Ники Френч
Черен понеделник (39)

38

В електронната й поща имаше имейл от Санди. Беше го изпратил в един през нощта. В него й пишеше, че се е опитал да не поддържа връзка с нея, но накрая разбрал, че това е невъзможно. Че до болка му липсва. Че не може да повярва, че повече няма да я види и да я държи в обятията си. Можело ли да се срещнат отново? Обясняваше, че заминава за Америка след няколко дни и иска да я види преди това. Че трябва да я види. Моля те, беше написал. Моля те, Фрида, моля те.

Фрида поседя няколко минути, втренчила поглед в писмото. После натисна бутона за изтриване. Стана и си наля чаша вино. Изпи я край камината, където се бе натрупала студена сива пепел. Беше два и половина през нощта, най-неподходящото време да си буден и изпълнен с копнежи. Тя се върна при компютъра и възстанови имейла от „кошчето“. През последните няколко дни Санди се беше превърнал в далечен спомен от миналото. Докато той непрестанно бе мислил за нея, тя бе обсебена от мисълта за изчезналото момче. Но сега, с този имейл, се върна копнежът за него и я обхвана непреодолима тъга. Ако той беше тук сега, тя щеше да му разкаже какво чувства. Той би я разбрал, както никой друг. Щеше да я изслуша внимателно, без да говори. Пред него тя би признала провал, съмнения, вина. Тя можеше да седи мълчаливо и той пак би се досетил какво й е.

Затова му написа отговор: „Санди, ела веднага щом получиш това. Няма значение по кое време“. Тя си представи как би се почувствала, ако отвори вратата и види лицето му. После примигна и тръсна глава. Отново натисна бутона за изтриване, видя, че съобщението й е изтрито, изгаси компютъра и се качи в спалнята си.

Три през нощта беше опасен час да се премислят нещата. Фрида лежеше в леглото си, вперила поглед в тавана. Мислите й бяха ясни и съсредоточени, но в съзнанието й се беше настанил мраз, все едно че се намираше на дъното на океана. Мислеше си за Дийн Рийв. И за Тери. Как да проникне в мозъците им? Би трябвало да е способна да го направи. Фрида бе прекарала по-голямата част от съзнателния си живот седейки в стаи, където хората говореха, говореха, говореха. Понякога те произнасяха истини, които никога преди това не бяха произнасяли и не бяха признавали дори пред себе си. Хората лъжеха или си намираха оправдание, или се самосъжаляваха. Бяха гневни, тъжни или обезсърчени. Но когато говореха, Фрида умееше да използва казаното от тях и започваше на свой ред да говори, за да ги накара да потърсят смисъл в съществуването си или поне убежище, където можеха да оцелеят. Всички те бяха хора, които сами я намираха или някой ги изпращаше при нея. А как трябваше да подходи към хора, които не знаеха как да го направят? По какъв начин да се доближи до тях?

През последните години беше посещавала семинари, където бяха обсъждали темата за изтезанието. Защо тази тема излизаше на дневен ред? Какъв беше този необуздан интерес към нея? С какво привлича ще хората? Може би нещо витаеше във въздуха? Дийн Рийв. Тя бе видяла лицето му, неговата едва доловима усмивка. Той нямаше да проговори, каквото и да му направиш. На изтезанието щеше да погледне като на триумф. А ти щеше да унищожиш човешкото у себе си и всичките си морални ценности за нищо. Но Тери? Ако ти, Фрида Клайн, беше сама в една стая е Тери Рийв? За един час. Фрида си представи медицинските инструменти, скалпелите, клампите. Няколко жици, източник на електрически ток. Кука на тавана. Верига или въже. Вана с вода. Хавлиена кърпа. Фрида имаше медицинско образование. Тя знаеше как да причини истинска, нетърпима болка. Знаеше как се създава усещане за приближаваща смърт. Един час насаме с Тери Рийв без всякакви въпроси. Представяше си го като математическа формула. Нужната информация, х, е в главата на Тери Рийв. Ако се извърши съответната интервенция и х се измъкне от главата й, тогава Кати Рипън щеше да бъде открита и върната обратно на семейството й и щеше да живее живота, който заслужаваше. Да се извърши подобно нещо бе недопустимо. Но ако тя, Фрида, беше някъде на тъмно, завързана с жици, с тиксо на устата, какво би си помислила, ако някой друг седеше в стаята за разпити заедно с Тери Рийв и измъчван от угризения, се опитваше да убеди себе си, че има неща, които не бива да вършим. И така, този някой се радваше на лукса да бъде хуманен, докато тя, Фрида, или пък Кати, беше все още някъде на тъмно. Освен ако Тери Рийв наистина не знаеше нищо, или почти нищо. В такъв случай изтезанието щеше да бъде приложено, за да се измъкне х, което всъщност не беше там, и тогава следваше мисълта: а може би не я изтезавахме достатъчно.

Лесно е да направиш правилното нещо, за да спасиш някого, но дали тя би се решила да извърши недопустимото? Това бяха онези глупави мисли, които жужаха в човешкия мозък в три през нощта, когато нивата на кръвната захар бяха ниски. От обучението и от практиката си знаеше, че това беше времето, когато в главата на човек се пораждаха негативни, деструктивни мисли. Ето защо тя често ставаше нощем. Разходка навън, четене на евтин роман, гореща вана, чаша питие — всяко от тези неща беше много по-добро, отколкото да лежиш в леглото, измъчван от мрачни мисли. Този път обаче тя не стана. Насила остана да лежи и да разсъждава върху проблема. Най-вероятно всичко беше измислено от Дийн Рийв и сега беше заключено в съзнанието му. А тя не можеше да се добере до тази информация. Какво трябваше да направи? И тогава на Фрида й хрумна една мисъл. Тя познаваше този род мисли: брилянтната идея, която те е осенила посред нощ, вече не е същата, когато се събудиш сутринта; тя вече е загубила блясъка си и в светлината на утрото изглежда глупава, банална и доста нелепа.

Вече се беше развиделило, когато тя излезе от вкъщи и тръгна на север през „Юстън Роуд“ и покрай „Риджънтс Парк“. Когато натисна звънеца на входната врата на Рубен, беше малко след осем. На прага се показа Джоузеф и Фрида усети миризма на кафе и на пържен бекон.

— Не си ли на работа? — попита го Фрида.

— Аз работя тук — каза Джоузеф. — И съм на работното си място. Влезте.

Фрида го последва до кухнята. Рубен седеше на масата, а пред него имаше недовършена закуска от бъркани яйца, бекон и пържени филийки. Той остави настрана вестника и погледна загрижено Фрида.

— Добре ли си?

— Просто съм уморена.

Тя се почувства неловко под погледите на двамата мъже. Прокара пръсти през косата си, като че ли в нея се беше заплело нещо, което не можеше да види.

— Не изглеждате добре. Седнете, — покани я Джоузеф.

Фрида седна на масата.

— Добре съм — отвърна тя, — не съм се наспала.

— Искаш ли да закусиш? — предложи й Рубен.

— Не, не съм гладна. Ще си взема малко от твоята закуска. — Тя си взе пържена филийка от чинията на Рубен и започна да дъвче. Джоузеф сложи пред нея чиния и след няколко минути я напълни с яйца, бекон и пържени филийки. Фрида погледна към Рубен. Може би причината тя да изглежда зле беше, че той изглеждаше много добре.

— Вие двамата май чудесно се разбирате — отбеляза Фрида.

Рубен отпи голяма глътка кафе. Взе си цигара от пакета на масата и я запали.

— Да се живее с Джоузеф е много по-добре, отколкото да се живее с Ингрид — отвърна той. — И вероятно си съгласна, че това е подходящ начин да се справя с проблемите си.

— Не възразявам.

— Мисля си дали да не поканя Паз да излезем някъде.

— О, не, не го нрави.

— Не?

— Не. Но така или иначе Паз ще ти откаже, ако си толкова глупав, че да я поставиш в това неловко положение.

Джоузеф седна на масата. Той си взе цигара от пакета на Рубен. Фрида не се сдържа и се усмихна на лекотата, с която двамата общуваха. Рубен му подхвърли запалката си, Джоузеф я хвана и запали цигарата си.

— Не съм дошла да говорим за твоите проблеми — каза тя.

— Какво се е случило? — попита Рубен.

Фрида си взе парче бекон и го задъвка. Кога за последно беше яла? Погледна към Джоузеф.

— Рубен беше мой психотерапевт за известно време — каза тя. — Когато карах стажа си по психиатрия в клиниката му, правилата изискваха самата аз да се подлагам на психоанализа. Ходех три, понякога четири пъти седмично при него и говорех за живота си. Рубен знае всичките ми тайни. Или поне онези, които съм решила, че мога да споделя с него. Ето защо му беше трудно, когато се опитах да се намеся и да му помогна. Все едно един баща да бъде поучаван какво да прави от разюзданата си дъщеря.

— Разюздана? — не разбра Джоузеф.

— Непокорна — обясни му Фрида. — С лошо поведение. Арогантна. Неконтролируема.

Рубен не каза нищо, но не изглеждаше ядосан. В стаята се стелеха облачета цигарен дим. Рубен и строителен работник от Източна Европа. Фрида не можеше да си спомни откога не беше стояла в толкова задимена стая.

— Когато психотерапията приключи — продължи Фрида — се чувстваш все едно напускаш дома си. Трябва ти време да започнеш да възприемаш родителите си като обикновени хора.

— Сега срещаш ли се с някого?

— Не. Но трябва.

— За приятел ли става дума? — попита Джоузеф.

— Не — поясни Фрида. — Когато психотерапевтът те попита дали се срещаш с някого, той има предвид колега психотерапевт. Приятели, приятелки, съпрузи — всички те идват и си отиват. Но твоят психотерапевт е винаги до теб.

— Звучиш ми ядосана, Фрида — каза Рубен.

Тя тръсна глава.

— Искам да ти задам въпрос — отвърна тя. — Искам да ти задам само един въпрос и след това си тръгвам.

— Питай, тогава — каза той. — Искаш ли да отидем на по-усамотено място?

— Тук ми е добре. — Фрида погледна чинията си. Беше празна. — Ти повече от всеки друг си ме учил, че работата ми е да отгатвам какво се случва в съзнанието на пациента ми.

— Без съмнение това ти е работата.

— Не можеш да промениш живота на пациента си. Трябва да промениш отношението на пациента си към живота.

— Мисля, че това, на което съм те учил, беше с повече нюанси — отбеляза Рубен.

— А както би казал за това да използваш пациента като средство да помогнеш на някой друг? — попита го Фрида.

— Звучи доста странно.

— Но лошо ли е?

Преди да отговори, Рубен допуши цигарата си, изгаси я в една порцеланова чинийка и си запали нова.

— Това, разбира се, не е сеанс — започна той. — Но както ти е известно, когато пациентът ти зададе въпрос, нормално е да изкажеш предположение, че пациентът вече знае отговора и се страхува от него, поради което се опитва да прехвърли отговорността върху психотерапевта. Така че струваше ли си да извървиш целия път до Примроуз Хил, за да чуеш онова, което знаеш, че ще кажа?

— Имах нужда да го чуя казано на висок глас. Освен това ми предложихте чудесна закуска.

Фрида чу, че вратата се отвори и се огледа. Една изключително млада жена се появи в кухнята. Беше боса и облечена само в мъжки халат с няколко размера по-голям. Русата й коса беше разрошена; тя изглежда току-що ставаше от сън. Жената седна на масата. Рубен улови погледа на Фрида и едва забележимо кимна на Джоузеф. Жената протегна ръка към Фрида.

— Аз съм София — каза тя с акцент, който Фрида не можа да определи.