Лусинда Райли
Сестра на бурята (23) (Историята на Али)

21.

Седмица по-късно, докато Анна се приготвяше да замине за Хедал, Йенс стегна най-ценните си притежания и тръгна към центъра на Кристиания. Чувстваше се изтощен от кошмарните няколко часа, които току-що бе преживял.

На закуска същата сутрин поседя с гордо вдигната глава пред недокосната си чиния с хляб и сладко, преди да си поеме дъх и да изкаже на глас каквото трябваше.

— Постарах се да покрия очакванията ти, татко, но бъдещето ми просто не е в пивоварния бизнес. Искам да се отдам на музикантската си кариера и се надявам един ден да стана композитор. Съжалявам, но не мога да променя истинската си същност.

Йонас продължи да соли яйцата си и дори ги опита, преди да отговори.

— Щом така си решил. Направи своя избор. Както ти казах последния път, когато обсъдихме темата, ще прекъсна издръжката ти и ще те изключа от завещанието си. От този момент нататък вече не си ми син. Просто нямам сили да гледам какво пропиляваш и как ме предаваш. Затова очаквам да напуснеш дома ми до вечерта, преди да съм се върнал от кабинета си.

Макар и да се беше подготвил за такава реакция, отговорът на баща му пак го срази. Той погледна към ужасеното лице на майка си отвъд масата.

— Йонас, хере, синът ти ще направи двайсет и една години след броени дни и както знаеш, сме му организирали празнична вечеря. Няма ли да му позволиш поне да отбележи повода със семейството и приятелите си?

— Едва ли някой от нас ще празнува, предвид обстоятелствата. И ако си мислиш, че с времето ще омекна, жестоко се лъжеш. — Йонас сгъна вестника си надве, както винаги правеше. — А сега тръгвам към пивоварната. Хубав ден и на двама ви.

Най-лошата част от цялата случка беше да гледа как майка му прихва в сълзи веднага щом входната врата се затръшна зад баща му. Той опита да я утеши.

— Разочаровах татко. Може би трябва да направя компромис и…

— Не, не… Трябва да следваш сърцето си. Ще ми се и аз така да бях постъпила, когато бях на твоята възраст. Прости ми, Йенс, хере, но явно съм се заблуждавала. Вярвах, че с времето баща ти ще размисли.

— Е, аз пък знаех какво предстои, затова и бях подготвен. А сега ми остава да изпълня волята му и да напусна къщата. Извинявай, мамо, но трябва да си стегна багажа.

— Май не биваше да те насърчавам. — Маргарете закърши ръце. — И да осуетявам плановете му за теб, вместо да се примиря, че ще спечели.

— Той не е спечелил, мамо. Постъпвам както аз смятам за добре. И мога единствено да ти благодаря, задето ме дари с музика. Бъдещето ми щеше да е много по-мрачно без нея.

Час по-късно Йенс слезе във фоайето с два куфара, пълни с всичките му притежания, които можеше да носи.

Окъпаното в сълзи лице на майка му го посрещна от вратата на гостната.

— О, синко — зарида тя върху рамото му. — Може би след време баща ти ще съжалява за стореното днес и ще те извика отново у дома.

— Май и двамата знаем, че няма да се случи.

— Къде ще отидеш?

— Имам приятели от оркестъра и съм сигурен, че някой от тях ще ме приюти временно. Повече се безпокоя за теб, мамо. Не ми се иска да те оставям сама с него.

— Не се безпокой за мен, хере. Само ми обещай, че ще пишеш, за да знам къде си.

— Разбира се — съгласи се той.

Тогава Маргарете пъхна малък хартиен плик в ръката му.

— Продадох диамантеното колие и обиците, които баща ти ми подари за четирийсетия рожден ден, за да имам какво да ти дам, в случай че изпълни заплахата си. В плика ще намериш и златната брачна халка на майка ми, която също можеш да продадеш, ако се наложи.

— Мамо…

— Недей, мои са и ако баща ти ме попита къде са, ще му кажа истината. Парите ще ти стигнат за едногодишно обучение, покрив и храна в Лайпциг. Йенс, закълни ми се, че няма да ги пропилееш, както правеше досега.

— Мамо. — В гърлото му заседна буца. — Обещавам, че няма.

И преди да е рухнал напълно, я придърпа в обятията си и я целуна нежно за сбогом.

— Надявам се един ден да посетя Кристианския театър, за да гледам как дирижираш своя собствена композиция — пророни тя с печална усмивка.

— Обещавам да дам всичко от себе си, за да го постигна, мамо.

После Йенс напусна дома си за последно, обзет от чувство за нереалност, но и въодушевен от решението си, макар и да съзнаваше, че колкото и да бе успокоявал майка си, всъщност нямаше план къде да отиде, ако се случеше най-лошото. Е, най-лошото се случи и Йенс се отправи директно към „Енгебрет“ с надеждата да намери там някой познат музикант, който да го подслони поне за една нощ. Симен, естествено, се съгласи да му помогне, даде му адреса си и му каза, че ще се видят там по-късно.

След няколко бири, с чиято помощ притъпи шока от съдбовната си постъпка, Йенс тръгна към част от града, която никога не бе посещавал. И имаше чувството, че силно се набива на очи с изисканите си дрехи. Ръцете го боляха от носене на двата тежки куфара, затова гледаше да върви възможно най-бързо, избягвайки погледите на околните.

За пръв път се озоваваше толкова надалече извън границите на града и установяваше, че за разлика от центъра, тук дървените къщи явно не бяха забранени заради риск от пожар. Колкото повече се отдалечаваше от Кристиания, толкова по-окаяни ставаха сградите. Накрая спря пред стара фахверкова^[1] къща и отново провери адреса, който Симен му беше дал в „Енгебрет“. Като почука на вратата, от другата й страна някой изсумтя и се изплю. Накрая му отвори Симен, подпийнал както винаги и ухилен до уши.

— Влизай, влизай, момко, и добре дошъл в скромното ми обитание. Не е кой знае какво, но мога да го нарека свой дом.

Задушната предна стаичка миришеше на изгнила храна и на тютюна, който Симен пушеше с лулата си. Всеки сантиметър от пространството беше запълнен с музикални инструменти. Две чела, виола, пиано, множество цигулки…

— Благодаря ти, че ме прие, Симен.

Симен махна с ръка.

— Моля те, няма защо. Всеки младеж, отказал се от всичко заради любовта си към музиката, заслужава пълната ми подкрепа. Гордея се с теб, Йенс. Хайде да те настаним на горния етаж.

— Голяма колекция си събрал — коментира Йенс, докато си проправяше внимателно път през разхвърляните инструменти, тръгвайки нагоре по тясно дървено стълбище.

— Просто не се сдържам и купувам все нови, и нови. Едното от челата е почти стогодишно — обясни Симен, докато стъпалата скърцаха под теглото на Йенс и пълните му куфари.

Накрая влязоха в стая, обзаведена с няколко оръфани стола и прашна маса, отрупана с няколкодневни останки от храна и питиета.

— Тук някъде имаше един сламеник, на който може да спиш. Знам, че не си свикнал на такива условия, но е по-добре от земята. Е, приятелю, какво ще кажеш да отпразнуваме независимостта ти с малко аквавит?

Симен взе бутилка и една мръсна чаша от масата. Подуши чашата и лисна малкото й съдържание на пода.

— Благодаря.

Йенс прие мърлявата чаша. Ако такъв живот го очакваше оттук нататък, трябваше да го приеме най-откровено. Тази нощ се накваси добре и се събуди с жесток махмурлук и схванат от спането върху твърдия сламен дюшек. И осъзна, че Дора няма да дойде с така нужното му кафе. В този миг си спомни с известна доза паника за плика с пари от майка му и опипа джоба на якето си, където го беше пъхнал на излизане от дома им. За щастие, още си беше там и Йенс го отвори, убеждавайки се, че пръстенът и парите наистина бяха достатъчно да му осигурят едногодишно обучение в Лайпциг. Или удобно легло в някой хотел за следващите нощи…

„Не“, смъмри се Йенс. Беше дал обещание на майка си и нямаше да я разочарова, пропилявайки парите.

 

 

Анна се качи на влака, с който щеше да пропътува първата част от пътешествието си към дома. Пристигна на гарата в Драмен по тъмно, а като слезе от вагона, баща й вече я чакаше на перона.

— Татко! О, татко! Толкова се радвам да те видя.

И за изненада на Андерс, дъщеря му се хвърли на врата му в нетипична за нея публична проява на емоции.

— Милата ми Анна. Сигурно си много уморена от пътуването. Хайде, да вървим към квартирата. Тази нощ ще се наспиш добре, а утре ще заминем за Хедал.

На сутринта, добре отпочинала, Анна се качи в каруцата и Андерс подкани коня да тръгне.

— На дневна светлина ми се струваш някак променена. Май си се превърнала в жена, дъще. Прекрасна си.

— О, тате, не мисля.

— Всички у дома те очакват с нетърпение. Майка ти приготвя тържествена вечеря и сме поканили Ларс. Получихме писмото на господин Байер, откъдето разбрахме за успеха ти в Кристианския театър. Пише ни, че ролята на Солвейг била една от главните в пиесата.

— Да, така е. Но съгласен ли си да остана за по-дълго в Кристиания, тате?

— Няма да е справедливо да се оплакваме след всичко, което господин Байер направи за теб — отвърна смирено Андерс. — Той твърди, че ще се прочуеш с тази роля, че целият град вече говори за гласа ти. Гордеем се с теб, дъще.

— Май професорът преувеличава, тате — изчерви се Анна.

— Едва ли. Разбира се, Анна, трябва да говориш и с Ларс. Не е доволен, че отново отлагате годежа и сватбата, но се надяваме, че те обича достатъчно, за да ти влезе в положение.

Като чу името на Ларс, стомахът й се сви. Но тъй като не искаше това да разваля първия й ден у дома, се постара да изтласка подобни мисли в дъното на съзнанието си.

Когато напуснаха Драмен и се озоваха в същинската провинция, Анна затвори очи под яркото слънце, заслушана в единствените звуци: тропот на копита и птича песен. Вдиша свежия чист въздух като животно, внезапно пуснато от клетката си сред дивата природа, и реши, че има опасност повече никога да не се върне в Кристиания.

Андерс й съобщи, че Роза, любимата й крава, е преживяла и тази зима и Анна се зарадва, че бог е чул молитвите й. После я запозна с плановете им за сватбата на Кнут и й разказа за трескавата подготовка у дома.

— Сигрид е мило момиче и вярвам, че ще е добра съпруга за Кнут — отбеляза Андерс. — А най-важното е, че майка ти също я харесва, което помага, тъй като щастливата двойка ще живее под нашия покрив. След като и вие с Ларс се венчаете, ще заживеете в неговата къща, пък догодина ще започнем работа по ваш собствен чифлик.

Късния следобед, като пристигнаха във фермата, всички излязоха да я посрещнат. Дори старата котка, Герди, хукна към нея на трите си крака, а Вива я последва в кучешки възторг, скачайки щастливо върху Анна.

Майка й я прегърна силно.

— Цял ден нямам търпение да те видя. Как пътува? Боже, колко си отслабнала! И косата ти колко е пораснала, трябва да я подстрижем…

Майка й не спря да бърбори, докато я водеше към къщата. В кухнята веднага я връхлетя уютната миризма на дървесен пушек, талка на майка й и мокро куче.

— Носи чантата на Анна в нейната стая — провикна се Берит на Кнут, слагайки чайника на печката, за да направи кафе. — Дано не се сърдиш, Анна, но те преместихме в някогашната стая на Кнут. Беше прекалено малка за двойното легло, което ще споделят със Сигрид след сватбата. Баща ти изнесе всичко ненужно и според мен стана много уютно само с едно легло вътре. Ще се запознаеш с новата ти сестра утре, като дойде на вечеря. О, Анна, сигурна съм, че ще ти хареса. Толкова е мила, пък и бродира разкошно. Освен това може да готви, което ще ми е от голяма помощ, понеже ревматизмът много ме измъчи тая зима.

През следващия час Анна слуша как майка й се превъзнася за Сигрид. Леко засегната, задето най-безцеремонно я бяха изгонили от стаята й, без дори да я попитат, тя се постара да не ревнува от това олицетворение на съвършената домакиня. След като изпи кафето, отиде да разопакова багажа си.

Влизайки в новата си стая, видя всичките си притежания струпани в кошниците, с които майка й обикновено носеше пилета на пазара. Анна седна върху твърдия дюшек на брат си и се запита какво ли е станало с леглото й от детството. Но ако съдеше по всичко останало, баща й сигурно го беше насякъл на подпалки за печката. Вече истински вбесена, Анна започна да разопакова пътната си чанта.

Разгърна калъфката за възглавница, която часове наред бе бродирала за сватбен подарък, откакто научи за годежа на Кнут. Нощ след нощ, докато бодеше пръстите си и бъркаше шевовете, Анна бе страдала по липсата си на всякакви умения в бродерията. Сега разпери калъфката върху леглото и загледа отчаяно съдраните дупки в зеблото, където й се бе наложило да разшива. Но дори новата й образцова снаха да хвърлеше възглавницата й в леглото на кучето, Анна поне знаеше, че е направила всеки бод с любов.

Тя напусна стаята с гордо вдигната глава и се отправи към „приветствената“ семейна вечеря.

Докато помагаше на майка си да сервира масата, пристигна и Ларс. Стиснала супник с картофи, Анна го погледа как се здрависва с Кнут и родителите й. И незабавно — макар и против волята си — го сравни със Злия Йенс Халворсен. Физически бяха пълни противоположности, и докато Йенс винаги беше център на вниманието, Ларс вечно гледаше да се скъта в някой ъгъл.

— Анна, за бога, остави ги тези картофи и ела да поздравиш Ларс — нахока я майка й.

Анна остави супника на масата и тръгна към него, бършейки ръце в престилката си.

— Здравей, Анна — пророни той. — Как си?

— Добре, благодаря.

— Удобно ли пътува?

— Много, благодаря.

Смущението й нарасна, усещайки как Ларс се взира в нея, без да знае какво друго да й каже.

— Изглеждаш… здрава — скалъпи той накрая.

— Така ли? — намеси се Берит. — На мен пък ми се струва измършавяла. Сигурно е заради всичката риба, дето ядат в големия град. В нея няма и грам мазнина.

— Анна винаги е била слаба. Бог я е създал такава — усмихна й се в знак на подкрепа Ларс.

— Съжалявам за баща ти.

— Благодаря ти за съчувствието.

— Да сядаме ли, Берит? Дълго пътувахме и съм прегладнял — обади се Андерс.

Докато вечеряха, Анна бе принудена да отговаря на цяла тирада от въпроси за живота й в Кристиания. После разговорът премина към сватбата на Кнут и приготовленията за нея.

— Сигурно си много изморена от пътя, Анна — отбеляза Ларс.

— Да, доста — потвърди тя.

— Тогава върви да си лягаш — подкани я Берит. — В идните дни ни чака много работа и няма да има време за сън.

Анна стана от мястото си.

— Лека нощ в такъв случай.

Очите на Ларс не се отлепиха от нея, докато прекосяваше кухнята на път към стаята си. Почти се беше съблякла, когато си спомни, че в къщата на родителите й нямаше баня. Затова се облече отново и излезе да ползва външната тоалетна. Когато най-накрая си легна, дълго време не можа да си намери място. Възглавницата от конски косъм беше същински камък в сравнение с мекия гъши пух, на който спеше в апартамента на господин Байер. Леглото й се струваше тясно, а дюшекът — на буци. Замисли се как несъзнателно бе започнала да приема много неща за даденост. В Кристиания нямаше домакински задължения и икономката приставаше на всяко нейно желание.

„Анна — смъмри сама себе си, — май започваш да се разглезваш.“ И с тази мисъл се унесе в сън.

 

 

Седмицата преди сватбата мина във фурия от готвене, чистене, донасяне и отнасяне и всички се включиха в последните приготовления.

Колкото и да й се искаше да не хареса бъдещата съпруга на брат си заради похватността й в домакинството, Анна установи, че майка й не е хвалила Сигрид напразно. Определено не беше голяма красавица, но излъчваше спокойствие, което балансираше истеричната припряност на Берит в дните преди голямото събитие. Самата тя пък се възхищаваше на звездния живот на Анна, отнасяше се уважително с нея и искрено зачиташе мнението й.

Големият брат на Анна, Нилс, пристигна ден преди сватбата със съпругата и двете си деца. Анна не ги беше виждала повече от година и с радост срещна малките си племенници.

Но сред радостта от сбирката на цялото семейство едно нещо я терзаеше непрестанно: май всички живееха с мисълта, че като се върнеше от Кристиания след втория сезон на „Пер Гинт“, ще се омъжи за Ларс и ще се нанесе в порутената му къща. Където ще споделя не само една стая с него, но и едно легло.

От тази идея й прилошаваше и губеше съня си още повече.

Сутринта на сватбения ден Анна помогна на Сигрид да облече булчинския си тоалет, който се състоеше от тъмночервена пола, бяла ленена блуза и черно болеро, украсено с тежки парчета златист на цвят метал. Погледът й привлече изящната бродерия по кремавата престилка, завързана върху предницата на полата.

— Розите са толкова детайлни. Аз никога не бих се справила, Сигрид. Толкова си сръчна.

— Анна, просто не ти остава време заради натоварения ти живот в града. Аз ших чеиза си всяка вечер в продължение на много зимни месеци — обясни Сигрид. — Пък и аз не мога да пея като теб. Ще ни попееш на тържеството довечера, нали?

— Стига да искате. И нека кажем, че това ще е сватбеният ми подарък към вас. Уших ви нещо, но е направо ужасно — призна си тя.

— Нищо, сестричке, знам, че си го сътворила с много любов и само това е важно. А сега ще те помоля да ми подадеш короната и да я закрепиш в косата ми.

Анна извади тежката позлатена сватбена корона от кутията й. Съхраняваше се в църквата от осемдесет години насам и всяка булка от селото се беше омъжила с нея. Тя я сложи върху русата глава на Сигрид.

— Готово. Вече си истинска булка — обяви Анна, докато Сигрид се взираше в огледалото.

Берит надникна през вратата.

— Време е, хере. Прелестна си.

Сигрид сложи ръка върху тази на Анна.

— Благодаря ти за помощта, сестрице. После е и вашият ред с Ларс.

Следвайки Сигрид към каруцата, украсена със свежи цветя от околните поляни, Анна изтръпна при мисълта.

В църквата брат й застана пред олтара със Сигрид и пастор Ерслев. Не можеше да повярва, че Кнут става глава на семейство и скоро ще му се народят негови собствени червенокоси дечица. Надникна скришом към Ларс, който слушаше вглъбено пастора. Поне този път не се взираше в нея.

След церемонията над сто гости тръгнаха след младоженската каруца към дома на Ландвик. Седмици наред Берит се беше молила за ясно небе, тъй като в къщата им нямаше място за всички. Явно господ беше чул молитвите й и дървените маси, подредени на съседната поляна, скоро се отрупаха с храна, по-голяма част от която носеха гостите. Купища осолено свинско, крехко говеждо, бавно печено на шиш, и, разбира се, херинга пълнеха стомасите и попиваха домашната бира и аквавит, леещи се щедро на празненството.

След доста часове, на смрачаване, запалиха фенери, закачени на дървени стълбове и насред импровизирания площад започнаха танците. Музикантите засвириха ведрата мелодия на халингкаст^[2] и гостите избухнаха в радостни възгласи, освобождавайки място в средата на поляната. Едно момиче застана в центъра, вдигна пред себе си шапка, закачена на дълга пръчка и започна да предизвиква мъжете да я свалят с ритник. Братята на Анна се побутнаха един друг и първи заскачаха с танцови стъпки около момичето, поощрявани от веселите крясъци на публиката.

Задъхана от смях, Анна случайно мярна Ларс да седи сам на една маса с унило изражение на лице.

— Анна, ще изпълниш ли обещанието си да ни попееш? — появи се до нея Сигрид.

— Да — присъедини се задъхано към молбата й Кнут, — на всяка цена.

— Изпей ни „Песента на Солвейг“! — извика някой от тълпата.

Гостите посрещнаха предложението му с буйно одобрение.

Анна излезе в центъра на танцовата площадка, пое си дъх и запя. В този момент мислите й полетяха към Кристиания, към младия музикант, толкова опиянен от гласа й, че не спираше да я преследва…

— „И ще се срещнем отново, любими, и никой нивга не ще ни раздели, никой нивга не ще ни раздели…“

Когато и последният тон напусна гърлото й, в очите й блестяха сълзи. Някой от онемелите й слушатели запляска и останалите го последваха, докато цялото поле не заехтя от възторжени овации.

— Изпей ни още нещо, Анна.

— Да! Някоя от нашите песни.

Баща й грабна цигулката и през следващия половин час Анна се отдаде на репертоара от народни песни, които публиката й знаеше наизуст, забравяйки собствените си терзания. После дойде време булката и младоженецът да се оттеглят. Съпроводени от добронамерени свирукания, Кнут и Сигрид влязоха в къщата и гостите започнаха да се разотиват.

Изтощена и разстроена, Анна се зае да помага с разчистването. Движеше се като машина, пренасяйки чаши и чинии до варела с вода, наточена от кладенеца.

— Струваш ми се уморена, Анна.

Тя усети нечия ръка върху рамото си и като се обърна, видя Ларс зад себе си.

— Не, добре съм — излъга с вяла усмивка.

— Хареса ли ти сватбата?

— Да, всичко беше прекрасно. Сигрид и Кнут ще са много щастливи заедно.

Тя се обърна да продължи работата си, усещайки как пръстите на Ларс се плъзват от рамото й. Виждаше го с ъгълчето на окото си — провесил глава и пъхнал ръце в джобовете си.

— Анна, липсваше ми — пророни толкова тихо Ларс, че едва го чу. — А ти… липсвах ли ти поне малко?

Тя замръзна и сапунисаната чиния се плъзна между пръстите й.

— Разбира се, всички ми липсвахте, но бях толкова заета в Кристиания.

— С новите ти приятели сигурно — подметна сухо Ларс.

— Да, с госпожица Олсдатер и децата от театъра — побърза да уточни тя, продължавайки да мие чинията, докато тайно се надяваше да я остави на мира.

Ларс помълча колебливо няколко секунди и Анна усещаше погледа му върху себе си.

— Денят беше дълъг за всички ни — отбеляза накрая той. — Ще си вървя… Но първо, Анна, трябва да ти задам един въпрос, понеже знам, че утре пак заминаваш за Кристиания. Искам да ми отговориш искрено. За доброто и на двама ни.

Анна долови сериозната нотка в гласа му и стомахът й се преобърна.

— Разбира се, Ларс.

— Още ли… още ли искаш да се омъжиш за мен? Като се имат предвид промените в живота ти, ще разбера, ако си се разколебала.

— Ами… — Тя сведе глава над чиниите и стисна очи. Искаше й се този момент да отлети по-бързо. — Мисля, че да.

— А аз мисля, че не. Анна, моля те, по-добре е и за двама ни да знаем как стоят нещата. Ще те чакам още само ако знам, че има надежда. Честно казано, имам чувството, че от самото начало не одобряваш предложението ми.

— Ами мама и татко и земята, която им продаде?

Ларс въздъхна тежко.

— Анна, току-що ми каза всичко, което ме интересуваше. Сега си тръгвам, но ще ти пиша, за да знаеш как сме се разбрали с тях. Не е нужно да говориш с родителите си. Аз ще се погрижа. — Той се пресегна и извади едната й ръка от водата. Вдигна я до устните си и я целуна. — Сбогом, Анна, и бог да те благослови.

Тя го погледа как се отдалечава в мрака, осъзнавайки, че годежът й с Ларс Трулсен бе свършил още преди да е започнал.