда от час, защото не съм направила нищо! Не съм правила секс! Нито в горещата вана, нито някъде другаде. Някой измисли всичко това. Трябва да ми повярваш.

Татко добива много измъчено изражение.

— Лара Джийн, знам, че не е лесно да говориш за това с баща си, а не с майка си. Ще ми се тя да беше тук, за да ви посъветва за тези неща.

— И на мен ми се иска, защото тя щеше да ми повярва. — Сълзи се стичат по бузите ми. Достатъчно е, че непознати мислят най-лошото за мен, но никога не съм очаквала, че сестра ми и баща ми ще повярват.

— Съжалявам. — Татко ме прегръща. — Съжалявам. Вярвам ти. Щом казваш, че не си правила секс, значи не си правила. Просто не искам да пораснеш твърде бързо. В моите очи ти не си по-голяма от Кити. Ти си моето малко момиченце, Лара Джийн.

Облягам се на него. Няма по-сигурно място от прегръдките на татко.

— Стана голяма каша. Ти не ми вярваш вече; с Питър скъсахме; Марго ме мрази.

— Аз ти вярвам. Разбира се, че ти вярвам. И разбира се, че с Марго ще се сдобрите, както винаги. Тя само се тревожеше за теб; затова дойде при мен. — Не, дошла е да си отмъсти. Тя е виновна, че татко дори за секунда си е помислил такива неща за мен.

Той вдига брадичката ми и бърше сълзите ми.

— Ти май наистина харесваш Питър?

— Не — хлипам аз. — Може би. Не знам.

Той прибира косата ми зад ушите.

— Всичко ще се нареди.

* * *

Единствено между сестри може да се случи един особен вид скандал. Скандал, в който не можеш да си вземеш думите обратно. Казваш ги, защото не можеш да се сдържиш, защото си толкова ядосана, че те излизат от гърлото и от очите ти; толкова си ядосана, че виждаш единствено кръв.

След като татко излиза и го чувам, че отива в спалнята си, за да си легне, аз връхлитам в стаята на Марго, без да почукам. Тя седи до бюрото, пред лаптопа си. Поглежда ме, изненадана.

Изтривам очите си и казвам:

— Можеш да ми се сърдиш колкото си искаш, но нямаш право да ходиш при татко зад гърба ми.

Гласът й е изопнат като струна на пиано, когато ми отговаря:

— Не го направих за отмъщение. А защото ти явно нямаш никаква представа какви ги вършиш и ако не внимаваш, накрая ще влезеш в някоя тъжна статистика за подрастващи. — Продължава студено, все едно говори на непознат: — Ти се промени, Лара Джийн. Честно да ти кажа, вече дори не знам дали те познавам.

— Не, определено не ме познаваш, ако дори за секунда си повярвала, че съм правила секс на онази екскурзия! Във вана, пред всички, които случайно минат оттам? Явно изобщо не ме познаваш! — После хвърлям коза си, който държа срещу нея. — Само защото ти си правила секс с Джош, не значи, че и аз съм правила с Питър.

Марго ахва.

— Говори по-тихо.

Щастлива съм, че успях да я нараня.

Започвам да крещя:

— Значи, след като татко е разочарован от мен, не може да се разочарова и от теб, така ли?

Завъртам се и тръгвам към стаята си, а Марго върви след мен.

— Върни се тук! — вика тя.

— Не! — Опитвам да затворя вратата под носа й, но тя вклинява крак. — Махай се!

Притискам с гръб вратата, но тя е по-силна от мен. Провира се вътре и заключва.

Тръгва към мен и аз отстъпвам. Очите й светят заплашително. Сега тя гори от праведен гняв. Усещам как започвам да се свивам, да се плаша.

— Как разбра, че с Джош сме правили секс, Лара Джийн? Самият той ли ти го каза, докато двамата сте ходили зад гърба ми?

— Никога не сме правили нищо зад гърба ти! Не беше така.

— Тогава как беше?

Изхлипвам неволно.

— Аз го харесах първа. Харесвах го през цялото лято преди девети клас. Мислех си… мислех си, че и той ме харесва. Но един ден ти каза, че сте заедно, и аз просто, просто го преглътнах. Написах му прощално писмо.

Тя криви подигравателно лице.

— Наистина ли очакваш да те съжалявам сега?

— Не. Опитвам се да ти обясня какво стана. Спрях да го харесвам, кълна се. Вече не мислех така за него, но след като ти си тръгна, осъзнах, че дълбоко в себе си още имам чувства към него. После някой изпрати писмото ми и Джош разбра, затова започнах да се преструвам, че излизам с Питър…

Тя клати глава.

— Просто замълчи. Не искам да го чувам. Дори не знам за какво говориш.

— С Джош се целунахме само веднъж. Веднъж. И това беше голяма грешка, аз дори не исках да го правя! Той обича теб, не мен.

— Защо да вярвам изобщо на думите ти?

— Защото е истина. — Продължавам, трепереща: — Нямаш представа какво влияние имаш над мен. Колко много държа на мнението ти. Какъв пример си за мен.

Лицето й се сгърчва, опитва се да удържи сълзите.

— Знаеш ли какво ми казваше мама винаги? — Тя вирва брадичка. — Грижи се за сестрите си. — И аз това правех. Винаги съм се опитвала да поставям теб и Кити на първо място. Имаш ли представа колко трудно ми беше да съм толкова далече от вас? Колко самотна бях? Исках само да се прибера у дома, но не можех, защото трябва да съм силна. Трябва — тя опитва да си поеме дъх — да съм добрият пример. Не мога да покажа слабост. Трябва да ви уча на кураж. Защото… защото мама я няма да го направи.

По бузите ми потичат сълзи.

— Знам, не е нужно да ми го казваш, Гого. Знам колко много правиш за нас.

— Но после си тръгнах и вие сякаш вече нямахте толкова голяма нужда от мен, колкото си мислех. — Гласът й пресеква. — Справяхте се без мен.

— Само защото ти ме научи на всичко! — викам аз.

Лицето й се сгърчва.

— Съжалявам — плача аз. — Много съжалявам.

— Имах нужда от теб, Лара Джийн.

Тя пристъпва към мен, аз към нея и се прегръщаме, разплакани, а облекчението е неизразимо. Ние сме сестри и каквото и да кажем или направим няма да промени това.

Татко чука на вратата.

— Момичета? Наред ли е всичко?

Споглеждаме се и казваме едновременно:

— Добре сме, татко.