Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (53)

52

Подготовката за коледните сладки започва на първи декември. Изваждаме всички стари готварски книги и списания на мама, пръскаме ги по пода в дневната и си пускаме албума с „Коледата на Чарли Браун“. До първи декември не се позволява коледна музика в нашата къща. Не си спомням кой въведе тези правила, но ги спазваме. Кити води списък със сладките, които определено ще направим, и онези, които вероятно ще направим. Има и няколко от целогодишен вид. Татко обича лунички с орехи, затова те са задължителни. Захарни бисквитки, защото се подразбират. Сникър-дудълс за Кити, бисквити с меласа за Марго, селски бисквитки за мен. А с боровинки и бял шоколад са любимите на Джош. Мисля, че тази година обаче трябва да направим различни сладки. Не напълно различни, но поне да добавим нови видове.

Питър е тук; отби се след училище, за да учим по химия, и сега, след часове, още е с нас. Седим в дневната и разглеждаме готварските книги. Татко е в кухнята, слуша радио и приготвя обяда за утре.

— Моля те, не прави повече сандвичи с пуйка — викам аз.

Питър ме дърпа за чорапа и шепне „глезла“, после сочи към мен и към Кити и клати пръст.

— Майка ти ти приготвя обяда всеки ден, затова ще мълчиш — шепна аз.

Татко се провиква:

— И на мен ми писна от остатъци, но какво да ги правим? Да ги изхвърлим ли?

С Кити се споглеждаме.

— Точно така — казвам аз.

Татко не обича да се хаби храна. Чудя се дали не мога да се промъкна нощем в кухнята и да ги изхвърля, без да забележи. Вероятно ще забележи.

— Ако имахме куче — подвиква Кити, — нямаше да има никакви остатъци. — Смига ми.

— Какво куче искаш? — пита я Питър.

— Не подхранвай надеждите й — казвам аз, но той не ми обръща внимание.

Кити веднага обяснява:

— Акита. Червеникава козинка със завита на кравайче опашчица. Или немска овчарка, която да обуча като водач за слепи.

— Но ти не си сляпа — отбелязва Питър.

— Но един ден може да ослепея.

Той се хили и клати глава. Пак ме побутва и казва с възхищение:

— С това хлапе не се спори.

— Да, няма смисъл — съгласявам се аз. Вдигам списание да го покажа на Кити. — Какво мислиш? Сладки със сметана?

Тя ги записва във вероятния списък.

— Хей, ами тези? — Питър бута една книга в скута ми. Отворена е на рецепта за бисквитки от плодов кейк.

— Шегуваш ли се? Шегуваш се, нали? Това е отвратително.

— Когато се направи добре, плодовият кейк е много хубав — казва Питър. — Леля ми Триш много често прави и слага сладолед отгоре, страхотен става.

— Всичко е хубаво, ако му сложиш сладолед отгоре — обявява Кити.

— С това хлапе не може да се спори — казвам аз и с Питър разменяме усмивки над главата й.

— Но това не е обикновен плодов кейк. Не е някакво влажно руло с желирани бонбони. Слагат се пекани и сушени череши, боровинки и други готини неща. Мисля, че се нарича плодов кейк „Коледен спомен“.

— О, много обичам този разказ — възкликвам аз. — Любимият ми е. Толкова е хубав, но толкова тъжен.

Той изглежда объркан, Кити също, затова обяснявам:

— „Спомен за една Коледа“ е разказ от Труман Капоти. За едно момче, на име Бъди, и неговата по-голяма братовчедка, която се е грижила за него, когато бил малък. Цяла година спестявали за съставки за плодови кейкове и после ги изпращали като подаръци на приятели, но също и на президента.

— И защо да е тъжно? — интересува се Кити.

— Защото са най-добри приятели и се обичат повече от всичко на света, но накрая се разделят, защото семейството смята, че тя не се грижи достатъчно добре за него. И може би е било така, но това няма значение, тъй като тя е неговата сродна душа. Накрая тя умира и Бъди дори не успява да се сбогува с нея. Освен това е по истински случай.

— Депресиращо — казва Питър. — Забравете за тези сладки.

Кити задрасква сладките от плодов кейк в бележника си.

Прелиствам старо списание „Добра домакиня“, когато на вратата се звъни. Кити става и хуква да отвори.

— Първо виж кой е — викам след нея.

Тя винаги забравя да провери.

— Джош! — писка Кити.

Питър вдига рязко глава.

— Дошъл е да види Кити — обяснявам аз.

— Да, ясно.

Джош влиза в дневната, а Кити виси на врата му като маймунка.

— Здрасти — казва той и очите му отскачат към Питър.

— Как си, човече? — обажда се Питър възможно най-дружелюбно. — Сядай.

Поглеждам го странно. Само преди секунда се мръщеше, а сега е съвсем спокоен. Не ги разбирам момчетата.

Джош носи найлонова торбичка.

— Връщам ви тавичката.

— Джош ли е? — вика татко от кухнята. — Джош, искаш ли да хапнеш? Сандвич с пуешко?

Сигурна съм, че ще откаже, защото сто процента и у тях е пълно с остатъци от пуйката, но той отвръща:

— Разбира се!

Откъсва Кити от себе си и сяда на дивана.

— О, избирате коледните сладки? — пита ме той.

— Да.

— Ще направите и моите любими, нали? — Поглежда ме с умолителен поглед на кутре, който винаги ме разсмива, защото е толкова нетипичен за него.

— Голям си лакомник — клатя глава аз.

— Кои са ти любимите? — пита го Питър. — Защото мисля, че списъкът вече е съставен.

— Сигурен съм, че са включени — казва Джош.

Поглеждам ту него, ту Питър. Не мога да разбера дали се шегуват.

Питър посяга и гъделичка Кити по стъпалото.

— Прочети ни списъка, Катрин.

Тя се кикоти и се претъркаля към бележника си. После става и казва тържествено:

— Сладки с бонбонки „М & М“ — сигурни; сладки капучино — вероятни; сладки със сметана — вероятни; сладки плодов кейк — в никакъв случай…

— Чакай малко, и аз участвам в журито — възразява Питър, — а вие току-що отхвърлихте моите сладки.

— Само преди пет секунди каза да забравим за тях! — възкликнах аз.

— Е, сега искам отново да ги имаме предвид.

— Съжалявам, но сме двама на един, така че отпадат.

Татко наднича в дневната.

— Бройте и мен за плодовите сладки. — И изчезва в кухнята.

— Благодаря, доктор Кови — грачи Питър. Придърпва ме към себе си. — Видя ли, знаех си, че баща ти ще е на моя страна.

Смея се.

— Голям си подмазвач!

После поглеждам Джош, който се взира в нас със странно, засегнато изражение. То ме притеснява. Отдръпвам се от Питър и започвам пак да прелиствам книгите.

— Списъкът още не е готов. Журито ще обмисли много усилено твоите боровинкови сладки с бял шоколад.

— Изключително съм поласкан — отвръща Джош. — Коледата не е Коледа без вашите боровинкови сладки с бял шоколад.

— Ей, Джош, ама и ти си подмазвач — обажда се Кити.

Той я грабва и я гъделичка, докато тя започва да се смее така силно, че й избиват сълзи в очите.

След като Джош си тръгва, Кити се качва горе да гледа телевизия, а аз разчиствам дневната. Питър се е изтегнал на дивана и ме гледа. Все си мисля, че ще си тръгне, а той все не си тръгва.

Изневиделица казва:

— Помниш ли как на Хелоуин ти беше Чо Чан, а Сандерсън — Хари Потър? Обзалагам се, че не е било съвпадение. Обзалагам се на милион долара, че е накарал Кити да разбере какъв е костюмът ти и е хукнал да купува костюм на Хари Потър. Той си пада по теб.

Замръзвам.

— Не е вярно. Той обича сестра ми. Винаги я е обичал и винаги ще я обича.

— Почакай и ще видиш — продължава Питър. — Още щом с теб се разделим, той ще довлече някой сладникав филм и ще признае любовта си. Казвам ти, знам как мислят момчетата.

Дърпам възглавницата, на която се е облегнал, и я слагам на мястото й.

— Сестра ми ще се прибере през зимната ваканция. Обзалагам се на милион долара, че ще се съберат.

Питър протяга ръка да я стисна, а когато я поемам, ме дърпа на дивана до него. Краката ни се докосват. Има дяволито пламъче в очите и аз си мисля, че вероятно ще ме целуне, и съм изплашена, но и развълнувана. Тогава чувам стъпките на Кити по стълбите и моментът отминава.