Ане Холт
Смърт в сянка (3)

Трета глава

Във вторник, 26 юли, Ингер Юхане се събуди и се почувства изненадващо отпочинала. Ингвар отдавна бе отишъл на работа. Тя се поизлежава още малко, заслушана в необичайната тишина. Както се бяха разбрали, майка й си отиде в неделя. Децата щяха да останат във Франция още почти две седмици. Хората от долния етаж заминаха на почивка и единствено хъркането на Джак в леглото до нея нарушаваше съвършената тишина. Качването по леглата му беше строго забранено — както впрочем и повечето неща, които Джак вършеше.

— Слизай — промърмори тя и се опита да го избута.

Джак се претърколи по гръб, размърда леко предните си крака и пак заспа.

Слаба миризма на печатарско мастило я накара да седне и да подпре три възглавници зад гърба си. Ингвар бе сложил днешните вестници на нощното шкафче. До тях стоеше термос и празна чаша. Ингер Юхане си наля горещо кафе и се разположи удобно.

Нещо беше различно от обикновено. Нещо в светлината, която нахлуваше в стаята на тласъци, докато въздушното течение през полуотворения прозорец си играеше със завесите. Тя посегна и дръпна едната завеса.

Слънце.

Навън беше лято. Ослепителна светлина окъпа спалнята. Ингер Юхане стана и разтвори завесите толкова рязко, че те едва не се откачиха от релсата. Тя скръсти ръце и надникна навън. Всичко беше яркозелено, светло и небесносиньо.

При докосването усети болка в гърдите.

Настроението й падна. Все още не изключваше вероятността да се е излъгала. Предния ден се престраши да влезе в аптека и си купи тест за бременност. Опита се да маскира покупката като попълване на домашната аптечна и скри теста в пазарската кошница под обезболяващи, лепенки, паста за зъби, мехлем за леки кожни наранявания, стерилни компреси и още медицински продукти от първа необходимост. Вкъщи нареди покупките, а неразпечатаният тест се озова на дъното на коша за пране.

Ингвар все още не знаеше. Нощта срещу неделя беше подходяща единствено за мълчание, докато лежаха един до друг. Мъжът й заспа, облян в сълзи, а в неделя стана рано и отиде на работа. За първи път през единайсетте години, откакто се познаваха, отказа да й разкаже за работата си. Тя дори не го попита направо, а подхвърли две-три полувъпросителни реплики по време на закуската, която майка й приготви, преди дискретно да си събере багажа и да си тръгне. Ингвар само поклати глава.

Въпреки това Ингер Юхане се досещаше с какво се занимава съпругът й. Той беше експерт по разпити. Минаваше за един от корифеите в тази област.

Върна се към полунощ, по-спокоен, но все още измъчен и безмълвен. В три през нощта се притисна до нея, без да отрони дума, притисна я до себе си така силно, че дъхът й секна и тя се освободи предпазливо от прегръдката му.

Едва в понеделник вечерта й се удаде случай да му разкаже за Сандер. Той я изслуша. Зададе два-три въпроса, поклати съчувствено глава и остави приборите. Противно на обичайното си „аз“, през последните няколко дни Ингвар почти не докосваше поднесената му вкъщи вечеря. Дали се хранеше в службата?

— Такива неща се случват — каза той и стана от масата. — Стават злополуки. Умират деца.

Не пожела да гледа новините по телевизията и да чете вестници. Говореше само за незначителни неща. В неделя вечерта попита кратко за децата. Ингер Юхане го увери, че се чувстват добре на Ривиерата. Оттогава Ингвар не бе споменавал за тях.

Освен това още не беше сигурно.

Ще почака още няколко дни и тогава ще си направи тест за бременност. „Поне до утре“ — реши Ингер Юхане и предпочете да не разлиства вестниците. Взе чашата с кафе и тръгна към банята. Стъпваше на пръсти, за да не наруши тишината в дома си. Стресна се, когато Джак скочи от леглото и тупна върху пода.

По план сега с Ингвар трябваше да са в планината — само двамата за пръв път от много години. Обикновено тя и Исак така подреждаха графика, че единият от двамата да бъде свободен през лятото, докато другият прекарва целия си отпуск с децата. Тази година Кристиане отиде на двуседмичен летен лагер, а през това време баба й — майката на Ингер Юхане — взе Рагнхил и я заведе на хижа. Като по чудо Ингер Юхане и Ингвар се сдобиха с възможността да си наемат апартамент в планинското село Финсе, докато децата са във Франция. Дванайсет дни разходки сред природата и усамотение. Още от март Ингер Юхане тръпнеше в очакване. Сега с изненада се сети, че трябваше да заминат предния ден. Пусна душа. Около последните събития напълно бе изключила за пътуването. Точно сега, естествено, не можеха да заминат. Лумналият за миг гняв бързо се уталожи и прерасна в чувство на срам, от който бузите й пламнаха.

Тя се пъхна предпазливо под струята.

Водата беше много гореща, но тя се наслаждаваше на болезнено парещите капки по гърба си. Мускулите й постепенно се отпуснаха, тя опря чело о плочките и се остави на силната струя. „Един свободен ден — помисли си. — Без планове, без задължения.“ От двайсет и четири часа не беше гледала телевизия. Не можеше да понесе кадрите, цифрите, разказите на очевидците, уплашените деца, мъртвите очи на родителите. Елен не се беше обаждала от събота. Смъртта на Сандер не влизаше в задълженията на Ингер Юхане. Тя беше в отпуск. Не се налагаше даже да се грижи за децата. Беше съвсем сама.

С освобождаващото чувство, че няма никакви ангажименти, тя се изправи и подложи лице под водата. Завърши със студен душ. Когато най-сетне спря водата, се чувстваше чиста, с прояснени сетива и пълна концентрация.

Сложи ръка върху корема си. Стори й се малко подут.

Може пък да е момче.

„Има толкова хубави имена за момчета“ — помнели си тя и поглади опънатата кожа.

Таряй — винаги беше харесвала това име. Едновременно кротко и силно.

В живота й нямаше място за още едно дете. С Ингвар бяха твърде стари. Имаха достатъчно деца. Прогони мисълта за хубавото име, уви се в хавлия и отиде в дневната.

Беше получила есемес.

Все още не бе актуализирала списъка с контактите си, но този номер със сигурност й беше непознат. Ингер Юхане прочете два пъти съобщението със смръщено чело.

Скъпа Ингер Юхане Вик, ще Ви бъда много благодарна, ако ми отделите време за разговор час по-скоро. Най-добре още днес. Елен и Юн се нуждаят от помощ. Бихте ли ми се обадили, за да се уговорим? Номерът, от който изпращам това съобщение, е моят номер. Сърдечни поздрави, Хелга Мор (майката на Юн, запознахме се през 2009 г. на летния празник).

Джак бе последвал стопанката си в дневната и започна старателно да облизва от паркета водата, стекла се около стъпалата й. Ингер Юхане остана неподвижна с телефона в ръка. Не знаеше кос я изненада повече: съдържанието на съобщението или фактът, че тази жена, прехвърлила осемдесетте, е успяла да състави и изпрати безупречен есемес.

Най-вероятно последното. Хвърли телефона на дивана, за да не се изкуши да й върне обаждането.

 

 

— Толкова бързо? — попита прокурор Тове Бюфюр и хвърли едно око на документа, който Хенрик Холме ентусиазирано положи върху бюрото й. — За такива доклади обикновено се изисква много повече време.

— Факт — кимна той и остана прав, въпреки че тя бе посочила стола за посетители. — Вчера обаче поставих въпроса ребром. Подобни дела не бива да се протакат.

Всъщност предишния ден му съобщиха, че докладът от съдебномедицинския институт изненадващо е готов преждевременно и ако случаят не търпи отлагане, да се отбие да си го вземе. И той се отби. Получи доклада, без изобщо да се наложи да казва каквото и да било — камо ли да повишава тон.

— Аха — Тове Бюфюр го погледна. — И какво пише вътре?

— Счупване на черепа! — отвърна тържествуващо Хенрик Холме. — С последвал интер… интра… — адамовата му ябълка подскочи. — Мозъчен кръвоизлив — прибягна той до по-понятното наименование. — Счупване на ръката. Два избити зъба. За тях се разбра впоследствие, докато бях там и…

— Счупването на черепа напълно съответства на версията за падане от висока стълба — прекъсна го Тове Бюфюр. — Особено ако момчето е паднало върху…

Тя щракна с пръстите на дясната ръка, за да подкани полицая да й подскаже подробностите.

— Върху джобно фенерче — помогна й Хенрик Холме.

— Именно. Съставили сте доста обстоен доклад, виждам. Подходили сте много прецизно, трябва да ви се признае.

Усмивката й не стигна до очите и той се запита дали пък не проявява ирония. Несигурно запристъпва от крак на крак.

— Приложили сте много изчерпателно описание на къщата — продължи тя. — В него подчертавате, че помещенията са необичайно високи. Къщата стара ли е?

— Защо питате?

— Защото старите къщи често са с високи тавани, нали?

— А, ясно. Не.

— Какво не?

— Къщата не е чак толкова стара, а по-скоро…

Той затвори очи и се опита да си представи къщата на улица „Гла“.

— Не разбирам чак толкова от архитектура — заговори бавно. — Но не е стара къща с шпилове и кули.

Сега смехът й беше неподправен. Отмести доклада и нагласи очилата си.

— Истинските стари къщи обикновено са без шпилове.

— Щом казвате — кимна той. — Във всеки случай ми се струва, че къщата е сравнително нова. На десет, а може да има и двайсет години… Таваните са високи към три метра и това някак си се вписва в… луксозния стил. Дневната е огромна, много по-голяма от…

— Три метра е голяма височина за осемгодишно дете.

— Да, но…

— В този случай няма нищо, абсолютно нищо, което да ни насочи към факти, различни от очевидните. За нещастие момчето е паднало от стълба, ударило си е главата в джобен фенер и е умряло. Трагично и брутално. Ужасно за родителите. Вие самият пишете…

Тя посегна отново към доклада му. Предишния ден го бе написал с надеждата да я убеди.

— „Майката изглеждаше истерична“ — зачете прокурорката. — „Почти не беше в състояние да си даде сметка какво се случва. Беше се вкопчила в мъртвото дете. Бащата беше с разплакани очи, остана безмълвен и получи пристъп на силен тремор.“

Тя вдигна глава и прикова поглед в неговия.

— Напълно естествено поведение след такава злополука, нали?

— Да, разбира се. Но…

— Разполагаме ли с някакви данни детето да е ставало обект на насилие, да е постъпвало в болница или в спешно отделение, някакви податки, че в семейството е имало нещо гнило?

Хенрик Холме изправи гръб и пое дълбоко дъх.

— Не! — почти извика той. — Ала не сме в състояние да го твърдим с пълна увереност, докато не сме провели разследване, по дяволите!

Прокурорката остави доклада и се облегна назад. Погледът й измери младия служител от глава до пети. Той положи усилие да не се изчерви.

— Извинете — промълви той, когато мълчанието се проточи. — Не беше редно да ругая.

— Прав сте — кимна тя. — Но аз съм тази, която трябва да помоли за извинение. Вие безспорно имате основания. Проблемът е само, че това се случва във време, когато сме изправени пред невероятни предизвикателства, работим ден и нощ и…

Примирена, почти безпомощна, тя прокара пръсти през косата си.

— Имаме работа не със социално слабо семейство, което живее в каравана — продължи изненадващо тихо. — Говорим за преуспяла двойка с — както по всичко личи — желано дете, живеещи в един от най-тузарските квартали на Осло. Със сигурност имат куп приятели, финансово обезпечени са…

— Това са… — рязко я прекъсна Хенрик Холме. Пак говореше високо, — това са предразсъдъци! Сякаш богатите не бият децата си! Сякаш богаташкият адрес гарантира и психологическия комфорт на отрочетата на заможни семейства! Да, знам, че съм зелен и неопитен и че вие…

Тя вдигна длани и той тутакси млъкна.

— Вече признах, че имате право — уточни остро тя. — Такъв случай трябва да бъде разследван. Исках само да ви обърна внимание, че в момента сме затрупани с предизвикателства — както по отношение на недостига на кадри, така и що се отнася до това семейство… — тя подсмръкна и избърса носа си с показалец. — И, разбира се, точно в този натоварен период аз се разболявам… — промърмори тя и започна да рови из дълбоката си дамска чанта.

Намери пакетче носни кърпички, изсекна се мощно, сгъна чинно кърпичката и я изхвърли в кошчето.

— На този етап сте сам — предупреди вяло тя. — Нахвърлете как смятате да действате и ми донесете написаното до края на работния ден. Ще трябва да ви назначим ментор, но засега…

Отново го измери с поглед. Главата му беше твърде голяма за длъгнестата тънка шия. Очите невинно сини, а за миглите направо му завидя. И ръцете му бяха твърде дълги. Хенрик Холме изглеждаше като петнайсетгодишен недорасляк.

— Засега ще можете да действате — разреши му тя. — Искам обаче всичко да минава през мен, ясно ли е? Съставете си план. Не предприемайте нищо, преди да поискате от мен зелена светлина.

— Разбира се, че няма — увери я бързо той и се обърна към вратата, за да скрие зачервените си бузи. — Ще се върна след час.

Лицето му пламтеше. Изобщо не бе споменал, че Юн Мор е разследван за търговия с вътрешна информация. По-старият случай обикновено се ползваше с предимство, поне така предполагаше, затова не искаше да рискува някой от Икономическа полиция да му отнеме заслуженото дело. Другото разследване вървеше само от няколко дни, а в целия хаос след покушенията едва ли можеше да се очаква скорошен напредък при икономическите престъпления.

Това обаче не беше всичко.

Хенрик Холме се засуети с вратата, преди най-сетне да успее да я отвори.

Затвори я, без да се обръща.

Предишния ден бе „преслушал“ набързо бабата на Сандер. Не поиска разрешение от никого, а и разговорът не се оказа много ползотворен.

Точно обратното, трябваше да признае той.

Ала все още не смяташе за необходимо да го съобщава на прокурорката.

Ингер Юхане наближи жилищния блок в квартал „Виндерен“. Вече съжаляваше за решението си. Можеше да направи каквото поиска, да отиде навсякъде, да се наслади на свободния си ден на плажа или в гората, или просто да прекара предобеда на балкона с хубава книга. Да събере смелост и да си направи проклетия тест. Ако искаше да разполага с време да реши дали да задържи бебето, трябваше възможно най-скоро да добие яснота. Разполагаше с цял ден за себе си, но не можа да прогони от ума си съобщението на Хелга Мор. То разклати равновесието й, събуди безпокойството й и породи у нея редица въпроси. Така любопитството твърде често се промъкваше неканено и крайно нежелано в живота й.

Блокът беше нов, нисък и лишен от своеобразие. Намираше се в скъп квартал и раздрънканият й фолксваген очевидно се чувстваше като в небрано лозе, паркиран до оградата между ауди „ТТ“ и беемве „528“.

Бързо намери входа и натисна звънеца. Вградена в стената камера й издаде, че я наблюдават. Метален глас я покани да влезе. Вратата се отвори с щракване.

Стълбището миришеше на лимон. Тук-там стълбите не бяха изсъхнали след щателното измиване. „Поради провеждан ремонт асансьорът не работи“ — осведоми я написано на ръка съобщение на неправилен норвежки. Добре, че Хелга Мор живееше на първия етаж.

Вече бе отворила вратата на жилището си.

Хелга Мор се вписваше съвършено в обстановката. Добре поддържана, ненатрапчива, дискретно облечена по начин, който би подхождал на всяка жена между шейсет и деветдесет години. Стройна като сина си, с късо подстригана, все още гъста, почти бяла коса, която обрамчваше тясното лице. „Прилича на особа от английския хайлайф“ — помисли си Ингер Юхане. Впечатлението се засили, когато леденосините очи я измериха с леко неодобрение. Това я накара да съжали, че не се е облякла по-елегантно. Възрастната дама поздрави гостенката си със силно ръкостискане. Дланта й беше суха.

— Заповядайте — покани я тя.

Минаха по тесен коридор и влязоха в дневната. Домакинята покани с жест Ингер Юхане да седне.

На стъклена масичка между два бели дивана бе нареден сребърен сервиз за кафе. От каната се виеше светла, почти невидима пара. Хелга Мор наля кафе в две тънички порцеланови чашки.

— Мляко? Захар?

— Не, благодаря.

— Бисквита?

Хелга побутна купичка с американски шоколадови бисквити към Ингер Юхане. На нея внезапно наистина й се прииска да се подслади с нещичко, но не посмя — рискуваше да поръси трохи върху тебеширенобелия диван. Стаята приличаше на изложбена зала: навсякъде стъкло, цветя и чупливи предмети. Стана й топло и тя разтърси глава.

— Ще започна по същество — рече Хелга Мор.

Седеше изправена като кралица, с елегантно кръстосани крака и чаша кафе в ръка.

— Благодаря ви, че дойдохте. Не знаех към кого да се обърна. Елен и Юн са ми разказвали за приноса ви към разрешаването на случаи, над които работи мъжът ви. Елен казва, че вие самата сте почти полицай.

Ингер Юхане отвори уста да възрази, ала Хелга Мор леко повиши тон, за да не й позволи:

— Аз, естествено, знам каква сте. Вие сте учен, изследовател. Криминолог и психолог. Мъжът ви работи в полицията, нали така? В КРИПОС? — Всъщност това не беше въпрос и тя не изчака отговор. — Вчера ме посети един млад господин — съобщи тя и остави чашата.

Чула потракването на крехката чинийка, Ингер Юхане не посмя да остави чашата си.

— Пълен аматьор — категорично отсъди Хелга Мор. — Фанфарон с пагон.

Ингер Юхане веднага се сети за кого става дума.

— Недорасляк — изсумтя пренебрежително Хелга Мор. — Изключително антипатичен. Твърди, че разследвал смъртта на Сандер.

За първи път, откакто бе дошла, Ингер Юхане забеляза у събеседницата си известна несигурност. Лицето на Хелга Мор изведнъж хлътна. Тя си пое дъх и продължи с леко потреперващ глас:

— Че какво има за разследване! Сандер падна от стълба. Трагично и ужасяващо, не ще и дума, но…

Тя се облегна на дивана. Приглади невидимо косъмче главата си. Долната й устна затрепери, но тя се овладя бързо, покашля се и пое дълбоко дъх.

— Юн е изтърсаче — заяви неочаквано тя и лицето й грейна. — Вероятно знаете? — И този въпрос не подканваше към отговор. — Родих го на четирийсет и една. Тогава дъщерите ми бяха на тринайсет и на дванайсет години. В много отношения Юн беше… — ръката й продължаваше да приглажда съвършената фризура. — … беше дар от съдбата. Изненадващ и добре дошъл дар. Съпругът ми Вилхелм… — Погледът й се отправи към масленото платно над газовата камина: портрет на внушителен, почти величествен мъж на тъмния фон на тежки драперии. Не подхождаше особено на светлата стая. Същевременно обаче подредбата на цялото жилище изглеждаше подвластна на авторитарния му поглед. Картината подхождаше на салон във Викторианска Англия. — … винаги беше искал син.

Ингер Юхане се опита да поднесе чашата до устата си, но забеляза, че ръцете й треперят.

— За съжаление Вилхелм не можа да се порадва дълго на Юн. Почина, когато синът ни беше едва десетгодишен. Но вие знаете всичко, нали учехте в съседни класове в гимназията. Юн ми е разказвал, че сте били добри приятели. Не си ви спомням, но тогава още живеехме в къщата в Сместа, а вие, младежите, обикновено влизахте през мазето.

Ингер Юхане никога не беше стъпвала в къщата в Сместа. В гимназията нямаше понятие кой е Юн, докато той не спечели международния конкурс за есе и не влезе в устата на всички. После той напълно се изгуби от полезрението й и се появи отново, преминал през своята метаморфоза, като предпочитан обожател на Елен Крог.

— Оттогава мина много време — изрече бавно Хелга Мор.

— Да.

— Вече съм на осемдесет и четири.

„Не биваше да идвам“ — даде си сметка Ингер Юхане. Фасадата на възрастната дама все по-често се пропукваше. Червилото, което преди десетина минути придаваше на устните й кадифена мекота и плътност, сега лепнеше матово и без блясък по сухата й кожа. Очите й овлажняха, а когато не говореше, сенките под тях се очертаваха още по-отчетливо.

— С какво мога да помогна? — попита Ингер Юхане и най-сетне се осмели да остави чашата. — Какво всъщност искате от мен?

— Този полицай — подхвана отново Хелга Мор.

— Да? — попита окуражително Ингер Юхане, когато възрастната дама не продължи.

— Според него е възможно Юн да е убил Сандер.

— Каза ли го?

— Не. Не в прав текст.

— Завоалирано?

— Защо иначе ще разпитва дали Сандер някога е имал…

Стисна плътно устни и те изтъняха още повече. Сякаш упорито задържаше дума, която напираше да излезе.

— Наранявания — спокойно довърши Ингер Юхане. — Повече, по-тежки и по-чести, отколкото е нормално при по-буйните момчета.

С възрастта Хелга Мор бе изгубила веждите си. Затова ги беше нарисувала, но без да се поддаде на изкушението да изтегли две тънки, остри линии. Добре оформените кафяви дъги се вдигнаха леко надменно, а може би просто озадачено.

— Да — кимна тя. — Точно това ме попита. Идиотски въпрос.

— Защо да е идиотски?

— Кой би могъл да каже какво е нормално за момче с буен темперамент? Вие познавате Сандер и знаете, че той беше неуправляем. Поне два пъти си е чупил ръката. Катери се, скача, пълзи, пъха се навсякъде и скача от къде ли не. Сандер имаше ХРНВ. Невъзможно е да се определи категорично дали се е нуждаел от лекарска помощ по-често или по-рядко от негови връстници, страдащи от същия синдром.

В кухнята зазвъня телефон. Хелга Мор с нищо не показа, че ще отиде да вдигне.

— Вие познавате Сандер — повтори тя и се загледа пред себе си, сякаш гледаше назад във времето.

— Не много добре — обясни предпазливо Ингер Юхане. — Виждала съм го няколко пъти, но не бих могла да твърдя, че…

— Вие имате деца, нали?

— Да.

— Едно малко момиченце, доколкото знам, и едно по-голямо, малко отнесено, нали?

Ингер Юхане бе чувала всякакви описания на по-голямата си дъщеря: дете аутист, със синдром на Аспергер, различна, умствено изостанала, странна…

Неволно се усмихна. Телефонът в кухнята най-сетне млъкна.

— Да — кимна тя. — Малко отнесена е доста добро описание. Във всеки случай не прилича на другите седемнайсетгодишни момичета.

— Наранява ли се често?

— Не, почти никога. Кристиане е много предпазлива млада дама, физически сдържана, би могло да се каже.

— Ето, виждате ли! — Хелга Мор вдигна пръст поучително. — Всяко дете е различно. Онзи… онзи нагъл дългуч, полицаят, задаваше въпроси, ровичкаше, сякаш отлично знаеше точно колко често е нормално десетгодишните деца да търсят спешна медицинска помощ.

Тя изпухтя възмутено и се наложи да извади кърпичка от ръкава на светлорозовата жилетка.

— Изхвърлих го. Да, казвам ви, изпъдих го от дома си и му забраних да се мярка пред очите ми.

Ингер Юхане недоумяваше защо са допуснали недодяланият младок да нищи делото. Наистина, терористичните удари ангажираха голяма част от състава на полицията, но според нея беше по-добре случаят „Сандер“ да отлежи няколко седмици, вместо да компрометират разследването по толкова неуместен начин.

— Смятам, че нямате причини за безпокойство — рече тя. — Това е рутинна процедура.

— Не вярвам.

— Защо?

— Полицаят изглеждаше напълно убеден. Спомням си, веднъж мъжът ми каза, че на света няма нищо по-опасно от убеден в правотата си полицай.

Ингер Юхане примигна и се опита да скрие изненадата си, като си налее още кафе. Каната се оказа по-лека, отколкото очакваше, и при рязкото движение течността плисна върху масичката.

— Прощавайте!

Хелга Мор се наведе, взе две салфетки от купичката с бисквити и избърса кафето.

— Бяха го подгонили — обясни тя. — Полицаите, искам да кажа. Тогава властите бяха решили да съсипят всички, които съградиха тази страна. Рекстен. Яре^[1]. И много други. Сред които и моят съпруг. Ала — нека добавя — не стигнаха много далеч.

— Какво искате обаче от мен? — настоя да получи отговор Ингер Юхане. — Разбирам, че не сте на себе си, и ужасно съжалявам за семейството ви, но…

— Да докажете, че синът ми е невинен.

Ингер Юхане се облегна на дивана. Възглавниците бяха толкова меки, че тя потъна в голямото бяло нищо, и се надигна с много усилия.

— Никой не твърди, че той е виновен! — заяви тя и за първи път вложи в гласа си известна категоричност. — Тревожите се неоснователно.

— Предпазливостта никога не е излишна — отвърна Хелга Мор. — Ще поемете ли поръчението? Вероятно и сама се досещате, че парите не са проблем.

Ингер Юхане се изсмя тихо и възрастната дама явно се засегна. Нацупи устни и вирна брадичка, а погледът й стана още по-остър.

— Дано не ви прозвучи неучтиво — подхвана Ингер Юхане, — но, първо, не мога да ви помогна, а ако можех, нямаше да приема пари. И второ, много по-важно, вярвам, че случаят ще бъде приключен като такъв, какъвто е: ужасна злополука. Сега обаче трябва да си вървя.

— Добре — заключи кратко възрастната дама. — Пропилях и вашето, и своето време.

Тя се надигна с видимо по-сковани движения. Тялото й леко се приведе, а когато прекоси стаята на път към коридора, се наложи да направи крачка встрани, за да не загуби равновесие. Пред входната врата спря за секунда с гръб към Ингер Юхане.

— Има още една дреболия — промълви тихо тя и се извърна наполовина.

— Да?

— Мога ли да разчитам на абсолютната ви дискретност?

Ингер Юхане се поколеба.

— Зависи за какво става дума — отговори тя. — Но ако ме питате дали мога да пазя тайна, отговорът е да.

Очите на Хелга Мор изглеждаха стъклени, ноздрите й вибрираха боязливо. Самоуверената домакиня, отправила към Ингер Юхане абсурдното предложение да я наеме като частен детектив, изчезна напълно. Даже гъстата сиво-бяла коса сякаш се бе слегнала под мъждивата светлина на лампата. Хелга Мор вдигна глава и впери поглед в коленете на Ингер Юхане.

— Юн не е истинският баща на Сандер.

— Какво казахте?

— Елен… След няколко аборта… Отидоха в една клиника във Финландия. Там извършиха… нали се сещате… — Хелга Мор вдигна тясната си ръка пред очите, сякаш се срамуваше. — Инсеминация с донорски материал.

— С дарителска сперма?

Ингер Юхане се опита да внесе малко ред в мислите си и да не издава объркването си.

— Да. Просто не се получаваше. С Елен и Юн. Затова… Елен не знае, че аз знам. Юн ми каза. Една вечер миналото лято. Сандер беше хванал някаква котка. Не е жестоко дете, просто действа, преди да е помислил. Окачи котката на парашут — има такива военни играчки — и се покатери на покрива. Ако не беше парашутът, котката сигурно щеше да оцелее.

— Значи той… Сандер е хвърлил котката от покрива?

— Да.

Хелга Мор отпусна ръка, ала не посмя да вдигне поглед.

— Бедното животно си счупи гръбнака. Заплете се във въжетата на парашута и не можа да се приземи на четирите си крака, както умеят котките. Късно същата вечер отидох у тях да гледам Сандер. Никога през живота си не бях виждала Юн толкова разгневен. Елен отиде сама на вечерята, на която бяха поканени. Юн беснееше, беше пил…

Тя се олюля, ала когато Ингер Юхане инстинктивно протегна ръка да я подкрепи, старата дама я отблъсна.

— Тогава ми каза. Каза ми, че Сандер не му е син. Като че ли не е бил винаги неговото момче, няма никакво значение дали… — Хелга Мор напрегна сили, изправи гръб и вирна брадичка. — За мъжа ми това би имало значение. За мен няма. Сандер си беше наше дете. Точно така казах и на Юн. Но той се беше напил. Никога не съм го виждала такъв, нито преди тази вечер, нито по-късно. Моят Юн много внимава с алкохола.

„Всъщност е права“ — разсъди изненадано Ингер Юхане. В училище Юн изобщо не близваше, а като възрастен едва отпиваше от чашата си. Когато някой се сърдеше, че Юн покрива чашата си с длан, за да не му наливат повече, той обикновено обясняваше, че трябвало да работи — дори през почивните дни.

— На следващия ден ужасно съжаляваше — продължи Хелга Мор. — Накара ме да му се закълна, че няма да кажа нито дума на никого.

— Тогава защо ми го казвате?

— Защото…

Бабата на Сандер погледна снимка на стената. Снимка от училище. „1а клас“ — пишеше на дъската. Сандер седеше на чина си, облечен в син пуловер, с молив в ръка.

— Чела съм за… случаи на малтретиране. Особено за онзи последния, нали го знаете?

Ингер Юхане кимна.

— Бащи, чиито деца са заченати от чужд генетичен материал — прошепна Хелга Мор. — Останах с впечатлението, че когато мъжът не е биологичният създател на детето, подозренията се засилват.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Юн е бащата на Сандер — изрече бавно Ингер Юхане. — В юридически и социален смисъл. Уверявам ви, всички изследвания показват, че…

— Ами ако разберат? — изхълца Хелга Мор и притисна ръце към гърдите си. — Ами ако полицията узнае, че Сандер не е бил син на Юн? Тогава тежко му и горко?

Ингер Юхане нямаше представа какво да каже. Не бе в състояние да погледне в очите възрастната дама, която все още препречваше вратата. Не искаше да има нищо общо с цялата тази работа. Впи поглед в снимката със Сандер. Момчето изглеждаше необичайно смутено, с прясно подстригана коса, почерняло от слънцето лице и моливник с изображение на динозавър. Изведнъж осъзна, че това е първата снимка на Сандер, която вижда. Усмивката му беше предпазлива, почти чуплива.

Сякаш се страхуваше, че някой ще му я отнеме.

 

 

Елен Мор още се въргаляше в леглото, въпреки че наближаваше дванайсет. От приспивателните, донесени от свекърва й, не бе останала нито една таблетка. В болницата, където се наложи да я откъснат със сила от Сандер, някой подхвърли, че не е зле да й предпишат успокоителни. После обаче забравиха. От време на време тя изпадаше в унес. Спохождаха я ужасяващо реални сънища. Само след няколко минути се будеше със силно ускорен пулс и вкус на желязо в устата.

Изведнъж празната къща й се стори непоносима.

Юн работеше от рано сутрин до късно вечер. Или поне така казваше. Беше непонятно защо има толкова работа посред лято, но в момента с него не можеше да се разговаря.

Нямаше и какво да си кажат.

Нощем, докато той лежеше тихо до нея, тя го гледаше с полуотворени очи. Ръцете я боляха от копнеж да намери път под завивката към кожата му, да усети топлината, която той й отказваше — обръщаше й гръб и се отдалечаваше в другия край на леглото, а плиткото му дишане издаваше, че и той почти не спи.

Вече нямаше какво да си кажат.

Даже за погребението.

Предишния ден се бе обадила на Хенрик Холме да попита кога могат да си приберат Сандер. Телефонният разговор й коства всичките й останали сили. След безрезултатния разговор отвори бутилка червено вино и я пресуши за половин час. Алкохолното опиянение не я приспа, както се надяваше. Вместо това я подгони из къщата в търсене на изход от този дом — вече го мразеше. Изход обаче нямаше. В това състояние не й се ходеше никъде. Пък и не беше способна да шофира. Влезе в банята и започна да вади парчета от счупеното огледало. Един голям чиреп с формата на конска глава се вряза надълбоко в палеца й. Болката й донесе странно усещане за освобождение и тя натисна парчето, докато й се стори, че е опряло в костта. Шокирана от себе си, изтръгна стъкълцето толкова рязко, че раната се разшири. Наложи се да превърже пръста си с три марли и да го стегне с ластичен бинт, докато спре кръвотечението. Когато се почувства изтрезняла, отвори още една бутилка.

Вече нямаше за какво да си говорят.

Юн не смееше дори да я погледне.

Тя него — също.

Сега лежеше в леглото и усещаше пулса си в ранения си палец. Ивица ярка слънчева светлина проникваше през пролуката между завесите и разделяше леглото на две части.

Още не бе влизала в стаята на Сандер след трагичната злополука.

Някой беше заличил буквите му. Само няколко по-светли петна със смътни очертания върху тъмната врата подсказваха, че някога е съществувал.

Внезапно Елен отметна отривисто завивката и стана.

Залитайки, тръгна към банята. Отражението й в счупеното огледало напомняше кубистичен портрет. Елен грабна тубата с паста за зъби и изстиска половината в устата си. Езикът й се сви от силния ментов вкус и тя изплю пастата само след секунди.

Тишината в къщата я задушаваше.

Много хора знаеха, че Сандер е мъртъв. Някои от съученичките на Елен се обадиха в събота сутринта да попитат дали отменената вечеря няма да се състои по-късно през лятото. Юн им съобщаваше лаконично печалната вест. Всеки разговор продължаваше не повече от трийсет секунди.

За четирийсетгодишнината на Елен Юн организира безумно скъпо празненство. Списъкът на гостите наброяваше сто и петдесет приятели и познати — и въпреки това й се наложи да пропусне мнозина и някои се обидиха. Оттогава бяха минали само три години.

Сега цареше тишина.

Пристигнаха цветя — големи букети, придружени от сковани съболезнователни телеграми. От събота не се беше обаждал никой. Никой не се отби да я види. Дори Ингер Юхане не се сещаше да звънне.

Само да мине погребението. Щяха да дойдат хора. Ще се появят, разбира се, и приятели, и познати, ще прекъснат почивката си и ще се стекат отдалеч, за да си вземат сбогом с обичаното, силно желано момче, което доживя само до осем години. Ще заприиждат приятели, за да съпроводят Сандер в последния му път и да облекчат мъчителното завръщане на Юн и Елен към живота.

Сети се да поръча да публикуват съобщение за трагичната вест във вестника. Трябваше да върши нещо, иначе празнотата щеше да я съсипе напълно. Дрехите от вчера лежаха на купчина пред вратата и тя се облече бързо, доколкото й позволяваше порязаната ръка. Собственият й лаптоп не работеше — докато бяха в Тоскана, Сандер го изпусна в басейна. Юн имаше „Макбук“. Не знаеше, че от време на време тя го използва, но той така или иначе не се връщаше у дома преди три следобед, а тя така и не се накани да си купи нов компютър.

Елен реши да състави съобщение за смъртта на Сандер и да се свърже с онези облечени в черно мъже, които дойдоха да вземат тялото и дискретно оставиха брошура на старинния шкаф в антрето. Ще поръча красив некролог, отгоре с гълъбче или с ангел. Ако е възможно, разбира се. Ангел или гълъб — няма значение, стига вестникът да отпечата некролога и да се приключи най-сетне с това погребение. Съчиняването на посланието в памет на Сандер беше нещо конкретно и реално — спасителен пояс, който за миг й донесе изненадващо облекчение.

Вече в антрето Елен се сети, че за да напише некролога, й трябва дата. Дата за погребението. Бяха решили да го кремират. Елен не допускаше който и да било да иска да лежи на шест стъпки под земята, беззащитен, изложен на набезите на червеи и насекоми. Щяха да положат урната с праха на сина си в бял ковчег и да го окичат с цветя, аранжирани от самата нея.

От погребалната агенция навярно можеха да й помогнат. Те се ползваха с по-голям авторитет пред полицията в сравнение с нея. Щяха да се застъпят за каузата й, да ходатайстват в полза на Сандер, да издействат телцето му да не престоява в хладилната камера в болничната морга по-дълго от необходимото.

Макар да не можеха да насрочат ритуала, тя реши да нахвърли чернова за некролога; да съчини текста и да го изпрати по имейл на двамата сериозни мъже, които в паметта й бяха останали като еднакви.

Юн не обичаше тя да влиза в кабинета му. За Сандер помещението също беше табу. Дори полякинята, която идваше да чисти, се чувстваше неловко, докато всеки петък минаваше с прахосмукачката. Кабинетът беше неприкосновената територия на Юн в къщата и Елен подозираше, че от време на време той се заключва там просто за да погледа телевизия на спокойствие, да поиграе шах на компютъра или да подремне на мекия кожен диван.

Във всеки случай вратата не беше заключена.

Тя я открехна предпазливо, сякаш не беше съвсем сигурна дали вътре няма никой. В кабинета миришеше на мъж, на афтършейв и на рядка марка пури. Компютърът се намираше върху масивното писалище, обграден от папки и класьори. По дивана също бяха натрупани документи — някои хвърчащи, други напъхани в прозрачни джобове. На перваза стоеше снимка на Елен от времето, когато още се казваше Крог, беше зъболекарка, тежеше с дванайсет килограма повече и през цялото време се смееше. Етажерките до вратата се огъваха от книги — предимно американски наръчници за лидерство и мениджмънт и шведски криминалета.

Лаптопът не се виждаше никъде.

За миг Елен се поколеба дали да не се поразтършува, но бързо се отказа. Юн имаше слонска памет и веднага щеше да забележи, че Елен е пипала негови вещи. Затвори вратата също така внимателно, както я бе отворила.

Обърна се и се постара да не поглежда към стаята на Сандер отсреща. Вместо това устреми поглед към скрина в антрето. Всъщност това беше голямо старинно писалище с шкаф, наследствена реликва на семейство Мор. От всяка страна на тапицирания с кожа плот за писане — вече го използваха за сортиране на получената поща — се намираха по пет малки чекмеджета. В долната част имаше шкаф с три рафта и вратички с изкусно изработени месингови дръжки. Едва сега Елен забеляза, че едната вратичка е открехната. Беше се изметнала и при влажно време се затваряше трудно. Елен се наведе да я бутне, но забеляза сребрист отблясък и я дръпна.

Вътре беше лаптопът. Юн често го оставяше в шкафа, а тя бе забравила. Сякаш части от мозъка й бяха престанали да функционират. Вече не си спомняше даже ежедневни неща. Навярно започваше да полудява.

Елен извади лаптопа, притисна вратичката плътно към рамката и отиде в кухнята. Леката миризма на прясно изпечен хляб, който не помнеше да е изпекла, събуди у нея някакво подръпване под лъжичката, което напомняше глад. Беше толкова изтощена, че представата да яде й се стори отблъскваща. Вместо това изпи голяма чаша вода. Наля си още една.

Включи компютъра. Юн беше махнал паролата. Автоматично се зареди страницата aftenposten.no, зададена като начална. Масовият убиец, облечен в карикатурна униформа, навярно измислена от самия него, й се усмихваше загадъчно.

Елен не искаше да го вижда. След смъртта на Сандер отказваше да гледа новини. Терористичният удар не я засягаше. Беше й все тая дали светът навън е бил разтърсен от безчинствата на някакъв смахнат екстремист. Тя си имаше своята трагедия.

Трагедия, от която никой не се вълнуваше.

Никой, освен онзи новобранец полицай, който би следвало да се грижи за обществената безопасност, вместо да й пречи да се сбогува с детето си.

Раздразнена, Елен се опита да затвори вестникарския сайт. Голямата превръзка на дясната ръка й пречеше да владее мишката и тя натисна върху иконата за история на сърфирането.

Елен не искаше да влиза в интернет, а да отвори Word.

Раздразнението й прерасна в гняв:

— Къде, по дяволите, е Word!

Отчаяно се опита да сдържи сълзите си, но те покапаха. Силите й обаче отдавна бяха привършили. Коремните й мускули бяха вдървени, болеше я гърбът, очите й пареха. Тя не искаше, не издържаше да плаче повече. Пусна мишката, притисна длани към диафрагмата си и се опита да диша правилно. Поемаше си въздух с широко отворена уста, а при издишване устните й оформяха буквата „о“, а тя притискаше длани към корема си, за да поддържа необходимия ритъм.

Внезапно спря да диша.

Застина неподвижно, вперила поглед в екрана.

Цяла вечност се взираше в три адреса от историята. Накрая вече не можеше да сдържа дъха си и издиша. Сигурно имаше някаква грешка. Появилите се думи не означаваха каквото си мислеше. Заповяда си да диша. Вдишай, издишай.

Вдишай, издишай.

Тук имаше някаква грешка.

Искаше й се да изключи лаптопа и да състави ръкописна чернова на некролога. Да забрави за това тук. Да забрави за всичко. Имаше толкова тайни, толкова неща не биваше да се изричат, а това тук беше много по-лошо от всичко, което свързваше Юн и Елен в неразрушим съюз на мълчанието.

Не изключи лаптопа. Вместо това влезе в трите сайта. Единият беше подсигурен с парола. До другите обаче имаше свободен достъп. След като видя достатъчно, тя се зае методично да проверява всички документи и снимки, съхранени в лаптопа. След четирийсет минути приключи. Пресуши чашата с вода.

Компютърът на Юн беше пълен с детско порно.

В лаптопа на съпруга й бяха запаметени снимки, надхвърлящи и най-кошмарните й представи.

Вече не усещаше болка в палеца. Сълзите й пресъхнаха. Главата й беше лека, почти празна, изпълваше я една-единствена, кристално ясна мисъл: това трябва да изчезне. Полицията не бива да го намира. Елен отлично знаеше, че при съмнение за престъпно деяние полицията първо конфискува компютрите на уличеното лице. Независимо в какво се състои въпросното деяние.

Младият мъж в твърде голяма за него униформа смяташе, че Юн е убил Сандер. Той щеше да се върне. Тонът му вчера, когато тя се обади да пита за погребението, не остави никакво съмнение. Той си бе втълпил, че Сандер е бил малтретиран до смърт, и нямаше да се откаже. Веднъж свекърва й бе казала, че най-опасното животно на този свят е убеденият полицай. А притежанието на компютър с порнографски снимки беше само по себе си наказуемо деяние и щеше да подхрани силните подозрения на полицая, че Юн е посегнал на сина им.

Не биваше да арестуват Юн. В никакъв случай.

Първата й мисъл беше да изтрие всичко. После ще счупи лаптопа и ще го отнесе в пункт за рециклиране. Там той ще се изгуби в огромните кошове за електронни отпадъци сред стари, тежки монитори и допотопни прахосмукачки. Пръстите й — онези, които все още можеше да използва — запрепускаха по клавиатурата, за да изтрият всичко. Много скоро обаче се сети, че лаптопът сигурно е регистриран някъде. Навярно в счетоводството на фирма „Мор и Вестберг“. Ако просто изчезне, ще възникнат подозрения.

Готово.

Изтри всичко. Знаеше обаче, че има програми, които възстановяват изтрити файлове. Необходимо беше да разруши електрониката, за да е невъзможно някой да прочете или види част от неописуемите неща, които Елен се мъчеше да прогони от съзнанието си. И същевременно да е възможно лаптопът да бъде предаден на полицията, ако разследващите го поискат.

Сандер унищожи нейния лаптоп, като го пусна в басейна.

Само вода вероятно обаче няма да е достатъчна. Ще унищожи устройството, не и документите. Но нали все трябва да се започне отнякъде.

Елен запуши мивката. Докато нивото на водата се покачваше, тя донесе от мокрото помещение бутилка нишадърен спирт. Без колебание отвори лаптопа и поля клавиатурата с препарата. Лепкавата течност потъна бавно между клавишите. Миризмата я удари в носа, тя пусна лаптопа в мивката и изтича до прозореца. Най-горният райбер заяде, но накрая все пак успя да го завърти. Вдиша дълбоко свежия въздух, напоен със слънчева светлина. След няколко минути извади лаптопа от водата. Включи фурната на шейсет градуса и постави преносимия компютър на най-горната решетка.

Най-добре да провери и в настолния.

Влезе безшумно в кабинета на Юн и включи компютъра. Системата й поиска парола. Елен затвори очи, опита да се съсредоточи. Сравнително наскоро Юн бе изказал негодуванието си от навика на повечето хора да избират твърде елементарни пароли — какво им пречи да поразбъркат буквената последователност в традиционно използваните имена на кучета, деца и благоверни? Например да ги изпишат на обратно.

Първо въведе РЕДНАС. Малкият символ в средата на екрана поклати отрицателно глава.

Опита с НЕЛЕ.

Втори отказ за достъп.

Отчаяна, пробва трети вариант: НЮНЕЛЕРЕДНАС — имената на тримата, изписани отзад напред, подредени според семейната йерархия. Натисна клавиша „ентър“.

Компютърът я приветства сърдечно с добре дошла. Елен дишаше бързо и повърхностно, докато преглеждаше историята на четените страници. Отвори папката със снимки и тази с други текстови документи. За десет минути приключи с по-голямата част от файловете.

Нищо интересно. Нито една потресаваща снимка, нито един чат, където да се говори за стряскащи влечения. Тя изхълца облекчено, излезе от системата и се опита да остави мишката така, както я беше заварила.

Затвори вратата на кабинета, без да чувства нищо.

Двайсет минути седя до кухненската маса. Странна миризма на прах се смесваше с разнасящия се мирис на нишадърен спирт. Кръвта от палеца отново се просмука през превръзката, но раната не й причиняваше болка. Сама в голямата къща, Елен бе изгубила способността да възприема околния свят със сетивата си и бе проникната от една-едничка, всезасенчваща мисъл: Юн и тя бяха свързани по начин, неразбираем за останалите.

Тя беше длъжна да бди над Юн, както той винаги бе бдял над нея.

Възможно най-бързо трябваше да забрави, че той изпитва влечение към порнографски изображения на деца. Снимките вече избледняваха в съзнанието й. Бавно чезнеха в благословена мъгла, която Елен призоваваше в критични ситуации. През последните години често й се налагаше да изтласква от живота си онова, което й се струваше непоносимо.

Звънецът на печката се обади.

Лаптопът се опече.

 

 

Наскоро агенцията за комуникационно обслужване „Мор и Вестберг“ АД се нанесе в нова сграда в престижния квартал „Шувхолмен“. Старият офис зад Кралския дворец отдавна беше отеснял за петимата партньори и двайсет и двамата служители. След преместването от старата, тъмна, достолепна сграда в нова — от стъкло, стомана и бетон — компанията изживя нов апогей. През шестнайсетте години от основаването й тя непрекъснато се бе разраствала и се бе утвърдила като един от лидерите в бранша. Едва половин година след смяната на офиса броят на ползващите услугите й удари тавана. Успехът, разбира се, не се дължеше само на новите светли помещения край морето. За кратко време „Мор и Вестберг“ АД включи в екипа си трима бивши министри, адвокат от висшия ешелон със статута на знаменитост, един от най-обиграните телевизионни водещи на дискусионни предавания с двайсетгодишен опит и трийсет и две годишен музикален продуцент, който имаше зад гърба си три сезона като член на журито в надпреварата „Музикалният идол на Норвегия“. Влиятелните нови сътрудници привлякоха още клиенти. На последното събрание на управителния съвет бе решено, че е назрял моментът да сменят името на фирмата. Според новите партньори „Мор и Вестберг“ АД звучало като допотопна одиторска фирма. По-младите съдружници ги подкрепиха. А и името не отразявало действителното дялово участие на акционерите. От 1 януари 2012 г. възнамеряваха да променят целия графичен профил и да преименуват компанията на „CommuniCare“. „Гениално хрумване“ — единодушно одобриха всички. Акцентирането върху буквата „С“ от латинската дума за „комуникация“ будеше асоциации с грижовността на фирмата към клиента^[2].

Юн Мор седеше в големия си нов кабинет и се взираше с присвити очи във фара Дюна. Следобедното слънце изливаше каскади от светлина върху фиорда, приличен на парче смачкано и с много усилия отново изгладено алуминиево фолио. Морето гъмжеше от малки лодки и фериботът за Дания сякаш се срамуваше от големината си, докато пъплеше сред тях.

— Нищичко не разбирам — каза Юн, без да поглежда Йоаким, който седеше на тъмен диван и подхвърляше портокал от едната си ръка в другата. — Прегледахме цялата папка с документи за сливането на „Клевщран“ и „Шатер“, както и документите за транспортното споразумение с „Хеликор“. Имейли, есемеси, разговори, бележки, всичко! Не намирам нито една следа, нито един проклет намек… — изправи се и удари с юмрук по масата. Направи го с ранената си ръка и изкриви лице в гримаса. — Нищо не показва, че е възможно да е изтекла информация!

Йоаким въздъхна и остави портокала във фруктиерата на масичката пред него.

— Юн, самото естество на теча на информация е, че в документите няма да откриеш отговор. Ако някой в този офис е извършил нещо незаконно, едва ли би оставил в документацията сведения за нарушенията си.

Юн го погледна втренчено, разтърка лицето си с двете ръце и промърмори нещо неразбрано. После внезапно отпусна ръце, посегна към чаша кока-кола и я изгълта на един дъх.

— Само да можеше полицията да ми разясни за какво става дума — изрече уморено той и потисна оригването си.

— Та те дори нямат представа, че ти знаеш за подозрението. Нямаш право на никаква информация, дори дребни подробности, преди да те привикат на разпит.

— Откъде си толкова осведомен?

— Проверих в интернет. Получаваш право на информация само в качеството си на разпитван.

— Проверил в интернет! — повтори презрително Юн. — Да не би това да те превръща в компетентен адвокат?

Йоаким забели очи.

— Все се тревожиш неоснователно, Юн. Винаги. Съученикът ти в „Шатер“ ти съобщава, че полицията души около…

— Неоснователно? Неоснователно ли се тревожа?

Юн рязко се наведе напред.

— Да не би да мислиш, че в момента си нямам достатъчно грижи, та да си измислям нови? А? Без моята предвидливост и навик да предвиждам всички евентуални проблеми, ти никога нямаше да… — показалецът му проби дупка във въздуха над бюрото — … никога нямаше да си намериш работа, където да печелиш три пъти повече от връстниците си. И имаш нахалството да се оплакваш, че било малко! Ако не обмислях проблемите, преди да са ни връхлетели, всички вие щяхте да бъдете безработни, по дяволите!

— Така е. Овладей се.

— Да се овладея ли ми казваш?

Юн Мор скочи и впери поглед в Йоаким, сякаш той му бе предложил някой от „коктейлите“ на Сандер. Те съдържаха какво ли не — от големи количества сос табаско до котешки екскременти от градината, но почти винаги изглеждаха примамливо.

— Да се овладея, а? Точно от теб ли го чувам! Колко пъти се е налагало да се застъпвам за теб пред другите акционери, защото така и не се научи да „се владееш“… — пръстите му нервно описаха кавички във въздуха — … когато разговаряш с хора, стоящи много по-високо от теб в йерархията? Колко пъти се е налагало да гарантирам за теб, когато някоя от важните клечки в офиса е искала да ти бие шута? Дори да е вярно, че ти най-добре умееш да предвиждаш кого ще вземат на прицел медиите, не бива да…

Юн сякаш се спука. Въздухът излезе със свирене от дробовете му все едно от пробита гума на колело, и той рухна в креслото.

— Съжалявам — каза Йоаким. — Радвам се, че ми имаш доверие.

Настана мълчание. Йоаким отново посегна към портокала. Обели го, без да скъса кората, и тя образува спирала. Юн го изгледа уморено и завъртя креслото към летния ден зад прозореца.

— Засега не знаем нищо — подхвана след малко Йоаким. — Само че Агенцията за финансов надзор уж била отправила запитване за две подозрителни покупки на акции преди сливането на двамата клиенти. И че случаят е прехвърлен на полицията.

— Според теб това не е ли достатъчно?

Юн посегна към дистанционното. Прозорците потъмняха сякаш с магическа пръчка и помещението потъна в приятен здрач.

— Аз не съм търгувал с вътрешна информация — рече спокойно Йоаким и задъвка парче портокал. — Нямам нищо против полицията да прегледа всичките ми активи и банкови трансакции. Ти също не си се занимавал с търговия с вътрешна информация.

В края на изречението Йоаким леко повиши тон, сякаш задаваше въпрос.

— Не, разбира се — отговори отчаяно Юн. — Нека ровят из нещата ми, колкото си искат.

— Тогава на практика нямаме проблем. Възможно е приятелят ти да се е излъгал. Възможно е да сме пропилели четири дни в търсене на нещо несъществуващо. Четири дни, които вероятно щеше да оползотвориш по-пълноценно вкъщи, докато се грижиш за Елен.

— Възможно е, възможно е, вероятно е… Стига?

— Юн — спря го тихо Йоаким, — защо просто не изчакаме евентуално полицията да се свърже с теб? Направихме всичко по силите си. Вече знаем подробностите наизуст. — Йоаким започна да изброява на пръсти: — Кога са били възложени заданията; какво сме сторили и кога; какви сведения сме получили и кога; какви мерки за сигурност прилагаме при поверителни сведения и как сме се възползвали от тях. — Йоаким поклати глава и се усмихна печално. — Преди да получим категорично потвърждение, че случаят действително се разследва, не можем да направим нищо повече. Ти си изтощен. Скърбиш. Намираш се в житейска криза, човече. Върви си вкъщи и се наспи. Яж. Пий. Бъди с Елен.

Юн продължаваше да гледа през прозореца. Тънки ивици светлина между ламелите на щорите чертаеха решетка по лицето му. Мълчеше.

— Вече е пет следобед — продължи тихо Йоаким. — Лято е. Норвегия е обсебена от злодеянията на онзи ужасен терорист, а ние търсим призраци, които най-вероятно не съществуват. Тук сме сами, Юн. Не е ли достатъчно за днес?

— Ти си върви. Аз ще остана.

— И какво ще правиш? Честно казано, не вярвам да излезе нещо добро от това…

— Върви си. Просто си върви.

Йоаким стана. Юн не каза нищо повече. Йоаким хвърли в кошчето половината портокал и кората.

— Извади ги — каза Юн.

— Какво?

— Извади ги. Това е кошче за хартиени отпадъци, не кофа за боклук. Портокаловите кори се вмирисват много бързо.

Йоаким усети кратък прилив на гняв, но пламъчето бързо угасна. Наведе се, извади от кошчето портокала и кората и се запъти към вратата. На прага спря. От събота искаше да попита Юн за Сандер. Да попита какво е влагало детето в отговора „дреболия“ — така то отбягваше обяснения на въпросите на Йоаким откъде се е сдобило с такива синини. Думата не се вписваше в речника на момчето. Не съответстваше на начина, по който то отговаряше обикновено. Обикновено Сандер помнеше с точност как е получил всяко одраскване, всяко охлузване, всяка лепенка. „Паднах от терасата. Опитах се да карам колелото назад. Сбих се с Фредрик — той започна.“ Когато обаче Йоаким го водеше на кино или на басейн и питаше как е получил синина под лакътя, подуто око или засъхнала кръв в носа, малкият отговаряше с „дреболия“.

Йоаким впери поглед в бравата.

Един-единствен път взе отношение. Бяха на ресторант и Сандер разля мляко върху бялата покривка. Чашата му беше почти празна, вътре едва ли бяха останали повече от двайсет-двайсет и пет милилитра. Сервитьорът реагира съвсем спокойно. Юн обаче скочи, сграбчи Сандер за ръката и почти го вдигна от стола. Навярно не го заболя много, защото не изхленчи. А и баща му го пусна веднага и двамата отидоха в тоалетната, за да избършат млякото. Въпреки това Йоаким усети как нещо в него настръхва, докато ги чакаше да се върнат. Забавиха се едва няколко минути. Йоаким се почувства неловко, сякаш бе станал неволен свидетел на твърде интимна сцена.

Юн беше приятел. Добър приятел. Радваше се, че Сандер и Йоаким се погаждат толкова добре. Освен това му беше началник. Йоаким се постара да забрави случката. В неговата компания Сандер почти винаги се държеше весело и чаровно, но Йоаким знаеше в какво изпитание за нервите се превръща понякога момчето. Да сграбчиш дете за ръката не може да се окачестви като физическо насилие.

Дреболия.

Сега обаче, след смъртта на Сандер, изпитваше силна потребност да говори за това. Да сблъска Юн с наблюденията си. Да го попита директно какво се е опитвал да скрие Сандер, когато му идваше на гости с поредната синина и с усмивка я омаловажаваше като „дреболия“.

Само да не беше изразходвал всичките си сили, за да се овладее, да не позволи на Юн да забележи нещо. Иначе щеше да попита. Защото Сандер беше мъртъв и родителите му твърдяха, че е паднал от съвсем обикновена преносима стълба.

Проклетата преносима стълба!

Да можеше да върне времето няколко дни назад. Да можеше да заличи последната от многото си идиотски издънки.

Навярно все още не беше твърде късно.

Йоаким отвори вратата.

— Всичко хубаво, Юн. Доколкото е възможно.

— Няма по-опасно животно от убедения полицай — промърмори Юн, все още с гръб към Йоаким. — В никакъв случай не бива да се стига дотам.

Йоаким не отговори. Излезе от кабинета. Новата, добре смазана врата се затвори зад него с едва доловимо щракване.

 

 

 

— Значи Сандер е бил кажи-речи като повечето момчета на неговата възраст — обобщи Хенрик Холме и се загледа в почти празната чинийка със сладки.

Жената, която седеше насреща му на дивана, се казваше Халдис Гранде и от две години беше класна на Сандер.

— Не — отрече тя енергично. — Казах съвсем друго.

Минаваше пет и следобедната светлина нахлуваше свободно в малката къща в покрайнините на гората в северната част на Осло. Небето зад леките завеси все още беше почти бяло. Въпреки това Халдис Гранде бе запалила свещ, поставена в тумбест дървен свещник, изрисуван като калинка. Пламъчето едва-едва мъждукаше и почти не се виждаше в ярката дневна светлина.

Малката дневна излъчваше уют „като-при-баба“. Гоблени и простички картини по стените, невероятно количество всякакви джунджурийки, фигурки, украшения, изработени от деца, и сувенири от пътувания, главно из скандинавските страни. До вратата към кухнята стоеше голям червен даларнски кон^[3]. На гърба му балансираше муминтрол, вкопчил се в прокъсано финско знаме. Тънките светли завеси пред полуотворените прозорци с множество напречни летви танцуваха леко под полъха на вятъра. По первазите на прозорците и по малките масички стояха плътно наредени една до друга саксии с цветя. В единия ъгъл на стаята пък ни в клин, ни в ръкав се мъдреше виенска закачалка. От едната й кука висеше саксия с кичесто, патинено зелено каскадно растение. Онези участъци от стените, които не бяха покрити с растения, Халдис бе запълнила с разни детски рисунки в рамки от ИКЕА.

Обстановката подхождаше на по-възрастна жена, прецени Хенрик Холме. Стаята му напомни за прабаба му — на деветдесет и две години тя все още живееше в дома си. Халдис Гранде беше на шейсет и три. Макар и възпълна — или може би тъкмо затова — изглеждаше по-млада. Пъстрите й дрехи внушаваха бодрост. И тя, и домът й изглеждаха симпатични, но — странно — никак не си подхождаха.

— Не — коригира го повторно тя. — Не съм казвала нищо подобно.

Хенрик Холме се усмихна полуизвинително.

Халдис Гранде наля чай от каната, бавно, сякаш се нуждаеше от малко време, за да се превърне отново в търпеливата жена със завидно дар слово, която посрещна Хенрик Холме.

— Сандер е единствен по рода си — уточни тя. — Или беше. Все още не мога да свикна, че вече го няма. Знаете ли, всяко дете е уникално. В началните класове има екстровертни деца, но и такива, които почти не си отварят устата. Някои са като шило в торба и не могат да мируват нито секунда, камо ли цял учебен час. Други си кротуват като мишчици и изпълняват всички възложени задачи. А освен разнообразието в характера в днешно време децата са различни и по цвят!

Трапчинките от смях върху облите й бузи бяха дълбоки и не изчезваха дори когато физиономията й не изразяваше веселие. Сега в двете й страни се бяха врязали дълбоки бразди.

— Дори само ръстът им, господин Холме, да вземем дори само ръста им!

Тя вдигна чашата, разпери набитото си кутре, отпи глътка чай и поклати глава.

— Мисля, че най-високото дете във втори „а“ клас стърчи с цели двайсет сантиметра над най-ниското — продължи Халдис Гранде. — Впрочем след няколко седмици те ще минат в трети клас. А разликата между най-тежкото и най-слабичкото сигурно е десет килограма!

— А Сандер? — попита колебливо Хенрик Холме и нервно запрелиства бележника върху коленете си.

До момента не бе записал нито дума.

Когато Халдис Гранде му обясни, че може да се яви на разпит в управлението чак следващата седмица, той предложи да я посети. Котката й се разболяла, оправда се тя по телефона, оперирали я и била в много тежко състояние, не било желателно да оставя бедното животинче сам-самичко за часове. Дамата звучеше много енергично и категорично. Хенрик Холме й влезе в положението, взе метрото до Грурю и, следвайки упътванията на джипиеса на айфона си, намери дома на Халдис Гранде — досами горските масиви. Докато пътуваше, се чувстваше като идиот, сам, без задължителната униформена шапка, с малка червена раница на гърба.

Норвежката полиция не посещава хората по такъв начин. Е, като курсант в Полицейската академия Хенрик бе участвал в няколко акции „от врата на врата“, но там случаят беше друг. В американските и британските телевизионни сериали разследващите непрекъснато хвърчат насам-натам, но в Норвегия нещата стоят другояче. Свидетелите се призовават в управленията. Хенрик Холме обаче не можеше да чака. Прокурорката му даде зелена светлина за всички разпити, които бе предложил. Едва ли щеше да се заяжда къде ще ги проведе. Чаят беше хубав, а сладките, поръсени с перлена захар — просто божествени. Хенрик Холме вече излапа цели пет и се чудеше дали ще е проява на лошо възпитание да вземе от чинийката и последната.

— Сандер беше добро момче — подхвана Халдис Гранде. — Мило, остроумно момче. Ученето не му спореше. Усвояваше бавно учебния материал, но съм твърдо убедена, че не беше глупав — по лицето й пробяга усмивка. — Не обичам да употребявам думата „глупав“. Сандер просто не можеше да се нарече „прилежен ученик“. Драскаше много и спазваше правописни правила, така да се каже плод на собственото му въображение. Математиката му беше по-интересна, но и там не постигаше особено задоволителни резултати. Пречеше му постоянното вътрешно напрежение. Много трудно се съсредоточаваше, макар още в първи клас да му зачислиха личен асистент.

— Асистент ли? — учуди се Хенрик Холме. — Който да се грижи само за Сандер?

— Да. Мярката даде резултати. Асистентката — казва се Елин Фос — използваше много ефективни способи да го укротява. Дисциплината в часовете се подобри. Това улесни работата и на учители, и на ученици.

— Тези асистенти… не струват ли ужасно скъпо?

Учителката на Сандер се усмихна широко. Малките й зъби, еднакви по големина, равни и бели, я подмладяваха. Хенрик Холме посегна към последната сладка.

— Със сигурност — потвърди Халдис Гранде. — В училищата непрекъснато се водят битки за разпределение на наличните средства и Сандер надали щеше да се сдобие с личен асистент, ако нямаше толкова влиятелни и заможни родители. Да донеса ли още сладки?

Тя посочи подканващо празната чинийка и се надигна от дивана с едва чут стон.

— Не, благодаря — отвърна той бързо с пълна уста. — Прощавайте. Много бяха вкусни.

— Да ви е сладко.

Тя се облегна на дивана с лека въздишка.

— Впрочем не съм ли длъжна да пазя тази информация в тайна? — По гладкото й лице изведнъж се изписа загриженост. — Ох, този чудовищен терористичен акт ме извади от равновесие. А сега за капак и Сандер загина. Вече сама не си давам сметка какво говоря. Да не би да наруших професионалната тайна?

Тя закри устата си с длан.

— Не, не — увери я Хенрик Холме. Изобщо не му бе хрумнало, че е редно още в началото на разпита — който впрочем напомняше дружеска раздумка въпреки тягостната тема — да я уведоми за правата и задълженията й. — Не се притеснявайте. Аз съм полицай.

— Сигурен ли сте? Законът задължава нас, учителите, да не коментираме с външни лица личния живот на децата.

— Сандер е мъртъв — Хенрик Холме се приведе напред. — А аз съм от полицията. — Той преплете пръсти, опря лакти на коленете си и се опита да придаде допълнителна плътност на гласа си. — Както вероятно се досещате, посещението ми не е чисто рутинна процедура. Разследвам… — думата „убийство“ беше на върха на езика му, но той съумя да я преглътне — съмнителен смъртен случай.

— Мислех, че е паднал от стълба! Нали казахте…

— Но дали е паднал сам? Или някой го е бутнал и съборил от цели три метра височина! А може би преносимата стълба е заблуждаваща следа? Стопроцентова лъжа, скалъпена от единия или от двамата родители в стремежа им да прикрият истината.

Халдис Гранде го зяпна смаяно. Двойната й брадичка стана четворна. После избухна в смях: в звънък, освобождаващ смях, който зарази и Хенрик Холме, макар той да не виждаше нищо забавно в настоящата ситуация.

— Моите уважения, но по-височайша глупост не бях чувала от много време насам — хълцаше тя и бършеше насълзените си очи с дебеличките си пръсти. — Елен и Юн Мор? Елен и Юн да убият сина си? Ама вие добре ли сте, млади приятелю!

Само за минути бе понижен от „господин Холме“ до „млади приятелю“. Адамовата му ябълка затанцува изнервящо, той изправи гръб и посегна към шията си.

— Елен Мор е най-всеотдайната майка, която съм срещала през целия си професионален живот — продължи Халдис Гранде. — А аз работя като учителка от 1971 година! Дава мило и драго за момчето си. През последните две години беше представителка на родителското настоятелство, избраха я за член на работната комисия към настоятелството, организирала е десетки излети и изобретателни и мащабни инициативи за събиране на средства за училищната каса. Втори „а“ клас е паралелката с най-добрите условия за учебни занятия в цялото училище, драги ми господин Холме.

Младият полицай се постара да не преглътне. Възстановиха го в „господин Холме“.

— Както ви обясних, Сандер никога нямаше да се сдобие с лична асистентка, ако родителите му не бяха упражнили продължителен, упорит натиск — продължи тя. — Ако не се лъжа, Елен отнесе казуса до директора.

— Аха — промърмори Хенрик Холме и облиза малко захар от устните си. — Говорите главно за майката на Сандер. Основно тя ли общуваше с вас?

Халдис Гранде продължаваше да се усмихва. При всяко нейно движение се разнасяше дискретен аромат на момина сълза. Тя се опита да намести възглавниците, за да се настани по-удобно, и в стаята замириса на цветарски магазин.

— В норвежките училища учителите и родителите не поддържат особено тесен контакт — обясни тя и потупа една оранжева възглавница. — Два пъти годишно организираме родителски срещи, два пъти даваме приемни часове, за да обсъдим как се развиват децата. Засичаме се и на някое и друго учебно мероприятие. От време на време, при възникване на по-специфични ситуации, си разменяме по някой имейл. При Сандер, естествено, не се приключваше само с толкова срещи. Прав сте: контактувах главно с майка му. Съвсем обяснимо е. По мое впечатление Юн Мор е много зает мъж, а както вероятно знаете, съпругата му не работи.

Хенрик кимна и промърмори нещо в знак на потвърждение. Нямаше представа с какво се занимава Елен Мор. Във всеки случай не беше допускал, че тя е само домакиня.

— Всъщност е малко странно — изкоментира той. — Да си стои вкъщи, въпреки че има само едно дете и то е на училище от осем и половина до…

— От девет без петнайсет — поправи го учителката. — Занятията всеки ден приключват по различно време, но занималнята е до пет без петнайсет. Сандер почти винаги оставаше и след задължителните часове.

— Какво представлява тази занимания?

— Децата остават след часовете под надзора на възпитател.

— Излиза, че Сандер е отсъствал от къщи по цял ден, от… да кажем, осем и половина сутринта — ако предположим, че за петнайсет минути е стигал пеш до училището — до пет следобед. Осем часа и половина всеки ден. А Елен Мор си е стояла вкъщи. Това не е ли отживелица? Да не кажа странно.

Халдис Гранде го погледна укоризнено и той се сви. Притисна лакти към тялото си и сведе поглед. Тя вдигна чашата си с чай, вдъхна леката пара и заговори:

— Според мен нито вие, нито аз имаме право да се произнасяме по този въпрос. Всеки е свободен да подрежда живота си както пожелае. Във всеки случай тя правеше всичко по силите си, за да осигури приятни занятия на сина си.

Очевидно Халдис Гранде не беше злопаметна. Секунди след като здравата смъмри опита на полицая да коментира житейския избор на Елен Мор, тя разцъфна в такава усмивка, сякаш се усмихваше цялото й същество.

— И той наистина се чувстваше добре! Въпреки ниския си успех.

Хенрик Холме прелистваше ли, прелистваше празния бележник.

— Да сте забелязали чести контузии? — попита той без никаква прелюдия.

— Контузии ли? В училище децата непрекъснато се удрят. Спъват се по стълбите, бият се. През зимата падат по леда, през пролетта си ожулват коленете на чакъла. Всяка начална учителка трябва да се запаси с голяма опаковка с лепенки — важна колкото буквара! — и да е в постоянна готовност да предлага утеха на поредното разплакано хлапе.

— Да се върнем на Сандер. Нараняваше ли се по-често от другите?

— Не — отвърна категорично тя. — Не бих казала. Във всеки случай не и като го сравнявам с най-буйните момчета от класа. За тези две години се сещам само за един случай, при който се наложи да викаме родителите.

— И по какъв повод?

Тя се съсредоточи. Очите се опънаха в две тесни цепки върху валчестото лице.

— Трябва да е било малко преди Коледа. Миналата година. Децата си направиха пързалка зад училището. Времето омекна и два дни не можаха да я използват, после ледът отново стегна. Стана като огледало. Училищният иконом отцепи мястото с колчета и червена лента. Както вероятно се досещате, това не даде резултат. Няколко момчета разкъсаха загражденията и стана една… Сандер се заби в оградата, изгуби съзнание и на челото му зейна дълбока рана.

— Дойдоха ли да го вземат?

— Да. Майка му пристигна само след десетина минути. На следващия ден Сандер се появи в училище с дебела превръзка и три шева.

— Още на следващия ден? Щом е припаднал, вероятно е получил мозъчно сътресение. В такива случаи не е ли редно няколко дни да пази покой?

За пръв път от началото на разговора изражението на учителката издаде известна несигурност. Отвесна бръчка разсече копринено гладкото й чело, а устните й се нацупиха замислено.

— Довел го беше баща му — обясни бавно Халдис Гранде. — Изчака ме пред класната стая и помоли да следя през следващите два-три дни Сандер да не напуска стаята през междучасията. Обикновено е почти невъзможно човек да го задържи вътре, но нали си имаше лична асистентка…

— Значи баща му го е довел в училище — прекъсна я Хенрик Холме. — Това често ли се случваше?

— Да го водят на училище ли? Всички деца идват с придружител до…

— Често ли се случваше да го доведе баща му? — прецизира въпроса си полицаят.

— Не… Вижте, когато ние, учителите, влизаме в класната стая, повечето деца вече са там. Невинаги знаем точно кой родител ги е довел. По лично мое впечатление това задължение изпълняваше Елен. Поне в повечето случаи.

Въпреки отворените прозорци в стаята стана горещо. Хенрик Холме се потеше, а грубата вълнена тапицерия на креслото жулеше кожата му през панталона.

— Сандер често ли отсъстваше от клас?

— Категорично не. Не си спомням да…

Тя приглади дългата до раменете й пепеляворуса коса зад ухото си и Хенрик Холме забеляза гънки по ръцете й, които напомняха весели трапчинки.

— Знаете ли — продължи тя и в гласа й прозвуча изненада, — като се замисля, Сандер не е отсъствал нито ден! Това, разбира се, може да се провери. Водим подробен дневник за присъствието на учениците.

— Ммм… — кимна равнодушно Хенрик Холме. — Обаче…

Вече цялото тяло го сърбеше.

— На погрешен път сте — заяви сериозно Халдис Гранде. — Родителите на Сандер могат да служат за пример. Е, случвало се е да дойде на училище с лепенки, превръзки или синини. Два пъти се появи с гипсирана ръка. Но той си беше такъв. Едро, силно, хиперактивно момче с разстройство на вниманието. Кипящо от енергия и превъзбуда. Загина при нещастен случай. При този терористичен акт… — малките й тесни очи се насълзиха — … при тези ужасни събития човек би си помислил, че вие от полицията имате много по-належащи ангажименти.

— Така е — промърмори Хенрик Холме. — На мен обаче все още не ми стана съвсем ясно…

— Какво още не ви се е изяснило? — попита тя леко изнервено. — Разказах ви всичко, което знам за Сандер.

— Току-що казахте, че често е идвал контузен.

— Не! Казах, че не се е наранявал по-често от другите момчета.

— В училище — не. Но по ваши думи често е идвал на училище с наранявания.

Учителката мълчеше. По лицето й изби лека червенина. Примигна няколко пъти и поднесе чашата с чай към устата си. Чашата беше почти празна, но това не й попречи да притисне устни към ръба и да сръбне, преди бавно да постави чашата върху чинийката.

— Да не забравяме, че той страдаше от специфично заболяване — промълви тихо тя.

— Децата на неговата възраст си лягат към осем и половина-девет — заразсъждава Хенрик Холме, докато гледаше през прозореца. — Вече установихме, че момчето е прекарвало в училище по осем часа и половина дневно. През всяко междучасие — а вероятно и в забавачницата — Сандер си е играл с други деца.

— В занималнята — поправи го Халдис Гранде.

— През тези часове не се е наранявал повече от съучениците си — продължи неотклонно Хенрик, без да губи нишката на мисълта си. — У дома, под надзора на родителите си, момчето прекарва около три часа и половина, преди да си легне. Контузиите му възникват именно през този времеви отрязък.

Погледна учителката право в очите.

— Именно у дома си чупи ръката, именно там се сдобива със синини.

Халдис Гранде се наведе с мъка над масата. Наля чай и на полицая, и на себе си. Той забеляза, че и тя се е изпотила. Миризмата на момина сълза стана неприятно силна, почти натрапчива, а топчестото лице на домакинята започна да лъщи.

— Никога не съм се замисляла по този въпрос — промълви най-сетне тя, понеже той не я изпускаше от поглед. — Просто не съм гледала на нещата по този начин.

— Не сте ли го питали?

— Какво да го питам?

— Как е получавал нараняванията.

— Не… Е, разбира се, че понякога съм го питала, но…

— Какво ви отговаряше?

— Различно — отвърна тя колебливо. — Понякога в понеделник сутринта, когато по традиция всяко дете от класа споделя с другите какво е правило през почивните дни, Сандер започваше най-подробно да разказва някое драматично събитие. Друг път…

В стаята безшумно се промъкна едра котка на червени ивици. Около шията й имаше пластмасова фуния, която се поклащаше на всяка крачка. Щом стигна до дивана, котката хвърли леденосин поглед към полицая, после меко и грациозно скочи в скута на стопанката си. Изобщо не изглеждаше болна, само от едната страна се виждаше около десетсантиметров избръснат участък, частично покрит с лепенка. Котката се разположи удобно и изгледа недоверчиво посетителя с полуотворени очи. Халдис Гранде започна да я милва по гърба. Известно време мъркането на котката беше единственият шум в стаята.

Хенрик Холме сложи юмрук пред устата си и се покашля.

— Друг път? — подсети я той.

— Друг път просто отказваше да обяснява.

— И какво правеше?

— Как така какво е правил?

— Ами как отбягваше темата? Какво казваше?

— „Нищо работа“ — махваше с ръка. Или нещо подобно. „Дреболия“ — май така се изразяваше.

— И счупването на ръката ли нарече дреболия?

— Какво счупване?

— Нали през април си е счупил дясната ръка.

Един от малкото факти, които бе успял да изтръгне от бабата на момчето, преди да й прекипи и да го изхвърли от дома си.

— Вярно — потвърди проточено Халдис Гранде. — Вярно, че беше така.

— Как изкоментира Сандер счупването?

— Забравила съм. Но много държеше всички да се подпишат върху гипса му.

— Опитайте — помоли тихо Хенрик Холме. — Опитайте да си спомните.

— Наистина не се сещам.

— Възможно ли е изобщо да не го е изкоментирал?

— Какво имате предвид?

— Ако ви е разказал как си е счупил ръката, сигурно го е описал много драматично и вие щяхте да си спомняте, нали?

Халдис Гранде не отговори. Котката се изправи, изгърби се, прозина се бавно и скочи на пода.

— Децата едва ли си чупят ръцете толкова често — продължи полицаят. — Странно е, че не си спомняте такова нещо, станало само преди три месеца. Навярно защото Сандер го е омаловажил, нарекъл го е дреболия.

Учителката продължаваше да мълчи. Размъкнатият кобалтовосин пуловер се наби с котешки косми и тя разсеяно ги чистеше с две ръце.

— Или греша? — подкани я към отговор Хенрик Холме, когато мълчанието се проточи.

Най-сетне Халдис Гранде отпусна ръце в скута си и вдигна глава.

— Вероятно сте прав — промълви тихо тя.

— И аз така си мисля — кимна Хенрик Холме. — А сега ще си вървя.

Той се изправи, тя се надигна с усилие.

— Все още не вярвам, че подозренията ви са основателни — рече тя, докато го изпращаше в антрето. — Ако го бяхте видели с родителите му, никога не бихте заподозрели нито един от двамата. Всичко това, естествено, е ужасна трагедия, но в никакъв случай не мога да си представя, че Сандер е бил подлаган на…

Тя си пое рязко дъх и поклати глава, без да довърши изречението. Хенрик Холме прибра празния бележник и химикалката в раницата, метна я на рамо, отвори вратата и се извърна наполовина към домакинята.

— Точно затова стават такива неща — заяви сериозно той. — Отказваме да повярваме. Допускаме да се случат.

Тя му отправи поглед, който той не съумя да разтълкува. Едва когато й благодари учтиво за чая и сладките и когато тя грижливо заключи вратата зад него, проумя какво изразяваше лицето й.

Халдис Гранде се разкайваше. Не за онова, което беше или не беше направила за Сандер през двете години, през които бе носила отговорност за него в продължение на близо девет часа дневно. Тя съжаляваше, че бе провела този разговор с Хенрик Холме, и това го разгневи толкова силно, че той хукна.