Лусинда Райли
Сестра на бурята (34) (Историята на Али)

32.

Брачната церемония в Томаскирхе беше кратка и скромна. Анна отиде с обикновена бяла рокля, купена с парите от госпожица Олсдатер, и бели цветя в косата. Пастор Майер се усмихваше сърдечно, изговаряйки брачните обети, които щяха да ги свържат до края на дните им.

— Ja, ich will — отговориха му двамата един след друг и Йенс сложи на пръста й с топло уверено движение златната халка на баба си.

А когато я целуна непорочно по устните, Анна затвори очи, изпитвайки с облекчение господната прошка в сърцето си.

След церемонията малобройните гости се отправиха към една бирария, където музикантите приятели на Йенс посрещнаха младоженците с импровизирано изпълнение на сватбения марш, а останалите клиенти на бара вдигнаха халби за поздрав. Докато хапваха немска сватбена супа, Анна усети любящата ръка на новия си съпруг върху коляното си. Благодарение на господин Хоугард успя да се включи в шегите и тостовете на приятелите му и вече не се чувстваше като странница в чужд свят.

По-късно, докато изкачваха стълбите към квартирата си, Анна усети пръстите на Йенс в основата на гръбнака си и топлият му допир запрати вълна от нервно вълнение през тялото й.

— Погледни се само — пророни той с притъмнели от копнеж очи, като затвори вратата след себе си. — Толкова си крехка, толкова невинна, толкова съвършена… — После я придърпа в обятията си и плъзна дръзко ръце по тялото й. — Трябва да притежавам съпругата си истински — прошепна той в ухото й, повдигайки леко лицето й, за да я целуне. — Нима е чудно, че търсех другаде утеха?

Тези му думи я накараха да се отдръпне от него.

— Какво трябва да значи това?!

— Нищо, нищо… Просто, че искам само теб.

Преди да е успяла да му отвърне, той впи устни в нейните, плъзвайки ръце по гърба й, бедрата й, гърдите й… и колкото и да се съпротивляваше вътрешно, внезапно й се стори прекрасно, съвсем естествено, че дрехите и задръжките й, разделяли ги досега, най-сетне паднаха, за да се слее с него. Йенс я отнесе до леглото, съблече собствените си дрехи и легна върху нея. Ръцете на Анна заобхождаха плахо твърдите мускули по гърба му. И когато проникна в нея, тя беше готова, съзнавайки, че тялото й се бе упражнявало подсъзнателно още откакто го бе видяла за пръв път.

Актът й се стори странен, но когато Йенс въздъхна и се прекатури на възглавницата до нея, намествайки главата й под мишницата си, всички истории на ужасите, които бе чувала за този момент, се изпариха от главата й. Поне в този миг той бе истински неин, а тя — негова.

 

 

През следващите няколко седмици Йенс се прибираше навреме за вечеря и двамата с нетърпение довършваха храната си, за да се качат в квартирата. Анна виждаше, че съпругът й е опитен в изкуството на любовта и тъй като ласките му ставаха все по-уверени, а тя постепенно се отпускаше, двамата превръщаха всяка следваща нощ във все по-приятно изживяване. Анна най-сетне разбираше каква е разликата между приятели и любовници, което прозрение бързо прогони самотата, настанила се в живота й през последните няколко месеца. И като че ли двамата разменяха ролите си, защото непрекъснато копнееше да чувства допира му.

— Мили боже, съпруго — възкликна една нощ Йенс, проснат задъхан до нея. — Май ще съжалявам, че те запознах с тази нова игра. Та ти си незадоволима!

Прав беше. Защото само в тези моменти го притежаваше истински. Напуснеше ли прегръдката й сутрин, обличайки се за поредния ден в консерваторията, Анна виждаше как изражението му се променя и мислите му се отдалечават от нея. Напоследък го изпращаше до консерваторията, където Йенс я прегръщаше, казваше й, че я обича и изчезваше зад вратите на онзи чужд свят, който го поглъщаше напълно.

„Врагът ми“, наричаше го наум Анна, докато вървеше обратно към квартирата.

Господин Хоугард беше забелязал новата ведрина в походката й и слънчевата усмивка, с която го поздравяваше на сутрешните им уроци.

— Струваш ми се по-щастлива, госпожо Халворсен, и много се радвам — отбеляза веднъж.

С помощта на новооткритата си позитивност Анна усвояваше по-успешно немския език. Вече говореше с увереност, на която господин Хоугард се възхищаваше. И като че ли всяка научена дума я запознаваше с цял рояк други.

В крайна сметка реши да не оставя певческата си кариера в ръцете на Йенс. Вместо това написа писмо на господин Григ, в което го известяваше, че се е пренесла в Лайпциг и го молеше, ако е възможно, да й уреди прослушване при някой от познайниците му в града. Йенс разпита в консерваторията за адреса на „К. Ф. Петерс“, лайпцигската продуцентска компания, с която работеше господин Григ. Накрая занесе лично писмото си до „Талщрасе“ 10, където го прие продавачът в музикалния магазин на приземния етаж. Всяка нощ след това Анна се молеше господин Григ да получи посланието й и да отговори.

 

 

Един юнски ден, след като беше успяла да проведе петнайсетминутен разговор на немски без нито една грешка, господин Хоугард й се поклони.

— Госпожо Халворсен, справи се отлично. Поздравявам те.

— Danke — позасмя се Анна.

— Освен това исках да ти кажа, че скоро заминавам на санаториум в Баден-Баден, както винаги правя през летните месеци. Градската жега не ми понася, а и напоследък чувствам прекалена умора. Вие с господин Халворсен ще заминете ли за Норвегия след края на семестъра му?

— Дори да има такива планове, не ми е споделял.

— Заминавам утре сутринта, така че живот и здраве ще се видим на есен.

— Да, надявам се. — Анна стана с него и й се прииска да можеше да му благодари по-непринудено, отколкото налагаха изисканите обноски. — Безкрайно съм ти задължена.

— Госпожо Халворсен, за мен беше удоволствие — отвърна той, преди да си тръгне.

Тъкмо когато господин Хоугард замина за Баден-Баден, Анна забеляза промяна в Йенс. Не се прибираше за вечеря и й се струваше нетипично напрегнат. В леглото го чувстваше някак отчужден.

— Какво има? — попита го една нощ. — Напоследък не си на себе си.

— Нищо — отвърна рязко той, изтръгна се от прегръдката й и й обърна гръб в леглото. — Просто съм уморен, това е.

— Йенс, min eskelde, познавам те. Моля те, кажи ми какво ти има.

Той не помръдна известно време, после отново се завъртя с лице към нея.

— Добре. Изправен съм пред дилема и не знам как да постъпя.

— За бога, кажи ми какво се случва. Може пък да ти помогна.

— Въпросът е там, че изобщо няма да ти хареса.

— Разбирам. Тогава задължително трябва да чуя.

— Ами, помниш ли жената, с която ме видя да обядвам веднъж?

— Баронесата. Как да забравя? — наежи се Анна.

— Покани ме да прекарам лятото в Париж. Със съпруга й имат шато близо до Версайския дворец. Там организира музикални соарета за най-изтъкнатите членове на културния свят и иска да направя премиерата на една от новите си композиции в дома й. Както се досещаш, това е огромна възможност за кариерата ми. Баронеса Фон Готфрид познава всички, а и вече ти казах, че покровителства много млади композитори. Сподели ми, че дори господин Григ свирил на едно от соаретата й.

— Е, в такъв случай трябва да отидем. Не разбирам защо го приемаш като дилема.

Думите й изтръгнаха стон от гърдите му.

— Анна, затова се страхувах да ти кажа. Проблемът е, че не мога да те взема със себе си.

— Така ли? И защо?

— Защото… — Йенс въздъхна. — Баронеса Фон Готфрид не знае за теб. Не съм й споменавал, че съм женен. Откровено казано, смятах, че това би повлияло на отношението й към мен. Когато я срещнах за пръв път, нашата връзка беше… в труден период и живеехме като брат и сестра или като приятели. И така се получи. Баронесата не знае, че съществуваш.

— Тогава защо не й кажеш сега? — попита Анна с нисък студен глас, осмисляйки неизреченото зад признанието на съпруга й.

— Защото… ме е страх. Да, Анна, твоят Йенс се страхува, че баронесата няма да го иска в Париж, ако научи за теб.

— Тоест искаш да те мисли за необвързан, за да даде старт на кариерата ти?

— Да, Анна. О, боже, ужасен човек съм…

— Да, такъв си.

Йенс издърпа възглавницата върху лицето си като палаво дете, смъмрено от майка му, докато Анна го гледаше равнодушно.

— Прости ми, Анна, мразя се за това. Но поне ти казах пълната истина.

— За колко време те иска в Париж?

— Само за лятото — отговори Йенс, показвайки се изпод възглавницата. — Трябва да разбереш, че го правя заради нас, за да развия кариерата си и да спечеля пари, с които да се изнесем от тази стая и да си купим истински дом, какъвто заслужаваш.

„И за да вкусиш славата, която вярваш, че ти заслужаваш“, добави остро наум Анна.

— Тогава върви.

— Наистина ли? — изгледа я подозрително Йенс. — Как е възможно да ме пускаш?

— Просто ме поставяш в задънена улица. Ако не ти позволя да заминеш, ще ми се цупиш цяло лято и ще виниш мен за нещастието си. А и независимо от хорските приказки за теб — Анна вдиша дълбоко, — аз ти вярвам.

— Наистина ли? — смая се той. — Значи си същинска богиня!

— Йенс, ти си ми съпруг. Какъв е смисълът от брака ни, ако ти нямам вяра? — отвърна мрачно тя.

— Благодаря ти. Благодаря ти, скъпа съпруго.

 

 

Йенс замина след няколко дни, оставяйки на Анна достатъчно пари, за да живее удобно през седмиците до завръщането му. Невероятната му благодарност за великодушието й я убеждаваше, че е взела правилното решение. Всяка вечер преди заминаването си Йенс лежеше в леглото с нея и я гледаше с удивление.

— Обичам те, Анна, обичам те… — повтаряше отново и отново.

А преди да потегли, я притисна към себе си, сякаш не можеше да понесе раздялата с нея.

— Обещай ми, че ще ме чакаш, скъпа моя, каквото и да се случи.

— Разбира се, Йенс. Ти си ми съпруг.

 

 

Анна преживя усилното лайпцигско лято единствено благодарение на решимостта си. Нощем държеше прозорците отворени, за да улови всеки нищожен полъх на вятъра, проникнал между сградите в тясната уличка, и макар да си лягаше чисто гола, се обливаше в пот от жега. Най-накрая успя да прочете „Фауст“ на Гьоте и смело се пребори с още няколко книги от градската библиотека, за да обогати речника си на немски. Освен това си купи платове от пазара и започна да шие в парка. Седнала под сянката на някое дърво, се трудеше старателно върху нова рокля от дефтин и по-дебело наметало за идната зима. Докато си взимаше мерки за новите дрехи, я притесни фактът, че талията й като че ли се разширяваше, както се случваше с много жени след сватбата. Ежедневно посещаваше Томаскирхе в търсене не само на духовна, но и на физическа подкрепа, тъй като прохладната зала на църквата се оказваше единственото й убежище от горещините.

Редовно пишеше на Йенс на адреса, който й беше дал, преди да замине за Париж, но получи само два кратки отговора — бил добре и много ангажиран със срещи с влиятелните познайници на баронеса Фон Готфрид. Композицията му се приела радушно на рецитала и работел по нова в свободното си време.

Намирам невиждано вдъхновение в шатото! И как да не се настрои човек на творческа вълна на толкова красиво място?

Лятото продължаваше да се точи мудно, а Анна отказваше да се предаде на мрачните мисли за богатата влиятелна спонсорка на Йенс, пробиващи си път в съзнанието й. Съпругът й щеше да се прибере скоро, повтаряше си непрестанно, и брачният им живот щеше да тръгне постарому.

Йенс не й беше казал кога точно да очаква завръщането му, но докато Анна закусваше една сутрин в началото на септември, хазяйката й, госпожа Шнайдер, я попита с многозначителен тон дали съпругът й смята да се върне в Лайпциг днес, навреме за утрешното начало на новия семестър в консерваторията.

— Да, очаквам го — отвърна спокойно Анна, решена да не демонстрира изненадата си.

После незабавно се качи в стаята, за да се среше и да облече новата си рокля. Като видя отражението си в малкото огледало върху скрина, установи, че изглежда добре. Лицето й определено се беше заоблило и се надяваше Йенс да одобри новия й вид — и той като семейството й често й подхвърляше, че е прекалено слаба.

Анна прекара целия ден в задушната стая, притеснена и развълнувана от завръщането на съпруга си.

Но по смрачаване настроението й започна да увяхва. Нима беше възможно Йенс да пропусне първия ден от новия семестър в любимата си консерватория? Когато църковните камбани отброиха полунощ, Анна съблече роклята си и легна в леглото по фустанела. Знаеше, че и последният влак за деня е минал през лайпцигската гара.

Три дни по-късно Анна вече нямаше мира от тревога. Отиде пред консерваторията и изчака студентите да се излеят през вратите, палейки цигари сред жизнерадостна глъч. Веднага позна Фредерик, младият мъж, с когото бяха прекарали Бъдни вечер, и го доближи свенливо.

— Извинете, че ви безпокоя, господин Фредерик — подхвана тя, неуспяла да си спомни фамилията му, — но случайно да сте виждал Йенс в училище тази седмица?

Фредерик не я позна в първия момент, после с приятелите му си размениха странни погледи.

— Не, госпожо Халворсен, боя се, че не съм. Някой от вас да го е виждал? — попита приятелите си той.

Всички поклатиха глави, извръщайки смутено погледи.

— Притеснявам се да не го е сполетяло нещо в Париж, защото не ми е писал повече от месец, а трябваше да се върне за началото на семестъра. — Анна въртеше тревожно сватбената халка около пръста си. — Дали някой друг от консерваторията би знаел къде мога да го намеря?

— Нищо не ми пречи да попитам учителя му дали не е чул нещо. Но ако трябва да съм откровен с вас, госпожо Халворсен, останах с впечатлението, че Йенс няма намерение да се връща от Париж. Каза ми, че имал пари само колкото за едногодишно обучение тук. Макар че е напълно възможно от консерваторията да са му предложили стипендия, за да го задържат. Да знаете подобно нещо? — поинтересува се той.

— Ами…

Светът около нея се завъртя и Анна се олюля на краката си. Фредерик я хвана за ръката и й даде опора.

— Госпожо Халворсен, очевидно не сте добре.

— Не, не, напълно добре съм — парира тя и изтръгна ръка от хватката му с накърнена гордост. — Danke, господин Фредерик.

Тя кимна и си тръгна с колкото можа по-високо вдигната глава.

— О, боже, о, боже — редеше шепнешком, докато се препъваше по оживените улици към дома, все така задъхана и замаяна.

Още с прибирането се срути в леглото, грабна чашата вода от нощното шкафче и я пресуши наведнъж, за да облекчи слабостта и жаждата си.

— Не може да е истина. Не може да е истина. Щом е решил да остане в Париж, защо не ме е поканил при себе си? — Голите стени на стаята не й дадоха нужния отговор. — Не би ме изоставил, не, не би могъл — уверяваше сама себе си. — Той ме обича, аз съм му съпруга…

След безсънна нощ, през която имаше чувството, че ще полудее от лутащите се в главата й мисли, Анна тръгна немощно към трапезарията за закуска, но в коридора завари госпожа Шнайдер да чете някакво писмо.

— Добро утро, госпожо Халворсен. Току-що получих много тъжна новина. Оказва се, че приятелят ви господин Хоугард е починал от инфаркт преди две седмици. Семейството му иска да събера притежанията му, а те ще изпратят кола да ги вземе.

Анна покри устата си с ръка.

— О, не, не може да бъде…

В този момент всичко стана черно пред очите й.

 

 

Свести се в личната всекидневна на госпожа Шнайдер, излегната на дивана с хладно парче плат на челото.

— Спокойно, мила — рече й ласкаво възрастната жена. — Знам колко бяхте привързана към него. Сигурно ви дойде в повече точно сега, когато и съпругът ви го няма. Пък и във вашето състояние.

Анна проследи погледа на хазяйката до корема си.

— Какво… За какво „състояние“ говорите?

— Бременността ви, разбира се. Кога чакате бебето? Толкова сте дребничка, госпожо Халворсен, че наистина трябва да се грижите за себе си.

Анна усети как светът се завърта отново и се уплаши да не повърне върху кадифения диван на госпожа Шнайдер.

— Защо не пийнете малко вода? — предложи жената и пристъпи към нея с чаша вода.

Анна я послуша, а хазяйката продължи да бърбори.

— Канех се да говоря с вас, когато съпругът ви се прибере. Едно от правилата ми е, че не приемам деца в стаите си. Плачът и виковете им безпокоят останалите гости.

Ако Анна си беше въобразявала, че няма как положението й да се влоши повече, току-що разбираше колко е грешала.

— Но докато съпругът ви не се върне, би било несправедливо от моя страна да ви изхвърля на улицата. Затова ще ви позволя да останете до раждането — обяви с великодушен тон хазяйката.

— Danke — пророни Анна, усещайки, че кратката й проява на състрадание се изчерпваше и предпочиташе да се върне към ангажиментите си. Затова Анна стана. — Вече съм добре. Благодаря ви за грижите и се извинявам, че ви затрудних.

После кимна любезно и тръгна към стаята си.

През остатъка от деня лежа неподвижно на леглото. Навярно се самозалъгваше, че ако застине на място със затворени очи, ужасните неща, които й се случваха, щяха просто да отшумят. Но трепнеше ли и един мускул от тялото й, значи беше жива и трябваше да се изправи лице в лице с реалността.

— О, господи, моля те, помогни ми — пророни горчиво.

По-късно, принудена да стане, за да посети тоалетната, Анна съблече роклята си, оставайки по кюлоти и корсаж. Оголи корема си и принуди очите си да погледнат леката му изпъкналост. Как, за бога, не беше свързала нарастващата си талия с вероятна бременност?

— Малка глупачка такава! — простена тя. — Защо не се досети? Ти си наивна, плиткоумна селянка, както господин Байер ти намекна!

Извади писалката и един лист от чекмеджето, седна на леглото и се зае да пише на съпруга си в Париж.

 

 

— Има писмо за вас тази сутрин — обяви госпожа Шнайдер и го подаде на Анна. Детето — така възприемаше дребничката си наемателка — вдигна празни, хлътнали очи към нея и госпожа Шнайдер за пръв път видя поне искрица надежда в тях. — Марката е френска. Сигурна съм, че е от съпруга ви.

— Danke.

Госпожа Шнайдер кимна и напусна трапезарията, за да може детето да прочете писмото си на спокойствие. През последните две седмици призракът на Анна излизаше от стаята й и оглеждаше вяло храната, която госпожа Шнайдер й сервираше, а после вдигаше недокосната. Госпожа Шнайдер въздъхна и отиде в черната кухня да измие чините от закуска в дървения варел. Не за пръв път ставаше свидетел на подобна история. И макар да съчувстваше на Анна, се надяваше писмото да разреши проблема. Отдавна се беше научила, че животът на наемателите й, колкото и окаян да беше, не биваше да се превръща в нейна отговорност.

Като се качи в стаята си, Анна отвори писмото с разтреперани пръсти. Беше писала на Йенс на адреса му в шатото още преди седмици, съобщавайки му за бебето. Дали не получаваше най-сетне отговора му?

Париж

13 септември 1877 г.

 

Скъпа Анна,

Прости ми, че пиша чак сега, но исках първо да се устроя тук. Живея в апартамент в Париж и ходя на уроци по композиция при Аугустус Терон, прочут музикален професор. С негова помощ усъвършенствам осезаемо таланта си. Баронеса Фон Готфрид беше така добра да стане моя поддръжница и спонсорка, представяйки ме на всички важни личности. Дори организира соаре през ноември, на което ще свиря свои собствени композиции пред парижката културна общност.

Преди да тръгна, ти казах, че ми се струва неуместно да й разкрия за нас двамата, но всъщност, Анна, не исках да те безпокоя. Истината е, че парите ми свършваха и ако баронесата не беше проявила такава щедрост, с теб щяхме да сме на улицата. Оставих ти всичко, което имах в Лайпциг, а и знам, че пазиш парите от госпожица Олсдатер, затова се надявам, че се справяш добре.

Анна, вероятно приемаш заминаването ми и това, че оставам в Париж като жестоко предателство спрямо любовта ни. Но те умолявам да ми повярваш, че те ОБИЧАМ. И правя всичко в името на съвместното ни бъдеще. Когато музиката ми набере популярност и успея да ни осигуря нужната финансова независимост, ще се върна за теб, любов моя. Кълна се в обичната ти Библия. И в брака ни.

Моля те, умолявам те, Анна, чакай ме, както обеща. И опитай да разбереш, че постъпвам така за наше добро. Сигурно ще ти е трудно, но трябва да ми се довериш.

Липсваш ми, любов моя. Безкрайно много.

Обичам те с цялото си сърце.

Искрено твой,

Йенс

Анна пусна листа на земята и зарови глава в ръцете си, мъчейки се да събере трескавите си мисли. Йенс не споменаваше бебето — изобщо беше ли получил писмото й? И още колко трябваше да го чака?

„Този мъж ще разбие сърцето ти и ще те унищожи…“

Пророчеството на господин Байер отекна в съзнанието й, разяждайки готовността й да се довери на съпруга си.

 

 

Анна преживя някак следващия месец. Тъй като не знаеше кога ще се върне Йенс, а и парите от госпожица Олсдатер започваха да се изчерпват, реши да потърси поне някаква работа в града.

Цяла седмица се влачи по улиците на Лайпциг, разпитвайки по заведенията дали не си търсят сервитьорка или миячка, но зърнеше ли всеки от потенциалните й работодатели нарастващия й корем, я отпращаше с клатене на глава.

— Госпожо Шнайдер, случайно да ви е нужна помощ в кухнята или с чистенето? — принуди се да попита хазяйката си един ден. — Сега, когато господин Хоугард вече го няма, а и съпругът ми още не се е прибрал, започва да ми доскучава. Ще ми се да съм полезна някак.

— Работата не е лека, но щом искате — изгледа я преценяващо хазяйката, — мога да се възползвам от помощта ви.

Госпожа Шнайдер й възложи приготвянето на закуската и Анна трябваше да става в пет и половина сутринта. След като измиеше чиниите, тръгваше по стаите на горния етаж, за да сменя чаршафи. Следобедите й бяха свободни, но в пет се връщаше в кухнята да бели картофи и да приготвя вечеря. Ситуацията, в която попадаше, й се струваше някак иронична, като се имаше предвид вродената й непохватност в кухнята. Работата беше тежка и безкрайна, а и трябваше да влачи болезнено големия си корем нагоре и надолу по стълбите, но поне нощем спеше непробудно от умора.

— Как се обърнаха нещата — размишляваше горестно една вечер в леглото. — Изгряващата звезда на Кристиания се превърна в прислужница само за няколко кратки месеца.

После отправи обичайната си молитва към бог да й върне съпруга.

— Скъпи господи, моля те, нека доверието и любовта ми към Йенс не се окажат неоправдани. И нека всичките му хулници не се окажат прави.

 

 

Една нощ, докато мразовитите ноемврийски ветрове бушуваха навън, Анна усети остра болка в корема. Запали слепешком маслената лампа до леглото, а като стана да облекчи бодежите, за свой ужас откри чаршафите подгизнали в кръв. Спазмите започнаха да прорязват корема й на редовни интервали и Анна едвам сдържаше писъците си на агония. Тъй като не искаше да безпокои госпожа Шнайдер, понесе дългите часове на мъки сама, а когато небето започна да се прояснява, видя мъничко бебенце да лежи неподвижно между краката й.

Забелязвайки, че пъповете им са свързани с дълго парче плът, се предаде на страха и изкрещя с всичката болка и умора, която бе таила в себе си. Госпожа Шнайдер се появи на вратата за секунди и веднага щом зърна кървавата баня на леглото, изтича да доведе акушерка.

Анна изплува от трескав сън на пълно изтощение, събудена от ласкави ръце, които галеха нежно косата й, държейки хладен компрес на челото й.

— Спокойно, Liebe, ще срежа пъпната връв и ще те почистя — шепнеше й грижовно гласът.

— Умира ли? — вряза се в съзнанието й познатият глас на госпожа Шнайдер. — Знаех си аз, че трябваше да я отпратя още като видях, че е бременна. Така става, като позволя на мекушавото ми сърце да решава вместо мен.

— Не, момичето ще се оправи, но за жалост бебето е мъртвородено.

— Е, голяма трагедия, но мен работа ме чака — изцъка неодобрително с език госпожа Шнайдер и напусна стаята.

Час по-късно Анна седеше измита върху чисти чаршафи. Акушерката й подаде увитото в шал бебе, за да се сбогува с него.

— Било е момиченце, скъпа. Опитай да не тъгуваш. Сигурна съм, че ще си народиш още много бебета.

Анна сведе поглед към съвършеното личице на дъщеря си, чиято кожа вече посиняваше. Целуна я нежно по малкото челце, твърде вцепенена дори да се разплаче, и позволи на акушерката да я вземе от обятията й.