Ники Френч
Черен понеделник (41)

40

— Аз ще направя коледния пудинг — каза Клои. В гласа й се усещаше необичайно оживление. — Но няма да бъде традиционният. Мразя го, а и в една хапка от него има сто милиона калории. Освен това трябваше да го приготвя още преди седмици^[1] и щях да го направя, защото се надявах да прекарам Коледа с баща ми, но после той промени плановете си. Бих могла да купя и готов пудинг, но няма да е като домашния. Всяко семейство трябва да приготви собственоръчно коледния обяд, нали така, не да сложи нещо в микровълновата печка за няколко минути.

— Може би.

Фрида стоеше пред голямата карта на Лондон, забодена на стената. Тя присви очи на бледата светлина.

— Така че ще направя един пудинг по рецепта, която прочетох в интернет — с ягоди, малини, червени боровинки и бял шоколад.

Фрида сложи пръста си на района, който разглеждаше, и проследи един маршрут.

— Ти какво ще сготвиш? — продължи Клои. — Надявам се, че няма да е пуйка. Пуйките не са вкусни. Мама каза, че ти категорично няма да сготвиш пуйка.

— Дали е категорично — Фрида вече се качваше по стълбите към спалнята си — или пък не…

— Само не ми казвай, че изобщо не си мислила за това. Много те моля! Утре е Бъдни вечер. Не ме интересуват подаръци или всякакви там скъпи вещи; не ме интересува и какво ще има на масата. Но не искам да се отнасяш с пълно пренебрежение към празника и никак, ама никак да не те интересува. Не мога да понеса това. Наистина. Коледа е, Фрида, не го забравяй. Всичките ми приятели ще правят големи семейни сбирки или ще прекарат празниците на остров Мавриций с близките си. А аз ще дойда у вас. Постарай се да направиш събирането специално.

— Знам — Фрида се насили да отговори. От едно чекмедже извади дебел пуловер и го хвърли на леглото, а след него и чифт ръкавици. — Ще се постарая. Обещавам. — От мисълта за коледното тържество й се догади: изчезнало момче, млада жена в неизвестност, Дийн и Тери Рийв на свобода, а от нея се очакваше да яде, да пие и да се смее, сложила хартиена шапчица на тавата си.

— Само ние трите ли ще бъдем, или си поканила и други хора? Би било чудесно. Жалко, че Джак няма да може да дойде.

— Какво?!

— Говоря за Джак.

— Ти не познаваш Джак.

— Познавам го.

— Срещала си го само веднъж за около трийсет секунди.

— Преди да го изпратиш набързо. Така е. Но вече сме приятели във Фейсбук.

— Наистина ли?

— Да. Ще се видим, когато се върне. Това проблем ли е?

Фрида се загледа в картата. Дали беше проблем? Разбира се. Стажантът й и племенницата й. Но беше проблем, за който щеше да мисли по-късно, а не сега.

— На колко години си? — попита тя.

— Много добре знаеш, че съм на шестнайсет. Достатъчно голяма съм.

Фрида прехапа устна. Въздържа се да я попита: достатъчно голяма за какво?

— Можем да поиграем на някакви игри — каза Клои весело. — В колко часа да дойдем?

— Ти какво предлагаш?

— Какво ще кажеш за ранния следобед? Така го правят другите семейства. Отварят подаръците си, известно време се размотават насам-натам, а после сервират обяда и ядат до пръсване. И ние можем да го направим по този начин.

— Добре.

Тя събу пантофите си и държейки телефонната слушалка между брадичката и повдигнатото си рамо, съблече полата и чорапогащника си.

— Ние ще донесем шампанското. Ще бъде подарък от мама. Какво ще кажеш за книжни фишеци?

Фрида си спомни какво бе казал Алън на тръгване и събра мислите си.

— Аз ще купя фишеци — каза тя твърдо. — И няма да е пуйка.

— А какво?

— Ще бъде изненада.

Преди да излезе, Фрида звънна на Рубен. Обади се Джоузеф. Около него се чуваше силна музика.

— Ще дойдете ли двамата с Рубен на коледен обяд у нас? — попита тя без предисловие.

— Нали вече се разбрахме.

— Моля?

— Уговорихме се да ми сготвите английски коледни ястия. Пуйка и коледен пудинг със стафиди и ядки.

— Предпочитам да е нещо по-различно. И да не го готвя аз. Вие как посрещате Коледа в Украйна?

— За мен ще бъде чест да приготвя традиционни ястия за приятелите ми. Дванайсет блюда.

— Дванайсет блюда? Не, Джоузеф. Едно ще бъде достатъчно.

— Дванайсетте коледни блюда са задължителни за моя дом.

— Но това е прекалено много.

— Никога не е прекалено много.

— Е, ако наистина си сигурен… — каза Фрида с нотка на съмнение. — Аз си мислех за нещо по-просто. Пържени кюфтета. Това не е ли украинско?

— Правят се постни ястия. Не се яде месо. Но се яде риба.

— Може да помолиш Рубен да ти помогне. Друг въпрос: какво ще правиш сега?

— Трябва да отида да купя продуктите.

— Аз ще ти ги платя, това е най-малкото, което мога да направя. Но преди това, Джоузеф, искаш ли двамата с теб да се поразходим?

— Навън е мокро и студено.

— Със сигурност не е така студено както в Украйна. Нужен ми е още един човек — два чифта очи виждат по-добре от един.

— Къде ще ходим?

— Ще те чакам пред станцията на метрото. Рубен ще ти обясни как да стигнеш дотам.

 

 

Фрида вдигна яката на палтото си, за да предпази лицето си от вятъра.

— Обувките ти са мокри — каза тя на Джоузеф.

— И краката ми също. — Той беше облечен с тънко яке, за което тя предположи, че е на Рубен. Не носеше ръкавици, а около врата и долната част на лицето му беше омотан яркочервен шал, който заглушаваше думите му. Косата му, мокра от лапавицата, беше прилепнала към главата му.

— Благодаря ти, че дойде — каза Фрида и той направи характерния си лек поклон, заобикаляйки една локва.

— И къде по-точно ще се разходим?

— Ще повървим из Лондон. Аз непрекъснато го правя. Това е начин да проясниш мислите си. Обикновено се разхождам сама, но този път предпочетох да изляза с друг човек и реших това да бъдеш ти, защото смятам, че можеш да ми помогнеш. Полицията чука от врата на врата в търсене на Матю и Кати или телата на Матю и Кати. Имах нужда да дойда тук, просто за да почувствам атмосферата на това място.

Тя си спомни думите на Алън. Постройки със заковани врати и прозорци, изоставени работилници под каменни арки, гаражи, тунели. Нещо от този род. Постави се на мястото на похитителя. Помисли си как би се чувствал той — изпаднал в паника, оглеждащ се за някое потайно място. Място, което никой няма да забележи; място, където, ако някой вика за помощ, няма да бъде чут. Загледа се безпомощно в жилищните блокове и в къщите, някои от които светеха и по тях се виждаха коледни украси; в магазините с широко отворени врати, бълващи топлина към заснежените улици; в тълпите от хора и автомобили; в минувачите, стиснали в ръце пликове, пълни с храна и подаръци.

— Зад дебели стени, под краката ни. Не знам. Ще започнем да обикаляме заедно, а после ще се разделим. Измислила съм маршрута.

Джоузеф кимна с глава.

— Два-три часа и после ще отидеш да напазаруваш продуктите.

Фрида извади туристически справочник за Лондон и отвори на съответната страница. Сложи пръста си на някакво място.

— Ние сме ето тук. — Тя премести пръста си на половин инч. — Мисля, че са го държали тук. Трябвало е много бързо да премести момчето, според мен на не повече от половин миля разстояние. Най-много една миля.

— Защо? — попита Джоузеф.

— Не те разбирам.

— Защо една миля? Защо не пет мили? Защо не десет мили?

— Рийв е трябвало да вземе бързо решение. Трябвало е да помисли за някое скришно място, недалеч от дома му. Място, което познава.

— Може да го е завел у някой приятел.

Фрида поклати глава.

— Едва ли. Можеш да занесеш някоя вещ у приятел. Но да скриеш дете у приятел… Не съм убедена, че Рийв има такъв приятел. Смятам, че е скрил Матю на място, където да може отново да се върне. Но полицията е започнала да го следи и той не е имал възможност да отиде отново там.

Джоузеф скръсти ръце, сякаш да се защити от вятъра.

— Има много предположения. Може би е отвлякъл момчето. Може би момчето е живо. Може би го е скрил някъде близо до дома си.

— Това не са предположения — възрази Фрида.

— Една миля — каза Джоузеф. Той сложи пръста си на картата, точно на мястото, където живееше Дийн Рийв, и леко го придвижи. — Една миля? — Повтори той и с пръст очерта кръг около мястото. — Шест квадратни мили. Може би повече.

— Доведох те тук, за да ми помогнеш, а не да ми обясняваш нещо, което вече знам — сряза го Фрида. — Ако ти беше на негово място, къде щеше да го скриеш?

— Ако съм решил да открадна нещо, то ще бъде някакъв инструмент — бормашина или шлифовъчна машина, която после ще продам за няколко лири. Няма да открадна малко дете.

— Но ако все пак го направиш?

Джоузеф разпери безпомощно ръце.

— Не знам. В шкаф, в сандък, в заключена стая. Някъде, където няма хора.

— Тук наоколо има доста необитаеми места — каза Фрида. — И така? Ще се поразходим ли?

— В каква посока?

— Ние не знаем къде е момчето и не знаем къде да търсим, така че посоката няма значение. Предлагам да се движим в спирала, като за отправна точка вземем къщата му.

— Спирала? — попита Джоузеф.

Фрида очерта с пръст спирала във въздуха.

— Както когато водата се стича в отвор — поясни тя. После посочи към улицата. — Насам. — Те тръгнаха покрай крайните постройки на жилищен комплекс, носещ името на Джон Ръскин^[2]. Тя погледна към терасовидните къщи. Повече от половината имаха метални решетки на вратите и прозорците. Всяка от тях би могла да послужи за скривалище. В края на комплекса имаше изоставен завод за светилен газ, на чийто портал висяха ръждясали вериги. На оградата имаше стара табела, от която ставаше ясно, че обектът се охранява от кучета. Очевидно това отдавна вече не беше така. Те поеха на север, на края на шосето свиха вдясно и тръгнаха на изток покрай гараж на товарни камиони, в съседство, с който имаше склад за старо желязо.

— Тук малко прилича на Киев — обади се Джоузеф. — В Киев има такива места, затова дойдох в Лондон. — Той се спря пред цяла редица от заключени магазини. Двамата започнаха да четат овехтелите табели, закачени на тухлените фасади: Книжарница за канцеларски материали „Еванс & Джонсън“, Складове „Дж. Джоунс“, Ресторант „Черният бик“. — Всички са изоставени — въздъхна той.

— Преди сто години на това място е имало цял град — обясни Фрида. — Тук долу са били най-големите докове в света. От морето дотук са се образували опашки от кораби, чакащи да бъдат разтоварени. Десетки хиляди мъже с жените и децата си са работели на доковете. През войната доковете са били бомбардирани и изпепелени. Сега мястото прилича на Помпей, с тази разлика, че хората все още се опитват да живеят тук. Може би е щяло да бъде по-добре да го превърнат отново в поля, гори и блата.

Край тях мина полицейска кола и двамата я проследиха с поглед, докато зави зад ъгъла.

— Сигурно и те оглеждат наоколо — каза Джоузеф.

— Предполагам. Не съм наясно с методите им — отвърна Фрида.

Докато вървяха, Фрида погледна картата си, за да се увери, че се движат в правилната посока. Едно от нещата, които харесваше у Джоузеф, бе това, че той не говореше излишно. Не изпитваше необходимост да изглежда умен или да се преструва, че разбира неща, които не му бяха ясни. И когато кажеше нещо, наистина го мислеше. Тъкмо минаваха покрай един изоставен склад, когато Фрида осъзна, че Джоузеф се е спрял, а тя е продължила напред, без да забележи. Върна се обратно при него.

— Да не би да си видял нещо?

— Защо правим всичко това?

— Вече ти казах.

Джоузеф взе от нея картата и се загледа.

— Къде сме?

Тя му посочи мястото. Той придвижи пръста си по картата, проследявайки колко са напреднали.

— Това е нищо — каза той. — Минаваме покрай празни къщи, празни сгради, празна църква. Но не влизаме. Естествено, че не влизаме. Няма как да погледнем във всяка дупка, във всяка стая, по таваните, в мазетата. Не търсим както трябва. Разхождаме се и вие ми разказвате за бомбардировките през войната. Защо го правите? За да се почувствате по-добре?

— Не — отговори Фрида. — Точно обратното — почувствах се по-зле. Надявах се, че ако дойдем тук и се разходим по улиците, ще открием нещо.

— Полицията оглежда района. Служителите й имат право да влизат в къщите, да задават въпроси. Това им е работата. Ние се въртим тук, ние просто… — Джоузеф не можа да намери точната дума и махна безпомощно с ръце.

— Правим нещо полезно — каза Фрида. — По-добре да правим нещо, отколкото да не правим нищо.

— Правим нещо полезно?

— Трябва да направим нещо. Не можем просто да си седим вкъщи.

— Да направим нещо, но как? — попита Джоузеф. — Ако това момче Матю е легнало на улицата, може и да го открием. Но ако е мъртво или е заключено в някаква стая, нищо не можем да направим.

— Помниш ли какво ми каза преди време? — попита го Фрида. — Че хорските проблеми не се решават със седене и говорене. Че човек трябва да излезе и да ги реши на място.

— Не, аз не… — Той млъкна, търсейки отново подходящата дума. — Да излезеш не означава да решиш проблема. Ако само стоя в една къща, няма как да я ремонтирам. Изграждам стената, монтирам водопроводните тръби, прокарвам кабелите. С обикаляне по улиците няма да открием момчето.

— Полицията също не може да открие момчето — възрази Фрида. — Нито пък жената.

— Ако искаш да хванеш риба, трябва да я търсиш във водата, а не да обикаляш из полето — каза Джоузеф.

— Това някаква украинска поговорка ли е?

— Не, това си е моя мисъл. Не можем просто да се разхождаме по улиците. Защо ме взехте със себе си? Тук сме като туристи.

Фрида се взря отново в картата, а после я затвори. От мокрия сняг страниците на справочника се бяха изпомачкали.

— Добре — каза тя накрая.

* * *

Дъх. Туптене на сърце. Език, ближещ камък. Леки хрипове в гърдите. Светлини в очите. Глава, пълна с фойерверки — червени, сини и оранжеви. Ракети. Искри. Пламъци. Най-после бяха запалили огъня. Преди беше много студено, а сега бе толкова горещо. Блоковете лед се бяха превърнали в пламтяща пещ. Трябва да си съблече дрехите, трябва да се спаси от адската жега. Тялото му се топеше. Нищо нямаше да остане от него. Само пепел. Пепел и кости, и никой нямаше да узнае, че по-рано това е бил Матю с кафявите очи и червената коса — едно плюшено мече с меки лапички.