Джени Хан
До всички момчета, които съм обичала (49)

48

След училище получавам съобщение от Джош.

Ти и аз, вечеря, като едно време.

Само че едното време включваше и Марго. Сега са нови времена. Може би това не е чак толкова зле. Новото може да е хубаво.

Ок, но ще си взема отделен сандвич със сирене, защото ти винаги ядеш повече, отколкото ти се полага.

Става.

* * *

Седим в сепарето до джубокса.

Чудя се какво ли прави Марго сега. В Шотландия е вечер. Може би се приготвя да излезе на заведение със съквартирантките си. Марго каза, че там пъбовете били много популярни; даже правели цели маратони, от пъб на пъб, от питие на питие. Марго не е по питиетата, никога не съм я виждала да пие. Надявам се, че вече се е понаучила как се прави.

Протягам ръка за монети. Това е още една наша традиция. Джош винаги ми дава монети за джубокса, защото в колата си има купища от тях, заради бариерите, а аз никога нямам; мразя дребните монети.

Не мога да реша дали искам ду-уап, или китара, но в последната секунда натискам „Видеото уби радиото“, заради Марго. И така сякаш и тя е с нас.

Джош се усмихва, когато започва песента.

— Знаех си, че ще избереш нея.

— Не, не си знаел, защото и аз не знаех, докато не я избрах. — Вземам менюто си и го изучавам така, сякаш не съм го виждала милион пъти.

Джош още се усмихва.

— Защо си правиш труда да гледаш менюто, когато вече знаеш какво ще поръчаш?

— Може да си променя решението в последния момент. Има шанс да си поръчам сандвич с риба тон или бургер с пуешко, или салата. И аз имам приключенски дух.

— Разбира се — съгласява се Джош, но знам, че се шегува.

Сервитьорката идва да вземе поръчката ни и Джош казва:

— Ще искам два печени сандвича със сирене, доматена супа и шоколадов млечен шейк. — Поглежда ме с очакване. Устните му са леко извити в усмивка.

— Ами… — Преглеждам менюто възможно най-бързо, но всъщност не искам риба тон или пуешко, нито салата. Отказвам се. Харесвам това, което харесвам. — Печен сандвич със сирене, моля. И сода от дива череша. — Щом сервитьорката си тръгва, казвам: — Да не си гъкнал.

— О, нямах такова намерение.

А после, тъй като настава мълчание, и двамата заговаряме едновременно.

— Говорил ли си скоро с Марго? — питам аз, а Джош:

— Как вървят нещата с Кавински?

Усмивката му помръква и той извръща очи.

— Да, понякога си пишем. Мисля… мисля, че изпитва носталгия по дома.

Поглеждам го, озадачена.

— Снощи говорих с нея и не ми се стори така. Същата Марго си е. Разказа ни за Празника на стафидите. И на мен ми се прииска да отида в „Сейнт Андрюс“.

— Какъв е този празник?

— Не съм съвсем сигурна… но май е нещо средно между много пиене и латински. Предполагам, че е шотландско изобретение.

— Би ли го направила? Би ли отишла толкова далече?

Въздъхвам.

— Вероятно не. Аз не съм Марго. Ще е хубаво да й ида на гости обаче. Може би татко ще ми позволи през пролетната ваканция.

— Мисля, че много ще й хареса. Предполагам, че пътуването ни до Париж отпада, нали? — Смее се смутено, после се прокашля: — Чакай, как вървят нещата с Кавински?

Преди да отговоря, сервитьорката се връща с храната. Джош избутва супата по средата на масата.

— Първа глътка? — пита и вдига към мен млечния шейк.

Кимам трескаво и се навеждам над масата. Джош държи чашата, а аз смуквам голяма глътка.

— Ооох — сядам обратно.

— Доста големичка беше — отбелязва той. — Защо никога не си вземаш шейк?

— Защо да го правя, когато знам, че ще ми дадеш от твоя? — Чупя от печеното сирене и го топя в супата.

— Та какво казваше? — настоява той. Когато го поглеждам неразбиращо, обяснява: — Тъкмо говореше за Кавински…

Надявах се, че няма да стане дума, а и не съм в настроение да го лъжа.

— Всичко е нормално.

Той обаче ме гледа с очакване да кажа още нещо, затова добавям:

— Много е сладък.

Джош сумти.

— Не е какъвто го мислиш. Хората го съдят твърде прибързано, той е различен. — Изненадана съм, че всъщност това е истината. Питър не е какъвто го мислят. Вярно, че е наперен и понякога неприятен, и винаги закъснява, да, но в него има и хубави, изненадващи неща. — Той… не е какъвто го мислиш.

Джош ме гледа със съмнение. После потапя половината си сандвич в супата и отбелязва:

— Това вече го каза.

— Защото е истина. — Свива рамене, сякаш не ми вярва, и аз добавям: — Трябва да видиш как се държи Кити, когато е с нас. Луда е по него. — Докато не го изричам, не осъзнавам, че го наранявам.

Той откъсва парче от печеното сирене.

— Е, надявам се, че няма да се привърже прекалено.

Въпреки че и аз си мислех същото, по други причини, пак ме заболява.

Внезапно непринудеността между нас изчезва. Джош става резервиран и затворен, а мен още ме боли от думите му за Питър и сякаш започваме да се преструваме, че седим тук като в доброто старо време и всичко е наред. Как ще е наред, когато Марго не е с нас? Тя беше върхът на нашия малък триъгълник.

Джош внезапно вдига глава.

— Не исках да кажа това. Беше гадно. — Пак я свежда. — Предполагам… не знам, може би просто ревнувам. Не съм свикнал да деля с друг момичетата Сонг.

Омеквам. Сега, когато той казва нещо мило, изпитвам топлина към него. Не казвам какво си мисля, а то е: „Ти може и да не си свикнал да ни делиш, но ние доста сме свикнали да те делим“.

— Нали знаеш, че Кити още обича най-много теб.

Той се усмихва и казва:

— Все пак аз я научих да плюе надалече. Не забравяш човека, който те е научил на подобно нещо. — Отпива голяма глътка от шейка. — Знаеш ли, че този уикенд в „Бес“ има маратон на „Властелинът на пръстените“. Искаш ли да идем?

— То е около… девет часа!

— Да, невероятни девет часа.

— Така е. Искам; но първо трябва да кажа на Питър. Той също спомена за кино през уикенда…

Джош ме прекъсва:

— Няма проблем. Мога да ида с Майк. Или пък ще взема Кити. Тъкмо е време да я запознаем с гения на Толкин.

Мълча. Нима за него аз и Кити сме толкова взаимозаменяеми? А аз и Марго?

Поделяме си гофрета, когато Дженевив влиза в закусвалнята с хлапе, което сигурно е малкото й братче. Не, тя няма братче; единствено дете е. Тя е президент на програмата „Малки братя и сестри“, при която ученик от гимназията избира дете от началното училище, става негов ментор и го води на забавления.

Смъквам се на мястото си, но разбира се, Джен ме вижда. Поглежда и към Джош, после ми маха леко. Не знам какво да правя, затова също й помахвам. Има нещо притеснително в усмивката й. И по-точно фактът, че изглежда искрено щастлива.

Ако Дженевив е щастлива, това не е добре за мен.

* * *

На вечеря получавам съобщение от Питър.

Ако ще се мотаеш със Сандерсън, може ли поне да не е на публични места?

Препрочитам го отново и отново под масата. Възможно ли е Питър да ревнува поне мъничко? Или просто се притеснява какво ще си помисли Дженевив за него?

— Какво гледаш там? — пита ме Кити.

Оставям телефона с дисплея надолу.

— Нищо.

Кити се обръща към татко:

— Обзалагам се, че е съобщение от Питър.

Татко маже кифличка с масло и казва:

— Питър ми харесва.

— Наистина ли? — питам аз.

Той кима.

— Добро хлапе е. Наистина си пада по теб, Лара Джийн.

— Пада си по мен?

— Като папагал си — казва ми Кити. А на татко: — Какво означава това, че си падал?

— Означава, че е очарован от нея — обяснява той. — Поразен е.

— А какво е „поразен“?

Той се смее и пъха кифличката в отворената й от объркване уста.

— Означава, че я харесва.

— Определено я харесва — съгласява се Кити с пълна уста. — Той… много те гледа, Лара Джийн. Когато не забелязваш. Гледа те, за да види дали се забавляваш.

— Така ли? — Усещам топло сияние в гърдите си и неволно се усмихвам.

— Много съм щастлив да те виждам щастлива. Все се тревожех за Марго, че поема толкова задължения у дома и постоянно помага. Не исках да пропусне най-хубавото от гимназията. Но нали я знаеш. Толкова е целеустремена. — Татко посяга и стиска рамото ми. — А като те виждам как излизаш и намираш нови приятели… правиш ме щастлив. Много, много щастлив.

Усещам, че в гърлото ми нараства буца. Само всичко да не беше лъжа.

— Не плачи, тате — нарежда Кити, татко кима и я придърпва в прегръдките си.

— Ще ми направиш ли една услуга, Кити? — пита той.

— Каква?

— Ще останеш ли винаги на тази възраст?

Тя автоматично отговаря:

— Да, ако ми вземеш кученце.

Татко избухва в смях, тя също.

Наистина понякога се възхищавам на малката си сестра. Знае точно какво иска и ще направи всичко, за да го получи. Направо е безсрамна в това отношение.

Ще говоря с татко и ще помогна на каузата й. Двете ще го убедим. Под елхата в коледната утрин ще има кученце. Мога да се обзаложа на това.