Даниел Стийл
Наградата (6)

5

През пролетта на 1944 година войната вървеше лошо за немците. Съпротивата извършваше нападения и причиняваше хаос навсякъде, където можеше из окупирана Франция. Съюзниците бомбардираха Германия неуморно, и от двете страни имаше безброй жертви. През юни, когато се заговори, че немската армия се оттегля от Париж, окупаторите започнаха да обират музеите, да крадат безценни произведения на изкуството, които отнасяха в Германия. Главното командване съвсем официално разрешаваше да вземат всичко, което искат от Лувъра, през последните четири години. Херман Гьоринг, началникът на Луфтвафе и прочут колекционер, посети Париж двайсет пъти и откара влакове със съкровища в Германия. Хитлер пристигна само веднъж. Еврейските домове отдавна бяха ограбени, вещите на нещастните хора бяха плячкосани, а парите им — конфискувани в името на немското правителство. Ограбването на френските съкровища предизвика бурно възмущение от страна на французите, макар и не така силно, както възмущението от загубата на хилядите човешки животи.

Но единственото, което интересуваше Гаел, бяха мисиите й за ОСД. Стремежът й бе да заведе колкото се може повече еврейски деца при хугенотите и Червения кръст, отвъд швейцарската граница и тя се превърна във важен член на Съпротивата. Вече дори не помнеше през последната година и половина колко хлапета бе отвела до тайните квартири. Нямаше представа колко точно деца бяха спасени от различните организации, но със сигурност бяха хиляди. Но войната още не бе приключила, въпреки че краят й очевидно наближаваше. Паниката на немската армия бе показател, че хитлеристите вече планираха оттеглянето си и грабеха всичко, което можеха да докопат. В много случаи ставаше дума за чиста кражба, под предлог, че е за военни цели.

Гаел тъкмо бе завършила поредната си мисия — осемгодишно момиченце, което бе крито в мазе в продължение на две години. Хората, които се грижеха за него, се страхуваха да не бъдат заловени точно преди края на Окупацията и помолиха ОСД за помощ. Операцията премина гладко. Гаел никога не бе загубвала дете, нито я бяха подозирали в нелегална дейност.

Лежеше в леглото и си почиваше след мисията, когато Аполин се качи на тавана, за да й съобщи, че комендантът иска да я види. Той никога не изпращаше войници при тях за каквото и да било и през цялото време се бе държал учтиво и почтително. Интересуваше се за майката на Гаел, която се бе превърнала в сянка. Самата Гаел, макар и много слаба поради нищожното количество храна, с което разполагаха, бе станала изключително красива. Изпитваше искрена благодарност, че нито комендантът, нито войниците и офицерите му се бяха държали неприлично с нея. Няколко от местните момичета обаче имаха връзка с офицери и дори бебета от тях, за възмущение на сънародниците си, които плюеха по тях презрително, когато ги подминеха на улицата, и ги наричаха „предателки“.

— Знаеш ли какво иска? — попита Гаел шепнешком докато следваше Аполин надолу по стълбите.

Баща й й беше казвал никога да не кара немските офицери да я чакат и винаги да се държи с тях почтително.

— Не ми каза. Просто помоли да отидеш при него във всекидневната.

Гаел влезе в стаята, където офицерът стоеше вторачен в празното пространство, сякаш мислите му бяха на милиони километри оттук. Разпита я за майка й, както винаги, а тя му каза, че Агата не се чувства по-добре и страда от жегата, която влошава кошмарните й мигрени.

— Съжалявам да го чуя. Войната бе много тежка за нея — каза той със съчувствие, макар и двамата да знаеха, че същата тази война бе убила безброй други хора.

Беше унищожила и здравето на майка й, особено след смъртта на съпруга й и сина й преди две години.

— А ти добре ли си? — попита той, като погледна Гаел така, както никога преди.

Тя се почувства странно за миг, стори й се сякаш той внезапно я вижда по различен начин, а това я стресна.

— Сигурно баща ти и брат ти ти липсват много — каза той, а Гаел нервно се зачуди какво ли се върти в ума му.

За първи път тя се почувства толкова уязвима, помоли се на Господ да не й се случи нещо. Опита се да си придаде сериозен вид, да покаже уважение към него, но изглеждаше просто млада и красива. Гаел знаеше, че той бе овдовял още в началото на войната, но не й се струваше женкар. За разлика от много от другите офицери, той никога не се сближаваше с местните жени и обикновено бе дискретен и учтив.

— Да, липсват ми — призна сдържано Гаел.

Чувствата й не бяха негова работа, той бе отговорен за смъртта на баща й, а и за изчезването на семейство Фелдман и много други.

— Вярвам, че си лоялна към страната си — каза той внимателно.

За миг я обзе истински ужас, помисли си, че той бе разбрал за работата й за ОСД.

— Да, лоялна съм — тихо отговори тя, а лицето й бе напълно безизразно.

— Израснала си, заобиколена от красиви неща тук, в замъка. Късметлийка си, че страната ти притежава толкова много национални съкровища. Германия също има такива, но се страхувам, че някои от нас бяха ужасно алчни тук.

Гаел нямаше представа накъде отива разговорът. В очите на коменданта имаше болка и съжаление, докато говореше. Беше мислил дълго и внимателно, преди да я повика, но не му дойде друга идея как да изпълни плана си. Не се доверяваше на никого от хората си, а и не създаваше приятели сред местните хора, за да не бъде обвинен в нелоялност към Германия. Беше чист немец, макар да не бе съгласен с много от заповедите, които изпълняваше.

— Как се отнасяш към френските национални съкровища? Прочутите произведения на изкуството? — попита той прямо, като наблегна на думата „съкровища“.

Тя го погледна объркано. Не виждаше смисъла на думите му. Но пък поне не я разпитваше за децата, подобен въпрос щеше да е прелюдия към екзекуцията й, въпреки че отдавна бе решила да поеме този риск. Животът на бедните деца струваше много повече от нейния.

— Според мен, имаме късмет да притежаваме всички тези неща във Франция — предпазливо отговори тя.

Не беше посещавала музей още от началото на войната и националните съкровища бяха последното нещо в ума й, но комендантът очевидно възнамеряваше да говори за тях.

— И аз така мисля — усмихна се той и я погледна бащински, сякаш двамата бяха нещо като съюзници.

Хрумна й, че това може да е капан, но се надяваше да греши.

— За разлика от моите сънародници, аз вярвам, че френските произведения на изкуството трябва да си останат във Франция, а не да бъдат изпращани в Германия, както става през последните месеци.

Комендантът се възмущаваше от влаковете с безценни произведения на изкуството, отпътували от Франция, за да бъдат разпределени между колекционерите от Главното командване. Фюрерът винаги бе имал силна страст към изкуството и създаваше нов национален музей в Линц, Австрия.

— Някои от произведенията, изпратени в Германия, бяха взети от музеи. Други са от частни колекции, конфискувани от Райха — обясни той. — Не мисля, че това е редно — сериозно продължи офицерът. — Бих искал да ми помогнеш с един проект, госпожице Барбет. Мой приятел в Париж от Главното командване на Гестапо иска да спаси колкото може произведения на изкуството, да ги запази тук и да ги върне след войната на правителството ви или на националните музеи. Картините от частни колекции ще бъдат върнати на собствениците, които си ги потърсят. А дотогава, националните ви музеи могат да ги пазят. Би ли се съгласила да ми помогнеш с това?

Тя го изгледа втрещено.

— Молите ме да ги открадна за вас? — дрезгаво попита тя. — Ще ме застрелят.

— Да, наистина биха те застреляли. А и „кражба“ е прекалено силна дума, когато говорим за запазване на национални съкровища за правителството и колекционерите, на които принадлежат по право. Не, не искам да ги откраднеш. Вече са били откраднати веднъж. Приятелят ми бе помолен от немски офицери да изпрати солиден брой прочути картини в Германия. Той успя да отклони някои от тях и дори ги прибра в трезор, който ще предаде на френското правителство, преди да си заминем. Но има и други, за които иска да намери безопасен дом във Франция. Временно. Ако се съгласиш, бих искал да ти дам тези картини. Ще те помоля да ги върнеш в Лувъра, когато вече ни няма. Смятам, че си честна, млада жена с безукорен морал и мога да ти се доверя. А ако приемеш, никой не трябва да узнае за това, защото ще ни застрелят и двамата — откровено каза той.

— Но къде ще ги скрия? — шокирано попита Гаел.

— Някъде в имението. Оставям това на теб. Ще ти дам навити на рула платна, повечето са малки. Приятелят ми уреди нещата с по-големите картини в Париж. Трябва да ги скриеш на безопасно място и да ги върнеш, след като си заминем. Ние ще се оттеглим през следващите няколко месеца. Това не е официално, разбира се, но всички виждаме накъде отиват нещата. И точно поради тази причина хората в Париж, а дори и тук, крадат всичко, което могат, но това не е редно. Нямаме право да гледаме на изкуството като на военна плячка. Ще направиш ли това, госпожице Барбет? Мисля, че е много важно за страната ти.

Това бе неговият личен начин да обезщети пострадалата й страна. Гаел замълча за известно време и се загледа в него. Опитваше се да реши дали трябва да се съгласи с плана му, или просто става дума за капан. Но пък й се стори опасно да му откаже. А ако той наистина говореше сериозно, това бе смела и благородна постъпка. Много от картините бяха взети от депортирани евреи. Тя се поколеба, преди да му отговори.

— Ще се опитам да те защитя, ако ни хванат, и ще поема вината — обеща й той.

Гаел бе така отдадена на каузата на децата, че допълнителният риск за картините не я тревожеше. А и комендантът беше прав. Мястото на националните съкровища беше във Франция. Това, което можеше да се спаси сега, накрая, бе само малка част от изгубеното, но си струваше. Тя кимна в отговор и офицерът й се усмихна.

— Вероятно можем да пием кафе заедно вечер. Ще ти давам пресен хляб за майка ти като благодарност, че живях в красивия ви дом в продължение на четири години.

Гаел изпита истинско облекчение, всичките й притеснения бяха напразно. Укриването на картините не бе толкова страшно, макар да бе доста рисковано и за двамата.

— Благодарен съм ти за сътрудничеството. Мисля, че вършим нещо важно за Франция. Тук ми харесва и бих искал да се отплатя с нещо за щетите, които нанесохме.

Комендантът я изгледа многозначително и тя го разбра. Връщането на картините в Лувъра не компенсираше смъртта на баща й и на останалите, но той поне правеше нещо.

— Трябва да ми обещаеш, че ще върнеш всичко в музеите, след като си заминем. В Лувъра или в Жо де Пом. Уредниците там ще открият и частните собственици на картините.

— Разбира се — увери го тя.

Комендантът бе убеден, че Гаел ще изпълни обещанието си. Беше я наблюдавал в продължение на четири години и бе наясно с морала й. Не се съмняваше в думите й. Беше сигурен, че преценката му за нея бе правилна.

Той й даде самун хляб и тя го отнесе на тавана. Хлябът, особено багетите, бе станал забранена храна през войната и бе почти невъзможно да го купиш с купоните. След като се прибра на безопасно място в малката си таванска стаичка, Гаел дръпна двете му части, които бяха силно притиснати една в друга, и видя малко навито руло, опаковано в специална хартия. Извади го, разви го и разстла картината на леглото си. Беше малък Реноар, глава на дете. Тя се вторачи в картината за известно време, после я нави отново и я скри в задната част на едно от чекмеджетата. Знаеше, че трябва да намери по-добро скривалище, особено след като комендантът й връчеше още няколко картини. Замисли се какво ли щеше да си помисли баща й за всичко това. Вярваше, че той щеше да го одобри. Тя си легна и се замисли за думите на офицера, за вярата му в нея и за картината на Реноар в чекмеджето. После притисна двете половини на хляба и го приготви да го даде на майка си на следващия ден.

На сутринта отиде да се разходи из имението и спря пред гроба на баща си.

— Е, какво мислиш, татко? — попита тя на глас.

Мислеше за децата, които беше спасила, а сега и за картините. Децата означаваха много за нея, бяха свързани с Ребека и семейството й, но укриването на значими произведения на изкуството, които трябваше да бъдат върнати в Лувъра след войната, също бе важен проект. Тя се зачуди колко ли картини щеше да получи от коменданта преди заминаването на немците. Харесваше й да очаква момента, когато домът й щеше да е свободен. Може би пък някой ден майка й щеше да оздравее, а Ребека — да се завърне у дома. Хубаво бе да си мечтае, че ще я види отново. По обратния път от гробището тя се отби в бараката и намери добро скривалище за картините, които щеше да получи от коменданта. Представляваше чудесно сухо местенце, зад шкаф, където никой нямаше да ги открие. Помисли си за децата, които беше крила там през последните осемнайсет месеца, за Джейкъб и всички останали. Имаше и учудващо много новородени бебета, чиито майки отчаяно искаха да ги изведат от Франция, без дори да знаят в чии ръце щяха да попаднат. Но всичко щеше да е по-добро от изпращането им в концлагери, които вече открито бяха наричани „лагери на смъртта“. Гаел се молеше Ребека и семейството й да не са били изпратени в някой от тях.

През юни и юли комендантът често приемаше Гаел в стаята си след вечеря. Виждаха се в спалнята на родителите й, заета от него при пристигането му. И двамата знаеха, че ако се срещаха във всекидневната, някой от офицерите можеше да ги хване на местопрестъплението. А сега хората му можеха да видят само самун хляб и малко сирене, понякога и плодове от овощните градини или изсушено месо. От време на време й подаряваше и шоколади. И вместо да изпраща войниците си да я доведат, когато имаше картина, той молеше за това Аполин, струваше му се по-дискретно. След два месеца никой не се съмняваше какво се случваше зад затворената врата. Гаел излизаше с пълни с храна ръце и дори багета, която комендантът караше готвача да пече само за нея, под предлог, че е за майка й.

Една вечер Аполин погледна многозначително Гаел, когато тя излезе от стаята на коменданта.

— Значи сега продаваш тялото си за самун хляб и парче сирене. Никога не съм вярвала, че ще паднеш дотам — изсумтя тя и изгледа с погнуса момичето, което бе отгледала. — Синът ми и баща ти загинаха като герои, а ти стана курва за германците. Радвам се, че майка ти е прекалено болна, за да разбере какви ги вършиш. А и тя бездруго не яде хляб. Не разбирам защо въобще си правиш труда.

Икономката смяташе Гаел за долна проститутка, а момичето не можеше да се защити по никакъв начин. Беше се заклела пред коменданта да пази тайната и не смееше да довери дори на Аполин, че в бараката на овощната градина бяха скрити повече от четиридесет ценни картини. Няколко от Реноар, Дега, Коро, Писаро и две малки от Моне. Всички велики художници на Франция бяха сред майсторите на скритите от нея картини. Приятелят на коменданта в Париж, чието има Гаел никога не узна, бе инструктиран да изнесе произведенията на изкуството от Франция, но вместо това ги изпращаше в Лион, за да бъдат укрити и по-късно върнати в музеите. Но никой не биваше да знае за това и тя не можеше да се защити срещу обвиненията на Аполин. Трябваше да приеме факта. Офицерите и войниците мислеха същото, макар да им бе странно и смешно, че комендантът бе започнал връзка с деветнайсетгодишно момиче в края на войната.

Американците дебаркираха в Нормандия през юни, но още не бяха стигнали до Лион. В края на месеца освободиха Шербург, а в началото на юли англичаните и канадците завладяха Кан. В средата на юли американците стигнаха до Сен Ло, а десет дни по-късно превзеха и Кутан. Напредъкът на Съюзниците беше бавен, но категоричен и немците бягаха. Съюзниците завладяха Авранш на първи август, а две седмици по-късно нахлуха в Южна Франция. Гаел завърши последната си мисия за ОСД в средата на август, отвеждайки шестгодишно момченце на свобода, а няколко дни по-късно комендантът й каза, че заминават. Тя бе скрила четиридесет и девет прочути произведения на изкуството в бараката и когато видя немеца за последен път, отново му обеща да ги върне в музея веднага щом станеше безопасно да замине за Париж. Офицерът бе извършил истински подвиг в името на Франция. Най-вероятно за него проблемите тепърва предстояха, но той можеше да твърди, че картините са изчезнали по време на транспортирането им. Комендантът държеше само да се увери, че се намират в подходящите ръце, и бе убеден, че това е Гаел.

— Благодаря ти за помощта — каза той в нощта, когато се сбогуваха.

Заминаваха на следващата сутрин, връщаха се обратно в Германия. Съюзниците щяха да се появят тук след дни и никой от немските войници не искаше да рискува да бъде заловен. Нямаха търпение да изчезнат. А и се носеха слухове за засилване на Съпротивата в Париж.

— Беше много благородна постъпка от ваша страна — тихо отговори тя.

Ръкуваха се, той отново й благодари и й пожела всичко хубаво. Истината бе различни от обвиненията и обидите на Аполин. Икономката дори не можеше да си представи, че Гаел измъкваше безценни картини, скрити в багетите. Презрението на Аполин беше безгранично и тя вече отказваше да говори с Гаел, дори след като германците си заминаха.

Гаел се опита да обясни на майка си, че немците са си заминали. Надяваше се това да повдигне духа й, но Агата просто вече не се интересуваше от новините. Нямаше какво да очаква, нито за какво да живее. Съпругът и синът й бяха мъртви, а годините на окупация я бяха съсипали.

Последните дни на войната бяха тъжни и унили. Страната бе разграбена, безброй хора — убити или депортирани. Много младежи загинаха в Съпротивата, а с тях умряха и мечтите им. Но Гаел някак си оцеля. Стана по-силна и зряла в годините на войната, най-вече заради успешните мисии. Липсата на хора, които да се грижат за нея и да я защитават, бързо я бе превърнала във възрастен човек. Мечтите й да следва в Сорбоната се бяха изпарили — просто вече нямаше смисъл, и тя лежеше нощем и мислеше за децата, които бе спасила. Чудеше се къде ли се намират сега, каква е съдбата им. Почти всички бяха сирачета, но поне бяха живи.

В края на август пристигнаха американците. Те заляха страната като вълна от чиста вода, донесоха надежда и победа със себе си, а хората ги прегръщаха, целуваха и се хвърляха в ръцете им. Париж бе освободен на двайсет и пети август. Навсякъде свиреше музика, хората танцуваха, войниците раздаваха шоколади и бонбони на децата и се усмихваха на красивите момичета. През следващите дни бяха освободени и много други градове. Народът беше изтощен, но събра енергия, за да отпразнува пристигането на спасителите си. Най-после Франция беше свободна.