Ники Френч
Черен понеделник (23)

22

Във вторник следобед Алън отново беше в кабинета й.

— Разкажи ми за майка си — подкани го Фрида.

— Майка ми? — Той сви рамене. — Тя беше… — Алън млъкна, намръщи се и се загледа в дланите си, като че ли там беше написан отговорът. — Добра жена — довърши той сковано. — Вече не е между живите.

— Имам предвид другата ти майка.

Все едно му нанесе силен удар в стомаха. Счу й се, че дори издаде лек стон, след което се наведе напред, а чертите на лицето му се изкривиха.

— Какво искате да кажете? — едва чуто попита той.

— Питам за родната ти майка, Алън.

Той изстена мъчително.

— Бил си осиновен, нали?

— Как разбрахте? — прошепна Алън.

— Не беше чрез магия. Просто видях снимката им, когато идвах у вас.

— И?

— И двамата са със сини очи. Твоите са кафяви. По законите на генетиката това е почти невъзможно.

— О, виж ти!

— Кога възнамеряваше да ми кажеш?

— Не знам.

— Може би никога?

— Това няма нищо общо с проблема ми.

— Ти сериозно ли говориш?

— Бил съм осиновен. Точка по въпроса.

— Копнееш да имаш собствено дете. Желанието ти е толкова силно, че това дете оживява във фантазиите ти и имаш чести пристъпи на тревожност. И смяташ, че фактът, че си бил осиновен, няма нищо общо с това?

Алън сви рамене. Вдигна очи към нея, после ги сведе отново. Навън ръката на крана се вдигна нагоре към оловносивото небе. Късове кал капеха от назъбената му челюст.

— Не знам — смотолеви той.

— Искаш син, който да изглежда точно като теб. Не приемаш идеята да си осиновите дете. Искаш то да е твоя плът и кръв — да носи твоите гени, да има твоята червена коса и твоите лунички. Все едно да искаш да осиновиш себе си, да спасиш себе си и да се грижиш за себе си.

— Не е точно така. — На Алън му се искаше да запуши ушите си.

— Това такава голяма тайна ли е?

— Кари знае, разбира се. А също и един приятел. Веднъж му казах след няколко питиета. Но защо трябва да го споделям с всекиго? То си е нещо лично.

— Дори и за твоя психотерапевт?

— Не предполагах, че е толкова важно.

— Не ти вярвам, Алън.

— Не ме интересува дали ми вярвате, или не. Вече ви казах какво мисля.

— Смятам, че осъзнаваш, че е важно. Толкова важно, че дори не смееш нито да говориш, нито да мислиш за това.

Той бавно завъртя главата си като стар, уморен бивол, впрегнат в каруца.

— Някои тайни ти осигуряват известна свобода, твое лично пространство — каза Фрида. — Това не е лошо. Всеки човек трябва да има такива тайни. Но някои тайни са тъмни и угнетяващи, подобно на страховито влажно мазе, в което не смееш да влезеш, но знаеш, че е там, обитавано от грозни подземни твари, населено с твоите кошмари. Ето това са тайните, пред които трябва смело да се изправиш, да хвърлиш светлина върху тях, да видиш същността им.

Докато говореше, тя си помисли за всички тайни, които пациентите й бяха доверили през годините, онези скрити помисли, желания и страхове, които бяха оставили на съхранение при нея. Ето че накрая Рубен бе усетил отровата им в себе си, но тя, за разлика от него, винаги се бе чувствала привилегирована, че носи чуждите тайни, че хората й позволяваха да види техните страхове.

— Не знам — каза Алън. — Може би има неща, върху които с по-добре човек да не разсъждава.

— В противен случай?

— В противен случай се тормози, като види, че не е в състояние да ги промени.

— А не смяташ ли, че вероятно сега си тук, с мен, защото има твърде много неща, върху които не си разсъждавал и те са се натрупали вътре в теб?

— Нямам представа — отвърна Алън. — Вкъщи никога не се говореше за това. И аз някак си подсъзнателно усещах, че не бива да се обсъжда. Тя искаше да мисля за нея като за своя майка.

— Ти приемаше ли я за своя майка?

— Тя беше моя майка. Мама и тате, те бяха всичко за мен. Онази, другата жена — тя няма нищо общо с мен.

— Не познаваш ли истинската си майка?

— Не.

— Никакъв спомен за нея?

— Не.

— Знаеш ли коя е тя?

— Не.

— Никога ли не си искал да узнаеш?

— Дори и да съм искал, какво от това?

— Как така?

— Никой не знаеше коя е.

— Не те разбирам. Винаги можеш да я откриеш, Алън. Не е толкова трудно.

— Грешите. Тя се е погрижила да не бъде открита.

— Как?

— Подхвърлила ме е в малък парк близо до жилищен квартал в Хокстън^[1]. Намерило ме едно вестникарче. Бил много студен зимен ден, а аз съм бил увит в хавлиена кърпа. — Той погледна Фрида. — Като в приказките. Само дето е било наистина. Защо трябва да се интересувам от нея?

— Какъв ужасен начин да започнеш живота си — каза Фрида.

Той сви рамене.

— Не си спомням това събитие, така че за мен няма значение. Просто една история.

— История за теб.

— Никога не съм я познавал, тя никога не ме е познавала. Тази жена няма име, глас, лице. И тя също не знае името ми.

— Много е трудно да бъдеш бременна, да родиш, след това да изоставиш бебето си и никога да не бъдеш открита — каза замислено Фрида.

— Тя е успяла да го направи.

— Бил си съвсем малък, когато са те осиновили. И не знаеш нищо друго?

— Точно така. Ето защо историята ми няма нищо общо със сегашните ми мисли и преживявания.

— А когато говориш, че искаш да имаш свое дете и споменаваш възможността за осиновяване?

— Казах ви. Не искам да осиновя чуждо дете. Искам мое собствено дете.

Фрида го изгледа продължително. Той издържа на погледа й за няколко секунди, а после сведе очи като момче, хванато в лъжа.

— Времето ни изтече. Ще се видим отново в четвъртък. Искам да си помислиш за разговора ни.

Двамата станаха едновременно. Той отново бавно поклати главата си, с този типичен за него жест на умора и безнадеждност, като че се опитваше да проясни мислите си.

— Не знам дали ще успея да се справя. Не съм готов за това.

— Ще вървим стъпка по стъпка.

— В тъмнината — каза Алън. Думите му извадиха Фрида от равновесие и тя само му кимна с глава за довиждане.

 

 

Когато Фрида се прибра вкъщи, видя малък пакет на входната изтривалка и веднага разпозна почерка на Санди на плика. Тя се наведе и го вдигна много внимателно, сякаш щеше да експлодира от някое рязко движение. Но не го отвори веднага. Занесе го в кухнята и включи чайника, за да си направи чай. Докато чакаше водата да заври, застана до прозореца, плъзна поглед покрай отражението си и се взря в тъмнината отвън и в нощното ясно, но мразовито небе.

Вече седнала край масата, с голяма чаша чай в ръката, Фрида отвори пакета и извади тънка сребърна гривна, малък скицник с няколко нейни рисунки и молив с мек графит, пет фиби за коса, завързани с тънко кафяво ластиче. Това беше всичко. Тя тръсна илика, но вътре нямаше писмо или бележка. Погледна към дребните предмети на масата. Наистина ли това бе всичко, останало там от нея? Нима бе възможно да остави такава нищожна диря след себе си?

Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката, като в същото време си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако бе изчакала включването на телефонния секретар.

— Фрида, нужна ми е помощта ти. Много съм объркана и не знам какво да правя, а от скапания й баща помощ не мога да очаквам.

— Ей, аз съм тук — каза Клои. — Макар да ти се иска да ме няма.

Фрида леко отдалечи слушалката от ухото си.

— Ало? С коя от вас всъщност разговарям?

— С мен — каза Оливия с писклив глас. — Позвъних ти, защото търпението ми се изчерпа и съм на края на силите си. Ако някои тук е толкова невъзпитан, че да подслушва на другия телефон, тогава този някои сам ще си е виновен, ако чуе неща, които би предпочел да не чува.

— Дрън-дрън — обади се Клои. — Не ме пуска да излизам, задето съм се напила. Аз съм на шестнайсет. Беше ми лошо. Вече съм добре. Тя самата трябва да се ограничи.

— Виж, Клои…

— На куче не бих говорила така, както тя говори на мен.

— Нито пък аз. Обичам кучетата. Те не крещят, не натякват и не се самосъжаляват.

— Твоят брат казва, че това е част от израстването — изрече Оливия, хлипайки. Когато му беше много ядосана, тя винаги наричаше Дейвид „брата на Фрида“ или „бащата на Клои“. — Той самият ще трябва да порасне. Нали той избяга с онази малка курва с боядисана коса.

— Мери си думите, Оливия — каза Фрида остро.

— Ако се опиташ да ми налагаш ограничения, ще отида да живея при него.

— Бих се радвала, само че защо си мислиш, че си му притрябвала? Той те изостави, нали така?

— По-добре престанете и двете — обади се Фрида.

— Той не изостави мен, той изостави теб. Не го виня за това.

— Затварям телефона — каза Фрида високо и затвори. Стана и си наля малка чаша бяло вино, после седна отново. Взе едно по едно нещата, които Санди й бе върнал, като ги въртеше с пръстите си. Телефонът иззвъня.

— Здравей — каза Оливия със слаб глас.

— Здравей — отвърна Фрида в очакване.

— Не мога да се справя.

Фрида отпи глътка вино и я задържа в устата си, наслаждавайки се на хладната й свежест. Помисли си за топлата вана, за книгата, която четеше, за огъня, който щеше да запали в камината, за нещата, които трябваше да обмисли. Навън беше зима и мразовит вятър препускаше из тъмните улици.

— Искаш ли да дойда у вас? — каза накрая Фрида. — Би било чудесно да поговорим.