Ане Холт
Смърт в сянка (5)

Пета глава

Календарът показваше първи август. Понеделник.

Ингер Юхане прекара уикенда в градинска работа. Това за пореден път я наведе на мисълта колко по-добре би било да живеят в апартамент. По моравата растяха мъх и глухарчета. Лехата с лалета към улицата изглеждаше красива само една-две седмици през пролетта. Сега бе обрасла е растения, непознати на Ингер Юхане и определено не красиви. Посипаната с чакъл алея към входната врата тънеше в толкова гъсти бурени, че тя сериозно се замисли дали да не я асфалтира на своя глава.

Въпреки това й се отрази добре да постои навън, да положи физически труд. Да си припомни, че животът продължава — също като лупините, които, настанили се пред оградата едва преди няколко години, сега бяха на път да превземат цялата градина.

Ингер Юхане не си спомняше кога за последно е имала толкова свободно време. Не ходеше на работа, децата отсъстваха, Ингвар излизаше в осем и се връщаше късно вечерта. Ежедневието й не можеше да се нарече почивка, а по-скоро безвремие. Възможността да прави каквото си иска й носеше неприятна несигурност. Ингер Юхане не беше свикнала да се съобразява само със собствените си желания. Непрекъснато се улавяше да седи на дивана, зареяла празен поглед в пространството, без ни най-малка идея с какво да се захване.

Стана дванайсет без десет. Тя седеше и се взираше в прясно изпечените пшеничени хлебчета. Като изстинеха, съвсем нямаше да стават за ядене. Не бухнаха — сигурно заради маята. Навярно е била с изтекъл срок на годност — Ингер Юхане не се сети да провери опаковката. Във всеки случай хлебчетата станаха мънички и твърди, а на всичкото отгоре ги прегори. Някои почерняха. Ако колата й благоволеше да запали, би могла да отскочи до близката бензиностанция и да купи хлебчета оттам. Посегна към едно хлебче и го разряза на две. Е, вътре поне беше светло. Само че почти сурово.

На вратата се позвъни.

— По дяволите! — прошепна Ингер Юхане, изхвърли хлебчетата в кофата за боклук, отвори един долап, извади опаковка бисквити и ги изсипа в чиния. — Идвам! — извика тя.

Агнес Крог подрани с няколко минути. Протегна й ръка със сериозно изражение. Вместо да се ръкува с нея, Ингер Юхане се наведе и направо я прегърна. Двете останаха така малко по-дълго от общоприетото и когато Ингер Юхане се откъсна от обятията на възрастната жена, видя сълзи в очите й.

— Знам — пошепна тя и стисна дланта й. — Заповядайте, влезте.

Агнес Крог представляваше една по-симпатична версия на Елен. С възрастта русата й коса беше станала пепелява, ала все така разкошна, дълга до раменете. Снагата й се бе поналяла с няколко килограма, но това й отиваше, смекчаваше очертанията на лицето й. Зъбите й навярно са избелени, установи Ингер Юхане, когато седнаха край масата в кухнята и Агнес се усмихна бързо и смутено. Имаше слънчев загар и румени бузи. Очевидно полагаше грижи за външността си, но без да изнурява тялото си като Елен.

— Наистина съжалявам, че ви безпокоя — подхвана тя. — Посред летния отпуск и изобщо…

— Ни най-малко не ме безпокоите. Тъкмо напротив. Приятно ми е да се видим.

Това беше вярно. Ингер Юхане се радваше на гостенката си и вече дори не се ядосваше заради провала с хлебчетата.

— Как са децата? — поинтересува се Агнес Крог. — Добре ли са?

— Добре са. Растат. В момента са на почивка във франция с Исак.

— И двете ли?

— Да. Кристиане не може без сестра си. В това отношение Исак е много разбран.

— Значи сте успели.

— В какъв смисъл?

Ингер Юхане наля кафе, седна и побутна чинията с бисквити към гостенката.

— Успели сте да постигнете компромис. Да приложите съвременния модел „твоите, моите и нашите деца“.

— Е, не стана от раз. Голям плюс е, че Исак няма други деца. И е много широко скроен. Винаги е бил такъв.

— Не е късно да се сдобие с още наследници. Мъжете могат да създават деца до дълбока старост. При нас, жените, е много по-трудно.

Ингер Юхане се усмихна насила и вдигна чашата си.

— Искахте да говорим за Сандер?

Агнес Крог явно се чувстваше притеснена. Сякаш изтръпваше при мисълта да подхване онова, за което бе дошла, и бе очаквала повече общи приказки, преди да заговори по същество. Не се бяха виждали от години. Внезапно изгуби увереност. Примигна и посегна към бисквитите. Взе една и я погледна втренчено, без да я поднесе към устата си.

— Турбьорн смята, че е редно да се обърнем към полицията. Според мен това би било… своеобразно предателство. Въпреки че Елен вече не желае да има нищо общо с нас, тя си остава наша дъщеря. Единственото ни дете.

Тя млъкна, остави бисквитата в чинийката и притисна дясната си ръка към гърдите.

— Бях толкова отчаяна. Първо, когато Елен реши да се омъжи за Юн. Така и не разбрах какво намира у него. Можеше да има когото си поиска. Всеки, когото пожелаем!

Стресната от внезапното избухване, Ингер Юхане счупи една бисквита. Постара се дискретно да събере трохите.

— Юн има много положителни качества — изтъкна тя. — Според мен Елен се е впечатлила от…

В действителност тя нямаше представа какво е намерила Елен у Юн. Връзката им си остана непонятна за цялата приятелска компания. Освен за Ингвар — той смяташе, че Юн е спечелил Елен с решителния си характер. Елен беше свикнала мъжете непрекъснато да й угаждат. Юн обаче пое кормилото още от първия ден.

— Във всеки случай бях безсилна да я вразумя — заяви Агнес Крог, когато Ингер Юхане не завърши изречението. — Двамата с Турбьорн положихме максимални усилия да намерим общ език с Юн. Разбирахме се сносно, поне в началото.

— А после?

— После знаеш… Толкова аборти. Елен и Юн буквално се бяха вманиачили по идеята да имат дете. Веднъж си позволих да им подхвърля идеята да си осиновят. Трябва да е било след второто помятане. Елен беше тотално изчерпана. Юн побесня.

— Чак толкова?

— Във всеки случай стана много рязък. Очевидно вече бяха водили този спор и той бе надделял. Елен беше склонна да осинови дете, сигурна съм. Все пак е моя дъщеря, познавам я.

„Изобщо не предполагаш колко малко знаят майките за децата си“ — апострофира я наум Ингер Юхане.

— Да — промърмори тя и изсипа трохичките в чинийката си.

— След третия аборт Елен стана неузнаваема. Тогава продаде практиката си. Не е полезно за здрава, жизнена жена в разцвета на силите си да бездейства по цял ден. Съвсем се побърка, особено след като започнаха да посещават редовно онази инвитро клиника във Финландия, където я тъпчеха с хормони.

— Защо всъщност продаде практиката си?

Ингер Юхане осъзна едва сега, че никога не е задавала този въпрос на Елен. На една вечеря преди много години Елен и Юн обявиха новината и вдигнаха наздравица по този повод. Представиха продажбата като желано събитие, което им е донесло облекчение, пък и доста пари.

— Идеята дойде от Юн — обясни Агнес Крог. — Той сякаш искаше непрекъснато да контролира Елен. Не можа да понесе мисълта, че тя е финансово независима от него. Е, сама не би могла да си позволи сегашната им къща, но нима им е притрябвал такъв палат? След като продаде практиката си, Елен стана негова собственост. Разбирате ли?

Ингер Юхане кимна уморено.

— После Елен забременя. Най-сетне.

Агнес се взираше в празното пространство.

— Всички се радвахме. И Елен, и Юн, и ние. Бременността протече без усложнения. Даже не й прилошаваше. Коремът й стана огромен, но не й тежеше чак толкова. Сандер се роди почти пет килограма, знаете ли?

Ингер Юхане нямаш понятие колко е тежало момчето при раждането си. Видя го за първи път, когато беше на шест месеца. Отново кимна.

— След появата му на бял свят мъчнотиите пак започнаха — продължи Агнес. — Сандер беше невероятно… буден. — Усмихна се, приглади косата зад ухото си и отпи глътка кафе. — Спеше малко. Почти никак. С Турбьорн се опитвахме да отменяме Елен и Юн, но тогава и двамата още работехме и разполагахме с ограничено време. Доколкото знам, и Хелга, майката на Юн, им е предлагала помощ, но на нейната възраст здравословните проблеми зачестяват. Тя е двайсет години по-голяма от мен.

— Отглеждането на бебе често е крайно изморително — промълви Ингер Юхане. — Смятате ли, че Сандер още тогава е давал признаци, че е по-различен?

Агнес се замисли. Поднесе чашата към устата си, без да отпива, и присви очи.

— Мисля, че да. Аз имам само едно дете, но все пак съм медицинска сестра. Когато беше бебе, изчетох много за проблемите със съня и разбрах, че Сандер е необичайно трудно дете. Опитваха лечение след лечение, но нищо не помогна. Само объркаха детето още повече.

— А Елен е изнемогвала.

— Да. Юн също, мисля, трябва да му се признае. Точно тогава стана ясно колко му е изгодно Елен да не работи. Знам, че по онова време често спеше в стаята за гости.

— Кога премина този период?

— На практика не премина. На една годинка малкият все пак спеше по цяла нощ, без да се буди. Това беше голям напредък. Но приспиването му напомняше истински спектакъл.

Тя се засмя унило, Ингер Юхане също се усмихна.

— Как ли не се опитваше Юн да го измори преди лягане — продължи Агнес. — Играеха си, лудуваха… Изобщо не помагаше. Понякога, след като изчерпеха всички други трикове, го качваха в колата и тръгваха да обикалят из квартала, докато заспи. А за да го пренесеш от столчето в къщата, без да се събуди, се искаше голям майсторлък. С времето Юн стана много умел.

Агнес остави чашата и я избута по-навътре.

— Странното беше, че у нас момчето се държеше почти нормално. През уикендите се случваше да го вземем в дома ни. Е, пак си беше неспокоен и разконцентриран. После…

Очите й овлажняха.

— После престанаха да го водят при нас — довърши тихо тя. — Жалко, защото бяхме овладели някои доста ефикасни трикове.

— Така ли? Какви?

— Оставяхме го да рисува преди лягане. Рисува с огромно желание. Впрочем ние отдавна не сме го виждали и кой знае дали…

— Винаги е обичал да рисува — кимна Ингер Юхане. — Рисуваше навсякъде. Идеше му много отръки, съдейки по беглите ми впечатления.

Спомни си заличените коли по тавана в стаята на Сандер. Нито Кристиане, нито Рагнхил можеха да докарат толкова детайлни и съразмерни фигури.

— Успокояваха го и плюшените животинчета — подхвана отново Агнес. — Незнайно по каква причина Юн и Елен му взеха любимото мече, когато беше едва на три годинки. Бяха си втълпили, че за момчетата е вредно да си играят с плюшки. Пълна глупост, нали? У нас му давахме едно кафяво зайче. Обожаваше го. Разрешавахме му да рисува един час, като го предупреждавахме, че после веднага идва време за сън. Гушваше зайчето и заспиваше веднага.

— Не вярвам разногласията ви за плюшените играчки да са довели до драматичния разрив между вас двете с Елен — отбеляза Ингер Юхане.

— Не. Постепенно се натрупаха доста неща. Направи ни впечатление, че Сандер често идва у нас с малки…

Агнес очевидно се двоумеше каква дума да употреби.

— … наранявания — довърши най-сетне.

Ингер Юхане мълчеше.

— Посиняло око — продължи Агнес след доста продължително мълчание. — Оток тук, натъртване там. Понякога ранички от изгаряне. Нищо по-сериозно, затова в началото не им обърнахме внимание. Все пак Сандер е много буйно дете. Нямахме голям опит с момчето и макар още да не му бяха поставили диагнозата ХРНВ, си давахме сметка, че той е необичайно активен.

Джак се бе разположил под масата между двете жени, отпуснал муцуна върху крака на Ингер Юхане. Явно беше ял нещо трудносмилаемо, защото газовете, които изпускаше на неравни промеждутъци, смърдяха непоносимо.

— Извинете ме за кучето — рече Ингер Юхане и стана да отвори прозореца. — Вече е много старо. Кажи-речи дядо. Отивай в спалнята, Джак! Марш в спалнята!

Това беше единствената команда, която кучето изпълняваше. Тя му осигуряваше свободен достъп до иначе забраненото легло. Джак се надигна и тромаво прекоси помещението. Опашката му се влачеше по пода.

— Повдигнахте ли въпроса за раните пред Елен? — попита Ингер Юхане и отново седна.

— Забавихме се доста. Просто и през ум не ни мина, че е възможно някой друг да го е наранил. Че точно нашият внук е жертва на… Кой би си помислил такова нещо? — разпери тя безпомощно ръце и прикова поглед в Ингер Юхане.

Въпросът остана без отговор. Агнес въздъхна и продължи:

— По едно време Сандер изобщо не искаше да се прибира вкъщи, след като бе прекарал у нас почивните дни. Понякога нощуваше у нас и през седмицата; сутрин тръгваше с голямо желание за детската градина. В неделя вечерта обаче посърваше, дойдеше ли време да се прибира у дома.

— Децата често предпочитат да бъдат при баба и дядо — вметна Ингер Юхане с лека усмивка. — Рагнхил устройва истинска сцена, когато отивам да я взема от майка ми, защото там пада голяма забава. Сравнително наскоро се скъса от рев по целия път към къщи, защото си тръгна, преди да е довършила пъзела, който двете с баба й почти бяха подредили.

Агнес не отговори на усмивката й.

— Смятам, че знам достатъчно за децата, та да мога да разбера кога едно дете капризничи и кога действително има основания да проявява упорство.

— Естествено.

— Сандер не се глезеше. Отказваше да се прибере вкъщи, защото се страхуваше от нещо. От… физическа разправа. Ето, казах го.

Ингер Юхане изпитваше нарастващо раздразнение, което не можеше да си обясни. Първоначално го отдаде на призивното поведение на Агнес, на умоляващите й очи, на боязливите въпроси, с които целеше да се увери, че Ингер Юхане е съгласна с нея. Впоследствие обаче осъзна, че цялата ситуация й е просто неприятна. Агнес не би могла да запази безпристрастност в оценката си за Елен, камо ли пък за Юн. Разривът в отношенията им отпреди три години беше окончателен и каквото и да го беше предизвикало, Ингер Юхане беше сигурна, че Елен е имала основателни причини да прекрати всякакви контакти с родителите си. Отначало Ингер Юхане бе приела срещата с Агнес Крог като приятно разнообразие, макар да знаеше, че майката на Елен таи чудовищно подозрение. По всяка вероятност това подозрение щеше да се окаже безпочвено и Ингер Юхане очакваше да утеши успешно разтревожената баба на Сандер. Да я увери, че той е бил щастлив и че гибелта му е трагично събитие, за което виновни няма.

Беше се приготвила да изслуша търпеливо опасенията на възрастната жена, но разговорът взе насока, която напомняше злословене.

— Разбирам, че сте съкрушена от случилото се — подхвана тя. — Не по-малко от Елен и Юн. Намирам обаче, че не е редно да отправяте такива обвинения. Щом сте били толкова разтревожени, защо, за бога, не сте реагирали своевременно? Каква полза да хвърляте такива твърдения сега, когато Сандер вече го няма? Та вие дори не знаете как е живял внукът ви през последните години!

Ингер Юхане усети, че говори твърде високо. Беше ядосана, но се опита да смекчи гневното си избухване, като бутна чинията със сухи бисквити към гостенката си.

— Вземете си.

— Ще ви покажа нагледно — отвърна беззвучно Агнес.

— Какво?

Агнес извади от джоба си мобилен телефон. Смартфон марка „НТС“, един от първите модели. Някога Ингвар имаше такъв, Ингер Юхане го помнеше, но сигурно е било доста отдавна.

— Запазихме го — обясни Агнес. — Ще видите как изглежда Сандер, когато го взеха след последния му престой при нас. Показах материала на Елен и тя заяви, че повече не иска и да чуе за нас.

Гласът й изцяло бе загубил призивната си мекота. Включи телефона и затърси нещо, навярно снимка, помисли си Ингер Юхане. Сега лицето на Агнес изразяваше непоколебимост и авторитет. Устните й се опънаха, а дъвкателните мускули издаваха, че стиска зъби на равни промеждутъци.

— Вижте — тя подаде телефона над масата.

Ингер Юхане нямаше никакво желание да го взема.

— Няма ли да се престрашите? — попита Агнес.

Ингер Юхане посегна неохотно.

Оказа се не снимка, а видеоклип. Преди да го види, чу писък на момче. Сграбчи телефона. Кадрите се оказаха още по-страшни от чутото. Записът беше долнокачествен, картината подскачаше. В помещението, където се разиграваше сцената, беше сумрачно, но достатъчно светло, за да се проследи какво се случва.

Това не беше инат или желание да правиш напук. Избликът на петгодишния Сандер се намираше на светлинни години от капризите на повечето деца — като по-малка Рагнхил например нерядко се тръшкаше, когато не станеше на нейната.

Това тук беше страх. Когато фигура на възрастен сграбчи детето и го извлече през вратата, клипчето свърши.

— Сега вярвате ли ми? — попита Агнес Крог, взе си бисквита и отхапа.

 

 

Хенрик Холме седеше отново в първия си кабинет. Две огромни купчини следствени документи запълваха лявата страна на бюрото. От дясната сутринта подреди тънко тесте папки със случаите, които смяташе, че е приключил. Въпреки усилената работа тестето не набъбна особено.

Когато постъпи на работа в управлението, пътнотранспортните нарушения го забавляваха. Нарушителите на правилата за движение по пътищата изтъкваха най-невероятни извинения за провиненията си. Възможността да загубят шофьорската си книжка направо вбесяваше някои, повечето обаче избираха противоположната стратегия. Угодничеха и се подмазваха, плачеха и се вайкаха. Очевидно отнемането на шофьорската книжка се приемаше като по-страшно наказание от затвора и солените глоби. Хенрик Холме разбираше защо се тюхкат така. Бе отраснал в село, където почти не минаваха автобуси. Чувстваше се като хлапак, изцяло зависим от родителите си — до деня, когато навърши осемнайсет — минималната възраст за правоспособност при управление на лек автомобил.

Хенрик Холме умираше от скука.

Случаите почти не се различаваха един от друг. Повечето извършители бяха съвсем нормални хора. Данъчни инспектори и учители, водопроводчици и пенсионери, които не можеха да разчитат пътните знаци.

Хенрик Холме не желаеше да вгорчава живота на нормални хора. Искаше да преследва престъпници. Кратката седмица, през която му позволиха да поработи върху истински случай, му напомни защо изобщо бе станал полицай. Искаше да бди над тържеството на реда и закона и да закриля беззащитни жертви. Когато на дванайсет години реши да стане детектив, определено не си представяше, че ще се занимава с бумащини.

Обезсърчено отвори една папка.

Петдесет и четири годишен мъж, заловен на Е16 край Алнабрю да шофира със 147 километра в час. „Грубо нарушение“ — отсъди Хенрик Холме и включи компютъра, за да изпрати на извършителя призовка за разпит. За такова провинение се полагаше дори лишаване от свобода.

Стационарният телефон иззвъня. За момент Хенрик Холме го погледна втренчено, после вдигна слушалката, прокашля се и се постара да придаде на гласа си малко по-плътен тембър:

— Да, моля.

— Здравейте — отговори глас от другия край на линията. — Обажда се Елин Фос. Оставили сте ми съобщение с молбата да се обадя.

Личната асистентка на Сандер в училище, сети се веднага Хенрик. В слушалката се чуваше леко ехо, неприятен свирещ тон заглушаваше гласа на жената.

— Да! Само че… Чувам ви, сякаш се намирате много далеч.

— Така е. В Австралия съм. Съжалявам, че се обаждам едва сега, но чак сега се добрах до стационарния телефон на мои приятели. На почивка съм, а мобилните услуги са толкова скъпи и…

Гласът се изгуби.

— Ало?

— Тук съм! — почти извика тя. — Уточнявате, че става дума за Сандер Мор. Станало ли е нещо с него?

Хенрик се колебаеше какво да отговори. След посещението си в дома на Халдис Гранде остави съобщение на Елин Фос, но без да споменава, че Сандер е мъртъв. Стори му се нередно да й го съобщи по гласовата поща. Елин Фос се бе грижила за Сандер в продължение на няколко години и навярно се беше привързала към момчето. Строго погледнато, Хенрик извършваше нарушение, като говореше с нея. Би трябвало да я пренасочи към следователя, поел случая. Хенрик Холме вече не работеше по казуса „Сандер Мор“.

— В момента имате ли достъп до компютър с инсталиран скайп? — попита той.

— Да — гласът й пристигаше със закъснение.

— Бихте ли ми казали потребителското си име? Така ще поговорим по-спокойно.

— Елинфосекал — свързано, без интервали и главни букви — отговори тя и го издиктува буква по буква.

Хенрик затвори телефона и се свърза с Елин Фос на личния си лаптоп. Тя се оказа много по-различна, отколкото си я беше представял.

— Здравейте — поде колебливо той.

— Привет!

Представяше си, че асистентите в образователната система са млади и неопитни, фактът, че тя обикаля Австралия, подхрани очакванията, че Елин Фос е в средата на двайсетте, с боядисана в черно коса, пиърсинг на носа и татуировка на шията.

— Изгарям от любопитство да разбера по какъв повод ме търсите — подхвана тя и се усмихна към камерата. — Не ми се случва често да си имам вземане-даване с полицията.

Прошарените й коси бяха събрани — вероятно в кок, макар да беше трудно да отгатне, защото я виждаше във фас. Изглеждаше бодра и стройна, но със сигурност беше прехвърлила петдесетте. А може да беше и още по-възрастна. От картината имаше какво още да се желае, но Хенрик забелязваше доста признаци, че Елин Фос е в напреднала възраст. Тя имаше тесен, малко крив остър нос. Сянката от лампата, поставена наблизо, го разрязваше на две като с нож. Носеше розов потник. Кожата под мишниците й беше много отпусната. Елин Фос бе хванала забележителен загар, а кожата по шията и деколтето беше грапава и изпъстрена със старчески петна.

— Сега в Австралия не е ли зима? — попита той.

— Аз се намирам в Куктаун — отговори с усмивка тя. — На север. Не знам какъв сезон се пада, но за нас, норвежците, това време си е истинско лято.

Внезапно посегна към устата си с тясната си ръка с къси нокти.

— Да не ме търсите във връзка с покушенията? Всички мои близки изпратиха съобщения, че са добре. Не се сещам да познавам човек, който…

Наведе се към камерата и очите й станаха още по-големи.

— Не — побърза да отрече Хенрик. — Нищо подобно.

Тя отпусна ръка и въздъхна шумно.

— Както ви казах, обаждам се във връзка със Сандер Мор — продължи Хенрик. — Той почина.

Елин Фос не реагира. Застинала, се взираше в камерата, все още с облекчената усмивка отпреди малко. Хенрик вече бе готов да провери дали връзката не се е разпаднала, когато тя вдигна ръце и закри лицето си.

— Не може да е вярно — изрече тя с полузадавен глас. — Просто не може да е истина.

— Но е самата истина. Съжалявам, че трябваше да ви го поднеса по този начин.

Тя сне ръце от лицето си и удари по масата. Явно улучи лаптопа, защото картината се разлюля силно.

— Нека отгатна — заговори високо тя. — Паднал е от някое проклето дърво. Или се е преобърнал с колелото. Или се е подхлъзнал по някое шибано стълбище. Познах ли?

За жена на солидна възраст, при това служителка в просветната система, Елин Фос се изразява доста вулгарно, установи Хенрик.

— Почти — кимна той. — Паднал е от висока преносима стълба в дневната. В дома си.

Жената в Австралия се разплака. Отново скри лице в шепите си и се наведе толкова напред, че Хенрик виждаше само косата й. Увери се, че сивата й грива наистина е усукана в дебел кок, фиксиран с гребенчета.

— Наистина съжалявам — повтори той, докато се мъчеше да измъдри някоя по-подходяща реплика.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

Тя пое дълбоко дъх и скочи от стола.

— Не на мене тия врели-некипели! — извика тя.

Едно гребенче се изхлузи и над ухото й падна плътен кичур.

— Какво имате предвид? — попита Хенрик.

— Момчето непрекъснато идваше контузено на училище. Я със синина, я със счупена ръка, я с контузен крак, я с изгорена ръка, я с подута китка… Мили боже! Да, Сандер имаше ХРНВ, но всеки разумен човек би трябвало да се досети, че идилията в палата на улица „Гла“ е повече от измамна!

— Пояснете, моля…

— Сандер Мор не живееше в нормална среда, можете да сте сто процента сигурен! В дома му се случваха неща, които…

Елин Фос напомняше на Хенрик старо хипи. Не липсваше даже знакът на мира на шията й. Опита се да пресметне възрастта й, ако по времето на хипи вълната е била младо момиче. Излизаше, че наближава шейсетте. „Напълно е възможно“ — помисли си той. Цветя и мир за всички, любов към децата и меко казано цветист език. От друга страна, Елин Фос му изглеждаше доста темпераментна. Никак не беше изключено да е някоя прецъфтяла стара комунистка, която все още не с изгубила напълно вярата в марксистките идеи.

Сега тя дишаше тежко и с отворена уста. Хенрик се възползва от случая и попита:

— Да не намеквате, че Сандер е бил подложен на…

— Да! — изхълца тя. — Момчето със сигурност е ставало обект на посегателства. Готова съм да се обзаложа на всичко, което имам. Не че имам много, но все пак. Никога не съм предполагала, че ще издам този факт на ченге, но вече не мога да мълча. Не оставяйте онзи тип да се отърве безнаказано! Не допускайте бащата на момчето да ви замаже очите с приказки и да се измъкне.

— Момент — прекъсна я Хенрик и вдигна дясната си ръка. — Значи подозирате, че Сандер е бил подложен на системен тормоз?

— Да. Виждали ли сте баща му?

— Разбира се — кимна той, — но…

— Антипатичен тип. Мрачен. Отблъскващ. Не ме понасяше. Въпреки че се разбирах добре с Елен, той няколко пъти се опита да се отърве от мен.

— Разговарях с госпожа Халдис Гранде, но тя не спомена семейство Мор да е саботирало работата ви. Напротив, твърдеше, че родителите са се борили яростно, за да извоюват правото на Сандер да има личен асистент.

— Докато училищното настоятелство склони, те наистина се бориха със зъби и нокти. Ала след като назначиха мен за асистент на сина им, запяха друга песен. Пък и… — тя прибра отскубналия се кичур зад ухото си — … говорим все пак за Халдис Гранде — примирено довърши тя.

— Какво за нея?

— Тя вярва безпрекословно в хорската доброта. Не познавам по-благ човек. Умее да общува с децата като никой друг. Те я обичат. Сандер също я обичаше. Халдис е любвеобилна и грижовна. Тя е по-скоро майка на децата, отколкото учителка. В началното училище това според мен не е проблем. Децата се нуждаят от такива учители. Недостатъкът на хората като Халдис Гранде е, че са… наивни. Прекалено наивни.

— Споделяли ли сте с нея подозренията си?

— Не би имало никаква полза. С Халдис Гранде сме почти връстници, но сме… много различни, така да се каже.

Хенрик кимна и преглътна.

— Хора като нея вярват в системата — обясни Елин Фос с осезаемо презрение в гласа. — Халдис е убедена, че системата работи. Вярва в Работническата партия, в училищната йерархия, в националния празник, в… — тя забели присмехулно очи и се плесна по челото. — Да вземем например онзи терорист! Дълбоко в сърцето си Халдис вярва, че в действителност той не е нито зъл, нито побъркан, сигурна съм. Тя не разбира, че тази трагедия беше неизбежна — така ще е, докато продължаваме да даваме трибуна на ожесточени расисти. Като дете сигурно не са го обичали достатъчно, мисли си Халдис. Не са му обръщали внимание.

Хенрик също донякъде отдаваше покушението на подобни причини.

— И все пак не е ли логично да споделите с нея толкова сериозни подозрения?

— Не.

— Защо?

— Защото, за разлика от вас аз я познавам добре.

Хенрик забеляза, че въодушевлението му от тази застаряваща хипарка бързо гасне. Ако казваше истината, ако беше убедена, че в дома на семейство Мор става нещо нередно, мълчанието й беше не само укоримо от морална, а и наказуемо от законова гледна точка.

— Затова заобиколих Халдис и се обърнах направо към директора — обясни Елин Фос.

Хенрик се покашля и поклати глава.

— Какво? — попита смаяно той.

— Отидох при директора.

— И?

— Подадох сигнал в писмен вид. Два пъти. Веднъж преди година и половина, малко преди Коледа през 2009 година. И втори път тази пролет. Сандер дойде на училище с гипсирана ръка. Доколкото си спомням, някъде през април. Попитах какво се е случило, но той ми отговори с обичайното вдигане на раменете.

— Какво… какво каза?

— Не помня точно… Или пък…

Тя навлажни устните си. Слабата интернет връзка забавяше движенията и докато гледаше как езикът на Елин Фос бавно се плъзга по устата й, Хенрик неволно облиза устни.

— Дреболия — спомни си тя. — Често употребяваше тази дума. „Дреболия“, така казваше.

— И какво направи директорът?

— Нищо. Ни-щич-ко.

— Сигурна ли сте?

Тя вдигна голите си рамене и се опита да закрепи свободния кичур. Хенрик Холме видя, че подмишниците й не са обезкосмени. Опита се да диша спокойно и обобщи:

— Следователно директорът на училището е получил два писмени сигнала за тревожни наблюдения на своя служителка и не е предприел абсолютно нищо?

— Първо би трябвало да поговори с мен. Никакъв не се обади. Уви, така стоят нещата. Най-страхливият директор на света не би могъл да иска обяснение от човек с положение в обществото, какъвто е Юн Мор. Никой не би посмял да погне такава голяма клечка. Така работи системата. Или вие сте на друго мнение?

Тя го изгледа предизвикателно, описа кръгово движение е глава и разпусна косата си. След секунди зяпна изненадано екрана. Картината бе изчезнала.

В Осло Хенрик Холме изхвърча от стаята.

 

 

— Всъщност Сандер и Каспер никога не са били приятели — уточни Мариане Каспершен и наля още плодов чай. Ягодовият аромат изпълваше цялото помещение. — Така де, чак толкова близки не са били. В класа има много деца, с които Каспер се разбира по-добре. Но понеже с Елен сме стари дружки, правех компромиси.

— В какъв смисъл? — попита Ингер Юхане.

— От време на време канехме Сандер у дома. Не често. Горе-долу веднъж месечно. Двамата все пак бяха съученици, а родителите на момчетата в класа поддържаме тесен контакт. Колко често, питаш… — тя примижа, докато се опитваше да прецени. — Веднъж на четири седмици.

Осемгодишният Каспер Каспершен се усмихваше на Ингер Юхане от грамадна снимка на стената. До него позираха двете му каки, и те като него бледоруси и синеоки, на тебеширенобял фон. Децата бяха разперили ръце и крака, все едно фотографът ги е щракнал, докато правят гимнастика, и гледаха право в обектива. Пред децата седеше ризеншнауцер е килната на една страна глава и изплезен розов език. Едното момиче държеше на рамо въгленовочерна котка. Ингер Юхане изпита смътно раздразнение от тази снимка — позьорска, режисирана идилия, разпаднала се вероятно секунди след натискането на спусъка на фотоапарата.

— Преди малко каза, че двамата са много различни — напомни Ингер Юхане.

Мариане подсмръкна леко и избърса носа си със салфетка.

— Алергичен ринит — обясни тя. — Влошава се с всяка изминала година. Сестра ми, онази, дето е омъжена за мюсюлманин, страда неописуемо. От алергията, искам да кажа, не от мюсюлманина.

Тя се засмя със същия смях, с който приветстваше всеки и всичко. В гимназията Мариане беше най-слабата ученичка в класа; в мислите си — но само там — Ингер Юхане я наричаше дори глупава. Въпреки това Мариане открай време принадлежеше към обкръжението на Елен Крог. Мариане посрещаше безволево онова, което й поднасяше животът. Едва-едва избута матурата, главно благодарение на чара си, а на двайсет и три години се омъжи за предприемчив електротехник. Бракът им изглеждаше непоклатим. Тур Каспершен и до ден-днешен гледаше съпругата си като писано яйце. Двете им дъщери бяха тийнейджърки. За голяма радост на фамилията се появи и Каспер, своеобразен десерт в съвместния им живот. Момчето беше чаровно, ученолюбиво, красиво като картинка. И трите деца бяха изтеглили печеливши билети от лотарията с генетични комбинации: бяха наследили външността на майката и пъргавия ум и сръчните ръце на бащата.

Мариане упорито наричаше зетя си „мюсюлманина“. Ако разговаряше с друг събеседник, Ингер Юхане би се подразнила, но сега се усмихна и леко поклати глава.

— В какво се състоеше разликата между Сандер и Каспер? — настоя за отговор тя.

— В десет килограма — засмя се Мариане, но веднага си възвърна сериозния вид и драматично опули очи. — Прощавай. Пошегувах се неуместно. Както знаеш, Каспер върви по-дребничък, а Сандер беше доста… едър.

— Да — кимна Ингер Юхане. — Той беше едро, силно момче. Но аз не питам за ръста.

— Каспер е по-… спокоен. Е, като всяко момче и той си е палав, не ще и дума. Много по-активен е, отколкото бяха Шещин и Карина на неговата възраст. Добър е на футбол, обича да лудува. Сандер обаче беше не просто буен.

Ингер Юхане забеляза, че цялата дневна е синя. Бели стени, тук-там по малко бледорозово, възглавница или свещ, но диваните от двете страни на стъклената масичка бяха леденосини, над масата висеше морскосиня лампа, трите маслени картини на стените бяха издържани в среднощно до хлорно синьо. Даже дрешките на децата на огромната снимка бяха сини. Мариане работеше на половин ден като медицинска сестра и очевидно разполагаше с доста свободно време.

— Все още не мога да разбера кое го е отличавало — рече Ингер Юхане и посегна към бутилка минерална вода. — Децата на тази възраст си имат индивидуални особености. Как ли не се опитвам да проумея какви са били характерните му черти. Добре — бил с буен, но много деца са буйни. Бил е много активен — да не е единствен? Интересува ме по-скоро…

Наля си вода в красива синя чаша и се замисли.

— През цялото време сякаш изпробваше търпението на възрастните — обобщи внезапно Мариане и Ингер Юхане вдигна глава.

— Какво?

— Всички деца се нуждаят от известно насочване в правия път — продължи Мариане. — Моите, естествено, също. Особено Каспер. Непрекъснато се говори как децата се опитвали да разпънат границите, но аз стигнах до извода, че всъщност те се опитват да разберат докъде се простират тези граници. Не мислиш ли? Когато границите са ясно очертани, децата се гледат доста лесно. Сандер обаче през цялото време се движеше с висока скорост и непрекъснато наблюдаваше възрастните наоколо. Сякаш непрекъснато се чудеше докъде може да стигне. У него имаше нещо… нервно. Разбираш ли ме?

— Да не искаш да кажеш, че е изпитвал страх?

— Не, не беше точно страх, но във всеки случай се усещаше несигурност. Сякаш границите на позволеното в живота му веднъж минаваха оттук… — тя отбеляза с дясната си ръка една точка във въздуха, — … а друг път стигаха дотук — лявата й ръка прокара линия на съвсем друго място. — Не ми се ще да критикувам Юн и Елен, но на Сандер със сигурност не му е било леко. А поведението му често объркваше другите деца. Поне на Каспер му въздействаше така. Компанията на Сандер го изтощаваше.

Ингер Юхане мачкаше една възглавничка. От цяла вечност не се беше чувствала толкова разколебана. Преди седмица една от бабите на Сандер пожела да я наеме като детектив, за да докаже, че момчето не е било убито от баща си. Днес другата баба бе поискала от нея да събере доказателства в подкрепа на противоположната теза. Освен това някой й бе изпратил анонимно съобщение, за да разбуди интереса й към случая. Нямаше представа кой е авторът и почти бе забравила за съобщението, ала когато Агнес Крог напусна дома й, стигна до извода, че е длъжна да предприеме нещо.

След фаталния петък преди десет дни тя се стараеше да се дистанцира от съдбата на Сандер Мор. Едва днес осъзна, че това е невъзможно. Не би могла да забрави клипчето, заснето от Агнес. Във всеки случай шумовете. При второто гледане кадрите поизгубиха стряскащия си вид. Момчето проявяваше невероятен инат. Тръшкаше се на пода и отказваше да стане. Да го вдигнеш и изнесеш на ръце вероятно беше най-адекватното решение.

Писъците на Сандер обаче не й даваха мира.

Тя познаваше момчето, макар и не особено добре, между двамата имаше достатъчно допирни точки, за да обърне гръб на случилото се. Неяснотите около злополуката я подтикваха да проучи нещата издълбоко. Преди десетина години се бе запознала с Ингвар по време на полицейско разследване, в което първоначално упорито бе отказвала да участва. Оттогава тя винаги се съпротивляваше на опитите му — макар и само с едно изречение — да я посвети в потайностите на текущите си случаи.

Защото Ингер Юхане не би съумяла да устои на изкушението.

Този път беше съвсем сама. Неохотата й да се захване със случая беше по-силна от обикновено и продължи по-дълго.

Уговори си среща с Мариане, поддавайки се на някакъв внезапен импулс, но вероятно водена от интуицията си. По някакъв начин трябваше да се доближи до Сандер, да го опознае по-подробно. До момента знаеше само, че той е бил едро за възрастта си, немирно момче — твърде оскъдни, опростенчески характеристики за едно дете.

— Той умееше да рисува невероятно добре — каза Мариане.

— Това вече го знам.

— Чакай да ти покажа нещо. Момент.

Мариане стана и излезе от стаята. Ингер Юхане изпразни чашата и се опита да се намести по-удобно на дивана. Гърбът я болеше от вчерашната градинска работа, а лекото дърпане в кръста я притесняваше.

— Погледни само — подкани я с усмивка Мариане, седна и подаде на Ингер Юхане голяма рисунка. — Виждала ли си някога нещо толкова красиво? Сандер я нарисува миналата есен. Все се каня да я дам на Елен, но забравям. Знаеш как е.

Рисунка върху лист А3. Ингер Юхане го разгъна върху коленете си и намести очилата си.

В голям четириъгълник в средата на листа Сандер беше нарисувал спалня. В широко двойно легло с тъмночервени чаршафи седеше усмихнато русо момче. От двете страни на леглото имаше нощни шкафчета, изобразени в подробности, чак до дигиталния будилник с червени цифри, лодката играчка и няколко книги. Над леглото висеше картина в рамка, изобразяваща потапящ се кит. Широката перка на опашката се издигаше величествено над водата сред каскада от капки.

— Невероятно, нали?

Мариане се усмихна, наклони глава и се наведе напред, сякаш не можеше да се нагледа на красивата картина.

— Да — прошепна Ингер Юхане. — Направо… фантастично.

Момчето на рисунката държеше в ръце плюшена животинка — зелена, много приличаше на прасенце. Макар да личеше недвусмислено, че рисунката е дело на дете, невръстният художник бе постигнал зрително внушение за обемност, почти непосилно за повечето седемгодишни хлапета. Книгите върху нощното шкафче бяха изобразени легнали, съобразно законите за линейната перспектива. Леглото също бе нарисувано в дълбочина: по-широко на преден план, то се стесняваше постепенно с отдалечаване от наблюдателя.

— Нарисувал е даже Батман — посочи й Мариане и се наведе още по-напред. — Каза, че това му е любимата пижама.

Ингер Юхане кимна разсеяно.

Вече не гледаше спалнята. Вниманието й бе изцяло погълнато от рамката. Четириъгълната картина бе оградена от черно поле с ширина осем-десет сантиметра. На места Сандер беше натискал така силно, че бе пробил хартията.

— Това сигурно е нощното небе — предположи Мариане, като видя как Ингер Юхане предпазливо плъзга показалец по черната рамка. — Виждаш ли дупките? Това навярно са звездите. Ако окачиш картината на бяла стена, изглежда точно като нощно небе.

Тя се облегна назад, кръстоса крака и сплете пръсти над едното си коляно.

— Ще намеря начин да я дам на Юн и Елен. Не сега, нека мине малко време. Сандер беше истински художник. Нали знаеш какво казват хората: всички творци са малко… ку-ку! Навярно светът е изгубил новия Едуард Мунк! Ох, не исках да…

Ингер Юхане не я слушаше. Пръстът й продължаваше да се плъзга по широкото поле около рисунката. Съдейки по повърхността, която кожата й обследваше, Сандер най-вероятно бе използвал пастели, но сред черното поле забеляза и още по-тъмни, гневни щрихи, навярно от тънък флумастер или химикалка. Сандер бе използвал всички черни приспособления за рисуване, които бе имал подръка, сякаш бе държал рамката около уютната спалня да е възможно най-тъмна и мрачна.

— Елен и Юн сигурно имат куп рисунки на Сандер — проговори тя, без да вдигне поглед. — Ще я дадеш ли на мен?

— На теб? Защо ти е? Та ти изобщо не познаваше Сандер. Сама каза, че си го виждала един-два пъти годишно.

— Въпреки това те моля да ми я дадеш за малко. После ще се погрижа Елен да си я получи. Става ли?

Мариане вдигна рамене.

— Как да откажа на такава учтива молба — усмихна се тя. — И все пак… за какво ти е?

Ингер Юхане направи гримаса заради болките в гърба и стана.

— Просто искам да я разгледам подробно.

Излезе навън с рисунката и с надеждата, че след десет минути Мариане ще е забравила за нея. Картината на Сандер я затрогна по начин, неудал се на бабите му.

— Какво ще кажеш идните седмици да се съберем с другите момичета и да си припомним гимназията? — извика Мариане. — Би било чудесно.

Ингер Юхане чу тези думи, докато вървеше по посипаната с чакъл алея, но не реагира. Шнауцерът, който тичаше напред-назад между пилона за знамето и къщата, доколкото му позволяваше въжето, я сподири с гневен лай, докато тя се качи в колата си и потегли.

 

 

— Подочух, че много ви бивало да строите модели. Вярно ли е?

Хенрик Холме подуши уловка и не отговори. Отчаяно се опитваше да седи мирно. Сестра му бе казала, че когато шава неспокойно на стола, изглежда съвсем като дете. Освен това, когато се притеснеше, той имаше лошия навик да потропва с десния си крак и в момента се налагаше да впрегне цялата си самодисциплина, за да се овладее. Гласът на Тове Бюфюр звучеше застрашително. Тя говореше тихо, овладяно, но с остра нотка, от която го обливаха горещи вълни и му се дохождаше до тоалетната. Навярно бе разгневена. По-добре да си мълчи, докато не стане наложително да отговори.

— Вярно ли е? — повтори тя.

Стана наложително.

— Мда… Добър съм.

Тя изкриви уста в нещо като усмивка. Малките остри зъби й придаваха вид на хищна риба и дясното бедро на Хенрик се затресе още по-неистово.

— Какво например сте построили?

Хенрик се покашля и преглътна.

— В момента работя над Тадж Махал — отговори шепнешком той.

— И?

Тове Бюфюр опря лакти върху бюрото и се надвеси.

— Работя върху Тадж Махал — повтори по-високо Хенрик. — Индийски архитектурен шедьовър от седемнайсети век, изграден от…

— Знам какво е Тадж Махал! Как изработвате модела?

— Ами как… Нужни са ми много подробни снимки — от всякакви ъгли, по възможност — и от птичи поглед.

Тове Бюфюр махна раздразнено.

— Пределно ясно ми е, че щом ще строиш макет на някаква сграда в умален мащаб, ще трябва да знаеш как изглежда. Интересува ме как осъществявате самия строеж.

Хенрик недоумяваше какво общо има хобито му със случая „Сандер Мор“. Бе дошъл при Тове Бюфюр, за да й разкаже за разговора си е Елин Фос. Прокурорката затвори вратата на кабинета си, натири го в едно кресло и го изслуша, без да обели дума. После, съвсем изневиделица, изтърси въпроса за моделите.

Това го изплаши още повече от евентуалните й укори. Беше очаквал тя да го смъмри и се бе подготвил психически. Очакванията му обаче не се оправдаха и го обзе пристъп на паника. Толкова отдавна не бе получавал паническа атаки, че се наложи да претърси паметта си за стратегии, правила и дихателни упражнения — през младежките си години беше усъвършенствал всякакви трикове, за да избягва пристъпите или да ги потушава.

— Нужна ми е плоскост, върху която да строя.

Гласът му едва се чуваше.

— И сигурно място, където да държа модела в процеса на работа, защото той отнема месеци.

Тове Бюфюр кимна кратко.

— После рисувам основата в съответните пропорции. В тази основа вграждам скеле. Опора на фасадата, така да се каже. Трябва да планирам всичко много точно — когато монтирам фасадите, прозорците не бива да… — Той млъкна и се взря в плота на масата. Мълчанието й го накара да вдигне глава. — Това ли имахте предвид? Какво правя, когато…

— Продължавайте.

— Прозорците на готовия модел трябва да са… Като погледнете през прозорец или друг отвор, скелето не бива да се вижда.

— Значи скелето е съществена част от работата?

— Мхм…

Той кимна и отново се загледа в плота на масата.

— Когато моделът е готов, опорите и скелето трябва да останат невидими — рече Тове Бюфюр. — Нали моделът трябва да впечатли хората. Но без скеле няма модел. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— И това го умеете добре?

— Доста добре. Натрупал съм голям опит. Започнах на пет години.

— Защо тогава не сте извлекли никаква поука?

— Какво?

— Защо…

Пауза.

— Защо през всичките тези години…

Пауза.

— … не сте научили абсолютно нищо от проклетото си хоби?

Едва сега Хенрик забеляза колко бързо диша. Усещаше туптене по връхчетата на пръстите и стъпалата, виеше му се свят. Сърцето му биеше с такава сила, че той помисли, че ще умре. Още сега, тук. В очите му избиха сълзи. Прилоша му се и не успя да преглътне гъстата слуз в гърлото си.

— Ей, ей — проговори Тове Бюфюр със съвсем друг глас. Сякаш бе отишла някъде много далеч. — Наред ли е всичко? Хенрик? Хенрик!

Преди да разбере какво става, той притискаше найлоново пликче към устата си. Тове Бюфюр бе клекнала до креслото и ръката й беше върху неговата.

— Спокойно — повтаряше непрекъснато тя. — Дишайте дълбооооко и баааавно…

Олекна му. Сърцето му се овладя. Отново можеше да преглъща, въпреки че езикът му все още беше твърде голям и сух. Свали пликчето от устата си и два пъти вдиша и издиша дълбоко.

— Не се ядосвайте — помоли той, усещайки как по бузите му се стичат сълзи.

Побърза да ги изтрие с опакото на ръката.

— Съжалявам — прошепна тя и се изправи, без да пуска дланта му. — Нямах представа, че вие…

— Толкова ли е невъзможно да общуваме по-дружелюбно един с друг в тази сграда — промълви той. — Не разбирам какъв смисъл има да…

Тя пусна ръката му и се върна зад бюрото.

— По-добре ли сте вече?

— Да.

— Разпитвам за моделите ви именно защото на същия принцип се подчинява и едно солидно полицейско разследване. Нима не разбирате? Готовият макет е обвинителният акт, който прокурорът внася в съда. За да е достатъчно убедителен за произнасяне на присъда, трябва да сме положили солидна основа. Това не се постига за една нощ. Трябва да се изгради старателно. Има си правила. Нужно е да става крачка по крачка. Да полагаме камък върху камък. Понякога става досадно, а когато всичко е готово, скелето не се вижда, но то е решаващо за устойчивостта на съграденото от нас — независимо дали става въпрос за сграда, или за обвинителен акт.

— Разбирам.

— Наистина ли?

Тя изглеждаше по-скоро примирена, отколкото гневна, ала той не се престраши да срещне погледа й.

— Ако не бяха терористичните нападения… — продължи тя.

Хвърли поглед към вратата и прокара пръсти през косата си.

— Ако не бяха те, разследването нямаше да се обърка. Нямаше да ви изпратят на улица „Гла“. Нямаше да ви позволят да проведете жалките си разпити, ако изобщо могат да се нарекат така. Отивате с подземната железница в Грурю, говорите с основна свидетелка по…

— Скайп — промърмори той, когато тя се поколеба.

— Да, по скайп — кимна тя. — От Австралия. Знаете ли кога ще се върне тя?

— Не.

— Попитахте ли я?

— Не, но все пак знам как да се свържа с нея.

— Изобщо няма да я търсите. Няма да говорите с нея. Давате ми всички събрани от вас сведения и забравяте за случая, ясно?

Тя се наведе отново към него, този път по-скоро майчински, отколкото агресивно.

— Забравете, Хенрик. Оставете случая. Ако към вас се обърнат други свидетели или участници или бог знае какво, веднага ги насочвате към приемника ви.

Той седеше съвсем неподвижно. Съумя да овладее дори треперещото си коляно.

— Разбрахте ли ме? — попита настойчиво тя.

Разбра я.

Проблемът беше, че тя не го разбираше. Тове Бюфюр не бе видяла снимката на Сандер в дома на баба му. Не знаеше какво е да си дете, когато целият свят навън е против теб, а единственото светло и уютно място е масата в кухнята, където те чакат чаша какао и приказки за брахиозаври и други отдавна измрели и следователно напълно безопасни животни. Тове Бюфюр притежаваше твърд поглед, остър език и бюст, от който човек не можеше да откъсне очи. Сигурно никой никога не я е тормозил в училищния двор. Въпреки разликата във възрастта той я разпозна — винаги разпознаваше кралете и кралиците от детството си, победителите. Тогава възприемаше живота като нескончаемо упражнение в изкуството да избягваш неприятни срещи, да прекланяш глава и да изнамираш хиляди трикове срещу болезнената тревожност. Тове Бюфюр никога в детските си години не е изпитвала потребността да се сгуши до някого в леглото нощем, да потърси закрила в прегръдката на силен мъж, който мирише на гора и малко на пот. Тя винаги се е справяла сама и това си личеше. През живота си беше срещал мнозина като нея.

— Сандер не е живеел добре — настоя непреклонно Хенрик Холме. — Децата не бива да живеят така. Не е редно да изоставяме такъв случай.

— Няма да го изоставим и вие знаете това отлично.

Той забеляза, че нетърпението й се завръща, и се надигна.

— Е, добре — кимна той. — Надявам се някой да се свърже максимално бързо с директора на училището. Ако Елин Фос казва истината, ще се разрази грандиозен скандал.

— Съгласна съм — кимна тя. — Ще се заемем възможно най-скоро. Но лятото е в разгара си, училищата са във ваканция, а ни чака и…

— И онзи, другият случай — довърши Хенрик Холме и си отиде, леко учуден от смелостта си да прояви ехидство.

 

 

— Ингвар…

Ингер Юхане шепнеше, нищо, че всъщност целеше да го събуди. Той изръмжа нещо неразбрано и й обърна гръб. Беше един без двайсет. Както обикновено, Ингвар се тръшна в леглото веднага след вечеря — спеше повече, отколкото според нея беше полезно за човек в зряла възраст. Обикновено се прибираше вкъщи към осем, ядеше, вземаше душ и си лягаше. Без да каже дума. Сънят е бягство, предполагаше Ингер Юхане. Оставяше го да бяга. Когато Ингвар се прибереше, яденето го чакаше на масата и той вечеряше сам. Понякога тя сервираше храната на масата и излизаше на вечерна разходка с Джак. Когато се върнеше, заварваше Ингвар заспал. Двамата водеха паралелни животи, без децата и без всичко онова, което ги обвързваше към ежедневните тривиалности. В същото време, колкото и странно да звучеше, тя се чувстваше много по-близо до него, отколкото преди. Близостта се пораждаше от някой натежал от умора поглед, отправен към нея, докато Ингвар се изкачваше по стълбището; от нежните му ръце, когато докосваше за миг раменете й, докато подминаваше дивана, където тя се беше задълбочила в някоя книга с гръб към него. Той й липсваше, но в дребните му жестове на внимание се криеше безмълвна признателност, чувство на взаимна принадлежност, от което и двамата се нуждаеха. Или поне тя.

— Ингвар — повтори тя малко по-високо. — Моля те, събуди се.

Замаян, той се опита да изплува от съня и да се освободи от завивките.

— Колко е часът? — промърмори глухо.

— Към полунощ е. Трябва да ми помогнеш.

Внезапно той се разбуди напълно.

— Станало ли е нещо? Децата… къде са децата?

Скочи гол върху пода с бързина, каквато тя изобщо не очакваше от него.

— Всичко е наред! — извика тя. — Ингвар! Всички са добре!

Най-после той се разсъни. Издиша въздуха от дробовете си. Раменете му се отпуснаха, коремът увисна. Прозина се широко, седна и се тръшна по гръб.

— Проклятие — промърмори. — Май съм сънувал.

— Исках само да си поговорим.

— Трябва да спя. Наистина. Трябва да спя.

— Нужна ми е помощ.

— За какво?

Надигна се на лакът и посегна към чашата с вода на нощното шкафче.

— Искам да ти покажа една рисунка — обясни тя.

Ингвар пресуши чашата и се обърна към нея с раздразнена физиономия.

— Какво? Събуждаш ме посред нощ, за да видя някаква си рисунка? Сега е…

— Почти един — уточни бързо тя. — Важно е, Ингвар. Вече така или иначе си буден. Моля те.

— От мен да мине. Каква рисунка?

— Секунда.

Тя отметна завивката и изприпка от стаята. Върна се бързо. Ингвар седеше в леглото с възглавници зад гърба. Беше включил нощната лампа.

— Защо не ми я показа, преди да си легна?

— Ти беше… Напоследък не е лесно да се общува с теб. Освен това не исках да те обременявам допълнително. Ала не мога да заспя и си помислих, че би могъл…

Лицето му се разпука в усмивка, каквато не беше виждала повече от седмица.

— Ти си прекрасна — рече той. — Знаеш ли го?

Тя му подаде рисунката на Сандер и се мушна обратно в постелята. Ингвар намери пипнешком очилата си за четене върху нощното шкафче и си ги сложи на носа. Вдигна рисунката към светлината и дълго я разглежда.

— Детска рисунка — заключи накрая той. — Не е на някое от нашите деца. Рагнхил рисува всичко плоско, а човешките фигури винаги са изобразени във фас. Тук обаче виждам… — намести очилата с показалец. — Това дете познава закономерностите на линейната перспектива — заключи той, видимо впечатлен. — Кой е невръстният творец?

— После — махна нетърпеливо тя. — Искам да чуя какво виждаш.

— Щастливо дете в двойно легло — започна да изрежда послушно той. — Над леглото плакат от деветдесетте години или нещо подобно. Перка на кит, която ей сега ще изчезне. Водните капки са предадени наистина много реалистично. Нарисуваното дете ми прилича на момче и държи зелено плюшено животинче, май е… прасенце? Произвеждат ли се плюшени прасенца?

— Ти пък! Забрави ли за Прасчо, приятеля на Мечо Пух? Глупчо. Какво виждаш още?

— Тениска с щампа на Батман. Навярно пижама. До лампата има макет на лодка. Червените цифри на часовника показват осем и половина, чаршафите са тъмночервени с някаква шарка. Виждам три книги. Едната е от… — той завъртя рисунката и я поднесе по-близо към очите си. — … от Ю Несбьо — промълви с усмивка. — Втората е от Том Егеланд. А третата… — присви очи и обърна рисунката така, че върху нея да пада повече светлина — … от Джефри Арчър. При това името е изписано съвсем правилно! Кой, за бога, е нарисувал това?

— Виждаш ли нещо друго?

— Не.

— Я погледни по-внимателно.

Той плъзна пръст по носа си — нагоре-надолу, нагоре-надолу — и издаде долната си устна.

— Всъщност това с рамката е жалко — проговори най-сетне. — Защото момчето… художникът е момче, нали?

Тя кимна кратко.

— Момчето е положило толкова усилия за рисунката и е жалко, че почти я е съсипало с тази дебела черна рамка. Здравата е натискал! Виж, чак хартията се е скъсала.

Поднесе рисунката към светлината. На много места през черното прорязваха ивички светлина.

— Как го интерпретират? — попита Ингер Юхане.

— Кос? — изненада се той и остави рисунката върху завивката. — Картината ли искаш да разтълкувам, или рамката?

— И двете. Съвкупността. Творбата в нейната цялост.

— Ти си психоложката.

— А ти умееш да разбираш децата.

Ингвар се усмихна и я целуна по главата.

— Възможно с рамката просто да е станала несполучлива — предположи той. — Момчето е виждало стари картини с широки, тежки рамки и се е опитало да ги пресъздаде.

— Ако е така, защо рамката не е златна, а черна? Добър художник като него сигурно щеше да се опита да пресъздаде резбите.

Ингвар раздвижи глава и премлясна.

— Да, може би. Катраненочерни рамки не се срещат често.

— И това означава?

— Остава само най-простото обяснение — Ингвар си свали очилата. — Момчето е нарисувало стая, място, където се чувства сигурно и щастливо. Надали е в собствения му дом. Обикновено децата не спят в двойни легла. И рядко четат Том Егеланд или Джефри Арчър. В тази стая момчето е щастливо. Светът навън е заплашителен, мрачен, зъл.

Той бутна рисунката към Ингер Юхане.

— С това слагам точка на творческия ни разбор. Трябва да спя, скъпа. Умирам за сън.

Измъкна една възглавница изпод гърба си, угаси нощната лампа и обърна гръб на Ингер Юхане. Тя включи своята нощна лампа.

— Сандер ли го е рисувал? — промърмори Ингвар.

— Да.

— Не искам да знам нищо повече. В момента просто не мога да го понеса. Ще ми спестиш ли подробностите?

— Да.

Ингер Юхане остана да се взира в рисунката, докато дишането на Ингвар стана бавно и равномерно. В малкото произведение на изкуството, създадено от Сандер, той бе видял същото, каквото и тя. Много й се искаше да го събуди, да говори с него, да му разкаже какво се е случило, откакто преди десет дни и цяла вечност бе напуснала къщата на улица „Гла“.

Нарисуваната спалня й изглеждаше мъжка. Книгите, тъмният тапет, липсата на снимки, кремове и тапи за уши по нощното шкафче — надали беше спалнята на Хелга Мор. Обзавеждането не съответстваше и на вкуса на Елен. Ингер Юхане беше сигурна, че леглата в спалнята на Юн и Елен са на прочутата фирма „Хестенс“. Ако беше изобразил спалнята на родителите си, Сандер щеше да нарисува емблематичните карета на матрака. Леглото на неговата рисунка обаче имаше високи крака и табли — вид, напълно несвойствен за дизайна на „Хестенс“. Йоаким, сети се тя и смръщи чело. Елен бе казала, че той умее да общува със Сандер. Стори й се странно, че момчето често е нощувало при много по-младия приятел на баща му. От друга страна, Юн и Елен се нуждаеха от отмяна. Агнес Крог не бе споменала Йоаким, но пък тя не поддържаше връзка с внука си от години.

След смъртта на Сандер Йоаким изглеждаше силно разстроен, сети се тя. Може би наистина е бил близък с момчето. Навярно Ингер Юхане най-сетне бе попаднала на човек извън семейството, който е обичал Сандер и който можеше да отговори на въпроса как се е чувствало момчето през последните години.

Още утре ще се свърже с Йоаким. Вече не помнеше фамилното му име, но щеше да го потърси в уебстраницата на „Мор и Вестберг“. „Утре“ — каза си тя, сложи рисунката на нощното шкафче, легна си и изключи лампата.

— Ще си имаме момченце — прошепна тя в мрака.

Ала Ингвар спеше дълбоко.

 

 

— Смяташ ли, че ще дойде някой? — попита тихо Елен Мор и си наля още червено вино.

Юн се облегна мълчаливо на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. Под мъждивата светлина на самотната свещ върху кухненската маса тъмнозелената му копринена пижама изглеждаше почти черна. Минаваше три и половина. Новият летен ден вече бе осветил една тънка ивица от небето на изток, ала помещението все още тънеше в полумрак. До изгрев-слънце оставаше час и половина.

— Пак ли пиеш — проговори беззвучно той.

— Не мога да заспя.

Юн включи осветлението.

— Мислиш ли, че ще дойдат хора? — повтори тя, без да го погледне.

— Лято е — отговори той. — Повечето са заминали.

— Помолих за голям некролог, но не можело, поне не в „Афтенпостен“. Всички трябвало да са с еднаква големина. Така стана в тази страна. Дори в смъртта всички трябва да са равни.

Тя се изсмя сухо — смехът й прозвуча по-скоро като мъчително хлипане — и вдигна чашата.

— Заваляш думите — каза той.

— Не.

— Кажи „некролог“.

— Некролог.

— Ето, чуваш ли!

— Не заваляй думите! — изкрещя Елен и удари с юмрук по масата. — Говоря за погребението на нашия син.

— Заприличала си на плашило. Погледни се само, Елен.

Косата й беше сплъстена, по светлия халат личаха петна от червено вино. Около устните се бе образувал сух синкав ръб, зъбите се бяха оцветили. Пръстите й нервно късаха етикета на бутилката — вече се бяха справили е половината и по масата бяха нахвърляни топчета хартия. В чаша за кафе, пълна с фасове, тлееше цигара. Юн отвори прозореца.

— Колко изпи всъщност?

— Не знам — промърмори тя. — Не мога да заспя.

— Защо не отидеш на лекар?

Тя не отговори. Юн седна, наклони стола към стената и вдигна крака върху масата.

— Очевидно е защо — отговори си сам той. — През цялото време си пияна. Или си пияна, или си махмурлийка и спиш. В това състояние просто няма как да стигнеш до лекаря.

Елен изгълта виното, все едно беше сок, и си наля още. Изпразни бутилката и демонстративно потупа с длан дъното й. Мръсната превръзка на ръката й висеше опърпана. Елен започна да я дърпа нервно.

— Мислиш, ли, че ще дойде някой?

Гласът й прозвуча пискливо, умолително.

— Ти имаш един милион и четиристотин и петдесет хиляди приятели. Все някой ще се появи.

— Имах приятели, когато Сандер беше още жив. Къде са сега? Защо никой не идва? Защо никой не се обажда? Защо никой не иска да ми помогне?

— В отпуск са — обясни примирено Юн. — Почти всичките ни познати са в чужбина. Некрологът още не е отпечатан. Малко ли хора ни изпратиха съболезнователни телеграми и цветя. Да не забравяме, естествено, и онзи…

Елен поклати буйно глава и размаха истерично ръце.

— Ако само споменеш проклетия терорист…

Юн хлопна звучно уста.

Елен се сви и задиша тежко, с отворена уста. След малко изправи гръб и протегна показалец над пламъчето на свещта. Задвижи го бавно напред-назад, докато се изгори, и лапна пръста си.

— Кога ще поместят некролога във вестника? — попита Юн.

— В сряда. Утре.

— Бъркаш дните, Елен. Утре е вторник.

— Ти си в грешка! Нали днес е вторник — тя вдигна поглед към печката. — Не, понеделник е. Май наистина здравата съм се насвяткала.

В градината изврещя котка. Миризмата на цигари отстъпи пред тежкия аромат на лятото. Елен потрепери и се загърна по-плътно в халата.

— Така не може да продължава — заговори спокойно Юн, свали си краката от масата и намести стола. — Нужна ни е помощ. Не можем да живеем така, Елен. Ти не можеш да живееш така.

— Напротив. Но за погребението ще се стегна. Не се бой. Ще бъда послушната съпруга. Ще скърбя съвсем сдържано и пестеливо за мъртвия си син. Няма да те излагам.

Той се пресегна през масата и се опита да хване ръката й. Тя се отдръпна толкова рязко, че замалко да падне от стола.

— Ти не внимаваше! — кресна тя и за първи път срещна погледа му.

— Откажи се. Предупреждавам те, Елен. Не го прави.

Той преглътна и се надигна.

— Какво направи с нас! — изплака тя и гневно размаха лявата си ръка.

Чашата се прекатури.

Юн скочи и затвори прозореца.

— Овладей се! — процеди той през зъби и откъсна дълго парче кухненска хартия от поставката. — Съседите може да те чуят, по дяволите! Мери си приказките!

— Хич не ми пука за тях! Изобщо не ми дреме какво…

Юн се врътна рязко. Шляпна хартията по масата с такава сила, че червеното вино се разплиска, а с лявата ръка сграбчи косата на Елен. Бавно наведе главата й назад и вдигна десния юмрук за удар. Тя дори не се опита да се съпротивлява.

Най-сетне бе замлъкнала.

— Не знам от кого се срамувам повече — изхълца той. — От себе си или от теб. Проклятие! Но все пак залагам на теб. Ти ме превърна в… в…

Внезапно пусна косата й. Юмрукът му падна безсилно. Ръкавите на пижамата скриваха ръцете, долнището едва се крепеше на измършавялото му тяло. Залитайки, отстъпи една крачка назад, после още една.

И още една.