Междувременно беше станало петък, 29 юли, и лятото окончателно се бе установило в Източна Норвегия. Въздухът над възвишенията около Осло трептеше от горещината. Благодарение на четирите слънчеви дни след няколкото облачни и дъждовни седмици растенията придобиха тъмнозелен оттенък. Покрай канавките цъфтяха последните глухарчета за годината, оранжево-жълти с дълги стъбла. Голяма част от тях бяха започнали да се превръщат в пухчета. Миниатюрните парашутчета танцуваха с лекия южен вятър и ту се издигаха, ту се спускаха. Йоаким Бойер пътуваше към „Грефсен“ със спуснати прозорци и се чувстваше ужасно.

Измина една седмица.

За Йоаким днес се навършваха седем дни от смъртта на Сандер. За Норвегия — седем дни от терористичния удар. Даже Йоаким, който гледаше новини от дъжд на вятър, забеляза, че нещо се е променило. Между хората в магазините, по улиците и площадите се зароди някаква дружелюбност. Непознати се поздравяваха — нещо, което в Норвегия правят предимно тръгналите на поход из гората, и то само при условие, че са се отдалечили от града с поне десет километра.

В понеделник се обади Аня. Не беше звъняла, откакто скъса с нея в началото на лятото. Сега обаче го покани да я придружи на Розовото шествие^[1]. Все едно всичко помежду им си беше както преди. Плака по телефона, изпадна в бурни словоизлияния за крехкостта на живота и колко е важно човек да пази любовта.

Йоаким не прояви желание да участва във възпоминателната проява.

Дори не й каза, че Сандер е мъртъв.

Йоаким Бойер не познаваше нито един от пострадалите в правителствения комплекс или на остров Ютьоя. Приказките за OsLove^[2] бързо щяха да замлъкнат, той го знаеше. Терористичните нападения бяха наистина ужасяващи и чудовището трябваше да изгние зад решетките, но Йоаким Бойер беше убеден, че всичко ще се върне в руслото си веднага щом погребат последната жертва и възпоминателните церемонии най-сетне приключат. Сблъскат ли се с нещо подобно, норвежците винаги се сплотяват около идеята за свобода, мир, рози и демокрация. Когато стана ясно, че проклетият касапин произхожда от западните квартали на Осло, че е рус, синеок аутсайдер, реакцията беше толкова предсказуема, че на Йоаким направо му се гадеше. Нападението бе дошло отвътре и обществото изпадна в шок. Ако зад терора стоеше мюсюлманин, както предположиха в началото всички, никой нямаше да хвърля рози из Осло. Йоаким беше отраснал във Вайтве, Грурюдален, сред момчета от осем различни нации. Политиката не го интересуваше, така беше най-лесно, ала детските години го бяха научили, че негодниците се срещат във всякакви разцветки. Както и хората, на които може да се разчита. Ако някой се сетеше да организира демонстрация срещу цялата расистка помия, която се изливаше върху голяма част от приятелите му, той би се включил на драго сърце. Само че нищо подобно нямаше да се случи. Независимо че възгледите на онова чудовище — според малкото, което беше чул Йоаким — съвсем спокойно можеха да се мерят с лудостта на Хитлер, никой не посмя да си отвори устата. Да проявят доблест и да признаят истината! Вместо това и министър-председателят, и кралят, и всички представителни лица се изтъпаниха пред шествието и дрънкаха за любов и откритост, докато хората размахваха рози и плачеха. Въпреки че само малка част от тях познаваха пострадали от катастрофата. Йоаким не проумяваше защо плачат. Самият той, доколкото изобщо си бе съставил мнение за терориста, изпитваше само неистов гняв. Смяташе, че всички трябва да са разгневени, не тъжни.

Аня изслуша възмутения му изблик, изкрещя му, че е циник, и тресна слушалката.

Йоаким зави по улица „Гла“. Две около десетгодишни момичета караха тротинетки едно до друго насред уличното платно и му препречваха пътя. Понеже не даваха вид да възнамеряват да отбият встрани, той натисна леко клаксона. Момичетата не реагираха, дори не трепнаха, той обаче видя, че размениха две-три реплики. После скочиха от тротинетките, вдигнаха ги е дясната си ръка, а с лявата му показаха среден пръст — все едно изпълняваха предварително отрепетирано съчетание. Той удари продължително клаксона с длан — би-бииииииит! — и ги подмина. Видя ги в задното огледало да се превиват от смях.

Всъщност децата не го интересуваха.

Знаеха само да ти лазят по нервите. Често се държаха нагло, особено момичетата. Докато бяха още малки, на две-три години, се ядваха — в малки дози, но с годините започваха да пресядат. Сандер беше различен. В началото, когато за първи път гостува в дома на Юн, Йоаким съвсем преднамерено се постара да се хареса на момчето. Искаше да направи добро впечатление на шефа си. Всичко започна със скуоша.

През един от първите му работни дни при „Мор и Вестберг“ АД Юн го попита играе ли скуош. Играя, излъга Йоаким. Скуошът вече отдавна си е отживял времето, смяташе той. Затова предпочиташе по-модерни спортове: през лятото — колоездене, през зимата — ски бягане, целогодишно — вдигане на тежести. От време на време тайфата от Вайтве се събираше да поиграе футбол. Скуошът е като тениса, бе убеден Йоаким, спорт за пъзльовци. Преди първия мач с Юн по-възрастен братовчед на Йоаким му спретна двучасов ускорен курс по скуош. В резултат Йоаким овладя скуоша на нивото, което бе стигнал Юн. В продължение на година играеха всяка седмица, но заради безапелационното превъзходство на Йоаким мачовете престанаха да доставят удоволствие и на двама им.

Още след първия мач, преди три и половина години, Юн го покани да изпият по бира в дома му. Йоаким малко се изненада — можеха просто да се отбият в най-близката кръчма. Въпреки това прие и така се запозна със Сандер.

Сандер беше странна птица.

Въпреки че всяка седмица играеше скуош, във физическо отношение Юн беше безнадежден случай. Длъгнест и непохватен, с тесни рамене и неадекватни жестове. Намираше се в прилична кондиция, но почти никога не улучваше топката и можеше да кара колело само по асфалт. За задно салто, каквото Йоаким правеше от място, Юн можеше само да мечтае. Като го видя за първи път, Сандер изпадна в див възторг. На батута салтото се получаваше по-високо и с почти обтегнато тяло. Момчето беше едро и доста тромаво, ала наумеше ли си нещо, упорстваше до край. На седем години успя да извърши същия акробатичен скок върху батута. Е, не успяваше да задържи тялото си обтегнато и обикновено се приземяваше на дупето си, но все пак. Бурната му радост от успеха се предаде и на Йоаким. С момчето се чувстваше в известен смисъл потребен. Откри, че Сандер притежава търпение, стига да му разрешат да прави нещо, което му харесва. Да рисува, например. Имаше ли хартия и флумастери, можеше да прекара мирно и тихо два часа. Ако диагнозата ХРНВ, за която Елен хленчеше под път и над път, наистина беше вярна, Йоаким недоумяваше защо родителите с непрестанна упоритост натрапваха на сина си толкова много досадни дейности. Те само го изнервяха допълнително. С Йоаким Сандер се научи да плува, да скача от петметровия трамплин в плувния комплекс „Фрогнер“, лете да се спуска с колелото по слаломното трасе на пистата на възвишението Грефсенколен; научи се дори да шофира. Последното не беше пито разрешено, нито особено далновидно, затова се упражняваха само на пуст паркинг. Йоаким се улови, че се усмихва при тези скъпи спомени, докато паркира пред гаража на Юн и Елен. Сандер изглеждаше комично на ръба на седалката, с възглавница под дупето — въпреки това едва стигаше педалите.

Носът му само се подаваше над арматурното табло, когато изпънеше нагоре шия. Караше непрекъснато в кръг, невероятно щастлив, докато и на двамата им се зави свят.

Усмивката на Йоаким се стопи. Той изгаси двигателя, дръпна ръчната спирачка и се сети защо дойде на улица „Гла“.

В сряда сутринта, веднага щом се увери, че Юн е пристигнал в офиса, Йоаким се обади на Елен и попита дали може да намине. Тя се държа резервирано, почти враждебно. Това сигурно не биваше да го изненадва. Като си помисли колко тежко самият той преживяваше смъртта на Сандер, никак не се затрудняваше да си представи как се чувства майка му. Щеше му се да отиде веднага, но тя го покани чак в петък. Недоумяваше защо Елен не го прие веднага, но и му стана неудобно да попита. Открай време се чудеше с какво запълваше времето си Елен. Сандер беше по цял ден на училище. Освен това ходеше често при баба си, майката на Юн; самият Йоаким също вземаше момчето на всеки осем-десет дни, обикновено веднага след занималнята, и Сандер оставаше при него, докато стане време за сън. Малкият редовно го врънкаше за позволение да нощува при него и понякога му позволяваха. Тогава лягаше до Йоаким щастлив и доволен в голямото двойно легло, облечен в пижамката си с щампа на Батман, гушнал зелено плюшено прасенце. Името му беше Клонкен, то живееше при Йоаким и беше тяхна тайна. Вкъщи Сандер имаше само сериозни играчки — родителите му го смятаха за твърде голям за плюшени животни. Понякога, когато Юн се оплакваше колко е трудно да приспиш Сандер, Йоаким се изкушаваше да спомене Клонкен. При Йоаким Сандер винаги си лягаше с готовност.

Въпреки това си замълча.

Във всеки случай беше загадка какво прави по цял ден Елен. Сигурно тренира. Поне съдейки по атлетичната й фигура.

За момент Йоаким спря на широкото, застлано с шистови плочи стълбище и плъзна поглед над града. Светлината боцкаше в очите му, въпреки че носеше слънчеви очила. Небето беше почти бяло, на юг с още по-бели облаци, предвестници на хубаво време. Вече беше единайсет. Ако не беше натворил толкова идиотщини, сега можеше да е на плажа. Да поработи върху тена си, да поплува един час, да поизплакне очи с мацките по бански. Да се обади на приятел, да пообиколят града по залез-слънце, да забият някое гадже.

Пое дълбоко дъх и издиша с тихо свирене.

Всичко тънеше в пълен хаос.

Аня все повтаряше, че не умеел да се справя с чувствата си. И донякъде имаше право. Оправяше се, когато се налагаше, но му се струваше безсмислено да си пилее времето в размишления. Животът е по-лесен, когато човек приема онова, което му се случва. Ако нещо го забавляваше, Йоаким продължаваше да го прави. Доскучаеше ли му, зарязваше го. Когато например Аня взе повод от дружбата му със Сандер и подхвърли, че може би е време да заживеят заедно и да помислят за деца, няколко секунди му бяха достатъчни да си даде сметка каква е неговата нагласа по въпроса. Със Сандер се забавляваше. Сандер беше едно от положителните неща в живота му, не само защото момчето му се възхищаваше, а и защото дълбоко в сърцето си Йоаким все още носеше едно запалено по игрите момче. С удоволствие учеше хлапето на разни неща, или „игручеше“, както се шегуваше Сандер, за да подчертае, че цени способността на Йоаким да му предава знания чрез игра. Йоаким не възприемаше Сандер като предшественик на бъдещия си син, а като малкото братче, за което, преди да срещне Сандер, Йоаким никога не беше осъзнавал, че е мечтал.

Не искаше собствени деца.

Все още не. В никакъв случай с Аня. Йоаким Бойер беше на двайсет и осем години и когато Аня започна да го натиска за бебе, той я разкара. Откакто се помнеше, постъпваше по този начин с всички напористи момичета. Като момче беше талантлив футболист, на петнайсетгодишна възраст тренираше по четиринайсет часа седмично. Обожаваше футбола и мечтаеше за професионална кариера. При първия отказ да го включат в областния отбор — тогава беше на шестнайсет — той прекрати тренировките. Нито веднъж не погледна назад. Не съжаляваше. Щом не можеше да се нареди сред елита, значи нямаше смисъл. След завършването на предпоследния клас в гимназията си намери работа за лятото като спортен репортер към вестник „Дагсависен“. Доставяше толкова много материал, че му предложиха да работи по заместване за продължително време. Въпреки шумните протести на родителите си той прие и напусна училище. Три години по-късно вече работеше в редакцията на престижно светско списание, където печелеше повече от двамата си родители. После се премести в ежедневник и стана криминален репортер. Бързо се специализира в икономиката. Само след осем месеца разобличи на страницата на вестника трима крупни бизнесмени — двама за данъчни измами и третия за сексуален тормоз над цяла група плачещи служителки, най-сетне намерили надежден изповедник в лицето на привлекателния, загрижен журналист, който дори не си водеше записки по показанията им, но пък ги прегръщаше утешително.

Йоаким Бойер не се страхуваше да работи много и усилено, но държеше животът му да е забавен. Затова когато един ден му се обади Юн Мор и му предложи длъжност с двойно по-висока заплата и социални придобивки, за каквито един журналист може само да мечтае, Йоаким нямаше как да откаже. Попадна си на мястото. Знаеше как разсъждават журналистите, умееше да предугажда действията им с голяма точност и за много кратко време стана незаменим във фирмата „Мор и Вестберг“. Харесван от младите колеги, нафукан в очите на по-възрастните, които два пъти се опитаха да му скроят шапката. Не им се удаде. Вероятно защото за него изгонването нямаше да е катастрофа. Мъж като Йоаким Бойер винаги разполагаше с възможности. Не се вкопчваше в работното си място, а се осланяше на професионалните си умения. Досега тази стратегия му действаше безотказно.

Аня често го обвиняваше, че е просто устроен, и в това отношение имаше право. Йоаким прекара най-прекрасното детство на света в район, където една трета от приятелите му впоследствие тръгнаха по лоши пътища. И всичко това дължеше на способността си да не взема нищо твърде присърце. Да се вслушва в инстинктите си. Да дели нещата на черно и бяло, на правилно и погрешно, да не изпада в колебания при преценката си. Йоаким искаше, да бъде просто устроен. Животът не е кой знае колко сложен, стига да не се впрягаш.

Така беше досега.

Сега обаче се бе забъркал в каша, от която нямаше измъкване.

Докато стоеше на стълбите пред къщата на Елен и Юн, а пред погледа му се простираше Осло, над който се носеха бели облаци, и фиордът, гъмжащ от яхти и туристически корабчета, Йоаким изпита изненадваща носталгия по безгрижните лета от детството си.

Ужасно му се искаше много неща да не се бяха случили.

Навярно все още имаше възможност да поправи част от извършените глупости.

Изкачи стълбището с два скока. Понеже звънецът не работеше, отвори входната врата и провря глава с ръка върху бравата.

— Ехо, Елен! Вкъщи ли си?

— Заповядай — чу гласа й от кухнята.

Йоаким влезе, вдигна слънчевите очила на челото си и се наведе да се събуе. Връзката на едната му маратонка се заплете.

— Тук съм! — извика Елен. — Тук вътре съм!

Йоаким се опита да не поглежда към стаята на Сандер. Понеже не успя да разплете възела, изхлузи маратонката и тръгна в посоката, откъдето дойде гласът на Елен.

Кухнята се къпеше в слънчева светлина. След като бе привикнал е полумрака в антрето, Йоаким премига заслепен и се изкуши отново да си сложи очилата. Елен седеше до масата с вестник пред себе си и чаша кафе в ръката. Йоаким подуши въздуха и дръпна един стол.

— Да не си пропушила пак? — попита той и седна с гръб към прозореца.

— Не — отговори тя. — Един познат се отби да ме види. Безсмислено е да забранявам у дома да се палят цигари, след като Сандер вече го няма.

— Въпросният познат явно си е забравил цигарите — отвърна той и кимна многозначително към кухненския плот. Там, в пепелника, димяха четири фаса. До него имаше кутия „Марлборо“ и еднократна запалка.

— Искаш ли кафе? — попита небрежно тя. — Подранил си. Бяхме се разбрали за дванайсет, нали?

— Не, за единайсет. Не ми наливай кафе. Да ти се намира нещо студено? Минерална вода? Може и от чешмата.

Елен стана и отиде до хладилника, без да остави чашата. От кафето се виеше пара, но тя въпреки това прибра чашата в хладилника, извади стъклена чаша от долапа отгоре и я напълни с кубчета лед от ледогенератора.

— Не бива да слагаш топли неща в хладилника — обърна й внимание Йоаким и продължи да вдишва на къси интервали през носа. Зад лекия мирис на изгорял тютюн се спотайваше някаква друга миризма.

— Прав си — смотолеви тя. — Ама че съм глупава.

Вместо обаче да извади кафето си от хладилника, Елен напълни стъклената чаша с вода от чешмата.

— Заповядай. Боя се, че нямам друго да ти предложа.

Йоаким се смая. Нали се уговориха да обядват?

— Няма проблем — отвърна той и изведнъж се сети на какво му мирише. — Да не си започнала да пиеш, Елен? Мирише на… алкохол.

— Е… налях си едно пръстче в кафето. Колкото да си успокоя нервите.

— В единайсет сутринта?

Йоаким беше по-скоро изненадан, отколкото възмутен. От една страна, не го засягаше как Елен потушава мъката си. От друга, така като я гледаше, питието, озовало се в хладилника, очевидно не беше първото за тази сутрин. Погледът й беше замъглен, ръцете й трепереха леко, докато мачкаха вестника. Това навярно щеше да го улесни да осъществи целта си.

— Как си? — попита тихо той.

— Не много добре.

— Разбирам.

Беше съвсем искрен. Наистина я разбираше.

Досега Йоаким Бойер не бе изпитвал скръб и не бе разсъждавал какво е да скърбиш. Затова му отне няколко дни, докато нарече чувствата си с истинското им име. Шокът в петък вечерта, ужасът от израненото тяло на Сандер беше едно. Усещането за топката в диафрагмата, която от време на време се опитваше да излезе навън и замъгляваше погледа му — съвсем друго. През нощта извади Клонкен. Миризмата на зеленото прасенце и кадифената мекота на материята под пръстите му го разплакаха. Не беше плакал от дете. Това го обърка и затрудни трезвото му мислене.

— Кога ще е погребението? — попита той.

— Поредното нещо, което не знам. Полицията ще освободи тялото едва когато…

Тя се загледа през прозореца и положи длани върху масата.

— Не знам кога ще ни върнат Сандер — зашепна тя. — Иска ми се това да приключи веднъж завинаги. Намирам се в пълна безтегловност, по цял ден бездействам, нямам с кого да разменя две думи.

— В момента аз съм при теб. Нали сутринта си имала и друг гост.

Най-сетне погледът й срещна неговия. Очите й бяха зачервени по краищата и смалени. За първи път я виждаше без грим. Изглеждаше объркана.

— Цигарите — напомни й той и посочи кухненския плот.

— А, да, да…

Пак започна да мачка нервно вестника.

— Обсъдихте ли как… как смятате да го проведете? — Йоаким се наведе и опря лакти на масата. — Поръчахте ли надгробен камък? Некролог? Спрели сте се, предполагам, на параклиса в „Грефсен“, ако не…

— Надгробен камък — повтори беззвучно тя.

— Да. Тези неща отнемат време и не е зле да се погрижиш отсега. Избери какъв камък и какъв надпис искаш да поръчаш. По-точно: да поръчате. Двамата е Юн.

— Юн все го няма.

— Знам. В офиса има много работа.

— В разгара на лятото?

— Ами нали знаеш… фирмата се разраства бързо. Нови клиенти, нови помещения, а скоро ново име и нов профил… Юн е проектен мениджър и е заринат със задължения, особено сега, когато повечето служители са в отпуск.

Юн не е споменал пред Елен, че вероятно го разследват за търговия с вътрешна информация, беше убеден Йоаким. Тя не беше особено добре запозната със случващото се във фирмата и това го учудваше. Самият Йоаким бе отраснал в семейство, където родителите разговаряха за всичко. На улица „Гла“ се спазваше овладяна учтивост, поддържаше се изкуствена идилия, в която Елен и Юн повишаваха тон единствено заради щурите приумици на Сандер. Йоаким и досега не бе успял да проумее какво намират двамата един у друг. Да, Юн беше преуспял и състоятелен, но някога Елен бе имала свой стоматологичен кабинет и се бе издържала сама. Някога сигурно е била много красива, помисли си той и се вгледа в тясното разплакано лице. Досега Йоаким бе приемал брака й с Юн като най-обикновен факт — рядко се интересуваше от неща, които не го засягат. Ала като видя как Елен сгъна вестника и започна нервно да върти брачната си халка, му хрумна, че връзката между двамата съпрузи му е повече от непонятна. Двамата рядко проявяваха нежност един към друг. В големи компании говореше почти само Юн и почти никога не се обръщаше към Елен. Май единствената й функция беше да служи на неговия престиж. Тя е трофей, прозря внезапно Йоаким, нищо, че в момента този трофей не изглеждаше особено привлекателно.

Същевременно Юн проявяваше необяснимо внимание към Елен. Например, след петъчния скуош винаги държеше да пийнат бира вкъщи, а не в някоя кръчма. „Не искам Елен да стои сама“ — неизменно обясняваше той. Когато работеха съвместно по големи проекти, Юн и Йоаким излизаха от офиса към три и прекарваха остатъка от деня в домашния кабинет на Юн. „Не е хубаво Елен да стои сама през целия ден“ — обосноваваше се Юн, но всъщност двамата с Йоаким работеха зад затворена врата и Елен изобщо не смееше дори да почука. Сега обаче, след смъртта на Сандер, очевидно Юн се прибираше вкъщи само за да спи. Навярно и Елен и Юн, подобно на много други двойки, ги свързваше детето. Без него помежду им не оставаше нищо. Йоаким не знаеше дали е така. Никога не бе претендирал, че е експерт по сериозните връзки.

Седеше и въртеше чашата между пръстите си.

— Ако искаш, да разгледаме какви модели надгробни плочи има — предложи той. — Донеси си лаптопа и ще…

— Моят не работи. В Италия Сандер го пусна в басейна.

Йоаким се усмихна вяло.

— Влязъл е да се изкъпе с компютъра ти?

— Искал да прави подводни снимки. Знам ли…

— Юн нали също има лаптоп?

— И той е развален.

— Как така? Пак ли Сандер…?

— Не. Аз го повредих.

Елен въздъхна дълбоко и прокара пръсти през косата си.

— Юн го беше оставил върху кухненския плот. Заех се да отварям бутилка нишадърен спирт, но се оказа, че е обезопасена, за да не я отварят деца, и се позатрудних. Докато се мъчех да изтръгна капачката, препаратът плисна върху клавиатурата.

— Сигурна ли си, че лаптопът не работи? Изпробва ли го?

— Първо го изплакнах под чешмата. Нали нишадъреният спирт е разяждаща субстанция…

— Под чешмата? Изплакнала си го под чешмата? Та нали твоят лаптоп се е повредил именно от вода?

— Нишадъреният спирт е много силен… поне така си помислих. Затова го изплакнах. После го изсуших във фурната. За съжаление не помогна.

— Във фурната?!

Йоаким не успя да сдържи смеха си.

— Значи устройството първо е било полято с обилно количество нишадърен спирт, после изплакнато под течаща вода и накрая… изпечено?

Елен кимна примирено, преплете пръсти и закърши ръце.

— Лаптопът сто процента не работи — заключи Йоаким.

Замълчаха. Единият прозорец стоеше открехнат и глъчката от играещите в съседната градина деца от време на време се смесваше с далечния тътен от околовръстния път. На перваза жужеше пчела. Натежала и замаяна, тя все не улучваше пролуката към свободата.

— Мога ли да направя нещо за теб, Елен?

Йоаким се пресегна през масата и сложи длан върху ръката.

— Не мисля — отговори тя и издърпа пръстите си.

Йоаким изправи гръб.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да се поразходим ли? Защо?

— Лято е, Елен. Времето е страхотно. Не можеш само да киснеш вкъщи.

— Напротив. Мога.

— Само ще обиколим квартала. Ако пък искаш, ще отскочим с колата до гората. Моля те.

— Не. Не искам!

Внезапно гласът й стана остър.

— Няма да мръдна оттук! Няма да мръдна оттук, докато онзи проклет полицай не ми разреши да погреба сина си. Никъде няма да ходя, докато…

Пое шумно въздух и преглътна.

— Извинявай, не исках да…

— Няма за какво да се извиняваш — прекъсна я Йоаким. — Само от теб зависи как ще прекарваш времето си, разбира се. Радвам се, че имаш приятели, които се грижат за теб.

Всъщност той не можеше да се нарече приятел на Елен. Даде си сметка едва сега. Деляха ги петнайсет години, почти цяло поколение. На практика през четирите години на познанството си двамата не бяха говорили за нищо друго, освен за Сандер и за незначителни неща. Елен Мор беше скучна жена от заможната средна класа и след смъртта на Сандер вече нямаха какво да си кажат. Йоаким се огледа скришом. Навярно за последен път седеше в тази кухня. Тази мисъл му навя лека печал, но той я прогони.

— Жената, дето беше тук в петък — подхвана отново той, — Ингер Юхане, нали така се казваше?

— Ингер Юхане Вик — отговори механично Елен. Бе придобила още по-равнодушен вид и отново мачкаше вестника.

— Юн май ми е споменавал за нея. Била един вид… детектив. Идвала ли е пак оттогава?

— Не. Въпреки че я помолих за помощ.

Сълзите й закапаха. Тя не хлипаше, не хълцаше, не бършеше сълзите си. Те просто се стичаха по лицето й, неудържимо, сякаш рукнали от торба, скъсана от дългогодишна употреба.

— За какво ти е нужна помощ? — попита Йоаким. — Навярно и аз бих могъл…

— Полицията смята, че Юн с малтретирал Сандер — прекъсна го тя, а гласът й стана креслив. — Исках Ингер Юхане да докаже, че не е вярно!

Йоаким се смая.

— Но тя отказа! — почти изкрещя Елен и започна ожесточено да дере с нокти дясната си ръка под лакътя. — Въобразявала съм си глупости — така каза. А онзи ужасен полицай го заяви в съвсем прав текст.

Ноктите оставиха червени дири по кожата й. Тя се зае с другата си ръка.

— И подозират, че Юн е мал… малтре…

От объркване Йоаким започна да заеква. Мислите му се въртяха в дива вихрушка. Видя бездиханния Сандер в скута на майка си, истерията на Елен, безпомощното отчаяние на Юн. Чу многократното „не“ на Елен, насочено срещу всичко и всеки, но главно срещу Юн. За момент видя и спотаения гняв на Юн в ресторанта, когато издърпа Сандер от стола. Само защото момчето бе разляло малко мляко. По съвсем незначителен повод. За нищо и никакво.

Ще я попита.

Инстинктът го призоваваше да стои настрана. Това не беше негова работа. Умението да не се бърка в неща, които не го засягат, го отведе далеч и му бе спестило много проблеми. Ала вече нищо не беше както преди. Животът се бе усложнил. Можеше да се сърди само на себе си. Днес случайността го бе предпазила от един провал. На футболното игрище Йоаким бе научил, че късметът обикновено спохожда най-усърдните, но не можеше повече да се осланя на късмета си.

— И за миг не съм допускал, че Юн е способен на подобно нещо — изрече той бавно и се опита да улови погледа й. — Но понякога той ставаше… малко груб със Сандер, не мислиш ли?

Най-после привлече вниманието на Елен. Очите й станаха широки и кръгли. Мъничките зеници под ярката светлина, сухата, зачервена кожа и разчорлената коса — нищо не напомняше за грижливо поддържаната, неизменно уравновесена жена, каквато беше тя само допреди седмица. Елен пое дълбоко дъх и отвори уста за пламенен протест.

Ала оттам не се отрони нито звук. Лицето й се разкриви.

— Боже мой — прошепна Йоаким. — Добре ли си? Ей, недей така…

Понечи да се изправи.

— Откачи ли? — кресна тя толкова високо, че той се стресна и отново се отпусна на стола. — Ти, най-добрият приятел и колега на Юн! От години си наш семеен приятел! Поверявали сме ти сина си! А сега обвиняваш Юн, че е… посягал на детето ни!

Йоаким вдигна умиротворително ръце и поклати енергично глава.

— Чакай, чакай малко! Просто ми хрумна, че е възможно някой да е видял Юн, когато…

Поколеба се и тя изкрещя:

— Когато какво?

Над масата прелетя облаче от пръски слюнка и Йоаким едва се сдържа да не си избърше лицето.

— Понякога Юн ставаше малко рязък със Сандер — обясни той. — Агресивен. Веднъж бяхме на ресторант и той го дръпна за ръката — толкова силно, че го вдигна от стола…

— Дръпнал го бил за ръката! — изфуча Елен. Облегна се назад с презрителен поглед и скръсти изподраните си ръце пред гърдите. — Голяма работа! Да не го е пребил? Точно ти би трябвало да знаеш, че понякога Сандер беше в състояние да вбеси и камък. Някакво си дръпване на ръката не може да се нарече малтретиране.

Йоаким не отговори. Размишляваше. Опитваше се да размишлява. Във вторник следобед беше на косъм да попита Юн за нараняванията на Сандер. Вътрешният му глас му подсказа да не го прави, за да не усложни положението още повече. По-късно, докато се опитваше да заспи, се радваше от все сърце, че е устоял на изкушението да се намеси във въпрос, който не е негова работа. Сандер беше мъртъв и никой не можеше да го върне. А и не бе изключено Йоаким да греши в предположенията си.

Сега обаче нещата се промениха.

При мисълта, че полицията подозира Юн в побой до смърт над Сандер, му се зави свят. Хвана се за ръба на масата. Зараждащият се гняв отстъпи пред силно облекчение. Той посегна към чашата си и бавно я пресуши.

— Права си — пошепна след малко. — Никой не може да обвинява Юн, че е сграбчил Сандер за ръката. Напълно си права. Прощавай.

Стана и за момент опря ръка върху облегалката на стола, сякаш се канеше да добави още нещо.

Елен го изпревари.

— Занапред едва ли ще те виждаме толкова често. Сега, когато Сандер си отиде…

Внезапно лумналата й ярост бе угаснала. Изнемощялото й тяло явно бе събрало сили само за една-единствена кратка, бурна експлозия. Сега Елен отново стана отпусната, почти апатична. Изобщо не го погледна, когато той стана, приближи стола до масата и се запъти към вратата.

— Грижи се за себе си — поръча той.

Тя не отговори.

Йоаким излезе в коридора и внимателно затвори вратата. Дори през масивната дъбова врата чу как краката на стола остъргаха пода. Елен бе станала. Когато мина покрай старинния шкаф — Юн го наричаше „секретер“ — Йоаким чу от кухнята дрънчене на бутилка. Той приклекна, отвори лявата врата на шкафа и направи гримаса, когато се чу леко щракване. Лаптопът стоеше вътре. Йоаким се изправи бързо и сложи лаптопа върху кожения плот за писане. Отвори го и се опита да го включи.

Нищо. Екранът не светна.

Компютърът миришеше на прах и нишадърен спирт. Матовата метална повърхност беше потъмняла, почти окислена. Йоаким плъзна пръст по клавиатурата — кожата му посивя и стана лепкава. Повечето клавиши не потъваха при натиск.

Лаптопът бе понесъл непоправима повреда. Не се налагаше да го взема. Нито един твърд диск не би могъл да устои на пагубните въздействия, които бе описала Елен. Проблемът на Йоаким беше решен. Поне единият от проблемите. Прибра лаптопа на мястото му и затвори вратичката на шкафа с чувство на облекчение.

Звуците от кухнята стихнаха.

Йоаким излезе с бързи крачки. След полутъмното, прохладно антре лятото го удари като с чук. Пусна входната врата да се хлопне зад гърба му и си сложи слънчевите очила.

„Свалих една топка“ — каза си той.

За съжаление във въздуха летяха още много и той нямаше как да предвиди откъде ще се появят.

— Оттук сме — рече задъхано Ингер Юхане и посочи с пръст. — На това място човек лесно може да се обърка.

Ингвар Стубьо свърна от стръмната пътека точно когато бе започнала да се изравнява. Гърбът на ризата му беше потъмнял от пот, Ингвар дишаше бързо, запъхтяно. Ингер Юхане припна по склона до мястото, откъдето се откриваше широка панорама. Ингвар я последва, но се наложи да си помогне с ръце. Най-сетне и двамата бяха горе.

— В отчайваща форма съм — промърмори той. — Тук е дяволски стръмно.

— Стига де, нали се добра догоре — усмихна му се Ингер Юхане. — Ти държеше да минем по този маршрут. Виж само каква гледка!

Изненадващо Ингвар се прибра вкъщи към два. Набързо обясни, че макар да бил част от усилено работещ екип, се нуждаел от глътка въздух. Ингер Юхане си помисли, че се изразява образно, но той настоя да се разходят в гората. Мълчаливо сложи в раницата сандвичи, термос и три литра вода плюс две свински уши за Джак и заяви, че е готов. В колата не отрони нито дума. Ингер Юхане се отказа да го разпитва. Отчасти защото разбираше, че му е трудно да бъбри за ежедневни неща, когато не може или не иска да говори за работата си. Но най-вече защото не го разпознаваше зад стената от мълчание, която бе издигнал, и нямаше представа какво да каже.

Независимо от всичко й се отрази добре да изкачат заедно клисурата над потока Мувасбекен, където бяха паркирали. Той й позволи да го хване за ръка. След два километра се отклониха от горската пътека и поеха по трудно проходим терен. Тогава тя го пусна да мине пред нея, за да диктува темпото.

„Отиваме на възвишението Гаупеколен“ — заяви той, когато тръгнаха от къщи. Ингер Юхане не се възпротиви, макар да се съмняваше, че той ще се справи с трудния поход. Пътят не беше особено дълъг, около шест километра на изкачване и пак толкова на слизане, ала стръмен и изморителен за нетрениран сто и седемнайсет килограмов мъж. Особено ако човек избере маршрута покрай възвишението Ханзаколен. Там се намираше стар немски самолет от войната — Ингвар не го беше виждал и незнайно защо настоя да го разгледат точно днес. За да се върнат по тесния коларски път, водещ към Гаупеколен, решиха да се изкачат по сенчестата източна страна, но по невнимание се отклониха от маркировката и се наложи да минат по заобиколен маршрут.

— Гледката си струва усилията — рече Ингвар и се придвижи внимателно по голата скала. — Искам малко да поседна.

Разкопча раницата, хвърли едно свинско ухо на Джак, седна на една скална издатина и стисна раницата между краката си. Постла до себе си шалте и го потупа подканващо с длан. Ингер Юхане седна до него.

— На колко години стана Джак? — попита той, докато се опитваше да отвори бутилка с вода.

Лицето му лъщеше от пот.

— Май на единайсет. По Коледа ще навърши дванайсет.

— Единайсет по седем плюс още седем за първата година — запресмята Ингвар и надигна бутилката.

— Осемдесет и четири — изчисли Ингер Юхане.

Ингвар преполови бутилката, завинти капачката и поклати глава.

— Песът е на осемдесет и четири, а е в по-добра форма от мен.

— Нали всеки ден го разхождам — обясни тя с усмивка. — Какво ти пречи понякога и ти да идваш с нас?

Ингвар не отговори. Наля кафе в две пластмасови чаши, подаде й едната и се загледа с присвити очи на юг. Далече в подножието се намираше Скар, изоставена, закрита военна база — явно властите още не можеха да решат в какво да я преустроят. Още по на юг езерото Маридалсване прорязваше зеления пейзаж като блещукаща широка стоманеносива цепнатина. Зад него се простираше Грефсенското плато; спускаше се плавно на юг в посока към града и фиорда. От такова разстояние дори пътническите кораби изглеждаха миниатюрни. На запад също се разстилаше безбрежна гледка — синеещите се планински вериги избледняваха в далечината. На хоризонта се мержелееше връх. „Навярно Гаустатопен“ — предположи Ингер Юхане. Безмълвни, със следобедното слънце в очите, двамата седяха безмълвни под лятната горещина, а наоколо пъплеха мравки. Изпиха кафето си. Джак започна да скимти за още храна.

Ингвар му хвърли второто свинско ухо и поднесе на Ингер Юхане розова кутия за закуска с картинка „Хелоу Кити“. Тя си взе триъгълен сандвич с кафяво сирене и го изяде бавно. Преди да приключи, Ингвар бе излапал другите два сандвича. Той избърса уста с опакото на ръката си, пресуши бутилката с вода и прибра всичко в раницата.

— Тръгваме ли? — попита с усмивка Ингер Юхане.

Той нито отговори, нито стана и тя се облегна на него. Миришеше на пряспа пот и съвсем леко на афтършейв. Прегърна я и я привлече към себе си.

— Обичам те — прошепна той.

— Какво?

Той не я погледна, но тя се обърна към него. Видя лицето му странично, докато той я притискаше толкова силно, че й стана малко страшно. Беше толкова хубав, дори сега, понатрупал още килца, е тази широка брадичка, разполовена от отвесна дълбока трапчинка, в която можеше да се побере върхът на показалеца й. Косата му все още беше разкошна за неговата възраст. През лятото не я бе подстригвал. На слепоочията се виеха влажни къдрички. Ноздрите му потреперваха леко — сигурен белег, че е силно развълнуван.

— Обичам теб и децата — той примижа срещу слънцето. — И дъщерята, която имах само двайсет и една години. Все още обичам Елисабет, нищо, че е мъртва и че имам теб. И Амюн. И родителите ми. Докато бяха живи, и те ме обичаха.

Ингер Юхане не намери какво да каже. Ингвар още не беше свършил. Пролича си по едва доловимото притискане, когато я привлече още по-плътно към себе си.

— Аз представлявам съвкупността от цялата тази любов — обясни тихо той. — Това е моята същност. Съществувам благодарение на своята емоционална обвързаност с вас.

— Да — кимна тя. — Това си ти.

Ингер Юхане сведе поглед и проследи мравките, които пъплеха по обувките им, около раницата, по косматите голи прасци на Ингвар, по напуканата сива скала, някои с борови иглици на гърба, всички пъргави и целеустремени, сякаш изпълняваха строга заповед и на всяка от мравките бе възложена конкретна задача; бе отредено конкретно място под слънцето.

— Разпитите, които провеждаш… — осмели се най-сетне да продума тя.

— Шшт — помоли кротко той и сложи пръст на устните й.

— Не искам да те съсипят.

— Няма да ме съсипят. Тъкмо обратното.

Пусна я бавно и се надигна сковано, мъчително, като старец.

— Можеш ли да си представиш да имаш още деца, Ингвар?

Той поклати глава и я погледна в очите. Позасмя се, сякаш тя му бе казала нещо забавно.

— Абсурд! Преди малко наистина се разчувствах, но това не означава…

— Рагнхил поотрасна — прекъсна го тя. — А Кристиане е вече голяма. Аз съм едва на четирийсет и три, здрава съм. Днес много жени раждат в по-напреднала възраст. Би било чудесно. Да си имаме и едно момченце…

— И дума да не става — твърдо отсече той, но все още с усмивка, сякаш не приемаше думите й сериозно. — Колкото повече остарявам, толкова по-несигурен ставам в повечето неща. Точно по този въпрос обаче… — наведе се към нея, целуна я леко и се изправи. — Напълно сигурен съм, че имаме достатъчно деца.

Метна раницата на гърба си, погледна подканващо съпругата си и се спусна по баирчето към пътеката, която бе служила за коларски път за превоз на дървесина.

Ингер Юхане нямаше сили да стане. Трябваше да каже нещо, но не знаеше какво. Несъзнателно попила плоския си корем.

— Идваш ли? — повика я той.

Телефонът й издаде кратък сигнал. Главно за да спечели малко време, тя го извади от джоба на туристическата риза и отвори съобщението. Неизвестен номер. Скрит или чуждестранен.

Ако не допускаш, че Юн Мор е малтретирал сина си, провери по-задълбочено. Сандер заслужава вниманието ти.

— Какво има? — попита Ингвар и й махна да побърза.

— Нищо — отговори Ингер Юхане след кратък размисъл. — Идвам, идвам.

Прочете съобщението още веднъж и го изтри. Нямаше да й е лесно да го забрави, но щеше да опита.

Йоаким Бойер седеше на един лихтер на пристанището Акер Брюге с халба бира пред себе си. Компания му правеше един от най-високоплатените норвежки футболисти. Казваше се Кристофър Робии. Майка му беше норвежка, а баща му — южноафрикански лекар, пристигнал в страната през шейсетте години като бежанец и починал от старост още преди деветия рожден ден на сина си. Кристофър беше снажен и ослепително красив, с европейски черти и мургав тен. Беше надарен с един от най-точните крака в английската висша лига, но за съжаление не и с достатъчно ум да управлява състоянието, натрупано за девет години футболен стаж във Великобритания. Преди две години се забърка в голям проект с недвижими имоти, който пропадна. Жълтата преса раздуха скандала с публикации за игрални зали, секс клубове, източноевропейската мафия и черноработници. След като случаят престоя три дни на първите страници на вестниците, отчаяният агент на футболната звезда се обърна за помощ към Йоаким Бойер. Само за десет часа медийният стратег изработи план и го осъществи за едно денонощие. Изведнъж Кристофър Робин отново се превърна в дружелюбния, мил всенароден любимец — напълно в съзвучие с поражданите от името му асоциации. Медиите запяха друга песен. Какво било виновно момчето, че е станало жертва на толкова подла измама? Кристофър Робин се отплати на Йоаким с необичайно тлъст хонорар и ненакърнимо приятелство.

— На кого звъни? — попита с усмивка Кристофър Робин, когато Йоаким му върна инкрустирания с диаманти телефон „Верту“. — Пак ли на мацки?

— Кажи-речи — отговори на усмивката му Йоаким. — Налагаше се да изпратя кратко съобщение от телефон, труден за проследяване. После го изтрих.

— Нищо незаконно, надявам се?

Кристофър Робин се ухили и небрежно пъхна телефона в задния джоб на дънките си.

— Преди време едва ти оправих бакиите — напомни му Йоаким. — Защо ще ми е да те набутвам в нови неприятности? Наздраве!

Чукнаха се и отпиха.

Хенрик Холме недоумяваше как така от деня, когато го изпратиха на улица „Гла“ в „Грефсен“, без да знае по какъв случай, бе изминала само една седмица. Обикновено времето минаваше бързо, когато имаше много работа, но тази седмица се точеше невероятно мудно. Макар да минаваше шест, той не възнамеряваше да се прибира вкъщи — в малката момичешка стая, която негова пралеля му предоставяше от четири години в квартал „Фрогнер“.

Дълго писа протоколите за разговорите с бабата и учителката на Сандер Мор. Всъщност бе редно да ги заведе като свидетелски разпити. Само че не си беше водил бележки и това се оказа невъзможно. Прокурорката щеше да му се накара. „Толкова по-важно е да опиша всичко в подробности“ — помисли си той. Тове Бюфюр не го бе викала от вторник и не бе спазила обещанието си да го прикрепи към някой по-опитен следовател. Навярно бе забравила. Или просто не бе намерила подходящ колега, който да е свободен.

Хенрик Холме се чувстваше като незначителен сателит в орбитата на огромна планета, където всички се занимаваха само с едно.

„Всъщност така ми е добре“ — успокояваше се той.

Работеше по различен случай и този случай придобиваше все по-голяма значимост в съзнанието му.

Освен това бе започнал да чете. Първо потърси в мрежата материали за престъпления срещу деца. Намери повече от петдесет хиляди статии, но почти нищо от тези материали не му свърши работа. Въведе child abuse в Гугъл и получи над триста милиона резултата. Част от статиите изглеждаха интересни и той се опита да ги прочете, но не владееше английски на нивото, необходимо за разбиране на специализирани текстове. Въпреки това си разпечата няколко статии на норвежки и на английски и сега ги четеше внимателно една по една, като подсилваше важните откъси с жълт маркер.

Изнервящото в многото публикации и статии беше, че общо взето не му казваха нищо повече от онова, за което можеше да се досети и сам или което бе научил в полицейската академия. Престъпленията срещу деца най-общо се деляха на четири категории, прочете той: физическо насилие, психически тормоз, лишаване от достатъчно родителски грижи и сексуални посегателства. Хенрик не разбираше по какъв признак се извършва това делене. Четирите категории до голяма степен се припокриваха. Сексуалните посегателства, например, винаги включват физически и психически тормоз, разсъждаваше той. Под „лишаване от достатъчно родителски грижи“ специалисти те разбираха „непосрещане на фундаменталните физически и психически потребности на детето“, но той не проумя защо е необходимо това престъпление да се постави в отделна категория, а не влезе, да речем, в категорията „психически тормоз“, защото какво друго представлява отказът на родителя да даде на детето си нужното му, ако не тормоз?

Почеса се с две ръце по главата и изпръхтя раздразнено.

Експертите признаваха единодушно, че официалните статистически данни не отразяват реалните мащаби на проблема. Нищо ново. Хенрик Холме целеше друго: да намери информация за извършителите на престъпления срещу деца и да проучи какви деца стават обект на насилие. Търсеше аргументи в полза на убеждението си, че заможните родители с престижни професии, хубави къщи и широки социални контакти също пошляпват отрочетата си.

Присъдите, които откри, не потвърдиха мнението му. Дела за побой над деца се водеха предимно срещу представители на обществени прослойки, които обитаваха квартали далече от улица „Гла“. Особено го впечатли един случай — впрочем нашумял съвсем наскоро — с момче някъде от Вестфол. Пастрокът му го пребил до смърт. Съдът счел за доказано, че детето е било подлагано на системен тормоз в продължение на дълъг период от време. Полицията многократно изоставяла разследването — вероятно поради некадърно провеждани следствени действия. Когато най-сетне случаят стигнал до съда и пастрокът бил осъден на осемгодишен затвор, сред обществото се надигнало недоумение как така никой не се е намесил, докато детето е било още живо. Момчето починало през 2005 година, а присъдата била произнесена чак през 2008-а. Според неотдавнашна информация майката на момчето също щяла да бъде подведена под отговорност. Тя не предприела нищо, за да го защити — поне така личеше от делото срещу мъжа й. Случаят беше толкова трагичен, че докато четеше, Хенрик Холме неволно избута листовете далече от себе си.

Момчето беше само на осем години. На колкото си бе отишъл и Сандер.

И то страдало от ХРНВ. Точно като сина на Елен и Юн Мор.

Приликите обаче свършваха дотук. В материалите по делото семейството на майката беше описано като заможно и влиятелно, но очевидно вторият й съпруг бе накърнил сериозно семейната идилия. Според изложените мотиви за присъдата — така, както ги разчете Хенрик Холме — животът на семейството напълно излязъл от релси. Духовна нищета — казваше майка му за такива хора. Самият той не знаеше как да ги нарече. Пределно ясно беше обаче, че семейството е търпяло лишения не само в духовно, а и в материално отношение.

Хенрик огладня. Извади от раницата си шоколадова вафла и я схруска набързо. По документите се посипаха трохички. Опита се да ги измете с ръба на ръката си, но върху хартията се проточиха тънки шоколадови ивици.

Семейство Мор на улица „Гла“ не страдаше нито от материална, нито от духовна бедност, това поне беше ясно. В училище Хенрик Холме го бяха учили, че всички са равни пред закона, но реалността му показа друго. Хората никога не са били и не са равни пред закона. В нито едно отношение. Който има пари, връзки и подходящи приятели, няма защо да се бои от наблюдение и преследване от страна на полицията и властите.

Особено когато възникне съмнение за насилие над дете, помисли си той и преглътна вафлата с хладка кола. При всички случаи е по-лесно да надникнеш в каравана, отколкото в огромна къща, опасана с високи дувари.

Хенрик Холме се сдоби изненадващо лесно с документите от частния център за спешна помощ „Волват“, чиито услуги ползваше семейство Мор. Преди да направи постъпки за освобождаване на персонала от лекарска тайна и да се опита да преодолее още куп пречки, Хенрик просто се обади на Юн Мор и поиска съгласието му за достъп до здравното досие на сина му. Само след два часа на регистратурата на центъра го чакаше плик с всички амбулаторни листове. Хенрик остана изненадан и малко разочарован от готовността на Юн Мор да му съдейства. Поведението му не издаваше притеснение от медицинската история на Сандер.

Бащата очевидно нямаше основания да се притеснява.

Въздъхна и отвори плика за трети път.

От раждането си Сандер Мор бе посещавал „Волват“ общо единайсет пъти. Първите години не представляваха интерес за Хенрик Холме. Когато Сандер бил бебе, родителите потърсили помощ в спешния център заради системно недоспиване. Сандер изобщо не мигвал. Насочили ги към специалист по проблемите на съня. При следващото посещение във „Волват“ Сандер бил на две години. Бърникал в гнездо на оси в градината и получил множество опасни ужилвания. Влели му противоалергични медикаменти и го прехвърлили в болница за двайсет и четири часово наблюдение.

Първата травма, която евентуално можеше да представлява интерес за Хенрик Холме, Сандер бе получил на тригодишна възраст. Според медицинската документация се изтърколил назад по стълбище и си ударил кръста в един ръб, не си счупил нищо, но в резултат от натъртването на гърба му се появила широка синьо-жълта ивица.

Хенрик се колебаеше.

Хематомите не се образуват веднага след травмата, съобрази той. Плъзна пръст по редовете, прочете документа още веднъж и спря по средата на един абзац. Издърпа със зъби капачката на маркера и оцвети мястото в жълто. Преди два дни пациентът паднал по стълбите от терасата. Разплакал се, веднага показал къде го боли, но според баща му се успокоил бързо и веднага възобновил активните си занимания. Сега изглежда малко потиснат и не отговаря на въпросите ми.

Лекарят изпратил момчето на рентген, а после назначил домашно лечение и болкоуспокояващи свещички. Предписал няколко дни пълен покой, не беше упоменато да е задал други въпроси. Липсваше информация защо родителите са чакали два дни, преди да потърсят медицинска помощ.

В графата за заболявания в картона фигурираха още двустранен отит, два случая на дифузни стомашни болки, за които лекарите не намерили обяснение, и варицела, която родителите диагностицирали сами, но им трябвала медицинска бележка, за да им възстановят капарото за пропадналата впоследствие семейна почивка.

И сериозна термична рана. В амбулаторния лист пишеше, че Сандер, тогава на четири и половина години, се изгорил, докато си играел пред камината. В момент, когато не се намирал под пряк родителски надзор, изпуснал влакчето си в камината, бръкнал да го извади и върху ръката му паднала горяща цепеница. Раната била дълга десет сантиметра и широка пет, с неравни ръбове, силно мокреща. Данните от статуса на пациента бяха съвсем оскъдни, прецени Хенрик. Видя датата и му стана ясно защо лекарят е претупал документацията. Родителите бяха отвели детето в клиниката на Бъдни вечер, след края на работното време. Въпреки късния час персоналът все пак се бе отзовал.

Сред описанията на посещенията присъстваше и инцидентът с пързалката в училище. Беше представен почти както го описа Халдис Гранде. При прегледа се установило, че момчето има леко сътресение на мозъка. Направили му и три шева на веждата.

Последните два амбулаторни листа упоменаваха като повод за посещенията фрактури на ръцете. Първото счупване станало през септември 2009 г. Според документацията Сандер паднал от дърво в градината вкъщи. Гладко, чисто счупване на лявата ръка. Не се наложила операция. Гипсирали ръката, след шест седмици свалили гипса. Нищо повече.

През април 2011 г. отново се наложило да лекуват счупване — този път пострадала дясната ръка на Сандер. Тогава в здравния му картон за първи път се появяваше диагнозата ХРНВ. Детски психиатър му я поставил две години по-рано, но чак сега лекуващият лекар във „Волват“ се поинтересувал малко повече за причините за честите инциденти, които претърпява Сандер. Кратките бележки убедиха Хенрик, че лекарят е останал доволен от подробното обяснение за новото счупване. Юн Мор почиствал улуците със стълба. Влязъл вкъщи да обядва, през това време Сандер се покатерил по стълбата, на половината разстояние изгубил равновесие и паднал. Ръката, по-скоро ръкавът на пуловера, се закачил между две стъпала, разказал бащата. Сандер се разкрещял и баща му дотичал. Бил само на няколко метра от момчето, когато ръкавът се скъсал. Ръката на момчето явно останала приклещена, защото при падането Сандер изпищял от болка. Синините по тялото му навярно се дължали на сблъсъка с бащата, който донякъде успял да смекчи тежестта на падането.

Хенрик се запита защо лекарят не е поискал да прегледа и Юн Мор, за да установи дали версията му за синините отговаря на истината.

Опита се да сортира амбулаторните листове.

Първа купчина: болести. Родителите на Сандер нямаше как да бъдат упреквани, че синът им е заболял от варицела и отит. След кратко колебание той прибави към тази категория и ужилването от оси, и безсънието. Към тази купчина отнесе и произшествието на пързалката — родителите изобщо не са били там. Прибра документите в прозрачен джоб и го избута в левия край на бюрото.

Втората купчина включваше съмнителните контузии. Двете счупени ръце, раната от изгаряне и падането от стълбището на терасата. Хенрик се чудеше в коя категория да постави двата случая на стомашни болки. Като дете често му се случваше да го присвие под лъжичката — най-вече когато се тревожеше за нещо предстоящо. Вече зрял мъж, си даваше сметка, че симптомите са възниквали на нервна почва, но пък си спомняше колко реално усещаше болката. От друга страна, децата се тревожат за какви ли не глупости. Той например се ужасяваше от контролните по английски и от кръжока по танци. Бързо добави двата случая към купчината с болестите и прибра прозрачния джоб в празното горно чекмедже на бюрото.

На вратата се почука силно три пъти.

Хенрик Холме се сепна. Все едно го бяха заловили да върши нещо нередно.

— Влез — едва успя да произнесе.

Появи се около петдесетгодишен мъж. С три крачки се озова пред бюрото и протегна ръка. Хенрик Холме я стисна, без да се изправи.

— Старши инспектор Фреди Монсен от Икономическа полиция — представи се с усмивка мъжът и се настани на стола за посетители. — Търсил си ме.

— Да — отговори Хенрик Холме и преглътна.

— Оставил си ми три съобщения — уточни Фреди Монсен и въпросително повдигна вежди. — Съжалявам, че се обаждам чак сега, но навън е същински ад, най-просто казано.

Огледа голия, тих кабинет.

— Ясно — промърмори Хенрик и се постара да диша спокойно. Не искаше червенината да се разпространи от шията към лицето му.

Всеки божи ден се проклинаше, задето е толкова стеснителен. Като дете почти нямаше приятели. Едва във втори клас, когато учителят откри, че слабичкото, мълчаливо момче на последния чин е невероятно сръчно в сглобяването на модели, Хенрик си намери подходяща приятелска среда. Строяха самолети и кораби, известни сгради и фантастични коли. В началото се задоволяваше с готови конструктори, но на дванайсет години построи Белия дом без други помощни средства, освен балсово дърво, брезов фурнир, плексиглас, лепило и инструменти. Макетът стана толкова сполучлив, че го изложиха зад стъклена витрина в актовата зала на училището. Навярно все още си беше там. Строителството на модели не го излекува от стеснителността му, но го дари с неколцина приятели, задръстени като него, и му спечели достатъчно уважение от всички останали, колкото поне да не го закачат.

В училище Хенрик Холме се справяше отлично по всички предмети, с изключение на езиците. Успехът му беше предостатъчен да го приемат в полицейската академия. Но там се изискваха и определени физически данни, каквито той не притежаваше. Положи усилие да поддържа добра форма, за да се представи добре на бягането. С триста мъки избута силовите упражнения. И плуването мина сравнително добре, но се оказа невъзможно да стигне до дъното на басейна и да хване проклетия обръч.

Хенрик Холме се боеше от водата. Страхуваше се и от паяци. Не понасяше височините и се плашеше от едри животни. Под „едри“ той разбираше всички, по-големи от котки, но не бе признал това на никого. Още като дете се превърна в майстор в прикриването на фобии. Прекара безброй часове в интернет, за да проучи как е научното наименование на всяка от тях. Най-лошото обаче бе, че страдаше и от тежка форма на антропофобия.

Да, Хенрик се страхуваше от близостта на други хора. „Недопустимо за полицай“ — предупреждаваше го майка му. Съветваше го да осъществи детската си мечта и да стане палеонтолог. „Никой не се бои от вкаменелости на динозаври“ — казваше тя, била го прочела някъде. Хенрик обаче настоя на своето.

Искаше да стане полицай. Да разследва престъпления. Действително имаше много страхове, да, но строителството на модели го научи отрано колко ценни качества са търпението и прецизността. Вярваше, че те ще го направят добър следовател. Когато беше момче, само родителите му го приемаха сериозно. Униформата го издигна в очите на околните. Беше постигнал нещо, а таеше амбиции да пожъне още повече успехи.

През пубертета се усъвършенства в овладяването на фобиите си. Гледа телевизионно предаване за конфронтационната терапия — пациентът се излага постепенно на обекта на страха си — и започна упорита работа върху себе си. Хващаше паяци и ги пускаше в леглото си. Влизаше във ваната и потапяше главата си под водата. Посещаваше школи по езда, ходеше при кравите на пасището, седеше в гарови чакални и киносалони само и само за да свикне с близостта на много хора. Терапията подейства.

Сега, на двайсет и шест години, бе постигнал огромен напредък. Все още странеше от насекоми и животни, никога не влизаше в морето. Все още общуваше трудно, но все някак се справяше. Имаше приятели, излизаше да се забавлява. Разговорите с непознати обаче продължаваха да представляват проблем.

Когато имаше време да се подготви, разговорът обикновено минаваше добре, но Фреди Монсен се появи изненадващо. Хенрик се опита да не преглъща панически. Проклетата му адамова ябълка беше твърде голяма и го издаваше и при най-слабия пристъп на смущение.

— Ясно — повтори Хенрик и се покашля.

— Опитах да се свържа с теб, но не успях — каза Монсен. — Затова поразпитах и разбрах, че са те настанили в тази… — отново плъзна поглед — по празните етажерки за книги, по голите стени, по бюрото, на което имаше само една папка — … в тази дупка — завърши ухилено той. — С какво всъщност си се захванал?

— С предполагаемо… убийство.

Фреди Монсен се ухили още по-широко. Липсваше му половин резец, а от голямото парче тютюн в устата му се стичаше сок.

— Нима всички ние не разследваме убийство? — промърмори той и плю във въздуха. — Какъв проклет изверг!

— Говоря за друг случай — възрази Хенрик Холме. — Свързан с…

— Дай по-накратко — Фреди Монсен нетърпеливо махна с дясната си лапа. — Защо ме потърси?

— Става дума за търговия с вътрешна информация — отговори бързо Хенрик. И той предпочиташе да не се впуска в подробности около случая. — Производството е регистрирано в СТРАСАК миналата седмица.

— Сещам се.

Монсен кръстоса крака, сплете ръце над коляното си и издаде долната си устна.

— Как се сети кой случай визирам, без да си чул подробности? — изненада се Хенрик Холме.

Прокара палец и показалец по ъглите на устата си. Искаше му се и Монсен да стори същото. Тютюневият сок бе оставил там черни полумесеци.

— Нямаме чак толкова много случаи на търговия с вътрешна информация — обясни Фреди Монсен. — Миналата седмица регистрирах само един. Още не съм го пипвал. Малкото, което трябва да се знае, е в главата ми. Защо питаш?

— В този… — Хенрик млъкна. Страхът да не му отнемат случая задълбочаваше и бездруго силната му неувереност. — Разследвам случай, в който е замесено едно от лицата, чиито имена се появяват в СТРАСАК — обясни той. — Юн Мор. Проектен мениджър в „Мор и Вестберг“ АД — пиар агенция. Май на хартия се води изпълнителен директор.

— Именно — Фреди Монсен щракна с пръсти. — В регистъра вписах неговото име, защото всъщност нямаме заподозрени. Признавам, малко небрежно от моя страна. Както ти казах, още не сме започнали същинското разследване.

— Нямате заподозрени?

— Нямаме, защото…

Фреди Монсен, изглежда, се забавляваше. Не че се присмиваше на Хенрик, на танцуващата му адамова ябълка или на факта, че двайсет и шест годишният новобранец седеше сам в празен кабинет и задаваше мъгляви въпроси за търговия с вътрешна информация, докато останалият свят се вълнуваше от съвсем други неща, Фреди Монсен просто си беше ведър по природа. В кафявите му очи проблясваше весело пламъче, ъгълчетата на устата му постоянно стояха вдигнати в неугасваща усмивка. Беше симпатичен, дружелюбен, приятен човек, какъвто Хенрик Холме винаги бе искал да бъде.

— Нали ги знаеш какви са ония от Борсата… — Фреди Монсен потърси кошче за отпадъци, мушна показалец под горната си уста и извади парчето тютюн. — Постоянно са нащрек. Засекат ли съмнителна трансакция, например изкупуване или продажба на акции с отстъпка непосредствено преди събитие, повлияващо котировките, веднага хукват да проверяват случая. Обикновено не откриват нередности. Ако обаче тяхната проверка установи нещо смущаващо…

Кутийка за тютюн издуваше десния джоб на панталона му. Фреди Монсен посегна да я извади. Шкембето му попречи и се наложи да извие тялото си в доста неестествена поза.

— Тогава сезират Агенцията по финансов надзор — изпъшка той. — Те разполагат с по-широки правомощия от Борсата. Сметнат ли, че е възможно да става дума за foul play^[3], прехвърлят случая на нас.

— Какво касае конкретно този случай?

— Както ти казах, още не съм го преглеждал подробно. Доколкото си спомням, на прицел са две сделки с акции. Едната е осъществена в деня, преди да се обяви официално сливането на два от лидерите в IT бранша, компаниите „Клевщран“ и „Шатър“. Котировките, естествено, хвръкнаха до небесата. — За да онагледи казаното, вдигна ръка към тавана, после отвори кутийката за тютюн. — Другата сделка май беше свързана с „Хеликор“. Сключили са голям договор за Северно море. Наистина голям. Такива договори вдигат акциите. Някой е подушил какво се готви и три часа преди оповестяването на договора е купил акции за един милион крони. После веднага ги е продал е печалба от скромните 250 000 крони. — Монсен пъхна под горната си устна ново парче тютюн и си изтри ръцете в панталона. — Или е имал дяволски добър нюх, или са му снесли незаконна информация. Ето това трябва да разберем.

— Какво общо имат тези сделки с „Мор и Вестберг“?

Фреди Монсен намести тютюна с език и се ухили още по-широко.

— Всички замесени компании са им били клиенти. „Мор и Вестберг“ са знаели какво ще се случи. Пиар агенции като тяхната са страшно осведомени. Подозирам, че в миналото са се скъсвали да спекулират. Все още се случва, но времената се промениха. Страхът да не ги хванат ги кара да се въздържат. А и ние, добрите ченгета, работим много по-усърдно.

Потупа се с юмрук по гърдите.

— Това означава ли, че акциите са били купени от служители на „Мор и Вестберг“?

— Не, не, дори тяхната глупост си има граници. Купувачът, естествено, е външен. Нашата задача е да установим дали е имал връзки с някого от „Мор и Вестберг“.

— Значи не е сигурно, че Юн Мор е извършил престъпление?

— Изобщо! Той е шеф на фирмата и от документацията в Агенцията по финансов надзор става ясно, че лично с надзиравал контактите и с двете клиентски фирми. Все още обаче е твърде рано да се каже дали е извършил наказуемо деяние. Вероятно той дори не знае, че го разследваме. Но сега всички кадри от икономическа полиция са впрегнати да търсят парите на онзи проклет…

За първи път, откакто бе влязъл в стаята, ъглите на устата му се извиха надолу в знак на отвращение.

— Значи Юн Мор не подозира, че е следствен? — попита Хенрик Холме, без да забележи промяната в настроението на колегата си.

— Е, поне аз нищо не съм му казвал.

Той натъпка кутията за тютюн в джоба на панталона и стана. Подръпна панталона си и отново плю във въздуха.

— В скоро време няма да ми се удаде възможност да се занимая по-подробно със случая — заключи той и се запъти към вратата. — Но той няма да ми избяга. За съжаление. Няма да те питам защо подозираш богаташ от Шувхолмен в убийство. Времената са такива, че всеки от нас си има достатъчно работа.

Отново се усмихна широко и вдигна дясната си ръка за поздрав.

— Тук ти е малко мрачничко — рече той. — Окачи поне някой плакат! Ако изникне нещо, обади ми се. На добър час — с каквото и да си се захванал!

— Благодаря — прошепна кротко Хенрик Холме.

Вратата се затвори и той пак остана сам.

По-сам от всякога, така се чувстваше. Теорията му, че Юн Мор вероятно е бил стресиран поради започналото срещу него следствие, отиде по дяволите. Първо, Мор не знаеше нищо и второ, съвсем не беше сигурно дали изобщо е извършил престъпление.

Неточен изстрел.

Две фрактури на ръцете, натъртен гръб и рана от изгаряне — само с това разполагаше Хенрик Холме. Недостатъчно, за да подкрепи подозренията си, че Сандер е ставал жертва на домашно насилие. Би трябвало да потърси сведения и от обществените пунктове за спешна помощ, но Юн Мор бе казал, че винаги ходят във „Волват“. Съществуваше минимална вероятност да е излъгал — този човек не приличаше на идиот.

В известен смисъл Хенрик сам не разбираше защо случаят придоби такава важност за него. В началото, когато го изпратиха да провери какво става на улица „Гла“, се чувстваше скован от страх. Без намесата на прокурор Кале Ховет, който предостави ценни процесуални насоки, Хенрик Холме щеше да се оплете здравата. Първоначалното разочарование, че не му позволяват да работи заедно с другите по големия случай, бавно се разсея, след като в смъртта на Сандер Мор Хенрик съзря шанс да се откъсне от досадните пътни произшествия. За първи път в живота си водеше разследване и всеобщата заетост след атентатите му осигуряваше самостоятелност. Беше чисто и просто вълнуващо. Чувстваше се като истински полицай, а това не се случваше често. На практика никога.

С течение на времето все повече го обземаше неприятното чувство, че в подозрението, с което в събота вечер така нескопосано беше конфронтирал Юн Мор, има нещо вярно.

Разговорът с бабата на момчето не осигури на Хенрик никаква отправна точка. Единственият резултат от посещението му във „Виндерен“ беше, че зърна Сандер. В коридора на жилището висеше снимка и нещо в погледа на момчето го развълнува. От всички страни му повтаряха, че Сандер е бил темпераментен и як. На снимката изглеждаше съвсем друг. В усмивката му се долавяше някаква сдържаност, която Хенрик не успя да разтълкува. Впрочем, в къщата на Елен и Юн нямаше нито една снимка на момчето, сети се той след кратък размисъл. Дори в кухнята, където обичайно хората закачат разни импровизирани кадри с магнити на хладилника.

„Странно — помисли си Хенрик Холме, — но едва ли има отношение към случая.“

В действителност той не разполагаше с почти нищо значимо от следствена гледна точка. Градеше подозренията си върху смътно безпокойство, вдъхнато му от снимка на Сандер в първи клас, и върху неохотния разказ на учителката как редовно идвал в клас е разни контузии.

„Дреболия“ — омаловажавало ги момчето.

Хенрик бързо прелисти до мястото, където се описваше последната фрактура на ръката му.

„Дреболия“ — отвърнал Сандер, когато Халдис Гранде го попитала как е пострадал.

Понякога Сандер охотно се впускал в подробен и увлекателен разказ как се е ударил, сподели учителката. За последното счупване на ръката обаче — драматичното падане от стълба, при което пуловерът му се закачил и баща му го уловил във въздуха — сцена като от филм — не пожелал да обели и дума.

— Дреболия — пошепна на себе си Хенрик.

Или лъжлива история, скалъпена от Юн. Именно той завел момчето на лекар.

Пулсът му се ускори. Дръпна чекмеджето. Извади от найлоновия джоб неподозрителните амбулаторни листове и ги запрелиства с треперещи ръце. Един-единствен път и двамата родители придружили сина си до „Волват“. Тогава потърсили медицинска помощ заради хронично недоспиване. Иначе на лекар го водела Елен. И след ужилването, и заради отита, варицелата и стомашните болки Сандер посетил лекаря с майка си. Пак Елен завела сина си в спешния център след злополуката на пързалката в училище.

Елен. Не Юн.

Хенрик напъха документите обратно в найлоновия джоб и посегна към купчината с подозрителни наранявания.

След падането от стълбището на терасата Юн Мор откарал сина си до спешния пункт. Бащата придружил Сандер и при двете счупвания на ръцете. Юн Мор завел сина си във „Волват“ и когато Сандер получил изгаряне втора степен, след като бръкнал в камината да извади влакчето си. Тук се забелязваше модел, схема на отреагиране, и то твърде отчетлива. Хенрик Холме преглътна.

Когато се налагаше да се измислят благовидни обяснения за пред хората и на Сандер да му бъде запушена устата, на лекар го водеше бащата, не майката.

— Да — процеди през зъби Хенрик Холме.

Все още за осъдителна присъда не можеше дори да се мисли. Нито дори за повдигане на обвинение. Хенрик Холме дори не разполагаше с преки улики срещу Юн Мор, но всичко това не можеше да е случайно.

Най-сетне Хенрик Холме беше сигурен в подозренията си. На Юн Мор му предстоеше да изпита на свой гръб валидността на максимата за убедения полицай.

Беше десет вечерта в петък. Ингвар спеше. Докато се бяха разхождали в планината, майката на Ингер Юхане се бе отбила и донесла тенджера с домашно приготвена яхния. Преди да овдовее, тя влизаше неканена в дома им с резервния комплекс ключове, който си бе изпросила, и ги чакаше. Сега обаче им изпрати съобщение, че е сготвила за цял полк и няма как да събере храната във фризера. Ако Ингер Юхане нямала нищо против, щяла да им занесе две порции. Щяла да влезе със своя ключ, да остави яхнията и да си тръгне.

Ако това се бе случило, преди майка й да овдовее, Ингер Юхане щеше да откаже.

Сега прие с признателност.

Ингвар ядеше безмълвно. Без да се усети, унищожи и порцията на Ингер Юхане. После взе душ, изразходи всичката топла вода, просна се в леглото и заспа.

Джак лежеше под масичката до дивана като мъртъв. Излетът измори и него. Само слабото хъркане издаваше, че е още жив.

Преди малко се обади Исак.

Ингер Юхане поговори десетина минути с Кристиане. Изненадващо тя и сега не спомена терористичните нападения — цяла седмица упорито отбягваше темата. Обикновено много по-незначителни събития стигаха да я разстроят дълбоко. В началото на лятото прочете статия във вестника за лос, който паднал на релсите в метрото и се наложило да го застрелят, и в продължение на няколко дни не беше на себе си. След двойното нападение над правителствения комплекс и остров Ютьоя чувствителният й вътрешен сеизмограф, неизменно отчитащ житейските трусове, бе отчел пикови стойности отвъд прага на нейната поносимост. Затова тя бе предпочела да игнорира случилото се. Исак не желаеше да я притиска и Ингер Юхане го подкрепяше изцяло. Рагнхил пък била твърде заета в басейна, за да говори с майка си. Ингер Юхане понечи да смъмри Исак, че е крайно време малката да е в леглото, но за щастие се въздържа.

Благодареше се, че децата са във франция, в къща без норвежка телевизия и без интернет.

Отново си даде сметка каква тишина цари в дома й.

Наля си чаша вино от картонена кутия върху кухненския плот.

„Тестът за бременност“ — сети се и се вторачи критично в чашата.

Не биваше да протака повече. Изля виното в мивката, изплакна старателно чашата и я пъхна в съдомиялната. Макар да не можеше да задържи това дете — нямаше нито място, нито време за бебе в живота й — мисълта да консумира алкохол й се стори нередна. В неделя бе изпила половин чаша, но тогава беше толкова изтощена, че изобщо не се замисли.

През цялата седмица си намираше извинения, за да отлага теста. От последния й цикъл бяха изминали едва осем седмици, следователно разполагаше с достатъчно време да направи аборт. Освен това представата да е бременна на тази възраст й се струваше абсурдна. Поне от година цикълът й беше нередовен. Спомни си оплакванията на майка си, че много рано е навлязла в критическата възраст. Тези особености се предават по наследство — май го беше чела някъде. Не беше бременна. Просто организмът й се настройваше за менопаузата. В тази възраст жени като Елен, които се съсипваха от тренировки, ставаха кожа и кости. Нейната физическа активност обаче се ограничаваше до разходките с Джак. Това слабо натоварване изобщо не беше достатъчно да се противодейства на безпощадните въздействия на гравитацията, а и с годините метаболизмът се забавяше. Днес дори не й прилоша. Време беше да си избие от главата мисълта за още едно дете. Промъкна се на пръсти в спалнята.

Ингвар спеше необичайно тихо. Лежеше свит на една страна, завит до брадичката, макар че в стаята беше топло и задушно. Ингер Юхане беше сигурна, че той е затворил прозореца — двамата вечно спореха дали да го оставят отворен, или не. Този път Ингер Юхане не посмя да го отвори — рискуваше да събуди Ингвар. Тя вдигна предпазливо коша с мръсното бельо и го отнесе в банята.

Изпитваше силна потребност да заключи вратата, но нямаше начин. След като Кристиане на два пъти заключи Рагнхил в банята, Ингвар скри ключа. Ще го преживея, окуражи се Ингер Юхане. Ингвар спеше дълбоко, пък и винаги чукаше, преди да влезе в банята. Тя провря ръката си между мръсните дрехи в коша. Най-сетне пръстите й напипаха картонената кутийка. Извади я.

Никога не беше виждала и правила такъв тест. С Кристиане и Рагнхил отиде направо на лекар веднага щом усети симптоми на желаната бременност. Сега изпитваше главно сковаващ страх. Разпечата теста, въпреки че пръстите й отказваха да й се подчиняват. Скъса опаковката и за момент се изплаши да не е съсипала и листовката.

След четвърт час Ингер Юхане вече не изпитваше страх. Седеше върху спуснатия капак на тоалетната чиния с ясното съзнание, че носи дете в утробата си. „Ще е момче“ — беше сигурна. Момченце. Може да го кръсти Таряй. Притисна ръка към корема си и задиша учестено, твърдо убедена, че очаква син.

Тестът се крепеше на ръба на мивката. На дисплея пишеше: „Бременност 3 +“.

Три седмици или повече.

От три седмици носеше живот в утробата си. Пресметна кога ще се роди. Някъде през март. Ингер Юхане и Ингвар ще си имат пролетно бебе. Всичко ще се уреди, със сигурност. Познаваше Ингвар. Постъпи глупаво, като го хвана неподготвен с въпроса си в планината. И той отговори съвсем първосигнално. Съобщеше ли му какво им предстои, неговото необмислено „не“ бързо щеше да се превърне в „да“. Ингвар ще се зарадва, беше сигурна тя, също както нейният страх се преобрази в трепетно очакване още щом на екранчето се появи пясъчният часовник.

Но ще се наложи да почака.

Отново впи поглед в „писалката“, която й показваше, че носи дете. Не изхвърли теста — сърце не й даваше — а бързо го прибра в кутийката на неизползвания и я натъпка на дъното на коша за пране.

Ще изчака.

В момента Ингвар изживяваше силен стрес. Нищо не беше както преди. Очакваше се процесът да започне едва през следващата година, но рано или късно работното ежедневие на Ингвар щеше да се нормализира. Струваше й се твърде рано да му каже. От атентатите бе минала едва седмица. Ще му го съобщи след месец, когато лятото свърши и Норвегия все някак възвърне предишния си облик. Никой не би издържал да живее дълго така, както живееха хората сега. А дотогава тя щеше да носи детето сама.

Телефонът в дневната иззвъня.

„Само да не събудят Ингвар“ — сепна се Ингер Юхане и изхвръкна от банята.

Нейният мобилен телефон. Сграбчи го панически и се просна на дивана.

— Ало?

— Здравейте. С Ингер Юхане Вик ли говоря?

— Да. Извинете, трябва само… Да, аз съм.

— Обажда се Агнес Крог. Не знам дали ме помните, но…

— Майката на Елен! Как да не ви помня!

— Прощавайте, че се обаждам толкова късно, и то в петък. Просто…

Чу се шум. Ингер Юхане прехвърли телефона в другата си ръка и се намести по-удобно.

— Няма нищо — отговори тя. — Будна съм, пък и съм сама.

— Благодаря ви. Обаждам се да попитам дали е възможно да се срещнем максимално скоро. Искам да обсъдя с вас въпрос, който не е за телефонен разговор.

— Можем да се срещнем, разбира се.

Ингер Юхане бе готова да изкаже съболезнования, но се сети, че Агнес и Турбьорн Крог не са виждали внука си от три години. Въпреки това й се струваше редно да засвидетелства някак съпричастността си към тяхната мъка, ала не й хрумна подходяща реплика. Майката на Елен я изпревари.

— Сега живеем в Лилехамер — съобщи тя. — Навярно не знаете.

— Не, не знаех…

— Когато Турбьорн се пенсионира и престанахме да бъдем част от живота на Елен и Сандер, продадохме къщата и се преместихме. И двамата сме родом от Лилехамер.

— Аха…

— Четох за вас, Ингер Юхане. Във вестниците и в интернет. Двамата с Турбьорн преценихме, че е най-добре да говорим първо с вас. Никак не ни се иска да…

В слушалката се чу пукане като от силен вятър.

— В хижата съм — извика Агнес. — Секунда!

Ингер Юхане мушна ръка под колана си. Усещаше кожата си още по-опъната. Разкопча най-горното копче на панталона си и освободи пристегнатия си корем. Май бяха минали повече от три седмици. „Сигурно е станало в навечерието на празника на Санкт Ханс^[4]“ — сети се тя. С Ингвар гостуваха на негов колега в Аскер и се наложи да нощуват в мазето, защото не намериха такси. Тоест, преди пет седмици.

— Ало — обади се отново Агнес. — Тук горе връзката е лоша, но се надявам, че сега се чува по-добре. Намирам се на ръба на една скала. Чувате ли ме?

— Да.

— Какво ще кажете за понеделник?

— За понеделник ли? Да, мисля, че ще успея. Сутринта или…

— Зависи изцяло от вас. Понеже онова, за което искам да говоря, е доста…

Порив на вятъра отнесе половината изречение.

— Ало! — извика Ингер Юхане. — Бихте ли повторили? Не ви чух.

— Искам да обсъдя с вас един крайно деликатен въпрос. Затова предпочитам да не сядаме в кафене. Много ли ще е нахално, ако се самопоканя у вас? Или в кабинета ви, ако не сте в отпуск? Или… боже, съвсем изключих, че сме в разгара на лятото и може изобщо да не сте в Норвегия…

— Спокойно. В отпуск съм, но съм в Осло. Елате у дома. В дванайсет удобно ли е?

— Чудесно. Хиляди благодарности.

— Мога ли да попитам за какво става дума? — малко необмислено изтърси Ингер Юхане. — Поне подскажете.

— За Сандер — отговори Агнес Крог. — Едва преди три дни научихме за смъртта му. Юн се обади.

На Ингер Юхане й се стори, че чува бързи, неравномерни стъпки — явно Агнес Крог търсеше завет. Дишаше тежко и Ингер Юхане отдръпна телефона на сантиметър от ухото си, за да се избави от пукането в слушалката.

— А нещо по-конкретно? — помоли тя, когато шумът най-сетне утихна.

— Не е за телефон — настоя Агнес Крог. — Но имам съмнения, че Сандер е бил малтретиран от баща си. Всъщност съм почти сигурна.

— Едно трябва да ви се признае — отбеляза прокурор Тове Бюфюр. — Много сте упорит. Съвсем нелошо качество за полицай.

Наближаваше полунощ. Широката, импозантна, дъгообразна сграда на „Грьонланслайре“ 44, където се намираше Главното полицейско управление в Осло, все още не спеше. От прозорците мъждукаше бледа светлина, а минувачите виждаха неспирно движение на хора през вратите — съвсем като в натоварен делничен ден. Хенрик Холме седеше в своя временен, почти празен кабинет. Мобилният телефон завибрира върху бедрото му. Мушна ръка в джоба на панталона, за да го изключи дискретно.

— Спрете му звука на този телефон — сряза го прокурорката. — В момента водим разговор.

Той се подчини и пусна апарата в раницата.

— Свършили сте много работа — продължи тя, опитвайки се да сподави прозявката си. — Но здравата сте се оплели. Проблемът е, че явно прекалявате с криминалните сериали. За какъв дявол сте посетили учителката в Грурю? И бабата? Не можеше ли просто…

Тя се почеса по челото и леко поклати глава. Преди няколко дни ноктите й бяха червени, но сега лакът се беше излющил почти наполовина. Това й придаваше лековат вид. Но щом прикова поглед в него, Хенрик мигом преосмисли впечатлението си.

— Идиот — промърмори примирено тя.

— Обаче открих доста неща — възрази той боязливо.

Тя се облегна назад и положи длани върху подлакътниците. Яркочервената блуза се опъна над гърдите й и в процепа между две копчета Хенрик Холме зърна яркочервен сутиен. Едва преглътна.

— Очите ми са тук горе — тя посочи с два пръста.

Той вдигна глава към някаква точка на стената, точно над главата й, и се постара да гледа само в нея.

— На четирийсет и осем години съм — продължи тя с усмивка, която той не можа да разтълкува. — С наднормено тегло и съм лесбийка. Потърсете си по-подходящ обект.

Проклетата адамова ябълка затанцува ча-ча-ча. Досега Хенрик Холме беше докосвал жена точно три пъти и двата пъти си остана само с докосванията. Третото момиче беше толкова пияно, че той можеше да прави, каквото си иска. А онова, което искаше, той го свърши за секунди. Тове Бюфюр му напомняше за майката на негов съученик — пищна, мургава и толкова предизвикателна, че въображението му мигом се развихряше щом се сетеше за нея. Опита се да мисли за рибен огретен и кървавица в една чиния. Това помогна. Догади му се.

— Кога е погребението?

— Защо се интересувате?

— Ами не ви ли се струва редно в скоро време да положат клетото дете в земята!

— Тялото е в моргата. Докато не сме сигурни дали не е налице престъпление, не можем да го освободим, нали?

Тове Бюфюр театрално сведе брадичка към гърдите си и бавно поклати глава.

— Ако разследването откара още няколко месеца, това означава ли, че момчето ще продължава да си лежи в моргата? Да не мислите, че горе имаме на разположение хладилна камера, където да съхраняваме безсрочно труповете от проточилите се случаи?

Тя издиша, по-точно изпръхтя като кон.

— Нали резултатите от аутопсията са пристигнали!

— Да, да…

Хенрик драскаше с нокът по панталона си.

— Погрижете се веднага да уредят формалностите — изфуча тя, изправи гръб и добави: — Или не. Забравете. Аз ще се заема.

Хенрик Холме се досещаше накъде отиват нещата.

— Трябва да признаете… — подхвана той, стараейки се гласът му да звучи твърдо. — Трябва да признаете, че изглежда подозрително — Юн Мор е придружавал сина си само в случаите, когато е била налице някоя от онези „дреболии“, за които момчето е отказвало да говори.

Усети как от мишниците му руква пот.

— Открих доста неща. Докладът от огледа на местопрестъплението не става за нищо. Криминалистката пристигна каталясала в три сутринта. Междувременно Юн Мор е успял да заличи следите. Установено е единствено, че по преносимата стълба няма кървави следи, само по паркета в дневната. И то съвсем бледи. Юн Мор се е престарал с парцала, а това доказва, че съвестта му не е чиста. — По слепоочията му избиха капчици пот. — По фенерчето също имаше кървави следи — продължи той. — Изходът е ясен. Въпросът е обаче дали Сандер е паднал върху фенерчето и при удара си е счупил черепа, или някой го е цапардосал с фенерчето.

Тове Бюфюр го наблюдаваше безизразно. Хенрик предпочете да разчете реакцията й като окуражителна подкана да продължи.

— По фенерчето открих отпечатъци от двамата родители. По-ясни са тези на Юн Мор. Имам доста идеи за по-нататъшния ход на разследването.

— Не се хабете — посъветва го прокурорката, пое дълбоко дъх и Хенрик Холме отново видя кървавочервения сутиен. — Случаят ще бъде прехвърлен на друг колега.

— Как така?

— Сигурно разбирате — отвърна тя меко, но пренебрежително. Все повече му напомняше за неустоимата майка на съученика му. — Утешете се с това, че ме убедихте — продължи тя. — Струва ми се, че сте напипали нещо. Натъкнали сте се на доста интересни факти. Но случаят е сериозен, Хенрик, затова ще го възложа на по-опитен следовател. Въпреки че в момента се борим с най-тежкото престъпление в историята на нашия полицейски окръг, не бива да си затваряме очите пред други важни случаи. Дайте ми документите, моля. Всичките.

— Но…

— Дайте ги.

Тове Бюфюр стана и протегна длан. Полата й се бе набрала в ханша. Лъхна го дискретен аромат на парфюм, когато тя размаха нетърпеливо ръка и повтори:

— Документите. Веднага.

Хенрик неохотно издърпа най-горното чекмедже и извади зелената папка.

— Благодаря — кимна тя и посегна към папката. — И копията.

— Не съм правил копия.

— Естествено, че сте направили — отвърна раздразнено тя. — Нали по правилник сме длъжни да преснимаме всички документи. Стига сте ме будалкали.

— Не съм правил копия! — настоя той. — Кълна се!

Тя го измери с изпитателен поглед. Хенрик се опита да не мига. Ококори се, без да отмества поглед от скептичните тъмнокафяви очи под бретона, от който стърчаха няколко опърничави косъмчета.

— Даже това не сте свършили както трябва — изсъска гневно тя, обърна се рязко и си излезе.

Хенрик издърпа второто чекмедже, извади преснетия екземпляр и го прибра в раницата си.

— Върви по дяволите — промърмори той и реши да се прибере вкъщи.

Бележки

[1] В памет на жертвите на терористичните атентати в правителствения комплекс и на остров Ютьоя жителите на Осло организираха мемориално шествие, като вместо факли участниците носеха рози — от съображения за сигурност. — Б.пр. ↑

[2] OsLove — специфична игра на думи от името на норвежката столица Осло и англ. love — „любов, обич“. Комбинацията се използва най-често с хаштаг в социалните мрежи и е израз на солидарността на норвежците с жертвите и пострадалите в атентатите, дело на Андерш Брайвик. — Б.пр. ↑

[3] Foul play (англ.) — нечестна игра. — Б.пр. ↑

[4] Празникът на Санкт Ханс (датското име на Йоан Кръстител), или Мидсомер, се отбелязва на 24 юни (по нашему Еньовден). В навечерието му, на 23 юни, обикновено хората се събират и палят ритуални огньове. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ане Холт Смърт в сянка (4)

Метаданни

Данни

Смърт в сянка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта глава

Ане Холт
Смърт в сянка (4)