Ники Френч
Черен понеделник (22)

21

Докато плащаше на таксиметровия шофьор, Фрида видя, че Джоузеф стои пред входната й врата.

— Какво правиш тук? — попита го тя. — Нямаш покана за постоянни посещения. Не можеш да се появяваш всеки път, когато имаш нужда от компания.

Вместо обяснение, той й показа бутилката водка, която държеше в ръката си.

— Това е хубава водка. Може ли да вляза?

Фрида отключи вратата.

— Откога си тук?

— Почаках известно време. Реших, че може скоро да се приберете.

— Нямам намерение да спя с теб. Днес имах ужасен ден.

— Не ви предлагам да спите с мен — изгледа я Джоузеф укорително. — Само да пийнем по чашка.

— Е, защо пък да не пийнем — съгласи се Фрида. Докато Джоузеф палеше камината, Фрида порови в един кухненски шкаф и откри пакет чипс. Изсипа го в купа. Заедно с купата донесе две малки чаши. Огънят вече пукаше приятно. Докато влизаше в хола, успя да види лицето му, преди той да я усети. Джоузеф гледаше втренчено пламъците с изражение, което нямаше нищо общо с усмивката, с която я бе поздравил.

— Тъжен ли си, Джоузеф?

Той се огледа наоколо.

— Много съм далеч — каза той унило.

— Защо не се прибереш при близките си?

— Може би догодина.

Фрида седна.

— Водката върви ли със сок?

— Хубаво е да се пие чиста, за да се усети вкусът й — обясни Джоузеф.

Той отвъртя капачката и внимателно напълни двете чаши на два милиметра от ръба. Подаде едната на Фрида.

— Изпийте първата на екс — каза Джоузеф.

— Ще се опитам. Може пък да ми хареса.

Всеки изпи питието си на един дъх. Джоузеф бавно разтегна устните си в усмивка. Фрида взе бутилката и се загледа в етикета.

— Исусе! — възкликна тя. — Каква е тази водка?

— Руска. Но е хубава.

Той напълни отново чашите и я попита:

— Какво му беше ужасното на днешния ден?

Фрида отпи от водката. Отначало течността опари гърлото й, а после в гърдите й се разля топлина. Тя разказа на Джоузеф как бе седяла на пода в банята на Оливия, докато Клои, коленичила над тоалетната чиния, продължаваше да се напъва, макар вече да нямаше какво да повърне. Без да продума, Фрида се беше пресегнала и нежно бе докоснала Клои по врата. После беше изтрила лицето й с мека кърпа, напоена със студена вода.

— Не знаех какво да кажа. Просто си мислех как ли би се почувствал човек, на когото му е лошо и повръща, ако някой по-възрастен от него започне да го поучава да пие с мярка. Затова не казах нищо.

Джоузеф си замълча. Той се взираше в третата или четвъртата си чаша с водка, като че ли в центъра й имаше слаба светлина и той се нуждаеше от пълна концентрация, за да я види. Фрида откри, че й е приятно да си говори с някого, който не се стремеше да изглежда умен, забавен или самоуверен. След това тя му разказа за посещението си в дома на Алън. За своя собствена изненада се чу да казва как преди това е ходила в полицията, за да ги информира за подозренията си.

— Ти какво смяташ? — попита го Фрида.

Много бавно и много по-внимателно от преди, Джоузеф отново напълни чашата й.

— Какво смятам ли? Че не бива да мислите за това. По-добре е човек да не се замисля много над нещата.

Фрида отпи поредната глътка. Това третата чаша ли беше или четвъртата? А може би петата? Или пък Джоузеф й бе доливал многократно чашата и тя изобщо не можеше да се ориентира колко водка бе изпила? Фрида тъкмо започваше да се съгласява с идеята да не се замисля много над нещата, когато телефонът иззвъня. Толкова беше изненадана от това, което се готвеше да каже, че го оставила звъни продължително. Джоузеф я погледна учудено.

— Няма ли да вдигнете?

— Добре, добре. — Фрида си пое дълбоко въздух. Главата й беше замаяна. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Обичам те.

— Кой се обажда?

— Колко жени ти звънят, за да ти кажат, че те обичат?

— Клои?

— Аз наистина те обичам, макар че си строга и студена.

— Още ли си пияна?

— Непременно ли трябва да съм пияна, за да ти кажа, че те обичам?

— Виж, Клон, трябва да си легнеш и да се наспиш.

— В леглото съм. Чувствам се ужасно.

— Остани в леглото. През нощта трябва да пиеш много вода, дори и ако от нея ти стане по-зле. Утре ще ти се обадя.

Тя затвори телефона. Когато се обърна към Джоузеф, изглеждаше много ядосана.

— Няма нищо — каза той успокоително. — Вие умеете да оправяте нещата. По това си приличаме. Преди два дни ми се обажда една жена, у която преди бях правил ремонт. Крещи истерично. Отивам у тях. От една тръба плиска вода като фонтан. На пода в кухнята има пет сантиметра вода. Тя продължава да пищи. Проблемът е в един обикновен вентил. Завъртам вентила, подсушавам водата. И вие действате по този начин. Има спешен случай, обаждат ви се по телефона, отивате бързо на място и спасявате, когото трябва.

— Ще ми се да беше така — каза Фрида. — Предпочитам да съм човекът, който знае какво да направи, когато нечий бойлер се е счупил или нечия кола не работи. Този вид опитност донася винаги полза. Ти си този, който поправя течащата тръба. Аз съм тази, която компанията, произвела тръбата, наема, за да дойде и да убеди разгневената клиентка да не завежда дело срещу нея.

— Не, не — каза Джоузеф. — Не говорете така. Вие сте твърде, твърде…

— Самокритична?

— Не.

— Вървя срещу себе си?

— Не. — Джоузеф започна да маха с ръце наоколо, като че ли се мъчеше да предаде с жестове значението на думите, които го затрудняваха. — Вие казвате: „Аз не принасям особена полза“, а аз казвам: „Не, напротив, вие сте способна и помагате на хората“.

— Може би е така — каза Фрида.

— Не се съгласявайте. Спорете с мен.

— Много съм уморена. Изпих доста водка.

— В момента ремонтирам, каквото е нужно, в дома на приятеля ви Рубен — каза Джоузеф.

— Защо реши, че ми е приятел?

— Особен човек. Но говори много за вас. Чрез него ви опознавам.

Фрида потръпна.

— Рубен ме познаваше добре преди десет години. Тогава бях различна. Как е той?

— Старая се да направя къщата му по-хубава.

— Звучи добре — каза Фрида. — Може би той има нужда точно от това.

 

 

— Бихте ли ми казали защо за вас беше толкова наложително да се видим?

Саша Уелс беше на около двайсет и пет. Носеше черни панталони и сако, което като че ли бе ушито, за да прикрива формите на тялото й. Въпреки това и въпреки че мръсната й руса коса беше в безпорядък и тя постоянно я ровеше с пръсти и махаше кичури от очите си, дори когато те не влизаха в очите й, и въпреки че беше прекалено слаба, а пръстите на лявата й ръка бяха пожълтели от многото цигари, и въпреки че избягваше внимателния поглед на Фрида, освен когато устните й леко се заформяха в приятна усмивка, красотата й веднага се забелязваше. Но големите й черни очи като че ли се извиняваха, заради това че беше красива. Фрида я оприличи на ранено животно, което обаче не отвръща на нападателя, а се свива и отстъпва назад. За известно време и двете мълчаха. Саша постоянно мърдаше ръцете си. Фрида се изкушаваше да й позволи да си запали цигара. Очевидно много й се пушеше.

— Приятелят ми Барни има приятел, който се казва Мик, и той смята, че сте изключителна. Че мога да ви имам доверие.

— Тук можете да говорите за всичко — каза Фрида.

— Добре — отговори Саша, но толкова тихо, че Фрида трябваше да се наведе напред, за да я чуе.

— Доколкото разбирам, вече сте посещавали психотерапевт.

— Да, ходех на сеанси при Джеймс Ръндел. Мисля, че е доста известен.

— Да — каза Фрида — чувала съм за него. Колко време ходихте при него?

— Около шест месеца. Може би малко повече. Веднага след като започнах работа. — Тя прибра косата от лицето си, след това пак я остави да падне напред. — Занимавам се с наука, работя в областта на генетиката. Обичам професията си, имам добри приятели. Но попаднах в задънена улица, от която нямаше измъкване. — Тя направи лека гримаса, от която лицето й стана още по-красиво. — Забърках се с неподходящи партньори.

— И така, защо сте тук?

Последва дълга пауза.

— Трудно е за обяснение — каза тя.

Изведнъж Фрида се досети как ще продължи разговорът. Усещането беше същото като това, когато стоиш на перона на станция на метрото в очакване на мотрисата. Преди да чуеш шума й, преди да видиш светлините й, в лицето те блъсва топъл въздух, край теб прелита късче хартия. Фрида знаеше какво ще й каже Саша. Тя направи нещо, което не си спомняше някога да е правила по време на терапевтичен сеанс. Стана, приближи се и постави ръката си на рамото на младата жена.

— Не се тревожете — успокои я Фрида и седна отново в креслото си. — Тук можете да говорите свободно за всичко. За всичко.

 

 

В края на петдесетте минути Фрида се уговори със Саша да дойде за следващ сеанс. Записа си няколко телефонни номера и един имейл адрес. Поседя мълчаливо няколко минути. След това проведе телефонен разговор, после още един — по-продължителен, и накрая трети. Когато приключи, облече късо кожено сако и с бърза крачка излезе навън.

Повървя до „Тотнъм Корт Роуд“, където се качи в едно такси и даде на шофьора адрес, който беше записала на гърба на един пощенски плик. Таксито мина по улиците северно от „Оксфорд стрийт“, продължи по „Бейзуотър Роуд“ и се отправи на юг през Хайд Парк. Фрида гледаше разсеяно през прозореца. Когато накрая таксито спря, тя осъзна, че не беше следила пътя и нямаше никаква представа къде се намира. Беше един от районите, които бегло познаваше. Плати на шофьора и слезе от колата. Застана пред бистро, разположено на улица с къщи с бели гипсови фасади. От стрехите на бистрото висяха малки кошници с цветя. Ако беше лято, посетителите щяха да се хранят отвън, но днес денят бе доста студен, дори за лондончани.

Фрида пристъпи прага и влезе. Вътре беше топло, чуваше се приглушеният говор на клиентите. Заведението беше малко, с десетина-дванайсет маси. Появи се мъж с раирана престилка.

— Мадам?

— Търся един човек — обясни тя, оглеждайки се наоколо. А ако не беше тук? Или пък не успееше да го познае? А, сто го. Беше го виждала на конференции и на снимки, отпечатани в списания заедно с негови интервюта. Седеше в отдалечен ъгъл с някаква жена. Очевидно ядяха основното ястие и бяха увлечени в разговор. Тя се отправи натам и застана до масата. Той се огледа. Беше облечен е тъмни панталони и красива риза с блестящи черно-бели шарки. Имаше много къса черна коса и леко набола брада.

— Д-р Ръндел? — каза Фрида.

Той стана от стола.

— Да?

— Казвам се Фрида Клайн.

Той доби озадачен вид.

— Фрида Клайн. Да, чувал съм за вас, но…

— Преди малко говорих с една ваша пациентка. Саша Уелс.

Той все още изглеждаше озадачен, но като че ли застана нащрек.

— Какво имате предвид?

Фрида никога не беше удряла човек. Не с истински удар, не с юмрук, не с всичка сила. Сега го удари право в челюстта и той падна назад върху масата, на която се хранеше. Тя се преобърна и се стовари отгоре му, заедно с храната, виното, водата, и с бутилчиците с оцет и олио. Дори Фрида, която се беше надвесила над него, задъхана, с пулсираща в ушите й кръв, се стъписа от хаоса, който бе причинила.

 

 

Докато влизаше в стаята за разпити, главен криминален инспектор Карлсън се опита да си придаде намръщен вид.

— Когато се възползват от правото си на едно телефонно обаждане, задържаните обикновено се обаждат на адвоката си. Или на майка си — каза Карлсън.

Фрида го погледна навъсено.

— Вие бяхте единственият, за когото се сетих. В онзи момент.

— Искате да кажете, в разгара на битката — каза Карлсън шеговито. — Как е ръката ви?

Фрида вдигна дясната си ръка. Беше превързана, но на бинта бяха почнали да избиват кървави петна.

— Не е като по филмите, нали? Когато удариш някого, той не става веднага. И той е ранен, и ти си ранен.

— Как е той? — попита Фрида.

— Няма счупвания. Въпреки силния удар, който сте му нанесли. Но има дълбоки охлузвания, които утре и вдругиден ще изглеждат още по-зле. — Той се пресегна и хвана дясната и ръка. Фрида леко я дръпна. — Можете ли да движите пръстите си? — Тя кимна. — Виждал съм хора с потрошени кокалчета от такъв удар. Той лекичко я потупа по ръката, тя трепна и отново я дръпна. Той я пусна внимателно. — Някога чували ли сте израза, че паднал човек не се рита? Разбрах, че д-р Ръндел е ваш колега психоаналитик. По този начин ли уреждате професионалните си спорове?

— Ако сте тук, за да ми предявите обвинение, просто го направете и да приключваме.

— Това не е моя работа — отвърна Карлсън. — Но при нормални обстоятелства биха ви обвинили в нанасяне на телесна повреда и причиняване на материални щети. Не знам защо, но си мисля, че имате чисто криминално досие. Бихте могли да се отървете с едномесечен арест в полицейския участък в Холоуей.

— Бих се радвала да се явя на съдебен процес — каза Фрида.

— За съжаление, най-вероятно ще ви лишат от удоволствието да се явите в съда. Преди малко разговарях с полицая, който ви е арестувал, и както изглежда, д-р Ръндел настоява да не ви бъдат предявени обвинения. Колегата ми е много разочарован.

— А бистрото?

— Да, наистина. Видях снимките. Знаете ли, в миналото, когато съм се сблъсквал с подобни криминални прояви, при които жертвата категорично отказва да съди извършителя, обикновено се касаеше за мафиотска заплаха. Има ли нещо, което не ни казвате? — Карлсън не можа да сдържи усмивката си. — Някоя сделка с наркотици ли се провали?

— Въпросът е личен.

— А освен това — продължи Карлсън — досега не бях чувал жертвата да настоява да плати за щетите, причинени от извършителя. — Той направи кратка пауза. — Знаете ли, не сте човек, който бих желал да бъде арестуван за публичен побой. В същото време обаче, вие не сте особено радостна от факта, че сте избегнали това, от което повечето хора се страхуват — да бъдат изправени пред съда, признати за виновни и изпратени в затвора.

— Това не ме притеснява — каза Фрида.

— Имате твърд характер — отбеляза Карлсън. После изражението му се промени. — Има ли нещо, което трябва да знам във връзка с инцидента? Нещо криминално?

Фрида поклати отрицателно глава.

— Какво нередно е направил? — попита той. — Спал е с пациентки?

Лицето на Фрида остана непроницаемо.

— Не мога да прикрия случая — обясни Карлсън. — Тук не е Сицилия.

— Все ми е едно дали ще докладвате, или не.

— Но нали вие ме потърсихте?

Изражението на Фрида се смекчи.

— Прав сте — каза тя примирено. — Моля да ме извините. И благодаря.

— Всъщност дойдох да ви кажа, че сте свободна, а също и да ви откарам с колата. Но вижте — додаде той с лека тъга — какъв би бил светът, ако всеки започне да урежда нещата по този начин?

Фрида се изправи.

— А какъв е светът? — подхвърли тя.