Ане Холт
Смърт в сянка (1)

Първа глава

Момчето лежеше като заспало, проснато върху мършавите бедра на майка си. Беше твърде голямо за нея, твърде едро за осемте си години. Обвила ръце около тялото му, тя държеше русата глава повдигната.

— Не — прошепна майката едва чуто. — Не. Не. Не. Не.

Лявото око на момчето се губеше в оток и засъхнала кръв.

— Не — повтори още веднъж майката.

Вдигна бавно лице към тавана и пое дъх.

— Не!

Писъкът изпълни помещението така внезапно, че бащата отстъпи крачка назад. Той се улови с две ръце за главата и подсили драматичния жест, като се обърна към стената и започна ритмично да си блъска челото в светлия тапет.

— Защо не внимавах! — простена той.

Дум. Дум.

— Вината е моя. За всичко съм виновен аз. Надзор. Нужен е непрекъснат надзор.

Дум. Дум. Дум.

— Не! — изпищя отново майката.

Мъжът се обърна към нея.

От устните му се точеше слюнка. От едната ноздра шуртеше кръв, но той не я забелязваше. Отпусна ръце и сякаш се смали в светлосивия костюм, сякаш увехна, докато кръвта се стичаше по червената вратовръзка и попиваше в плата.

Майката сведе глава към изтерзаното лице на сина си и се опита да прибере лявата му ръка към тялото. Не успя. Ръката беше счупена, най-вероятно в лакътя.

На пода се търкаляше маратонка.

Другата все още висеше на стъпалото на момчето, полюляваше се на пръстите. Маратонката беше синя и мръсна и всеки момент можеше да падне.

Номер 37 или там някъде, помисли си Ингер Юхане Вик.

Голям крак за осемгодишно момче. Петата и пръстите на чорапа бяха изтънели.

— Не — продължаваше да шепне майката.

„Какво се е случило?“ — много искаше да попита Ингер Юхане, докато стоеше на прага и се опитваше да проумее какво вижда.

Гласът й секна.

Тя се насили да събере слюнка в пресъхналата си уста, премлясна и усети леко вибриране под краката си. Разклащане като от далечно земетресение. После всичко отново притихна.

Даже майката се смълча.

— Какво се случи? — успя най-сетне да отрони Ингер Юхане.

— Не внимавах — отговори бащата и вдигна безсилна ръка към подвижната двураменна стълба, разгъната насред голямата дневна.

— Ти не внимаваше — повтори механично майката, заровила глава в окървавените коси на момчето.

— Сигурни ли сте, че той е…

Ингер Юхане пристъпи плахо към дивана.

— Не го пипай! — изпищя отчаяно майката. — Не докосвай детето ми!

— Да не би… — започна Ингер Юхане.

Нямаше място за предположения. Само за установяване на очевидното: двураменната стълба под празния таван. Горе нямаше нито лампа, нито кука. Нищо, което евентуално да се намести или поправи. Високата преносима домакинска стълба изглеждаше съвсем не на място в голямата, подредена, елегантна дневна. Масата за хранене отсреща беше празнично украсена. Навсякъде цветя. Полски цветя и градински рози в еднакви стъклени вази, малки кошнички с цветя между приборите и съдовете. Зад големите прозорци се разстилаше облачна покривка, ниска и хомогенна. Долу, от центъра на града, се виеше димен стълб, тъмносив на фона на фиорда.

Празнично подредена дневна.

Сега видя синьото джобно фенерче в подножието на стълбата — тъмносиньо фенерче с нарисувана Светкавицата Маккуин от хитовата анимация „Колите“. Няколко стари цветни молива, купчина пастели.

Мъртво момче.

Фенерчето светеше.

Без да знае точно защо, Ингер Юхане погледна крадешком към часовника. Показваше 15,28 ч. Петък, 22 юли 2011 г.

— Трябва да се обадим в полицията — промълви тя.

— В полицията — прошепна дрезгаво майката. — Че какво ще стори полицията за моето момче?

— Колкото да спазим процедурата — отвърна сконфузено Ингер Юхане. — Според мен така е най-добре.

През отворената балконска врата чуха сирени в далечината.

Много сирени. Сякаш виеха отвсякъде.

 

 

Опитваше да се свърже за четвърти път. Не й стигаше умът защо в този спокоен петък следобед, посред отпускарския сезон, всички оператори на номер 112 са заети.

— Полиция, спешни повиквания. Кажете?

Най-сетне.

— Добър ден. Казвам се Ингер Юхане Вик.

Кратко колебание.

— По какъв повод се обаждате? — раздразнено попита жената в другия край на линията.

— Да съобщя за смъртен случай. Осемгодишно момче, което…

— В правителствения комплекс ли? Къде по-точно? — Диспечерката звучеше много напрегната. — Виждате ли спасителни екипи наблизо? — извика тя.

— Не. От къде на къде в правителствения комплекс? Намирам се в квартал „Грефсен“. При мои… приятели, които…

— В „Грефсен“ ли?

— Да.

— Къде?

— На улица „Гла“.

— На улица „Професор Дал“ ли казахте?

— Тя изобщо не се намира в „Грефсен“!

Преди да проведе разговора, Ингер Юхане слезе в голямото преддверие. Сега съжали. Не биваше да оставя родителите сами с детето. Изобщо не биваше да ги оставя сами. Бавно, сякаш вършеше нещо нередно, тя се промъкна по стълбите към дневната и понижи глас:

— Намирам се на улица „Гла“. В „Грефсен“. Едно дете е… Тук има мъртво дете. Изглежда, е станала злополука, но…

Връзката се разпадна.

— Ало? — извика в слушалката Ингер Юхане.

Никакъв отговор.

 

 

През следващите дни Ингер Юхане често се изумяваше, че е намерила сили да издържи. На няколко пъти й се наложи да оставя двамата съпрузи сами с детето в дневната. Внезапно връхлитащото я гадене я принуждаваше да тича до банята за гости. Първия път бръкна с два пръста до мястото, където езикът става грапав и твърд. Изхвърли кисела жлъчка и остатъците от бързия си обяд, надвесена над тоалетната чиния. Не успя да изплакне противния вкус в устата си. В банята вече не миришеше на жасмин.

Мъжът и жената, току-що изгубили единственото си дете, седяха един до друг на дивана. Момчето все още лежеше в скута на майка си. Тя не се възпротиви, когато бащата обгърна раменете й с едната си ръка, но всеки път, щом той посегнеше с другата да докосне детето, майката изпищяваше:

— Не!

Никой от двамата не обръщаше внимание на Ингер Юхане. Престанаха да отговарят на въпросите й. Когато тя се върна от първото посещение в тоалетната, мъжът бе разтребил. Преносимата стълба бе изчезнала. Кръвта по пода беше избърсана. Фенерчето със Светкавицата Маккуин не се виждаше никъде. Цветните моливи също ги нямаше. Макар едва да сдържаше сълзите си, Ингер Юхане още веднъж, този път по-настойчиво, напомни на двамата родители, че е необходимо стаята да остане в непокътнат вид до идването на полицията. Мъжът не реагира. Дори не я погледна. Пак седна до жена си и се вторачи вцепенен в момчето.

Предупреждението на Ингер Юхане закъсня.

Чистата спретната дневна сякаш след броени часове щеше да посрещне празнично настроени гости.

Само да не беше мъртвото дете.

— Не — едва чуто промълви майката.

Стана четири и десет, а Ингер Юхане все още не беше успяла да се свърже с полицията.

— Ингвар — промърмори тя и набра номера му.

След шест позвънявания се включи гласовата му поща.

— Обади се — поръча тя шепнешком. — Трябва да говорим. Веднага. Веднага!

Помъчи се да си спомни номера на домашния им телефон. Почти не го използваха. Най-сетне пръстите й набраха правилните цифри.

След десет напразни позвънявания се отказа.

Внезапно айфонът на лавицата над камината зазвъня пронизително. Двамата на дивана продължиха да седят безучастно.

— Твоят ли е? — попита Ингер Юхане и се опита да улови погледа на жената.

— Не — продължаваше да шепне отнесено майката, заровила лице в косата на момчето.

— Елен, може ли да вдигна? — Ингер Юхане тръгна към камината.

Без да изчака отговор — какъвто надали щеше да получи — тя посегна към айфона и плъзна палец по екрана.

— Ало?

— Здрасти, Елен! Обажда се Мариане — запъхтяно заобяснява женски глас. — Исках само да се посъветвам с теб не е ли по-добре да отложим празненството, защото нали…

— Не е Елен. Ингер Юхане е на телефона.

— Ингер Юхане? Да не би да съм объркала часа? Не трябваше ли да дойдем в седем?

— Запомнила си съвсем правилно. Аз подраних, за да… да помогна за едно-друго, но…

— Като се има предвид каква трагедия се разигра, си мисля дали да не…

Ингер Юхане притисна палец и показалец към междувеждието си.

— Да — съгласи се тихо тя и обърна гръб на двамата на дивана. — Истинска трагедия. Потресаващо е. Но ти откъде знаеш…

— Сестра ми е омъжена за мюсюлманин — отговори Мариане от другия край на линията. — Имат две деца, и двете тъмнокожи! Как ще я караме отсега нататък в тази страна?

Гласът й се прекърши.

— Мюсюлманин — повтори объркано Ингер Юхане. — Май не разбирам какво…

Мариане преглътна шумно, прочисти си гърлото и отговори високо:

— Във всеки случай аз не мога да дойда. Най-добре отложете празненството. Ще предадеш ли на Елен? Другите сигурно също няма да са в настроение да си бъбрят за ученическите години точно днес, когато в Норвегия, в Осло, се случват такива неща.

— Вечерята, естествено, ще отпадне, но какво…

— В нашия град, Ингер Юхане. В нашия град!

— Мариане…

— Видя ли кадрите? По телевизията? Жертвите сигурно наброяват няколкостотин! А сестра ми…

— Мариане — повтори Ингер Юхане, този път по-остро, — за какво всъщност говориш? Какво са излъчили по телевизията? Какво се е случило?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Не чу ли, че някой е вдигнал във въздуха половината център? Мощна бомба, Ингер Юхане! По първоначални слухове — терористи. Ислямски фундаменталисти. А какво ли още…

Ингер Юхане престана да слуша. Не чуваше нищо.

Застана с гръб към камината и лице към дивана. Погледът й се отправи към прозореца. Зад оросените от дъжда розови храсти в градината и западналите градски квартали, които разделяха „Грефсен“ от центъра, пред тъмносивия фиорд, съвсем в ниското, малко на изток от двете кули на кметството, димният стълб се беше удебелил.

— Ти знаеш кои са днешните гости — изрече бавно Ингер Юхане.

— Да, аз съставих списъка. Всички момичета от трети „б“ с изключение на…

— Обади им се. Да не идват.

— Не може ли Елен…

— Моля те…

— Но сестра ми…

— Обади им се, Мариане. Кажи им да не идват. Мога ли да разчитам на теб?

В слушалката се чу прашене и Ингер Юхане повтори:

— Много те моля, Мариане.

— Е, добре, щом настояваш.

— Ти не внимаваше — проплака Елен в другия край на дневната.

Връзката прекъсна.

— Елен — заговори Ингер Юхане с възможно най-спокоен тон и направи няколко крачки към зловещата картина на дивана, — едва ли има смисъл да…

Прекъсна я гръмко затръшване на врата. Ингер Юхане се стресна и телефонът й падна със звън на пода. Последваха бързи стъпки от преддверието. Към дневната се приближи тананикащ глас.

— Здрасти! — извика приветливо мъжът и разпери ръце. — Готов ли си, Юн? Само за сведение — звънецът ви не работи!

Мъжът надали имаше повече от трийсет години. Прокара ръка през гъстата си, дългичка коса, силно избледняла от слънцето — вероятно на други географски ширини, защото през последните седмици времето в Норвегия беше предимно дъждовно. Впитата леденосиня тениска подчертаваше тъмния загар. На лицето му все още грееше широка усмивка. Той измери Ингер Юхане с бързо замиращ интерес и пристъпи към дивана.

— Здрасти, Тарзан — усмихна се той на момчето. — Искаш ли да…

Млъкна стъписан.

— Какво, по дяволите…

— Не — прошепна Елен.

— Какво става тук, да му се не види? — попита задъхано мъжът. — Юн! За бога, Юн, какво му е на Сандер?

— Сандер е мъртъв — отговори Ингер Юхане. — От доста време се мъча да се свържа с полицията, но…

— Мъртъв? Ама как така… Не се шегувайте с такива работи! Юн! Кажи нещо, де! Какво ви става? Какво му става на…

— Не — пошепна Елен.

— Не внимавах — отговори монотонно Юн.

— Полицията — повтори Ингер Юхане и вдигна счупения си телефон. — Трябва да уведомим полицията, но явно всички екипи са заети с онази… експлозия в центъра.

— Експлозия ли? — повтори мъжът. — Каква експлозия? Какво се е случило със Сандер и какво…

Той тръгна към дивана, но размисли и спря.

Ингер Юхане си пое дълбоко дъх.

— Трябва да уведомим полицията — обясни тя още веднъж. — В центъра обаче е станало… сериозно произшествие, затова няма свободни екипи. Предлагам ти да…

Тя млъкна и погледна въпросително младия мъж.

— Аз съм Йоаким — отвърна дрезгаво той. — С Юн и Сандер смятахме да… Нали Елен бе поканила гости и тримата щяхме…

Не можа да продължи. Ингер Юхане видя как сините му очи се наляха със сълзи. Йоаким не бе в състояние да откъсне поглед от мъртвото момче.

— Ти остани тук — нареди тя. — Не пипай нищо. Преди всичко не докосвай Сандер. Аз ще сляза в кухнята и ще се обадя на всички мои познати полицаи, за които се сетя. Ще използвам твоя телефон, Елен.

Майката на момчето не реагира.

— Стойте тук — нареди строго Ингер Юхане на всички в стаята, сякаш си имаше работа с глутница непослушни кучета. — Стойте тук и не пипайте нищо.

Със счупения си телефон в едната ръка и айфона на Елен в другата тя се запъти към вратата. Докато минаваше покрай Йоаким, я лъхна лек аромат на скъп афтършейв. Младият мъж бе наметнал раменете си с пуловер от фин кашмир.

От идването й в дома на Елен и Юн бяха изминали петдесет и пет минути.

А от далечината, откъм центъра, продължаваше да се носи вой на сирени.

 

 

Полицейската униформа беше твърде голяма за кльощавата му фигура. Гъста руса коса, прясно подстригана, обрамчваше гладко лице е по детски червени устни. Адамовата ябълка подскачаше нагоре-надолу в ритъм, който при други обстоятелства би разсмял Ингер Юхане. Черните пагони с една-единствена златна звезда издаваха, че е редови инспектор. Току-що е завършил полицейската академия, предположи Ингер Юхане. Беше се надявала на нещо по-солидно, но все пак беше по-добре от нищо.

Или пък не.

— Какво се е случило? — попита той и погледна Ингер Юхане, докато левият му показалец два пъти докосна върха на носа. После полицаят изопна снага в почти войнишка поза.

— Не знам. Когато пристигнах — някъде към три и петнайсет — заварих момчето мъртво.

— Ясно.

Младият полицай се обърна въпросително към Йоаким, който се бе облегнал на камината със скръстени пред гърдите ръце.

— Аз дойдох след госпожата и не знам нищо — обясни беззвучно младият мъж.

— Аха — промълви полицаят и преглътна.

Възцари се тишина. Йоаким отдавна бе затворил балконската врата и сирените от града не се чуваха. Само монотонното хлипане на Елен в промеждутъците, делящи отчаяното й „не“, нарушаваше мълчанието, толкова тягостно, че Ингер Юхане усети как между плешките й избиха капчици пот. Полицаят я зяпаше, сякаш очакваше тя да вземе думата, да поеме командването, да въдвори ред. Стана й неприятно.

— Момчето — подхвана тихо тя и погледна полицая. — Казва се Сандер. Трябва да се подложи на аутопсия. За да спазим реда.

Опита се да изглежда по-уверена, отколкото беше в действителност.

— Да — кимна полицаят. — Трябва ни линейка.

— Доколкото разбрах, всички са заети.

— Да, заради експлозията.

Той кимна отново и впи поглед в момчето, което все още лежеше проснато в скута на майката.

Адамовата му ябълка подскачаше ли, подскачаше.

— Аз мога да го закарам — предложи колебливо Йоаким. — Аутопсиите се извършват в Държавната болница, нали?

— Ами… — промърмори полицаят и се почеса с показалец по тила. — „Грефсен“ май спада към района на болница „Юлевол“. Май…

Така и не се доизказа.

В стаята влезе още един мъж.

— Позвъних на звънеца — обясни новодошлият, — но понеже никой не ми отвори, просто влязох. Кале Ховет.

Подаде ръка на младия полицай и той я пое колебливо.

— Прокурор Кале Ховет — поясни кратко мъжът. — Колежката Силие Сьоренсен се обади и помоли да намина. Живея в Шелсос, съвсем наблизо. Някой й се обадил по телефона. Вие, предполагам?

Той погледна Ингер Юхане и тя кимна. Не бе успяла да се свърже с никого, Ингвар не се обаждаше, затова звънна на човека от полицията в Осло, когото познаваше най-добре. Силие, оказа се, точно сега карала отпуска си на Бахамските острови и нямала представа за събитията в центъра на столицата. Повлияна от обаждането на Ингер Юхане, явно бе позвънила тук-там да се осведоми.

— Както вероятно знаете, нашите служители са… — огромната му лапа направи бегло движение към прозореца — … заети. Много заети.

— Какво точно се е случило? — попита тихо Ингер Юхане.

— Не знам. По принцип не се занимавам с посещения на местопроизшествия…

Той замлъкна отново. Погледът му се стрелна през помещението и спря върху семейството на дивана. Присви очи, сякаш недовиждаше.

— Паднал ли е? — попита той.

Родителите мълчаха.

— Да — отговори вместо тях Ингер Юхане. — Ако съм разбрала правилно, е паднал от преносима стълба.

— Къде е стълбата? — попита тихо Кале Ховет, без да изпуска момчето от поглед.

— Ами… преместиха я.

— Преместили са я?

— Да — обясни едва чуто Ингер Юхане. — Боя се, че местопрестъплението не е… съвсем… Очевидно е било злополука. Сандер е момче с…

Едрият мъж на средна възраст вдигна ръка.

— Вижте какво — подхвана той, адресирайки думите си предимно към униформения полицай. — Никой от нас не е експерт. Не разбираме от тези неща. Ще се опитам да повикам криминалист. Дотогава моля всички да напуснат стаята.

Прокара ръка по прогресивно оплешивяващото си теме.

— А момчето трябва да бъде откарано в болница — завърши примирено. — Все някак ще…

— Не! — изпищя Елен. — Не! Не!

Скочи от дивана, без да изпуска от ръцете си тялото на осемгодишното дете. Отиде, олюлявайки се, до малката стъклена маса, стъпи върху светлия килим на паркета, изпълни дробовете си с въздух и изкрещя пронизително:

— Не! Не докосвайте момчето ми!

Преди някой да е успял да й се притече на помощ, детето бавно се изхлузи от ръцете на изнемощялата майка.

— Не — пошепна Ингер Юхане, но вече беше много късно.

 

 

— Ама че история — рече Кале Ховет и всмукна жадно от собственоръчно свитата цигара.

— В центъра или тук? — попита Ингер Юхане и отстъпи встрани, за да се отдалечи от дима.

Прокурорът задържа дима в дробовете си няколко секунди и го издуха през носа.

— И на двете места. Макар да не съм добре информиран за случилото се в центъра, чух, че избухнала мощна бомба. Предполагат терористична атака. Пред редакцията на „Верденс Ганг“ или в района. И аз не го понасям този вестник, но всичко си има граници. Много ми се щеше да включа телевизора в дневната, но със сигурност нямаше да направя добро впечатление. Ти разбра ли нещо повече за взрива?

Стана седем без двайсет. Двамата стояха на калдъръмената алея от югоизточната страна на къщата, на няколко метра от входната врата. Младият полицай най-сетне бе успял да се свърже с погребална агенция, защото всички линейки бяха заети. Когато двама сериозни, абсолютно еднакви на вид мъже в тъмни костюми, тебеширенобели ризи и тесни черни вратовръзки пристигнаха да отнесат изпотрошеното тяло на осемгодишния Сандер Мор и да го откарат в Държавната болница, се разиграха сцени, които Ингер Юхане се опитваше с всички сили да забрави. В крайна сметка Елен тръгна с погребалните агенти, наведена над мъртвия си син, който при падането на пода бе изгубил два предни зъба. Йоаким, очевидно колега на Юн и чест гост в дома на семейството, изяви готовност да придружи майката до болницата и по-късно да я доведе вкъщи. Ако изобщо е възможно да я откъснат от детето й, помисли си Ингер Юхане. Юн се взираше безмълвно през прозореца на кухнята, докато полицаят стоеше от другата страна на масата в очакване на подкрепление. Появата му щеше да се забави.

Ингер Юхане изпитваше смътно, крайно неприятно чувство, че губи почва под краката си.

— Не — отвърна тя, — нищо не знам. Навярно вече мога да си отида?

— Познаваш ли семейството? — попита Кале Ховет и посочи с глава към къщата.

— Да. С Елен сме съученички от гимназията.

Нещо смущаваше Ингер Юхане. Тя затвори очи и успя да си припомни съвсем точно как изглеждаше дневната. Видя дори шарката на сребърните прибори. Ефирните завеси с втъкани съвсем деликатни дъбови листа. Масленото платно над камината с малка резка в долния ляв ъгъл, останала вероятно от падане. Диспенсърът на мивката, пълен до ръба с течен сапун. Докато си миеше ръцете, тя изпомпи повече от необходимото количество сапун и от тежката миризма на цветя й прилоша отново.

Можеше да възпроизведе в подробности даже обстановката в преддверието — голямо помещение, където светлината падаше през четириъгълни прозорци от североизток — както и в кухнята, където упорито се бе опитвала да се свърже с представител на полицията.

— А мъжа? — чу тя гласа на Кале Ховет.

Нещо й убягваше. Нещо се бе променило. Беше се появила разлика, която обаче нямаше нищо общо с преносимата стълба и фенерчето.

— И Юн беше наш съученик, но с него се запознах по-късно. С тях не сме… — тя поразмишлява как да се изрази — всъщност не сме приятели. В последно време, де. Виждаме се два-три пъти в годината — ако не и по-рядко. Добри познати, бих казала. Бяхме се уговорили да дойда по-рано от другите, за да помогна, но и за да… как да се изразя… да наваксаме пропуснатите срещи.

— Така става — усмихна се Кале Ховет. — Животът си върви, едно да мине, друго да дойде… Брак, деца, кариера… И докато се усетиш, хоп! — Той щракна с пръстите на свободната си ръка и отново всмукна дълбоко от цигарата. — Един ден оставаш без приятели. Ако не внимаваш.

Ако не внимаваш, повтори си наум Ингер Юхане.

— През цялото време само това повтаряха — промълви тя.

— Какво? — попита Кале Ховет.

— Упрекваха се взаимно, че не са внимавали какво прави Сандер.

Той пусна фаса на земята и го стъпка в чакъла между шистовите плочи.

— Редовният сценарий — кимна Кале Ховет. — При нелеп инцидент е фатален край започваме да обвиняваме другия. Вероятно защото е непосилно да понесеш сам отговорността. Още по-трудно е да приемеш, че такива неща просто се случват. Че в живота няма гаранции. Да му се не види!

Последните думи изрече шепнешком. Изправи гръб и се загледа надолу към града.

— Просто не мога да си представя какво е чувството да изгубиш дете.

Обърна се и улови погледа на Ингер Юхане. Очите му бяха златистокафяви, с надвиснали над тях тежки тъмни вежди, сключени над носа.

— Имаш ли деца?

— Да, две дъщери. Едната е на седемнайсет, другата на седем и половина. Голямата е Кристиане, малката — Рагнхил.

Внезапно пробождане в гърдите я накара да си поеме шумно въздух.

— Заминаха на почивка с баща си. Така де, с бащата на по-голямата. По-малката е от друг… Сестрите се чувстват най-добре заедно. Кристиане не е съвсем като другите… като другите деца и бившият ми мъж предпочита да взема и двете.

Ингер Юхане нервно приглади косата си зад ушите. Незнайно защо, започна да разказва на този мъж подробности от личния си живот, които не го засягаха. У него имаше нещо. Нещо необикновено дружелюбно, някаква умора, вероятно дори нещо изхабено. Напомняше й за един датски актьор, но не се сещаше за името му.

Искаше да се прибере у дома, в къщата на улица „Хауге“; да се обади на дъщерите си и да разбере къде се е запилял Ингвар. Беше й казал, че смята да използва „свободната си вечер“, както се изразяваше за нейно раздразнение, за да монтира нови етажерки за книги в стаята на Кристиане и да изгледа дивиди, към което Ингер Юхане не проявяваше ни най-малък интерес.

А сега и въпросната експлозия…

В присъщия си маниер Мариане вероятно бе попресилила нещата, но облакът дим, макар и леко разпръснат, продължаваше да виси над града. Навярно бе станал битов инцидент поради небрежност или неизправност. Изтичане на газ или нещо от този род. Надали ставаше въпрос за атентат, както бе подхвърлил прокурорът. Не и тук. Не и в Норвегия. Да, станала е просто злополука. Извънредните новинарски емисии по темата вероятно се дължаха на факта, че сега, през лятото, цареше пълно събитийно затишие.

— Знаеш как е — рече тя и нагласи чантата на рамото си — знак, че възнамерява да си ходи.

— И още как! — усмихна се мъжът. — С жена ми имаме цели седем деца. Само едно от тях е общо. В края на седмицата се събираме цялата дружина и тогава настава истински Див запад. Да не говорим за ваканциите. Впрочем, чудя се дали цялото лято ще премине в този проклет дъжд.

Мъжът поклати глава, вдигна очи към небето и погледна въпросително Ингер Юхане, сякаш очакваше реакцията й на метеорологичните му наблюдения.

Изведнъж й се стори, че цялата ситуация е ужасно неуместна. Бъбреха си, сякаш бяха на гости. Сякаш всеки момент щяха да им поднесат вечеря и тя от учтивост го бе придружила в градината, за да му прави компания, докато той изпуши една цигара.

— Не се притеснявай — успокои я Кале Ховет.

„Очите му са по-скоро жълти, отколкото кафяви“, помисли си тя.

— И двамата сме разтърсени. Това е просто начин да…

Той вдигна ръце, после зарови пръсти в косата си.

— Ужасно — прошепна той. — Направо потресаващо. Човек си въобразява, че държи под контрол всичко опасно. Поставя обезопасителни съоръжения, слага прегради, нахлузва каски, затяга предпазни колани и какво ли още не. Внезапно обаче изпуска децата от поглед за две минути и… Преносима стълба. Проклета, скапана преносима стълба. Има ли впрочем близки на семейството, които трябва да уведомим? Някой, който би могъл да помогне на Елен и Юн? Например бабите и дядовците на момчето?

— Дядото по бащина линия е покойник — Ингер Юхане се замисли. — Бабата се казва Хелга Мор и доколкото знам, беше много близка с внука си. Колкото до родителите на Елен…

Ингер Юхане ги познаваше добре. В гимназията всички от обкръжението на Елен й завиждаха за родителите й: гостоприемни, ведри, отзивчиви, те се държаха младежки, но и премерено, без да поставят дъщеря си в неловки ситуации. Обожаваха Елен — единствено дете, а и тя изглеждаше силно привързана към тях. Ала нещо се случи. Когато преди три години Агнес и Турбьорн Крог не се появиха на традиционното лятно празненство на улица „Гла“, Ингер Юхане попита Елен дали родителите й са на почивка. Без да се впуска в подробности, домакинята само промърмори, че двамата вече не били добре дошли в нейния дом. По-късно Ингер Юхане доби впечатлението, че конфликтът помежду им е свързан с възпитанието на Сандер. Елен не желаеше да говори за това, а Ингер Юхане не се чувстваше достатъчно близка с нея, за да се рови в неща, които не я засягат.

— Елен и Юн не поддържат контакт с бабата и дядото по майчина линия.

Телефонът на Кале Ховет извибрира едва чуто във вътрешния джоб на лекото лятно яке.

— За десети път през последния половин час — рече раздразнено той. — Ако не и повече. Когато имаш седем деца, няма миг почивка. Не посмях да вдигна в присъствието на майката с мъртвото дете на ръце…

Извади телефон „Нокия“ и отвори съобщението. Ингер Юхане се обърна към широката стълба, облицована с шистови плочи — осемте стъпала водеха към улицата.

— Какво, по дяволите — чу го да промърморва, когато направи първата крачка. — Какво, по…

Обърна се към него и веднага забеляза, че е видимо пребледнял. Ръката с телефона трепереше. Той прочете съобщението още няколко пъти. Или беше получил повече от едно. Когато най-сетне погледна Ингер Юхане, устата му бе отворена, а в погледа му се четеше изумление, сякаш мозъкът му не смогваше да обработи постъпилата информация. Напомни на Ингер Юхане сърната, която бе блъснала с колата си веднъж в тъмното — обезумелите от страх, объркани очи, в които фаровете се отразиха за миг, преди автомобилът да нанесе на животното смъртоносния удар.

— Какво се е случило? — попита предпазливо тя и пристъпи към него.

Кале Ховет не отговори. Хукна. Блъсна я с рамо и едва не я събори, когато профуча покрай нея и с три скока изкачи стълбата.

Без да обели дума.

Ингер Юхане чу запалването на двигател и скърцането на гуми по асфалта, когато автомобилът бързо набра скорост и се изгуби по шосето.

Май тази експлозия щеше да се окаже по-страшна, отколкото бе предполагала.

Опита се да провери за подробности в интернет, но не успя да съживи повредения си мобилен телефон. Дисплеят зад счупеното стъкло светна, но икони не се появиха. Тя въздъхна, пусна телефона обратно в чантата си и вдигна глава към кухненския прозорец.

Юн беше втренчил поглед в нея. През стъклото лицето му изглеждаше плоско и размито, сякаш някой се бе опитал да го изтрие, но не бе успял да довърши започнатото. Само широката ивица от засъхнала кръв между носа и горната устна се открояваше ясно. Зад Юн се мержелееше силуетът на високия мършав полицай. Напълно неподвижен, той чакаше някого, който сигурно нямаше да дойде.

Тя се завъртя рязко и се запъти към стълбището, заобиколено от ниски рододендронови храсти без цветове. Стъпалата бяха широки и дълбоки, на най-горното се търкаляше пластмасова пожарна кола, дълга около трийсет сантиметра. Ингер Юхане спря с крака върху две различни стъпала.

Суламит.

Вдигна колата.

Не беше Суламит, естествено. Пожарната кола, с която Кристиане си играеше през цялото си детство и към която се отнасяше като към любима котка, отдавна я нямаше. Първо бяха изчезнали стълбата и колелата, после всички останали висящи части. Цветът постепенно избледня, боята се олющи. Когато играчката се превърна в сива буца метал, дори Кристиане престана, да вижда в нея своята „котка“. Погребаха я в лехата с лалетата на улица „Хауге“, под малък дървен кръст с надпис „Почивай в мир, Суламит“ и всяка пролет освежаваха розовата боя.

Тази кола изглеждаше също като най-свидната вещ на Кристиане.

Същите очи, нарисувани около фаровете, същата сребриста стълба и необичайно големите, блестящо черни колела. От двете страни се отваряха клапи — за маркучи и противопожарно оборудване. Ингер Юхане напълно бе забравила, че колата е снабдена и с такива екстри.

— Сандер — прошепна тя на колата и очите й се наляха със сълзи. — Малкият, голям, странен Сандер.

Предпазливо остави колата отново на стълбата, отстрани, полускрита под дебелите тъмнозелени листа на рододендрона. Лакът беше плътен и светеше, очите надничаха бодро. Играчка, която бе надживяла собственика си.

Ингер Юхане се затича.

Тичаше към къщи на не много високите си токове, стиснала чадъра под мишница, с малка чанта на рамото. Едва когато се умори и на едната й пета се образува пришка, тя забави ход и забеляза колко спокойно е навсякъде.

По улиците не се виждаха хора. От терасите и верандите не се носеше миризма на препечено месо, която да измъчва обонянието й, гриловете бяха прибрани под навеси, за да ги пазят от дъжда, от вечния дъжд, който почти бе успял да съсипе лятото на 2011-а. Децата, които бе видяла на идване към къщата на Елен да карат колела и да играят по площадките, бяха изчезнали. През някои от прозорците на високите блокове по улица „Бетси Шелсберг“ се виждаха телевизори, които безшумно трепкаха под влажната вечерна светлина.

Само глухото пърпорене на далечен хеликоптер, който остана невидим за нея, нарушаваше тишината над Осло. А може би бяха два. Или три.

Ингер Юхане отново хукна.

 

 

Наближаваше четири часът. Утрото на 23 юли сивееше колебливо зад прозорците. Оставаше по-малко от половин час до изгрева на слънцето зад пелената от облаци, все още надвиснала ниско над града.

— Мамо — пошепна Ингер Юхане и побутна майка си, която похъркваше в другия край на дивана под синьо вълнено одеяло. — Събуди се. Ще дават пресконференция.

Джак, жълто-сивото безпородно куче на семейство Стубьо — Вик, се надигна от пода, завъртя се три пъти на скованите си крака, пак легна и въздъхна.

— Защо шепнеш? — промърмори майката и се изправи тромаво в седнало положение. — Не спя. Само за малко затворих очи. Какво каза?

Ингер Юхане не отговори. Посегна към дистанционното, увеличи звука и сви крака под дупето си. Майка й положи сухата си, топла длан върху ръката й.

— Много хубаво, че се обади — рече тихо тя. — Много ме зарадва, скъпа. След като чух ужасяващите новини, най-малко десет пъти се опитах да се свържа с теб. Нямаше как да знам, че телефонът ти е счупен. В такива моменти човек не бива да е сам. Особено пък като се има предвид, че на всичкото отгоре се е случило нещастието с малкия Симен.

— Сандер. Казва се Сандер, не Симен.

Ингер Юхане се опита да се усмихне.

Снощи се прибра вкъщи и само след няколко минути пред телевизора й стана ясно какво се е случило в правителствения комплекс, а после и на остров Ютьоя. Тя предприе многобройни отчаяни опити да се свърже с Ингвар. Той бе оставил на масата за хранене почти нечетлива бележка, че заради терористичните нападения го повикали на работа и не знае кога ще се върне. Тя недоумяваше защо — като се има предвид спецификата на катастрофалния следобед — ще викат на помощ полицейски инспектор от КРИПОС, който прекарва повечето време в кабинета си или в стаята за разпити. Самият той често се оплакваше от службата си, особено след няколко чаши вино. Ингвар Стубьо все повече се превръщаше в канцеларски плъх. Някога го смятаха за най-добрия разпитващ в страната. След като за пореден път се остави да го убедят да заеме ръководна длъжност, удоволствието, което някога изпитваше от работата си, почти се изгуби в бумащина, в исканията на профсъюзите и изчисляването на бюджети. Затова хленчеше. Ингер Юхане звънна и на мобилния му телефон, и на служебния в кабинета. Набра петима от колегите му, но нито един не вдигна.

Когато се отказа, по официални данни жертвите на остров Ютьоя още бяха десет.

Потърси и Исак — мъжа, за когото беше омъжена сякаш преди цяла вечност и който миналата неделя замина с Кристиане и Рагнхил на триседмична почивка в Сен Максим. Той, разбира се, не си вдигна телефона. Идеята да звънне на сестра си се изпари с бързината, с която я бе споходила. Не се бяха виждали от половин година, а точно тази вечер не беше особено подходяща да закърпят отношенията си, които куцаха още от детските години.

Без да му мисли много-много, накрая Ингер Юхане набра номера на майка си. Тя вдигна само след три позвънявания и спокойно обеща да дойде възможно най-бързо.

Откакто преди половин година, през една януарска нощ, овдовя, майка й се промени коренно. По отколешен обичай бащата на Ингер Юхане си пийнал повечко, легнал в неизменната фланелена пижама и с чорапи на краката до съпругата си, с която от четирийсет и шест години делели едно брачно ложе, и повече не се събудил.

Ингер Юхане винаги се бе опасявала, че баща й ще си отиде пръв. Да се грижи за вечно мърморещия старец й изглеждаше по-малко страшно от вероятността оправната й невротична майка да я посещава едва ли не всеки ден. Ала още в сутринта, когато на седмия рожден ден на Рагнхил съобщи на дъщеря си, че баща й е починал, майка й звучеше като съвсем друг човек. „Овладяна и улегнала“, изкоментира Ингвар още същата вечер. „По-скоро покрусена и примирена“, отвърна Ингер Юхане. „И някак мъртва“, добави наум тя, сякаш между родителите й бе съществувала съвсем реална симбиоза и седемдесет и три годишната жена беше жива само наполовина.

Промяната у майка й си остана трайна.

Тъгата на Ингер Юхане по починалия баща бързо отстъпи място на учудването от преобразяването на майка й. От приличие след погребението Ингер Юхане я покани да живее при тях. „За известно време — уточни тя, — само докато посвикнеш с мисълта, че те очаква празна къща.“ Майка й отказа категорично, събра си багажа и настоя да се прибере вкъщи със собствената си кола.

Нещо у майка й бе угаснало и Ингер Юхане тайно се срамуваше, защото така я харесваше повече. Зимата мина, дойде пролетта, после и лятото, а майка й се бе потопила в такова уединение, каквото Ингер Юхане никога не бе допускала, че тя ще понесе. Обаждаше се рядко и никога не се появяваше в дома на дъщеря си и зет си, без да е била изрично поканена. Открай време се разбираше добре с внучките си, беше търпелива и любвеобилна, сега обаче се отнасяше с всички като с деца. Със снизхождение и лека усмивка отминаваше всичко, заради което преди беше готова да се впусне в безкрайни, безплодни разправии. Вече дори не роптаеше, че Джак се скубе толкова много.

Майка й раздруса термоса. Тихото плискане от течността, останала само на дъното, я накара да стане, за да свари още кафе.

— Къде се бави Ингвар? — попита тя.

— Един господ знае — отвърна разсеяно Ингер Юхане и мушна бележката от него под вестника. — Ала при тези обстоятелства не мога да го упреквам. Хванали са онзи проклет терорист и навярно той трябва да… шшт!

Майка й сложи вода и мляно кафе в машината и се върна на пръсти.

Прясно назначеният шеф на полицията очевидно си беше набавил униформата много набързо. Доколкото знаеше Ингер Юхане, той бе встъпил в длъжност най-много седмица преди началото на лятната ваканция. Гласът му прозвуча по-басово, отколкото го помпеше от деветдесетте години, когато беше политик.

Изявлението, което направи, съдържаше повече от шокиращи новини.

— Осемдесет! — прошепна майка й и закри очите си с ръце.

— Осемдесет! — нададе кратък, остър вик Ингер Юхане.

Тя не помнеше кога за последен път е плакала пред друг човек.

Дори на погребението на баща си успя да преглътне буцата от мъка в гърлото си, задето бе пропуснала безвъзвратно толкова възможности да се помири с човека, към когото отдавна изпитваше само леко притъпено презрение. Сега всичките й прегради се сринаха. Наведе се към майка си, полунеохотно, полутърсещо, а тя я прегърна и я залюля предпазливо, шепнейки тихи, безсмислени, утешителни думи.

— Плача, защото… — едва издума Ингер Юхане и се задави в ридания.

— Знам — отговори тихо майката. — Поплачи си.

Майка й обаче не знаеше. Не подозираше, че Ингер Юхане, парализирана от събитията през изминалия ден, бе изгубила самообладание по съвсем други причини, не заради чудовищното злодеяние в правителствения комплекс и на остров Ютьоя. Броят на загиналите при двойното покушение все още й се струваше недействителен. Беше твърде късно през нощта и твърде рано сутринта; прекалено много разбити човешки съдби, за да осмисли атентата.

Ингер Юхане скърбеше само за един от мъртвите.

Плачеше за момчето, чиито родители бяха успели да го опазят живо едва осем години. Плачеше за Сандер, за тежкото, живо, силно момче; за това, че така и няма да получи възможността да строши подарената му наскоро пожарната кола.