Лусинда Райли
Сестра на бурята (35) (Историята на Али)

33.

— Вече се посъвзе, така че искам да си поговорим — обяви госпожа Шнайдер, взимайки недокоснатата закуска от скута на Анна.

Цяла седмица детето не бе напуснало леглото си от умора. Но търпението на госпожа Шнайдер се изчерпваше.

Анна кимна равнодушно, наясно какво има да й казва хазяйката. Но вече не я интересуваше дори да я изхвърлеше на улицата. Вече нищо не я интересуваше.

— Не си получавала писмо от съпруга си от началото на есента.

— Не.

— Казвал ли ти е кога ще се върне?

— Не. Само че ще се върне.

— И ти продължаваш да му вярваш?

— Защо би ме излъгал?

Госпожа Шнайдер изгледа отчаяно наивното дете.

— Можеш ли да ми платиш наема за последната седмица?

— Да.

— А за идната? И за тази след нея?

— Не съм броила парите си, госпожо Шнайдер. Сега ще ви отговоря.

Тя бръкна под дюшека и извади тенекиената си кутия.

Госпожа Шнайдер сама се досещаше, че няма да са останали много монети вътре. Детето я отвори и през сините й очи пробяга страх. После извади две монети и й ги подаде, затваряйки тенекиения капак.

— Danke. А ще можеш ли да платиш на акушерката? Даде ми сметката на тръгване. Пък и трябва да уредим погребението на бебето ти. Още е в градската морга и ако не искаш да я сложат в бедняшки гроб, трябва да платиш за литургия и църковен парцел.

— Колко ще струва?

— Не мога да ти кажа. Но май и двете знаем, че нямаш достатъчно.

— Да — съгласи се горчиво Анна.

— Дете, не съм лоша жена, ама не съм и светица. Привързах се към теб и знам, че си добро, богобоязливо момиче, пропаднало заради мъж. И не съм толкова безсърдечна, че да те изхвърля на улицата след мъката, дето преживя. Но трябва да гледаме реалистично на ситуацията. Тази стая е най-хубава от всичките, а парите, които си изкарала досега от мен, едвам покриват две нощи от седмичния наем. Да не забравяме и другите ти дългове…

Госпожа Шнайдер погледна към Анна в търсене на поне някаква реакция, но мъртвите й очи бяха празни. Затова продължи с въздишка.

— Та, предлагам ти да продължиш работа в пансиона, докато се върне съпругът ти, ако изобщо се върне, и вместо заплата ще те приютя в слугинската стаичка в задната част на къщата, до черната кухня. Ще се храниш с остатъците от закуската и вечерята, а в допълнение към това ще ти заема нужните пари, за да платиш на акушерката и да подсигуриш християнско погребение на детето си. Е, какво ще кажеш?

Анна не можеше да каже нищо. Мислите й бяха недостижими. Присъстваше само физически, защото нямаше друг избор, затова кимна механично.

— Добре. Значи е решено. Утре ще се пренесеш в новата си стая. Един господин иска да наеме тази за цял месец.

Госпожа Шнайдер тръгна към вратата, но когато едрата й похватна ръка стисна валчестата дръжка, се обърна свъсено.

— Няма ли да ми благодариш, дете? Мнозина просто биха те изритали на улицата.

— Благодаря, госпожо Шнайдер — повтори покорно Анна.

Жената измърмори нещо, отвори вратата и излезе. Съзнавайки, че не е изразила достатъчно благодарност, Анна затвори очи, за да скрие реалността от тях. За своя безопасност трябваше да остане на място, където нищо и никой не можеше да я достигне.

Когато декември долетя на крилете на хапливия вятър, Анна отиде в гробището „Йоханис“ и постоя сама до гроба на дъщеря си.

Солвейг Анна Халворсен

Бе загубила и бога, в когото открай време вярваше, и любовта, за която бе пожертвала всичко, а сега и дъщеричката си.

 

 

През следващите три месеца Анна просто съществуваше. Работеше от зори до мрак, позволявайки на госпожа Шнайдер да се възползва от финансовата договорка, сключена в най-уязвимия момент от живота й. Хазяйката се излежаваше в личната си всекидневна и й възлагаше все повече и повече задачи. Нощем Анна лягаше на сламения дюшек в малката стаичка, воняща на изгнила храна от черната кухня и изпражнения от тесния канал в задния двор, и заспиваше толкова уморена, че дори не сънуваше.

Не й бяха останали сънища.

Когато най-сетне се престраши да попита още колко време ще трябва да работи, докато изплати дълговете си и започне да получава заплата, госпожа Шнайдер й се озъби гневно:

— Неблагодарница! Подсигурявам ти покрив над главата и храна на масата, а ти още искаш!

„Не, госпожа Шнайдер все иска още“, мислеше си Анна същата нощ. Напоследък тя вършеше всичко в пансиона и знаеше, че е дошло време да си намери друга работа, от която поне да изкарва по малко пари. Като съблече роклята си и огледа мърлявото си лице в огледалото, осъзна, че е заприличала на канален плъх: измършавяла от глад, облечена в дрипи и воняща на мръсотия. Кой би я взел на работа в този й вид?

Хрумна й да пише на госпожица Олсдатер или дори да преглътне гордостта си и да поиска помощ от родителите си. Попита в една заложна къща колко ще й платят за писалката от Ларс и се оказа, че парите няма да стигнат дори за да изпрати писмо до Норвегия.

Пък и малкото й останало самоуважение й подсказваше, че тя сама си е навлякла тази жестока беда и не заслужава състрадание.

Коледа дойде и отмина и мразовитите януарски дни бавно изцедиха останките й от надежда и вяра. Някогашните й молитви за изкупление бяха отстъпили място на такива за край на земните й мъки.

— Няма бог, всичко е лъжа… всичко — шепнеше сама на себе си, преди да потъне в сън на пълно изтощение.

Една мартенска вечер Анна кълцаше зеленчуци за вечерята на наемателите, когато госпожа Шнайдер нахлу в кухнята с озадачено изражение.

— Един господин те търси, Анна.

Анна я погледна с чисто облекчение на лице.

— Не, не е съпругът ти. Поканих го в моята гостна. А ти свали престилката, измий си лицето и веднага ела.

Анна се зачуди със свито сърце дали господин Байер не идваше да й се подиграе. „И така да е, какво от това“, мислеше си, вървейки по коридора към гостната на госпожа Шнайдер. Почука смутено и хазяйката я покани да влезе.

— Госпожице Ландвик! Или трябва да свикна да ви наричам госпожа Халворсен? Как сте, славей ненагледен?

— Аз…

Анна впери смаян поглед в господина, изучавайки го, сякаш беше експонат от музея на миналото й.

— Хайде, дете, поздрави господин Григ — подкани я укорително госпожа Шнайдер. — Мога да ви уверя, че знае как да отговаря, когато си науми — коментира жлъчно после.

— Да, винаги е била духовито момиче със свое собствено мнение. Но все пак всички хора на изкуството са такива, мадам — отбеляза Григ.

— Хора на изкуството? — Хазяйката надникна презрително към Анна. — Мислех, че отсъстващият й съпруг е от тях.

— Съпругът й може да е даровит музикант, но младата дама пред вас е истинският талант в семейството. Не сте ли я чували как пее, мадам? Притежава най-съвършения глас, който някога съм чувал, с изключение на този на скъпата ми съпруга Нина, разбира се.

Анна слушаше мълчаливо разговора им за себе си, наслаждавайки се на смаяното изражение, превзело лицето на госпожа Шнайдер.

— Е, ако знаех, щях да я викам да пее на наемателите ми, когато им свиря на пиано. Аз самата съм аматьор, но с голямо желание.

Госпожа Шнайдер посочи древния музикален инструмент в ъгъла, от който Анна не беше чула и един акорд от пристигането си в сградата.

— Несъмнено подценявате способностите си, уважаема госпожо — коментира Едвард Григ, преди да обърне вниманието си към Анна. — Скъпо момиче — подхвана той, минавайки на норвежки, за да не подслушва госпожа Шнайдер разговора им. — Съвсем скоро пристигнах в Лайпциг и едва сега получавам писмото ви. Но вие не сте останала! Трябва да ми простите. Ако знаех в какви условия живеете, щях да дойда по-рано.

— Господин Григ, моля ви, не се безпокойте за мен. Добре съм.

— Съвсем очевидно не сте и на драго сърце ще ви помогна с каквото мога. Дължите ли нещо на тази неприятна жена?

— Мисля, че не, сър. Работя без заплата през последните шест месеца и вярвам, че отдавна съм изплатила дълговете си към нея. Тя обаче май не е на същото мнение.

— Клетото момиче — съжали я Григ с равен тон, за да не прочете госпожа Шнайдер възмущението му. — Ще поискам чаша вода и вие уж ще отидете да ми я донесете. Вместо това обаче ще се качите в стаята си и ще си стегнете багажа. Носите ми чашата, взимате си чантата и напускате тази къща. Чакайте ме в бирарията на ъгъла на „Елстерщрасе“. Аз, междувременно, ще се справя с госпожа Шнайдер.

— Тъкмо споделих на Анна, че ме мъчи жестока жажда. Госпожа Халворсен предложи да ми донесе чаша вода — обясни на немски Григ.

След като госпожа Шнайдер кимна, Анна напусна стаята и хукна през черната кухня да стегне багажа си, както я бе посъветвал господин Григ. После напълни чаша вода от каната и я занесе в гостната, оставяйки пътната си чанта пред вратата.

— Благодаря, скъпа — каза Григ, като му даде водата. — Е, сигурен съм, че си имате доста ангажименти. Ще ви се обадя на тръгване.

Преди да се обърне към госпожа Шнайдер, съумя да намигне скришом на Анна, която се изнесе набързо, грабна чантата си и напусна къщата.

Смаяна от резкия обрат в живота си, Анна почака двайсетина минути пред бирарията, докато не видя познатата фигура на спасителя си да крачи бързо към нея.

— Е, госпожо Халворсен, надявам се един ден отсъстващият ви съпруг да ми се изплати за сделката, която сключих с бившата ви работодателка!

— О, сър! Накарала ви е да платите?

— Не, постъпи много по-нагло. Настоя да й изсвиря „Концерт в ла минор“ на онова кошмарно пиано. Трябва да го използва за подпалки, за да топли тлъстото си тяло през зимата — изкиска се Григ, вдигайки чантата на Анна. — Обещах й, че някой ден пак ще й направя серенада, но мога да ви уверя, че няма да спазя обещанието си. А сега с вас ще си вземем файтон от площада и потегляме към „Талщрасе“, а по пътя ще ми разкажете какви злощастия сте преживели в лапите на злата госпожа Шнайдер. Все едно сте Aschenputtel^[1], а онази жена — коравосърдечната мащеха, заточила ви на черен труд в кухнята. Липсват само двете грозни доведени сестри!

Григ подаде ръка на Анна да се качи във файтона. В този момент наистина се почувства като принцеса от приказките, спасена от принца си.

— Отиваме в дома на моя скъп приятел, музикалният продуцент Макс Ейбрахам — обясни Григ.

— Той знае ли, че ме водите със себе си?

— Не, скъпа госпожо, но чуе ли за бедата ви, с радост ще ви предложи подслон. Използвам апартамент в жилището му, когато гостувам в Лайпциг. Ще живеете напълно удобно в дома му, докато не ви настаним другаде. Аз самият ще спя върху рояла, ако е необходимо.

— Моля ви, сър, не искам да ви причинявам неудобство.

— Уверявам ви, че няма такова нещо, скъпо момиче. Просто се шегувах — усмихна й се ласкаво той. — В дома на Макс има много свободни стаи. Е, кажете, как паднахте от висините, в които се бяхте издигнала, когато се запознах с вас?

— Ами, сър…

— Всъщност не ми казвайте! — Григ вдигна ръка и почеса мустака си. — Нека позная! Господин Байер ви е отблъснал с вниманието си. Навярно дори ви е предложил брак. Вие сте му отказали, защото сте била влюбена в нашия чаровен, но ненадежден цигулар и аспириращ композитор. Той решил да дойде в Лайпциг, а вие — да се омъжите за него и да го последвате тук. Познах ли?

— Сър, моля ви, не си играйте с мен — провеси глава Анна. — Очевидно вече знаете историята. Разказахте я съвсем точно.

— Госпожо Халворсен… може ли да ви викам Анна?

— Разбира се.

— Господин Хенум ми сподели за внезапното ти изчезване, Анна, макар че не знаех подробностите. А от дочутото в Кристиания ми стана ясно, че господин Байер е имал по-лични намерения към теб. Значи съпругът ти цигулар още е в Париж?

— Така мисля — отвърна Анна, чудейки се откъде е разбрал.

— И доколкото знам, пребивава в апартамента на заможната си покровителка на име баронеса Фон Готфрид.

— Нямам представа къде е отседнал, сър. Не ми е писал от месеци. Вече не го считам за свой съпруг.

— Скъпа Анна — подхвана Григ, потупвайки утешително ръката й, — толкова си страдала. За жалост баронесата преследва неумолимо всеки музикален талант, привлякъл ухото й. Колкото по-привлекателен и млад, толкова по-добре.

— Простете, сър, но не искам да чувам подробностите.

— Напълно разбираемо. Колко нетактично от моя страна. Но хубавата новина е, че скоро ще й омръзне и ще си намери ново протеже, а съпругът ти ще се върне при теб. — Той я погледна в очите. — Винаги съм твърдял, че ти си духът на моята Солвейг. И ти като нея чакаш блудния си възлюбен да се завърне.

— Напротив, сър. — По лицето й изплува сурово изражение. — Аз не съм Солвейг и нямам намерение да чакам Йенс. Той вече не ми е съпруг, нито пък аз — негова съпруга.

— Анна, да не говорим повече за това. С мен си и всичко ще бъде наред. Ще направя всичко по силите си да ти помогна. — Файтонът спря пред величествена, красива бяла къща на четири етажа, с редове високи сводести прозорци. Анна веднага позна дома на музикалния продуцент, където бе оставила писмото си до Григ преди толкова много време. — В името на благоприличието предлагам да обясняваш, че просто си изпаднала в беда, докато чакаш завръщането на съпруга си от Париж. Разбираш ли ме, Анна?

Прогарящите сини очи на Григ срещнаха нейните за миг и той стисна ръката й.

— Да, сър.

— Моля те, викай ми Едвард. Е, пристигнахме — обяви той, пускайки ръката й. — Да влезем и да те представим.

Все още зашеметена от случилото се през последния ден, Анна влезе в прекрасния, проветрив тавански апартамент и прислужницата й напълни ваната за добре дошла. След като изтърка от себе си мръсотията от последните няколко месеца, облече копринената рокля, появила се магически върху голямото легло с балдахин. За нейно учудване смарагдовата рокля пасваше идеално на крехкото й тяло.

После застана до големия прозорец, дивейки се на живописната гледка към Лайпциг, и възхищението от заобикалящия я разкош лека-полека изместваше спомена за заточението й в тясната слугинска стаичка. След малко тръгна към долния етаж, замислена, че ако не беше господин Григ, сега щеше да бели картофи в мърлявата кухня на госпожа Шнайдер.

Прислужницата я покани в трапезарията, настанявайки я на дълга маса между Едвард, както трябваше да свикне да нарича спасителя си, и господин Ейбрахам, домакинът. Той я приветства официално в дома си с проблясващи зад кръглите му очила топли очи. Вечерята протече сред други музиканти, много смях и хубава храна. Но макар от доста време да не се беше хранила пълноценно, Анна не успя да хапне много — стомахът й бе отвикнал да работи нормално. Вместо това седеше мълчаливо на масата, щипейки ръката си от време на време, за да се уверява, че не сънува.

— Тази красива дама — вдигна чаша с шампанско към нея Григ — е най-даровитата певица в цяла Норвегия. Погледнете я само! Същинско олицетворение на Солвейг. Вече ме вдъхнови да напиша няколко народни песни тази година.

Разбира се, останалите гости настояха да изсвири новите си песни, а Анна да ги изпее.

— Може би по-късно, приятели, стига Анна да не е прекалено уморена. Преживяла е доста тежък период в хватката на най-злата жена в цял Лайпциг!

Докато Едвард предаваше събитията, довели до намесата му, и гостите откликваха с възмущение в правилните моменти, Анна се мъчеше да запази самообладание в лицето на кошмарните спомени за преживяното.

— Мислех, че музата ми е потънала вдън земя! А тя е живяла тук, в Лайпциг, под носовете на всички ни! — завърши драматично той. — Да пием за Анна!

— За Анна!

Всички гости вдигнаха кристални чаши и пиха за нейно здраве. След вечеря Едвард я привика до пианото и й даде една партитура.

— И така, Анна, ще намериш ли сили да ни попееш като благодарност за героизма ми? Песента се казва „Първата иглика“ и досега никой не я е изпълнявал, защото е написана за теб. Хайде — той потупа с длан столчето пред пианото, — седни при мен и ще се поупражняваме няколко минути.

— Сър… Едвард — пророни тя, — не съм пяла от много месеци.

— В такъв случай гласът ти е отпочинал и ще се извиси като птица. Просто изслушай музиката.

Анна се подчини, макар че й се искаше да бяха насаме, за да допуска неизбежните грешки само пред него, вместо пред толкова изтъкната публика. Когато Едвард обяви, че са готови, гостите се обърнаха към тях.

— Анна, стани, ако обичаш, за да контролираш по-лесно дишането си. Виждаш ли текста през рамото ми?

— Да, Едвард.

— Тогава започваме.

Цялото тяло на Анна тръпнеше от напрежение, когато спасителят й изсвири началните акорди. Гласните й струни бяха бездействали толкова дълго, че нямаше представа какво ще излезе от устата й. И наистина първите няколко ноти бяха верни, но не съвсем контролирани. Но когато красивата музика заизпълва душата й, гласът й бликна, възвърнал паметта и увереността си.

С края на песента Анна знаеше, че се е представила достатъчно добре. В стаята избухнаха аплодисменти и викове за бис.

— Съвършено изпълнение, скъпа Анна, както и очаквах. Ще включиш ли песента в каталога си, Макс?

— И още как, но ще трябва да организираме и рецитал в „Гевандхаус“ с другите ти народни песни, стига ангелът Анна да е съгласна да ги изпълни. Съвсем очевидно е, че са написани само за нейния глас.

Макс Ейбрахам й се поклони почтително.

— Ще го уредим — съгласи се Едвард с усмивка към Анна, която едвам сдържа прозявката си.

— Скъпа моя, виждам, че си капнала от умора. Сигурен съм, че никой не би ти се разсърдил, ако се оттеглиш по-рано. От историята, която чухме, на всички ни става ясно, че си преживяла големи трудности — отбеляза за нейно облекчение Макс.

Едвард стана и й целуна ръка.

— Лека нощ, Анна.

Анна изкачи трите реда стълби до стаята си. И завари прислужницата да подклажда огъня. Върху голямото двойно легло вече я чакаше нощница.

— Мога ли да попитам чии са тези дрехи? Точно моят размер са.

— На съпругата на Едвард, Нина. Господин Григ ми заръча да подбера нужното от гардероба й, понеже вие идвате без багаж — обясни прислужницата, докато разкопчаваше роклята на Анна и й помагаше да я съблече.

— Благодаря — отвърна Анна, несвикнала да й слугуват. — Свободна сте.

— Лека нощ, госпожо Халворсен.

Когато прислужницата си тръгна, Анна облече меката поплинена нощница и се пъхна доволно между чистите чаршафи.

За пръв път от месеци изпрати молитва към бога, от когото се бе отрекла, за да му благодари и да му поиска прошка, задето бе загубила вярата си. После затвори очи, твърде уморена за повече размисли, и потъна в дълбок сън.

 

 

Историята за това как Григ бе спасил Анна от лапите на злата госпожа Шнайдер плъзна из цял Лайпциг и хорските езици я разкрасиха доста през следващите няколко седмици. А докато влиятелният й нов ментор я съпровождаше из музикалните и социални ешелони на града, всички ги приветстваха радушно. Посетиха няколко галавечери в най-красивите лайпцигски къщи, след които неизменно молеха Анна да плати за вечерята си с песен, както обичаше да се изразява Едвард. Участваха и в няколко малки музикални соарета, където Анна пя с други композитори и певци.

Едвард навсякъде я представяше като „олицетворението на всичко чисто и красиво в родината ми“ или „съвършената ми норвежка муза“. Изпълнявайки песните му за крави, цветя, фиорди и планини, Анна често се чудеше дали просто да не се облича с националното знаме, за да може той да я развява пред себе си. Не че имаше нещо против, разбира се; гордееше се, че проявява такъв интерес към нея. Пък и в сравнение с живота, който доскоро бе водила в Лайпциг, всяка секунда от този бе същинско чудо.

През тези няколко месеца се запозна с множество от великите композитори на съвремието си; най-вълнуваща беше срещата й с Пьотр Чайковски, чиято романтична, пламенна музика обожаваше. Всички идваха в дома на Макс Ейбрахам, който управляваше „К. Ф. Петерс“ и бе превърнал компанията в една от най-уважаваните продуцентски къщи в Европа.

Макс ръководеше бизнеса си от същата сграда и Анна обичаше да се разхожда по долните етажи, разглеждайки красиво подвързаните в отличително бледозелено книги с партитури на светила като Бах и Бетовен. Удивяваха я и механизираните печатни преси в мазето, бълващи страница след страница с невъобразима скорост.

Лека-полека, благодарение на качествената храна, почивката и, най-вече, сърдечните грижи на цялото домакинство, Анна започваше да възвръща силите и самоувереността си. Жестокото предателство на Йенс продължаваше да я прогаря като киселина, изпълвайки я с огнен гняв, но се стараеше да прокуди и него, и самия Йенс от съзнанието си. Вече не беше наивно дете, вярващо в любовта, а жена, чийто талант можеше да задоволи всичките й нужди.

Все по-зачестяващите покани за рецитали както от Германия, така и от други страни, позволяваха на Анна да стабилизира финансовото си положение — повече никога не искаше да е зависима от мъж. Спестяваше всеки припечелен пфениг с надеждата един ден да може да си позволи свой собствен апартамент. С неизменното насърчение на Едвард и подкрепата му, близостта им растеше.

Понякога Анна се будеше в малките часове от печалните звуци на рояла, на който Едвард често композираше до среднощ.

Една от тези нощи, към края на пролетта, измъчвана от настойчивата мисъл за мъртвата й дъщеричка, съвсем сама в студената пръст, Анна напусна стаята си и седна в дъното на стълбището пред гостната, за да послуша меланхоличната мелодия, която Едвард свиреше. С плувнали в сълзи очи тя отпусна глава в ръцете си и зарида, изливайки болката от загубата си.

— Какво има, скъпа моя?

Анна подскочи от внезапно появилата се върху рамото й ръка и погледът й срещна ласкавите сини очи на Едвард.

— Извинявай. Просто трогателната ти музика докосна душата ми.

— Мисля, че не е само това. Ела. — Едвард я заведе в гостната и затвори вратата след тях. — Хайде, седни до мен и избърши очите си с това. — Той й подаде голяма копринена кърпа.

Искреното му състрадание предизвика още един неудържим поток от сълзи. Накрая вдигна смутен поглед към него. Тъй като чувстваше, че му дължи обяснение, вдиша дълбоко и му разказа за загубата на дъщеричката си.

— Клетото момиче. Сигурно е било ужасяващо да преживееш такова нещо съвсем сама. Както навярно знаеш, и аз загубих дете… Александра доживя едва двегодишна възраст и беше най-скъпото, най-милото, най-безценно нещо в живота ми. Смъртта й ме съкруши. И аз като теб загубих вяра в Господ и дори в живота. А това, да ти призная, се отрази на брака ми. Нина потъна в дълбока скръб и двамата така и не се научихме да намираме утеха един в друг.

— Е, аз поне с тази трудност не се сблъсках — отбеляза сухо Анна и Едвард се изкиска.

— Мила Анна, толкова се привързах към теб. Безкрайно се възхищавам на духа и смелостта ти. И двамата сме познали истинска тъга, но според мен трябва да търсим утеха в музиката ни. И — Едвард впи поглед в нея и протегна ръка към нейната — един в друг навярно.

— Да, Едвард — отвърна тя, напълно разбрала значението зад думите му. — Бихме могли.

 

 

Година по-късно, с помощта на Едвард, Анна успя да се изнесе от къщата на „Талщрасе“ и да се настани в своя собствена на „Себастиан Бах Щрасе“ — един от най-престижните райони на Лайпциг. Ходеше навсякъде с файтон и получаваше най-хубавите маси в най-изтънчените ресторанти в града. Докато славата й в Германия се разрастваше, двамата с Едвард посещаваха рецитали в Берлин, Франкфурт и още много големи градове. Освен неговите композиции, репертоарът й вече включваше „Песента на камбаната“ от новата опера „Лакме“ и „Сбогом, родни хълмове и поля“ от любимата й опера на Чайковски „Орлеанската дева“.

Пътуваха дори до Кристиания за рецитал в същия театър, където Анна бе започнала кариерата си. Тя писа предварително на родителите си и госпожица Олсдатер, за да ги покани на представлението, пъхвайки в пликовете им достатъчно крони за билета и стаи в „Гранд Хотел“, където тя самата щеше да отседне.

След всичко случило се и огромното разочарование, което им бе нанесла, Анна зачака отговорите им с искрено притеснение. Което се оказа неоснователно. Всички приеха поканата й и срещата протече радушно. На празничната вечеря след рецитала госпожица Олсдатер я уведоми тихо, че господин Байер е починал неотдавна. Анна изрази съболезнованията си и й се примоли да дойде с нея в Лайпциг, за да я наеме като икономка.

За щастие Лизе веднага прие позицията. Анна знаеше, че предвид обстоятелствата се нуждае от доверен човек в дома си.

Що се отнасяше до блудния й съпруг, Анна гледаше да не мисли за него. Носеха се слухове, че баронесата се появила в Лайпциг като покровителка на нов млад композитор, но за Йенс нямаше вести от години. Както бе коментирал Едвард, някогашният й съпруг бе изчезнал като плъх в парижките канали. Анна се молеше да е мъртъв. Защото макар да живееше необичайно, се чувстваше щастлива.

Поне до зимата на 1883-а, когато Едвард пристигна в Лайпциг заради спешната молба в писмото, което му беше изпратила.

— Нали разбираш какво трябва да направим, хере! За доброто на всички ни.

— Да, разбирам — отвърна Анна, стиснала примирено устни.

 

 

Той пристигна чак през пролетта на 1884-а. Прислужницата почука на вратата на гостната, за да обяви, че на прага на дома й я чака някакъв мъж.

— Казах му да отиде при задния вход, но той отказва да помръдне, докато не излезете. Предната врата е заключена, но е решил да чака на стълбите. — Момичето й посочи свитата на топка фигура през големия прозорец. — Да извикам ли полицията, госпожо Халворсен? Очевидно е просяк, крадец или кой знае какъв!

Анна се надигна бавно от дивана и отиде до прозореца. Очите й намериха мъжа, седнал на прага със заровена в ръцете му глава.

Сърцето й мигновено потъна в стомаха й и тя отново помоли Господ да й даде сили. Само той знаеше дали ще понесе това, но предвид обстоятелствата, нямаше друг избор.

— Пусни го незабавно, ако обичаш. Явно съпругът ми е решил да се завърне.