Ники Френч
Черен понеделник (5)

4

В два следобед Фрида си тръгна от кабинета си, който държеше под наем на втория етаж в една жилищна сграда, и се отправи към дома си, който беше на седем минути път пеша по малки улици, скрити зад главните пътни артерии на столицата. Само на няколкостотин ярда по-нататък се намираше „Оксфорд стрийт“, винаги шумна и оживена, но точно тук беше безлюдно. В оскъдната светлина на ноември всичко изглеждаше сиво и неподвижно, като рисунка с молив. Пътят минаваше покрай железарията, откъдето си купуваше електрически крушки и бушони, а после продължаваше край денонощното магазинче за вестници и списания, слабо осветените бакалници и ниските сгради.

Без да спира, Фрида се прибра вкъщи с неизменното чувство на облекчение, което я обземаше, щом пристъпеше прага на дома си и затвореше вратата след себе си — изолираше се от външния свят и вдишваше дълбоко мириса на чистота и сигурност. От мига, в който я бе видяла преди три години, тя бе почувствала, че това ще бъде нейната къща, въпреки че беше запусната, неугледна и някак си не на място, притисната между грозни гаражи отляво и общинска сграда отдясно. Сега, след като се бе потрудила да я ремонтира, всичко в нея беше изрядно. Ако затвореше очи, без усилие щеше да намери всяка вещ, дори подострените моливи на бюрото си. Ето го антрето, с голямата карта на Лондон и закачалката, на която висеше палтото й. Ето я дневната, чийто прозорец гледаше към улицата — голите дъски бяха застлани с дебела пътека, мек фотьойл и удобен диван стояха от двете страни на камината, която тя палеше всяка вечер от октомври до март. До прозореца имаше масичка за шах — единствената мебел, която притежаваше като наследство. Къщата беше тясна, с ширината на стая. Стръмни стълби водеха до първия етаж, където се намираха спалнята и банята, и още по-стръмни до втория етаж, където беше ателието й със скосен таван и бюро под таванския прозорец, където държеше принадлежностите си за рисуване. Рубен наричаше дома й „бърлога“ и дори „леговище“ (в което тя се криеше като дракон и прогонваше хората). Вярно, в къщата й беше тъмно. Мнозина събаряха вътрешните си стени, уголемяваха прозорците си, искаха в домовете им да влизат повече въздух и светлина. Фрида обаче предпочиташе уютни, затворени пространства. Беше боядисала стените си в наситени цветове — матовочервено и борово зелено, така че и през лятото в къщата й бе полутъмно, като че ли се намираше наполовина под земята.

Тя вдигна писмата от изтривалката и ги остави на кухненската маса, без дори да ги погледне. Никога не преглеждаше пощата си в обедните часове. Понякога я забравяше за повече от седмица, докато хората не започнеха да й звънят с разни оплаквания. Не проверяваше и телефонния си секретар. Всъщност тя го бе купила едва през последната година и категорично отказваше да си вземе мобилен телефон, за всеобщо изумление на всичките й познати, които не можеха да си представят живота без това удобство. Но Фрида искаше да си осигури спокойствие, като избегне напрежението от нескончаеми разговори и настоятелни молби. Не желаеше да изпълнява нечии прищевки и искаше да бъде далеч от безсмислената светска суета. Когато беше сама, искаше наистина да бъде сама. Без контакти, наслаждавайки се на личната си свобода.

Имаше трийсет минути, преди да дойде следващият й пациент. Често обядваше в бистрото на нейни приятели на „Бийч стрийт“ №9, но не и днес. Направи си бърз обяд: препечена филийка, намазана със зеленчукова паста, няколко доматчета, чаша чай, овесена бисквита и ябълка, чиято сърцевина изчисти, и разряза на четири. Отнесе подноса в дневната и седна на фотьойла до камината, която беше подготвила да запали по-късно. Затвори очи за миг, опитвайки се да се отърси от умората, и започна бавно да яде сандвича си.

Телефонът иззвъня. Отначало тя не отговори, но не беше включила телефонния секретар, а от отсрещната страна продължаваха да звънят. Накрая вдигна слушалката.

— Фрида, обажда се Паз. Всичко наред ли е? В банята ли беше?

Фрида въздъхна. Паз беше администраторката в „Складовете“, които всъщност не бяха складове. Това бе клиника, която се намираше на мястото на стари складови помещения, чисто име бе наследила — в началото на 80-те години то звучеше много модернистично. Фрида се беше обучавала и стажувала там, а сега беше член на Управителния съвет. Обажданията на Паз вкъщи никога не бяха свързани с добри новини.

— Не, не бях в банята. Все още е обед.

— Аз бих си взела вана, ако си бях вкъщи. Особено в понеделник. Мразя понеделниците, а ти?

— Всъщност не.

— Всеки мрази понеделниците. Те са най-гадната част от цялата седмица. Когато алармата ти звънне в понеделник сутрин и навън още е тъмно, разбираш, че трябва да се измъкнеш от удобното си легло и да започнеш всичко отначало.

— Наистина ли ми звънна, само за да ми обясниш колко мразиш понеделниците?

— Разбира се, че не. Добре е да си купиш мобилен телефон.

— Не искам мобилен телефон.

— Ти си истински динозавър. Ще дойдеш ли в четвъртък?

— Тогава имам среща с Джак. — Тя следеше как върви стажът на Джак като психотерапевт.

— Не можеш ли да дойдеш малко по-рано? — попита Паз. — Трябва ни мнението ти.

— Можем да направим консултация и по телефона. За какво се отнася?

— По-добре е да дойдеш на място — отвърна Паз.

— Отнася се за Рубен, нали?

— Само един кратък разговор. А ти и Рубен… — Тя не довърши изречението, зад което се криеше цяла история.

Фрида прехапа устна, опитвайки се да си представи какво точно се случва.

— В колко часа?

— Можеш ли да дойдеш в два?

— До два часа имам сеанс с пациент. Мога да дойда в два и половина. Така добре ли е?

— Идеално.

Тя отново задъвка препечената филийка, която вече беше изстинала. Не искаше да мисли нито за клиниката, нито за Рубен. Работата й изискваше да се справя с бъркотията и болката в душите на други хора, но не и с неговата бъркотия и неговата болка. Това не представляваше интерес за нея.

 

 

Джо Франклин беше последният пациент за деня. През изминалите шестнайсет месеца той идваше при нея във вторник следобед, в пет и десет — въпреки че понякога не успяваше да дойде или се появяваше точно когато времето му изтичаше. Фрида го изчакваше без раздразнение, използвайки времето, за да прегледа бележките си или да порисува в скицника, който винаги държеше до себе си. Тя никога не си тръгваше, преди да са свършили отредените му петдесет минути. Знаеше, че е единствената опорна точка в неговата седмица, която препускаше стремглаво, а чувства, мисли и преживявания се смесваха като в калейдоскоп. Веднъж й беше казал, че единствено мисълта за нея — елегантна, седнала с изправен гръб в голямото си червено кресло — му дава сили да се движи, дори когато не можеше да стигне до кабинета й.

Днес закъсня с трийсет и пет минути. Влезе с несигурна походка, като човек, който току-що се е отървал невредим от автомобилна катастрофа и все още е в шок — мъчеше се да каже нещо, но от устата му не излизаха думи. Фрида забеляза, че връзките на обувките му се влачат развързани, а копчетата на ризата му бяха закопчани накриво. През отворите се виждаше неестествено белият му корем. Ноктите му бяха дълги и мръсни. Гъстата му руса коса беше сплъстена. Отдавна не се беше бръснал. Фрида предположи, че няколко дена не бе ставал от леглото и едва сега се бе извлякъл от него, за да дойде при нея.

Свлече се в креслото насреща и между тях остана единствено ниската масичка. Все още не беше срещнал внимателния й поглед. Загледа се втренчено през прозореца към редицата от строителни кранове, които стояха неподвижни в падащия мрак, подобно на призрачни фигури. Фрида не беше сигурна дали той изобщо вижда нещо навън. Имаше нещастен и унил вид. Всъщност беше красив млад мъж, златист и ослепителен, но в дни като днешния това нямаше как да се види. Лицето му бе изкривено, блясъкът го нямаше. Изглеждаше смазан и натежал.

В стаята цареше тишина — не напрегната, а изпълнена със спокойствие — и те се бяха потопили в нея заедно. Това беше едно сигурно и безопасно място. Джо въздъхна дълбоко и се обърна към нея. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Зле ли се чувстваш? — попита Фрида. — Тя бутна към него кутията с кърпички.

Той кимна.

— Дошъл си дотук. И това е нещо.

Джо взе една кърпичка от кутията и внимателно я притисна към лицето си, обтри го с деликатни движения, все едно че беше възпалено, а после попи сълзите си. Смачка кърпичката и я сложи на масичката във вид на малка мокра топка, а после си взе нова и повтори цялата процедура отново. Наведе се напред и подпря главата си с ръце. После вдигна очи, като че ли искаше да говори, отвори уста, но нищо не продума и когато Фрида го попита иска ли да сподели нещо, той тръсна глава като разярен звяр. До шест часа, когато времето му изтече, той не каза нито дума.

Фрида стана и го изпрати до вратата. Видя го как се препъва надолу по стълбите, връзките на обувките му се подмятаха. После отиде до прозореца и го видя да излиза на улицата. Размина се с една жена, която почти не го забеляза. Фрида погледна часовника си. Вечерта щеше да излиза и трябваше да се приготви. Е, можеше и да не бърза.

 

 

Осем часа по-късно Фрида спусна краката си от едно легло, което не беше нейното.

— Има ли нещо за пиене? — попита тя.

— В хладилника има бира — каза Санди.

Фрида отиде в кухнята и си взе бутилка от вратата на хладилника.

— Имаш ли отварачка — провикна се тя.

— Ако бяхме отишли у вас, щеше да знаеш кое къде се намира — подхвърли той. — В чекмеджето до готварската печка.

Фрида отвори бутилката с бира и се върна в спалнята на малкия апартамент на Санди в Барбикан^[1]. Тя се загледа през прозореца в блещукащите в тъмното светлини. Устата й бе пресъхнала. Отпи от бирата и преглътна.

— Ако аз живеех на петнайсетия етаж, щях да прекарвам дните си в гледане през прозореца. Сякаш си на върха на планината.

Тя се запъти към леглото. Санди лежеше сред смачканите чаршафи. Седна на ръба и се взря в него. Той не приличаше на англосаксонец, а по-скоро на мъж от Средиземноморието, с матова кожа и черна коса със синкав оттенък като гарваново крило, тук-таме прорязана от сребърни нишки. Улови погледа й, но не се усмихна.

— О, Фрида — промълви той.

Фрида почувства сърцето си като стара ракла, която е била извадена от дъното на морето. Покритият й с раковини капак бе отворен след толкова много години, и кой можеше да каже какви скрити съкровища щеше да намери тя вътре?

— Искаш ли бира?

— Искам, но от устата ти.

Тя наля бира в устата си и се наведе над него, докато устните им почти се докоснаха. Усети как студената течност се процежда в устата му. Той я глътна, задави се и се засмя.

— Може би е по-добре от бутилката — каза тя.

— Не, по-добре е от твоята уста — отвърна закачливо той.

Те се усмихнаха един на друг, а после усмивките им изчезнаха. Фрида сложи ръката си на гладките му гърди. Двамата започнаха да говорят едновременно, след което и двамата се извиниха и после отново заговориха едновременно.

— Първо ти — предложи Фрида.

Той докосна бузата й.

— Не бях готов за това — каза той. — Случи се много бързо.

— Говориш така, сякаш е нещо лошо.

Той я дръпна до себе си на леглото и се надвеси над нея, прокарвайки длан по цялото й тяло.

— Не, не — прошепна той, — но като че ли съм загубил представа къде съм. — Помълча малко. — Кажи нещо.

— И аз щях да кажа същото. Това не беше планирано.

Санди се усмихна.

— Ти имаш план?

— Не съвсем. В работата си помагам на хората да осмислят нещата, които им се случват. Насърчавам ги да превърнат живота си в интересна история. Но аз самата не съм наясно какъв точно е моят живот. А сега имам усещането, че нещо ме отнася нанякъде и не знам какво е то.

Санди се наведе и я целуна по шията, по бузата, а накрая двамата сляха устните си в страстна целувка.

— Ще останеш ли цялата нощ?

— Някой ден — каза Фрида. — Но не сега.

— А може ли аз да дойда у вас?

— Някой ден.