Ане Холт
Смърт в сянка (7)

Седма глава

Останките на Сандер Мор щяха да бъдат положени в земята под проливен дъжд.

Беше петък, пети август, лятото се бе върнало към привичното си хладно, норвежко аз. От висналите клони на белите брези около църквата тежки капки падаха върху чадърите и тъмните палта. Струпани на групички, опечалените разговаряха тихо. Чуваха се сдържани коментари за лятото, което никой от присъстващите нямаше да забрави. Църковните камбани биеха бавно и неравномерно, сякаш изнемогваха. Когато по ствола на едно дърво се спусна катеричка и уплашено се шмугна в тълпата от облечени в черно хора, а после се изгуби в храстите отсреща, никой не реагира. Опечалените продължаваха да стоят като вцепенени. По някое време обилният дъжд ги принуди да влязат в църквата, където предстоеше да отбележат факта, че осемгодишният Сандер Мор вече не е сред тях.

Бяха дошли изненадващо много хора, предвид обстоятелствата и факта, че погребението съвпадаше с отпускарския сезон. Ингер Юхане стоеше встрани от множеството. Видя Йоаким, който дотича по моравата откъм улица „Гла“. В същия момент и той я видя и на лицето му се изписа облекчение. Отиде при нея и сложи ръка на рамото й.

— Сама ли си?

— Да. Мъжът ми не можа да се освободи от работа.

— Може ли да седнем заедно?

— Ще гледам да се настаня най-отзад. Ти би трябвало да си на по-предните скамейки. Нали си почти член на семейството…

Йоаким се огледа бързо, пусна я и потри длани, сякаш зъзнеше.

— По-добре не — промърмори той. — Проклятие, никога не съм бил на погребение…

В църквата влязоха и последните, дошли да почетат Сандер. Ингер Юхане се запъти към голямата врата, Йоаким я последва. Органистът изпълняваше сърцераздирателна прелюдия, сякаш гледката на малкия бял ковчег отпред не беше достатъчно потискаща. Мъж в черен костюм се поклони кратко пред тях и им връчи листовка с програмата. Ингер Юхане взе молитвеник от купчината на масичката и посочи предпоследната пейка. Последва Йоаким и седна до него.

Голямата църква беше почти наполовина пълна. Ингер Юхане познаваше някои от присъстващите, но съвсем не всички. Мариане бе довела своя електротехник и седеше най-отпред. Бяха дошли и още няколко от съученичките им, които на 22 юли бяха поканени на вечеря в дома на Елен. Ингер Юхане прецени на око, че в църквата са се събрали поне двеста и петдесет души. Забележително голяма част от тях в доста напреднала възраст. Навярно познати на Хелга Мор.

Вратата зад нея се отвори и затвори и Ингер Юхане хвърли крадлив поглед през рамо.

Агнес и Турбьорн Крог влязоха на пръсти и седнаха на последната скамейка, от другата страна на пътеката. Ингер Юхане се опита да им се усмихне, но те сведоха глави и се вторачиха пред себе си. Турбьорн сложи ръка на рамото на Агнес. Тя плачеше тихо, прокудена от предните места, където й се полагаше да седне. Агнес и Турбьорн присъстваха на погребението на внука си инкогнито, нежелани и забравени, и най-вероятно щяха да си отидат още преди приключването на траурната церемония — от страх пред открит сблъсък.

„Мили Боже — помисли си Ингер Юхане, — благодаря ти, че през всичките тези години съхраних добрите си отношения с мама и татко. Благодаря ти, че и те се постараха да не влизаме в конфликти. Не бих понесла подобна ситуация.“

Никога не беше вярвала в Бога, но ако възникнеше причина да се обърне към него, щеше да го направи тук, в храма. Устреми поглед към големия стъклопис зад олтара: състоеше се от седем четириъгълни части в нюанси на оранжевото и синьото. Във витражите Ингер Юхане не съзираше нищо религиозно.

Навярно изобразяваха Северното сияние.

Небесните селения, обитавани от Бога.

Йоаким седеше неспокоен до нея. Нервно мачкаше малката диплянка, на чиято корица бе отпечатана снимка на Сандер. Същата снимка, която висеше в коридора у Хелга Мор, установи Ингер Юхане и изпита странно раздразнение, че не са избрали по-нова. След две седмици момчето щеше да е в трети клас, а тази снимка беше от първия му учебен ден. Възприе я като неуважение, като отричане на факта, че Сандер е пораснал, сдобил се е с нови зъби, развивал се е и е станал по-различен от срамежливото хлапе пред дъската, на която със светлосин тебешир пишеше „1 а“.

Тя затвори очи и се опита да забрави къде се намира.

В неделя децата се прибираха у дома. Никога не се бе разделяла с тях за толкова дълго време. Внезапно мъката по тях я надви и тя я почувства като физическа болка. Изхълца и се хвана за гърдите. В този миг пасторът заговори и тя замалко да изпадне в панически пристъп. Съсредоточи се върху дишането си, заповяда си да се абстрахира от гласа му, да се изолира от атмосферата в църквата, от всичките тези възрастни хора, дошли да се сбогуват с едно момче, чийто живот свърши, едва-що започнал. В църквата не присъстваха нито юноши, нито деца. Сякаш смъртта бе явление, с което никое дете не биваше да се среща. Освен когато тя го застигнеше скоропостижно и необяснимо.

— Наред ли е всичко? — прошепна Йоаким и сложи ръка върху бедрото й.

— Сандер няма ли приятели? — попита тя едва чуто. — Къде са децата на сестрите на Юн? Защо тук няма нито едно дете?

— Те са вече големи. Тук са. Седят отпред.

От световъртежа й прилоша. Притисна ръка към корема си, прокара длан по опънатата кожа под черната пола, толкова отесняла, че се бе наложило да разкопчае ципа и да я захване с безопасна игла.

Искаше децата да се приберат. Искаше да върне времето назад — или да го превърти напред, все едно — само и само да не е тук и да не слуша воплите на Елен, които от време на време прекъсваха словото на пастора и изпълваха почти голия църковен кораб с непоносима болка.

— Ще си вървя — пошепна тя.

— Не. Моля те, недей да си ходиш. Дишай спокойно. Ето, вземи си ментов бонбон.

Пръстите й трепереха неистово и тя изпусна два бонбона, преди най-сетне да успее да напъха третия в устата си. Вкусът беше толкова парлив и наситен, че й избиха сълзи. Затвори очи, задиша спокойно през носа, доколкото можеше, и стисна сухата, топла ръка на Йоаким.

Така и не разбра колко време е продължила траурната церемония. Изправяше се апатично всеки път, когато Йоаким я побутнеше с лакът, и сядаше, когато той подръпваше якето й. Усещането, че тя и заобикалящата я среда са нереални, я изплаши, но същевременно направи оставането й в църква по-поносимо преживяване. Изведнъж Ингер Юхане сякаш се събуди от дълбока несвяст. Зашеметена, се обърна към пътеката, където Юн и още трима мъже, непознати за нея, вече изнасяха ковчега.

— Държа те — пошепна Йоаким, когато тя се олюля.

Елен вървеше зад ковчега. От двете й страни сестрите на Юн я придържаха — всъщност кажи-речи я носеха. Вече не плачеше. Очите й бяха изцъклени, а устата й бе застинала в крайно неподходящ израз на смайване — сякаш едва сега бе осъзнала, че Сандер е мъртъв, и още се затрудняваше да го осмисли. Ингер Юхане хвърли бърз поглед към задната пейка от другата страна. Агнес и Турбьорн си бяха отишли.

— Да изчакаме всички да се източат — прошепна тя на Йоаким.

В отговор той стисна утвърдително ръката й.

Елен и Юн не застанаха до входа на църквата, за да приемат съболезнования. Ингер Юхане и Йоаким излязоха последни. Опечалените родители стояха до катафалката. Качиха вътре ковчега. Елен стоеше като истукан, Юн я бе прегърнал с две ръце, и той скован като войник. И двамата носеха траурно облекло, още по-тъмно под проливния дъжд.

— Какво ще правим сега? — попита Йоаким толкова близо до ухото й, че тя усети допира на устните му до кожата си. — Не е ли редно да им кажем нещо? Мислех, че ще застанат тук да…

Млъкна, защото видя същото като Ингер Юхане.

Тъмна кола спря малко по-надолу по алеята и препречи пътя на катафалката. Слязоха двама мъже, които очевидно нямаха намерение да пропуснат траурния кортеж. И двамата бяха в тъмни костюми както гостите на церемонията, притихнали в очакване вратите на катафалката да се затворят. Двамата мъже се отправиха към църквата и спряха на половината път.

— Полиция — пошепна Ингер Юхане. — Цивилни полицаи.

— Какво?! — Йоаким закри устата си с ръка. — Какво търсят тук? — попита той толкова високо, че една жена на пет метра пред тях се обърна и сърдито сложи показалец пред устните си.

— Ей сега ще разберем — отговори Ингер Юхане.

Чувстваше се с изумително изострени сетива. След пристъпа в църквата силите й се завърнаха десеторно увеличени. Забелязваше всичко. От петдесет метра разстояние видя по устните на единия полицай зачервяване, предвестник на херпес, който щеше да избие до часове. Тежката миризма на прах от мокрия асфалт я принуди да диша през устата. Имаше чувството, че изпреварва събитията с три крачки. Катафалката потегли бавно. За да избегне полицейската кола, черният мерцедес е ковчега на Сандер Мор мина през моравата. Двамата полицаи тръгнаха. В същия миг Ингер Юхане беше сигурна, че Елен ей сега ще запищи. Легитимираха се съгласно правилника и Елен наистина нададе толкова силен вой, че Юн я пусна. Ингер Юхане вече знаеше какво предстои. Пред вътрешния си взор видя как сестрите на Юн се спускат към Елен, за да я подкрепят, преди да се е свлякла на земята; видя Юн, безучастен, сякаш парализиран, чу как полицаите учтиво, но настойчиво го молят да ги последва. Видя всичко това минути преди служителите на реда да стигнат до Юн, Елен да изгуби съзнание и наоколо да се възцари зловеща тишина.

— Хенрик Холме греши — издума тихо тя. — Юн няма да се измъкне безнаказано.

Ако вниманието й не бе изцяло насочено към случващото се отпред, ако в този миг на дълбока концентрация можеше да види и човека, застанал зад нея, щеше да забележи върху физиономията му същия чудовищен страх, който беше изписан и по лицето на Юн, докато го отвеждаха.

Ала Ингер Юхане остана сляпа за изражението на Йоаким и три минути по-късно, когато катафалката и полицията изчезнаха и тя се обърна към събеседника си, той вече си бе възвърнал хладнокръвието.

— Мамка му! — изруга той. — Проклети гадини такива!

 

 

Вече беше шест вечерта и Елен Мор най-сетне отново влезе във владение на дома си. Полицейското претърсване продължи два часа. През това време Елен беше в дома на Хелга и не правеше нищо друго, освен да се взира в стената. Свекърва й също изглеждаше изпаднала в пълен ступор. Двете седяха мълчаливо на бялата холна гарнитура в съвършено обзаведената дневна, а старият Вилхелм Мор ги наблюдаваше в скептично безмълвие. Даже когато им съобщиха, че им разрешават да се върнат в къщата на улица „Гла“, тримата почти не размениха дума. Хелга спря пред гаража. Елен забеляза смътно, че свекърва й влезе с нея, вместо да се върне вкъщи, но това не я вълнуваше. Единствено важно беше, че бе успяла да унищожи лаптопа, преди полицията да го конфискува. Обискиращите иззеха големия настолен компютър в кабинета на Юн, но в него нямаше нищо опасно.

Посрещна ги полицай. Учтиво й връчи ключовете, ала не отговори на въпроса на Хелга каква е причината да арестуват Юн. И колегите му пред църквата бяха запазили пълно мълчание. „Сякаш ние не знаем“ — помисли си Елен и се отпусна във ваната. Полицаите подозираха, че Юн е убил Сандер. Отдавна го бяха нарочили. Такива са полицаите, бе казала Хелга, вкопчват се в теорията си като озверял хищник в сочна плячка и не пускат.

Обаче нямаха доказателства.

Всичко ще приключи благополучно, опита се да си внуши Елен.

— Всичко ще се оправи.

Прошепна тези думи сред парата, която се вдигаше от твърде горещата вода, и потопи глава.

— Всичко ще се оправи — повтори тя, когато отново подаде глава над водата. Устата й се напълни с вода. — Успях да унищожа всички лошотии.

Вдигна пластмасовата чаша с равни части джин и тоник, поставена на ръба на ваната, и отпи.

След като унищожи лаптопа на Юн, Елен престана да мисли какво откри в него. И реши занапред никога да не се връща към шокиращия спомен. Снимките и чатовете не подхождаха на вкуса на Юн. Сигурно бе станала някаква грешка; навярно той бе взел чужд компютър. Все нещо трябваше да обясни напълно необяснимото. Юн не беше такъв. Двамата живееха заедно от петнайсет години. Тя го познаваше по-добре от всеки друг, по-добре от Хелга, която си въобразяваше, че знае всичко за сина си. Хелга не беше виждала Юн в истинската му светлина — неузнаваем, той се появи почти десет години след матурата и покори Елен. Тогава тя видя друг мъж: решителен, строг и мрачен през нощта. Винаги силен и респектиращ, той я привличаше по начин, на какъвто не беше способен нито един от предългата опашка обожатели: лекари и ветроходци, светски лъвове и адвокати, до един руси и приветливи през цялото денонощие, без да проумяват за какво копнее всъщност Елен. Тя познаваше Юн и бе убедена, че онези лоши неща са някаква грешка. Той не беше способен на подобно нещо. Елен успя да изгори доказателствата.

Надигна се във ваната и започна да търка грубо кожата си с масажната ръкавица от коноп. Раната на ръката й бе зараснала, личеше само тясна червена ивица, поръбена с бяла тъкан. Не се възпали. Сигурно щеше да й остане белег. Събитията от последните две седмици също щяха да оставят следи в нейния живот и в живота на Юн, но с тях можеше да се живее, ако човек погледнеше в перспектива. Със сигурност беше възможно да продължат напред, да тръгнат по нови пътища, стига Юн да се прибере и полицията да проумее, че той никога не би наранил Сандер.

Да, у Юн имаше нещо мрачно и зловещо, но то никога не се изразяваше в жестокост. Именно този мрак у него й вдъхваше сигурност. Дори когато разкри измамата й, той намери сили да й прости. Мина доста време, минаха дни и седмици, изпълнени с упреци, нощи на отчуждение, но накрая я прие обратно. Всъщност, изобщо не биваше да узнава истината, но Сандер беше толкова различен и от двамата. Многото снимки от детството на Юн показваха момченце е тесни раменца в моряшко костюмче, мършаво хлапе, пристегнало скиорския панталон с бащиния колан, е мигли, дълги колкото на жираф — Сандер по нищо не приличаше на него.

Юн изследва себе си и момчето и Елен бе разобличена.

Отначало отказваше да я изслуша. Гневът го направи недостъпен. Елен лазеше в краката му като бито псе. Най-сетне една нощ седна в леглото и поиска обяснение.

Наложи се Елен да поразкраси истината.

След третия й аборт посетиха инвитро клиниката във Финландия, далече от погледите на приятели и познати, и се установи, че спермата на Юн е с много лошо качество. Съобщиха го и на двамата. Когато започна хормоналната терапия, Елен узна от лекаря на четири очи, че трите и бременности граничат с чудо. Некачествената семенна течност произвеждала нежизнеспособни ембриони или изобщо не оплождала яйцеклетката. Организмът на жената обикновено изхвърлял ембрионите, следователно двамата не можели да очакват тя да износи дете, а най-вероятно и да зачене, освен ако не обмислят други възможности.

Лекарят предложи да се използват услугите на донор на сперма.

— Да — отговори тя, без да се подвоуми, без да се поколебае. — Да.

— Тогава поговорете със съпруга си — посъветва я лекарят. — Нужно е съгласието и на двама ви.

Никога нямаше да го получат.

Невъзможно беше да се говори с Юн на тази тема. Той никога нямаше да склони. От все сърце искаше деца, но собствени, искаше поколение с гените на семейство Мор и категорично отказа да си осиновят дете, когато тя две години по-рано му подхвърли идеята.

През онази нощ, няколко дни след първия рожден ден на Сандер, се наложи тя да излъже, защото истината вече бе излязла наполовина наяве. Заяви, че лекарят от финландската клиника й е помогнал. Оплодили нейна яйцеклетка със семенна течност от финландски донор, всичко минало чисто и безопасно, направила го дискретно, никой нямало да узнае. Всъщност било по-добре, че не му казала нищо. Така или иначе Сандер бил син на Юн, тяхното дете. Пък и кой в днешно време ще седне да се втелява за подобни генетични дреболии?

Истината беше, че лекарят категорично отказа да й съдейства. Не можел да извърши оплождане с дарена сперма без съгласието на съпруга. Елен трябвало да говори с мъжа си и когато двамата вземат решение, да заповяда отново в клиниката.

Нямаше изгледи нито лекарят, нито Юн да променят становището си. А тяхната непреклонност пречеше на Елен да осъществи най-съкровеното си желание: да стане майка.

Изходът се оказа кратко посещение в Дания, докато Юн беше на семинар в Испания. В едно мазе в Копенхаген пищна жена с остригана до голо глава извърши експресно осеменяване срещу четири хиляди крони и прегръдка за сбогом. Собственичка на нелегалната клиника беше акушерка, изповядваща стари феминистки идеали, и уговориха деня и часа на оплождането само с един телефонен разговор, продължил четирийсет и пет минути. Дарителят щеше да остане завинаги анонимен. Елен очакваше да й предложат обемни каталози с качества, външни белези и кариера на всеки от донорите, но такова нещо нямаше. Попълни само въпросник, в който отбеляза желанието си донорът да е с руса коса и сини очи. И толкова.

И Юн, и Елен имаха тъмносини очи. Очите на Сандер бяха синкави като лед. Елен беше руса, но в резултат от редовни посещения във фризьорския салон, а косата на Юн потъмняваше с всяка изминала година. Въпреки че като повечето невръстни норвежци и той като дете беше рус, рехавото мъхче по бебешката му глава не напомняше ни най-малко гъстата пшенично руса грива на Сандер. Никой от рода не беше виждал толкова буйна коса — едва навършил една година, Сандер редовно ходеше на подстрижка.

Елен разказа на мъжа си само част от истината за зачеването на сина им и я подслади с една неистина, която не обмисли много добре.

През онази нощ, подтикната от отчаяние и страх, Елен просто изтърси лъжата. Юн седеше до нея на леглото и трепереше от възмущение, а тя изпадна в паника, представяйки си какво ще стане, ако той реши да провери правдивостта на разказа й. Лъжата се роди от осъзнаването, че модерната финландска клиника, която посетиха заедно, окрилени от надежда, създаваше впечатление, че следва добри хигиенни практики, лекарят беше на средна възраст, в бяла престилка и вдъхваше авторитет.

Юн никога не би одобрил акушерските услуги на едрогърда лесбийка в забутана уличка на Копенхаген. Лъжата се роди под натиска на обстоятелствата.

Елен постъпи много далновидно — както се оказа впоследствие.

Юн искаше да забрави цялата история около зачеването на Сандер. Дори не му хрумна да се свързва с финландската клиника. Времето минаваше и когато Сандер стана на година и три месеца, бащата отново се сближи с момчето. В неделя сутрин го вземаше от креватчето му, за да се гушкат в голямото легло, и тогава Сандер беше кротък и спокоен. Баща и син отново намериха пътя един към друг след негласното споразумение между Елен и Юн да прекроят истината. Като представител на семейство Мор, Юн умееше да поддържа непокътната външната фасада. Освен това обичаше Сандер. Елен никога не се беше съмнявала в това.

Водата изстина. Лавандуловите соли се смесиха с пот и стрес и по повърхността плуваха мазни петна. Елен тъкмо щеше да стане, за да се изплакне с душа слушалка, когато на вратата се почука.

— Елен! — чу се викът на Хелга.

— Да?

Тя изпразни пластмасовата чаша и я напълни с вода.

— Обадиха се от полицията. Юн се прибира вкъщи. Ще го докарат. Пускат го, Елен!

— Юн! — изпищя Елен и замалко да падне, когато, мокра и хлъзгава, изскочи от ваната, пълна със сапунена пяна.

 

 

Инициативата да се разходят в гората дойде от Ингер Юхане. Джак бе седял сам цяла сутрин, а през последните два дни бе принуден да се задоволява с кратки обиколки из квартала. След погребението Хенрик Холме й се обади да попита как е минало. Не дошъл, защото не желаел да провокира родителите с появата си. Въпреки че много искал да почете паметта на Сандер, прибави той. Ингер Юхане му каза за ареста и той онемя. Нямал представа, изпелтечи най-сетне той, а после я отрупа с толкова много въпроси, че Ингер Юхане му предложи да я придружи до езерото Йоюнген. Времето никак не му вдъхваше доверие, но й позволи да го убеди да се облече подходящо за дъжд и да дойде на улица „Хауге“. Оттам щяха да пътуват с колата на Ингер Юхане.

Когато стигнаха до големия паркинг край Скар, небето вече влачеше търбуха си непосредствено над короните на дърветата. Заради дъжда горският път беше сив и разкалян, локвите го разделяха на неравни участъци. Вятърът бе утихнал, температурата беше седемнайсет градуса, дъждът падаше безшумно и отвесно през лека мъгла. Местността изглеждаше като нарисувана с молив. Само след сто метра жълто-кафявият Джак беше толкова мокър, че изглеждаше сив. Стъклата на очилата им се запотиха.

— Значи все пак са разбрали — повтори Хенрик поне за пети път през този ден. — А аз си мислех, че след като ми отнемат делото, то ще потъне безвъзвратно в архивите.

— Не бива да подценяваш полицията — отговори тя и откопча Джак от каишката. — Отдавна съм се убедила в това. Сега, във всеки случай, можем да очакваме, че ще разследват смъртта на момчето както трябва. Независимо дали Юн Мор е виновен, или не, за всички участници е по-добре ти и аз да не се ровим сами в материята. Впрочем, днес пак ли имаш свободен ден?

— Приключих с работата си тук. Вчера научих, че ме вземат в Олесюн. Започвам още в понеделник. Затова си взех свободен ден — за какво да пращам призовки на нарушители на правилата за движение по пътищата, щом някой друг ще ги разпитва?

— Честито. Постоянно място?

Той се засмя.

— В тази система? Абсурд. Назначен съм на едногодишен договор. Но все пак е начало.

— Лятото беше твоето начало — поправи го тя. — Според мен научи много.

— Смяташ ли, че ще има много работа?

— Къде?

— В Олесюн. Градчето сигурно е съвсем спокойно и ако пак ми възложат да се занимавам с произшествия по пътищата…

— Глупчо!

Тя го смушка шеговито с лакът. Той беше толкова висок, че го улучи около кръста. Той се усмихна широко, за половин секунда сложи ръка на рамото й, но бързо я отдръпна и показалецът му се стрелна към носа.

— Навярно са се натъкнали на ключова улика — рече той. — Щом са сметнали, че имат основания за арест. Открили са нещо ново. Нещо, което ми е убягнало.

— Каквото и да са открили, можеха да изберат по-подходящ момент — отвърна Ингер Юхане. — Точно на погребението на сина му… — Тя поклати глава.

— Аз не го съжалявам — заяви Хенрик. — Ако е убил детето си, изобщо не ми пука как и къде е бил арестуван.

Адамовата му ябълка постоянно изскачаше над ръба на дъждобрана.

— Питам се на какво ли са попаднали…

Ингер Юхане не отговори. Хенрик имаше толкова дълги крака, че тя едва смогваше на темпото му. Под раницата и водоустойчивото яке гърбът й лепнеше от пот и конденз и тя се задъхваше.

— Може ли да вървим малко по-бавно? — помоли тя, когато изкачиха стръмния склон и горският път зави на изток.

Той се огледа смутено, а после тръгна с толкова малки крачки, че тя избухна в смях. Щом стигнаха до дигата, където река Старшелва се влива в Йоюнген, Ингер Юхане посочи грубо скована пейка на брега.

— Да те почерпя с кафе? — предложи тя. — Нищо, че времето не е особено хубаво.

— Забравих да взема храна за из път — отвърна смутено той. — Не излизам често сред природата…

— Имам достатъчно и за двама ни — успокои го тя и извади кафе и бисквити.

По пътя се разминаха с двама колоездачи. Единият за малко да прегази Джак. После, докато летеше надолу по склона, бълваше змии и гущери. На стотина метра зърнаха неподвижен рибар. Иначе не се виждаше жива душа. Джак тичаше по брега и гонеше крякащите патици. Ниските облаци отминаваха на юг и влачеха след себе си сиво-бяла опашка от поразнесла се мъгла.

— Всъщност Осло е най-красив по местата, които не са застроени — промълви Ингер Юхане. — Имаме най-красивия зелен град на света.

Известно време мълчаха. Хенрик Холме предпочиташе тишината, забеляза тя. Лицето му се отпусна, пръстите спряха нескончаемия си танц между чашата с кафе и ноздрите.

— Напомняш ми малко за дъщеря ми.

— Наистина ли?

— Да. Вече не се страхуваш толкова от Джак.

— Така е. Виждам, че е добро куче. Ала не бих се осмелил да го погаля.

— Имаш ли поставена диагноза?

Въпросът изобщо не го учуди. Не го обиди. Хенрик само се усмихна накриво и проследи с поглед птицата, която се рееше във въздуха на двайсетина метра от тях, без да се смущава от бесния лай на Джак към недостижимите патици.

— Нямам. Когато бях малък, ме изследваха за всичко възможно. За синдрома на Турет, на Аспергер и дявол знае какво още. Моята симптоматика не се припокриваше изцяло с диагностичните критерии за нито едно болестно състояние. Лекарите прецениха, че въпреки всичко се справям сносно с живота. Попълвах разни въпросници, но аз не се вмествах в нито един от тях. Майка ми се тревожеше много.

Ингер Юхане скри усмивката си зад чашата с кафе.

— За разлика от нея, баща ми смяташе, че трябва да си остана какъвто съм. Стига да се държа прилично. Най-важното за него беше едно: да съм добро момче. Веднъж един лекар написа в диагнозата си думи, които много го зарадваха — усмихна се смутено, ала не се изчерви. — „Пациентът притежава високо развита способност за емпатия“ — цитира тържествено той, засмя се и махна с ръка. — Сигурно си забелязала, че имам тикове. И километричен списък с фобии. Страх ме е от всичко и от всички. Но се справям.

— Несъмнено.

— Едва ли някога ще си намеря жена, но се справям.

— Разбира се, че ще си намериш жена.

— Няма да успея. Изпитвам ужасен страх от момичетата.

— В момента до теб седи момиче, Хенрик.

Той се усмихна още по-широко, без да я погледне. Допиха си кафето и прибраха термоса и бисквитите в раницата. Хенрик срамежливо предложи да я носи и Ингер Юхане прие.

Слязоха по източната горска пътека, доста по-сумрачна. Не разговаряха. От време на време се смееха на Джак, който явно си беше наумил непременно да хване мишка и подскачаше насам-натам сред стръковете пирен като кутре със забита в земята муцуна. Хенрик току задаваше по някой въпрос за Кристиане. Ингер Юхане забеляза, че й е приятно да разговаря с него за дъщеря си. Благодарение на усилията си да води що-годе нормален живот той бе разширил познанията си по темата.

— При нас беше точно както при твоите родители — каза тя, когато наближиха колата й. — Пропилях много години в опити да уточня диагнозата на дъщеря ми, докато Исак само вдигаше рамене и ме съветваше да не се впрягам толкова. Обективността изисква да отбележа, че в ежедневието си Кристиане се нуждае от много по-интензивна подкрепа от теб. Тя например никога няма да може да живее сама. Но е… добро момиче.

Хенрик седна на предната седалка. Наближаваше седем и половина. Над гората се спускаше здрач. Ингер Юхане пъхна ключа в контакта и го завъртя.

Колата не запали.

Ингер Юхане размърда скоростния лост, натисна съединителя и опита отново. Двигателят изхъхри немощно и угасна.

— Проклятие — промърмори тя и удари с юмрук по волана. — Крайно време е да дам тази таратайка за скрап!

— Дай да опитам аз.

— Все едно е кой е зад волана.

Направи още един опит със същия печален резултат.

— Да тръгнем на стоп — предложи той.

— На стоп?

И от двамата се вдигаше пара. Вонеше на мокро куче. Джак хъркаше на задната седалка. Прозорците бяха замъглени. Ингер Юхане гневно избърса с длан предното стъкло.

— Това е краят на пътя — обясни тя. — А в гората не беше особено оживено.

— Тук обаче има още няколко коли — възрази невъзмутимо той. — Може да вземем автобуса. Не е проблем — отвори вратата и слезе. — Отивам да проверя разписанието — Хенрик хукна към автобусната спирка, разположена между двата паркинга.

Ингер Юхане извади мобилния телефон от джоба на якето си. Набра Ингвар, макар да не хранеше особени надежди да се свърже с него. Той, разбира се, не вдигна. Поколеба се дали да не се обади на майка си, но точно в този миг телефонът започна да звъни. Най-сетне бе успяла да запамети в указателя всички стари номера. И няколко нови.

— Здравей, Йоаким.

— Здрасти. Трябваше да дойдеш с мен!

Гласът му звучеше твърде високо.

— Къде да дойда?

— Току-що говорих по телефона с Елен. Изпаднала е в истерия. Съобщили й, че Юн е освободен преди час и половина, но още не се е прибрал.

— Мили боже — промърмори объркано Ингер Юхане. — Сигурно с отишъл в офиса.

— Полицията го с докарала до дома му.

— Как така?

Чу го да преглъща.

— Нали го арестуваха пред църквата. След разпит в участъка и обиск в къщата го върнали обратно на улица „Гла“. Оттогава е минал повече от час, но него никакъв го няма!

— Елен проверила ли е дали не липсва някой от автомобилите?

— Ами… не знам. Тя не беше на себе си и аз отказвам… отказвам да отида при нея сам. Всъщност нямам никакво желание да ходя у тях, но тя крещи като обезумяла… Умолявам те да ме придружиш!

— Ще се наложи да дойдеш да ме вземеш.

— Благодаря ти. Хиляди благодарности. След три минути съм при теб.

— Няма как да стане. В момента се намирам в Маридален и колата ми не иска да запали. На паркинга при Скар.

— Е, добре… Тръгвам веднага. Двайсет минути! Не мърдай оттам!

Той затвори, без да се сбогува. Телефонът на Ингер Юхане се изключи. Батерията се е изтощила, установи раздразнено тя. Хенрик се върна тичешком. Пъхна се в колата, целият вир-вода.

— Автобусът е минал преди пет минути — съобщи примирено той. — Следващият ще дойде в осем и половина. Остава ни почти час. Ще се наложи да почакаме.

— Йоаким идва да ни вземе.

— Йоаким ли? Кой е Йоаким?

Хенрик Холме бе споделил с Ингер Юхане всичко, което знаеше за случая. Не премълча даже за страничното, обвито в мистерия разследване за търговия с вътрешна информация, което евентуално щеше да бъде образувано срещу Юн Мор. Ингер Юхане обаче не бе казала нито дума за резултата от собствените си проучвания. Не спомена и за мрачната рисунка на Сандер.

— Йоаким Бойер — отговори тя и отпусна седалката назад. — Като го видиш, ще го познаеш.

 

 

Ингвар Стубьо отключи входната врата, изу си обувките, затътри се по стълбите към жилището и влезе в спалнята. Мигом изпита прилив на раздразнение. Навсякъде цареше бъркотия. Следите от мръсните лапи на Джак по паркета и препълненият кош за пране изтощиха и бездруго изчерпаните му сили. Все пак Ингер Юхане се мотаеше без работа из къщи по цял ден. Никакви ангажименти, пълна свобода.

Ингвар се тръшна на леглото. Душ и сън — за повече не можеше да мисли, но после го хвана срам. От две седмици не беше подхващал домакинска работа. Би трябвало сега да са в планината, но дори не бяха отворили дума за провалената почивка, откакто се наложи да променят плановете си. Той разчиташе Ингер Юхане да отмени резервациите и да уреди всичко друго. Нито веднъж не й бе казал колко съжалява. Нито веднъж не й бе благодарил за усилията.

Кошът за пране беше претъпкан. От чаршафите се носеше миризма на спарено. Трябваше да се сменят. Ингвар се надигна неохотно и се довлече до кухнята. Върху кухненския плот се мъдреха накамарени мръсните съдове от снощната вечеря и от тазсутрешната закуска.

Цели две седмици не си бе мръднал пръста да отмени съпругата си вкъщи. Хвърли поглед към часовника на фурната. 19,50. Ако остане буден до десет, ще отметне доста работа. С решителност и сила, каквито само допреди пет минути не предполагаше, че ще е способен да намери, той се зае първо със спалнята. Нямаше представа нито къде е Ингер Юхане, нито кога ще се прибере. Ако му провърви, тя ще завари дома си разтребен и няма да се нацупи, когато той й съобщи, че утре в девет пак е на работа.

Още една събота щеше да отсъства от къщи.

Преди да изхлузи пликовете от завивките и калъфките от възглавниците, реши да сортира мръсните дрехи. Всъщност прането беше запазена територия на Ингер Юхане. По една или друга причина Ингвар всеки път изпускаше в бялото пране по някоя цветна дреха. За наказание тя го принуждаваше да носи чифт светлорозови боксерки, за чието пребоядисване виновен беше именно той.

Днес ще внимава повечко.

Издърпа коша в коридора между спалнята и банята и изсипа съдържанието на пода. Някои от дрехите явно бяха пуснати в коша влажни: от окаяната купчина пред него се носеше миризма на мухъл. Между мръсните дрехи незнайно как бе попаднала продълговата кутийка и той я вдигна. Дизайнът беше подчертано женски, с розов надпис върху синьо-бял фон. Навярно Ингер Юхане бе изпуснала по невнимание принадлежностите си за бръснене в коша. Понечи да влезе в банята и да прибере кутийката в нейното шкафче, но изведнъж се стъписа.

„Клиърблу. Тест за бременност“ — прочете на опаковката.

През следващите секунди мислите му се завихриха в кръг, започнаха да се преплитат, да се застъпват, да се хапят по опашките и бързо изгубиха смисъл. Накрая пое дълбоко дъх, спомни си как е станало — след излета до Гаупеколен — и бавно се отпусна на пода с гръб, опрян в стената.

Отвори кутийката. Вътре бяха натъпкани две продълговати пластмасови касети, макар мястото да беше предназначено само за една. Затова картонената опаковка бе разкъсана. Единият тест не беше използван. Синята запушалка на другия липсваше, а на дисплея личаха осем буквички, знакът плюс и числото 3.

Седнал сред купчината мръсни дрехи, Ингвар проумя, че отново ще става баща. За пореден път животът му щеше да опише завой, както преди повече от трийсет години, когато пое в ръцете си първородната си дъщеря. Тогава, с дълбоката сериозност на съвсем млад мъж, Ингвар осъзна, че в живота му с настъпила радикална промяна. Изгуби Трине. Тя загина в катастрофа заедно с майка си. Скръбта по двете любими жени замалко да го погуби. Ингер Юхане се появи в живота му точно когато мислеше, че никога повече няма да изпита онази неподправена пълнота. Рагнхил му даде ново начало, доказателство, че е понесъл непоносимото, че е устоял на неумолимите житейски изпитания. Ингвар научи, че всяко нещо има край и всяко — начало.

Опря ръце на коленете си и отпусна глава на тях. Беше твърде дебел, за да седи в тази поза, въздухът не му стигаше, трябваше да отслабне, да се стегне и да обръща повече внимание на здравето си; да живее достатъчно дълго, за да отгледа очакваната рожба. Може пък да е момче. Ще го кръстят Вегар, на дядо му.

Всъщност му се искаше да си имат още едно момиченце. Дишането му се успокои.

Ами да — дъщеричка. Този път ще убеди Ингер Юхане да я нарекат Трине — едно съвсем ново начало на нещо, което той си мислеше, че е отминало отдавна.

 

 

Търсиха навсякъде.

Елен и Хелга твърдяха, че е невъзможно Юн да е влязъл незабелязано в къщата. Въпреки това Йоаким, Хенрик и Ингер Юхане претърсиха последователно всички стаи в голямата къща. Качиха се на тавана, слязоха в мазето, обиколиха градината нашир и длъж. Още щом пристигнаха, Йоаким, доста ядосан, задето Джак е изпоцапал беемвето му — кучето легна на задната седалка върху омърляна постелка от стария голф на Ингер Юхане — провери в гаража и установи, че и двете коли са си там.

— Май ще се наложи да го обявим за издирване — промърмори несигурно Хенрик, след като не остана непроверено кътче.

Елен изобщо не позна младия полицай, когато влезе в къщата й мокър до кости и в цивилно облекло. Хелга обаче бе готова да го изпъди на мига. Ингер Юхане пое командването в свои ръце — за разлика от 22 юли, когато не й се удаде да диктува положението — и обезоръжи Хелга с обяснението, че присъствието на доброжелателен полицай може само да е от полза за всички. Макар очевидно да не споделяше мнението й, Хелга отстъпи.

— Приготви нещо топло — заръча й Ингер Юхане. — Чай, какао, все едно. Седнете в кухнята. Аз ще отида още веднъж в гаража. Няма да се бавя. Навярно ще се наложи да търсим из цял „Грефсен“. Възможно е Юн да е излязъл да се поразходи.

— С тъмен костюм и вратовръзка? — възкликна старата жена. — Без чадър и връхна дреха? В това време?

— При тези обстоятелства навярно му е било все едно как е облечен — отговори Ингер Юхане и се запъти към външната врата. — Свари ни по един чай. С Хенрик измръзнахме, а като гледам, май и Елен има нужда от нещо подсилващо.

Ингер Юхане не изкоментира факта, че Елен миришеше на алкохол и очевидно вече се бе подкрепила доволно. Откачи прогизналото си яке от закачалката до вратата, но като усети колко е натежало от водата, размисли. И без това беше цялата вир-вода, щеше да мине и без яке. Окачи го обратно и нахлузи гумените ботуши. Дъждът бе понамалял, но вятърът се бе усилил. Беше захладняло, но все още имаше дванайсет-тринайсет градуса. Прекоси тичешком пътеката с каменни плочи. Потръпна, когато я лъхна студеният вятър, и предпазливо изкачи стълбището, застлано с изгладени от дъжда шистови плочи.

До двойната автоматичната врата имаше друга, обикновена. Когато пристигнаха, Йоаким надникна зад нея. Ингер Юхане я отвори и влезе. Вътре цареше полумрак и тя опипа дъската от едната страна на прозореца, после от другата. Най-сетне от тавана заблещукаха две луминесцентни лампи, затрепкаха, след две секунди се успокоиха неохотно и окъпаха гаража в ярка синьо-бяла светлина.

— Ехо? — провикна се Ингер Юхане, обърната към мерцедеса и елегантното порше. — Има ли някой?

Никой не отговори. Ингер Юхане мина бавно покрай големия джип. Бутна момчешко колело, окачено на стената, и то се олюля застрашително. По-навътре се наложи да се прехвърли през четири огромни зимни гуми, наредени една върху друга.

— Юн — промълви тихо тя и спря.

Той седеше в отсрещния ъгъл на ниско автомонтьорско столче с поставка за инструменти — между купчина стари вестници и два полупразни чувала с дърва. Не плачеше. Не държеше нито огнестрелно оръжие, нито нож, около шията му не беше надяната примка, както тайно се беше опасявала Ингер Юхане, когато реши да дойде тук сама. Йоаким изглеждаше странно паникьосан, стресиран като подгонен дивеч, а Хенрик Холме все още не бе носил униформата достатъчно дълго, за да го сблъска със самоубийство.

Юн дишаше повърхностно и учестено. Не каза нищо, не я погледна. Тя направи няколко крачки към него и спря.

— Не можеш да продължаваш да стоиш тук. Елен и майка ти се тревожат за теб. Ела, да влезем в къщата.

Той не отговори. Взираше се в ауспуха на поршето. Седеше неподвижен и дишаше мъчително. Ингер Юхане прескочи чифт ски, паднали от лавица на стената, и се приближи до Юн.

— Може ли да седна при теб? — попита спокойно тя.

Без да дочака отговор, хвърли единия чувал върху другия и седна отгоре.

— Какво се случи?

Той се покашля едва чуто, отвори уста, пое дъх. Издиша, стисна устни и поклати вяло глава.

— След малко ще тръгнат да ни търсят — продължи тя и си свали очилата. — Ще настане голяма суматоха. Защо не ми разкажеш какво се случи, преди да се върнем в къщата? Тук, на спокойствие?

Издърпа полусухото крайче на ризата си и избърса стъклата на очилата си.

— Смятат ме за побъркан — проговори той и гласът му се скърши.

— Съмнявам се — възрази Ингер Юхане и си сложи очилата.

— Но е така. Със сигурност ме смятат за напълно изперкал.

Той захапа палеца си — на същата ръка бе залепен голям пластир, вече доста замърсен. От Юн лъхаше миризма на пот. Той започна да се клати напред-назад на кратки, отсечени тласъци.

— Обвиняват ме в притежание на детска порнография — заговори беззвучно той. — И в сексуални контакти с деца, ненавършили десет години.

Ингер Юхане сметна, че не е чула добре.

— Какво?

— Свързват моя IP-адрес с всякакви мръсотии. Отвратителни, гадни неща. Чатове и форуми, в които уж съм разказвал как…

Скри лице в шепите си и нададе сподавен вопъл. Ингер Юхане предпазливо сложи ръка върху гърба му. Той се наведе и опря чело о коленете си, подобно на пътник, който очаква самолетът да се разбие. Сполетялото го нещастие действително можеше да се сравни с авиокатастрофа.

— Подозират ме и че съм отнел живота на Сандер — изхълца той. — Отдавна го мислят. Знам също, че ме разследват за търговия с вътрешна информация. Като че ли бих заложил на карта всичко, каквото имам, за някаква си нищожна…

— Спокойно, спокойно. Дишай дълбоко.

Ингер Юхане се наведе към него. Ръката й остана върху тесния му гръб, без да го притиска.

— Юн — изрече тя възможно най-категорично, — хайде, стани. Разкажи ми всичко още веднъж. Другите ще дойдат скоро, а аз трябва да добия яснота, преди…

— Мислят ме за побъркан — изкрещя той и така рязко изправи гръб, че ръката на Ингер Юхане отхвръкна и се удари в стената. — Никога не съм гледал детска порнография. Не съм убил сина си. И не съм изложил на риск бъдещето на цялата си фирма, дявол да го вземе!

Ингер Юхане се свлече на колене. Обърна гръб на спортната кола, хвана Юн за реверите, раздруса го и го принуди да я погледне.

— Значи пред църквата са те арестували за детска порнография?

Той кимна уморено. В ъгълчетата на устата му се бе събрала бяла пяна. Носът му течеше.

— Каза, че са засекли нередности по IP-адреса ти. Правилно ли съм разбрала?

Той кимна. По-точно главата му се килна напред, сякаш едва-едва се крепеше върху тънкия врат.

— Навярно е от лаптопа — промълви той със слаб глас. — Онзи, дето стои в антрето.

— Не компютърът има IP-адрес, а рутерът — уточни Ингер Юхане. — Значи имаш и лаптоп?

— Той е повреден. Всичко е унищожено.

— Стои в антрето, така ли? В старинния шкаф, който е в антрето?

— Секретер — промърмори Юн. — Нарича се секретер.

За момент сърцето на Ингер Юхане спря. Ушите й зашумяха и вече познатото замайване я принуди да стисне по-силно реверите на Юн.

Най-сетне си спомни. Осъзна каква е причината да я мъчи някакво смътно безпокойство. Във фаталната вечер, когато Сандер загина, нещо й бе направило впечатление в дома на улица „Гла“. Едва сега, точно две седмици по-късно, си спомни дребна подробност, която впоследствие бе изхвърлила от паметта си като маловажна.

Но не беше.

За бога, не беше.

Юн се сви, сякаш потъна в себе си. Ингер Юхане блъсна слабото му тяло в стената и го раздруса.

— Какви са тези приказки за търговия с вътрешна информация? — попита остро тя. — И това ли ти съобщиха в полицията?

— Не. Това е… просто го знам. От един приятел. От мой доброжелател, който…

Сега плачеше съвсем открито.

Ингер Юхане го пусна бавно. Дишаше тежко с отворена уста. Облегна гръб о стената и се опита да внесе последователност в мислите си. В цялата бъркотия се спотайваше история, изтъкана от причинно-следствени връзки, история, която още никой не бе съзрял, но чиито контури Ингер вече бе напипала. Пред гаража се чуха стъпки. Ингер Юхане присви очи, като при внезапен пристъп на болка, и си заповяда да мисли бързо, да мисли логично, да подреди онези парчета, с които разполагаше, в смислена цялост с новите, които й предостави Юн.

— Ингер Юхане!

Хенрик бе тръгнал да я търси. Някой се опита да отвори вратата на гаража.

— Юн — подхвана Ингер Юхане спокойно, доколкото й бе възможно — трябва да дойдеш с мен в къщата. Аз ще оправя нещата, но ти трябва да ме придружиш. Да вървим.

— Никой не може да оправи нещата — смотолеви той. — Сигурно ме мислят за побъркан.

— Тръгвай с мен! — изфуча тя. — Хайде, Юн, вземи се в ръце!

Това помогна. Той се изправи на несигурните си крака.

— Идваме! — извика тя към вратата. — Юн е тук и всичко е наред.

Улови отпуснатата му ръка и го поведе като дете през гуми и ски, покрай шейната и зеленото колело на едно осемгодишно момче. Ингер Юхане стискаше крепко дланта му, а той я следваше апатично и не преставаше да шепне:

— Сигурно ме мислят за побъркан… за побъркан… за побъркан…

 

 

Въпреки явното си нежелание Хелга бе изпълнила искането на Ингер Юхане. На голямата кухненска маса димеше кана с какао. До нея имаше купичка с бита сметана, а намиращата се в съседство кана с чай бе „облечена“ в пъстър, затоплящ калъф. Шест чаши върху чинийки от фин порцелан бяха подредени на масата заедно с триетажна поставка за дребни сладки и салфетник. Аранжирането на масата беше безукорно. Що се отнася до гостите, там определено имаше какво да се желае.

Пред прозореца все още мокрият Юн седеше отпуснат като дроб. Хелга и Елен се опитаха да го убедят да се преоблече, но той се съгласи само да свали сакото и да намъкне пуловера, донесен от Елен. Ингер Юхане седна в единия край на масата, Хенрик Холме моментално окупира стола от дясната й страна. Наля си какао, обви чашата с длани и се сви, сякаш пазеше стъкнат огън.

Йоаким стоеше на прага.

— Тръгвам си — заяви той.

— Не — спря го Ингер Юхане.

— Защо?

— Седни.

— Няма. Обещах на Елен да намеря Юн. Юн вече е тук.

Посочи приятеля си.

— Мисията е изпълнена. Вече нямам нерви. Ще си вървя.

— Седни!

Ингер Юхане се надигна и посочи стола до вратата.

— Коя си ти, че да ми нареждаш какво да правя, по дяволите! — тросна се той и й обърна гръб.

— Сядай! — заповяда високо Хенрик Холме с глас, който Ингер Юхане не познаваше. — Веднага!

Надигна се и извади служебната карта от джоба си. Йоаким плъзна поглед от него към Ингер Юхане и обратно.

— Тук нямаш полицейски пълномощия — изрече колебливо той.

— Напротив. За последен път ти казвам: седни!

Заповедта прозвуча заразително. Хелга и Елен, които досега стояха от двете страни на Юн, бързо си придърпаха столове и седнаха. Йоаким все още се колебаеше.

— И какво, ако не… — Опита да се ухили, отново плъзна поглед от Ингер Юхане към Хенрик Холме и обратно. Никой не отговори на усмивката му. — Пет минути — отсече намръщено той, посегна към стола до вратата и седна на ръба.

Замайването не преминаваше и Ингер Юхане помоли тихо за чай. Хенрик й наля и бутна чашата към нея. Тя вдигна чашата и забеляза, че ръката й трепери. Горещата течност опари устните й — добре дошло отвличане на вниманието. Пи и усети горещина по езика и в гърлото си. Пареща болка прониза хранопровода й.

— Противно на предположенията на всички ни, Юн не е бил арестуван за убийството на Сандер — подхвана тя.

Всички се вторачиха в нея. Хелга не помръдваше, а в погледа на Йоаким проблесна неохотно любопитство. Очите на Елен бяха прозрачни и разфокусирани, но поне слушаше.

— Искаш ли сам да им кажеш? — Ингер Юхане се обърна към Юн, но той едва забележимо поклати глава. — Обвиняват го в притежание на детска порнография — заяви тя, без да изпуска Хелга от поглед. — И в сексуални контакти е деца.

Старата жена продължаваше да седи неподвижно, но цветът се отдръпна от лицето й. За момент сякаш спря да диша, после устата й се опъна, гърдите се повдигнаха. Само след секунди вече бе възвърнала самообладанието си.

— Това е лъжа — заяви тя. — Не може да е истина.

— Долна лъжа — изфъфли Елен и удари с две ръце по масата.

— Факт — кимна Ингер Юхане, наведе се към Юн и леко положи ръка върху неговата. — Лъжа е, не се вълнувай, Елен.

— Изплюй камъчето най-сетне! — Йоаким все още седеше на ръба на стола, сега обаче се наведе към масата. — Обвиняват ли го за притежание на детска порнография, или не?

— Подозират го, но съвсем неоснователно — отговори Ингер Юхане. Ръката й остана върху ръкава на черния пуловер. — Трябва да ми помогнеш, Юн.

Той я погледна с израз, какъвто досега беше виждала само по лицето на Кристиане. В редки случаи, когато светът ставаше твърде непонятен, изражението й показваше пълно объркване и тя мислено се оттегляше в пространство, където ставаше напълно недосегаема за околните.

— Трябва да ми помогнеш — повтори тихо тя. — Чуваш ли?

— Да.

— Доколкото разбрах, засекли са нередностите на твоя IP адрес. Така ли е?

— Да.

— Как по-точно?

— С някаква… програма. Международна. Нещо като…

Думите не искаха да излязат от устата му. Цъкна с език, разтвори устни.

В кухнята цареше пълна тишина.

— Норвежката полиция, Интерпол и Европол са разработили програми, за да спрат разпространението на детска порнография — обясни тихо Хенрик. — Програми, които прихващат IP адреси. След това искат от телекомите достъп до персоналните компютри и…

Ингер Юхане вдигна ръка, за да го накара да замълчи. През цялото време гледаше Юн.

— Кога се е случило това?

— В петък. В деня, когато всичко… В петък.

— На 22 юли?

Той кимна и преглътна.

— По кое време на деня?

— Преди обяд. Или в ранния следобед.

— Къде се намираше ти по това време?

— Тук, вкъщи. Нали Елен очакваше гости. Ти щеше…

Юн вече не изглеждаше толкова объркан. Погледът му се проясни и й се стори, че вижда как мускулите в очите му се присвиха. Зениците се смалиха.

Ингер Юхане изправи гръб и положи длани върху масата.

— Изцяло съм съгласна с теб — заговори тя и гласът й отекна в помещението. — Полицията сигурно те смята за напълно откачен. Ако си убил Сандер, търгувал си с вътрешна информация и си се забавлявал с нелегални сексуални практики тук, в твоя дом, значи наистина си полудял. След като повече от четирийсет години си спазвал законите и си бил съвестен гражданин. Подобен коктейл от престъпни нагони е невероятен. И за миг не допускам, че си извършил всичко това.

— Търговия с вътрешна информация — повтори Хелга. — Какво означава?

Хенрик се наведе към Ингер Юхане и се опита да й прошепне нещо. В кухнята цареше пълна тишина и всички чуха какво й каза:

— Всъщност по случая още не е започнало същинско разследване…

— Така е — кимна тя. — И ако Йоаким бе проявил търпение и бе почакал, докато полицията реши как да постъпи със случая, щеше да ни спести много мъка.

За момент тя улови погледа на Йоаким. Той направи неясен жест и вдигна поглед към тавана.

— Не ме въвличай, ако обичаш. Тръгвам си.

— Никъде няма да ходиш. Знаеш ли колко разследвания прекратява икономическата полиция в Осло?

Йоаким се изправи. Хенрик отиде до вратата, затвори я и застана на прага като мокра, но стабилна стража.

— Много — отговори си сама Ингер Юхане. — Навярно прекалено много. И то все трудни случаи. Аз на твое място щях да изчакам. Да се осланям на благоприятен развой. Да оставя случая да затихне.

— Идея си нямам за какво говориш.

— Всъщност ти си свястно момче — заключи примирено тя. — Харесвам те. По-скоро, харесвах те. Ти си означавал много за Сандер. Вярвам, че си го обичал. Но ти обичаш и парите, Йоаким. Човек би сметнал, че имаш достатъчно, но парите притежават странното свойство да… — тя въздъхна и започна да разтрива челото си. — Колкото повече имаш, толкова по-ненаситен ставаш. Освен това ти поддържаш много контакти. Отрупваш хората с ласкателства. Осигуряваш им преференции, засвидетелстваш им внимание. Вие в пиар бранша с това си вадите хляба, нали? Създавате мрежи. Големи, изгодни мрежи. И ако не беше ти попречила невероятната ти глупост…

— За какво говориш всъщност? — включи се Елен.

— Ти да мълчиш! — просъска Хелга.

— Хванал те е неоснователно голям страх — обясни Ингер Юхане и погледна Йоаким почти с изненада. — По някакъв начин си узнал, че властите се ровят из някои борсови трансакции и…

— Аз му казах — уточни дрезгаво Юн.

— Кога? — попита Ингер Юхане.

— Във вторник. Вторника преди 22 юли. Цяла седмица работихме, за да изясним положението. През цялата седмица и през целия уикенд, а той…

Юн се огледа учудено, сякаш едва сега бе осъзнал къде се намира.

— Спомням си, Юн — кимна Ингер Юхане. — Тогава не разбирах защо ти толкова държеше да работиш веднага след смъртта на Сандер. И двамата сте умирали от страх, но по различни причини. Ти… — тя докосна ръката на Юн — … защото си знаел, че си невинен, и си се опасявал, че ще изгубиш фирмата заради нещо, което не си извършил. — А ти — тя вдигна чашата и кимна към Йоаким — си се боял да не те пипнат. От всички съществуващи на света опасности си се страхувал най-много от това: да не те пипнат.

— За какво? За какво да ме пипнат? Та ние дори не знаем дали полицията е повела разследване! Ти сама каза, че повечето от тези случаи биват прекратявани. Как смееш да твърдиш, че аз…

— Ти ли беше? — обади се Юн. — Ти ли злоупотреби е доверието ми? Ти ли…

— Трябва да пийна нещо — изхленчи Елен. — Иначе няма да издържа.

Никой не се опита да я спре. Тя стана, отвори хладилника, наля си щедро джин и добави малко тоник. Никой не отрони дума и когато Елен отново седна между Хелга Мор — мрачна и строга — и Юн.

— Нямаше да мога да твърдя нищо, абсолютно нищичко — продължи Ингер Юхане, — ако не беше неописуемо глупавият ти опит да насочиш вниманието на полицията към Юн.

— Дрън-дрън! — изсъска Йоаким.

— Спокойно, спокойно — отвърна Ингер Юхане с уморена усмивка. — Не очаквам да рухнеш и да си признаеш. Това се случва само по филмите. Искам само да разкажа на присъстващите… — описа кръг е ръка — … как от отчаяние да не те заловят заради търгуване с вътрешна информация си решил да натопиш Юн за теглене на детска порнография от интернет.

— Какво? — изуми се Юн. Объркването се завърна върху бледосивото му лице.

— Наистина ли смяташ, че полицията… — продължи Ингер Юхане, очевидно искрено възмутена, отпи глътка чай и започна пак: — Наистина ли смяташ, че норвежката полиция изповядва кредото „веднъж негодник, негодник за цял живот“? Наистина ли си въобразяваше, че като арестуват Юн за детска порнография, разследващите автоматично ще го набедят и за търговията с вътрешна информация? Ти си симпатяга в много отношения, но си абсолютен идиот. Какво ли не прави страхът с хората.

По лицето на Йоаким не трепна и мускул.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Хенрик от поста си до вратата.

— Седни, Хенрик. Йоаким няма да избяга. Или греша?

Йоаким не реагира.

Хенрик колебливо се върна на мястото си.

— В петък, на 22 юли, дойдох в тази къща малко след три — започна да разказва Ингер Юхане. — Заварих входната врата отворена. Сигурно си спомняте, че звънецът беше развален. И все още не работи. Затова направо влязох. Извиках, но чух само плача ти, Елен. Юн каза нещо, но не разбрах какво. Качих се по стълбището. Сандер лежеше мъртъв в скута на майка си. Интересното се корени в дребен детайл, който забелязах, преди да тръгна по стълбите. В коридора има един шкаф…

— Секретер — поправи я сухо Хелга.

— Една от долните вратички изглеждаше леко изкривена и се поклащаше открехната — Ингер Юхане раздалечи палеца и показалеца си на четири-пет сантиметра, за да онагледи широчината на процепа. — Шкафът беше празен или поне през отвора не се виждаше нищо. Забелязах го, защото облегнах на него чадъра си. Късно вечерта, когато си тръгнах, спрях пред шкафа да си взема чадъра. Вратичката все още стоеше отворена, но вътре имаше нещо. Лаптоп. Матов метал отразяваше светлината, идваща от прозореца. Спомням си отчетливо тази подробност, защото се опитах да затворя вратичката. Тя заяде, наложи се да я натисна. Забелязах дори логото на „Епъл“. Фактът, че съм забравила тази случка, отдавам на две причини. Първо, на излизане говорех с Кале Ховет и той ангажира цялото ми внимание. Второ, всички тук вероятно ще се съгласите с мен, че денят беше потресаващ.

Никой не възрази. Юн седеше с отворена уста. Устните му бяха влажни. От време на време потреперваше като от треска. Елен стискаше здраво чашата с джин, но не пиеше. Йоаким бе променил позата си: сега седеше облегнат на стола, с разкрачени крака, скръстил ръце пред гърдите си.

— Чак след като в гаража Юн ми разказа за лаптопа, който обикновено стои в шкафа, споменът се опресни.

Хенрик й наля още чай.

— След мен в тази къща влязоха петима души — продължи Ингер Юхане. — Всеки от тях може да е върнал лаптопа. Двамата представители на погребалната агенция, прокурорът, Хенрик Холме и Йоаким. — Тя погледна младия полицай с демонстративно въпросително изражение. — Хенрик, не си го направил ти, нали?

Той енергично поклати глава.

— Не е бил и Кале Ховет — продължи Ингер Юхане и подръпна памучния пуловер, залепнал за потната й кожа. — Нито пък господата от погребалната агенция.

— Няма как да си сигурна — възрази Йоаким.

— Напротив. Има. Те не са идвали в къщата по-рано през деня. Лаптопът е стоял тук, в шкафа. Някой първо го с отнесъл, а после го е върнал на мястото му. Логично, нали?

— Йоаким се отби сутринта — намеси се Юн с висок глас. — Нали дойде и каза, че отиваш на тренировка, а после…

— Пълни глупости — изсумтя пренебрежително Йоаким. — Долни инсинуации!

— Навярно си се промъкнал в гаража и си изтеглил на лаптопа цялата онази гадост — изказа предположенията си Ингер Юхане, пропускайки бурната му реакция покрай ушите си. — Обхватът на домашната мрежа със сигурност стига дотам. Или си отишъл в градината.

Тя се опря на лакти и сведе поглед към земята.

— Няма как да го докажеш — отсече Йоаким. — Невъзможно е!

— Не е и нужно — отговори Ингер Юхане. — Аз приключих със случая. Ще споделя с полицията моите находки и версии. Оттам те ще поемат щафетата. Само да не беше… — тя вдигна рязко глава и изгледа Йоаким със смесица от учудване и презрение. — В действителност ти си почтен човек — заяви тя и поклати глава. — Ако не беше, можеше и да се измъкнеш. Навярно си се разкаял за стореното. Когато Сандер почина, са те заглождили съмнения, че в този дом не всичко е било както трябва, и си се сдобил с истинска, много по-изгодна и правдоподобна възможност да довършиш Юн. Всеки друг с такова подозрение щеше или да си замълчи от страх, или да отиде в полицията. А ти се опита да ме запалиш по случая с онова смехотворно… — тя присви очи, посегна към слепоочията си и с усилие стана от стола — … с онова смехотворно съобщение.

Болеше я гърбът, стъпалата й бяха леденостудени въпреки подовото отопление.

— А когато се срещнахме в откритата пекарна… — усмихна се уморено, сложи две ръце на кръста си и се протегна — … тогава ти дори не можа да скриеш, че пазиш някаква тайна. От цялото ти същество лъхаше гузна съвест. Почти призна, че си извършил нещо нередно. Както вече казах, в действителност ти си почтен млад мъж, Йоаким. Дълбоко в сърцето си. Намирах те симпатичен. Крайно несимпатично е обаче, че се опитваш да извличаш облаги по незаконен начин и че положи толкова усилия да прехвърлиш вината си върху Юн.

Тя отиде до мивката и завъртя крана докрай. Когато водата се стопли, подложи ръцете си под силната струя. След като намокри обилно китките си, запретна с мокри пръсти ръкавите си и стоя така, докато кожата й се зачерви.

С крайчеца на окото си забеляза как Юн се пресегна и премести чашата на Елен така, че тя да не я достига.

— Ето, внимавам — промърмори той.

— Но кой… кой е убил Сандер? — попита Хенрик Холме с висок, отсечен глас.

— Юн — отговори Ингер Юхане, без да се обърне. — Юн е убил Сандер. Аз смятам, че го е пребил от бой, че години наред го е малтретирал. Това обаче ще го изясни полицията. Аз искам да си отида вкъщи. Това не е мой случай. Никога не е бил.

— Не — възрази Хелга. — Истината е съвсем друга.

— Мамо — намеси се Юн.

— Ти не си убил Сандер — продължи старата жена с леко скърцащ глас, сякаш някоя гласна струна се беше скъсала.

— Така е — кимна той. — Не съм убил Сандер. Беше злополука.

— Не искам да…

— Мамо! — прекъсна я Юн, този път много по-остро, в съзвучие със старото си аз.

— Аз си тръгвам — намеси се Йоаким. — Не ми се слуша повече.

Ингер Юхане чу краката на стола да остъргват пода. Топлата вода продължаваше да се стича по ръцете й. Обърна длани нагоре и облегна глава о долапа над мивката.

— Пусни го да си върви, Хенрик. Няма къде да се скрие. Йоаким, ако обичаш, вържи Джак пред гаража, най-добре под навеса. Ей сега ще дойда. Хайде, върви.

Гневни стъпки зад гърба й, трясване на врата, първо на кухненската, после, по-приглушено, на входната. Чу се как Хенрик седна колебливо. Ингер Юхане затвори очи и усети как мислите й се изплъзват. Не си спомняше някога да е била толкова изтощена. Болката в кръста не спираше, а неприятен натиск в диафрагмата я накара да пусне студената вода и да отвори долапа, за да си вземе чаша.

Една мисъл я прониза и тя замръзна насред движението.

Твърде дълго отказваше да повярва, че Юн е малтретирал сина си. Макар фактите да говореха срещу него. Въпреки образованието, опита и прозорливостта си тя се бе държала като всички други. Отказваше да види какво става. Отказваше да повярва. „Всички постъпваме така“ — помисли си тя и посегна към чаша от етажерката. — „За малко да се подведа за пореден път“ — осъзна най-сетне и се изчерви от срам.

— Какво каза, Юн?

— Какво?

Ингер Юхане не го погледна. Дясната й ръка продължаваше да стиска чашата. Водата течеше от крана с изнервящ равномерен шум.

— Какво каза, когато отмести чашата на Елен?

— Той внимава — отвърна с хленчещ глас Елен. — Той не е убил Сандер.

Юн внимава.

Най-после извади чашата. Напълни я до ръба с леденостудена вода и тръгна към вратата максимално спокойна.

Обърна се и ги погледна.

Тримата, останали от семейство Мор.

Хелга, с изопнато сиво лице, ужасяващо стара. Елен, с влажни очи и неспокойни тесни ръце, които нямаха с какво да си играят, след като й бяха отнели чашата. До нея седеше Юн, сянка на своето някогашно „аз“ от времето, когато, още ненавършил трийсет години, беше на гребена на вълната и имаше кариера и жена трофей, желана от всички.

Тогава му липсваха само деца.

Юн внимава. Той не внимаваше.

Така гласеше обвинението, изречено точно преди две седмици. Елен упрекна Юн, че не е внимавал. Юн се мразеше по същата причина. Ингер Юхане чу гласовете им. Сякаш бяха записани на лента в главата й и тя можеше да прослушва записа колкото пъти пожелае.

Ти не внимаваше, вайкаше се Елен. Не внимавах, каеше се Юн.

Ингер Юхане се подпря на стената и пи. Значи не са имали предвид, че е трябвало да внимават къде се катери Сандер, както си беше помислила тя тогава. Ставало е дума за Елен. Юн е изпуснал от очи не сина си, а Елен. Нали постоянно я уверяваше, че може да се осланя на неговата бдителност — както преди малко, когато отмести чашата й точно със знаковото изречение: „Ето, внимавам.“

Само че не е внимавал, когато Елен е убила сина си.

Нито когато го е малтретирала.

Юн не е водил Сандер на лекар, за да защити себе си. Придружавал го е, за да спаси Елен от последствията на деянието й. В деня след мозъчното сътресение бащата е отвел сина си на училище не от нехайство към състоянието на момчето. Юн се е опитвал да предпази Сандер. Затова е държал винаги да си е вкъщи следобед и вечер, дори когато се е налагало да работи, дори когато Йоаким е бил при него.

През всичките тези години Юн Мор се е опитвал да предпазва Сандер от майка му, а Елен — от разобличаване. Юн се е вкопчвал в малкото си семейство, изградено върху лъжи, които непрекъснато са се умножавали. Докато неистините са станали толкова много, че Елен и Юн са се залутали в тях.

— Ти си убила Сандер — изрече Ингер Юхане възможно най-спокойно, когато най-сетне улови погледа на Елен.

Юн скочи.

— Беше злополука! — извика той и се закашля. — Колко пъти да ти повторя…

— Не бях аз — изплака Елен. — Как може да… Ингер Юхане! Юн беше, той се разсея, стана злополука. Той не внимаваше!

— Не! — проехтя пронизително гласът на Хелга.

Юн и Елен плачеха.

Хенрик се изправи и удари с юмрук по масата.

— Тихо! — изрева той. — Всички да млъкнат!

Веднага се възцари тишина. Сякаш някой бе клъцнал аудиолентата с ножица.

Ингер Юхане наведе глава. Върху висок плот до нея лежеше днешният брой на вестник „Афтенпостен“. Погледът й падна върху снимката на първа страница. Още едно погребение. Поредното в безкрайната върволица. Още едно дете. Още един баща носеше ковчег, какъвто никой баща не би трябвало да носи.

Тя го позна.

Бащата, понесъл дъщеря си към гроба, беше Кале Ховет, прокурорът, притекъл се на помощ, когато Сандер бе починал и тя не знаеше какво да предприеме.

Ингер Юхане заплака. Остави чашата върху плота, пое дъх и попита с мъка:

— Защо поиска от мен да докажа невинността на Юн?

Гласът й щеше да се скърши всеки миг.

— Исках…

Ингер Юхане вдигна ръка като за удар и Елен изохка, въпреки че се намираше на три метра от нея и не би могла да пострада.

— Не питам теб — просъска гневно Ингер Юхане. — Питам Хелга.

Старата дама вече не беше бледа, а пепелявосива.

— Ако полицията стигнеше до погрешно заключение — обясни дрезгаво тя, — исках вие да ги опровергаете. Предпочитах, разбира се, разследването да бъде прекратено. Нищо не може да съживи Сандер. За да успее Юн да живее с мисълта, че жена му… че детето му… да живее с мисълта, че през всичките тези години ги е закрилял, защитавал е жена, която… Надявах се разследването да бъде прекратено, а ако не, поне един човек да знае истината. Че не беше Юн, а Елен.

Тя сведе поглед. Ингер Юхане за първи път видя Хелга Мор е преклонена глава.

— Значи сте се опитали да ме наемете като своеобразна… презастраховка? Защо просто не ми казахте каквото знаете? Или подозирате? Или предполагате? Защото проклетата… фасада е по-важна от всичко друго? Защото домашното насилие над деца не се среща в семействата от хайлайфа, камо ли пък в семейство Мор? А? Отговорете ми!

— Аз бях, мамо — хълцаше Юн. — Аз не внимавах, когато Сандер…

— Не беше ти. Видях ви, Юн. Върнах се да си взема книгата. Романа, който бях забравила. Минах по външната стълба и видях как Сандер се готви да рисува по тавана. Видях Елен. Видях как дръпна детето от подвижната стълба, видях фенерчето, ударите, смъртоносните удари, видях…

Тя закри очи с ръка и изхълца.

— И теб видях, Юн. Как дотича.

Тишина.

— Исках само да те опазя, моето момче. Да съхраня семейството. Не исках тази и бездруго голяма трагедия да се разрасне още повече. В крайна сметка твоето щастие е моя отговорност.

Юн вече не плачеше. Невярващо се опитваше да си поеме дъх. Елен се пресегна през масата и взе чашата. Изглеждаше полужива, когато я вдигна към устата си и отпи.

— Защо? — попита Ингер Юхане. Искаше да се прибере вкъщи още сега, веднага, но нямаше да намери покой, докато не разбере. — Как е възможно да малтретираш собственото си дете?

Елен вдигна глава. Погледна първо Ингер Юхане, после тавана над вратата, все едно търсеше подкрепа свише. Раменете й, и без това тесни, почти изчезнаха, когато се сгърчи. Прегърби се над празната чаша и прошепна:

— Защото помагаше.

— Как така? — попита с недоумение Хенрик.

— Започнах да го бия, защото само боят помагаше.

Отново тишина. Непоносима тишина.

— Той беше невъзможен — зашепна едва чуто Елен. — Само това го караше да… престане. Вдигаше такава врява, такава… Едно шляпване и спираше. Не съм го била. Понаплясквах го и млъкваше.

Тя държеше празната чаша толкова близо до устата си, че гласът й се чуваше деформирано.

— Бях украсила навсякъде. Очаквах празненството с голяма радост. А той се качи на стълбата. Щеше да развали всичко с пастелите си. Опропастяваше всичко, до което се докоснеше. Като го понашляпвах обаче, спираше.

— Защото помага? Защото помага?

Ингер Юхане се завъртя рязко и отвори вратата. Озова се в твърде голямото преддверие, грабна якето си и нахлузи ботушите. Дръпна входната врата, която заяде, все пак я отвори, изскочи навън и подложи лице под дъждовните капки. Подхлъзна се по гладките плочки на стълбата и замалко да падне, но успя да си възвърне равновесието и продължи да тича. Изкачи стълбата и видя Джак, вързан за един улук пред гаража. Мърлявата постелка лежеше до него. Внезапно я заслепиха фаровете на автомобил. „Сигурно е Йоаким — помисли си Ингер Юхане, — още не е потеглил.“ Понечи да спре, но тялото й се стрелна напред, защото на последното стъпало ботушът й бе стъпил върху играчка, червена пожарна кола, полускрита под рододендроновите листа. Двойница на Кристианената Суламит. Ингер Юхане се подхлъзна и политна.

За всичко беше виновен ъгълът, под който падна.

Усети как долната част на тялото й лети напред, с пожарната кола като кънка под дясното стъпало, докато останалата част от тялото се движи в друга посока. „Лоша работа“ — помисли си тя, а после главата й се изметна първо напред, после назад, накрая надолу, където имаше само стълба, стръмен наклон и камък.

Когато чу как черепът й се счупи, тя не видя пред себе си свенливата прощална усмивка на Кристиане. Не усети върху бузата си влажната целувка на Рагнхил за сбогом. Никога нямаше да види Таряй, той нямаше да се роди, но в светкавицата от време и слънце, между мига, когато острият ръб на предпоследното стъпало улучи задната част на главата й, до мига, когато съзнанието й угасна, тя не мислеше за собствените си деца.

„Сандер си отиде, защото ние го допуснахме“ — помисли си Ингер Юхане и издъхна.