Лусинда Райли
Сестра на бурята (33) (Историята на Али)

31.

През следващите две седмици Анна лека-полека навлезе в новата си рутина. Или поне опитваше да си намира занимания през дългите самотни часове, докато Йенс беше в консерваторията.

Наближаваше зима и сутрин в стаята им беше много студено, затова след като Йенс излезеше, често се връщаше под вълнените одеяла в леглото, докато въглищата в малката камина се разпалеха добре. След като се измиеше и преоблечеше, тръгваше по улиците на Лайпциг, за да си купи хляб и шунка за обяд.

Хапваха готвено само на вечеря, когато госпожа Шнайдер им приготвяше най-вече наденици с картофи или пихтиести хлебни кнедли в блудкав сос. Анна все повече копнееше за пресни зеленчуци и питателната храна от детството й.

Множество дълги часове се мъчеше да състави писмата, които знаеше, че рано или късно трябва да изпрати на господин Байер и родителите си. Държейки писалката от Ларс се питаше дали вече е заминал за Америка. А в най-меланхоличните си моменти се чудеше дали в крайна сметка не е трябвало да тръгне с него.

Лайпциг

1 октомври 1876 г.

 

Скъпи господин Байер,

Тъй като ме няма в дома Ви, вече знаете, че съм заминала за Лайпциг. С господин Халворсен се оженихме. И живеем щастливо. Държа да Ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Моля задръжте заплатите ми от Кристианския театър като компенсация и дано успеете да продадете роклите ми, защото са прекрасни.

Господин Байер, съжалявам, че не можах да Ви обикна.

Искрено Ваша,

Анна Ландвик

Анна взе още един лист хартия и започна второто писмо.

Хере мамо и татко,

Ожених се за Йенс Халворсен и се пренесох в Лайпциг. Съпругът ми учи в Музикалната консерватория, а аз се грижа за домакинството. Много съм щастлива. Липсвате ми и вие, и Норвегия.

Анна

Не даде адреса си, прекалено гузна и уплашена от хулите в отговора им. Следобед се разхождаше в парка или скиташе из градските улици, макар че наметалото й не я пазеше достатъчно от хапливия вятър, само и само да е част от света. Нагледните доказателства за музикалния дух на Лайпциг я заобикаляха отвсякъде — от улици, кръстени на прочути композитори, до статуи с техен облик и къщите на Менделсон и Шуман, превърнати в музеи.

Любимата й забележителност беше внушителният Нов театър, дом на Лайпцигската опера, с високата му колонада и огромни сводести прозорци. Често го съзерцаваше в захлас, чудейки се дали някога би дръзнала да се надява на шанс да пее на такова място. Веднъж дори събра кураж да почука на служебната врата и опита да говори с портиера. Но колкото и жестове да приложи, не успя да обясни на германеца, че си търси работа като певица.

Обезсърчена и самотна, бе намерила убежище в Томаскирхе, величествена готическа сграда с разкошна бяла камбанария. Макар и много по-голяма от скромната църквичка в Хедал, миризмата и атмосферата в нея й напомняха за дома. В деня, когато най-сетне се престраши да пусне писмата до господин Байер и родителите си, потърси утеха именно под нейния покрив. Седна на една от пейките, сведе глава и се помоли за опрощение, сила и насока.

— Мили боже, прости ми за жестоките лъжи в писмата. Май най-голямата е — Анна преглътна сухо, — че съм щастлива. Защото не съм. Ни най-малко. Но знам, че не заслужавам състрадание, нито прошка.

В този миг усети нежен допир по рамото си.

— Warum so traurig, mein Kind?

Анна вдигна уплашен поглед към възрастния пастор, който й се усмихваше топло.

— Kein Deutsch, nur Norwegisch — беше я научил да казва Йенс.

— А! — възкликна пасторът. — Говоря малко норвежки.

Но макар да се опита да му обясни положението си, познанията му по норвежки бяха също толкова ограничени, колкото нейните по немски, затова накрая се примири, че Йенс ще трябва да говори с него за венчавката им и да го убеди да проведе церемонията според тяхната вяра.

Кулминацията на дните й в Лайпциг беше вечерята им с Йенс, когато слушаше историите му от консерваторията: за другите студенти, всичките от различни точки на Европа, за редовете пиана „Блютнер“ и чудесните преподаватели, много от които свиреха в Лайпцигския оркестър „Гевандхаус“. Тази вечер й разказваше с възторг за отдалия му се шанс да свири на цигулка „Страдивариус“.

— Разликата в качеството на звука е като тази между тананикането на барманка и сопрано в някоя от великите арии — прехласваше се той. — Всичко е невероятно! Не само че имам възможност да свиря всеки ден не само на цигулка, но и на пиано, ами научавам още толкова много от лекциите по музикална композиция и хармония и музикален анализ. По история на музиката изучавахме произведения на Шопен и Лист, за които дори не бях чувал! Скоро ще изсвиря „Скерцо 2“ на Шопен на студентския концерт в зала „Гевандхаус“.

— Много се радвам, че си щастлив — опита да изрази ентусиазъм тя. — А сещаш ли се някой, който може да прослуша пеенето ми?

— Анна, питаш ме вече много пъти — отвърна Йенс между хапки храна, — но пак ти казвам, че ако не научиш немски, ще ти е трудно да постигнеш каквото и да е в този град.

— Но няма ли някой, който поне да чуе гласа ми? Знам италианския текст на „Арията на Виолета“, а с времето може да науча и немския.

— Спокойно, любов моя. — Йенс се пресегна да хване ръката й. — Утре ще разпитам отново.

След вечеря неизменно се състоеше смущаващата процедура по лягането. Анна си обличаше нощница в банята, после набързо се шмугваше под завивките, където Йенс вече я чакаше. Тя се отпускаше в прегръдките му, вдишвайки мускусния му аромат. Той я целуваше и Анна усещаше как тялото й откликва на нежността му, също както неговото откликваше на близостта й… Но тогава тя се отдръпваше от него и Йенс въздъхваше тежко.

— Просто не мога — прошепна му една нощ в тъмнината. — Знаеш, че първо трябва да се оженим.

— Знам, скъпа. Разбира се, че ще се оженим, като му дойде времето, но преди това не можем ли да…

— Не, Йенс! Просто… не мога. Знаеш, че намерих църква, където можем да се венчаем скоро, но трябва да се уговориш с пастора.

— Анна, нямам свободна минута. Цялото ми внимание е приковано в учението. Пък и много хора от консерваторията имат нови виждания за нещата. Някои радикали сред колегите ми вярват, че църквата съществува единствено за да контролира народа. Усвоили са по-просветено гледище върху нещата, като в пиесата „Фауст“ на Гьоте. Сюжетът й разглежда всички аспекти на духовното и метафизичното. Мой приятел ми даде да я прочета и тази събота ще те водя в „Ауербахс Келер“, барът, който Гьоте обичал да посещава. Един от стенописите в него го вдъхновил да напише класическата си пиеса.

Анна не беше чувала за Гьоте и „просвещаващата“ му творба. Тя самата знаеше единствено, че трябва да сключи църковен брак с Йенс, преди да му се отдаде физически.

 

 

Когато дойде Коледа, Анна осъзна, че с Йенс бяха прекарали цели три месеца в Лайпциг. Искаше й се да посетят Кристмете, църковната литургия в полунощ, и пастор Майер дори й беше дал листовка с няколко традиционни немски химна. Дълго време си тананикаше „Stille Nacht“, развълнувана от възможността отново да пее с други хора. Йенс обаче настоя да прекарат Бъдни вечер в дома на Фредерик, един от колегите му музиканти.

Стиснала чаша топъл глювайн^[1] между дланите си, Анна седя мълчаливо на масата до Йенс, заслушана в гърленото произношение на германците, без да разбира и дума. Йенс, вече порядъчно подпийнал, дори не направи опит да й превежда. След вечеря много от гостите свириха на какви ли не инструменти, но Йенс нито веднъж не покани Анна да им попее.

Докато вървяха към квартирата си в мразовитата нощ, църковните камбани оповестиха полунощ и началото на коледния ден. Коледни песни се понесоха към тях откъм близката църква и Анна вдигна очи към Йенс, чието лице червенееше от алкохол и приповдигнатото настроение на вечерта. Тя се помоли безмълвно за семейството си, празнуващо без нея в Хедал, и осъзна колко много искаше да е с тях.

 

 

През януари и февруари Анна беше на ръба да полудее от скука. Ежедневието й, което в началото изглеждаше поносимо заради новостта си, сега я отегчаваше неимоверно. Над Лайпциг се сипеше сняг и понякога ставаше толкова студено, че пръстите на краката и ръцете й се вкочаняваха. По цели дни мъкнеше кофи с въглища за камината, переше дрехи в ледената черна кухня и напразно се мъчеше да разбере текста на „Фауст“, който Йенс й беше оставил да разучава, за да подобри немския си.

— Колко съм глупава само! — охули се сама един следобед, преди да затвори книгата с ярост и да избухне в сълзи на безсилие, което й се случваше смущаващо често напоследък.

Йенс се обвързваше все повече с консерваторията и колегите си и често се прибираше в полунощ след поредния концерт, вонящ на бира и цигарен дим. Анна се преструваше на заспала, докато ръцете му обхождаха колебливо тялото й през нощницата. Накрая го чуваше да изругава шепнешком заради неотзивчивостта й и с разтуптяно сърце усещаше как се завърта на другата страна с недоволен сумтеж и захърква. Чак тогава Анна си отдъхваше с облекчение и заспиваше.

В последно време почти винаги вечеряше сама, оглеждайки скришом другите обитатели на къщата. Повечето се сменяха ежеседмично и Анна предполагаше, че са пътуващи търговци или нещо подобно. Един възрастен господин обаче явно беше постоянен наемател като нея и също се хранеше сам всяка вечер. Носът му вечно беше заровен в някоя книга и се обличаше изтънчено, макар и старомодно.

Непознатият все повече и повече увличаше мислите й по време на вечеря; с часове се чудеше каква ли е историята му и защо е решил да прекара залезните си години точно тук. Понякога, когато вечеряха сами в цялото помещение, той й кимваше с „Guten Abend“ на влизане и й пожелаваше „Gute Nacht“ на излизане. Анна стигна до заключението, че доста й напомня на господин Байер с буйната си бяла коса, рунтав мустак и галантно поведение.

— Щом господин Байер започва да ми липсва, значи съм по-нещастна, отколкото предполагам — прошепна сама на себе си една вечер на излизане от трапезарията.

Няколко дни по-късно възрастният господин стана от масата си и прекоси стаята с неизменната си книга в ръка.

— Gute Nacht — кимна й той, запътвайки се към вратата.

В следващия момент обаче, сякаш внезапно му хрумна нещо, се обърна към нея.

— Sprechen sie Deutsch?

— Nein, Norwegisch.

— От Норвегия ли сте? — учуди се мъжът.

— Да — отвърна тя, доволна, че й беше отговорил свободно на родния й език.

— Аз съм датчанин, но майка ми беше от Кристиания. Още като малък ме научи на норвежки.

След дългите седмици от пристигането си в Германия, през които не бе общувала нормално с никой друг, освен с Йенс, й идеше да го прегърне.

 

 

— Тогава за мен е удоволствие да се запознаем, сър.

Господинът като че ли се замисли, изучавайки я с поглед.

— Казвате, че не говорите немски?

— Знам само броени думи.

— Тогава как се справяте в този град, за бога?

— Откровено казано, сър, не се справям.

— Съпругът ви работи в Лайпциг?

— Не, учи в консерваторията.

— А, музикант! Нищо чудно, че рядко ви прави компания за вечеря. Мога ли да попитам как се казвате?

— Анна Халворсен.

— Аз съм Стефан Хоугард. — Той й се поклони леко. — Приятно ми е да се запознаем. Значи вие не работите, така ли, госпожо Халворсен?

— Не, сър, не работя. Макар че се надявам скоро да си намеря ангажимент като певица.

— Е, междувременно бих могъл да ви помогна с немския, ако желаете. Или поне да ви запозная с основите на езика — предложи той. — Може да се срещаме тук след закуска, под зоркия поглед на хазяйката ни, за да не реши съпругът ви, че правим нещо зад гърба му.

— Много мило от ваша страна, сър. Всъщност ще съм ви благодарна за помощта. Но нека ви предупредя: попивам бавно нови знания и не владея добре писмено дори родния си език.

— Е, в такъв случай ще трябва да се стараем повече, нали така? Утре в десет как ви звучи?

— Чудесно. Ще ви чакам тук.

Същата нощ Анна си легна безкрайно разведрена, макар и Йенс отново да закъсняваше с оправданието, че репетира за предстоящ концерт. Простото общуване с друго човешко същество й бе донесло неизмерима радост, пък и малко разнообразие щеше да й се отрази добре. А ако успееше да научи поне основите на немския, може би щеше да й се отдаде шанс отново да запее пред публика…

 

 

Докато дърветата се окичваха с първите цветове, Анна прекарваше сутрините си в трапезарията на долния етаж, карайки упорития си мозък да запомня и възпроизвежда думите, които господин Хоугард й даваше. След първите няколко дни той настоя да я придружава на ежедневните й разходки до пазара. Заставаше на разстояние от нея и слушаше внимателно как изпълнява инструкциите му: как поздравява продавача, казва му какво иска да си купи, плаща сама и му пожелава хубав ден. Първоначално учебните й мисии я притесняваха и езикът й често се оплиташе, но увереността й започна да нараства лека-полека.

През следващите седмици, с усъвършенстването на говорните й умения, Анна започна да разширява кръга на обиколките си из града с господин Хоугард и накрая дори седнаха заедно в ресторант, където тя сама поръча обяда и настоя да плати сметката в знак на благодарност.

Още не знаеше почти нищо за по-възрастния мъж, освен че жена му беше починала преди години. Впоследствие той се беше пренесъл от провинцията в града, за да извлече всички възможни облаги от културния живот на Лайпциг, без да му се налага сам да поддържа домакинство.

— Какво повече ми е нужно, освен пълен стомах, чисти чаршафи и изпрани дрехи и, разбира се, великолепни концерти само на няколко минути път от дома, за да събуждам сетивата си от време на време? — коментира веднъж новият й познайник с широка усмивка.

Господин Хоугард се учудваше, че Йенс не я кани на множеството концерти, в които участваше напоследък, твърдейки, че нямат пари за пилеене, при положение, увери я възрастният мъж, че повечето били безплатни. В интерес на истината Анна виждаше все по-рядко „съпруга си“, а наскоро дори бе имало случаи, в които изобщо не се прибра у дома. Една сутрин, отваряйки прозореца, за да пусне свежия пролетен въздух в стаята, преди да слезе на долния етаж за ежедневния си урок по немски, Анна се замисли, че ако не беше господин Хоугард, вероятно щеше да се е хвърлила под някой трамвай още преди месеци.

По време на една от обедните им разходки в центъра на града Анна с изумление мярна Йенс да седи на маса до прозореца на „Тюрингер Хоф“, един от най-добрите ресторанти в Лайпциг. Тук се събираха местните аристократи с изтънчените си дрехи и скъпи файтони, чиито коне търпеливо чакаха да ги отведат у дома след пищния обяд. Какъвто бе и нейният живот в Кристиания, помисли си горчиво Анна.

Тя надникна между спрелите пред ресторанта файтони, за да зърне с кого обядва Йенс. Ако съдеше по яркочервената шапка с перо, което се полюшваше нагоре-надолу, беше жена. Пристъпи крадешком към ресторанта, разсмивайки господин Хоугард, и видя, че събеседницата на Йенс е с тъмна коса и римски профил, както би се изразила майка й, който термин всъщност обозначаваше възголемия й нос.

— В какво си се втренчила, Анна? — приближи се към нея господин Хоугард. — Приличаш на Малката кибритопродавачка от любимата ми Андерсенова приказка. Искаш ли да долепиш носа си до стъклото като нея? — изкиска се той.

— Не. — Анна извърна поглед, когато Йенс и непознатата се приведоха един към друг да си кажат нещо. — Стори ми се, че видях един познат.

Същата нощ Анна се насили да будува чак след полунощ, когато се прибра Йенс. В последно време просто хвърляше дрехите си в банята и се пъхваше в леглото, без да светва лампата, за да не я събуди. Въпреки това я будеше. Всяка нощ.

— Защо си будна още? — учуди се на влизане този път, като видя маслената лампа да свети.

— Реших да те изчакам. Май вече почти не се виждаме.

— Знам — въздъхна Йенс, стоварвайки се в леглото до нея, и Анна веднага усети, че отново е пил. — За жалост такъв е животът на студентите по музика в прочутата Лайпцигска консерватория. През деня не ми остава време дори да ям!

— Даже на обяд? — Думите се търкулнаха от езика й, преди да е успяла да ги спре.

Йенс се обърна към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес те видях да обядваш в центъра.

— Така ли? Тогава защо не дойде да ме поздравиш?

— Защото не бях облечена подходящо за такова място. Пък и беше потънал в разговор с някаква жена.

— А, да, баронеса Фон Готфрид. Тя е голяма дарителка в консерваторията. Миналата седмица посети един от концертите ни, в който с още трима млади композитори получихме възможност да изпълним свое собствено произведение. За него се готвя от толкова време, както знаеш.

Анна не знаеше, но все пак Йенс рядко се прибираше, за да й разкаже каквото и да било.

— Разбирам.

Тя преглътна сухо, обляна от възмущение, че не я бе поканил на премиерата на новата си композиция.

— Баронесата ме покани на обяд, за да обсъдим плановете й да популяризира работата ми. Има множество връзки в най-големите европейски градове. Париж, Флоренция, Копенхаген… — Йенс се усмихна замечтано, пъхвайки ръце под главата си. — Представяш ли си, Анна? Да свирят моята музика в най-известните концертни зали по света! Господин Хенум ще се изяде от яд.

— Да, и за теб със сигурност ще е голямо удоволствие.

— Какво има, Анна? — попита Йенс, подтикнат от ледения й глас. — Хайде, изплюй камъчето. Очевидно имаш да ми казваш нещо.

— Да, имам! — не успя да стърпи гнева си Анна. — От седмица на седмица те виждам все по-рядко, а сега ми съобщаваш, че си изнесъл концерт, на който аз, бъдещата ти съпруга, и официална съпруга пред очите на света, не съм била поканена. Почти всяка вечер се прибираш след полунощ, а понякога дори не се прибираш! През това време аз седя тук и те чакам като вярно куче, без приятели, без работа, освен домашните ми задължения, и без всякакви изгледи да продължа певческата си кариера! А за капак на всичко те виждам в един от най-скъпите ресторанти с друга жена. Ето! Това имах да ти казвам.

След като разбра, че Анна е приключила с тирадата си, Йенс стана от леглото.

— А сега, Анна, аз ще ти кажа каквото имам за казване: можеш ли да си представиш какво ми е да лежа всяка нощ до жената, която обичам, да съм толкова близо до красивото й тяло, но да не ми е позволено да я докосвам за повече от милувка или целувка? В интерес на истината, малкото близост, с която ме удостояваш, само влошава мъките ми! Нощ след нощ лежа в това легло и толкова си мечтая да правя любов с теб, че направо се побърквам. В името на здравия ми разум предпочитам да не лягам до теб, да не те жадувам, но вместо това се прибирам възможно най-късно и възможно най-пиян, за да потъна в безпаметен сън. Да! — Йенс скръсти ръце непокорно. — Този… живот, който водим заедно, не е нито едното, нито другото. Съпруга си ми, но в същото време не си ми съпруга. Студена си и вечно унила… и ме оставяш с впечатлението, че най-много от всичко искаш да се прибереш у дома. Анна, моля те не забравяй, че ти избра да дойдеш тук. Защо просто не си тръгнеш? Съвсем очевидно е, че не си щастлива с мен. Че аз те правя нещастна!

— Йенс, постъпваш крайно несправедливо! И двамата знаем отлично, че нямам търпение да се оженим, за да изградим нормален съпружески живот заедно. Но всеки път, помоля ли те да се запознаеш с пастора, ти ми отговаряш или че си твърде уморен, или твърде зает! Как смееш да обвиняваш мен за тази ситуация, при положение че не аз съм я създала!

— Тук си права — призна Йенс с посмекчено изражение. — Но защо според теб отлагам срещата с пастора?

— Защото не искаш да се ожениш за мен?

— Анна — той се изсмя гневно, — много добре знаеш колко искам да ти стана истински съпруг. Но май не съзнаваш колко струва подобно събитие. Ще ни трябват булчинска рокля, свидетели, сватбено тържество… всяка булка заслужава поне толкова. И аз искам да ти го дам. Но просто не разполагам с такива средства. Не виждаш ли, че живеем ден за ден?

Яростта на Анна стихна внезапно — най-сетне започваше да го разбира.

— О… но, Йенс, аз не искам никое от тези неща. Искам просто да се омъжа за теб.

— Е, ако наистина е така, ще се венчаем незабавно. За жалост обаче, сватбата ни няма да се припокрива с момичешките ти мечти.

— Знам. — Анна преглътна тежко при мисълта, че никой от роднините й нямаше да присъства. Нито майка й и баща й, нито Кнут и Сигрид. Пастор Ерслев нямаше да води церемонията и нямаше да сложат традиционната сватбена корона на главата й. — Но не ме е грижа.

Йенс седна отново на леглото и я целуна нежно.

— Тогава да се срещнем с пастора ти и да определим дата.