Лусинда Райли
Сестра на бурята (25) (Историята на Али)

23.

Същата августовска вечер, докато самолетът ми летеше на север, прегледах информацията, която бях намерила за музея на Ибсен и Националния театър на Осло. Накрая реших, че сутринта ще посетя и двете места, за да проверя дали някой от персонала им не може да хвърли поне малко светлина върху онова, което вече знаех от книгата за Йенс Халворсен.

Като слязох от самолета на летището в Осло, усетих неочаквана лекота в стъпките си и нещо, почти наподобяващо вълнение. Минавайки през митницата, веднага се запътих към информационното гише, където попитах служителката за хотел, разположен в близост до музея „Ибсен“. Тя посочи „Гранд Хотел“ и след като се обади на рецепцията му, ми съобщи, че имали свободни стаи само в по-луксозното крило.

— Добре — съгласих се. — Ще взема каквото ми предлагат.

Жената ми даде листче с потвърждение на резервацията ми, после ми поръча такси и ме упъти къде да го изчакам.

Докато пътувах към центъра на Осло, спускащата се вечер ми попречи да се ориентирам и да добия истинско впечатление за града. Когато шофьорът спря пред внушителния, ярко осветен каменен вход на „Гранд Хотел“, веднага ме поканиха вътре и след обичайните формалности ме упътиха как да стигна до стаята си, която по една случайност носеше името Апартамент „Ибсен“.

— Устройва ли ви, госпожице? — попита ме на английски пиколото, като ми даде ключа.

Огледах красивата всекидневна с елегантен полилей и фотографии на Хенрик Ибсен по раираните копринени тапети и съвпадението ме накара да се усмихна.

— Прекрасен е, много благодаря.

След като дадох бакшиш на пиколото и той си тръгна, обиколих апартамента в пълен възторг и реших, че с радост бих се нанесла в него завинаги. Взех си душ, а като излязох от банята и ме посрещна звънът на църковните камбани, оповестяващи полунощ, изпитах приятна тръпка. Пъхнах се между белите ленени чаршафи и почти мигновено потънах в дълбок сън.

На сутринта станах рано и излязох на малкия балкон да огледам града под светлината на новия ден. Под мен имаше обточен с дървета площад, от двете страни на който се издигаха приказни стари каменни сгради и няколко по-съвременни. Отправяйки поглед към далечината, видях розов замък, кацнал на висок хълм.

Върнах се в апартамента и осъзнах, че не съм хапвала нищо от вчерашния обяд. Поръчах си закуска в стаята и седнах на леглото по халат, чувствайки се като принцеса в новооткрития ми палат. Проучих картата, която рецепционистката ми даде предната вечер, и установих, че музеят „Ибсен“ е на няколко крачки от хотела.

След закуска се облякох и взех асансьора до долния етаж, въоръжена с картата. Докато вървях по площада пред хотела, внезапно усетих познатия аромат на морето и си спомних, че Осло е изграден върху фиорд. Освен това ми направи впечатление колко много светлокожи червенокоси хора срещах. Едно време в Швейцария съучениците ми ме подиграваха заради светлата ми луничава кожа и червено-златистите ми къдрици. Тогава се засягах, както често се случва с децата на тази възраст, и дори попитах Мама дали може да си боядисам косата.

— Не, chérie, косата ти е най-голямата ти прелест. Някой ден всички онези хулиганки ще ти завиждат — отвърна ми тя.

„Е — мислех си, вървейки по площада, — поне тук няма да изпъквам.“

Спрях пред внушителна сграда от светли тухли, чийто вход представляваше колонада от сив камък.

НАЦИОНАЛЕН ТЕАТЪР

Това гласеше надписът над елегантната фасада, а на три каменни плочи под него бяха гравирани имената на Ибсен и още две, неизвестни ми личности. Дали стоях пред същата онази сграда, където се бе състояла премиерата на „Пер Гинт“? За мое разочарование, театърът още не беше отворил, затова продължих по оживената широка улица, докато не стигнах входа на музея „Ибсен“. Влизайки вътре, се озовах в малка книжарница, на чиято стена видях информационна табела с датите на важните събития от бляскавата кариера на Ибсен. Сърцето ми се разтуптя, като прочетох „24 февруари 1876 г. — премиера на «Пер Гинт» в Кристианския театър“.

— God morgen! Kan eg hjelpe deg? — попита момичето зад тезгяха.

— Говорите ли английски? — беше първият ми въпрос.

— Разбира се — усмихна ми се тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Всъщност да, или поне се надявам. — Извадих от чантата си фотокопието на корицата на книгата и го сложих на тезгяха пред нея. — Казвам се Али Д’Аплиез и правя проучване за живота на композитора Йенс Халворсен и певицата Анна Ландвик. И двамата са участвали в премиерата на „Пер Гинт“ в Кристианския театър. Чудех се дали някой от служителите в музея би могъл да ми разкаже нещо повече за тях.

— Аз самата не мога, защото съм студентка и работя тук временно — призна си момичето, — но ще се кача до горния етаж, за да проверя дали Ерик, уредникът на музея, е тук.

— Благодаря ви.

Когато момичето изчезна през вратата зад тезгяха, обиколих книжарницата и намерих „Пер Гинт“ в английски превод. Трябваше поне да го прочета.

— Да, Ерик е тук, и след малко ще слезе да говори с вас — съобщи ми момичето, като се върна.

Благодарих й и платих книгата.

След няколко минути се появи елегантен белокос мъж.

— Привет, госпожице Д’Аплиез. Аз съм Ерик Едвардсен — представи се той и ми подаде ръка за поздрав. — Ингрид ми каза, че търсите информация за Йенс Халворсен и Анна Ландвик?

— Да — потвърдих, стисвайки ръката му, и извадих фотокопието на корицата.

Той взе листа, огледа го и кимна.

— Мисля, че имаме тази книга в библиотеката на горния етаж. Ще дойдете ли с мен?

Уредникът ме преведе през неприветлив вестибюл — след съвременния интериор на книжарницата имах чувството, че правех стъпка назад във времето. Той отвори старовремската решетка на асансьора, затвори я след нас и натисна едно копче. Докато се издигахме с трополене, ми посочи един от етажите.

— Това е апартаментът, който самият Ибсен е обитавал през последните единайсет години от живота си. Считаме се за привилегировани, че е под наша опека. Кажете, госпожице Д’Аплиез — подхвана той, като слязохме от асансьора в просторна зала, чиито стени бяха покрити с книги от пода до тавана, — историчка ли сте?

— О, не — отвърнах. — Книгата е наследство от баща ми, който почина преди няколко седмици. Всъщност я смятам по-скоро за улика, защото още не съм сигурна каква точно е връзката й с мен. В момента една преводачка работи по превода й от норвежки на английски и съм прочела само първата част от превода. Засега знам единствено, че Йенс е бил музикантът, изсвирил първите акорди от „Утринно настроение“ на премиерата на „Пер Гинт“. А Анна е гласът в сянка зад „Песента на Солвейг“.

— Откровено казано, не знам доколко мога да съм ви от полза, защото, както се досещате, съм запознат главно с живота на Ибсен, а не с този на Григ. Ще е добре да проведете консултация с експерт, сведущ в областта, и идеалният човек е уредникът на музея „Григ“ в Берген. И все пак — продължи той, оглеждайки рафтовете с книги — ще мога да ви покажа едно нещо. А, ето я. — Той свали голяма стара книга от библиотеката. — Написана е от Рудолф Расмусен, познат като Руде, който е бил едно от децата в първата продукция.

— Да! Четох за него в книгата. Той е пренасял бележки между Йенс и Анна, когато се влюбили в театъра.

— Наистина ли? — учуди се Ерик, прелиствайки страниците. — Ето, тук има снимки от вечерта на премиерата с всички актьори в костюми.

Той ми даде книгата и аз вперих смаян поглед в лицата на същите онези хора, за които доскоро бях чела. Имаше ги Хенрик Клаусен в ролята на Пер Гинт и Тора Хансон в ролята на Солвейг. Опитах да си я представя като бляскава звезда без дрехите на селско момиче. На други фотографии се виждаше целият актьорски състав, но Анна, разбира се, не присъстваше.

— Мога да ви направя фотокопие на снимките, ако желаете — предложи Ерик. — Така ще можете да ги проучвате спокойно.

— Би било прекрасно, благодаря ви.

Ерик отиде при ксерокса в ъгъла, а аз мярнах снимка на стар театър.

— Днес минах покрай Националния театър и направо си представих как е изглеждал по време на премиерата на „Пер Гинт“ — отбелязах, за да запълня тишината.

— Всъщност премиерата не се е състояла в Националния театър, а в Кристианския.

— О. Реших, че е една и съща сграда и само името се е променило.

— За жалост стария Кристиански театър отдавна го няма. Намираше се в Банкпласен, на петнайсетина минути оттук. Сега е музей.

Вперих поглед в гърба на Ерик с отворена от изумление уста.

— Случайно да говорите за Музея на съвременното изкуство?

— Да. Кристианският театър затворил врати през далечната 1899-а и преместили всичко, свързано с музиката, в новооткрития Национален театър. Заповядайте.

Той ми даде фотокопията.

— Е, отнех ви предостатъчно време и съм ви много благодарна за вниманието.

— Преди да си тръгнете, нека ви дам имейл адреса на уредника на музея „Григ“. Кажете му, че аз ви пращам. Със сигурност ще ви е по-полезен от мен.

— Господин Едвардсен, повярвайте, бяхте ми много полезен — уверих го, докато ми записваше имейла на колегата си.

— Разбира се, дори аз не отричам, че славата на музикалната творба на Григ е надхвърлила тази на самото литературно произведение — коментира той с усмивка, водейки ме към асансьора. — Музиката му е станала пословична по цял свят. Довиждане, госпожице Д’Аплиез. Ще ми е интересно да разбера дали сте успели да разбулите мистерията. Тук съм, ако ви е нужна помощта ми.

— Благодаря ви.

Като излязох от музея, веднага хукнах към „Гранд Хотел“. Координатите от армиларната сфера най-сетне започваха да ми се струват логични. А като влязох в „Гранд Кафе“, разположено в единия преден ъгъл на хотела, вперих поглед в стенописа с образа на Ибсен и нещо мигновено ми подсказа, че Йенс и Анна наистина са част от миналото ми.

Докато обядвах, пратих имейл на уредника на музея „Григ“, както ме беше посъветвал Ерик. А после, подбудена от внезапно любопитство, взех такси до някогашното местоположение на Кристианския театър. Музеят на съвременното изкуство се намираше зад фонтана в центъра на един площад. Съвременното изкуство определено не ме влечеше — само Кики го разбираше — затова реших да не влизам. Мярнах обаче кафене „Енгебрет“ от другата страна на площада и тръгнах към него.

Вътре ме посрещнаха груби дървени маси и столове — тъкмо каквито си ги представях от описанието на Йенс в книгата. Въздухът беше пропит с очакваната миризма — на изветрял алкохол, прахоляк и влага. Затворих очи и в съзнанието ми веднага изникнаха Йенс с другарите му от оркестъра, събрани тук преди повече от век да давят тъгата си в аквавит. Поръчах си кафе на бара и отпих от горещата горчива течност, съжалявайки, че не мога да дочета историята, докато преводачката не ми изпратеше остатъка от книгата.

Като излязох от „Енгебрет“, извадих картата и закрачих бавно към хотела, за да си представя как Анна и Йенс са вървели по същите тези улици. Естествено в наши дни градът се беше разраснал, но макар и някои части от него сега да бяха свръхмодерни, оставаха и доста прекрасни стари сгради. Прибрах се в хотела, запленена от дълбокото очарование на Осло. Скромните му размери някак ми вселяваха уют и ме караха да се чувствам у дома си.

Като се качих в стаята, проверих електронната си поща и видях, че уредникът на музея „Григ“ вече ми е отговорил:

Скъпа госпожице Д’Аплиез,

Да, запознат съм с историята на Йенс и Анна Халворсен. Едвард Григ е бил нещо като ментор и на двама им, както вероятно знаете. Ще съм в дома Тролдхауген, в покрайнините на Берген, от девет до четири всеки ден и с радост ще ви помогна с проучването.

Искрено ваш,

Ерлинг Дал-младши

Тъй като нямах представа къде е Берген, отворих карта на Норвегия в „Гугъл“ и видях, че се намира по северозападното крайбрежие, на разстояние, налагащо още един полет със самолет. Чак сега осъзнавах колко обширна е страната всъщност. Простираше се още доста над Берген, чак към Арктика. Реших да си резервирам билет за полет още на сутринта и отговорих на имейла на господин Дал, за да го уведомя, че ще пристигна в Берген по обяд.

Като приключих, едва минаваше шест часът и навън още беше светло. Представих си дългите зими, когато слънцето се скриваше по обяд и снегът се сипеше неумолимо, покривайки всичко с бялата си пелена. И се замислих колко често сестрите ми коментираха издръжливостта ми на студ и навика ми да отварям прозорците, за да пусна свеж въздух в стаите. Някога предполагах, че е заради плаването. Но като си спомних колко лесно Мая понасяше жестоките жеги и добиваше смугъл тен само за няколко минути на слънце, докато аз почервенявах като домат, стигнах до заключението, че може би зимата беше вкоренена в гените ми, както знойният климат — в тези на Мая.

Мислите ми обаче кривнаха към Тео, както се случваше винаги с наближаването на нощта. Представих си колко би се радвал да ме придружава на това пътешествие, навярно анализирайки всяка от реакциите ми. Като се настаних в леглото, което тази вечер ми се струваше прекалено голямо и самотно, се запитах дали някога в живота ми ще се появи човек, достоен да заеме мястото му. Съмнявах се. Но преди да потъна в познатата меланхолия, нагласих аларма за седем часа сутринта, затворих очи и опитах да заспя.